Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829 
 
 
Архиви
Февруари 2020 (3)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Тридесета серия "Отпуската" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
26-08-2011, 23:51 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
тридесета серия „Отпуската“


--- сцена двеста двадесет и шеста ---

Ладата спря на паркинга на заводската почивна станция в „Двореца“ и децата изхвърчаха като тапи на шампанско, шумно затръшвайки вратите.
Нелчето се измъкна навън и вдиша дълбоко.
― Е няма другаде такъв въздух! Водорасли, чимшир, рози и гора. Да ти се завие свят направо! Никога няма да му се надишам на това място.
Спасов огледа доволен новата почивна станция.
― Ама стана... без грешка! Нали? ― погледна жена си, която само кимна усмихната.
― Колко нощи не спа и заради тази станция... Все едно за себе си я строи ― пълен контрол над процеса.
― За да е истински доволен човек от постигнатото, всичко трябва да прави, тъй че сам да си го харесва. Като си починат хубаво през отпуската работничките, после никакъв зор спуснат отгоре не може да ги стресне.
― То и за тебе се отнася! ― смръщи вежди Нелчето. ― Този път искам да си починеш като хората, щото ще си разсипеш здравето, да знаеш...
― Охооо... Другарю директор, ха добре дошъл! ― откъм сградата се зададе домакинът Кирчо. ― Другарко Нели, целувам ви ръка... Приготвил съм директорския апартамент за гостите от София, както ми поръча, шефе, а за вас ― стаята до него. Нали тъй каза? Абе видях децата долу, дотърчаха... Отдалече ми викат: „Чичо Кирчо, пристигнахме!“ Сетне избягаха нанякъде. Те, шефе, кога ще пристигнат големите клечки? За обед ли?
― Хихи... Кирчо, няма да им викаш тъй, щото ще вземеш и пред тях да се изтървеш. После... аз ще си патя от твойте приказки.
― Е, шефе, айде сега, нали сте си дружки, щи простят! ― разхили се домакинът на станцията. ― Те колко дена ще останат?
― Ми казаха няколко ― вдигна рамене Спасов и погледна жена си, като ѝ смигна. ― Ама като познавам Димана, може и изобщо да не преспят тук, ако не ѝ хареса.
― Е, чак пък толкоз! ― не му повярва Нелчето.
― Охо! ― поклати глава смеейки се мъжът ѝ ― Само стой и слушай: „Ааа, Кайчо, моля ти се, душко! Прибирай ме оттука! На тия комари в тез джендеми няма да трая!“ ― Спасов изимитира префърцунен глас.
Нелчето и домакинът Кирчо се запревиваха от смях.
― Кирчо, това все едно не си го чул! Към другарката Делнишка само най-специално отношение! ― Спасов вдигна престорено строго пръст към домакина.
― Гроб съм, шефе! Хихихи... На тия комари... ― Кирчо тръгна към входа на станцията тупайки се по коленете от смях. ― В тез джендеми... Хахахаха...


--- сцена двеста двадесет и седма ---

Огнян и Веспасиана се присъединиха към родителите си и четиримата влязоха във фоайето на станцията.
― Много хубаво мирише от стола! ― вдигна носле и подуши с разширени като на прасенце ноздри момиченцето. ― Татко, да слезем ли да видим баба Гинка какво готви.
― Да слезем ― съгласи се директорът. ― Тъкмо да хвърля едно око наоколо.
― Ние с Огнян ще се качим да видим стаята ― обяви Нелчето.
Спасов и дъщеря му слязоха по стълбите към просторната столова-ресторант, пред чиито широко отворени светли прозорци се ширеше най-ниската част от двора на станцията. Веспасиана изтърча в кухнята.
― Бабо Гинке, бабо Гинкеее... Пристигнахме.
Готвачката баба Гинка остави черпака и затвори тенджерата, избърса ръце в престилката и прегърна момиченцето.
― Ах на баба хубавото момиченце! Дойдохте значи най-сетне.
― Добър ден, лельо Гинке! ― поздрави я Спасов. ― Много хубаво мирише манджата ти.
― Хайде бе, Антончо, цялото лято мина, ти чак сега се накани да ги доведеш.
― Много задачи за решаване, лельо Гинке, как да оставя завода и да хукна по почивки?
― Ееех... ― въздъхна дълбоко готвачката. ― Добро момче си ти, Антончо. Такива като тебе много няма. Иначе горделиви и мързеливи колкото щеш...
― Какво готвиш, бабо Гинке? ― прекъсна ги Веспасиана.
― Пилешка чорбичка и кюфтенца със сос, баба! Знайш ли какви вкуснички... Мммм... Пръстчетата да си оближеш.
― Аааа... ― начумери се момиченцето. ― Аз не обичам.
― Тъй ли? Тогаз баба ще му опече кебапченца, ей сегичка ще включа скарата.
― Никакви кебапченца! ― строго отсече бащата. ― Ще яде каквото е предвидено за обяд. Глезотии! Вече си голяма, не си в детската градина! Пък на баба ти Гинка кюфтетата в сос са за партиен конгрес! Айде де! Заводският стол осиротя, като се пенсионира тя оттам.
― Ех, Антончо, добре, че тука ме взема да готвя, щото иначе какво щях да правя сам самичка в пустата къща? ― сълзи замъглиха очите на възрастната жена и тя вдигна престилката си да ги попие. ― Щях да си замина ей тъй, лека-полека... Като няма на кого да наготвя...
Спасов я прегърна през раменете:
― Че закъде сме ние без твойте манджи, лельо Гинке!
Веспасиана наблюдаваше сцената с интерес. Когато баща ѝ пусна бабата, момиченцето се доближи до нея и ѝ прошепна:
― Може ли наистина кебапчета?
Бабата ѝ смигна.
― Я тръгвай пред мене! ― скара се Спасов на дъщеря си. ― Отсега с претенции. Каква смяташ да ставаш ти, като пораснеш? Принцеса? Кой, мислиш, ще те търпи такава глезла?!!
Момиченцето се нацупи и тръгна към стълбите.


