Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемнадесета серия "Бедствието" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
26-02-2011, 11:33 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
Осемнадесета серия „Бедствието“

--- сцена сто двадесет и трета ---

— И да не ми пишете глупости на олимпиадата. Хубаво да четете условията. Десет пъти ще прочетете задачата преди да започнете да решавате. Пак повтарям: решението на задачата се крие в самото й условие. Не схванеш ли смисъла му — край. Огняне, за тебе се отнася най-вече. Къде ти е умът напоследък не знам, но никак не внимаваш. Да се стягате, ей! Да не изложите училището.
Учителката по математика даде последни указания и изпрати децата до изхода на училището.


--- сцена сто двадесет и четвърта ---

В тихата мартенска вечер Огнян и Елеонора тръгнаха по уличката на Пионерския дом. На кръстовището спряха.
— Да те изпратя ли до вас? — попита момчето.
Тя срамежливо вдигна рамене. Той не се колеба дълго.
— Ще те изпратя. Късно е. Не мога да те оставя сама.
Двамата тръгнаха към дома на Елеонора. Огнян взе чантата й.
— Аа... нямаше нужда. — свенливо каза момичето.
— Тежка е. — констатира Огнян. — Да не си свила някое менгеме от кабинета по металообработване?
Момичето се разсмя.
Продължиха мълчаливо по стълбичките, за да пресекат жълтите плочи на центъра.
Елеонора наруши мълчанието.
— Аз не съм много силна по математика. Защо ли изобщо идвам в кръжока?..
— Не е лошо. Можеш да научиш някои полезни работи.
— Ами! Нищо не разбирам от обясненията. И не ми е интересно даже. Ще взема да се откажа.
— Не се отказвай! — извика момчето.
Елеонора поспря и го изгледа стреснато.
— Добре. Няма. — обеща.
— Аз мога да ти помагам. Докато сме заедно няма от какво да се притесняваш.
Продължиха в мълчание.
— Нора? Ти завинаги ли ще си ми приятелка?
— Сигурно. Обаче ако пак преместят татко в друг град... Нали е военен...
— Даже и да се преместите! Аз все ще съм ти приятел. Никога няма да харесам друго момиче. — твърдо заяви Огнян.
— Ами Светла? — полюбопитства Нора.
Момчето се замисли.
— С нея играем в махалата откакто се помня. Тя също ми е приятелка, но не... Не както си ти. Ти си... Абе разбираш какво искам да ти кажа.
Тя кимна утвърдително.
Неоновите букви над магазините светеха някак тържествено. Двамата се спираха пред всяка витрина и не бързаха. Стигнаха до последния блок с магазини и свиха зад ъгъла, към входа на Елеонора. Постояха без да говорят. Огнян върна чантата на момичето и подаде ръка.
— Ами... До утре тогава.
— До утре. — прие ръката момичето.
Той дълго задържа ръкостискането. Най-накрая пусна ръката й, махна за довиждане и тръгна забързан и щастлив към дома.


--- сцена сто двадесет и пета---

— В колко свърши кръжокът? — свъсил вежди, наведен над сина си строго попита Спасов.
— В седем и десет. — с наведена глава отговори момчето.
— Сега колко е часът?
Огнян погледна ръчния си часовник.
— Осем и десет.
— Обикновено колко е пътят от училище до вкъщи без да се мотаеш много?
— Десет минути. — измънка детето.
— Е?
Тишина.
Наруши я Веспасиана, която щракна вратата на стаята и се вмъкна при баща си и брат си.
— Сиана, излез, ако обичаш. Имаме важен разговор с батко ти. — с нетърпящ възражение тон помоли баща й.
Момиченцето се измъкна на пръсти и тихичко затвори вратата, но остана залепена отвън за релефното стъкло. От стаята се виждаше силуетът й и бащата и синът се засмяха, което разтовари тежката атмосфера.
— Къде се мота до това време, ще ми кажеш ли? — вече по-спокойно попита мъжът и седна до момчето.
— Наложи се да изпратя една съученичка до тях. — обясни Огнян и погледна баща си в очите.
— Аааа, ясно. И къде живее тя?
— Над мебелния магазин.
— Аха. Доста дълго сте се изпращали значи.
— Е, малко се разходихме по центъра.
— А случайно да се сети, че ние тук ще се тревожим, че те няма?
Тишина.
— Не се ли сети?
— Не.
Отново тишина, в която бащата изгледа продължително момчето.
Силуетът зад вратата се размърда и влезе в стаята.
— Вечерята е готова. Мама каза да идвате.
— Ти защо подслушваш? — попита я баща й.
— Не подслушвам. Само исках да разбера кога ще свършите, че да ви повикам.
— И как така реши, че сме свършили?
Момиченцето погледна невинно и обясни:
— Ми то се разбира. Щом не се чува нищо, значи...
— Мдааа... Така си е. Щом не се чува нищо... Хайде да ходим да ядем.
Спасов стана и тримата напуснаха стаята.


