Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Август 2018    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031 
 
 
Архиви
Август 2018 (1)
Юли 2018 (2)
Юни 2018 (5)
Май 2018 (8)
Април 2018 (2)
Март 2018 (15)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
2 част на Тридесет и шеста серия "Нова година" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
31-12-2011, 12:38 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

 Безкрайно детство
тридесет и шеста серия „Нова година“

Ако не сте прочели ПЪРВА ЧАСТ

ВТОРА ЧАСТ
31 декември


--- сцена двеста деветдесет и втора ---

Дечурлигата от улица „Нашедетска“ тичаха сред гъстата пелена от снежинки, която силният вятър разгръщаше над къщите и блоковете. Облечени дебело, с шалове и шапки, Веспасиана, Ивелина и Екатерина гонеха Любо и Димо.
— Урааа... — крещеше Димо и дивееше, като отвързано кученце. — Вали, вали... Ако цял ден вали така, до довечера ще натрупа ехееее... ей толкоз — показа над ръста си момченцето.
— Даже още следобед ще натрупа! — увери го Любо.
— Какъв късмет! — извика Ивелина. — Точно за Нова година.
По баира откъм булеварда се зададоха Огнян, Захари и Светла.
Малките се втурнаха да ги посрещат.
— Видяхте ли?.. — крещеше Веспасиана. — Вали!
Огнян се наведе към сестра си и я попита нетърпеливо:
— Пристигнаха ли вече?
— Няма ги още. Татко им казал, че ще ги чака в завода, да не се изгубели из уличките, докато ни търсят адреса.
Момчето погледна часовника си:
— Девет и половина минава. А уж сутринта щяха да са тука.
— Еее... Нали е още сутрин — успокои го Захари.
— Вие какво правихте в училище? — полюбопитства Веспасиана.
— Нищо. Само ни разкарваха — махна с ръка батко ѝ.
Тримата големи се спряха пред блока на Огнян и се облегнаха на оградата. Момчето не спираше да се оглежда нагоре и надолу по улицата.
— С каква кола са? — попита Захари.
— С мерцедеса! — каза гордо Огнян. — Нали ти разправях, че съм го карал. В Шабла.
— Вярно, забравих — ухили му се Захари и намигна.
— Пак ли казваш, че лъжа? — начумери се Огнян.
— Не бе, вярвам ти.
— И Сиана ти каза, че съм го карал.
— А, да, съвсем ви повярвах — продължи да се заяжда Захари.
Светла прекъсна спора на момчетата:
— Те кога ще си заминават обратно в София?
— Еее... не са дошли още, „кога ще си заминават“! — разсърди се Огнян и вдигна яката на якето си. — Ух, че духа амаа... — погледна небето. — До довечера ще натрупа, ако вали така.
— Ето ги! — изкрещя Веспасиана и посочи надолу по улицата.
— Ммм... Най-после! — възкликна Захари. — Да я видим и ние прехвалената ти софиянка.
Огнян го изгледа изпод вежди.
Бежовият мерцедес спря на улицата пред блока и от него изскочи Силвето по пуловер и без шапка.
— Сианчеее!..
— Силвееее!..
Двете момичета се втурнаха едно към друго и се прегърнаха.
След Силвето изскочи Димана, с палтенцето на детето в ръце:
— Силвия! — извика строго. — Я ела да се облечеш!
Двете момиченца приближиха и докато Силвето си обличаше палтенцето, Димана и Веспасиана се запрегръщаха.
В мерцедеса другарят Спасов каза на Барабата:
— Дай аз да паркирам колата в двора, че нашето стръмно баирче е тесничко. Доста коли са срещнали ъгъла на блока.
— Паркирай я! — ухили се Барабата. — А аз ще видя в това време моето момче. Валерия, идваш ли?
Момичето намести плетената си шапка и се приготви да излезе навън.
— Ето го бе, ето го моя юнак! — извика Барабата, отиде при децата на оградата и с огромната си лапа потупа Огнян по рамото.
Момчето се ухили и протегна ръка.
Мъжът я раздруса яко.
— Как си, моето момче?
— Добре съм. Чичо Кайчо, кажи му на моя приятел, че съм карал мерцедеса, защото не ми вярва.
— Ааа нее... — смути се Захари. — Вярвам му...
— Ооо, кара го! — потвърди ухилен Барабата. — И то как! Майсторски!
Огнян погледна победоносно приятеля си и вирна глава.
Валерия се измъкна от колата и закопчавайки елегантното си късо бяло палто, се приближи до баща си, Огнян и приятелите му. Вятърът разбърка дългите ѝ кестеняви къдрици, които се подаваха изпод шапката и украсяваха гърба ѝ.
Захари зяпна.
— Здрасти! — момичето протегна ръка на Огнян.
— Здрасти! — озари се лицето му от радост. — Добре дошла в моята махала. Запознай се с най-добрите ми приятели: Захари и сестра му Светла. Те са близнаци.
— Приятно ми е — усмихна им се Валерия и се ръкува с всекиго.
Дотърчаха Веспасиана и Силвето.
— Како Валерия! — Сиана прегърна девойката. — Откога ви чакаме!
— Ами... ето ни — разсмя се гостенката.
— Хайде, да се прибираме, че голям студ. — повика ги отдолу другарят Спасов.
Мъжете извадиха багажа и заключиха колата.
— Чао! — Огнян махна с ръка на Захари и Светла и заедно с момичетата се смъкна по стръмното баирче към входа на блока.
— Да си ходим. — Светла подкани брат си и се запъти към тяхната къща.
— Малееее... — вдигна вежди Захари. — Страшна мадама!
Светла не каза нищо.