--- сцена двеста двадесет и осма ---

Бежовият Мерцедес, модел 77-ма, се плъзна елегантно и спря на паркинга на почивната станция, точно до бежовата Лада на Спасови.
Задните врати се отвориха и от лявата се показа трътлесто късо подстригано момиченце, по къси бели панталонки и жълта блузка с „Ну, погоди!“ отпред. От дясната задна врата бавно излезе по-голямо момиче, в къса светлосиня рокля, изключително красиво, стройно и елегантно, с буйни кестеняви къдрици спускащи се почти до кръста му, прихванати небрежно с шнола на тила. Двете девойчета се огледаха наоколо.
От шофьорската врата се показа Генералният директор на ДСО-то Николай Делнишки, по прякор Кайчо Барабата, щастливо разпънал мустаката усмивка, заобиколи Мерцедеса отпред и отвори предната дясна врата.
От колата грациозно излезе по-възрастното копие на голямото момиче ― другарката Димана Делнишка, в същата къса светлосиня рокличка, с високи сандали, и буен водопад от кестеняви къдрици, спускащи се по гърба й, небрежно прихванати с шнола на тила.
― Това ли му е на Антон прехвалената станция? ― огледа се наоколо жената.
― Мъхъ! ― радостно отговори мъжът ѝ. ― Страшно местенце! И на вид докарана... Браво на Антошката! Гледай ти, какъв мераклия се оказа, да му се не надяваш, ц-ц-ц.... ― с искрена възхита зацъка Кайчо Барабата.
― Не е лошо ― измърка хубавата Димана и тръшна тежката врата на Мерцедеса. ― Защо не ни посреща? Нали каза, че ще ни чака.
― Очакваше да го завариш седнал по турски на плочника ли? ― отвърна ѝ Барабата. ― Хайде да влезем вътре, да намерим домакина.
В този момент Спасов се зададе по стълбите.
― Ехееее... Хайде, добре дошли! ― приветства гостите си. ― Удостоихте ни, значи, с честта да наминете по тези места. Ех, Бараба, все заместниците си пращаш иначе по проверки, най-сетне и ти да се добереш до тук.
― Ми много сте далеко бе, Антошка! Къде да се лашкам толкоз километри?..
Двамата мъже се прегърнаха сърдечно.
― Айде, айде, не са чак толкоз километрите... Димано, добре дошла! ― обърна се към жената и взе ръката ѝ Спасов.
― Много прилично изглежда отвън станцията! ― промърмори жената.
― Я! Комплимент вместо поздрав! ― отдръпна се мъжът и я огледа престорено сърдито. ― Това не предвещава нищо добро!
― Дано и вътре да е толкова прилично ― продължи хубавицата. ― Има ли топла вода? Тоалетните да не са общи?
― Димано, стига си се превземала, ма! ― скара ѝ се мъжът ѝ. ― Което го има във всяка модерна заводска станция, има го и тука. Е, не е Гърция, но...
― Не са общи тоалетните! ― успокои я Спасов. ― Обаче се къпем отвън на поляната с маркуч, защото водата не стига до горе.
В първия миг жената се сепна, после се разсмя и отметна грациозно падналия над челото ѝ кичур коса, а лицето ѝ грейна от усмивката.
― Дано това да е някоя от шегичките ти, Антоне, защото...
Спасов я зяпаше със светнал поглед.
― Хайде, ще ни водиш ли? ― сбута го Барабата.
― Чакай бе, да се порадвам на хубавата ти жена.
― Ако знаеш колко нерви ми коства тая хубост? ― измърмори тихо Делнишки.
― Знам!
Компанията потъна зад вратите на новата заводска почивна станция.


