Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
27-11-2011, 16:52 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
тридесет и пета серия „Едно време“


--- сцена двеста седемдесет и трета ---

Светла излезе от стаята си и се завъртя пред огледалото в коридора. Тъмночервената плисирана поличка отлично стоеше с плетената бледожълта блузка и жилетката в същия цвят. Момичето среса гладко косата си с четката и я прихвана с тъмночервена лента, която завърза на две панделки горе, малко вляво. Огледа се и одобри.
— Много рано си се приготвила. Още е едва три, а филмът е чак от четири? — показа се майка ѝ.
— От четири без петнадесет е. В три и половина трябва да сме пред киното.
— Целият клас ли ще идва?
— Почти. Мамо, може ли да си пръсна малко от твоя дезодорант?
— Не може. По-хубаво е дрехите ти да миришат на изпрано и чисто, отколкото на разни есенции и спирт.
Момичето се намуси. Поизпъна белия чорапогащник да не е набръчкан при глезените и пъхна крака в лачените обувки. Докато тя им закопчаваше катарамките, майка ѝ бръкна в портмонето си и отброи няколко бели монети.
— Стигат ли?
— Охо... Стигат! Благодаря.
Светла пристегна шнурчето на чантичката си, огледа се за последно и излезе.


--- сцена двеста седемдесет и четвърта ---

Огнян излезе от стаята си, запасвайки ризата в новите италиански дънки, и застана пред огледалото. Зареса косата си. Първо на път по средата — не се хареса, после настрани — поколеба се, но се отказа и от този вариант и се върна на предния. Сресва се дълго, накрая заряза процедурата, захвърли гребена и прекара пръсти през косата си.
— Не е ли още рано? — показа се Нелчето от всекидневната.
— Не е — отвърна момчето. — Филмът е от четири без петнадесет и в три и половина най-късно трябва да сме пред втора зала на „Родина“.
— Някое повторение ще гледате сигурно, щом е на втора зала. Кой е филмът?
— „Петимата от „Моби Дик““.
— А! Браво! — зарадва се Нелчето. — Ще ти хареса.
— Мамо, може ли да си пръсна малко от дезодоранта на татко?
— Не може! Виж колко хубаво мирише ризата ти — на изпрано и изгладено.
Момчето се намръщи. Нави до лактите ръкавите на ризата си и се огледа. Хареса се. Напъха се в маратонките и докато ги завързваше, майка му му подаде якето и няколко монети.
— Стигат ли?
— Стигат. Благодаря!
Огнян преметна якето през рамо, хвърли си контролен поглед в огледалото и излезе.


--- сцена двеста седемдесет и пета ---

На осветената от слънчевите есенни лъчи улица „Нашедетска“, с ръце в джобовете и с яке, пъхнато под лявата мишница, Огнян чакаше и припряно пристъпваше от крак на крак. Светла излезе от портичката на дома си и се приближи до момчето.
Огнян спря да пристъпва и я зяпна.
— Какво бе? — попита момичето.
— Нищо — вдигна рамене момчето. — Много си една такава...
— Каква?
— Мии... — направи дълга пауза. — Пъстра.
Момичето прихна.
— Като кубчето на Рубик. — допълни момчето.
Светла се намръщи:
— Хайде, че ще закъснеем — подбра го нагоре по баира.
— Чакай де, ми Захари?
— Той няма да идва. Зает е. Днес щели да имат допълнителни тренировки на атлетиката — до шест часа. Заради състезанията.
— И сега ли се казва? — разсърди се Огнян.
— Що бе, ако знаеше от по-рано, нямаше да дойдеш ли? — заяде се момичето.
Момчето не отговори.
Двамата поеха към киното в тишината на следобедния слънчев есенен неделен ден.


