> Единство, творчество, красота > Човекът, който спря времето

Човекът, който спря времето


1-02-2013, 16:06. : dani

Първа част – В този свят електронен, все по-малко бонбонен

Човекът, който спря времето

 

И си не така силен,/
и си не тъй хвърчилен/ 
в този свят електронен,/ 
все по-малко бонбонен.
"Електронен свят", песен от "Измислици-премислици"

 ---------

 Питаш ме как стигнах до това невероятно откритие? Всъщност всичко започна по най-банален начин. Отивах на нощна смяна. Колегата, който трябваше да сменя е художник. Художник, който дава нощни дежурства, какво странно има в това – все повече хора напоследък го правят. Колегата художник има доста изложби, илюстрации в разни книжки и списания, но вече  нещата с рисуването не вървят и затова трябва да припечелва и от нощни смени.

Когато се сменяваме с колегите, обменяме по някоя и друга новина. А когато се сменявам с художника, винаги внимавам в това, което ми разказва. Художниците, ако не знаеш, са особени хора. Имат наблюдателно око и забелязват някой щрихи от живота около нас, които на пръв поглед са незначителни, но всъщност са ключ към всичките ни радости и скърби.

“Времето тече по-бързо. -  колегата ме изгледа изпитателно и разбрах, че иска да ми каже нещо, върху което дълго е мислил. - А причината са тези нови машинки, електроники, компютри, гигахерци… Самите ние си ги направихме, уж да живеем по-удобно, а те се оказаха капан. Нали виждаш – всичко става все по-бързо, все по-компютърно. Всяка година – все по-нови модели от разни машинки. Все-по мощни, по-бързо работещи, с повече “опции". А защо тогава времето не стига за нищо? Докато станеш от сън и се обърнеш насам-натам - и вече денят е свършил. Едва си в началото на седмицата, а вече е неделя. На два-три дъха – и месецът е свършил. И докато се усетиш – годината изтекла, а какво си успял да направиш през нея? Нищо!  Нищо, казвам ти, нищо от всички тези неща, които би искал да свършиш и за които някога стигаше достатъчно време през годината, че и оставаше. Получава се като все едно рисувам картина. Едва-що съм измислил композицията и съм скицирал една-две фигури, а вече ми се обаждат да я нося на изложба.

Ето затова хората се побъркват. Не че са луди. Нормални са си, просто не знаят какво да правят в това бясно препускащо време и  изпадат в някакъв “шаш". Особено по-старите като мен. Ставаме все по-беззащитни срещу този поток от бързо цъкащи машинки. Цъкат, цъкат и заедно с тях “цъка" и времето – все по-бързо и по-бързо.

Заради това е и стресът – нали виждаш, всеки днес има стрес.  А защо? Ами сърцето не издържа. Това прилича като маратон, който трябва да претичаме с темпото на спринтьори. Прилича като гигантски водовъртеж. Като Маелстрьом ( нали си чел за Маелстрьом), който се е отворил изненадващо в реката на времето. И ние безнадеждно сме всмуквани в зейналата му фуния."

Колегата си отиде и ме остави да размишлявам върху думите му. Бях мислил за тези неща напоследък доста, но все някак не ми беше ясно. А ето че художникът успя да ми посочи незабележимия щрих, който изяснява картината на ежедневието.

Но нещата ми станаха съвсем ясни няколко дена по-късно, когато отидох в онзи магазин. Трябва да те заведа там, усещането е неизразимо. Всъщност това е един стар “универсален" магазин. Сега на първия му етаж има някакъв съвременен супермаркет. Интересното е горе – на втория етаж. В обявата във вестника пишеше, че е магазин за стари вещи. Тръгнах да го търся, защото се надявах да си намеря щепсел за старата ми кафеварка. Едва го открих в този забутан краен квартал. Загубих половин ден да стигна дотам ( половин ден, помисли си само!), но си заслужаваше.