--- сцена двеста деветдесет и трета ---

— Ах, че хубаво миришееее... — възкликна Силвето, когато Нелчето отвори вратата и покани гостите в апартамента.
— На кифлички — усмихна ѝ се жената и я прегърна за добре дошла.
— И на кафе ми мирише! — подуши въздуха Барабата. — Чудесно! Я да те видя, скъпа! Много ми беше домъчняло! — грабна Нелчето в прегръдките си и я разцелува.
— Ей, ей, ей... — скара му се Спасов, затваряйки вратата на апартамента. — Дръж далеко мустака си от жена ми.
Четиримата се разхилиха, щастливи, че се виждат отново.
— Антошка, голям коридор, голямо нещо! — огледа се Барабата наоколо.
— Ми архитекти! — изкоментира кратко Спасов и взе палтата на гостите.
Докато възрастните си разменяха приветствия за „добре дошли“, смееха се и обсъждаха архитектурните достойнства на жилището, Веспасиана дръпна Силвето за ръка:
— Ела да ти покажа моята стая — двете се втурнаха вътре. — Гледай! Специално съм я прибрала заради гостите. И праха даже съм избърсала. Мама ме накара. Харесва ли ти?
2 част на Тридесет и шеста серия "Нова година" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
— Ухааа... — Силвето захвърли шапката и палтенцето си на леглото. — И пианото... — Дръпна столчето и вдигна капака. Седна, постави ръце на клавишите и... започна най-невъзможното за слушане дрънкане на света.
Веспасиана припадаше от смях.
— Дай сега на четири ръце! — покани я Силвето, надвиквайки звука на пианото.
Веспасиана се включи и двете заедно „засвириха“.
— Ще ти покажа сега стаята на батко. Довечера ще спим там — ти, аз и кака Валерия.
— Ураа... Ще стоим до късно... Нося ти лексикона си да ми го попълниш.
— Имаш лексикон? — изненада се Веспасиана.
— Дааа. От вчера. Ти ще си първата, която ще го попълни.
— Ихааа... — Веспасиана заряза пианото и тръгна навън, а Силвето я последва.
В стаята на Огнян се бяха събрали всички и другарят Спасов обясняваше:
— Това по принцип е хол, но поради възникналата нужда от лично пространство, което трябваше да осигурим на младежта, се наложи да го превърнем във втора детска стая.
— Ехеее... — Барабата се ухили на Огнян. — Гледай къде се разполага юнакът!
— Идеален терен за футбол на малки вратички — обясни Спасов.
— Аз да ви видя пак да ритате вкъщи, пък гледай тогава! — закани му се Нелчето. — Айде този е малък — посочи сина си, — ами ти?
— В коридора е още по-удобно за тая цел, но огледалото пречи — продължи Спасов като екскурзовод и поведе групичката към всекидневната. — А тук сме и в делник, и в празник, наложи се да сместим тук хола и така стаята ни служи и за гостна, и за трапезария и за всекидневна... Чувствайте се като у дома си.
Котаракът погледна новодошлите с едно око и се смъкна от облегалката на канапето. Димана надърпа нагоре ръкавите на белия си плетен пуловер с висока яка и протегна ръце над нафтовата печка, която бумтеше на шест.
— Ммм, че топличко — притвори блажено очи. — Голям ветрилник навън. Кошмарно време по вашия край!
Децата вдигнаха пердето и се залепиха на прозорците.
— Гледайте! — извика Веспасиана. — Нищо не се вижда навън. Следобед може ли да излезем с шейната? — обърна се към майка си момиченцето.
— Ще излезете, разбира се — увери я Нелчето и се обърна към възрастните гости. — Кой ще пие кафе, освен Кайчо?
— Ние не! Само кифлички искаме — обади се Веспасиана.