--- сцена двеста седемдесет и шеста ---

Една значително голяма група от седми „бе“ се беше събрала пред киното. Височко момиче събираше парите за билети.
Светла и Огнян приближиха и след като поздравиха, подадоха монетките на момичето-касиер.
— Да чакаме ли още или да отивам за билети? — попита нетърпеливо височкото момиче.
— Отивай!
— Отивай!.. Няма кого да чакаме повече — развикаха се децата и вкупом се вмъкнаха в салона при касите.
Момичето се нареди на късата опашка при втора каса.
— Шестнайсет ученически! — даде заявка детето.
Децата се скупчиха пред стъклото на касиерката и мълчаливо наблюдаваха как жената задрасква с дебелия червен молив местата им на големия лист със схемата на залата, след което пише номерата им върху билетите.
Касиерката преброи монетите и подаде билетчетата през изрязаната дупка в стъклото пред себе си.
— Ех, че готино да продаваш билети... — възкликна едно от момичетата.
— Аха — обади се друго. — Може да стана касиерка в кино, като порасна.
— Аз предпочитам да късам билетите...
— И аз. Да плюнча пръсти, да ги броя и после „храс“...
Сред приказки и смях седми „бе“ се подреди пред входа, жената на вратата преброи билетите, преброи и децата и вкупом ги пропусна.
В залата, след кратка суматоха, намериха своя ред и заеха местата си. Лампите изгаснаха. Говорителите пропукаха, сноп прашна светлина се разпери над главите на зрителите, залепи се на екрана, и кинопрегледът започна.


--- сцена двеста седемдесет и седма ---

У дома Веспасиана и котаракът играеха с лимките на Огнян на пода в стаята му. Момиченцето подреди топчетата в редичка, държейки котето под мишница.
— Давай сега, Писондер! — изкомандва детето и пусна животинчето.
Котето разпиля лимките на всички страни, спусна се бясно след една от тях и я преследва, докато не я натика зад библиотеката, откъдето вече не можеше да я измъкне.
— Ийии... — разсърди му се Веспасиана. — Ми колко лимки вече заноса.
Обра останалите и ги пусна в мрежичката им. Вдигна я пред очите си и я разтърси.
— Не останаха много. Дано батко не забележи — пожела си момиченцето и хвърли мрежичката в чекмеджето на бюрото. — Ела сега! — спипа отново котето и излезе от стаята. Влезе в банята и взе от поставката пред огледалото самобръсначката на баща си. Седна на дървената скара пред мивката и стисна котарака между коленете си, като не преставаше да му говори. — Стой мирен сега. Ще станеш истински лъв, като ти направя опашката гладка, с пискюлче накрая... Знаеш ли какъв красавец ще станеш? А? Не знаеш, ама ще видиш. Чакай де...
Момиченцето хвана опашката на котето, вдигна самобръсначката и се приготви да го превърне в лъв.


--- сцена двеста седемдесет и осма ---

Във всекидневната Нелчето беше заметнала покривката на голямата маса и гладеше пране върху памучното одеало на светлосини и бели ромбове.
Другарят Спасов седеше на канапето и проверяваше някакви числа в дебела тетрадка, като от време на време смяташе с елката.
— Бялата или синята риза за утре? — попита Нелчето.
— Бялата — отвърна мъжът.
— Сивия или тъмносивия панталон?
— Тъмносивия.
— Раираната вратовръзка или на пеперудите?
— Раираната — мъжът вдигна глава от тетрадката и калкулатора. — Чакай бе, какви пеперуди?
Нелчето се разхили.
— Стига си смятал вече. Цял ден се занимаваш само с това. А днес беше неделя...
Спасов остави тетрадката и калкулатора настрани, облегна се пуфтейки назад и заразтърква очи.
— Утре трябва да изпратим в министерството пълната документацията за новия цех. Не мога да подпиша току тъй без сам да съм проверил дали ни излиза математиката. Ако има разминаване... отиде. Върви после обяснявай, какво си мислил, какво си смятал, пък какво излязло...
Дръжката на вратата изщрака и Веспасиана влезе с цял куп дрехи в ръцете.
— Вижте! Намерих си детските дрешки от едно време! — радостно съобщи момиченцето и тръшна купчината на канапето до баща си.
— Я! Джазовия костюм! — възкликна бащата. — Омалял ли ти е вече бе?
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— Охоо... — махна с ръка детето. — Откога още... Ми я гледай! Оранжевата рокличка! Най-любимата ми! Най-най...
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 

Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Момиченцето вдигна рокличката, разгледа я, прегърна я, пак я вдигна и я тикна под носа на баща си:
— Помниш ли я?
Нелчето и Спасов се разсмяха.
— Ммм... Бях я забравил. Беше толкова отдавна...
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— Едно време е струвала пет лева и десет стотинки — информира ги детето и продължи да показва нататък. — Ето го и моряшкия сукман с котвата и кормилото.
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— Аления гащиризон...
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 

Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— И червения анцуг.
Тридесет и пета серия "Едно време" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— Мамо, кога ще ми купите някакъв анцуг, дето ципът му се разкопчава чак до долу и става като яке? Някои деца имат такива... Пък моите все са донякъде.
— Ще ти купим. Обещавам! — каза Нелчето и с ютията изтегли тънък ръб на ръкава на бялата риза на мъжа си.


