Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Тридесет и осма серия "Снежен плен 2" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
28-01-2012, 22:43 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
тридесет и осма серия „Снежен плен 2“

Продължение от тридесет и седма серия

--- сцена триста и десета ---

— Няма как, скъпа моя! Потегляме довечера...
— Без да се видим дори?.. Невъзможно, невъзможно... — плачеше в слушалката младата жена. — Искам да си дойдеш поне за ден-два... Дори само за ден... За няколко часа дори... После ще ги догониш...
— Далеч си, мила... Много, много далеч...
Гласът заглъхна.

— Лодките, лодките... Греби...
— Излизай на брега...
— Ураааа... Напред...
— Пазете конете... Конете... Измъкнете конете...
— Напреед...
Мъжът затъваше до колене и напредваше бавно. Шинелът, налепен с кал, го дърпаше надолу... Напред... Напред...
— Огън!
Вдигна ръка и даде команда към войниците...
— Пазете конете!.. Сприии... Долу... Долу...
Залегна в калната земя и после продължи.
— Напред... Стани! Стани! Стани!..
Наоколо падаха бомби, отломъци, кални пръски, коне, хора...
— Танковете!.. Прикрийте се отляво...
— Огън!
Затъваше...
Изтръгна се със сила от калта и с уверена стъпка тръгна напред...
— Залегни! Залегни! — крещеше му някой.
Той вървеше напред без да обръща внимание на виковете.
Напред... Напред... Самоуверен и силен... Напред...
— Залегни!
— Залегни! Залегни! — извика му жената и се опита да го догони, но някаква непреодолима сила я дърпаше назад и не ѝ даваше да помръдне. — Върни се! Върни се!... — крещеше му обезумяла, опитвайки се да се изтръгне.
Фиууу... — изсвистя снаряд и избухна.
Тишина.
Мъжът се олюля и се свлече в калта.
Жената се освободи рязко от онова, което я задържаше и се втурна напред, падна до него и обърна лицето му.
— Неееееее, Антонеее... Неее... Нееее...
Задъхана, едвам поемайки си въздух, седна в леглото, огледа се в сумрака на стаята, сякаш да се ориентира къде е, и стана. Намери пуловера си и го навлече върху нощницата. Потърси пантофите, обу ги и тръгна към вратата.
— Какво има, Диманке? Стресна ли се нещо? — измърмори Барабата.
— Не, не! — прошепна му жената. — Ей сега се връщам.
— Добре ли си?
— Мъхъ.
Димана излезе тихо от спалнята.
Белотата на снега, която нахлуваше отвън, осветяваше стаите и бледата призрачна светлина мъглееше в коридора, процеждайки се през стъклените им врати.
Жената влезе в банята, облегна се на вратата и се разрида безутешно.


