Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2022    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31 
 
 
Архиви
Януари 2022 (6)
Декември 2021 (1)
Ноември 2021 (1)
Октомври 2021 (4)
Септември 2021 (4)
Август 2021 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Проблеми на растежа или как ходих да си търся щастието
14-03-2010, 20:04 | Автор: Боряна | Категория: Специални проекти / Белиада
Никога не съм си мислила, че ще разкажа на толкова много хора тази история. Тя се предава като фолклор в моята фамилия, обаче нали сте ми почти като семейство – четете и не ми се смейте много!
 
Такааа. Бях в трети клас в далечната 1987 година. През януари току-що бях навършила девет години и нещо започваше да тормози и ръчка детското ми съзнание. Не ми излизаше от ума едно заключение на Пипи, което звучи горе-долу така: "Скоро ще навърша десет години, което означава, че най-хубавите ми години са минали.» Тази мисъл се беше загнездила в съзнанието ми като нахална муха и ден и нощ не ми даваше покой. Мъчеха ме едни такива екзистенциални въпроси за смисъла на живота, вселената и всичко останало, имах ужасното чувство, че времето ми минава в безмислено ходене на училище и писане на едни още по-тъпи домашни. Намирах някакво спасение в книжките, които четях, приказки в по-голямата си част. Там никак не беше еднообразно, напротив – случваха се все вълнуващи и интересни неща, никъде не се споменаваха таблицата за умножение /е, освен уморението, ама то е друго нещо/, родинозназнието и разните му там песнопойки. От всичките ми книжки прозираше един общ и основен лайтмотив, а именно, че след определена възраст, човек трябва да тръгне да си търси щастието. Спомнете си – в почти всички приказки главния герой установява, че вече не го свърта у дома, нарамва един вързоп и тръгва нанякъде. Като цяло начинанията обикновено са успешни, защото накрая се главния герой се сдобива минимум с принцесата и половината царство. Осъзнах, че ако продължа да се мотая може някой друг да намери щастието, предназначено за мен. А тази мисъл хич не ми хареса.
 
Та така в детската ми главица постепено започна да се оформя план, целящ намиране на моето щастие, което не се изразяваше точно в принц и прочие, но като цяло идеята беше сходна. Имайки се за умно момиче, реших, че на дълъг път не се тръгва току-тъй без подготовка, та в края на януари в спомената година започнаха приготовленията за моето пътешествие. С вълшебни предмети не разполагах, а и вече започвах да подозирам, че такива трудно се намират, та се наложи да заложа на най-изпитаното нещо в историята – добрите стари финикийски знаци. Както казах, успешно бях преживяла Нова година и рожден ден, което беше дало добро отражение в касичката ми. Имах налични цели 36 лева и някакви стотинки, които усърдно спестявах за да си купя колело "Школник», но щастието естествено е по-важно от някакво си колело, та парите веднага получиха ново призвание. Започнах най-усърдно да пестя всяка стотинка, която нашите ми даваха за закуска, ходех по желание до магазина и прибирах рестото, даже връщах бирени бутилки в магазина зад блока. Така в края на февруари разполагах с колосалната сума от четиридесет и няколко лева, не помня точната цифра.
 
Да, обаче изскочи един нов проблем – не знаех точно на къде да тръгна, за да си намеря щастието. Трезво прецених, че всъщност не съм ходила на много места и почти не познавам града. С татко и мама обикновено ходехме до ЦУМ, до зоологическата градина, пазара Кирков, до "Златното пиле» и "Захарното петле» и на Витоша, ама това май поизчерпваше списъка. Реших, че ще е страшно глупаво от моя страна да тръгна за щастие, а да се загубя в някоя пряка. Така реших първо да се образовам географски, пък после да замина за моето си царство.
 