--- сцена сто двадесет и шеста---

В светлото слънчево утро на 3 март децата от махалата, облечени в униформи, влязоха в училищния двор и всеки затърси класа си.
— Хайде, отивай при твоите. — Огнян подбутна сестра си и сам тръгна към своите.
— Батко... — извика след него момиченцето и го догони. — Искам точно ти да ми вържеш връзката днес. Чу ли? Никой друг.
— Не знам. Ако не се падна точно зад теб, някой друг ще ти я върже.
— Ти гледай да се паднеш, чу ли? Чу ли?
— Чух. Отивай сега.
Двамата се разделиха.
След минути, строени по класове, децата се изнизаха през входа на училищния двор и поеха по улицата към киното, където щеше да се проведе тържеството по приемане на чавдарчетата.


--- сцена сто двадесет и седма---

— За посрещане на знамето на нашата дружина, мощно „Ура“. — призова водещата на тържеството и дружинен председател на училището, красивата и елегантна шестокласничка Росица и се изпъна като пружина, тръсвайки дългите си къдрави руси опашки с огромни бели панделки.
Трата-тата-трррррата-трам-тарарам-там-там-там-там.
Тррррамтам-тррррамтам-трам-тара-рам-там-тра-та-там.
Знаменосецът и двете асистентки, безупречни в униформите, заеха мястото си на подиума и застанаха мирно.
Официалните гости на тържеството седяха зад дългата маса с червена плюшена покривка. Една жена непрекъснато тикаше под носа си букета карамфили в целофан и блажено затваряше очи.
— Давам думата за приветствие на първия заместник-секретар на окръжния комитет на комсомола другаря Сластилиян Тръпнишки.
Гръмнаха аплодисменти.
Сред тържествената атмосфера Веспасиана притеснено се обръщаше да гледа кой седи на задния ред. Зад нея се паднаха непознати шестокласнички. Момиченцето седна на коленца на седалката, с гръб към сцената и с пълно безразличие към приветствието на другаря Тръпнишки затърси с поглед брат си сред учениците от задния ред.
Видя го. В същия миг и той я видя, стана от мястото си и се запровира пред седящите, следван от Светла и Захари. Стигнаха и се наложи децата от половината на реда да се изместят с три места. Заформи се лека суматоха. От различните краища на залата се чу шъткането на класните ръководители и се видяха високо вдигнатите им показалци, правещи заплашителни знаци за въдворяване на тишина.
— И не забравяйте, че синята връзка е по-малката сестра на пионерската връзка. Носете я с достойнство, бъдете чавдарчета за пример, за да получите след време заслужено правото да носите червената връзка, късче от червеното знаме пропито с кръвта на героите паднали в борбата за нашето светло социалистическо бъдеще! — патетично завърши речта си заместник-председателят и залата за пореден път изпадна във възторг изразен със силни аплодисменти.
Водещата отново зае мястото си пред микрофона и нареди всички да станат на крака.
— Пионерите да пристъпят към връзване на чавдарските връзки. — изкомандва.
В залата се разля песента „Пусть всегда будет солнце“.
Настана объркване: седалката на задния ред се падаше между две седалки на предния и пионерите се чудеха на кое чавдарче да вържат връзката — на лявото или на дясното.
— Гледайте номерата на седалките. — чу се нечий учителски глас. — Номерата, номерата гледайтеее...
Веспасиана, застанала мирно, получи своята връзка от Огнян. Той закачи чавдарската значка на бялата й блузка и й връчи книжката на чавдарчето. След което тържествено стисна ръката й.
— Честито!
Момиченцето приглади краищата на връзката.
— Сега съм като нова.
Осемнадесета серия "Бедствието" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


