Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Седемнадесета серия "Дилемата" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
7-02-2011, 14:42 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
Седемнадесета серия „Дилемата“

--- сцена сто и шестнадесета ---

Децата от първи „бе“ решаваха задачи, когато на вратата на класната стая някой похлопа и отвори преди другарката Хаджигенчева да даде отговор. Влязоха трима възрастни — един мъж и две жени. Децата станаха прави и ги проследиха с поглед, докато тримата най-невъзмутимо минаха покрай редичката до стената и застанаха пред дъската.
Хаджигенчева гледаше слисано.
Мъжът започна:
— Добър ден, деца!
— Добър ден! — извикаха в хор учениците.
— Седнете си по местата.
Децата седнаха, а с тях и учителката им, без да сваля изумен поглед от тримата „гости“.
— Тук сме, за да проверим певческите ви умения — продължи мъжът. — И който пее най-хубаво, ще го вземем при нас, в градския хор.
Децата зашумяха.
— Моля за тишина! — изкомандва едната от жените — русата. — Хайде, започваме от първия чин. Стани, момиченце и ни изпей нещо.
Момиченцето от първия чин стана и наведе глава.
— Хайде де, не знаеш ли никаква песничка? — нетърпението личеше в гласа на жената.
— Не знам — измънка детето.
— Сядай тогава. Следващият...
Беше момче. С щръкнала гъста черна коса и дебели зачервени бузки. Запя с пълно гърло:
— Високи сини планини...
Класът избухна в смях.
— Шшшт! — скара им се другатата жена — сивокосата — и им размаха заплашително пръст.
Другарката Хаджигенчева не изтърпя някаква непозната да размахва пръст на учениците й и се изправи с намерението да се намеси.
— Сядай си! — русата нареди на бузестото момченце. То седна на мястото си, а с него покорно седна обратно и класната.
— Сега ти!
Беше Веспасиана. Без да чака да я молят стана и запя:

“Ой, кокиче снежнобяло
с тънко нежно стебълце,
ти приличаш на Лиляна
с героичното сърце.“
— Достатъчно! — прекъсна я жената. — Я изпей това... — и изпя с ла-ла-ла някакъв дълъг мотив от непозната мелодия.
Детето се смути, погледна другарката Хаджигенчева, която кимна, после изпя... нещо.
— Не така! — почти й се скара гостенката. — Я изпей това... — и изпя втори мотив.
Момиченцето отново импровизира.
— Не ставаш — заключи гостенката и продължи нататък, като вдигна съседката на Веспасиана по чин.
Тя се справи доста добре със зададените теми и беше одобрена от тримата съдии. Седна си на столчето и ухилена сбута Веспасиана.
— Видя ли, мене ме харесаха.
Веспасиана я изгледа.
Одобрената гледаше надуто и пренебрежително.
Тогава Веспасиана изтърси:
— Ние пък ще се местим в София. — и се усмихна доволно, чувствайки се отмъстена.


--- сцена сто и седемнадесета---

Спасов сгъна картата на България и я прибра в чекмеджето на бюрото. Загледа се в семейната снимка подпряна на дървения моливник и измърмори на себе си:
— Мисля, че така ще е най-добре за всички ни.
Седемнадесета серия "Дилемата" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
В този момент интеркомът иззвъня и Спасов натисна бутона. Чу се разтревожен мъжки глас.
— Другарю директор...
— Да, бай Маноле? Какво има? — Спасов стана от стола.
— Имаме проблем с тока в лепачния цех. Вентилаторите спряха. Опитваме да отстраним повредата...
— Изведи работниците от цеха. Да излязат на чист въздух. Идвам веднага.
Спасов мина бързо покрай дългата заседателна маса и излезе от кабинета си.
— Долу съм — уведоми секретарката си и излезе в коридора. Там налетя на Партийния, който тъкмо в този момент се канеше да влезе.
Двамата се изгледаха един друг.
— Спасов, да ми отделиш малко време, а? Трябва да поговорим — благо започна Партийния.
Директорът смръщи вежди:
— Нямам време за излишни разговори, Махмурлиев. Ако имаш нещо за казване, напиши го и го изпрати по-нагоре! Е, ти си знаеш де...
После хукна по коридора към цеховете, а Махмурлиев остана зяпнал пред вратата на директорския кабинет.