--- сцена двеста деветдесет и четвърта ---

— Пощръкляха с това пиано. Вдигнаха блока на главата си — Спасов се намести в свободния фотьойл до този на Нелчето и отпи от кафето.
— Нека да играят. Откога чакат гостите! — отвърна жена му и после отправи любезна заповед, замаскирана като въпрос: — Ще нарежеш зелето, нали?
— Разбира се.
— Ама два милиметра дебело, чу ли!
— Два, четири, шест... Колкото дойде. Скрил съм шублера, не го търси! — ухили ѝ се.
— Изобщо не обичам да режа зеле — обясни Нелчето на Димана, която седеше на канапето с подвити под себе си крака, обути в дебели вълнени чорапи.
Гостенката се разхили:
— Напълно те разбирам — отпи елегантно от кафето си и посегна за кифличка.
— Хапвай си, Диманке, хапвай си — смушка я Барабата.
— Ох, много са вкусни. Не мога да спра — разсмя се жена му.
— Нали няма да е неудобно, ако аз малко така... се поизпъна? — гостът допи кафето си, остави чашата на масичката и се излегна на канапето, като постави глава на коленете на жена си.
— Иди да си полегнеш в спалнята. Топло е. Цяла нощ си карал — Спасов стана.
— А, не, не... Тука ми е добре. — намести се още по-удобно Барабата и затвори очи. — Вие си приказвайте... Аз ви слушам... Много е приятно така.
Спасов седна на мястото си.
— Измори се той — обясни Димана. — Ние двете с Валерия, нали вече е голяма, по пътя му правихме компания на смени и успяхме да поспим. А Силвия заспа малко след Правец и се събуди чак във Вълчи дол.
— Ехехее... — разсмя се от сърце другарят Спасов. — От Правец до Вълчи дол... Голям сън му е дръпнала. Ехехе... Дечица!
— Валерия е сега в такава възраст — нито с малките, нито с големите... — Нелчето отпи от кафето.
— О, моля ви се — махна с ръка Димана, — имаме си вече „сериозен“ приятел — натърти на „сериозен“ и завъртя очи. — Скоро разбрахме.
— Ще ви дам аз на вас един „сериозен“ приятел! — обади се Барабата без да отваря очи. — И ти ѝ уйдисваш на акъла!
— Защо бе, Кайчо? — надвеси се над него Димана. — Много е симпатично момчето. И възпитано, и интелигентно... Какво му е?
— Нищо не му е на момчето — отвори едно око Барабата и погледна жена си. — По цели часове говорят по телефона — обърна се към Спасов и Нелчето. — Вечер вече не можем да се видим четиримата като хората. Аз и без това не ги виждам по цял ден, а като се прибера, нашата госпожица се скатава с телефона в стаята си и не излиза с часове. Какво толкова имат да си приказват с този... „приятел“.
— Айде сега! — отряза го Димана. — Ти сякаш не си минал през това.
— Не съм! — упорстваше Барабата. — На петнадесет нито имах телефон, нито ходех да звъня по вратите на момичетата: „Добър вечер, другарю Делнишки, бихте ли повикали Валерия за минутка?“ — изимитира гласа на „приятеля“. — Любезен, любезен... Да му шибнеш един! Днес децата растат с невероятно самочувствие.
Останалите трима се разсмяха на сполучливата имитация и намеренията на таткото да се разправи с „приятеля“.
— Не щеш да си признаеш, Бараба, че си един стар ревнивец, това е! — заяде го Спасов.
Барабата помълча и отговори:
— Не ща, признавам си!


--- сцена двеста деветдесет и пета ---

В стаята на Веспасиана бяха дръпнати плътните завеси и светеше само електрическата печка. Пред нея бяха насядали децата. Трите момичета наблюдаваха как Огнян намества лентата в металната приставка на диапрожекционния апарат.
— Готово! — обяви момчето и включи апарата.
На стената светна „Глезеното Миме“.
— Малко на цветенца, но няма как — извинително каза момчето. — Кой ще чете?
— Чети, чети! — сбута го Валерия.
— Да четем по роли. Пу съм Мимето! — извика Веспасиана.
Децата разпределиха ролите и театърът започна под светлината от печката и горещата лампа на диапарата. Всички знаеха текста наизуст и го рецитираха, като толкова се вживяваха, че в един момент стаята на Веспасиана вече приличаше на истинска сцена с актьори, майсторски изпълняващи ролите си.


