Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Тридесет и девета серия "Изпращане" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
11-02-2012, 00:02 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
тридесет и девета серия „Изпращане“

--- сцена триста и двадесета ---

Във всекидневната на Спасови Веспасиана и Силвето седяха във фотьойлите, а Нелчето и Димана на канапето, подгънали крака под себе си, всички с тетрадки и химикали в ръцете.
Нелчето обясняваше:
— Чертаете десет колонки и ги надписвате така: държава, град, село, планина, река, предмет, растение, животно, име, точки. Някой казва „А“ и изрежда азбуката наум. Друг му казва „Стоп“ и с буквата, на която е спрял, започваме да пишем държава, град, село и тъй нататък. Който свърши пръв, казва „Стоп“ и всички са длъжни да спрат да попълват. Ако не знаете нещо — поставяте на мястото му тире. Започваме да казваме на глас кой какво е написал. В случай, че на някои от играчите им се повтаря написаното, примерно, казали са една и съща държава или име, то са длъжни да ги зачеркнат. Накрая всеки брои само незадрасканите си отговори и вписва броя им в последната колонка. Нещо неясно?
— Няма — въодушеви се Димана. — Разбра ли, Силве? — попита дъщеря си.
— Да — сбърчи носле детето. — Ама аз никакви села не знам...
— И аз не знам никакви села — каза Веспасиана. — И си измислям.
— Измисленото се задрасква, разбира се — допълни Нелчето и се ухили на дъщеря си. — Започваме ли?
— Да. А... — започна да казва наум азбуката Димана.
— Стоп! — спря я Веспасиана.
— Р.
Четирите се наведоха над тетрадките си.
Докато двете жени пишеха трескаво, момиченцата лапнаха краищата на химикалите и се зазяпаха в тавана.
В стаята цареше пълна тишина, в която тиктакането на часовника и бумтенето на нафтовата печка спореха за ритъма на някаква мелодия.
Димана и Нелчето приключиха, но никоя от двете не обяви „Стоп“, а се загледаха в децата и търпеливо ги зачакаха да измислят неизмисленото.
Веспасиана се почеса с химикала по главата, бутна очилата си нагоре и неуверено обяви:
— Миии... стоп!
Силвето вдигна глава от тетрадката.
— Да видим сега... — започна Нелчето. — Държава — Румъния.
— Румъния — повториха като ехо останалите.
— Драскайте! Град — Разград.
— Радомир.
— Русе.
— Русе.
Силвето и Веспасиана задраскаха градовете си.
...
— Име — Рада.
— Росица.
— Радослава.
— Ръкойка — обяви Веспасиана.
— Как? — разхилиха се останалите.
— Ръ-кой-ка — каза на срички детето.
— Няма такова име! — превиваше се Силвето.
— Може и да има — разсърди се другото момиченце.
— Ама няма!
— Има!
— Няма...
Чу се да хлопва входната врата и момиченцата хукнаха навън:
— Таткоо... — крешеше Веспасиана, тичайки в коридора. — Нали има женско име Ръкойка?
Другарите Спасов и Делнишки, току-що влезли в апартамента, застанаха изненадани пред момиченцата.
— Нали няма бе, татко? — подскачаше Силвето.
Двамата мъже се спогледаха.
— Може и да има — допусна другарят Делнишки.
— Видя ли? — каза Веспасиана на Силвето.
— Но по-вероятно е да няма — другарят Спасов свали палтото си.
— ТИ видя ли? — каза Силвето на Веспасиана, натъртвайки на „ти“.
Децата изчезнаха зад вратата на стаята с пианото.
Двамата мъже влязоха във всекидневната.
— Добър вечер! — поздравиха.
— Добър вечер! — зарадваха им се жените. — Как мина работният ви ден! — попита Нелчето. — Купихте ли хляб?
— Ийиии... — прекара ръка през косата си другарят Спасов и намусен потърка чело. — Забравихме.
— Забравихте или имаше голяма опашка и не ви се чакаше?
— Забравихме! — в един глас изрецитираха двамата.
Нелчето ги изгледа подозрително:
— Опашка имаше, нали?
Мъжете гледаха виновно.
— Тогава ще ядете содени питки с яденето. Понеже и мая няма...
— Тази вечер ще ви водим на ресторант — съобщи им другарят Спасов. — В „Златното пиле“. На неофициална другарска вечеря от осем часа. Ще хапнем, ще потанцуваме... Ще бъдем около двайсетина души. Ще оставим децата в нашите... Улиците вече са добре почистени и се върви. А? Как ви се струва? — погледна часовника си. — Имате два часа и половина да се приготвите.
Жените мълчаха.
— Какво? Не ви ли се излиза? — удиви се другарят Спасов.
— Честно казано — започна Димана, — предпочитам да си останем тук на топло. Не ми се размъква по ресторанти в тоя студ... И не ми се приказва с непознати. Мислехме да играем карти тази вечер... Ето и содени питки с кашкавал ще си изпечем... Ще хапнем, ще си пуснем музика... Пък ако много държите, може и да ни потанцувате...
Двете с Нелчето се разхилиха.
Другарят Делнишки приседна до жена си и демонстративно положи длан върху челото ѝ:
— Димано... Катарзис някакъв ли преживяваш тия дни?..
Другарят Спасов избухна в смях.
— Ако не я бях чул със собствените си уши, щях до края на живота си да се обзалагам, че не може да го е казала. Гледай ти, Бараба! Ние искахме да ги зарадваме, като за последна вечер, а стана така, че те зарадваха нас. По-хубаво от това, не може да бъде! — тръшна се във фотьойла и се протегна. — Трябва да се обадя на Енев, че нещо крайно неотложно е излязло в последния момент, да не ни чакат.
— Белот ли предлагате да играем? — полюбопитства Барабата.
— Жени срещу мъже — обяви Нелчето, — за да избегнем евентуални семейни скандали.
— Хахаха... Сладурани! — гръмна смехът на Барабата. — Цял ден сте се упражнявали, нали?
Димана го изгледа лошо.
— Не виждам Валерия и Огнян... Къде са? — бързо смени темата той.
— Отсреща, у Захари и Светла — отвърна Нелчето. — Преди малко заминаха.