--- сцена двеста седемдесет и девета ---

Седми „бе“ изригна от изхода на втора зала на кино „Родина“. Навън се беше стъмнило.
— Еее... Ама страшен филм...
Радостни от видяното, децата се разтичаха по осветения от високите лампи център пред сладкарница „Ропотамо“, криейки се в зеленината на градинките и крещейки:
— Фигуро, къде си?
— Фигуроооо...
— ...Къде сииии...
— Фигурооо... Фигарооо...
— Фигароооо... — пищяха и скачаха в хладната вечер.
Момичетата се залепиха на осветените витрини на „Валентина“.
— Ийиии... гледай, гледай...
— Ауууу... Страшни.
Препуснаха надолу към книжарницата.
— Вижте, ей ги диаскопите!..
— Нашите ми обещаха да си купим...
— На мен ми купиха вече...
— Готино ли се вижда?
— Абе... вижда се.
Децата се смееха и разговаряха едно през друго, споделяха кой, какво, кога и как...
Настроението беше на най-високо ниво.
— Ей, фигури, айде на електронните! — предложи някой.
— Айде...
Групичката дружно се втурна по центъра, в посока към електронните игри, подскачайки и пеейки песничката от филма: „Той ѝ каза трам-тарам-тарам... Тя отвърна трам-тарам-тарам, трам-тарам-тарам-там...“
Над града бавно падаше тежка мъгла и застудяваше с всяка минута.


--- сцена двеста и осемдесета ---

— Ох, много се забави това дете! — Нелчето влезе от балкона, затвори вратата, дръпна плътната завеса и застана пред телевизора.
— Еее много... Ако след филма са се забили на електронните игри... Сякаш не ги знаеш. — Спасов направи жест, след който Нелчето се отдръпна и му освободи екрана.
— Знаеш ли какъв студ е паднал навън? — тревожеше се жената. — През деня лято, сега мирише на зима.
— Той нали си взе якето?
— Взе го.
— Не го мисли тогава. Голям е вече. Може да му се разчита за всичко.
— Голям! — изкриви устни жената. — Малък пикльо.
Двамата се погледнаха топло и се разсмяха с приятната мисъл за големия малък пикльо, на когото може да се разчита.


--- сцена двеста осемдесет и първа ---

Дечурлигата излязоха през замъглената стъклена врата на електронните игри и повървяха заедно до средата на центъра.
— Айде, чао.
— Чао...
— Чао, до утре...
Взеха си довиждане и се пръснаха като искриците на бенгалски огън, всеки в своята посока.
Огнян и Светла тръгнаха надолу към тяхната улица.
— Обаче много съм станал добър на флипера, а? — хвалеше се момчето.
— Че то има ли нещо, в което да не си добър? — момичето се загърна в тънката си жилетка.
— Подиграваш ли се? — засегна се Огнян.
— Н-н-не... — затрака със зъби тя.
— К'во ти стана бе? — спря удивен той.
— Н-нищо. Вътре беше много топло, а навън е станало... егати студа.
— Я вземи якето! — Огнян самоотвержено смъкна дрехата от гърба си и я подаде на момичето.
— Аааа, не! — отказа то. — Не може да ходиш само по риза в тоя студ.
— Не ми е студено — стоеше момчето с изпъната напред ръка, в която висеше якето.
— Няма да го взема — заинати се Светла, зъзнейки.
— Ще го вземеш. Щом ти го давам, значи не ми е студено. Иначе нямаше да ти го предлагам.
Момичето се поколеба, но прие якето и го закопча догоре. Погледна с благодарност момчето:
— Поне си смъкни ръкавите на ризата, иначе и ти ще замръзнеш.
— Така ми е добре! — вирна брадичка той и пъхна небрежно ръце в джобовете.
— Да побързаме тогава — момичето заскача и затананика песничката от „Петимата от „Моби Дик““.