--- сцена двеста деветдесет и шеста ---

Телефонът иззвъня.
— Ало? — Огнян вдигна слушалката.
— Слизате ли? — директно постави въпроса Захари. — Натрупа и вече става. Айде, че скоро ще се стъмни.
— Слизаме — обеща Огнян. — Само да приберем киното и идваме.
Момчето се втурна в стаята и се обърна към Валерия:
— Хайде на пързалката!
— Ураа... — извикаха Силвето и Сиана.
— Ние слизаме. Вие оставате да приберете апарата. И внимавайте, че е горещ, почакайте го да изстине и така — даде указания баткото.
— Да, да! — нацупи се момиченцето.
— Ела да се обадим, че излизаме. — Огнян дръпна Валерия и двамата тръгнаха към всекидневната при възрастните.
Вътре сам, изтегнат на канапето, завит с одеало, похъркваше Барабата.
Момчето и момичето затвориха тихо вратата и влязоха в кухнята.
Там завариха другаря Спасов да реже зеле в огромна тава, а Нелчето и Димана пушеха цигари и си приказваха.
— Ние излизаме да се пързаляме — обяви Огнян.
— Облечете се хубаво, че вятърът е много силен! — напомни им бащата.
— И си пази палтото! — поръча Димана на дъщеря си. — Не се сетихме да ѝ вземем яке за игра.
— Ааа, не с палтото! — Нелчето изгаси цигарата в пепелника. — Ще ѝ дадем якето на Огнян, да може да играе спокойно в снега. Елате с мен.
Димана понечи да ги последва, но Нелчето я спря:
— Стой, стой, аз ще ги облека и ще ги изпратя да играят — потупа гостенката си по рамото и изведе децата от кухнята.
Димана дръпна от цигарата за последно и я смачка в пепелника-рапан.
— Дай ми нож, Антоне, да почвам да режа пуйката, нали решихме да я порционираме и така да я печем — застана над тавата с птицата.
— Моля ти се, стой си и не се притеснявай. Ще ѝ дойде редът на пуйката. — ухили ѝ се мъжът.
— Дай и аз да правя нещо де, нали сме като у дома си...
Спасов спря да реже зелето и я изгледа продължително.
— Радвам се, че се чувстваш така!
Жената помълча и отвърна:
— Ти нали това каза на влизане в дневната?..
— Това казах, вярно...
— Тогава дай един нож!
— Ще си изцапаш белия пуловер. Вземи една престилка от ей онзи шкаф. Ножовете са в чекмеджето зад мен.
Димана избра престилка, препаса я и си избра нож от чекмеджето.
Нелчето влезе в кухнята.
— Готови са! Екипирани подходящо за условията навън... Ах, Димана, не трябваше да се захващаш с пуйката, аз щях да я нарежа. Хийии... Антоне, много дебело си нарязал това последното зеле... Я дай, дай аз да довърша!
— С удоволствие! — Спасов ѝ подаде ножа и бръкна в кутията „БТ“. Седна на стола и кръстоса крака доволен. — Малките какво правят?
— Синът ти им наредил да чакат диапарата да изстине, да го приберат и така да излизат навън.
— Брей! Виж го ти! Отървал се лесно. — разсмя се мъжът и върна приготвената за палене цигара обратно в кутията. — Ще отида да ги видя и да им извадя малката шейничка.


--- сцена двеста деветдесет и седма ---

Улица „Нашедетска“ беше покрита с дебел бял килим. Децата вече бяха прокарали пъртини с шейничките си и се радваха на обилния сняг, спускайки се по големия баир откъм булеварда и по полегатия наклон на „Нашедетска“.
— Ти си сега — Огнян бутна металната дръжчица, с която завършваше въжето на шейната, в ръцете на Валерия.
— Давай, аз съм зад тебе — осведоми я Захари и се залепи зад шейната на момичето.
Валерия се настани вътре и заора в снега, за да се засили.
— Вардаааа... — крещеше зад гърба ѝ Захари.
Двете шейни набраха скорост по баира и сред радостни писъци, стърчащи ръце и крака, стигнаха благополучно долу.
— Дай да ти дърпам шейната догоре — Захари взе от ръцете на Валерия въженцето и задърпа и двете шейни. — Вие в София имате ли къде да се пързаляте в махалата?
— Ние караме ски на Витоша.
— Леле... Ти ски ли караш? — удиви се Захари.
— От малка — информира го момичето.
— Трябва тогава да си много добра!
— Не чак толкова... Карам.
— Аз като малък имах едни детски... — заобяснява Захари, — но не съм ги карал. И сестра ми не искаше да ги кара.... Изобщо тука си караме шейни. На Витоша сигурно е грандиозно, а?
— Мъхъ — съгласи се кратко девойката.
Горе на баира Огнян и Светла разговаряха, докато чакат.
— Брат ми както се е лепнал за софиянката...
— Досажда й! — отвърна намръщен Огнян.
— Ти пък си ѝ услужил с якето си.
— Майка ми ѝ го даде, защото не бивало да се играе в снега с такова хубаво палто и... — заобяснява момчето.
— Добре, добре! Не е моя работа — отряза го Светла.


--- сцена двеста деветдесет и осма ---

Порционирана, пуйката беше настанена в тавата със зеле. Нелчето я поля с олио и я бутна във фурната.
— Да се пече бавничко, а след нея, ще изпечем и баницата с късметите — доволно потри ръце и се подпря на мивката.
Димана свали престилката и я провеси на облегалката на стола:
— Чудесна ще стане новогодишната вечеря! — възкликна радостно и погледна навън. — Децата да не изстинат...
— Нищо им няма — успокои я Нелчето и погледна към лампата на тавана, която премигна няколко пъти. — Я! Да не вземат сега да ни спрат тока!
Светлината трепна още няколко пъти и изгасна.
— Е това е! Ще ни оставят на връх Нова година без ток!
— Режим ли е? — попита Димана.
— Ами! Режим! — махна с ръка Нелчето. — Като паднат две педи сняг и духне малко вятър, започват аварии. Освен това целият град е включил фурни и котлони... Натоварила се е мрежата.
В кухнята влезе Спасов и щракна прекъсвача до вратата.
— Ток ли няма?
— Аха. Отиде ни пуйката със зеле. И баницата отиде... — оплака му се Нелчето.
— Ще видя да не са бушоните — мъжът излезе и след малко се върна. — Не са! Ц-ц-ц! Дано не е голяма аварията. Ще се обадя на нашите, да разбера там дали има.
— Те с нас ли ще празнуват довечера? — полюбопитства Димана.
— Не. Ще се събират с приятели в пенсионерския клуб. — обясни Спасов и излезе.
— Ами ако токът не дойде цяла вечер? — зачуди се Димана.
— А, ще направят всичко възможно да го пуснат за речта в дванадесет — успокои я Нелчето и двете се разхилиха.