--- сцена триста двадесет и първа ---

Валерия разглеждаше съдържанието на библиотечката в стаята на Светла:
— Тази я имам, тази също... Тази — не. Хубава ли е?
— „Трънакът“ ли? — погледна я Светла. — За войната... Много е хубава! Момчешка е, но много хубава... Вземи я да я прочетеш. Но я пази. Като дойдеш пак на гости, ще ми я върнеш.
Огнян и Захари седяха на леглото с изпънати небрежно към средата на стаята крака и слушаха разговора на момичетата, като от време на време подхвърляха някоя закачка.
— Я разкажи за онова писмо до телевизията, дето ги караш да ти направят филм по книгата... Специално за тебе! — разкикоти се Захари.
— А нещо друго да разкажа не искаш ли? — сопна му се Светла. — Например за онези рисунки на африканки в учебника ти по география?.. Че мога и да ги покажа...
— Вече не можеш — ухили ѝ се момчето.
— А тази книжка „Кой знае защо“, за какво се разказва? — продължаваше разследването Валерия.
— Ейии... Тази е страшна... — заразказва Светла. — За едно момиченце, което живее с баба си на едно усамотено място и в една снежна нощ в къщата им влиза един непознат — огромен и страховит човек, който им задига храната и ги изплашва ужасно, и...
— Мммм... Обичам такива страшни истории! — зарадва се Валерия. — Може ли да ми дадеш и нея?
— Може, разбира се. Само ги пази!
— Ще ги пазя — обеща гостенката.


