...Вървях забързана сред трамваи, коли и хора ... Покрай мен се изнизваха кадрите от поредния делничен ден. Лица на угрижени, напрегнати хора, надбягващи се с лудешкия ритъм на ежедневието. Вървях и не мислех за нищо друго, освен за това кога ще светне червеното на светофара, имам ли достатъчно време да успея да свърша всичко, предвидено за деня ...
Заваля, и кадрите станаха още по забързани. Аз също ускорих крачка ... нанякъде. И ето, че изведнъж усетих някакво леко потупване по рамото. Учудено се огледах наоколо, но видях единствено отминаващите хора. Нямаше никой ... В краката ми се търкулна нещо мъничко. Наведох се ... беше най-обикновено желъдче! Откъснало се от шапчицата си и от дървото, на което до скоро блажено се е препичало на слънцето. Вдигнах го от мократа улица, извадих кърпичката си и го почистих. Стана ми някак мило за това малко приятелче, потупало ме свойски по рамото, сякаш, за да ми каже едно весело: "Здравей!" и да се пошегува по хлапешки безгрижно с моите сериозни делнични планове.
Държейки в шепа палавия ми нов приятел, внезапно, като с вълшебна пръчица, се пренесох в едни много далечни дни. Дните на моето детство. Замириса ми на крем ванилия, макарони на фурна и белина. Видях се в детската градина, видях черешките, избродирани на ревера на карираната ми престилчица. Чух гласовете на децата около мен, видях парка, в който всеки следобед играехме. Там събирахме какви ли не "богатства" и ги скривахме в хралупата на едно огромно старо дърво. Най-ценни от съкровищата ни всъщност бяха точно желъдите. Сетих се колко беше важно да са с шапчица, защото после правехме от тях човечета - момиченца и момченца, давахме им имена, измисляхме цели истории и играехме малки спектакли, в които те бяха главни герои ....

... Спрях се и тръгнах обратно. Обратно към дървото на моето желъдче, което стисках в джоба. На всяка цена трябваше да намеря шапчицата на този мой приятел - там под дървото! Трябваше да му дам име и да го превърна в образ. Макар да закъснявах, макар да валеше ...
Аз се връщах назад, за да търся ... дървото на моето детство ...

Почти съм забравил как ми е въздействал някога "Гостенка от бъдещето", но си спомням песента от филма - "Прекрасное далеко". Постоянно си я тананиках, дори намерих от някъде един детски ксилофон (музикален инструмент с плочици, които при удряне издават определен звук) и се научих да свиря мелодийката на него, а до тогава не бях се занимавал с музика. От цялата песен запомних само припева: "Прекрасное далеко, не будь ко мне жестоко". Не бях толкова на "ти" с руския, та да науча целия текст, слушайки изпълнението от телевизора. Години по-късно се поинтересувах и се оказа, че текстът, написан от Юрий Ентин, е доста странен.

Слышу голос из прекрасного далёка,*
Голос утренний в серебряной росе.
Слышу голос и манящая дорога
Кружит голову как в детстве карусель.

Здравейте, аз не мога да разкажа нищо за времето, за което вие говорите, защото съм малко по-млад :) .. но се сетих да разкажа нещо интересно.
На времето бях леко непослушен и постоянно мислех каква щуротия да направя. Най-забавните щуротии ставаха когато се събирахме с братовчед ми Гошо на село. Той е с 1 година по-възрастен от мен и съответно винаги отнасяше караниците.
Та отивам си веднъж на село и гледам на дядо магарето стои вързано за едно дърво. Викам аз на Гошо "...абе това магаре