Когато се качих горе, разбрах какво имаше предвид художникът. Представи си  - щандове и лавици, а на тях неща, които отдавна вече никой не продава. Магазин за неща от някога, магазин “Имало едно време" бих го нарекъл.

 На един рафт бяха наредени телефони. Имам предвид  онова, което ние някога наричахме “телефон". Обла плоска кутия; шайба с цифри,  която казва “чррррррт", когато я завъртиш; слушалка, дълга колкото два от съвременните “джи-ес…", мразя я тази дума!

С една дума – телефон. Спомняш ли си - стои си на шкафчето в антрето. Не го “забравяш", защото никога не го взимаш със себе си, когато излизаш от вкъщи. Ако те срещне приятел, не ти казва: “Защо не ми вдигаш, когато ти звъня?" Отговорът би бил пределно ясен – защото не си бил вкъщи. Защото по телефона се разговаря ВКЪЩИ! И когато звъннеш на някого, не питаш:"Удобно ли е да говориш?" Че какво по-удобно от това – да си у дома, по халат и пантофи, и единствено да се притесняваш да не загори кексът във фурната или твоят отбор да не вкара гол, докато не си  във фотьойла пред чернобелия екран.

Докато си мислех тези неща, взех един от телефоните и го подържах в ръце. Завъртях шайбата: “чрррррт, чрррррррт". Сложих слушалката на ухото си. А вътре, в “спешното отделение" на сърцето ми онова невротично кълбо, което наричаме “стрес", започна да се стопява.

А после се придвижих до грамофоните. Различни марки грамофони – с вградени тонколонки или с отделни такива; грамофони , вградени в радио; грамофони с “иглички", с копчета за настройване на звука, с  копче за 33 и 78 оборота. А до грамофоните – “ВЕФ"-ове, “Сокол"-и , касетофони, магнетофони… Отсреща пък бяха наредени фотоапарати: от “Смена" до “Зенит", до тях обективи, “светкавици", копирни апарати. На един от фотокопирните апарати върху алуминиева табелка пишеше “сделано в СССР". Не обичам онова, което се наричаше “СССР", обаче обичам “сделано в СССР". Ех как го обичам!

После се замислих – на кого сега му е притрябвало да купува фотографски копирен апарат? За да копираш в домашни условия са нужни всички онези “фиксатори", “разредители", червена лампа (там имаше и червена лампа) и  разбира се – фотохартия. Чернобяла.

А после си представих как ставаха тези неща някога. Банята, осветена в червено. Ние с Васко и Емо сме на гости при Иван – фотографът на нашия клас. Иван настройва фотокадъра върху поставената на плотера фотохартия. Няколко секунди – и хартията отива във ваничка с течност. След това  в друга ваничка. И в червеникавия полумрак през прозрачната течност се появява върху бялата хартия образ: 9-ти “а" клас на бригада за ябълки. Появява се като някакво вълшебство, от нищото, от невидимото, което се е скрило до този момент върху празната снимка.

Няма нищо общо с "цифров" фотоапарат. Цифровият фотапарат е част от онзи "маелстрьом" на колегата художник. Той поглъща всичко, което му е отпред и го превръща в "цифри" със скорост сто хиляди херца в секунда. С големина не-знам-колко-си мегабайта. С пиксели, цветно, снимка след снимка, десетки, стотици снимки... А те не може да са повече от 36 върху лентата. Разбираш ли, не може да са повече. Иначе се задавяш от това ненормално изобилие, от тази небрежност и скорост, с която става всичко.  Тези смахнати цифрови снимки и всичко останало, което е цифрово, но не е ИСТИНСКО.Разбираш ли го това!

Истинските неща не стават бързо. Те са истински, защото изискват време и труд. Усилия, пот, лутане, въпроси, понякога неудачи и пропуски ( но те също са нужни). И накрая се получава това, хубавото, истинското. Което е като вълшебна приказка.

А за да се  случи то, е нужно време. Бавно течащо време. Да, баааавно течащо. 

 ( следва продължение)

 ---

 Снимката е взета от сайта "Изгубената България"  http://www.lostbulgaria.com/