> Белиада > Пищовите – начин на мислене - Част 1

Пищовите – начин на мислене - Част 1


22-05-2007, 21:00. : admin
Моля, не позволявайте на вашите деца да четат тази статия!
Също така се забранява да я четат учители от какъвто и да е било вид!!!

Вероятно повечето от вече порасналите днес хлапета ще твърдят, че никога през живота не са им подсказвали или не са преписвали. Това е почти толкова невероятно, колкото и това, никога тези пораснали хлапета да не са харесвали баничка с боза. Възрастните хора - особено бащите, особено те – имат някаква странна способност да забравят какво са правили като малки. Разбира се, тук не броим "зубрачите" и онези странни дечурлига, които се въодушевяваха да бъдат отговорници, ръководители и други подобни.
Тази статия обаче ще се концентрира само върху "пищовите". Те бяха нещо много специално – изискваха предумисъл (звучи като казано от прокурор)! Трябваше предварително да седнеш и старателно да изработиш "оръжието" си: да решиш какво да включиш в него; внимателно да планираш къде и как да го скриеш; кога да го извадиш и начина на използването му. Тъй че, в тази дейност успяваха деца, притежаващи силно развито стратегическо мислене, ловкост и изобретателност. Нещо средно между Александър Суворов, Роберт Уден (той си е най-великия фокусник на всички времена, въпреки че, малцина знаят това) и Томас Алва Едисон.
Развивайки се в тази леко съмнителна дейност, с времето установих, че правенето на "пищови" е доста добър начин да научиш уроците си – за изработването на правилния пищов е необходимо да подбереш (което значи почти да разбереш) същността на нещото. Можех да си изкарвам "четворка" само с тези знания. Но не ми беше интересно! Бяха времената на авантюрите и търсех предизвикателства. Правех "пищови" само при онези учители, които не уважавах достатъчно. И успявах да ги надхитря (за мен преписването беше вид кръстосване на шпаги с преподавателите). Няколко пъти са ме вдигали да ме препитват след като е минало контролното или класното, поради съмнения за преписване, но не успяваха да докажат тезата си. Споменах за стратегическо мислене –стратегията се състоеше в това, че след като минеше писмения изпит прилежно си научавах нещата. Не се смейте! Последващото научаване не обезсмисля главното.
Никога, чак до десети клас не успяха да ме хванат (или поне не си спомням), въпреки че преписвах според мъдрото определение: "на поразия". Преписването, както гласи заглавието на статията, ако смея да се изразя, т.н. "правилно" преписване,- е начин на мислене, предизвикателство с което трябва да се справиш, обогатяващо мъничкия човек с незабравими спомени :)
Вече съм забравил всички "номера", но ще спомена някой от тях.
Най-простото преписване беше това, да сложиш учебника си под чина и да надничаш какво пише в него. Или пък да го извадиш на чина и прикриеш с ръка. Непростимо глупава история! Учителите не са най-умните същества на света, но такъв тип преписване е под всякакъв вид критика. Срамота! Изобщо няма да пиша за такива ми ти неща.
Стандартния "пищов" представляваше нагъната на хармоника лента – за да се хване всичко често ни се налагаше да съединяваме ситно изписаните части с тиксо. Сгънатата на хармоника лента се поставяше в дланта и се разлистваше. Разбира се, главното беше учителят / учителката да не забележи. Най-често такъв тип "пищови" се криеше в джоба на престилката (панталона) или в ръкава. Мен това не ме задоволяваше. Именно заради риска да бъде забелязана, да "белне", измислях разни тайници за този вид помощничета. Например – в специално монтирано "джобче" от ламарина, закрепено в долната част на чина или в гривна от лейкопласт (цвета му е почти като тен, използвах го също за "подвързване" на гърба на лентата). Най-доброто ми постижение бе такова: на задната страна на хармониката залепвах някаква тежест (с "Кале" – нали го помните?!) – пластинка от желязо или една голяма руска сребърна монета (по онова време бях нумизмат и монетата явно е била част от някакъв накит, щото имаше удобна дупчица). Връзвах жилка на лявата си китка; жилката минаваше през ръкава ми и яката на ризата и се спускаше в десния ръкав, завършвайки накрая с "пищова". Беше необходимо само да отпусна леко лявата си ръка и "оръжието" удобно падаше в дланта ми. Този номер не можеше да бъде разкрит, защото ако се приближеше "врагът" трябваше само да спусна надолу лявата си ръка и компромата се прибираше в ръкава. Случвало се е няколко пъти. Естествено, беше необходимо ръкавите да са разкопчани. Но никой не обръщаше внимание на това.