--- сцена сто двадесет и осма ---
Нелчето посрещна мъжа си мърморейки:
— Хайде бе, Антоне! Кое време стана! Осъмваш в тоя завод.
— Няма как. Като на война сме. И в съботите ще се работи... Ще видим докога.
Мъжът влезе в стаята и децата го нападнаха.
— Охо... Сианче, ти пак с връзката ли си? Откакто ти я вързаха вчера на празника не си я сваляла.
— Никога вече няма да я сваля! — заяви момиченцето.
Нелчето внесе от кухнята вечерята на мъжа си и му сервира.
— Ние вече ядохме. Ще ти сложа само на теб.
Мъжът изми ръцете си в кухнята и без да се преоблече се настани на масата. Нелчето седна да му прави компания.
— Днес дойде новият Партиен секретар. — Спасов опита пилето с ориз. — Мммм... че хубава манджа! Като на леля Гинка от стола. Браво!
Жена му прие похвалата с доволна усмивка и запита.
— А Махмурлиев къде го пратиха? Във Винпром ли?
— Неее... — разсмя се мъжът. — Нямал е тоз късмет. За там трябват мноооого големи връзки. Падна му се Лимонадената фабрика.
Двамата се разкикотиха.
— Обаче новата Партийна е страшна! — отхапа от филията Спасов.
— Ах! — удиви се Нелчето. — Жена ли е?
— Аха. Много намахана. Ще върти работата, та пушек ще вдига. Сега ще ми отпаднат доста ангажименти.
Нелчето се умисли.
— Хубава ли е?
Мъжът й я погледна и се ухили.
— Чудо! Златни коси до петите, очи дълбоки — кит да се удави в тях, а ръцете й като на...
— Можеше просто да ми отговориш с ДА или НЕ. — засегна се Нелчето.
— Откъде да знам бе, Нелче. Утре ще я огледам и ще ти докладвам.
Жена му се нацупи и се зазяпа в телевизора.


--- сцена сто двадесет и девета ---
Четиримата гледаха филма с интерес. От време на време Веспасиана питаше кой кой е и някой трябваше да й обяснява.
Нелчето и Антон седяха край масата, а децата се бяха разположили на канапето. Огнян, изпънал крака върху един стол, не преставаше да го люлее.
— Огняне, не бутай масата със стола! Цялата се тресе. — скара се майка му.
— Не съм аз! — обиди се момчето и свали краката си от стола.

Чашите зад стъклото на бюфета зазвънтяха. Чу се пукот и всичко се разлюля. Шкафовете в кухнята се отвориха и съдържанието им се заизсипва на пода. Зловещо бучене идваше сякаш от долния етаж. В същия миг токът изгасна. Спасов скочи и извика сред тътнежа:
— Земетресение!
Извади от джоба на сакото си запалка и светна. Стигна до канапето с една крачка и грабна Веспасиана.
— Нелче, Огняне, застанете под вратата към коридора и не мърдайте от там. — изкомандва и двамата изпълниха нареждането като призраци насред люлеещата се стая.
Мъжът застана с момиченцето под касата на другата врата. Загаси светлинката от запалката и с две ръце прегърна тресящото се от страх дете.
— Няма страшно! Сега ще спре и ще си светнем. Няма нищо страшно.
Измина цяла вечност! Звънтенето на чашите, падащите предмети, люлеещият се под... Бученето!..
— Утихна! — Спасов отново светна със запалката. — Добре ли сте и двамата? — попита той жена си и сина си, които, бледи като восък, кимнаха утвърдително. — Вземи Сиана и не мърдайте от тук. Може да повтори. Аз ще ви донеса палтата и обувките.
Мъжът отвори входната врата. По стълбището, осветявано от фенерчета и запалени свещи, като злокобно шествие се носеха хората от горните етажи на блока. Пред всички слизаше бавно старец с бастун и задръстваше стълбите. Никой не бързаше, никой никого не изпреварваше и не буташе. И никой не говореше. Чуваше се само тихият тропот на човешките стъпки.


--- сцена сто и тридесета---

Най-сетне успяха да се измъкнат. Последни. В двора се бяха скупчили обитателите на кооперацията, повечето по пижами и домашни пантофи.
— Не стойте тук, излизайте всички на улицата, далеч от сградите! Руси, Василе... Излизайте на баира към къщите, далеч от блоковете!.. — извика им Спасов. — Има ли пострадали?
Мъжете се събраха и набързо обсъдиха положението. Всички бяха налице — онемели от страх, но живи и здрави.
Нелчето носеше Веспасиана, която, висеше като маймунка на врата й.
— Качвайте се в колата, да отидем да вземем нашите. После ще отскочим до завода.