--- сцена сто и осемнадесета---

С навити ръкави на бялата риза, Спасов бършеше ръцете си в парцал и обясняваше нещо на двама мъже в сини работни гащиризони, като от време на време вдигаше глава нагоре и показваше нещо по тавана на цеха.
Работничките се връщаха по работните си места.
Една жена се отдели от групичката, застана пред тримата мъже, погледна директора и каза:
— Другарю директор, ние знаем, че са ви предложили да се преместите в София.
Спасов спря да бърше ръце в парцала и загледа жената с любопитство. Около нея се стълпиха и другите жени от цеха. Тя продължи:
— Вие, разбира се, сам ще си вземете решението, но... искаме да знаете, че ние тук, всички — огледа групичката около себе си и другите закимаха утвърдително, — ние всички искаме да останете с нас, защото без вас заводът ни няма да е същият. Това искахме да ви кажем, пък вие — както си знаете.
Жената приключи с изказването си и се запъти към работното си място. Другите я последваха.
Спасов остави парцала и заоправя ръкавите на ризата си.


--- сцена сто и деветнадесета---

Нелчето и Антон, в компанията на Дора и Моньо, техните семейни приятели, танцуваха разгорещено на дансинга в ресторанта. След малко зачервени, усмихнати и задъхани седнаха на своята маса.
— Ух, голямо подскачане му ударихме... — пое си дъх Дора и си заправи вятър със салфетка. — Отдавна не бях танцувала така.
— Ами като не излизаме често. То тук и няма голямо разнообразие де — Моньо отпи от чашата бяло вино и намигна на жена си. После се обърна към Спасови. — А вие, като станете столичани поне ще се находите там.
Нелчето се усмихна многозначително, а в същия момент усмивката слезе от лицето на Антон Спасов. Той сбърчи вежди, стисна устни и се зазяпа в оркестъра.
— Кажи де, Антоне, кога ще се местите за постоянно? — настоя Моньо.
Спасов бавно се обърна.
— Аз няма да приема — отговори.
— Е, хайде пък ти — продължи Моньо. — Как така няма да приемеш? Да дивееш цял живот в тая провинция ли искаш? С професията на директор навсякъде ще те вземат, но в министерството... веднъж в живота канят.
— Моньо, директор не е професия, както казва Филип Трифонов.
— Кой? — не разбра Моньо.
— Актьорът — обясни Спасов.
— Ааа — Моньо се направи, че разбра.
— Още не е дал отговор — намеси се Нелчето. — Мисли.
Моньо понечи да налее вино на Антон, но той отказа.
— С колата сме — отговори му намусено и отново се зазяпа в оркестъра.
— Нелче — обади се Дора, — ти ходи ли при кака Гинка, шивачката?
— Ходих. Занесох й платовете и списанието с ония модели. Дори белият костюм е готов.
— Сега трябва да си нашиеш повечко нови и модни тоалети, че в столицата да не се притесняваш от важните другарки министерши.
Двете жени се разсмяха.
Спасов стана.
— Хайде, късно е вече, децата ни чакат сами вкъщи.


--- сцена сто и двадесета---

Четиримата излязоха от ресторанта. Взеха си довиждане и се разделиха.
Небето мигаше с дребните си звездици в ясната вечер.
Нелчето, хвана под ръка мъжа си, сгуши се в него и двамата мълчаливо закрачиха през парка към главната улица, където беше паркирана ладата.
— Хубаво си прекарахме, нали, Антоне? Трябва да отидем и на кино някой път. Не сме ходили толкова отдавна. А? Искаш ли?
Мъжът не отговори.
Качиха се в ладата. Спасов завъртя ключа, пусна радиото и рязко потегли.