И тука вече започна същинското ми приключение. Нямаше как да изучавам Софийските потайности след училище, тъй като нашите щяха да се заинтересуват къде се шляе детето. Естествено логичното решение беше да извършвам изследователската си дейност в учебно време. Отидох да най-близко живеещата ми съученичка и подсмърчайки я помолих да каже на класната, че съм болна и известно време няма да съм на училище. /Абе как са минавали тия номера, не знам!/ Всичко започна в понеделник. Сутрин ставах, закусвах обилно и чинно се отправях към училището. Вместо обаче да залягам над умножението, отивах на спирката на автобус № 85, който и днес вози щастливите надежденци, хващах го и слизах на така добре познатата ми спирка на Лъвов мост. Познавах маршрута отлично, защото като ходехме някъде с нашите винаги там слизахме. След това чаках да дойде някой друг автобус, качвах се и пътувах до последната му спирка. Грижливо и акуратно записвах къде съм ходила и с кой рейс или трамвай. Така опознах доста добре квартала Младост, защото се оказа, че повечето автобуси, които спираха на Лъвов мост стигат до там. Връщах се на изходна позиция и хващах някой друг автобус за друго място. В рамките на петте дни, в които изучавах София стигнах до неподозирани за мене места, включително квартал Бенковски, в който най-приятелски ви съветвам никога да не стъпвате. По едно време промених началната точка със спирката на Централна гара, защото там имаше по-голямо разнообразие на автобуси и трамваи. Е, признавам си, веднъж ми поомръзна да се шляя по улиците, та оставих за малко откривателската си дейност и отидох на кино в Цанко Церковски. Отделих близо левче от скътаните си запаси и гледах "Адио Рио», за което още ме е яд.
 
За търсенето на щастието си бях избрала и компания – приятелката ми Кристина, с която израснахме заедно на село при бабите. Тя живееше на улица Суходолска 2 в блок 17 /знаех го наизуст, защото си пишехме писма/. Бях напълно убедена, че тя ще прегърне идеята, само трябваше да я намеря. Като един вече изпечен соф-познавач успешно успях да намеря блок 17 на ул.Суходолска 2 и даже да установя, че табелката на вратата им е тяхната. Всичко се нареждаше прекрасно! Щях да я изчакам да се върне от училище и двете да се отправим към неизвестното. Сега като се замисля, най-правилно е било да я питам дали е съгласна, но тогава още нямахме телефони, а не ми се струваше безопасно да пиша за плановете си в писмо. Просто вътрешно бях убедена, че Криса няма да ме подведе в такова славно начинание.
 
Накрая настъпи големия ден. Поизлъгах нашите, че в този понеделник започваме от по-късно, за да остана сама у дома. Тайничко си бях поприготвила багажа и ми оставаше само да го натъпкам в една раница. Според мен бях взела всичко необходимо – малко бельо, дебелия пуловер, карираните панталони /о, колко бяха хубави/ и прилично количество сандвичи с кашкавал. Парите – разделени на няколко места. Две книжки с приказки. Носни кърпички. Ами горе-долу това.
 
Дойде тежкия момент за сбогуването с нашите. Те са прекрасни хора и не можех да ги оставя в неведение. Цяла нощ мислих за текста и преди да изляза им написах едно чудно прощално писъмце в следния смисъл: "Мили мамо и татко! Не се тревожете! Тъй като вече съм голяма и мога да бъда самостоятелна /?!/, отивам да си търся щастието. Тъй като не знам къде е не мога да ви оставя адрес, но като го намеря, непременно ще ви пиша.
 
ПП Ще си ходя на училище, както обикновено.» Последното естествено беше нагла лъжа от моя страна, явно плод на гузната ми съвест, че не съм стъпвала на училище повече от седмица.
 
И така – с раница на рамо и леко сърце, деветгодишното ми аз тръгна да си търси щастието. Беше един вълшебен мартенски ден. Слънце, птички. Разполагах с цялато време на света и над 40 лева! Не трябваше да решавам задачи и да мия съдове. Купих си ДВА сладоледа. Мотах се близо час на последния етаж на ЦУМ – при плочите. Шлях се по Жданов. Към четири следобяд се насочих към Суходолска 2 и стратегически седнах в градинката пред блока, да чакам Кристина да си дойде от училище. Ето от този момент започна провала на моя безукорен план с гръм и трясък. 17.30 – нея още я няма. 18.00 ч – вече започвам да се притеснявам. 18.30 – леко започва да притъмнява, у Крисини не свети. 19.00ч – вече е тъмно, от Криса ни вест, ни кост и ... ужааааасно ме е страх. Започвам да виждам леки пукнатини в плана и леко ми смъди на очите. Предавам се и отивам да хващам 77. Дошла ми е нова чудесна идея – тази нощ ще преспя у баба и дядо – те са страхотни и няма да ме изпортят, а на другия ден ще хвана Криса преди училище, за да имаме цял бял ден да решим накъде ще търсим. Окрилена от тая идея към 20.00ч се класирам у баба и дядо в Света Троица.
 