Този тип "пищови" също разви доста ловкостта на малкия и безименния ми пръст- умение, което днес ползвам, ако ми се наложи да показвам фокуси на някое дете.
Имаше предмети, по които правехме и специфичи "пищови". Например по БЕЛ (Български език и литература). Момент... Споменах, че съм сътворявал "оръжия" само по предмети, по които съм недолюбвал преподавателите си. Това е истина – просто започнах да обърквам времената. Следващият вид, който ще опиша, го прилагах май след основното си образоване. Ще си позволя по изключение в тази история да включа неща и от по-късен период. Не заради друго, а защото наистина се обърквам кое и как, и кога.
По литература ни позволяваха да ползваме произведенията на автора. Предварително литераторките (май почти няма литератор – странно!) "защипваха" с кламер страниците с предговорите, въведенията или послесловите. Всъщност тези предговори и развития на теми, от които ни се налагаше да учим, са най-абсурдните, глупави и убиващи всичко интересно в литературата неща. Май разбирате, че не харесвам изобщо т.н. критици. В училище се опитаха да ме накарат да намразя и литературата, но не успяха, защото за мен книгите са били много по важни от критическите разработки. Сега за литературните пищови. Трябваше да ги ползваме, за да знаем "какво е искал да каже автора", защото ако проявим собствен възглед върху това двойката трудно се разминаваше. От последващото, въпреки това, наистина ме е срам! Откъсвах където трябваше част от книгата и залепвах на освободеното от откъснатите страници място някой "помощник" с развита тема. Наистина свръх-пищов! Главното беше, че разните там теми и въведения бяха отпачатвани в един и същ формат като произведенията: в "Библиотека за ученика". Страниците на тези книги бяха от долнокачествена жълтеникава хартия (ако се замислите – истинско престъпление). И така – лепвах темата, оставях учителката да "защипе" предговора, отварях след това "произведението" и преписвах нетрезвите умотворения на някой мастит академик, професор или доцент. Тъжна история.
Ето и една друга специализация. В статията "Математиката" споменах за мъченията, които всеки е изпитал и които са свързани не толкова със същността на дадена наука, а със спецификата на (неправилното) преподаване. Не само аз имах проблеми със запомняне на формулите. Да бе, да: улесняват нещата! Само гдето всяка формула ни изглеждаше на нас, лапетата, като нещо написано на толитекски, в транскрипция на клинопис. Демек пълна "аблакадабла". По математика, физика и химия формулите бяха най-най-най-важното. Запомниш ли формулата и напишеш ли я на правилното място (второто е мого трудно) – "тройката" ти е вързана в кърпа. За да помогнат на слабичките си сиви клетчици, които упорито отказваха да започнат нещо от типа на:
V = s.h / h2-w (ако има такава формула, де!)
децата са изобретили татуирането на формули върху дланите или бродирането им на ръкава на блузката. Тогава почти не се срещаха черни химикалки и синьо върху розово или бяло изглеждаше доста грозно.
Както вече се самопохвалих, аз търсех по-нетипични (от тук – по-успешни) начини за справяне със ситуациите. Някъде към 5-ти клас прочетох великолепната "Занимателна психология" на – айде де, кой беше? – в която се разказваше и за инертността на мисленето на хората. Нали си спомняте, че и учителите са хора, все пак! Тая не много ясна за мен дума тогава (но обяснена добре чрез примери) ме подсети да използвам нов "номер". Дълго разсъждавах върху това, къде е най-добре да се изографисат формулите, за да не се трудим да ги запомним и най-накрая се сетих. На тавана! Та кой поглежда тавана? Хайде де – нима бихте се досетили? Нашият клас все пак си беше сплотен. Беше малко трудно – май единия път се качвахме "на кула", но все пак успявахме да напишем жизнено необходимите абракадабри. Най-често на по две места, така че двете половини от класа да имат достъп. Пишехме с жълт тебишир. По време на изпита всички "блеехме", гледайки глуповатичко нагоре. Учителите не обръщаха внимание, защото това е едно от най-често срещаните състояния на незнаещите ученици: зяпат си и си хапят химикалката. Ех, ако разбираха какво става всъщност....

Ще има продължение! Просто статията стана прекалено дълга :)