--- сцена двеста двадесет и девета ---

Спасови седяха на голямата маса в столовата, която работеше и като ресторант, и очакваха гостите си да се освежат и да се присъединят към тях.
По стълбите слязоха Барабата и малката му дъщеря и се огледаха. Спасов им махна и те забързаха към масата.
― Онези двете другарки горе има да се мотаят още половин час. ― започна Барабата. ― Като заразресват едни коси, като загладят едни рокли в туй топлото... Ние със Силвето набързичко приключихме процедурите, че сме много гладни! ― погледна с гордост малката си дъщеря, а после сърдечно протегна ръка към Нелчето. ― Нямате представа колко съм радостен да се запознаем. Сега разбирам, защо Антошката толкова години ви крие от мене и все си измисля оправдания да не ни запознае.
― Ти имаш доказано лоши навици, затова! ― разхили се Спасов и покани гостите си да се настанят за обяд. ― Предлагат ни пилешка супа и кюфтета със сос ― обяви менюто.
― Ммм... Идеално! Гладен съм от десет часà, ама Димана не ми даде да спрем да похапнем. Ийии... Антошка, те ония мойте двете не ядат кюфтета със сос бе. Има да се мусят сега...
― Ми какво ядат? Да поръчам на леля Гинка да им метне нещо на скарата? Ей сега ще я загрее и ще им изпече кебапчета или пържола... ― загрижено предложи Спасов и махна на сервитьорката.
Веспасиана го зяпна изненадана.
Баща ѝ улови погледа ѝ и направи виновна физиономия повдигайки рамене.
― Аз пък ще ям кюфтета със сос ― обяви тържествено момиченцето.
― И аз! ― допълни Силвето, която се беше настанила до нея.
Двете бяха на една възраст.
― Искаш ли да ти покажа градината? ― попита я Веспасиана и стана.
― Искам!
― Има пръскачка. Видях откъде се пуска ― прошушна ѝ Сиана, хвана я за ръката и я поведе навън.
― Не се отдалечавайте, ще ви извикаме след малко. ― поръча им Нелчето.
― Голяма игра ще падне тука! ― констатира радостно Барабата. ― Силвето се наскуча на Слънчев бряг. Нямаше край нас деца на нейната възраст, а е толкоз открито и весело дете...
― На тебе се е метнала. А Валерия гледам, става пълно копие на майка си.
― Аха. Като близначки са. И то същото дяволче като нея. Абе нямам аз достатъчно време за тях и съм ги отпуснал... Валерката почва да ми се качва на главата. Не слуша, отговаря ми, постоянно недоволства... Целият свят ѝ е длъжен. А е само на петнайсет ― загрижено поклати глава другарят Делнишки и се обърна усмихнат към Огнян. ― А ти на колко години беше, юнак?
― На тринайсет.
― Браво! Изглеждаш по-голям. И като голям се държиш. Браво! Отличник си, разправял ми е баща ти.
― Да.
― И олимпиади по математика си печелил. Само така. Без математика за никъде не сме. Какъв ти се ще да станеш, като пораснеш?
― Военен пилот ― отсече момчето и се изпъчи.
― Не ти ли мина вече тоз мерак? ― удиви се Нелчето.
Момчето не отговори, защото нещо привлече вниманието му към стълбите.
Оттам се смъкнаха майката и дъщерята Делнишки, обути в бели къси панталонки, с пъстри копринени блузки и ефирни шалове вързани на кръста вместо колани, висящи отстрани; с разпуснати волно къдрици, като две приказни феи.
Всички присъстващи в столовата престанаха да се хранят и извърнаха глави към разкошното шествие.
Двете стигнаха до масата. Мъжете, с изключение на Огнян, се изправиха, за да ги посрещнат. Спасов ги представи на Нелчето и съответно Нелчето на тях.
― Приятно ми е ― с безразличие подаде ръка младото момиче.
― Здравейте! ― Димана прояви откровено любопитство, оглеждайки Нелчето, която ѝ отвърна със същото.
― Хайде сядайте бе, че умряхме от глад! Пилешка супа, кюфтета със сос... ― заизрежда Барабата.
― Аааа, Кайчо... Кюфтета със сос... ― вирна брадичка Димана. ― Не!
― Антошката ви е поръчал специално скара ― успокои я мъжът.
― Така може ― съгласи се гостенката.
На масата се възцари тишина.
Огнян зяпаше момичето, което рееше безизразен теменужен поглед през прозореца към градината.
Там Веспасиана и Силвето бяха пуснали пръскачката и скачаха срещу струята, като се мокреха целите. Към тях се бяха присъединили още две момиченца и четирите пищяха и дивееха в мократа трева под пъстроцветната слънчева водна дъга.
― Майко, виж Силвия какво прави! ― обади се Валерия.
― Кайчо, извикай я бе, че цялата е мокра сигурно ― нареди Димана на мъжа си и онзи се подчини.
...
Поднесоха обяда.
Веспасиана се мръщеше на кюфтетата, но започна да се храни. Баща ѝ я поглеждаше изпод вежди.
― Искаш ли кебапчета? ― попита я, чувствайки се виновен заради разговора им по-рано в кухнята.
― Не! ― отговори обидено детето. ― Да не съм принцеса! Вече ще обичам кюфтета със сос. Щом и Силвето ги обича.
― Мммм... ― обади се с пълна уста Силвето. ― Аз обичам почти всичко. Много са вкусни тези кюфтета. В ресторанта под нас не ги правят така. Пък и мама не дава за вкъщи да поръчваме такива прости манджи. Само печено пиле с разни гарнитури. И скара.
Тишината отново натежа над масата. Наруши я Спасов.
― Привечер ще се разходим до Албена. Искате ли?
― Дааа... ― зарадваха се малките момичета.
― Знаеш ли какви неща има там, дето все не ми ги позволяват, ама сега заради вас може и да ми ги разрешат...
Веспасиана заразправя тихичко на новата си приятелка, като не спираше да си хапва с огромен апетит омразните ѝ допреди малко кюфтета със сос.