--- сцена двеста деветдесет и девета ---

— Такова е положението, другарки и другари. Ще трябва да се съобразим с обстоятелствата и да съставим бърз план за действие в така поставените нови условия — обяви другарят Спасов.
Барабата се беше събудил и четиримата отново седяха във всекидневната.
— Какво каза Михайлов от Енергото? — попита нетърпеливо Нелчето.
— Михайлов каза следното, цитирам: „Дано да имате достатъчно свещи и нафта! Приятно прекарване!“ — ухили ѝ се Спасов и се обърна към гостите: — Добре дошли в степта!
— Хи-хи-хи... — разхили се Барабата. — Аз съм доволен! На това му се вика романтика! Нова година на свещи.
— И пуйка на свещи... — допълни замечтано Нелчето. — И баница с късмети на свещи...
— Е, ще си намажем филии с лютеница, ще ги залепим две по две, а между тях ще пъхнем късметите — даде акъл домакинът.
— Глупости! — вече сериозно се притесни домакинята.
— Спокойно бе, Нелче! Бабите ни едно време все на ток са пекли баницата. — изгледа жена си победоносно.
Най-сетне Нелчето загря и плесна с ръце:
— Резервния вариант! Браво, Антоне! Слизаме веднага!
Гостите ги гледаха недоумяващо.
— Къде слизаме? — не издържа Димана.
— В мазето! — в един глас им събщиха добрата новина домакините.


--- сцена триста ---

Високият троен свещник осветяваше помещението и светлинките играеха по лицата на Димана, Барабата и Спасов.
Домакинът отвори вратичката на печката и бутна вътре още едно дръвче.
— Да бяхме го планирали, нямаше да ни се получи така добре! — радваше се Барабата, изпънал крака пред печката. — Обаче, бива си го мазенцето, грешка няма. Живее се.
Димана разгони с ръка дима, който излезе при отварянето и затварянето на вратичката.
Барабата ѝ се ухили:
— Сега, Диманке, тъй ще се одимиш, че ще станеш пушена скумрия.
Димана му се нацупи.
— Е, добре де, ще отворим прозореца да се проветриш — успокои я мъжът ѝ.
— При тоя вятър ще стане веяна скумрия. — разхили се Спасов.
— Само глупости приказвате вие двамата — разсърди се жената. — Като се съберете — съвсем се вдетинявате.
— Да си нелеем вече от винцето, а? — предложи Спасов. — Знаеш ли откога го чакам това вино на баща ти, Бараба.
— Не ви ли е малко раничко за винцето? — строго ги изгледа Димана.
— Ми... часът е пет и половина, няма за кога да чакаме. Даже закъсняваме! — Барабата нетърпеливо отвори дамаджаната и наля в приготвените на масата чаши.
— Наздраве!
— Наздраве!
Мъжете отпиха.
— Какво направи Нелчето бе, за царевица се качи, на царевица стана. Да не се е изгубила по тъмното стълбище? — Спасов остави чашата на масата и надникна отвън. — А, ето я.
Нелчето влезе и изгаси електрическото фенерче, с което си беше осветявала пътя в тъмното и вдигна победоносно малко чувалче:
— Ето я царевичката — пълна торба. Беше ми я дала една колежка — гледали на село царевица за пуканки. Ще я опукаме в чувен. Децата откога ме карат да им направя на нафтовата печка, аз все отлагам... Антоне, извади оттам чувена и го поизбърши, моля те.
Мъжът изпълни нареждането и сложи тежката чугунена тенджера на печката.
— Пийни винце! — предложи ѝ.
— Много рано бе! Ако почнем отсега... — Нелчето отпи от чашата. — Ех ама винооо... Страшно!
Барабата се ухили доволен.
— Работи ли радиоточката? — попита Димана.
— Не работи. Държим я само за украса — обясни Спасов. — Ще се кача да взема транзистора. Децата какво правят горе? — обърна се към жена си.
— Четат на свещи „Андерсенови приказки“ и разиграват сценки пред нафтовата печка във всекидневната. Разбърквате ли зелето?
— Дааа... — отвърна Спасов.
— Ами! Разбъркваме! Забравихме го! — скочи Димана.
— Дай ми фенерчето, Нелче, да се кача за транзистора. — Спасов посегна към жена си.
— Лелеее... — възкликна Барабата. — Снегът е затрупал прозореца почти догоре. — Страхотна виелица.
— Сега ще затрупа пътищата и ще трябва да останете тук до пролетта — Спасов се ухили на Димана.
— Щом се налага, ще останем — вдигна рамене тя.
— Да, да! Ти, Димано, още утре лично ще хукнеш да уредиш шейна и конски впряг да те извози до столицата.
— Винаги си имал лошо мнение за мене! — престори се на обидена жената.
— Е, добре де, не се сърди, няма да е баш утре, вдругиден ще е — поправи се мъжът и четиримата се разсмяха. — Отивам за музиката.
— Фъстъците забравихме! — извика Димана и се обърна към Нелчето. — Носим сурови фъстъци. Ех, чудесно! Тъкмо навреме се сетих. Кайчо, торбата е в жабката на колата... Я иди ги донеси да ги изпечем.
— Ийиии... — възропта другарят Николай Делнишки, Генерален директор на ДСО-то. — В тая виелица ме пращаш навън! Може да има вълци.
— Отивай, отивай! — вдигна вежди Димана и му посочи навън. — Антон толкова пъти ни е убеждавал, че вълците в Добруджа са отдавна изловени до един и разкроени за кожуси. А ние все не му се доверявахме. Сега е моментът да му покажем, че му вярваме. Отивай! Антоне, ти като слизаш с транзистора, донеси и една тавичка за фъстъците. Хайде!
— Бараба, — сериозно го погледна Спасов — ето ти нож за самоотбрана. И опипай хубаво животното. Ако му е гъста козината, тогава си струва, нали знаеш, иначе — пускай го да заминава.
— Абе вие още ли не сте тръгнали? — скара им се Димана.
Двамата мъже, хилейки се, излязоха от мазето.