--- сцена двеста осемдесет и втора ---

Нелчето извади пилето от фурната и последната серия пържени картофки от тигана и ги сервира на масата.
На вратата се позвъни три пъти и Веспасиана изтърча да отключи на батко си, който се прибираше от кино. Двамата влязоха в стаята.
— Голям студ навън, а? — Спасов посрещна сина си с усмивка.
— Ами! Не е чак толкова студено — отвърна безгрижно Огнян.
— Не било студено... Гледай, ледясал си — Майката опипа лицето, носа и ушите на детето.
— Филмът хареса ли ти?
— Мъхъ. Много! — Огнян влезе да си измие ръцете в кухнята и после зае мястото си на масата срещу баща си.
— Ще пусна песента! — подскочи Веспасиана, зареди се до шкафа с грамофона и намести игличката.

— Пак ли?.. — намръщи се баща ѝ. — За кой път тая вечер?!!
— Ми много е хубава... Една такава...
— Извисяваща. — помогна ѝ майка ѝ.
— Да — съгласи се момиченцето.
— Обаче за последно. Ясно? След малко почва “Събеседник по желание“! — вдигна пръст баща ѝ и кимна към телевизора, който работеше с намален до края звук.
— Ясно!
Детето седна на масата при останалите, като радостно ги изгледа подред.
Четиримата вечеряха и разговаряха. Огнян им заразказва филма с пълна уста... Показваше им как се гмуркали актьорите... Разиграваше престрелката... Ръкомахаше и обясняваше... И както разказваше приключенията, ни в клин, ни в ръкав изтърси:
— Татко бе, вие с мама как се запознахте?
Въпросът изненада останалите и те спряха да се хранят, докато Огнян невъзмутимо набоде препечената хрупкава кожа от пилето и я натика в устата си.
— Ммм... Много романтично. В една сладкарница — заобяснява бащата. — Тя вече не съществува — събориха я заедно с други стари сгради и построиха новия център. Изобщо едно време градът беше много различен.
— Черно-бял ли, татко? — попита Веспасиана.
— Е не, цветен беше, но доста неугледен на места.
— И тъмен, нали? Все е било облачно и мрачно. Нали? — продължи да пита момиченцето.
— Малееее, колко си глупавааа... — хвана се за главата брат ѝ. — Мълчи и слушай!
— Ми нали се вижда по снимките, че е било така! — разсърди се момиченцето.
Бащата продължи:
— Аз вече се бях прибрал от София за постоянно и бях започнал работа в току що открития завод... Всяка вечер излизахме с колегите по гезмето. Разхождахме се край езерото, пиехме бира на крак в павилиончето в градината и...
— И задявахте момичетата — довърши изречението му Нелчето.
— Да — призна си мъжът. — Една вечер с момчетата се черпехме в сладкарницата, когато влязоха три другарки и потърсиха места да седнат... И... тогава я видях!.. Озарена от някаква особена светлина. Всичко наоколо избледня и остана само тя... Единствена... Неповторима... Светът се завъртя и малки светлинки затрептяха около образа ѝ, за да я направят нереално истинска. Съвършена... Като на сън се приближих, взех ръката ѝ и я попитах дали иска да прекара живота си с мен. Тя не се поколеба, прие и ми се закле във вечна вярност...
— Глупости, Антоне! — хилеше се Нелчето. — Я не обърквай децата с врели некипели.
— И после? — извика Веспасиана.
— После... После пихме лимонада и ядохме пасти. Говорихме си много, смяхме се много... Накрая все пак се запознахме. — отговори бащата и всички, с изключение на момиченцето, се разсмяха.
— Таткооо... — смееше се с глас Огнян. — Аз съвсем сериозно те попитах.
— Аз съвсем сериозно ти разказах — увери го баща му. — След точно двадесет и осем дни се оженихме.
— Татко, мама най-хубавата ли беше от трите, че се освети? — попита Веспасиана.
— Знам ли? — замисли се бащата. — Сигурно. Макар че те едно време всичките бяха хубави.
Огнян и Нелчето не спираха да се хилят, а момиченцето зяпаше родителите си с ей такива очи, напълно забравило за вечерята.