Нататък сигурно ви е ясно. Сварвам дивна паника. Мама се прибрала първа и намерила бележката. Едва не припаднала на шкафчето за обувки, вдигнала високо кръвно, пила успокоителни. Свързала се с татко в службата – той долетял мълниеносно. Започнало голямото търсене – в училище, където лъснала голата истина, че не съм се вясвала доста време, у приятелки, звъняли по телефона на баба и дядо, накрая се обадили в милицията.
 
Колкото и да увещавах добрите старци да ме приютят временно, те бяха непреклонни. Дядо ме заведе у нас. Никога няма да забравя мама на прага – стори ми се остаряла с 10 години. Нищо не ми каза, само ме прегърна и дълго хълца на рамото ми. И аз си поревах. Татко ме гледаше с един такъв замислен и странен поглед, че чак ми стана неудобно. Лека-полека осъзнавах, каква глупост съм сътворила през този ден. После той дълго ме държа в скута си и ми говореше някакви неща, но аз си спомням само усещането за сила, което излъчваше, беше топло, уютно и сигурно.
 
После мене ме изкъпаха, дядо пи една ракия и си замина, а аз си легнах в бялото легло. Сън обаче не ме хващаше. Към полунощ видях, че свети и стаята на нашите. Те тихичко нещо си говореха. Влязох гушнах се в мама, тихичко и казах "извинявай!» и заспах като бебе. Някак си бях разбрала, че щастието към което толкова съм се стремяла, всъщност винаги е било у дома.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: regina (14 март 2010 20:25)
Ах, прекрасна история, Боряна! Много ми допада и е  близка до моето светоусещане, макар никога да ми е идвала точно тази идея наум, или по-точно, на тази възраст::))за което те поздравявам! Пожелавам ти да имаш същата смелост и чистосърдечност и днес!

 
 
№2 от: Polgara (14 март 2010 20:32)
Толкова хубава история, Боряна! Като филм, в края на който почваш да подсмърчаш :) Ама по-хубаво, защото е истинско :) И съвсем не ми идва на ума да се ти се смея - толкова искрено, разсъждаващо и смело дете! Е, притеснила си хората, но пък си научила толкова много от това!

 
 
№3 от: ваняя (14 март 2010 21:00)
Аз и днес се возя с този твой рейс номер 85, следващия пьт като се кача ще го питам дали помни онова малко девет годишно момиченце трьгнало да дири щастието.А може и да помни

 
 
№4 от: mchukanov (14 март 2010 21:16)
  Ама Борянке, успяла си hiphip



--------------------
 
 
№5 от: Pavlina Iossifova (14 март 2010 21:27)
Борянче, разбииии ме направо! nomer1 Смях се много в началото, защото с такъв хумор си го написала, че няма как човек да не се смее, толкова силно! Накрая се разплаках и аз от красотата на случката и от облегчение. А за великото житейско постижение - да намериш щастието на 9 години по ТОЗИ начин - hi hi hi !!!

П.П. Тоя разказ си е направо за читанките за 3 клас! Бързо да го пускаме на Министерството за ОбразО(У)ванието!



--------------------
 
 
№6 от: катя милушева (14 март 2010 21:32)
 Прекрасна история Борянче!Мисля,че си разбрала поне каква е цената на щастието! apapapa И може би ,колко е хубаво да се завръщаш?! hiphip hiphip

 
 
№7 от: isi (14 март 2010 21:51)
... усещането за сила, което излъчваше, беше топло, уютно и сигурно

Това винаги съм чувствала и аз! Благодаря на моите родители!
Аз никога не съм била като теб, Борянче, не съм била така смела. Но пък аз си знаех къде ми е щастието! Проблемът ми е,  че не съм имала и нямам смелост да търся бъдещето си... и съответно да науча много нови неща - за света, и за мен самата. Браво на теб!
Благодаря, Борянче, за приказната история! Която, като всяка приказка, си е чиста истина!