--- сцена триста и първа ---

— „То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка ѝ – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единия чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То ѝ рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.“ — четеше Валерия с драматичен глас.
— Тръгвай да пресичаш! — Огнян побутна сестра си.
Веспасиана хукна из всекидневната, изрита единия чехъл на майка си под масата, а другия събу насред пътя. Брат ѝ го грабна и започна да се лигави:
— Хахаа... Егати гигантския чехъл... Глупачкеее... Мога да си направя от него люлка, когато ми се родят децаааа...
Веспасиана спря да тича из стаята и заедно с Валерия и Силвето зяпна Огнян. Дори котаракът Писондер вдигна глава и втренчи в него светещия си поглед.
— Какво? — стресна се момчето.
Мълчание.
Наруши го Валерия:
— Нищо, изигра го толкова истински, че чак беше гадно! Много се вживя в ролята.
— Хареса ли ти? — зарадва се Огнян.
— Не! — отсече Валерия, а момчето свъси вежди. — Добре де, играта ти беше съвършена, но образът е гаден. Продължавам.


--- сцена триста и втора ---

Другарят Спасов освети с фенерчето коридора и влезе в стаята на Огнян. След секунди излезе с ВЕФ-а в ръце, ослуша се, но в апартамента цареше тишина. Само стенният часовник в коридора размахваше небрежно махало и броеше последните за годината часове.
— Какво правят тия деца? — запита се и тръгна към всекидневната.
...
— „Момичето отново драсна една клечка о стената. Наоколо всичко блесна и в светлината се яви баба ѝ...“ — четеше тайнствено Валерия. — Давай сега, драсни пак и после Огнян ще запали всички клечки едновременно, за да стане голям пламъкът.
Веспасиана драсна клечката и я задържа.
— „Бабо! – извика детето. – О, вземи ме със себе си! Знам, че ще си отидеш, когато кибритената клечка угасне, също както си отидоха топлата печка, хубавата печена гъска...“ — драматичният глас на Валерия отприщи порой сълзи у Веспасиана и Силвето и те захълцаха.
— Дръж клечката внимателно! — Огнян направи забележка на сестра си и поднесе към огънчето съдържанието на половин кибритена кутия, стегнато в снопче.
Клечките засъскаха, палейки се една от друга и образуваха нещо като малка заря, която накара момичетата да се отдръпнат назад.
В този момент в мрака на стаята щракна вратата и в светлината на огънчето се появи другарят Спасов с изумена физиономия.
— Да запалите къщата ли възнамерявате?
Огнян задуха клечките, докато ги изгаси всички.
— Разигравахме появата на бабата от „Малката кибритопродавачка“ — като най-голяма Валерия се опита да оправдае действията на групичката и да поеме отговорността, знаейки, че като на гостенка ще ѝ се размине леко.
Другарят Спасов ги изгледа подред, като на сутрешна оперативка и нареди:
— Прибирайте изгорелите клечки и елате долу. Ще ядем пуканки!
— Урааа...
Веспасиана и Силвето изтриха сълзите и сополите в ръкавчетата си и радостно хукнаха навън.