--- сцена двеста и тридесета ---

На паркинга стояха Спасов ― в новия бял панталон и бяла риза, другарят Делнишки и Огнян и разговаряха оживено.
― Може и по море, с хидробус, да стигнем до Албена, но трябва да се съобразим с разписанието. С колите ще е по-добре, да не сме зависими от времето. ― разсъждаваше Спасов.
― Татко, може ли да пътувам в Мерцедеса? ― попита Огнян.
― Ако чичо ти Кайчо разреши да пътуваш при тях...
― Разбира се, че ще го вземем момчето при нас. ― зарадва се Барабата. ― Може и да му дам да покара на някой безлюден път. Баща ти учи ли те на Ладата?
― Даа ― въодушеви се момчето. ― Ходим и на полигона. Учи ме да познавам добре машината, за да имам отлични рефлекси, като дойде време да карам. Обяснил ми е всичко за скоростите, за съединителя, за запалването... И една книга имаме даже, от нея знам коя част за какво служи...
― Браво бе! Че ти си готов инженер тогава. Абе що не те взема аз да ми станеш на мене момченце, а? ― потупа го яко по гърба другарят Делнишки.
― В София ли?
― В София ами.
― Може. Ама за малко ― съгласи се Огнян и тримата се разсмяха.
― Айде бе... Къде останаха тия жени. Най-мразя да ги чакам, а те сякаш нарочно се мотаят, за да ме ядосват повече. ― изпъшка Барабата.
Първи се показаха Веспасиана и Силвето, хванати за ръка.
― Татко, може ли Силвето да се вози при нас? ― даде заявка Сиана.
― Може!
― Урааа...
След тях се показаха Валерия, Димана и Нелчето.
― Ехеее... ― възкликна Барабата. ― Като слезли от страниците на списание за мода и красота. Да не ви отвлекат викингите, каквито сте изтупани... Хайде, качвайте се, че мръкна! ― изкомандва Генералния и всички заеха местата си, според направените уговорки.


--- сцена двеста тридесет и първа ---

Албена блестеше в искрящо бяло. Огрявани от следобедното августовско слънце, хотелите се протягаха елегантно със стъпаловидните си силуети към морето.
Двете коли спряха на паркинга в центъра на курортния комплекс и всички се изсипаха навън.
― Какво се строи отсреща? ― измърка Димана.
― Нов хотел. Осемнадесететажен. С парно отопление, за да работи целогодишно ― отговори ѝ Спасов, докато заключваше Ладата.
― Ти откъде знаеш такива подробности? ― хвана го под ръка Димана и го поведе по алеята към плажа, без да се съобразява с намеренията на останалите.
― От пресата.
Децата изтичаха напред и се заредиха при атракциите зад файтоните.
Нелчето и Барабата тръгнаха заедно. Барабата оглеждаше радостно наоколо.
― Голяма работа е този курорт. Всичките ни курорти са на ниво. Ама мойта Димана като е рекла Гърция и край!.. Миналото лято в Солун...
Нелчето разсеяно го слушаше, докато не сваляше поглед от двойката пред себе си. Димана висеше свойски на ръката на Спасов и двамата умираха от смях.
Барабата проследи погледа на Нелчето.
― Не ѝ забелязвайте на Димана. Те с Антошката нали са си стари другарчета... Навремето почти бяха стигнали до сватба, когато се разделиха с гръм и трясък...
Нелчето се закова на място и го изгледа смаяна.
― За всички беше очевидно ― продължи Барабата без да обръща внимание на изумлението на жената, ― че нещата между тях не вървят. Бяха в непрекъсната битка. Тя го изкарваше извън нерви с вечните си капризи и претенции. Изобщо го отблъскваше със същата сила, с която го привличаше. Последната им караница се случи на една студентска сбирка, когато тя за пореден път, пред всички приятели, го обвини, че разсъждава елементарно за живота и е лишен от всякакви амбиции, а тя софиянката, няма намерение да се забива из румънските джендеми и цял живот да му вари мамалига.
Нелчето най-неочаквано прихна и прекъсна увлекателния разказ на Барабата.
― Ама така ли му каза? ― задавяйки се от смях успя да попита . ― А той?
― Точно така му каза. А той ѝ кресна, че няма намерение да лакейства цял живот на софийската принцеса, да виси заради нея по ресторанти и да прави неща, които мрази, да се напъва да става „голямата работа“ само за да ѝ достави радост. Тогава тя му каза, че приключва с него завинаги и така стана. Голям панаир направиха... Шест месеца по-късно с Димана се оженихме ― продължи Барабата. ― Аз бях готов с удоволствие да ѝ угаждам на капризите. С Антошката винаги сме били крайно различни в това отношение. Той предпочиташе тишината и спокойствието пред шумните заведения. Аз ги харесвах. А и исках да остана в столицата. За себе си той беше категоричен по тоя въпрос.
Нелчето, почувствала по-близък Барабата, го хвана под ръка и двамата излязоха на алеята покрай плажа.
― Разказахте ми всичко това така, сякаш сте го репетирали цял живот и само сте чакали удобен случай да го издекламирате.
― Защото се чувствам виновен, а пред Антошката не мога да си призная.
― Вие сте явно добър приятел, щом още се терзаете от този факт.
― Останаха ми съмнения, защото след това той се отдръпна от компанията. Просто спря да общува с нас. И така беше през годините, докато служебните задължения не ни срещнаха отново. Разбирам, че и на вас не е разказвал в подробности.
― Не е. Но пък вие го направихте по особено очарователен и забавен начин.
― Мамо, може ли сладолед? ― Веспасиана увисна на чантата на майка си. ― На Силвето майка ѝ ѝ дава.
― Е, щом и Силвето ще яде... ― Нелчето потърси портмонето си в чантата.
― Имаме си монетки. Татко ни даде.
― Къде е батко ти? ― огледа се Нелчето.
― Показва на Валерия как да стреля по въртящите се капачки.
Другарят Делнишки се удиви:
― Валерия стреля по капачки!?! Това трябва да се види. Магия криете някаква във вашето семейство ― обърна се към Нелчето. ― Синът ви е успял да задържи вниманието на безнадеждно отегчената ми дъщеря, а вие ме накарахте да излея пред вас неща, които тая в себе си толкова години...
Нелчето се разсмя кокетно.
Спасов и Димана бяха спрели пред една тента и изчакваха другата двойка да ги настигне.