--- сцена триста и единадесета ---

Наплиска лицето си с ледена вода, попи го с кърпа и излезе в коридора. Завзира се в стенния часовник, докато различи стрелките му.
Четири без двадесет.
Димана влезе в кухнята и светна лампата. Напълни джезвето с вода, постави го върху газовия котлон, пусна газта и щракна запалката. Като внимаваше да не вдига много шум, отвори няколко шкафа, докато намери метална кутия, от която извади пакетче чай и го пусна в порцеланова чаша. Седна на един стол и зачака водата да заври. Загледа се в заснежения прозорец и потъна в мисли.
Водата закипя и запръска огънчето.
Жената стана, спря газта и заля пакетчето чай. Взе чашата и тръгна да излиза към коридора, когато другата врата на кухнята, тази към всекидневната, изскърца и някой влезе.
— Я! Диманке! — чу радостния глас на другаря Спасов. — Ти ли щъкаш насам-натам? Ние помислихме, че са пак дечурлигата.
Мъжът надникна във всекидневната и каза на Нелчето:
— Не са децата. Друг дух е този път. Носи чаша — разхили се и прибра главата си обратно в кухнята.
— Събудих ви... — смути се Димана. — Извинявай... Не можах да спя и реших да си направя чай...
Мъжът се вгледа в лицето ѝ и внезапно усмивката му изчезна.
— Я да те видя? — приближи се смръщил вежди и се наведе над нея. — Я ме погледни! Защо си плакала?
— Не съм...
— Димано! — избумтя гласът. — Я седни!
Жената се подчини.
— Какво е станало? Къде е Барабата?
— Спи. Аз сънувах ужасен кошмар и много се уплаших... Излязох, за да не го събудя, а ето че събудих вас...
— Уфффф... — отдъхна си Спасов и ѝ се ухили хлапашки. — Кошмар било, значи. Да не ти се е присънил духът на Ленин?
— Не беше Ленин — Димана на свой ред избухна в почти истеричен смях и за малко не разля чая.
Мъжът я гледаше с любопитство.
— И кой те разстрои в съня ти толкова много?
Избягвайки погледа му, тя помълча, за да обмисли отговора си:
— Сънувах войната... Фронта... Танковете, реката, калта, снарядите... Сякаш наистина се случваше... Хора загиваха, а аз бях там и гледах и нищо не можех да направя, за да ги опазя... — разказа накратко, като спести най-съществената част.
Той я погледна съчувствено и седна на другия стол:
— Историята с бащата на Нелчето е поразила съзнанието ти...
Димана отпи от чая, кимна и тихо допълни:
— Разби го и после частиците се подредиха погрешно...
— По-добре ли си сега? — попита я загрижено.
— Ще бъда, ако спреш да ме разпитваш.
Вратата откъм всекидневната се отвори и на прага се ухили Нелчето по нощница, навлякла пуловера на другаря Спасов.
— Не мога да си намеря мохерната жилетка, Антоне. Да си я виждал? Добро утро! — обърна се към Димана. — Много рано. Защо така? Да не ви е било студено в стаята? Тази нощ е по-мразовита от снощи.
— Добро утро! — поздрави Димана. — Не, не... Не ни беше студено... Мен ме събудиха кошмари и не можах да заспя повече...
— Виждаш ли, Нелче? Хем бях забранил тук да се сънуват кошмари. Между другото, жилетката ти е на пода пред телевизора. — ухили се на жена си другарят Спасов. — Котаракът я смъкна снощи от канапето и сега спи върху нея.
— И ти го видя, като я смъква и го остави, така ли?
— Защо да му развалям удоволствието?..
Тримата се разсмяха.
— Има ли гореща вода? — попита Нелчето и надникна в джезвето. — Има. Ще направя кафе. Нес. Кой ще пие?
— Аз — даде заявка другарят Спасов.
— Ще стопля още — жената доля вода и постави джезвето на котлона.
Вратата откъм коридора се отвори и на прага застана сънен Барабата.
— Добрутро! — поздрави, огледа компанията и дълго задържа поглед върху жена си. — Гледам, че сте започнали събранието без мене. В четири сутринта. Защо не спите вие бе? Диманке, ти къде изчезна? Чаках те, чаках те...
— И заспа — хвана го за ръка Димана и му се усмихна.
— Мии... по това време хората спят. Събудих се пак, тебе още те няма... Къде беше?
— На война!
— Правя кафе. Ще пиеш ли? — попита го Нелчето.
— Да, благодаря, с удоволствие!
Барабата се наведе над жена си и тихичко я попита:
— Какво ти е бе, плакала ли си?
— Малко... — прошепна му тя. — Сънувах кошмар и много се уплаших.
— Защо не ми каза? — помилва я по косата.
— Не исках да те тревожа излишно — стисна ръката му и се облегна на нея.
— Абе аз нещо май съм гладен — сподели другарят Спасов.
— Знаеш ли, че и аз? — обади се Барабата. — Върти ми се мисълта за пържени яйца и препечени филийки...
— Ха! Че да си направим! — скочи домакинът. — Като едно време при хазяйката в София... Колко пъти сме ставали да ядем посред нощ... Гладниии, гладниии... И килера ѝ сме пребърквали даже...
— Шшшт, тихо, че срамота! — разхили се Барабата.
— Е, после сме възстановявали задигнатото де...
Другарят Спасов отвори хладилника „Мраз“ и засваля яйцата от местата им на вратичката му.