--- сцена триста и трета ---

От ВЕФ-а съобщиха последни новини за времето: „... всички пътища в североизточната част на страната са непроходими. Обилният снеговалеж продължава над цялата страна... Очаква се вятърът да се усили...“
— А така! — зарадва се Спасов и потри ръце.
— Ще ни изтърпите ли до Великден? — попита умолително Барабата.
— Ако се държите прилично...
Мъжете надигнаха чашите с винце.
— Разкажи нататък! — Нелчето подкани сина си.
— ... Иии... тъкмо пламна големият огън и... се появи татко — заразказва Огнян.
— Значи, вместо бабата се появи баща ти, така ли? — попита Нелчето и възрастните се разхилиха.
Огнян натика в устата си пълна шепа пуканки.
— Да! И ни се скара.
— Много се бяха вживели в ролите си нещо... — обясни Спасов.
— Ааа — заскача Силвето, — да бяхте видели бате Огнян как отмъкна чехъла на Малката кибритопродавачка...
— Като истински актьор го изигра — похвали го Валерия, а онзи се изчерви.
— Дааа... — въздъхна Спасов. — Има наистина нещо театрално в това момче.
— Бащичко! — начумери се Нелчето. — На Антон най му личи талантът при качествените караници.
Другарят Спасов се разхили доволен.
От ВЕФ-а зазвуча песен.

...
— Я, пеят за Стив Маккуин и Джеймс Бонд — заслуша се Валерия.
— Хихихи... Ето на, тъкмо по актьорската тема — отбеляза Нелчето.
— Аха! Направо като във филм с откачен сценарий — допълни Спасов. — Да ни набутат в мазето баш на Нова година.
Веспасиана, стиснала котарака под мишница, бръкна в тавата с печени фъстъци.
— На мен ми харесва! Много хубаво мирише. На фъстъци, на пуканки...
— На горящи дърва и пуйка със зеле...
— Мирише на уютно — зарадва се Силвето с пълна уста.
— Истинска Нова година... в мазе. За първи път ми се случва и смея да твърдя, че съм очарована. — Димана отпи от виното.
— Дааа... — дълбоко въздъхна Барабата. — Не е важно къде си, за да се чувстваш добре. Важното е с кого си!
— Така е! — съгласиха се единодушно останалите и си наляха още вино.
— Наздраве!
Двете семейства вдигнаха за пореден път наздравица в очакване на Новата година, за която всички се надяваха да донесе само поводи за радост. Пълнеха печката с дърва, разбъркваха почти готовата вечеря, дъвчеха фъстъци, пълнеха чувена с царевица, която весело подскачаше и тупкаше по стените и капака му... Говореха един през друг, слушаха музиката от ВЕФ-а, смееха се... И дори не забелязаха, че електрическите лампи на околните блокове и къщи отдавна светеха.
Край на тридесет и шеста серия
Весела и успешна Нова година 2012, мили другарчета!!! :em_1: 
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: катя милушева (31 декември 2011 13:04)

Е, сега направо Загоря манджата!!!! em_43 em_86


 
 
№2 от: Айви (31 декември 2011 14:03)

  Пак страхотна серия, Цоне! em_83

  Толкова спомени ми навя...

em_62

 Наистина понякога и ние оставахме без ток на Нова година - добре че  имахме печка на дърва. em_2


 
 
№3 от: templar (31 декември 2011 17:19)

- Шантав човек!  Много автентично обръщение. Баба ми често го употребяваше по адрес на зет си.

Другото, което ме върна във времето е горещият прожекционен апарат, който трябва да се изчака да изстине, преди да се прибере.

ЧНГ !


 
 
№4 от: shturcho (31 декември 2011 17:48)

Истинска Нова Година! Така исках нещо хубаво за тази вечер и то не закъсня! Чак ревах малко срам не срам, независимо че е весело, защото освен картините, ми върна толкова реалистични усещания от миналото. Цоне, благодаря за новогодишното настроение, вече със заряд отивам да пека пържолите и да нарежа зелето. Заслужаваше си чакането за тази серия!

"— Сега, Диманке, тъй ще се одимиш, че ще станеш пушена скумрия.
Димана му се нацупи.
— Е, добре де, ще отворим прозореца да се проветриш — успокои я мъжът .
— При тоя вятър ще стане веяна скумрия. — разхили се Спасов.
em_11


 
 
№5 от: anni (1 януари 2012 12:41)

Говореха един през друг, слушаха музиката от ВЕФ-а, смееха се... И дори не забелязаха, че електрическите лампи на околните блокове и къщи отдавна светеха. 

Н
ова година в мазето - не съм си и представяла. Обаче много ми хареса! Истинска празнична серия, да си жива и здрава, Цонке,благодаря ти и Честита Нова Година!




--------------------
 
 
№6 от: катя милушева (1 януари 2012 13:46)

Страхотна Нова година на свещи и в мазето! Цоне, да беше ни разрешила и ние да надникнем в него:)))? Така уюутно звучи! Много оправни домакини, веднага излизат с чест от ситуацията em_84 Най-много ми хареса това са "пушено-веяната хамсия":))))! em_125


 
 
№7 от: Гергана (1 януари 2012 15:01)

Честита да си Цоне! Много успехи и слънчеви детски дни ти желая през Новата година!