--- сцена двеста тридесет и втора ---

― Битте шьойн, питка мит кейзе, питка оне кейзе, чибапчичи, чикън, пържоли свински... Битте, моля! ― откъм тентата се чу глас и Спасови и Делнишки се обърнаха нататък. ― Битте, моля, хайсе вурст, хайсе питка... ― занарежда отново гласът.
― Я, Юлияне, здравей бе! ― Спасов приближи до човека от тентата. ― Какво правиш тука на Албена?
― Охооо... Другарю директор, здрасти, не те познах бе! Мязате на чужденци. И с тези хубавите другарки...
― Откога си на Албена, нали напусна завода, за да гушиш патки на село.
― Ми не ми хареса при патките. Мърлява работа. Пък на баджанака, на брат му тъщата, управителка в ресторанта отзад ― мъжът посочи с глава ― и прибра цялата рода да бачкаме тука. Ей там, по-надолу, жената и дъщерята продават праскови и грозде.
― Тъй значи, от котелното, през патките, че на Албена.
― Ми? ― разсмя се Юлиян. ― Кое му е лошото. И компания ми пращат... ― посочи момичето, което обръщаше кебапчетата на скарата. Бригадирка. Искате ли да хапнете питки с кебапчета. Муцка са. Горещи.
Децата се струпаха на тентата.
― Ух че хубаво миришеее... ― възкликна Силвето. ― Татко, може ли питка с кебапче?
― И аз искам.
― И аз ще ям...
― Диана! ― извика кебапчията към момичето на скарата. ― Давай топлите кебапчета, че гладни хора имаме насреща.
Огнян надникна и извика изненадано:
― А, Диана!
Момичето от скарата се обърна и го видя.
― Яааа... Огняне, ти ли си бе! Здрасти! Много си пораснал. На почивката на бунгалата миналата година какъв малък беше, а сега... Ехее...
― Не бях чак толкоз малък. Ти защо печеш кебапчета?
― Защото съм на бригада. Да си упражнявам френския. Ама тука французи няма и затова упражнявам някакъв немски, дето само колегата го говори и си го разбира: цвай чибапчичи мит айне питка оне кейзе. Ауу... роюл чибапчичи, кайне чибапчичи повече... Върни ги на скарен и измивен грилен с чикен... Веднаген.
Огнян се разхили.
― Ние сме на почивка в Балчик. Тези хора са ни на гости.
― Тази готината мадама с тебе ли е? ― смигна му Диана и посочи Валерия.
― С мене е! ― похвали се момчето.
― Бива си я. Аууу... Чибапчетата забравих.
Момичето се втурна към скарата и заобръща кебапчетата.
Гладните получиха своите питки мит кейзе и чибапчичи и всички се настаниха пред тентата ― децата на една маса, възрастните на друга.
― Ох, много е мърляво по тия тенти ― захленчи Димана. ― Точно тука ли трябваше да изгладнеете всички. Не можахте да почакате до довечера, да седнем като хората в нещо по-изискано. В Гърция много държат на чистотата, независимо колко е малко заведението. Там нямаме никакви проблеми, където и да отидем, се чувствам добре... Тука все трябва да внимавам...
― Айде, айде, не е чак толкоз по-чисто ― отряза я мъжът ѝ.
Нелчето, след разказа на Барабата, разглеждаше с още по-голям интерес другарката Делнишка, която за малко навремето да стане Спасова. Присвила очи срещу слънцето, настоящата Спасова отпиваше от кафето и разсъждаваше над новата информация, която получи.
― Нели, вие непременно трябва да носите слънчеви очила ― обърна се към нея Димана. ― Така си образувате дълбоки бръчки край очите. И никога не сядайте срещу светлината, защото тя ги подчертава и възрастта ви личи. Тукашният климат е безкомпромисен към кожата и виждам, че ви се е отразил осезателно.
Нелчето сви устни и се въздържа от коментар. Другата жена продължи:
― А вие не посещавате редовно козметик, нали? Вероятно и процедурите тук не са на високо ниво. Но... така е в провинцията. Антоне, мисля, че много сбърка, като не прие поста в Министерството. Сега щеше да си началник на Кайчо, щяхме да се събираме често, да подновим старите приятелства...
― Готови сме ― децата наобиколиха масата на възрастните и прекъснаха тирадата на Димана. ― Хайде сега на количките, нали обещахте.
Възрастните станаха. Нелчето рушкаше трескаво из чантата си.
― Какво търсиш? ― внимателно я попита Спасов.
― Валериан ― стресна му се жената.
Той се разхили и ѝ прошепна:
― Няма да ти помогне. Димана можеш да я преглътнеш само с огромно количество силен алкохол.