--- сцена двеста осемдесет и трета ---

На следващата сутрин.
Другарят Спасов намокри синия сапун за бръснене, добре натърка с него дългокосместата четка и с отработени до съвършенство движения наплеска долната половина на лицето си с получената пяна.
— Ооо мооондоооо... сольтантоадессо йоти гуардоооо... Мъхъхъммммъъъ лалалайиилааа... Тариририри тиииририиии... Иииль мооондоооо... — пеейки си песента, взе самобръсначката от поставката пред огледалото и...
Нелчето се вмъкна в банята и провеси някакви дрехи върху валяка на полуавтоматичната пералня „Рига“.
— Нелче! — извика ѝ мъжът. — Да знаеш нещо за това?
Вдигна под носа ѝ самобръсначката.
Жената се отдръпна и я огледа.
От самобръсначката на всички страни стърчаха косми.
— Не знам нищо за... това! Я да видя — присви очи жената и взе самобръсначката. — Котешки са! — даде заключението си след експертизата.
Двамата се спогледаха и жената излезе бързо от банята.
Влезе тихо в стаята на Веспасиана и се огледа за котето. То спеше кротко на стола с глава върху лапичките. Нелчето го взе и излезе. Върна се в банята, където мъжът ѝ отваряше ново ножче „Polsilver".
— Я да го огледаме хубаво — жената вдигна котарака и двамата го заразглеждаха.
— Нищо му няма — установи мъжът.
— Чакай! Виж му опашката.
На една съвсем малка част от опашката, космите на котето бяха по-къси и личеше, че е правен опит да бъдат обръснати.
— Сиана е — Нелчето пусна котарака и погледна мъжа си. — А аз се чудя, защо снощи котето трябваше си легне толкова рано.
— Довечера ще се разправям с нея — закани се бащата. — Огнян стана ли? Да не закъснее?
— Звъня му часовникът... Сега ще видя, защо не става.


--- сцена двеста осемдесет и четвърта ---

Светла и Захари чакаха Огнян на улицата в ранното утро, за да поемат към училището.
— Къде се мотае сега тоя бе... — недоволстваше Захари.
— Закъсняваме. Иди до тях и виж защо не идва. Да не е тръгнал по-рано. — нареди Светла и побутна брат си.
Захари ѝ даде чантата си и хукна към дома на приятеля им.
Светла зачака нетърпеливо, поглеждайки часовника на ръката си.
Захари се върна задъхан:
— Ми той бил болен.
— Кой ти каза? — стресна се момичето.
— Майка му. Нямало да идва днес на училище, щото имал температура и сливиците му били ей такива — показа Захари и взе чантата си.
Момичето не помръдна от мястото си.
— Айде тръгвай де, какво стоиш? — подкани я брат ѝ.
— Аз съм виновна!
— Откъде пък накъде? — зачуди се брат ѝ. — Ще вървиш ли или да ходя сам.
— Ще вървя... — промърмори момичето и с наведена глава последва брат си.