 
 
№8 от: dani (1 януари 2012 17:56)

 Мирише на уютно — зарадва се Силвето с пълна уста

Именно на това замириса от прекрасния ти разказ! Да си ни жива и здрава, Цоне! Наистина успя да ми създадеш старовремско Новогодишно настроение! Честита Нова 2012 на теб и на цялото ти семейство!
em_2 




--------------------
 
 
№9 от: Цветелина (1 януари 2012 22:42)

Честита Нова година! Да си жива и здрава, ти и цялото ти семейство!
Искрено и от сърце благодаря и ако може да ми услужиш с книгите да ги прочета, че скоро станах на 40! em_9 




--------------------
 
 
№10 от: Цонка (1 януари 2012 23:17)

Благодаря ви за пожеланията, другарчета!!! Много сте мили! em_62
Сега ще ви разкажа една истинска история от посрещане на Дядо Мраз в завода, където работеха и двамата ми родители.
На снимката - моя милост - в бяло. em_11
Дядо Мраз се посреща на няколко етапа, защото заводът голям, млади хора с малки дечурлига... Изобщо - купон. Баща ми ще играе Дядо Мраз. Обаче на тържеството, на което ще присъства моя милост /в бяло :)/, той отстъпва ролята на свой колега, за да не го позная. И така, започва тържеството - дългия салон на завода, в дъното - елха. Огромна... и цялата в лампички. Красота. Децата с родителите си - насядали от двете страни до стените на помещението. Дядо Мраз влиза със Снежанките, ръкопляскания и приветствия... Най-сетне се настанява и бърка в чувала за първия подарък. Вади подаръка  и чете името на детето. Тогава аз се запътвам с твърда стъпка и се изправям пред Белобрадия. Обаче с мен излиза и друго дете - както е видно от снимката, по-голямо момиченце. И двете се изтупваме отпред и чакаме. Оказва се, че те са повикали нея, а аз, изгаряща от нетърпение, чула-недочула, съм хукнала, да не би да остана без подарък. Баща ми, отзад вдясно, се засилва да ме прибира. Нооо... Снежанка, не само убийствено красива, ами и съобразителна, за да не ме връща на мястото ми с празни ръчички, ми подарява торбичка с лакомства и ме отпраща. Дааа... По физиономията ми личи, че съм очаквала нещо повече от торбичката. За съжаление нямам снимка от втория тур, когато вече са повикали самата мен.
В следващите представления вече Дядо Мраз е моят татко. Голям майтап - Дядо Мраз ми е баща, а аз дори не подозирам. em_110
Ето го тук с две Снежанки /тази дясната е явно трета Снежанка :)/




--------------------
 
 
№11 от: Айви (1 януари 2012 23:28)

 Цоне, много си сладка на снимката! em_103 

 Ама къде се събрахме такива - все Снежанки, джуджета, внучки на Баби - Дядо Мраз, дъщери на Дядо Мраз...

  em_116 em_109 em_109


 
 
№12 от: tivesto (2 януари 2012 00:45)

Даааа, Цоне, наистина си голямо сладурче! Много обичам да гледам стари снимки! За съжаление моите са твърде малко! Благодаря ти, че ги сподели с нас!




--------------------
 
 
№13 от: катя милушева (2 януари 2012 09:52)

:)))) Страхотни снимки и страхотна история em_43 !


 
 
№14 от: isi (2 януари 2012 18:56)

Цоне, благодаря много и на теб за празничното настроение! За първи път от много време си бяхме сами у дома в навечерието на Нова година и част от удоволствието на вечерта беше да четем новогодишната серия в последните часове на старата година em_2  Добави още уют към нашия празник, благодаря!




--------------------
 
 
№15 от: Цонка (2 януари 2012 19:15)

Иси, em_87!




--------------------
 
 
№16 от: Anakin Skywalker (3 януари 2012 15:22)

Благодаря и от мен, Цоне, em_125 с малко закъснение, защото се прибрах късно снощи!
Много имах да наваксвам да чета, цели две дълги празнични серии. А тези две снимки с  Дядо Мраз, бяха черешката на тортата. Казвал ли съм ти какво мило момиченце си? em_66
em_46

П.П. На всички другарчета в махалата нека бъде щастлива и успешна Новата 2012. За много години!!!em_2




--------------------
 
 
№17 от: Маргарита Василева (6 януари 2012 01:18)

С голямо закъснение Ч Н Г и от мен! Бъдете здрави и много щастливи през Новата година!

Цоне, сърдечно Благодаря за Новогодишната вечер! И снежна, и топла em_87, сладък мирис на кифлички, пукане на пуканки... em_101 Здраве и  щастливи мигове през Новата година на теб и цялото семейство! em_121




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 11
Потребители: 0
Гости: 11

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!