--- сцена двеста тридесет и трета ---

Късно вечерта компанията седеше в един от най-модерните ресторанти в Балчик и завършваше този изпълнен със събития ден.
Сервитьорът поднесе поредния аперитив и салати и двете семейства вдигнаха наздравица. Генералният директор на ДСО-то Николай Делнишки, по прякор Кайчо Барабата, се изправи в цялото си величие и с насълзени от умиление и етанол очи произнесе реч:
― Щастлив съм, че след толкова години, с Антошката сме пак заедно, този път със семействата си, като истинските приятели, които трябваше да бъдем, без условности и предразсъдъци, независимо от превратностите, независимо от упорството и ината, независимо от... ― Барабата погледна жена си. ― Като приятели, които никога не биваше да губят вярата и упованието един в друг. Да пием за пропуснатите мигове на веселие, приятни разговори и истински другарски чувства, да пием за онези млади и буйни момчета, които бяхме, които горяхме в надеждите си и добрите намерения, които с времето по един или друг начин постигнахме... Да пием за радостта от постигнатото и за всички хубави неща, които ни очакват занапред. Антошка, братко, липсваше ми през всичките тези години, приятелю! Иска ми се да кажа, ако позволиш, че отново съм те намерил... ― Делнишки млъкна.
Спасов стана, чукна чашата си в тази на Барабата и му кимна.
Нелчето лееше сълзи, възторгната от речта, съобразила се със съвета на мъжа си, който ѝ беше дал в разговора при тентата.
Димана попиваше деликатно течащия си нос със салфетка.
Децата не обърнаха внимание и не разбраха нищо от речта, защото през цялото време наблюдаваха внимателно малкото, около четири-петгодишно момиченце, с къси къдрички и живи очи, което налиташе на масите в ресторанта, грабваше солниците и с отмерено кратко движение облизваше капачките им и ги връщаше отново на масата.
Детето стигна и тяхната маса. Видя, че четирите деца го гледат втренчено, но не се поколеба и нападна и тяхната солница. Валерия обаче, със светкавично движение грабна солницата точно в секундата, в която детето щеше да я достигне и му се ухили.
Момиченцето се нацупи.
В този момент към детето се втурна майка му и го сграбчи.
― Какво правиш ти бе? ― скара му се хубавата дългокоса жена и погледна виновно хората от масата. ― Много се извинявам, тя има малко особено отношение към солниците в ресторантите...
Мъжете отдадоха почит на хубавата майка, като я удостоиха с най-приветливите усмивки, които можаха да постигнат, след което се чукнаха и отпиха.

Оркестърът засвири танго и двамата приятели, без уговорка, станаха и се поклониха пред дамите си, като след това елегантно ги поведоха към дансинга, всеки своята, усмихнати и щастливи от приятните мигове на възраждането на едно дълго пренебрегвано приятелство.
Следва продължение...


Някои важни уточнения:
1. Момиченцето, което ближе сол от солниците по масите в последната сцена, е случка на другарчето Simpra, която ни разказа тук в коментар #40.
2. Тангото от последната сцена ми бе предоставено от bat_mitco.

Всички серии на филма

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: катя милушева (27 август 2011 10:07)
em_71 Страхотна отново!!!!!!

 
 
№2 от: tivesto (27 август 2011 11:16)
Изгледочетох си с най-голямо удоволствие поредната серия на любимия ми сериал! Перфектна както винаги! Благодаря за удоволствието! em_125 Ейййй, най-накрая Веспасиана се престраши да яде кофтета със сос! Браво на момичето!
Всъщност, да бижеш сол от капачките на солниците си е едно доста приятно занимание! Симп(р)атизирам на малкото къдраво момиченце с живите очички! И никой да не е посмял да му дърпа солничките от ръцете...



--------------------
 
 
№3 от: Simpra (27 август 2011 11:34)
Ех, че лятно! Ех, че хубаво!
Цитат: Цонка
Върни ги на скарен и измивен грилен с чикен... Веднаген.
em_75 Пез цялото време толкова жив разказ - все едно бях там. И накрая хлапето със солниците по масите в ресторанта - съвсем! em_76Направо започнах да се щипя - сънувам ли?!