Нелчето плахо подхвана темата:
— Добре де, Антоне, защо да не се преместим в София?
— Какво да правим там?
— Как какво? Другите какво правят? Как живеят, а? Кажи де!
— Не мога да зарежа всичко.
— Какво има да му мислиш толкова? Заводът и без тебе ще си върви, директори колкото искаш... Или се шегуваш, а?
— Не се шегувам.
— Много те моля, не бързай с отговора! Обещай ми да си помислиш още малко! Моля те!
— Помислих си!.. Моля те!
Жената млъкна и се загледа през страничното стъкло. Скоро стигнаха дома си и Спасов паркира ладата пред блока.


--- сцена сто двадесет и първа---

Веспасиана се зъбеше на голямото огледало в коридора. Отворила широко уста клатеше яростно с палец двата си горни предни зъба.
Огнян излезе от стаята и се спря да погледа заниманието на сестра си.
— Клатят ли се? — попита я.
— Аха! — с отворена уста му отговори момиченцето.
— Клати ги, клати, че ако излязат новите докато старите не са паднали, ще ти станат криви.
— Аха! — детето продължаваше упорито със заниманието си.
— Искаш ли да ти ги извадя?
— Как? — Веспасиана се обърна любопитно към батко си.
— Като бате Патилан. Ще те вържа с конец и... нататъка знаеш.
Момиченцето помълча за кратко, обмисляйки идеята.
— Жаба имаш ли?
— Нямам.
Изгубила интерес към предложението, Веспасиана се обърна към огледалото и продължи да клати двата зъба.
Огнян се повъртя в коридора, погледа сестра си и току я запита:
— Сианче, ти искаш ли да се местим в София.
Сестра му изостави напълно заниманието си.
— Ами да! Нали е чужбина — категорично отвърна.
— Не е чужбина, а е столица — поправи я брат й.
— Все едно, нали всички ходят или в чужбина, или в София — обясни му убедено Сиана.
— Чужбина е друга държава, а София си е в България.
— Знам!
— Аз най-много искам заради Двореца на пионерите. Там имало всякакви кръжоци. А и планина има в София... Ако бяхме там, сега щяхме да караме ски. Като Петър Попангелов. Пък и всички приключения все там се случват. Тука – нищо — възмутено сподели Огнян.
В това време ключът в ключалката се превъртя и влязоха Нелчето и Антон.
Какво правите в коридора вие двамата. Ще изстинете. Я бързо вътре на топло! Бързо — подгони ги Нелчето. — „За децата“ свърши ли? — погледна часовника. — Свършило е! Носим пържоли. От ресторанта. И руска салата.
Децата радостно заскачаха около двамата.