--- сцена сто тридесет и първа---

— Хич никъде не тръгвам. Аз на таз къща тухлите по имена познавам. Всяка една поотделно съм кръщавал. Знам как е вдигната и бас хващам, че и пукнатина няма да има. — категорично заяви Дядо Спас и се облегна на оградата. — Казвам ви, не се връщайте у вас. Тука е по-сигурно!
— Няма да се връщаме.
— Остави ги у нас, ти иди сам до завода. — даде акъл дядото.
— Ще ги взема с мен! — отсече Спасов.
Четиримата се качиха в ладата и тръгнаха към завода.
— Татко, — обади се плахо Огнян, който седна отпред до баща си. — моля ти се, мини по горния път. Искам да видя нещо.
— Дали е здрав блокът над мебелния магазин ли? — попита баща му.
— Аха. — отвърна тихо момчето.
На задната седалка Нелчето беше прегърнала Веспасиана, която не спираше да трепери.


--- сцена сто тридесет и втора---

Спасов излезе от портала на завода и седна в колата. Останалите мълчаха.
— Цял е. Но има много поражения из цеховете. Утре на светло ще се видят белите. — каза повече на себе си мъжът и угрижено потърка чело. — Да се разходим малко с колата, а?
— Да! — извика Огнян. — Не искам да се прибираме. Нали си ми обещал да послушаме полята някоя нощ. Да идем сега.
Ладата потегли и се вля в потока напускащи града коли.


--- сцена сто тридесет и трета---

Далеч извън града спряха встрани от шосето, на черен път пресичащ нивята. Спасов изгаси двигателя, но остави фаровете да скитат навътре в плътната тъмнина на нощта.
Всички мълчаха. Поседяха така известно време, докато мъжът не ги подкани:
— Хайде! Да послушаме полята.
Излезе от колата и отвори задната врата. Пое детето от ръцете на жена си и го прегърна.
— Още трепериш. Студено ли ти е?
— Таткоо... Много се уплашииих... — изхлипа момиченцето и най-сетне даде воля на дълго сдържаната емоция. Разрида се безутешно стискайки с две ръце баща си през врата, а горещите й сълзички мокреха бузата му.
Мъжът остави детето да се наплаче. Огнян и Нелчето застанаха до тях и мълчаливо наблюдаваха сцената.
— Всички се уплашихме. — тихо изрече бащата.
Хлипанията утихнаха. Чу се гласът на Веспасиана, задавян от сълзите:
— И ти ли?
— И аз
— Да-да. — подсмръкна детето и се отдръпна, за да погледне баща си.
— Аз пък не се уплаших изобщо. — обади се Огнян.
— Да-да. — баща му повтори възклицанието на Веспасиана. — Чак при нас се чуваше как ти тракат зъбите, докато стояхме под вратата.
— Не бяха моите.
— Не бяха неговите.
Чуха се едновременно гласовете на Огнян и на Нелчето.
Смехът, леко истеричен, завладя с магията си четиримата.
— Да се разходим, а? — предложи мъжът. — Огнянчо, я изгаси фаровете и вземи фенерчето. Да повървим по черния път.

Момчето поведе безстрашно групичката напред обезпокоявайки тъмнината с фенерчето.
Спасов хвана със свободната си ръка ръката на жена си и я стисна силно. Тя облегна глава на рамото му. Вървяха бавно, без да говорят, заслушани в безмълвната природа, която сякаш се извиняваше за стореното. Даже вятърът беше спрял свирепите си набези върху равнината. От тъмното небе надничаха любопитно хладни светлинки.
Четирите фигурки тъмнееха едва забележими сред безкрайнината... Отвисоко се виждаше шосето нашарено от автомобилните фарове на други малки фигурки, пътуващи водени от тревогата, всяка към нещо свое, към някои свои, към близостта и упованието, които щяха да дадат и да получат.
...
— Гладна съм. — изтърси Веспасиана.
— Има бисквити в жабката. — Спасов.
— Няма. — Огнян.
— Кога успя да я претарашиш? — Спасов.
— Докато те чакахме в завода.
— Имам сен-сен. — Нелчето.
— Дай малко...
— Светни ми!

Край на осемнадесета серия

Някои важни уточнения:
1. Прогнозата за времето в сцена 128 е за 2 ноември 1977, затова не се учудвайте, ако температурите не отговарят на мартенските :)
2. Инфото за номера на серията "Родена от революцията", която са давали във въпросната нощ, получих с любезното съдействие на другарчето Boysta3. Благодарности!
3. Песента в сцени 124 и 133 е "Walk Hand in Hand" в изпълнение на Andy Williams.

Всички серии на филма

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (26 февруари 2011 12:07)
Мили другарчета, бях планирала серията да излезе на 4 март, петък, понеже касае събитие от тази дата /тогава също беше петък/, но реших да я изтегля по-рано, заради предстоящите празници.
Приятно четене/слушане!