--- сцена триста и дванадесета ---

Компанията похапваше пържени яйца, хрупаше препечени филийки с масло, бодеше кръгчета шпеков салам и парченца сирене, пиеше кафе и бъбреше във всекидневната на Спасови в четири и половина сутринта на втори януари.
— Скрил се зад пианото, щом ги усетил, че кроят нещо, и като влезли, започнал да се хили зловещо в тъмното и да дрънка по клавишите — обясняваше другарят Спасов на Барабата. — Изкарал им акъла. Избягали и после се върнали да му търсят сметка. Онзи в това време се мушнал в леглото и се направил, че спи и даже хабер няма за какво говорят...
— Ахахаа... — заливаше се от смях другарят Делнишки. — Затова ли на Валерия снощи хич не ѝ се обясняваше и побърза да си легне. Вместо те него — той тях. Ахахахаа... На тебе Огнянчо ли ти разказа?
— Мъхъ — другарят Спасов набоде голямо количество пържени яйца. — И беше много доволен...
— Има си хас! — възмутено го изгледа Нелчето, а в очите ѝ се четеше безгранична любов. — Щом баща му се радва толкова много на дивотиите му, как да не се похвали детето!
— Браво, браво на момчето! — не спираше да се смее Барабата. — Така им се пада на девойките... Нали, Диманке? — потупа жена си по ръката.
Димана стоеше омърлушена и кимна, усмихвайки се вяло.
— Какво си се умислила? Доспа ли ти се?
— Днес по план-график трябваше да си тръгваме — въздъхна тежко Димана. — Утре трябва да съм в Института... Вдругиден започва изпитната сесия... Целият график ще се обърка...
— Не се тревожи, Диманке! Институтът едва ли ще работи. Как ще се доберат студентите ти от родните си места до столицата? — успокои я Барабата. — Ще се обадиш в София така или иначе. Няма от какво да се притесняваш. И децата са във ваканция...
— Извадиха късмет нашите дечурлига с извънредната ваканция заради снега. В училището им зимната ваканция тази година е от шести до шестнадесети януари. Миналата година беше от шестнадесети до двадесет и шести януари... — заобяснява Нелчето. — По-хубаво, че стана така. И аз няма да отида утре. Ще се обадя още днес на Стаменов. — И без друго в Съвета няма неотложна работа в първите дни на годината... Само някое глупаво събрание може да ни измислят.
— Охх... — изпъшка Димана. — И все пак... Боя се да не злоупотребим с гостоприемството ви... Дали да не вземем довечера влака, Кайчо, ако вървят... А колата да остане тука. Антон ще я прибере в завода...
— Димано, какво стана, че се разбърза, та чак за влак мислиш и колата заряза?!! До снощи нищо ти нямаше... — удиви се другарят Спасов. — Казаха по телевизията, че страната е напълно парализирана от снега. Половината ми хора няма да могат да дойдат утре на работа. Ще трябва да реорганизираме временно производството, за да тръгне в първите дни на тримесечието — мъжът се замисли за миг над своите проблеми и замълча. — А даже и да пуснат влаковете — продължи, — представяш ли си картинката ясно и цветно?
Барабата избухна в гръмогласен смях.
— Ето това вече си струва да се види!!! Ахахахаа... Целият свят е хукнал да се прибира с влака. Вагоните са пълни още тук, от първите гари. Така са натъпкани с хора и багаж, че се издуват и отвън приличат на цистерни. За първа класа, кушет и спален не може дори да се мечтае. Купетата на втора класа са пренаселени и късметлиите вътре са поставили до вратата стражи на смени, за да не допуснат натрапници... Ти, Диманке , седиш на куфара си в коридора на втора класа, полите на елегантното ти вълнено палто в цвят слонова кост метат пода, а отгоре им пристъпва нервно с кубинките си един боец, прибиращ се в поделението от домашен отпуск...
— Не — намеси се другарят Спасов, — на куфарите седят децата. Тя седи на радиатора под прозореца.
— Точно така! Седиш на радиатора, който не работи, и тракаш със зъби от студ. Влакът се движи като охлюв. Ти не можеш да мръднеш наникъде, защото хората са нагъчкани като копърка. Стъклата са запотени от следпразничния им алкохолен дъх. Виждаш как Силвето залепя личицето си на стъклото и рисува фигурки с нослето си в конденза...
Димана и Нелчето направиха кисели физиономии.
Барабата продължи да описва картината:
— Мъж с овчи кожух изблъсква боеца от мястото му, с цел да се добере до стъклото над главата ти. Пали „Арда“ и рязко смъква прозореца, защипвайки косата ти. Ти изпищяваш. „Ши прущавъш, другарке!“ — казва онзи и изкарва главата си навън. Ъгълът на кожуха му те перва по лицето. В купето отсреща са сервирали вечерята, загъната в смачкани вестници: хляб, наденички, кървавица... Семейството граби и се храни с небивал апетит. Малко момиченце, здраво стиснало с цяла шепа дебел къс сланинка, обилно поръсена с червен пипер, излиза от купето, а след него майка му. Целта им е сервизното помещение. Двете тръгват по краката ти. Изведнъж набралият най-сетне скорост влак рязко спира, момиченцето залитва и лепва мазните си от сланинката и изцапани с червен пипер ръчички, както и самата сланинка, на бялото палто на Валерия...
— Добре, добре, добре... — извика Димана и четиримата се разхилиха. — Стига! Това вече не мога да го понеса!.. Боеца — както и да е, Силвия в конденза и онзи с кожуха — от мен да мине... Сланинката обаче — не!
Нелчето се разхълца от смях и отпи от кафето.
— Само не ми стана ясно, ти, Кайчо, къде си в цялата картинка? — завря лице под носа му Димана, с въпросително изражение.
— Няма ме! — преметна ръка през раменете ѝ Барабата. — Докато ти се веселиш във влака, аз тука умирам от скука без тебе. Пия “Преслав“ с Антошката, пуша пура, с крака изтегнати пред нафтовата печка, Нелчето ме храни с пържоли и пържени картофки... Трагедия! И с нетърпение чакам да отворят пътищата, за да дойда след три дни и да ви прибера от гара Левски... Понеже влакът има нечувано закъснение...
— И ще ме оставиш сама с децата? — смръщи се Димана.
Барабата я погледна извинително:
— Е, те може да пожелаят да останат тук с мен, разбира се, докато се оправи положението.
Нещо прошумоля в кухнята.
— Какво беше това? — Нелчето стана.
Котаракът вдигна глава от жилетката на пода и впери очи във вратата на кухнята.
Тя се отвори и на прага ѝ застана сънена Веспасиана, сбръчкала носле, душейки въздуха.
— Мирише ми на печени филийки — информира възрастните и влезе в стаята.
— Я, на татко момиченцето се наспало — зарадва ѝ се другарят Спасов. — Я ела, ела... Веспасиана се приближи и прегърна баща си.
— Защо си станала? Да не си сънувала и ти лоши сънища? — заоправя рошавата ѝ косичка.
— Не съм. Замириса ми на филийки и огладнях.
— Ще сложа да изпека още — Нелчето влезе в кухнята.
След малко отвори вратата и пропусна във всекидневната Валерия.
— Ето още едно ранобудниче — обяви официално и внесе топлите филийки.
Валерия огледа компанията и поздрави.
— Много рано бе, защо не спиш? Заповядай! — покани я баща ѝ.
— Замириса ми на печени филийки — обясни момичето и се настани на един стол.
— Силвето спи ли? — попита майка ѝ.
— Мъхъ — разтърка очи девойката.
Докато каже това и на вратата застана Силвето.
— Ха, ето го и последния женски дух в къщата — възкликна Барабата.
Момиченцето се ухили и се настани до Веспасиана.
— Ще направя чай — съобщи им Нелчето и се отправи отново към кухнята. — Вие си хапвайте. Ще отворя и сладко от ягоди...
Децата се оживиха.
— Къде е бате Огнян? — огледа се Силвето.
— Сигурно спи — обясни ѝ Веспасиана. — Той като заспи, с топ не можеш да го събудиш.
Нелчето влезе със стъклена купичка пълна със сладко и я постави на масата.
— За батко си ли говориш? — попита дъщеря си.
— Да — детето си взе парченце сирене и го сложи на филийката, върху шпековия салам.
— Мнооого е трудно събуждането му — заразказва Нелчето на гостите. — Спомням си, като купувахме тези столове — посочи с глава стола под другаря Спасов. — Мъкнем ги от магазина и се прибираме, звъним на вратата — никой не отваря, а ключът отвътре. Звъним, думкаме, пак звъним... Нищо. Накрая се уплашихме сериозно да не би да е станало нещо с детето. Антон звънна на съседите, преметнаха една дъска между двете тераси и той мина по нея... Добре, че беше отворена балконската врата, та не му се наложи да чупи прозорци. Влиза вътре, а онзи, миличкият, спи като ангел. Ни да му се скараш, ни да му се зарадваш...
Възрастните се разсмяха. Децата слушаха с интерес.
— Така е — потвърди другарят Спасов. — Сутрин го будим с триста зора и молби... Даже петелът от седем без десет не помага. Заканил съм му се да започна да го будя с дрънкане на капаци от тенджери, но все му прощавам...
Валерия спря да маже филийката и очите ѝ блеснаха дяволито.
Баща ѝ я изгледа, прочел мислите ѝ, и се наведе над нея:
— Само да сте посмели! — избоботи заканително.
Момичето се намръщи и продължи да драска с ножа по филийката.