--- сцена сто двадесет и втора---

Четиримата вечеряха.
— Днес ни избираха за градския хор — обади се Веспасиана с пълна уста.
— Брей! Тебе избраха ли те? — попита баща й.
— Не.
— Защо? — възмути се Нелчето.
— Не знам. Аз пях много хубаво — пауза — Ама в София ще ме вземат в хора, знам си. Даже и на Валя казах. Нея я избраха. — момиченцето отпи от чашата с лимонада.
Настана тишина.
— Я чакай малко! Кой ти каза, че ще ходим в София? — строго попита баща й.
— Ми нали ти каза? — удиви се момиченцето.
Спасов смекчи тона.
— Вярно, казах, че има предложение, но никога не съм казвал, че ще се местим там.
— Значи няма да се местим — констатира Сиана.
Нелчето и Огнян мълчаха и следяха разговора с интерес.
— Няма! — отсече Спасов.
— Жалко! — измънка Огнян.
Спасов огледа семейството си. Тримата забиха поглед в чиниите си.
— Дайте да се разберем веднъж и завинаги — започна той. — В София няма да се ходи. Нямаме какво да правим там. Аз ще изгубя работата, която харесвам и там ще трябва да правя нещо, което не обичам да правя и не виждам смисъл да правя. Ами майка ви? Там тя вероятно ще трябва да си остане вкъщи заради вас. Да не мислите, че ще ви оставим в големия град да се самоотглеждате. Баба ви и дядо ви ще са тук, а ние — там.
— Ми аз вече казах на Валя — вдигна глава Веспасиана.
— Казала си — казала си. Голяма работа. Кажи й, че сме размислили и толкова. — даде указания баща й.
— Аз си мислех... за Двореца на пионерите... За ски... За планината... — направи опит да обясни мечтите си Огнян. — Тука няма такива неща. И други разни неща има там, дето тука ги няма.
Спасов ги изгледа подред.
Тримата замълчаха. Никой не ядеше. Настана пълна тишина.
— Май много ви омръзна зимата. Няма какво толкова да се прави и сте пощръклели. А като ми кажете „хайде да се разходим до морето“? А?
Децата зяпнаха баща си.
— За това не се сетихте, нали? Искате да избягате на петстотин километра от морето?
Кратка тишина.
— Аз не искам — заключи Веспасиана и пъхна виличката си в руската салата.
— И аз — заяви окончателното си намерение Огнян.
— Много силен аргумент! Признавам ти го! — Нелчето потупа мъжа си по рамото и си отвори бутилка лимонада.
— Искам още лимонада — извика Веспасиана.
Майка й доля чашата.
— И аз искам — обади се Огнян.
Нелчето му наля и лимонадата в бутилката свърши.
Спасов отвори друга бутилка и напълни чашата на жена си.
— Смятам, че се разбрахме по въпроса за София, нали?
— Дааа... Татко — запита момиченцето, — там децата по-хубави ли са от нас тук?
Баща й я изгледа и отвърна:
— Децата навсякъде са хубави, Сианче, независимо от това къде живеят.
— А кога ще ходим на разходка до морето?
— Като се постопли времето.
— Добре — дояде си пържолата Веспасиана. — Татко?
— Ммм?
— Метрономът се развали.
— Как така се развали?
— Люлях на него пластелинени човечета и сега стои на една страна и не ще да тиктака.
Тримата погледнаха момиченцето.

Край на седемнадесета серия

 

Важно уточнение:
Мъжкият глас в аудиото от сцена сто и двадесета е изрязан от реплики на великолепния актьор Антон Горчев във филма "Сбогом, любов"

Всички серии на филма

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: tivesto (7 февруари 2011 18:35)
Браво! Все по-реалистично става! em_125 И завързано! Вече незнам какво ще последва! Истински сериал! А ония тримцата ми се видяха много лоши... em_17



--------------------
 
 
№2 от: Цонка (7 февруари 2011 18:58)

Мани, мани! Наистина бяха лоши тия тримата. И съвсем истински. Още усещам горчилката след посещението им. Как не щяха да ме вземат в хора em_15 Какво съм виновна, че не можах да запомня глупавите им мелодии...




--------------------
 
 
№3 от: катя милушева (7 февруари 2011 19:44)
Цонке, освен сценарист, режисьор и постановчик си и страхотен художник!!! А Спасов, ми той като фотомодел, бе...:)))) em_12 em_83

 
 
№4 от: Цонка (7 февруари 2011 19:51)

Хехе... Катенце, няма как да не са като фотомодели всичките таман. Нали са във филм. Лееека идилия em_11




--------------------
 
 
№5 от: Pavlina Iossifova (7 февруари 2011 20:06)
Хаха, Цоне, при тия щеше да ти се отпее за цял живот! Пък я какво звънко гласче си опазила! Явно в твоя глас, пардон на Сиянчето, градския хор е загубил видна солистка  em_34 Освен това направо не мога да си представя покрай пианото да трябваше да ходя и на градски хор. Ми то нямаше да ми остане никакво време за игра. Като рекох пиано... абе Сианчето не я ли записаха вече на пиано? Нещо ми се губят уроци по пиано. Щото както префасонира метронома на люлка, да не започне с резците за линолеум на батко си да изрязва човечета по клавишите. em_23 Я бързо гами и етюди, докато е зима и само се чуди къде да си прилага творческите идеи em_41