--------------------
 
 
№2 от: tivesto (26 февруари 2011 13:29)
Това го нямаше по програма за днес! em_17 Хихи! Благодаря за прекрасната серия! Винаги, когато имам нужда от нещо хубаво и ти, Цоне, пускаш новата серийка! Благодаря! em_125
Аз имам смътни спомени, че по времето на голямото земетресение 1977-ма гледахме филм и тогава всичко се разтресе и излязохме пред блока! Всички се опасяваха да не се срути панелката, защото нашият блок е първият от 5-те експериментални панелки в Габрово! До днес си мислех, че съм гледал "17 мига от пролетта" а се оказва, че сериалът е бил друг! То как ли да помня като съм бил на 5 годинки! Е, рано или късно истината излиза наяве!



--------------------
 
 
№3 от: Цонка (26 февруари 2011 13:57)
Ухаа... Тишко, em_10  Двата блока, дето са паднали в Свищов също са били експериментални. :(
Аз си спомням най-натрапчиво звънтенето на чашите и бученето. И голямото треперене. Такова, дето не знаеш студено ли ти е или те е страх.



--------------------
 
 
№4 от: templar (26 февруари 2011 14:15)

Точно от епизод на "детското" имах нужда.  Сядам да чета!


 
 
№5 от: tivesto (26 февруари 2011 14:18)
А защо всички са били с широко отворени очи? Защото на страха, очите са големи! em_9
А моят блок, уж експериментален, пък виж вече 38 години си стои! Як бетон, ей!
Иначе след земетресението, в нашия вход се роди едно момиченце! Сега всички помнят, че е 77-ми набор!



--------------------
 
 
№6 от: Anakin Skywalker (26 февруари 2011 15:38)
Аз имам бегъл спомен оттогава, не помня да се уплаших, но трусът е бил наистина силен с епицентър планинската област Вранча в Карпатите, Румъния. И е бил на голяма дълбочина епицентъра - над 100км, затова се е било усетило на голяма територия. И Южна България се е разлюляла доста силно, по специално София и Пловдив. Нашите бяха тогава в Пловдив на гости, нас със сестра ми ни гледаха баба и дядо. Гледахме филма по ТВ, аз по едно време съм казал на баба да не ме бута. Сестра ми пък каза: "Фиж бабоо, пеЛдето мъЛда, мъЛда..." и докато усетим дядо я грабна и ние с баба след тях хукнахме навън...Букурещ тогава е пострадал доста сериозно, голяма част от сградите са били разрушени или силно повредени...



--------------------
 
 
№7 от: nikola13 (26 февруари 2011 16:08)

Цоне ти си талант с главно "Т" (Главното "Т" идва от Трудолюбива и Талантлива). Браво. Много и най-различни емоции провокира в мен написаното от теб. Колкото до оня 4-ти март от 1977 г.- помня го сякаш беше вчера.
Прибирахме се с мама от пощата след края на тържеството по случай 8-ми март. По онова време мама работеше в пощата (сегашните телекомуникации бяха към пощите-уточнение за по-малките) и ръководеше самодейна вокална група, която изнасяше концерти по повод на всякакви празници, културни мероприятия и тържества. Почти бяхме стигнали до нашия блок когато се чу някакъв ужасен тътен и земята се разтресе. Погледнах към съседния на нашия блок и картината, която видях се запечата в съзнанието ми за цял живот. На осмия етаж, във входа срещу нас, в кухнята на един от апартаментите,  една светеща крушка се мяткаше с такава сила сякаш всеки миг щеще да се разбие в тавана, на който беше окачена. В следващия момент започнаха да слизат, тичайки по стълбите ужасени хора - кой с дрехи, кой с пижама, кой с хавлия - всеки както го е заварило бедствието. Хванах  силно мама за ръката и усетих, че тя също е уплашена. Малко след това, разбрах, че това е земетресение. Отидохме пред нашия блок където се бяха сбрали всички комшии, татко и баба ми. Почти до сутринта стояхме на улицата. Един съсед беше успял да вземе "ВЕФ"-а и слушахме новините по БНР. Щетите, които нанесе това земетресение на нашия блок са видими и до днес.
П. П. Спомням си и една комична случка по повод на земетресенията. Две или три години, след това земетресение се случи друго, но значително по-слабо. По това време вече бях открил Артър Конан Дойл, Агата Кристи, Дашиъл Хамет (криминалния жанр по принцип-да не изброявам всички любими писатели - вие ги знаете не по зле от менem_2 ). Та лежа си аз на леглото в спалнята, чета си някаква страхотийка и изведнъж вратите на трикрилния гардероб (всички помните трикрилните гардероби с лакирани врати и скърцащи панти) се отварят едновременно със смразяващо кръвта скърцане и само миг по-късно същите врати се затварят от само себе си отново със същото и дори още по-смразяващо кръвта скърцане... Точно в мига когато Шерлок Холмс или Поаро (не си спомням на кой се изживявах тогава) щеше да се завие през глава с одеялотоem_43  татко връхлетя в стаята с вик: "Земетресение!", обърна се обратно, грабна братчето ми от съседната стая и излезе от апартамента на бегом...  