--- сцена триста и дванадесета ---

Будилникът на масата бясно зазвъня и другарят Спасов го прасна, да млъкне.
— Колко? — вдигна глава Нелчето.
— Девет — обяви мъжът и скочи от разтегателното канапе. — Отивам да видя Барабата. Дано да са почистили поне булевардите, че да можем да се доберем до завода...
— Вали ли навън?
Другарят Спасов дръпна плътните завеси и ярка светлина нахлу във всекидневната.
— Яаа, браво! Не само че не вали, ами и слънце грее.
Нелчето се надигна и погледна:
— Ех, че красотааа... Обаче голям студ — потрепери. — И каква откачена нощ... Духове, кошмари, закуска в четири сутринта, отново сън...
— Ще запаля печката — обяви другарят Спасов.
— Остави, аз ще я запаля, като ви изпратя. После ще мина да нагледам децата. Сигурно ще спят до обяд. Ти се приготвяй.


--- сцена триста и тринадесета ---

Половин час по-късно Нелчето и Димана изпратиха съпрузите си и се върнаха във всекидневната.
— Антон май няма търпение да се похвали с новия цех — загледа се през прозореца Димана.
— Направо пощурява, като има някакво ново занимание. Като децата е... До миналата пролет беше така с почивната станция. Не миряса, докато не я видя изпипана напълно. После се захвана с новия цех... Като заработи цехът, ще измислят нещо друго и така... до безкрай.
— Вие двамата карате ли се често? — обърна се Димана и без ни най-малко неудобство зададе въпроса си.
Нелчето се замисли.
— Вече не толкова често — разсмя се изведнъж. — Обаче сме имали и лоши периоди. Вярно, кратки, но... неприятни. Понякога така ме е вбесявал, че...
Димана се разхили.
Нелчето се надвеси над нафтовата печка:
— Нафтата е свършила. Ще сляза да напълня лейката.
— Ще дойда с тебе.


--- сцена триста и четиринадесета ---

Двете слизаха по стълбите към мазето, когато отдолу се показа съседът Чуканов.
— Добро утро, съседке! — поздрави радостно. — Това гостенката ви ли е? — подаде ръка към Димана. — Много ми е приятно, другарко...
— Делнишка — усмихна му се любезно жената и също подаде ръка. — Димана.
— Чуканов, мерси! — кимна учтиво съседът. — Дълго гостуване ви налага снегът. Но съм сигурен, че е приятно. Довечера ще се съберем долу да се почерпим за Новата година... Ще дойдете, нали? Нелче, да кажеш на Антон.
— Както ни тръгна от онзи ден... все в мазето стоим... Така че ще дойдем, разбира се — потвърди Нелчето. —  Нали? — обърна се към Димана.
Тя се усмихна и кимна утвърдително.
— Защо ми се струва, другарко Димана, че ви познавам от по-рано? — почеса се замислено по брадата съседът Чуканов. — От телевизията?
— Не! — поклати глава Димана.
— Всъщност знаете ли, сега се сещам, че веднъж пътувах към София в едно купе с жена, която много приличаше на вас. Възможно ли е да сте била вие?
Двете жени се спогледаха и прихнаха, припомнили си "картинката във влака" от тази сутрин.
— Ааа, не, невъзможно е да съм била аз — не спираше да се смее Димана. — Няма начин!
— Тази жена се прибираше в София от реставрация на манастир. Художничка. Да не би да имате сестра, защото...
— Сестра ми от години живее в Унгария. И не реставрира манастири.
Съседът Чуканов поглади брадата си.
— Много странно... Почти съм убеден, че...
— Младене! Младенеее... — чу се от горните етажи женски глас.
— Идвам, идвам!.. — разбърза се съседът. — Много ми беше приятно да се запознаем. Е хайде, до довечера.
— До довечера.
Двете жени ухилени продължиха надолу по стълбите.