Ураааа, познах, че Спасов няма да иска да ходи в София! em_64 Да му мисли Махмулиев от тук нататък em_18

А София и чужбината ми напомниха въпрос на моята племенница като беше на 5. Пристигам във Варна, виждаме се, на другия ден отивам при татко в с. Близнаци. В събота децата идват от Варна в Близнаци и Славена ме пита: "Польо, сега "на село"  Свицария ли е? В тоя ред на детски представи беше и моето собствено възклицание, когато ме взеха окончателно от село в Габрово, като тръгнах на училище: "Ей, туй село голям град станало!"



--------------------
 
 
№6 от: isi (7 февруари 2011 20:09)
Е, то аз просто няма какво да кажа...  em_2
Ама все пак да се обадя, че отново и отново чета с голямо любопитство и огромно удоволствие, Цоне em_2 И даже чета май не като сценарий за сериал, ами като случки от живота на едно добре познато семейство... Като поредното писмо от семейство Спасови Ами близки ми станаха, наистина em_2



--------------------
 
 
№7 от: Цонка (7 февруари 2011 20:32)

Павлинка, за Свицария em_75 em_75 em_74 Честна дума, наистина си мислех, че София и чужбина са едно и също.
За хора: много ми беше мъчно тогава. Това беше /и още е/ хор с голяма популярност и традиции. Направо раниха невинната ми детска душица и спънаха кариерата ми. em_74 
А за пианото: понеже вече беше късно да я записвам на школа, смятах да й взема частна учителка. Обаче, частната учителка сега  подготвяла кандидати за консерваторията и нямала време да се занимава с прохождащи и нищо не може да я съблазни, даже и обувки с връзки /разбирай връзки и в двата смисъла/. Сега направо на проблема: таман е станало въпрос за това, имам остра нужда от помощ от приятел за уроците по пиано на Веспасиана. em_13 Тъй че, приемам смешни и интересни истории всякакви, касаещи пиЯновия проблем. Благодаря предварително!!!  em_6
Иси, em_126 , откакто съм в НД така са ми се слели вече спомени и мечти em_113, та понякога не съм сигурна кое точно ми е настоящето. Ама това е само филм. Ей така, да се позабавляваме в махалата. em_89 Все пак от време на време въздишам по "снимката"  по-горе. em_74




--------------------
 
 
№8 от: Цветелина (7 февруари 2011 21:04)
А пък аз Антон Спасов си го представях някак по - рус и малко по - пълничък
em_94



--------------------
 
 
№9 от: Цонка (7 февруари 2011 21:13)

Цветиии... em_73  Тъмничък е. Хибрид между  Стефан Данаилов, Тото Кутуньо и Гойко Митич.  em_122 




--------------------
 
 
№10 от: катя милушева (7 февруари 2011 21:18)
Цитат: Цветелина
А пък аз Антон Спасов си го представях някак по - рус и малко по - пълничък em_94
  Ми то това му е хубавото на четенето, че всеки си има свои представи!

 
 
№11 от: Цветелина (7 февруари 2011 21:31)
Цонче, що не вземеш да пратиш Сианчето малко на логопед. Малко така да и създадеш дискомфорт. Пък и да вземе да бяга, да не ходи редовно, да вземе да дойде другарката в час и да я "дискредитира" пред целия класem_23 em_26, да се оплаче на майка и т.н. Всичкото това го казвам от личен опит. Четири години ходих на логопед защото не можех да казвам "р", накрая ме "изписаха" като безнадежден случай, като установиха, че не мога да казвам и "л". Сама се научих да казвам "р" em_89 , ама с "л" и до днес имам проблеми em_43



--------------------
 
 
№12 от: Цонка (7 февруари 2011 21:45)

Ейии... Цветиии... Не съм се сетила да пратя малкото на такова място.
Инак на мен не ми разрешиха да кандидатствам в СУ педагогика, щото две какички там ми казаха, че съм с дефекти в говора и не ми дадоха нужната бележка. Ама като малка не са ми казвали такива работи де. Само, че съм дюстабан. em_3 
А ти защо пък си бягала от логопеда? Какво толкова ти правеха там?