--------------------
 
 
№4 от: Цонка (27 август 2011 11:58)

em_74 Кате, Тишко, Симпричке, em_125
Момиченцето със солниците направо ме разрида от смях още като го прочетох в оня ти коментар, Симпричке. Просто нямаше как да го заобиколя. em_110
Тоя Юлиян от тентата е реален образ. На кебапчетата пък бях самата аз. Немският в серията е абсолютно автентичен тентаджийски албенски немски. Това беше най-хубавата и най-дългата бригада, на която съм била. Що торти изядохме тайно в хладилниците на ресторанта... А питките наистина бяха вълшебни. За кебапчетата да не говорим. Пък грилен с чикен толкоз мразех да го чистя... Там идваха и едни полякини - търговки да предлагат разни блузки и "Бич може". До скоро даже ми се мотаеше блузката, с която се бях наградила извънредно тогава, но отиде за парцал.




--------------------
 
 
№5 от: Айви (27 август 2011 14:03)
  em_125, Цоне, невероятна си!!! em_82 Наистина имаш таланта на гениален писател! Толкова добре е описано действието, че направо ... em_62
 Особено ми хареса моментът, когато другарките слизат на паркинга преди тръгване за Албена - оставила си всеки сам да си предстви как изглеждат.
 Ама малко ме хвана яд на Нелчето, че "остана длъжна" на оная фръцла Димана в сцена двеста тридесет и втора! em_25 Дали пък няма да й го "върне" по-нататък... em_18
 А "немския" направо е върха!!! em_109

 
 
№6 от: катя милушева (27 август 2011 14:48)
Цитат: Айви
Дали пък няма да й го "върне" по-нататък... em_18

Няма да ти помогне. Димана можеш да я преглътнеш само с огромно количество силен алкохол.

Дали пък да не я ГЪТНЕ с огромно количество алкохол, малко да се поизложи em_111

 
 
№7 от: Цветелина (27 август 2011 18:28)
em_125 em_125 em_125 Браво, отново перфектно. Аз пък в малко по- зряла възраст отварях капачките на солниците в столовата и ги закрепвах лекичко, така че като тръснеш капачката заедно с цялото съдържание на солницата да се изсипе в чинията на потърпевшияem_9



--------------------
 
 
№8 от: Anakin Skywalker (27 август 2011 18:30)
Аплодисменти за Цончето!!!em_81 em_82
Това е то - почивката с карта на море! - Феноменът на социализма и най любимото нещо от нашето детствоem_83 Помня и приготовленията докато бяхме по малки. Пазаруването от ЦНСМ и модна къща Валентина. Покупките на шикозни дрешки и за нас децата. А майките ни си шиеха рокли по поръчка месеци по рано, избирха хубави платове, ходеха на проби при шивачката, дори и мен са ме пращали до ателие за "обичане на копчета"em_73  Следваше пристигане в Приморско, настаняване в нашата база...
Вечерите на ресторант. Там специално имаше три ресторанта на Балкантурист с програма, с оркестър:Р-т Юг  в непосредствена близост близост до почивната станция, свиреха валсове, танга, стари шлагери и стари градски песни. Р-т Ропотамо до морската градина - с рок, туист и джаз, и Дяволското ханче - фолклорен , атракционен ресторант с хора, ръченици и нестинарски танци.
По късно като подрастващ вече не пътувах с нашите, а ме пращаха със самолета още в началото на ваканцията и като идваха в последствие на море  се прибирах с тях.
И Мерцедеса на чичо Кайчо - 220 Е - класика в жанра, един от най стабилните и здрави модели на компанията Мерцедес Бенц. Аз обаче си падам по леките и спортни модели с мощен и пъргав двигателem_56



--------------------
 
 
№9 от: Pavlina Iossifova (27 август 2011 23:00)
Е, не!!! Добре, че не пусна серията миналата седмица, Цоне! Сега мога да се смея на воля. Кога един филм ставал Истински?!? Когато героите живеят твоя собствен живот. Е, тука вече няколко живота изживяхме, ама пък чак и по време на случките да започне да ми влиза в живота.... това си е ясновидство. Съгласна съм със Спасов за силния алкохол към момента, но след изтрезняването си трябва и един хууууубав бой (мъжете през това време да са риба... например em_11 )



--------------------
 
 
№10 от: cvetelinka (28 август 2011 17:14)
Поредният страхотен епизод em_125 А на тая Димана ми идеше по едно време да й кресна от монитора: "Стига с тия гърци ма, като са гърци да не са..."