--- сцена триста и петнадесета ---

Валерия бутна сестра си и Веспасиана.
— Ставайте!
Момиченцата захленчиха.
— Ставайте, защото ще изпуснем момента, докато няма никой.
— За какво? — разтърка очи Веспасиана.
— Ще му го върнем за снощи — обяви тържествено Валерия. — Сега или никога.
— На кого? — не разбра момиченцето.
— На батко ти.
Веспасиана най-сетне загря и скочи.
— Как ще му го върнем?
— Баща ти нали спомена капаци от тенджери? Отиди да донесеш два капака. Ще нахлуете в стаята, ще пеете и ще дрънчите с капаците...
— Какво ще пеем? — попита Веспасиана.
— „Стани, стани, юнак балкански!“
— Аз мога да я свиря на акордеончето — зарадва се Веспасиана. — То е в шкафа над обувките, при прахосмукачката. Ще ми го свалиш ли?
Двете с Валерия излязоха и след малко се върнаха, помъкнали акордеончето.
— Сега иди за капаци! — нареди девойката.
Веспасиана излезе отново.
— Татко те предупреди — обади се сънено Силвето.
— И как ще разбере? — сложи ръце на кръста Валерия. — Ще му кажеш ли?
Силвия стана:
— Не.
— Тогава да действаме.
Веспасиана се върна с капаците.
— Така. Влизате в стаята. Сиана свири с акордеона. Силвия бие чинелите. Двете заедно пеете. И колкото може по силно, ясно ли е?
— Ами ти? Какво ще правиш? — удиви се Силвето.
— Ще пазя да не дойде някой.
— Татко каза да не смеем да закачаме бате Огнян — колебаеше се Силвето. — Аз го чух.
— Той каза на мен и аз няма да закачам бате ви Огнян. На вас обаче нищо не е казвал. Така че, хайде!
Девойката избута двете по-малки момиченца в коридора.
Веспасиана отвори вратата на стаята си, в която спеше батко ѝ, и разпъна акордеона.
— Станиии, стани, юнак балкаааански, от съън дълбок се събудиии... — запяха с пълно гърло двете, а Силвето заблъска капаците.
С маршова стъпка влязоха в стаята и застанаха на почетно разстояние от леглото, в готовност да избягат, ако се наложи.
Вдигна се невъобразим шум. Двете момиченца се деряха здраво с акордеона и блъскаха капаците, като вдигаха блока на главата си.
Валерия изостави поста и превивайки се от смях, се вмъкна след тях, за да види ефекта.
Увлечени в щуротията, сред голямата шумотевица не чуха, как входната врата се отвори и Нелчето и Димана, зяпнали от изумление, влязоха в апартамента.
Димана се приближи до дъщеря си и сложи ръка на рамото ѝ.
Валерия подскочи и се обърна. Видя майка си и Нелчето и извика към двете по-малки момиченца:
— Стига! Край!
Онези двете, погълнати от заниманието си, не я чуха.
Димана издърпа капаците от ръцете на малката си дъщеря и я подбра навън.
Веспасиана спря да свири и се облещи срещу двете жени.
— Хайде вън! — строго ѝ нареди Нелчето.
Децата се изнесоха бързо от стаята с наведени глави.
Нелчето пооправи завивката на сина си, който се обърна на другата страна и продължи да спи сладко. Като ангел.