--------------------
 
 
№13 от: tivesto (7 февруари 2011 22:07)
Ей, да не мъчите Сианчето! Само се чудите какви гадости да й измислите! По-добре я научете на някоя нова игра! Аз също не можех да казвам "р" и "л". На село тичах по една поляна до къщата на дядо и си виках "ррррррррррррррр". Изобщо не се усещах какво си ръмжа! Доста по-късно се осъзнах, че без да искам съм се научил, тичайки да казвам буквата "р". А няколко години по-късно, внимавайки много в изговора на думите се научих и на "л". Много кофти се получаваше преди това като пеехме песнички и трябваше да припяваме "ла ла ла ла ла...." Чуваше се отвсякъде само "уа уа уа уа уа"... Тъй че оставете детето да се развива самостоятелно и не го пращайте на логопед... em_11 em_14 em_12



--------------------
 
 
№14 от: Цветелина (7 февруари 2011 22:26)
Ми щото ми писна. Все пак четири години не можах да се науча да казвам това пусто"р". Другарката беше много строга, караше се, а отгоре на всичкото бяхме роднини. Може би затова се държеше строго, за да не я обвинят в "конфликт на интереси" em_108 Упражненията бяха неприятни - трябваше да си движа пръста под езика и да издавам звука "рррррр" и други такива. Като си помисля само, че това ставаше след яка игра в задния двор на училището докато чаках да ми дойде реда за урока и без да съм си измила ръцете /за ужас на някои майки маниачки на тема чистота/. 
Около две години ходих чинно на тези уроци, но като видях, че няма резултат ми писна. Взех да излизам навреме от къщи, играех на прескочи - кобила в училище /там имаше едни големи автомобилни гуми, заровени на една трета в земята/ и като дойдеше време да свършва урока се прибирах в къщи. Един ден подслушах разговор на майка ми с една моя леля - медицинска сестра - майка ми казваше, че "детето много се е изнервило с тоя логопед".
Обаче другарката ме хвана на тясно - влезе в час, следобед на занималнята и ме сгащи натясно - нямаше къде да ходя. Изправи ме пред целия клас и ме накара да обясня защо не ходя на логопед. Аз потънах в земята от срам и ужас и първото нещо, което ми дойде на ум беше да кажа това, че много съм се изнервила според майка ми. Още по - зле стана, защото другарката дойде в къщи да иска обяснения и т.н.em_13 . Дълги години след това, като я видех на улицата се чувствах гузна ...em_15

Тивесто, искрено се радвам, че мога да си кажа и трите имена без грешка, щото не искам да си мисля какво щеще да бъде, ако се казвах напр. Лалка  или Радослава em_73



--------------------
 
 
№15 от: Цонка (7 февруари 2011 22:30)
Цитат: Цветелина
първото нещо, което ми дойде на ум беше да кажа това, че много съм се изнервила според майка ми
 
em_109  Това си е направо история за През ключалката. Не само, че си подслушала, ами и си се възползвала от чутото. Срамота! em_74 em_83 



--------------------
 
 
№16 от: tivesto (7 февруари 2011 22:32)
А как казваш Цветелина? С "л" или "уъ"? Аз какво да кажа като все още не мога да се науча да свиря с пръсти в устата? Не става и това си е! Ейййййй, Цоне, Сианчето може ли да свири с пръсти? Ако не може що не фанеш децата да я научат? em_34



--------------------
 
 
№17 от: Цонка (7 февруари 2011 22:36)

Огнянчо ще се научи първо, после дребното. Пък знае ли човек, то докато гледа батко си да се мъчи...