--- сцена двеста осемдесет и пета ---

Същия ден, в ранния следобед.
Светла позвъни плахо. Вратата отвори баба Веска.
— А, Светле, добър ден!
— Добър ден! — поздрави момичето.
— При Огнянчо ли? Влизай, влизай. Таман да се поразбуди малко, че цял ден спи и нищо не е ял.
Бабата отвори вратата на момчешката стая и повика тихичко внука си:
— Огнянчо. Огнянчо... Гости имаш. — обърна се към момичето и го покани вътре.
Светла влезе при болния.
Огнян разтърка очи и се понадигна.
— Абе защо идваш? Гледай какъв съм... — засуети се момчето и се опита да стане, за да посрещне гостенката си, но тя го спря.
— Не ставай. Аз... Само да ти донеса домашните и думите ти за пиесата. Днеска правихме първата репетиция. — момичето притеснено отвори чантата си и затърси нещо вътре.
— Сядай де! — покани я Огнян. — Захари що не дойде?
Тя придърпа стола от бюрото и седна.
— Ето ти ги думите — подаде му един лист. — Захари е пак на тренировка. А! Да не забравя, не им стига един човек за втора щафета в неделя и треньорът му поръчал да те пита дали ще бягаш за отбора.
— Ако ми мине дотогава... — Огнян взе листите с думите за пиесата и ги попрегледа. — Ама че глупости избрахте и вие. Не ми се играе това. Доктор. Щуротии.
Светла вдигна термометъра на нощното шкафче и погледна показанията.
— Малееее... — направи физиономия и прехапа устни. — Ама ти си много зле бе. Боли ли те някъде?
Момчето подвигна глава и изпъна вратле, така че да му се видят огромните подутини при сливиците.
— Гнойна ангина. Цяла седмица няма да ходя на училище.
— Блазе ти! Като ти казах да не ми даваш якето си... Сега аз щях да съм цяла седмица вкъщи.
Двамата се разсмяха.
— Нося ти още нещо. Забравих! — момичето извади от чантата си бурканче бебешко пюре.
— Нямаше нужда. От какво е?
— Тиква с ориз.
— Ъфф... — направи физиономия на отвращение Огнян.
— Не бе, кайсиево е. Нали такова обичаш?
— Аха.
Светла завъртя капачката — „пук“. Извади лъжичката от празната чаша от чай на бюрото му и я пъхна в бурканчето.
— Яж! Баба ти каза, че цял ден нищо не си ял.
— Ми не мога да преглъщам — момчето взе бурканчето и загреба от пюрето. — Ммм... Това най го обичам. Ти защо не взе и за себе си?
— Нали знаеш, че не ги ям тия гадости.
— А, вярно.
— По математика взехме нов урок. Ще ти напиша в тетрадката кои са ни задачите за домашно.
Момичето потърси по бюрото му тетрадката по математика и я разгърна, за да пише вътре.
От тетрадката се изплъзна снимка и падна на пода. Светла се наведе и я вдигна.
— Ооо... Това ли е софиянката? — заразглежда задълбочено снимката. — Онази от почивката. Дето...
— Еее... Върни я на мястото ѝ де! — прекъсна я момчето.
— Много е красива! Направо... — момичето поклати глава. — Никой не може да се мери с такава хубост. Абе тя не беше ли с две години по-голяма?
— Беше. И какво?
— Нищо. — вдигна рамене момичето. — Тя сега гадже ли ти е или не?
— Не ми е никаква. — отвърна сърдито момчето. — Техните са приятели на нашите. Даже за Нова година може да ни дойдат на гости.
Разговорът замря.
Светла надраска набързо номерата на страниците и задачите в тетрадката му, бутна снимката на софиянката вътре, като преди това ѝ хвърли последен поглед, затвори тетрадката и си взе чантата.
— Е, ми... Аз тръгвам.
— Чакай де! По български нямаме ли нищо?
— Нямаме. Хайде, оздравявай бързо. Утре Захари ще ти донесе домашните. Чао.
Момичето стигна до вратата, където я спря гласът на Огнян.
— Светле!
— Какво? — обърна се.
Онзи я зяпаше с присвити очи и мислеше нещо.
— Какво де? — нетърпеливо попита отново тя.
— Нищо. Гледам само дали си осветена.
Светла вдигна вежди в изненадана физиономия и после се намръщи:
— Да си измериш температурата, чу ли!
— Чух. И благодаря за пюрето!


Край на тридесет и пета серия

Някои важни уточнения
1. Песента от сцена двеста осемдесет и първа е "Il mondo" на Jimmy Fontana
2. Следващата серия очаквайте около Нова година :)
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цветелина (27 ноември 2011 18:12)

Отново неотразима! Браво, браво! em_81 




--------------------
 
 
№2 от: Daga (27 ноември 2011 20:32)

Цонее!  em_83

И благодаря, че ми припомни колко ги обичахме тия бебешки храни в малките бурканчета... Как да не си призная?..  em_11   Особено кайсиевото! А имаше и още едно от сладките, също много вкусно и с ориз, но без тиква, обаче не мога да се сетя с какво точно беше.  em_18


 
 
№3 от: Цонка (27 ноември 2011 20:33)

Daga, ето ги тук пюретата.