--- сцена триста и шестнадесета ---

Свил под мишница два найлона, Огнян даде път на Валерия в тясната пъртина по баирчето пред блока. Горе ги чакаха Захари и Светла, като всеки сам носеше своя найлон.
— Айде бе — извика им Захари. — Обед ще стане, докато стигнем до езерото. Както трудно се върви... Къде се мотахте досега? Здрасти!
— Здрасти!..
— Здрасти!..
— Здрасти! Огнян имаше намерение да спи до обед, а и не ни даваха да го събудим — оплака се Валерия. — Много ли е далеч езерото?
— Към два километра — отвърна Захари.
Валерия ахна, сви устни, изду бузи и изпуфтя.
— Че то цял поход!
— Поне грее слънце — обади се Светла.
— Искаш ли да ти покажем нашето училище? — сети се изведнъж Огнян. — И без друго пътят ни минава наблизо.
— Добре — съгласи се Валерия.
Децата се оживиха и разбързаха радостно.
Поеха към училището по уличката на Пионерския дом.
— Ето го. Нашият Пионерски дом е това — обяви Огнян.
Валерия вдигна вежди.
— Старичък е... И малък...
— Такъв е! — съгласи се Светла. — Това е много, много стара къща. Вътре всичко скърца и е страшно... На тавана дори живее кукумявка...
— Виждала ли си я? — попита Огнян.
— Не. Но ми казаха хора, които са я чували нощем да крещи.
Децата вдигнаха глави към покрива на сградата.
— Като в "Халифът щърк"... — промълви Валерия.
Огнян се направи, че смръква нещо от ръката си, поклони се три пъти към изток и каза:
— Мутабор. Сега съм щъркел. Отивам за кукумявката.
— Абе това с поклона на изток беше, за да се отщъркелиш — напомни му Светла. — И гледай да не се разхилиш, че ще забравиш думата и ще останеш завинаги птица.
Момичето започна да се криви в смешни физиономии, за да предизвика усмивката му.
Не чака дълго.
— Сега си щъркел, сега си щъркел... — заскача тя в дълбокия сняг.
— Обаче помня думата! — ухили й се онзи.
Продължиха по уличката, пресякоха друга и влязоха в училищния двор.
Сивата триетажна сграда в Г-образна форма гордо се пъчеше в дебелия сняг.
— И училището ви е старичко, като Пионерския дом — констатира Валерия.
— Едно време даже е било само на два етажа. После са го достроили нагоре — обясни вещо Огнян, придавайки си важност на вещ екскурзовод. — Там е кабинетът по биология — вдигна ръка към втория етаж, — кабинетът по физика е над него... Към изток гледат кабинетите по история, руски, химия... На третия етаж е кинозалата...
Откъм физкултурния салон, който се помещаваше в отделна сграда вляво от основната, с викове се втурна група дечурлига.
— Огнянееее... Захарииии...
— А! Тия са от нашия клас — зарадва се Огнян. — К`во правите тука бе? Що не сте на езерото?
— Не можахме да стигнем — обясни едно момче от групичката. — Много е дълбок снегът. Тук ще правим барикади и ще се бием с топки. Ще играете ли?
Огнян погледна приятелите си.
— Е?
— Ще играем.
— Ще играем...
— За мен е все едно — вдигна рамене Валерия.
Децата бързо се разпределиха в два отбора и се заловиха да вдигат снежни стени в двора на училището.


--- сцена триста и седемнадесета ---

Другарите Спасов и Делнишки се прибираха от завода по тясната пъртина на улицата. Насреща им се зададоха децата.
— Татко... — втурна се Огнян.
— Ей, ей! Полека, ще ме събориш бе! — ухили му се другарят Спасов. — Къде си хукнал? Откъде се прибирате?
— Играхме в училището — задъхано каза момчето. — Татко, може ли следобед да поканя у нас Захари, Светла и още няколко деца от класа?
Баща му се намръщи.
— Колко няколко? — попита.
— Четири-пет...
— По случай?
— Ей така. Играхме досега... Запознах Валерия с половината клас... А трябваше да се прибираме и...
— И не ви стигна времето да се наиграете и наприказвате... — допълни изречението му бащата.
— Да.
— Добре — след кратък размисъл каза мъжът. — Може, но само в твоята стая. И при пълен ред, ясно?
— Ясно! — радостно хукна момчето, но се сети нещо и се върна. — Мама да не ми се кара?
Другарят Спасов потърка чело.
— Ще ѝ кажеш, че аз съм ти разрешил.
— Добре!
Детето се отдалечи, а баща му въздъхна тежко:
— Давай да се прибираме бързо, да предупредя Нелчето, че ще ям бой.
Двамата с Барабата се разхилиха и слязоха по баирчето на блока.


--- сцена триста и осемнадесета ---

— Помоли ме и аз му разреших... — виновно погледна жена си другарят Спасов. — Нали не се сърдиш? Ще вдигнат малко дандания, ама...
— Защо да се сърдя? — изгледа го Нелчето. — Да седят на масата и да си приказват с нас ли? Нека да се съберат с децата. Щом Огнян е поел отговорността за реда и дисциплината, аз нямам нищо против...
— Браво! — зарадва се другарят Спасов.
— Ние и без това ще сме долу на банкет...
— Кои вие и какъв банкет? — изненада се мъжът.
— Ти, аз и гостите... Чуканов прави сбирка долу в мазето тая вечер, така че сме там...
— Ауу... Чудесно! Много хубаво! — зарадва се другарят Спасов, но изведнъж помръкна. — Абе, Нелче, много ги държим в мазето тия хора бе! Не ти ли се струва?
Нелчето се запревива от смях.
— Мии... така е дошло... Какво да се прави... Димана няма нищо против...
— Така ли?
— Мъъ, така. Бяхме двете, като ни покани съседът, и тя потвърди присъствието си.
— Гледай ти, гледай ти...