--------------------
 
 
№18 от: Цветелина (7 февруари 2011 22:39)
Мога да казвам "л" само пред "е", "и", "ю" и "я". Пред останалите звучи по пернишки. Дано не обидя някого em_121
И аз не мога да свиря с пръсти, но трябва да се научаem_20



--------------------
 
 
№19 от: Цонка (7 февруари 2011 22:42)
Хехехе... Аз до скоро си мислех, че Lol и Wow означават едно и също... 



--------------------
 
 
№20 от: Цветелина (7 февруари 2011 22:47)

em_76




--------------------
 
 
№21 от: mchukanov (7 февруари 2011 22:51)
Олеле, Цонеее - с тез фЛизури ме разбиem_27 em_23 - 80те в мъжките прически се наблюдаваше един среден вариант между тип партиен секретар и  киче - как му викахме em_18 em_11
  ... ако си намеря очилата от тогава ще свирна em_11 - ама това си заслужава отделна колекция
  А диалогът в ладата е... em_84 em_81
... пък, ако ти кажа как ми омръзна зиматааа em_81



--------------------
 
 
№22 от: Simpra (7 февруари 2011 23:29)
Ехаааа! em_81 em_83 em_84 Както всеки път - изумително!

На пиЯно не съм свирила, но майка ми и леля ми са свирили и то доста. Та знам една история от тяхното ходене по нотите. Сядат да свирят веднъж, тъкмо когато баба ми и дядо ми се канели да излизат - някъде на гости. А те двете само това и чакали... Леля ми обичала да чете много и то не какви да е книги, ами такива като "Овчарчето Калитко". Майка ми веднага почнала да си се занимава с някаква игра, а леля ми слага "Овчарчето Калитко" върху партитурата и почва да свири, докато чете. Баба ми обаче тихо се върнала по стълбите обратно и долепила ухо до вратата, и установила, че тя свири едно и също. Монотонно и без да се запъва, което явно я накарало да се усъмни и бързо да отключи вратата. Какъв ужас настъпил! Баба ми хванала "Овчарчето Калитко" и като ги почнала наред... em_23



--------------------
 
 
№23 от: Pavlina Iossifova (8 февруари 2011 00:25)
Симпрааа, номерът с книгата на партитурата според мен идва свисше на всяко дете свирило на пиЯно и поставено пред дилемата свирене или любима, тъъъъъкмо започната книга. Той е почти като фенерчето под одеялото. Хм, сега като се замисля би ставало и с цигулка, но докато влачиш лъка нагоре надолу, ще изчезват някои букви em_10 em_12

По тоя повод бях изучила акустиката на апартамента и след като установих, че докато майка е в кухнята и всички междинни врати, т.е. на кухнята, на дневната и на стаята с пианото, са затворени, в кухнята нищо не се чува. Как разбрах ли? Ами първо просто се усъмних и почудих: ами дали пък??? И веднъъъъж, след като половин час по часовник нагло не свирих, чакайки мама да дойде да ми се скара, а тя все не идваше, отидох в кухнята и още по-нагло я попитах дали най-после съм си "иСвирила гладко всичко" и мога ли да ида да играя. Отговорът беше: ДА! Не знам колко е продължило, но поне две седмици просто се оливах да чета на партитурата без дори да си давам труда да подрънквам, докато не чуех отваряне на някоя врата. Но понеже никое престъпление не остава неразкрито, и на мен ми се наложи да застана в поза с наведена глава и да изслушам многословната обвинителна реч на мама в едно единствено темпо: модерато (тези най ги мразех). Никога няма да се сетите кой ме издъни! Съседката от четвъртия етаж (ние живеехме на втория). Попитала мама дали са ме спрели от пиано (с явно задоволство и копнеж), и на учудения въпрос на мама: "Що, бе Севде? Не сме", отговорила "Ми щото вече не я чувам да свири кат се върна от работа". Нататък изчисленията...ясни.
Оттогава в къщи остана лафа: внимавайте какво говорите като сте в средната стая, че леля Севда слуша em_14 Е, и поуката за мен, че акустиката на една сграда не се свежда до тази на 4 стаи. Ше ми слагате чаши по стените да подслушвате, хаха!