 
 
№11 от: Цонка (28 август 2011 17:28)

em_74  Другарчета, em_125 и em_62 ...
Айви, за съжаление нищо не можах да измисля в отговор на "любезностите" на другарката Димана. Направо изпаднах в безсловесност em_116. А Нелчето ще се потръшка няколко дена /може седмица/, пък ще й мине em_118.
Жоре, приемам всякакви идеи, касаещи разновидностите на Мерцедеса. Може и годината да е плюс-минус една две :) Държа само цветът да е бежов, другото - кой както предпочита em_110. Ама да е нов задължително, не като "бижуто" на Дантон Тахов. /ако не зареди - 04:50/

Цитат: cvetelinka
да й кресна от монитора: "Стига с тия гърци ма, като са гърци да не са..."
em_75




--------------------
 
 
№12 от: 9585 (28 август 2011 21:09)
Отново страхотна серия, връщаща ме към почивната станция в Китен. Тогава бях някъде на възрастта на Сиана. Там имаше и едни деца на училищен лагер, а учителят им беше поразително красив. Кръстих го Корадо (Катани) и до такава степен се вманиачих, че през цялото време врънках майка ми да се разведе с баща ми и да се омъжи за Корадо. em_30 em_18 Тя търпеливо ми обясняваше, че тези неща не стават така, но аз си настоявах на своето и никак не проумявах защо пък не може em_95

По въпроса за солта - аз пък като видех в някой стол вместо солници - чинийки, в които лелките сипваха солта, вадех дъвката от устата си и я заравях вътре. После умирах от смях при реакциите на хората em_74

 
 
№13 от: bat_mitco (28 август 2011 22:04)
СТРАХОТНО ПОПАДЕНИЕ Е МУЗИКАТА ПРЕДИ СЦЕНА 321...НЕСРАВНИМИЯТ С НИЩО ЗВУК НА КЛАВИР(НЕЩО НЕ МОЖЕ ДА МИ СЕ ПРЕВЪРТИ ЕЗИКА ДА КАЖА ЙОНИКА) "ВЕРМОНА", ЛЮБИМОТО ПАРЧЕ "МЕКСИКО"...НАПРАВО МИ ЗАМИРИСА НА ОНАЗИ НЕПОВТОРИМА МИРИЗМА ОТ ДВЕ ТРЕТИ СКАРА И ЕДНА ТРЕТА ТОАЛЕТНА...НАХАПАХА МЕ КОМАРИ...
АКО НА ДАНСИНГА ЗАБЕЛЕЖИТЕ ДЕБЕЛО ОЧИЛАТО С КАДИФЕНИ КЪСИ ПАНТАЛОНИ ДА МЯТА СМЕШНИ КЪЧОВЕ...ДЕНС ШКОЛАТА НА ЧИЧО КОЦЕ ПАШЕВ...ДА ЗНАЕТЕ - АЗ СЪМ...



--------------------
 
 
№14 от: Цонка (28 август 2011 22:14)

Ех, така ме доядя! Серията стана много дълга и се наложи да съкратя две-три сцени. В едната вървеше ресторантско парче от същия "жанр", което съответно отпадна. Голямо денсане щеше да се образува, Бат Митко... Онова момченце с късите кадифени панталонки заедно със Силвето от София и Веспасианчето... Малеее...  И една ментовка изпита на екс... И едни сълзи по ръкавите на едни бели ризи... em_74




--------------------
 
 
№15 от: tivesto (28 август 2011 22:42)
Много обичам да гледам отпадналите сцени от филмите! Цоне, що пък не ни спретнеш една статийка с отпаднали сцени! Ще е много хубаво! Според мен де! А ако има и отпаднал саундтрак, ще е направо връхтъ... em_9



--------------------
 
 
№16 от: anni (29 август 2011 21:17)
Ехее, Цонее... Пуснала си серията точно по време на моята отпуска. Само че вместо по плажовете на морските курорти като нашите герои аз си чупих краката по разни планински пътеки и чукари. Ми дай едно продължение, че серията ми се вижда малко недовършена - сцена двеста тридесет и втора  примерно, пък ние си обичаме Нелчето и не я даваме за двеста Димани.



--------------------
 
 
№17 от: Цонка (29 август 2011 21:31)

Аха. От снощи обмислям продължение, защото останаха доста неща за доразказване.
Ако Димана em_27  не ми докара нервна криза, ще има втора част, обещавам. em_20




--------------------
 
 
№18 от: tivesto (29 август 2011 21:47)
Цитат: Цонка
Ако Димана  не ми докара нервна криза, ще има втора част, обещавам.


Димана можеш да я преглътнеш само с огромно количество силен алкохол.


Цоне, пробвай, може да ти помогне да избегнеш нервната криза... em_18



--------------------
 
 
№19 от: катя милушева (29 август 2011 21:54)
Цитат: Pavlina Iossifova
Кога един филм ставал Истински?!? Когато героите живеят твоя собствен живот.
Цитат: anni
пък ние си обичаме Нелчето и не я даваме за двеста Димани.
 
И ОЧЕКВАМЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТОоооооооооо! em_37 em_37 em_16

 
 
№20 от: pilcho (30 август 2011 19:47)
Аууу! Доживях! Благодаря!!!

 
 
№21 от: Маргарита Василева (1 септември 2011 00:19)
Страхотна, отново! Благодаря, Цоне! И аз с нетърпение очаквам продължението. И може би не е трябвало да изрязваш сцени - колкото и да е дълга серията, ние ще я прочетем! Този филм ми действа като наркотик - искам все повече и повече!



--------------------
 
 
№22 от: Anakin Skywalker (2 септември 2011 17:07)
em_2 Цитат: " Нов хотел. Осемнадесететажен. С парно отопление, за да работи целогодишно. отговори Спасов, докато заключваше Ладата."

Ей, Цоне, явно тогава още се е строял хотел Добруджа!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 14
Потребители: 0
Гости: 14

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!