--- сцена триста и деветнадесета ---

В стаята на Огнян се вихреше лудо празненство. Десетина деца беснееха под звуците на грамофона. Веспасиана и Силвето, седнали върху бюрото на Огнян, се клатеха в синхрон наляво-надясно и тихичко коментираха гостите.
— Ай да играем на филми? — провикна се някой.
— Айде...
— Нее... По-добре на държави...
— Неее... Ай на индианско око. Има много място. Пу съм индианско око...
— Ай да викаме духове...
— Ааа, не! — извика Огнян. — По-добре на индианско око.
Децата се защураха из стаята.
В същото време съседите от кооперацията и софийските гости на Спасови празнуваха в мазето на съседа Чуканов, в което доскоро живееше квартирантът с прякор Къдравата Зелка.
Със зачервени от винцето и ракийката лица вдигаха наздравици и си пожелаваха хубави неща занапред.
— И да знаеш, че номерът за събуждане с капаци от тенджери не минава — смееше се Нелчето, обяснявайки на мъжа си.
— И защо не? — попита я той.
— Защото днес дъщеря ти и Силвето го изпробваха. Хем и акордеон имаше в добавка. Не мина. Спипахме ги, докато вдигат патардия.
Другарят Спасов се запревива от смях.
— Ц-ц-ц... — зацъка Барабата. — Предупредих Валерия и пак. Само тя ги е подкокоросала. Какво му стана на това момиче?.. Направо не мога да я позная.
— Нищо ѝ няма на Валерия — успокои го Нелчето. — Деца са. Ако не вършат щуротии сега, кога?
Другарят Спасов стана:
— Аз ей сега... Ще се кача само да ги нагледам... За всеки случай.


Следва продължение

Някои важни уточнения:
1. В сцена триста и десета част от звуците на войната са от българския филм "Зарево над Драва".
2. В сцена триста и дванадесета репликата "Мирише ми на печени филийки" е от един български филм. Бързо кажете кой е той :)) Жокер: следва репликата: "А на бой да ти мирише нещо?" :em_1:
3. В сцена триста и четиринадесета, в образа на съседа Чуканов е другарчето mchukanov. Тук е мястото да припомня отново, че след серия 15 "Командировката", той ми даде идея другарят Спасов навремето да си е имал нещичко с жената на другаря Делнишки и тя да се казва Димана. Сега използвам случая да ги запозная — Димана и съседа Чуканов. :em_116: Това за сестрата реставраторка на манастири най-сетне си намери мястото :)), Младене, също по твоя идея, помниш ли?
4. Случка, като тази в сцена триста и дванадесета от разказа на Нелчето за събуждането на Огнян, ни е разказало другарчето 9585, в тази статия, в коментар 61. В основата на сцената горе лежи моят вариант на случката.

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: 9585 (29 януари 2012 02:23)

А сцената със спането на Огнян ми се е случвала 1 към 1 ... даже е възможно и да съм я разказвала тук, ма не съм съвсем сигурна. Една сутрин дядо ми излязъл да хвърли боклука, но хлопнал вратата, а тя тогава беше с топка отвън, а той не си взел ключ. След това почнал да звъни, да чука по вратата, но аз съм спяла, очевидно като ангелче и така минал около половин час. Баба вече била отишла на работа, така че той нямал друг избор, освен да прекрачи откъм балкона, на който вратата добре, че била отворена. Само че не през съседите, а през прозореца на съседния вход, понеже блокът е така на Г. И прекрачил той (малко повече майсторство му е трябвало, добре, че не е паднал), и тъкмо си влязъл вкъщи, и чичо Петър над нас тръгвал с Москвича за работа, и като го палел, аз съм се събудила от бръмченето му em_27 em_74


 
 
№2 от: Цонка (29 януари 2012 10:31)

em_109 Галее... Като прочетох за звука от москвича, дето те събудил, се сетих, че съм я чела тази весела случка. Ето я при звуците на детството. Ще допълня горе при важните уточнения.  em_109 Онази със столовете пък е моята. И не веднъж се е случвало у нас такова звънене :)) Ееех... em_101Сладки детски сънища от времето, когато климатикът, аспираторът и пералнята на съседите не ми жужаха в главата, като допълнение към вентилатора на компютъра...




--------------------
 
 
№3 от: катя милушева (29 януари 2012 11:49)

Много уютна серия! Топли напитки и сладки приказки:)))) и детска врява! Що ти трябва да ходиш където и да било, щом всички са около теб и "обстановката " е така снежно-задушевна:)))!

 


 
 
№4 от: templar (29 януари 2012 12:42)

Битовата сцена във влака ми напълни душата!


 
 
№5 от: Anakin Skywalker (29 януари 2012 13:22)

Темата за войната винаги е вълнувала и моето детско съзнание, и така до ден днешен:

http://youtu.be/cjahSenJVtI

http://youtu.be/d-H7skIrDCU

http://youtu.be/_sO5IhXUdE4

Цончеее, em_82  защо свърши серията на най интересното???
Другаря Спасов се качва горе да нагледа дечурлигата и...какво става...em_18 em_41 ...???...
Сега няма да имам мира до следващата серия. Така свършваха сериите на "Ум белият делфин" в най напрегнатия момент... и...почваше песничкта на Сънчо. И после едно трескаво чакане до следващата събота вечер...




--------------------
 
 
№6 от: dani (29 януари 2012 14:15)

Вече съм напълно сигурен, че "Безкрайното детство" е фантастичен филм. фантастичните книги и филми затова привличат интереса на хората, защото разказват за инетерсни места и времена, в които човек не може да попадне, а му се иска.  А на мен ми се струва, че историята на Цонка е някаква фантастика. Не е възможно да е имало такова прекрасно време и ние да сме живели в него.