--------------------
 
 
№24 от: Цонка (8 февруари 2011 08:46)
Симпричкеее...  Павлинкеее... em_74 em_109 
Абе те възрастните повече от децата подслушвали!!! 
Сигурна съм, че всички и  днес го правим тоя номер - с маскировката на истинските ни занимания. Например, в началото на работния ден, намествам един чертеж пред себе си, разхвърлям още един два из стаята, заемам "работна" стойка и...  влизам в Нашето Детство. em_27



--------------------
 
 
№25 от: катя милушева (8 февруари 2011 09:07)
Цонке, em_11 Фнимавай, как така ще излизаш духом от работа!!!

"Да работим! Да работим смело:
с мишци, с нерви, с ръце и със ум;
нек се чуй у нази живо дело,
веселий на работата шум."
Ив.Вазов

 
 
№26 от: рошав заек (8 февруари 2011 18:13)
Другаря Махмурлиев em_75
Браво, Цоне, и семейната снимка е тУепач!em_84
Младене, да не питаш за прическата "селски бек"?



--------------------
 
 
№27 от: donaddt (8 февруари 2011 18:43)
Цоне, имаше една песен за зимата, където се свиркаше. Цитирам по памет:
Снегове обилни, фиу-фиу-фиу, вред са навалели, фиу-фиу-фиу, ала ний сме...
Та падна ми се и на мен да я пея в клас. Понеже още не можех да свиря с уста, вместо свиркане си припявах на-на-на, въпреки предложената помощ друго другарче да свирка на указаните места. Та в тоя ред на мисли може Сиянчето и първа да се научи да свири с уста.

П.П. А другарят Спасов е много готин, em_67

 
 
№28 от: Айви (9 февруари 2011 00:08)
 Както винаги страхотна серия, Цоне! em_81
 Колко жалко, че не взеха Веспасиана в хора em_8, но загубата е тяхна. em_2
 При мен пък беше точно обратното! Аз не мога да пея, но ме взеха в училищния хор! em_11 Трябваха попълнения и приемаха почти всеки желаещ. На фона на добрите певци, малкото деца с  липсващи музикални способности като мен, почти не се чувахме. Аз и до днес казвам, че мога да пея в хор, но не и солово! em_11
 А София е чужбина - това всеки го знае!

 
 
№29 от: Anakin Skywalker (9 февруари 2011 21:23)
Цитат: Цонка
откакто съм в НД така са ми се слели вече спомени и мечти , та понякога не съм сигурна кое точно ми е настоящето. Ама това е само филм. Ей така, да се позабавляваме в махалата. Все пак от време навреме въздишам по "снимката" по-горе.


Цонеее, да не мислиш че си само ти такаem_18 Откакто съм в махалата не знам къде се намирам и в кое време живея...Понякога ми се иска да играя с момчетата на фунийки, а вас момичета да ви возя на Балканчето, стъпили отзад на багажника...em_83



--------------------
 
 
№30 от: shturcho (10 февруари 2011 10:26)

Цитат:Anakin Skywalker

Цитат: Цонка
откакто съм в НД така са ми се слели вече спомени и мечти, та понякога не съм сигурна кое точно ми е настоящето. Ама това е само филм. Ей така, да се позабавляваме в махалата. Все пак от време навреме въздишам по "снимката» по-горе.


Цонеее, да не мислиш че си само ти така Откакто съм в махалата не знам къде се намирам и в кое време живея…Понякога ми се иска да играя с момчетата на фунийки, а вас момичета да ви возя на Балканчето, стъпили отзад на багажника…



И аз съм така, даже си седя веднъж и на глас се изказах и 5 годишната ми дъщеря дотърча и заяви, че тогава нея нямало да я има, така че не трябвало да ми бъде мъчно  : em_2:


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 8
Потребители: 0
Гости: 8

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!