--------------------
 
 
№8 от: Ваничка (14 март 2010 22:48)
  Борянче,  наистина пътят към дома е най - дълъг....И наистина това, което търсим, понякога е в/до/пред самите нас!

 
 
№9 от: freja (15 март 2010 00:42)
Боряна, невероятно мила история!!! Прекрасна е.

А какво стана с Кристина? Защо я е нямало, къде е ходила до късно, хайманата й с хаймана? mig_mig

 
 
№10 от: mia.yaneva (15 март 2010 09:33)
Това не знам дали е за деца, но за нас родителите е :) 
Борянка, невероятно!!!!!!!!!!!

Борянка, напълно разбирам поривът ти да бъдеш голяма - и аз имам една подобна история, доста по-комична и срамна... Ама как научно си подхождала от малка към въпросите:) Маршрути, записваш си, разби  всичко детско в мене! Всъщност, майка ти и татко ти, като им е минал ужаса, трябва много да са се гордели с теб!

 
 
№11 от: Ina_68 (15 март 2010 11:29)
Боряна, историята ти е усмихната, но и много красива. С удоволствие ще я прочета на 5 годишния си син. Трогна ме до най-дълбок спомен и ти благодаря мило другарче! Много познати размисли и краят е същият, къде ме върна, не мога да спра да се усмихвам



--------------------
 
 
№12 от: Надя (15 март 2010 12:11)
Хех, чудесен ракзвач си Борянка, пък и пътешественик!
Беше времето на откривателите, пътешествениците и приключенците. aviator
На мен пък изобщо не ми е тъжно, много е детско и забавно - даже, като сценарий на Войната на тарлежите 2! Мисля че имаше филм с малкия Димитър Ганев - Деца играят вън - веднага ми изниква сцената, в която реве на улицата заобиколен от хора, и той май се беше измъкнал от родителите си:):)

 
 
№13 от: Милен Иванов (15 март 2010 17:02)

 Боряна, много интересна история! Браво на теб! Май си била мъжко момиче!И много умно!И аз съм чувал истории , в които малки деца тръгват на някъде( като бълдъзата ми), но да търсиш щастие си е направо уникално.




--------------------
 
 
№14 от: Rabin (15 март 2010 19:09)
Mного добро, наистина!


 
 
№15 от: Айви (19 март 2010 16:00)
 Много "докосваща" история! И невероятно поучителна! Наистина, както е писала Павлинка - направо за учебник!
 И аз имам подобна история, но е твърде "елементарна" в сравнение с тази и изобщо не може да се "мери" с нея. Точно на тази възраст и в моята главица връхлитаха мисли от рода, че нещо трябва да търся, да открия... И бях организирала още две съученички всеки петък след училище да ходим на ..." туризъм"!smile24 Просто обикаляхме квартала и търсехме "забележителности" - например изрисувани стъкла с детски рисунки! И даже започнахме да си водим дневник, в който всичко се описваше подробно. И след три седмици едното момиче ме потърси за нещо относно нашия "туризъм". В същото време  майка ми беше навън и чу цялата история, след което ми обясни, че това не е никакъв "туризъм". И така всичко свърши толкова безславно.

 
 
№16 от: Chebyra6ka (19 юни 2010 13:02)
tayna Избърсах сълза накрая. Борянке, много поучителна история, написана с много голямо чувство за хумор и самоирония, но много интересна  roza 

 
 
№17 от: dani (19 юни 2010 16:22)
Къде съм гледам до сега!! Такава хубава статия, а аз едва днес я прочетох. Боряна , завиждам ти (благородно ) за смелостта и приключенския ти дух. А аз си бях "откривател на щастие" само в мечтите си - измислях си разни "пътешествия" по сценарий на прочетените детски книжки. Историята ти малко прилича на "Всако да Гама от  Рупча", нали и там Васко първо бягаше от училище, уж че е с татко си  на кораба, а накрая съвсем "хвана попътния вятър". Обчаче "Васко да Гама" братя Мормареви са я измислили, а твоята история е съвсем истинска. Това разказче заслужава да се филмира, жалко че днес никой не дава пари за детски филми



--------------------
 
 
№18 от: kitten (10 януари 2014 01:22)

Ех, колко хубаво. Аз също знам, че щастието е при мама и татко.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 22
Потребители: 0
Гости: 22

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?