 
 
№8 от: Цонка (26 февруари 2011 16:24)

Никола...  em_75 em_75 em_75 
И си мислиш, кой ли ти отваря и затваря вратите на гардероба? А? Ехехе... Обзалагам се, че си се успокоил, като си разбрал, че е само някакво обикновено земетресение, а не баскервилското куче или пък убиецът от Негърския остров, оня дето не смеех да отида до тоалетната заради него, щото мислех, че може да ме чака зад закачалката. Бррр... em_111




--------------------
 
 
№9 от: bat_mitco (26 февруари 2011 17:04)
БЕШЕ В НОЩТА СРЕЩУ РОЖДЕНИЯ МИ ДЕН...БЯХ БОЛЕН, С ТЕМПЕРАТУРА...НЕ СЪМ УСЕТИЛ ТРУСА...ОСВЕСТИХ СЕ ПО ПИЖАМА И БОС НА ПЛОЧКИТЕ ОТ ТРОТОАРА ПРЕД ДОМА И СЕ ЧУДЕХ ЗА КАКВО СЪМ НАКАЗАН...ОБЯСНИХА МИ ЧЕ НЕ СЪМ И НЯКОЙ ОТ ДОМАШНИТЕ СЕ ВЪРНА И ДОНЕСЕ ГАЛОШИ И НЯКАКВА ВРЪХНА ДРЕХА...
НА ДРУГИЯ ДЕН ПОСРЕЩАХ МАЛКОТО НА БРОЙ ГОСТИ ОТ ЛЕГЛОТО...ДАЖЕ ИМАМ ЗАПАЗЕН ПОДАРЪК ОТ ТОЗИ ТЪЖЕН РОЖДЕН ДЕН ( ДА НЕ КАЖА ДАЖЕ ЛИПСВАЩ РОЖДЕН ДЕН...) - КНИГАТА, ПО КОЯТО Е ПРАВЕН ФИЛМА ЗА ЕЛЕКТРОНИК - "ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА НЕВЪЗМОЖНОТО"...ЕДНА ТАКАВА СЪС СИНИ ТВЪРДИ КОРИЦИ...



--------------------
 
 
№10 от: nikola13 (26 февруари 2011 18:42)

Цитат: Цонка,
...И си мислиш, кой ли ти отваря и затваря вратите на гардероба? А? Ехехе... Обзалагам се, че си се успокоил, като си разбрал, че е само някакво обикновено земетресение, а не баскервилското куче или пък убиецът от Негърския остров, оня дето не смеех да отида до тоалетната зарди него, щото мислех, че може да ме чака зад закачалката...

Колкото и да се правя на смел истината е разкрита...наистина ми стана къде, къде по-леко когато разбрах, че няма да излезе нещо страшно от гардероба.em_79
Цитат: Бат Митко,
...ДАЖЕ ИМАМ ЗАПАЗЕН ПОДАРЪК ОТ ТОЗИ ТЪЖЕН РОЖДЕН ДЕН ( ДА НЕ КАЖА ДАЖЕ ЛИПСВАЩ РОЖДЕН ДЕН...

Тъжно е когато липсва някой рожден ден, но тая година ти пожелавам да го отпразнуваш така, че да компенсираш с лихвите онзи пропуск - с торта, сандвичи, танци, фойерверки и разбира се не забравяй да ни поканиш - всички деца от твоя клас и от махалата...em_2


 
 
№11 от: Simpra (26 февруари 2011 18:57)
Мен пък земетресението ме свари в тоалетната и върху ми се изсипа водата от казанчето em_51 . Имахме гости. Татко влетя в банята, загащи ме и ме понесе надолу по стълбите. Още помня как се люлееше блока. После всички отидохме в центъра при баба и дядо.



--------------------
 
 
№12 от: nikola13 (26 февруари 2011 19:21)
Simpra,
Мен пък земетресението ме свари в тоалетната и върху ми се изсипа водата от казанчето <!--smile:em_51-->em_51...