--------------------
 
 
№4 от: Daga (27 ноември 2011 20:41)

 Цоне, просто нямам думи em_121


 
 
№5 от: bat_mitco (27 ноември 2011 21:42)

  ЪЪЪЪЪ...СРАМ НЕ СРАМ...ТАКОВААА...МОЖЕ ЛИ ДА ПРОБВАМ АНЦУГА...А ? САМО ДА СЕ СНИМАМ БЕ...

  ...И ЗА КЛОШ ПАНТАЛОНА МААААЛКО ЗАВИЖДАМ...АМА ТОЙ Е МОМИЧЕШКИ...




--------------------
 
 
№6 от: Цонка (27 ноември 2011 22:08)

Цитат: bat_mitco
МОЖЕ ЛИ ДА ПРОБВАМ АНЦУГА

Хм! em_17 Добре, пробвай го! Ама да не духнеш нанякъде!!!
Между другото, всички панталончета са с дупки на коленете. em_11 Даже Джазовия.




--------------------
 
 
№7 от: катя милушева (27 ноември 2011 22:42)

 Много "суетна" серия! То, костюмчета, то парфюмчета....! Страхотна отново! em_125


 
 
№8 от: Anakin Skywalker (28 ноември 2011 10:58)

Малиии, как ми се доигра на джаги и на флипери, ако знаете...em_83
Откога не съм го правил, като се замисля em_18




--------------------
 
 
№9 от: Айви (28 ноември 2011 11:55)

 Поредната страхотна серия, Цоне! em_81

— Какво де? — нетърпеливо попита отново тя.
— Нищо. Гледам само дали си осветена.

em_11


 
 
№10 от: anni (28 ноември 2011 12:55)

Аз пък имах същото моряшкотооо! Някой би ли ми обяснил какви точно са тези лимки, нещо за риболов ли и Цоне, тази серия си плаче за продължение просто - някак си не ми стигна.




--------------------
 
 
№11 от: Цонка (28 ноември 2011 13:06)

Анни, лимките са стъклените топчета за игра. Ето ги. И тук също. И тук.
Иначе за продължение... Ми нищо особено не се случва нататък. Хлапето си боледува цяла седмица, в неделя участва в състезанието и тяхната щафета печели първо място, като побеждава и оная, в която бяга Захари. В завода пристигат машините от Италия и започва едно бачкане от сутрин до здрач... Веспасиана изтърква плочата от въртене - само оная песен. Всички са в очакване на Нова година, когато евентуално ще им гостуват софиянци... Огнян особено много се вълнува от този факт. Веспасиана няма търпение да види Силвето... Обещала е да не се опитва повече да превръща котки в лъвове и то със самобръсначката на баща си... 
Изобщо ежедневието им си тече съвсем нормално.




--------------------
 
 
№12 от: 9585 (29 ноември 2011 00:18)

Светла като каза на Огнян - "Какво, бе?" - все едно видях себе си ... любимият ми въпрос от 100 години em_48 

Да не забравя най-важното: НАЙ-НАЙ-НАЙ-любимото ми нещо на света е да питам хората как са се запознали, ама НАЙ-ЛЮБИМОТО ми !!! Просто слушам историята в захлас em_101  и не приемам никакви такива ами така в киното ... Не не не, всичко трябва да е с пълни подробности :) Знам наизуст как са се запознали майка ми и баща ми, бабите ми и дядовците ми и на баба половината приятелки с мъжете си. За моите приятелки също е от съществено значение всичко да се разказва от до. em_2

Гледал я дали била осветена ... Много е сладък em_27


 
 
№13 от: dflame (30 ноември 2011 11:03)

ММММ, пюретата... Но най ми харесваше шипковото, особено по-гъстото на дъното на бурканчето! Дали и сега има шипкови пюрета?


 
 
№14 от: shturcho (2 декември 2011 09:48)

И моята любима дрешка беше една моряшка рокличка, още ми е пред очите :).

А за касиерките в киното - и аз ужасно им завиждах на интересната работа, нали по мамтематика имахме тетрадки с големи квадрадчета и ги използвах да си играя на касиерка, зачерквах ги с хиксове, докато запълня целия салон (лист). .

Благодаря Цоне за поредната доза удоволствие. Чакам с нетърпение Новата Година!


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 3
Потребители: 0
Гости: 3

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!