--------------------
 
 
№7 от: Айви (29 януари 2012 21:09)

  Пак невероятна серия, Цоне! em_83

 

— Абе, Нелче, много ги държим в мазето тия хора бе! Не ти ли се струва?
em_75


 
 
№8 от: Anakin Skywalker (30 януари 2012 11:57)

Сцената с влака обаче ме разсмя до сълзи em_75
По този повод ще ви препиша едно стихотворение от сатиричното творчество на Христо Смирненски:

ВАГОНА

Вагоните пълни с човешки консерви
без оглед на място, на такси и класи
отвънка висят пък нечетни резерви
и плашат дечицата малки с рева си.

Един не, вагонът и девет етажи
да има, не можеш пак никъде седна,
а плюс туй ни лампа, ни лунен лъч даже
навред се разтлала мъгла непрогледна

Навсякъде носят се остри парфюми
от чесън, цървули, вино и мастика 
въздишки, целувки, несвързани думи,
наука, пазари, любов, политика!

Внушителен бас се разнася в вагона:
"Хей моля, седнахте ми вий на бомбето!"
Във отзив пък писне незнайна кокона:
"Полека бе чичо, удуши детето"

В кюшето на гайда свирня се разнася
събрали се тамо кефлии войскари
а дрезгав и хор гръмовито приглася,
пригласят и пляскат с ръце отпускари...

- Кодуктор ли, кеш?! Той знае ли Черна?
Не може дум-дум биле тука да влезне
- Адаш бре, Маноле, бре ти си неверно
стани бре, седна ми на гърди железни!

- Госпожице, знаете...то ужас бе тамо:
Картечници, бомби, гранати...фугаси...
- Разбирам, разбирам, пуснете ме само!
Недейте тъй моля! Не сте май с ума си...

А тренът кат лоен търговец в тъмата,
натъпкан до гуша се влачи и стене.
Кат млади невести навън сред мъглата
дърветата  бели стърчат заскрежени.




--------------------
 
 
№9 от: shturcho (30 януари 2012 14:28)

Това е серията на Димана :). Определено свикнах с нейния персонаж и ще ми липсва когато се приберат в София и останат настрана. Със съня в началото нещо недоразбрах - събудени стари трепети по другаря Спасов ли бяха?

И във влака сцената както са казали по-горе, е много колоритна, хубаво се посмях. И мазето си намери централно място, и там е много весело. Чудна серийка!

 

 


 
 
№10 от: Цонка (30 януари 2012 15:05)

Ами! em_118 Трепети! Дупе спало, сън брало, както мъдро обича да се изказва баба ми. Трябваше ми нещо шокиращо, което да накара Димана да иска да си тръгне незабавно. Иначе нямаше да мога да вмъкна картинката на влака, а много държах на нея. em_116 Ще ме прощава, че й натресох кошмари и терзания, но няма как, това е изкуство - иска жертви, жертви, както казва Жорето Мамалев в "Оркестър без име". /ако не зареди - 0:05:50/




--------------------
 
 
№11 от: катя милушева (30 януари 2012 21:56)

Цитат: Цонка
  Жоре, благодаря ти за това стихотворение!!!
 

 И аз!!!! em_43


 
 
№12 от: Маргарита Василева (31 януари 2012 16:07)

Много топла серия, в това мразовито време... Стоя си на топло до радиатора и четааа... Жалко, че свърши em_15 С оромно нетърпение очаквам следващата! Благодаря ти, Цоне! Трябва да издадеш книга, първа си давам заявката за няколко екземпляра! Да си я чета и да ми сгрява душата em_61 

em_121 em_125




--------------------
 
 
№13 от: Pavlina Iossifova (1 февруари 2012 22:18)

Ей, както не бях идвала тук от Нова година и то само, за да не изпусна серията и после пак ме подгониха ветровете, днес като се върнах двете части на "Снежния плен" направо ми събраха Времето и Пространството!

Цоне, благодаря ти, мила! em_125 em_87 

Освен, че ме заболя корема от смях, така се стоплих и зачервих бузки, че ако не ми се бяха прияли печени филийки, който хрускам в момента (само посолени с шарена сол, щото не ми се ядат пържени яйца), направо щях да се бухна в леглото и да сънувам мазето на другаря Чуканов em_11 Военните кошмари да си ги сънува който иска.

Аааа, Чуканов, може ли още една покана за другарката партийна секретарка. Тя също си пада по топлите мазета и червено вино? Освен това сестра й е реставраторка. Не на манастири, но на дрехи. Реставрирала е (частично, т.е. помагаше) византийската епископска плащеница в националния музей, дето се оказа 'прибрана на по сигурно' от Охрид през 1943 година. Та да вземем да се сродим отвсякъде, а?!

Цоне, в банковата сметка на Ленин от 1917 в швейцарска банка за съжаление се оказаха само 2.15 франка. Сигурно съкровището е в някой от тунелите. А това за банковата сметка на Ленин не е майтап. Един колега историк, руснак, побърка преди десетина години швейцарските банкови служители, докато не се докопа до тая сметка, за която отдавна се знаеше, че е празна. em_75




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 10
Потребители: 0
Гости: 10

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!