Хиля се от сърце съзнавайки цялата сериозност на положението, което меко казано е било деликатно em_76

 
 
№13 от: tivesto (26 февруари 2011 19:33)
Симпра, как помниш това събитие, след като си била само на 3 годинки? Направо се изумявам! em_18



--------------------
 
 
№14 от: Simpra (26 февруари 2011 19:53)
Тишо, и други впечатлили ме неща помня оттогава, пък и някои хора помнят повече от други различните неща, защото помним различно. Дати и исторически факти не мога да помня, но детайли и усещания помня като слон.



--------------------
 
 
№15 от: Цветелина (26 февруари 2011 20:07)

Аз също добре си спомням тази вечер. Бях в детската градина, същия ден беше осмомартенското ни тържество /знаете, че никога не ги правеха точно на деня/. Прибрахме се с майка ми в къщи и аз скачайки на леглото започнах да си казвам стихотворението от празника на баща ми, когато задрънчаха прозорците. Нашите първо помислиха, че по улицата минава някой тежък трактор или камион, но дрънченето продължи, лампата се разклати, грабнаха ме и излязохме на улицата пред къщи, където се събраха всички комшии. Постояха, постояха па после се прибрахме.
Като чета другите коментари виждам, че всички сме били в сравнително крехка възраст, но доста добре помним този момент.
А, също така искам да кажа, че и аз като Сианчето бях много радостна когато станах чавдарче /дори повече от пионерче/ и с тая цел стоях почи целия следобед на 3 март, след като се върнахме от тържеството по бяла блузка и синя връзка навън на студа, та да ме видят всички комшииem_19




--------------------
 
 
№16 от: Цонка (26 февруари 2011 20:41)
Цитат: Simpra
Мен пък земетресението ме свари в тоалетната

Симпричке em_75  em_74  em_73  Извинявай, обаче "ситуацията" ти е доста весела. Ако знаете само, колко често си го мисля това, докато съм в тоалетната...
Аз си мисля, че това злокобно събитие  е било голям стрес за нас, децата. Всеки път, като се залюлее блокът при земетресение, колкото и невинно да е, започвам да треперя по същия начин като тогава. Уж не се страхувам, а треперя. Уф.
Цвети, нас ни приеха чавдарчета точно по гореописания начин. В киното. После ни водиха на сладкарница. В "Тракия". Връзката ми я върза една какичка от шести клас /а може и пети да е била/. Казваше се Божанка. Много усмихната. Руса. И много хубава. Каква голяма ми се виждашееее... Ееееех... Кога ли щях и аз да порасна като нея и да връзвам връзки.
И после хич не исках да си свалям връзката :)
При мен това се случи през 1979. А картинката горе е прерисувана от снимката на законното ми другарче, което е прието точно през 1977. Приели го те и на другия ден - бам - земетресение. Имали гости. И той, милият първокласник-чавдарче, хукнал да подпира голямата секция с книгите, да не падне върху масата. em_122 Докато не го изкарали от стаята. em_11 Познайте, кое е моето другарче на картинката. em_74 em_74 em_74  Много ме кефи. Първият познал печели кюфте в червен сос.



--------------------
 
 
№17 от: Simpra (26 февруари 2011 21:10)
Цоне, първи ред, четвъртото момче от дясно наляво?



--------------------
 
 
№18 от: anni (26 февруари 2011 21:23)

По време на земетресението лежах болна от жълтеница в болницата в Плевен. Вече бяхме по леглата аз и една баба в нашата стая, когато започна нещо да се случва. Таванът на горния етаж се срути върху съседното легло, за щастие - празно, а бабата спеше с тапи за уши и нищо не чуваше. После ни изведоха по пижами навън и още виждам пред очите си как се тресяха сградите. И този шум... Сякаш имаше бомбандировки, на мен на това ми приличаше. Но не помня да ме е било страх, а по-скоро любопитно - какво ще да е това чудо-земетресение, за което всички говореха. На моите родители обаче сигурно им е било доста притеснително, когато се прибрах, живеехме още на село, имаше доста разрушения по къщата.




--------------------
 
 
№19 от: Цонка (26 февруари 2011 21:25)
Ох, значи, от снощи насам много се смея тук в НД. Дано да е за добро, както казват едни хора на юг.
Симпричке, ТЦ. Не е той. Нооо, като първи записал се в познаването, печелиш мляко с ориз. И се изяжда цялото, ей!



--------------------
 
 
№20 от: anni (26 февруари 2011 21:43)
Големият бретон най-отзад, стига да е момче обаче?



--------------------
 
 
№21 от: Цонка (26 февруари 2011 21:48)
Anni, момиче е. em_74Нооо, като втори записал се в познаването, печелиш купичка компот от сливи.



--------------------
 
 
№22 от: Цветелина (26 февруари 2011 22:11)
Цонче, тоя очилатия до другарката?



--------------------
 
 
№23 от: tivesto (26 февруари 2011 22:15)
Първи ред, четвърти от ляво на дясно! Просто предполагам, че е бил рус като малък! em_18



--------------------
 
 
№24 от: Цонка (26 февруари 2011 22:18)

Цвети, не е той. Нооо, като трети записал се в познаването, печелиш купичка кисело мляко със захар.



Тишко, не е той. Нооо, като четвърти записал се в познаването, печелиш ябълка. Зелена.

Малеее... Колко сте готини всички и колко ви обичаааам!..



--------------------
 
 
№25 от: anni (26 февруари 2011 22:25)
Ъъъ - първи, трети ред?
Сега се сетих, че докато бях в болницата по време на земетренението даваха по телевизията  ''Пипи дългото чорапче" - шведското филмче. Сиянчето не може да не го е гледало.



--------------------
 
 
№26 от: Simpra (26 февруари 2011 22:32)
Втори ред - първото, русото от дясно?

П.П. Изядох си млякото с ориз, въпреки че чак сега го заобичах - някога го мразех em_2



--------------------
 
 
№27 от: Цонка (26 февруари 2011 22:33)

Тц! Anni, не позна. Нооо, печелиш бисквитка детска закуска. В хартийка, да не ти се разтопи шоколадът между пръстчетата докато хапваш.
Леле... Ти доста си лежала май в болницата. Колко се стои за жълтеница? Две седмици или повече? Пипи са я давали в неделя, на 6-ти, от 15:50. Това го знам, щото ходих заради земетресението в читалнята да снимам местния вестник от този период и попаднах на невероятни неща. Направо се пренесох в онова време. em_102




--------------------
 
 
№28 от: Лилия (26 февруари 2011 22:34)

По време на земетресението бях на кино. Седях на първия ред на балкона. Не си спомням кой беше филма, но помня, че в този момент на екрана някаква бензиностанция избухна в пламъци. В същият миг цялата редица седалки започна да се тресе и да се люлее напред назад. Ех - рекох си - колко реалистично са го направили! Усещането беше като в онези стерео кина, където се гледа със специални очила и седалките се люшкат. В следващият миг хората около мен скочиха и се заблъскаха изплашени към изходите. Не можех да проумея какво им става - защо си тръгват на най-интересното?! :em_80:Нямах никакво намерение да излизам, но прожекцията спря... :em_79: 


 
 
№29 от: Цонка (26 февруари 2011 22:57)
Симпричке, не е той. Нооо... печелиш втора купичка мляко с ориз, щом си си изяла вече първата.

Лили, голям майтап това с киното. Представям си какъв ужас са изпитали зрителите!!!
Правя справка с онова, което намерих в местния вестник точно от онова време: давали са в кината в Толбухин /две кина с по две зали/: "Един наивник на средна възраст", "Отражения" и "Вълче ехо", "Този луд, луд свят" и "По далечни брегове". При нас филмите идваха доста след като са излезли по екраните в столицата, така че едва ли твоят филм е бил някой от тези, но... казвам ви ги просто така, за информация.



--------------------
 
 
№30 от: Гергана (27 февруари 2011 00:25)

Другарчето : Трети ред в средата. От ляво и от  дясно все е 6-ти.

Пък аз по време на земетръса бях на 4 години. Това, което помня е, че бях при баба на старата къща до плажа. Тя живееше с баща си - прадядо ми Георги. Беше вече тъмно навън или поне се свечеряваше, защото бях по нощница. Аз си рисувах нещо на масата преди лягане. Бучене нямаше, защото сме далеч, но чашите в полирания бюфет започнаха да дрънчат. Баба светкавично грабна масленозеленото си палто с огромни копчета, зави ме с него и ме понесе на ръце към двора. Прадядо си беше легнал и когато минавахме край неговата стая баба го попита : "Как си, тате?" Пък той отговори : "Люлям съ, Нидяло!"  em_7 Това ми е останало като единствен спомен от прадядо. Е, и още един, малко зловещ, но друг път ще ви го разкажа. Та като свърши земетресението, татко веднага дойде с колата да види дали всичко при нас е наред. Това са ми спомените от тогава.


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 13
Потребители: 0
Гости: 13

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!