--- сцена триста двадесет и втора ---

Силвето и Веспасиана седяха на пода пред електрическата печка в стаята на Веспасиана и разглеждаха някаква тетрадка.
— Имам картинка със сърничка за лексикона ти — скочи Веспасиана и зарушка из шкафа на бюрото си. — Ето я! — размаха изрезка от цветна илюстрация.
Момиченцето седна, отвори лепилото „Рила“ и намаца обилно обратната страна на сърничката. Лепна я в средата на страницата от лексикона и я притисна. Лепилото бухна и щедро очерта контурите на картинката. Момиченцето го обра с пръст и изцапа и картинката, и страничката.
— Ийиии значиии... Гледай каква мацаница стана... — прехапа устни и загледа жално изплесканата картинка.
— Нищо — взе тетрадката Силвето и опипа изцапаното. — Само ще я оставим да изсъхне, за да не залепне за следващата страница, като я затворим.
Веспасиана се успокои.
— Силве — погледна приятелката си, — знаеш ли какво намислих?
— Какво? — Силвето захвърли настрана лексикона, който се затвори, и любопитно зачака да чуе намисленото.
— Не можем да чакаме сестра ти и брат ми да се оженят, за да станем сестри. Това е много време... Сигурно пет години... Искаш ли още сега да станем истински кръвни сестри завинаги? Да се побратимим! Като по филмите — с кръв от палец...
Силвето се намръщи:
— Трябва нарочно да си порежем пръстите... С нож!
— Мъхъ — замисли се Веспасиана. — Може и случайно, ама кой знае колко ще трябва да чакаме...
Двете момиченца едновременно огледаха палците си.
— Може наужким, с червена боя... — плахо предложи Силвето.
— Или с лак за нокти! — изправи се Веспасиана и радостно хукна навън.
Върна се след малко с шишенце ярко червен лак за нокти.
— Така може — съгласи се охотно Силвето.
Веспасиана отвори лака, извади четчицата и тържествено я вдигна нагоре:
— Подай си сега десния палец!
Силвето го стори.
Веспасиана постави едра, гъста червена капка върху пръстчето на другото момиченце. Взе четчицата с лявата ръка, натопи я в лака и демонстративно постави на десния си палец същата червена капка, като на Силвето. Върна четчицата в шишенцето и вдигна палеца си срещу този на приятелката си:
— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си. Повтори сега клетвата!
— Ставам ти сестра и най-добра приятелка за всички времена и до края на живота си — повтори Силвето.
Залепиха палци, като при бас, размазаха добре лака и дръпнаха пръсти.
— Готово!
— Сега вече ми е все едно дали онези двамата ще се оженят — обяви Веспасиана и рязко се изправи, като ритна незатвореното шишенце с лак.
— Хийиии...
Двете новозаклети сестри и най-добри приятелки за всички времена се втренчиха в гъстата червена диря, която лакът остави по килима.


--- сцена триста двадесет и трета ---

Двете семейства присъстваха в пълен състав във всекидневната, разделени на групи по интереси. Възрастните играеха карти на масата и пиеха аперитив. Веспасиана и Силвето надуваха балончета от разтопени на нафтовата печка пластмасови сламки. Огнян и Валерия седяха един до друг на канапето и си разменяха някаква тетрадка.
— Тази вече не можеш да я решиш — Валерия бутна тетрадката в ръцете на момчето. — От задачите за допълнителна подготовка в девети клас е.
Той огледа написаното и набързо надраска нещо, след което ѝ върна тетрадката:
— Такива задачи в школата решаваме от пети клас — ухили ѝ се доволно. — Дай нещо наистина сериозно, ако искаш да ме затрудниш.
Момичето се замисли.
— На мен сериозното ми стига дотук.
— Значи трябва да обърнеш повече внимание на математиката... — заяде се момчето.
— Е, аз пък мога да рисувам, например — засегна се момичето.
— Нарисувай нещо, да видя.
— Дай ми бял лист, молив и някоя твоя снимка. Портретна.
Огнян излезе от стаята.
— И последно десет... — извика Барабата и хвърли химикала на масата. — Браво! Много хубава игра направихте. Чак ми е неудобно заради вас, че паднахте толкова категорично.
— Беше нарочно — Нелчето отпи от чашата, — за да не ви накърним мъжкото достойнство.
Четиримата се усмихваха зачервени и доволни.
— Какво става с питките? — попита другарят Спасов и събра картите. — Започнах да огладнявам.
Нелчето скочи и се отправи към кухнята.
— Отивам!
— Мамо, виж! — спря я пред печката Веспасиана и тикна под носа ѝ сламка, чийто край беше издут в безформен мехур. — Харесва ли ти?
— Много! — разроши косичката ѝ Нелчето. — Да не се изгорите само, че ще ревете! — предупреди ги и влезе в кухнята.
Димана последва Нелчето в кухнята. След малко и мъжете се изнизаха за по цигара.
Валерия стана от канапето, избра от шкафа плочата на Тина Търнър, сложи я на грамофона от страна Б и постави игличката на третата песен.

Помота се безцелно из стаята, после се зазяпа в играта на двете по-малки момиченца при печката.
Огнян се върна и донесе блок номер 4, два молива, острилка, гумичка и снимка.
— Забави се! Сега ли ходи да се снимаш? — скара му се Валерия и взе от ръцете му материалите за рисуване. Седна на масата, разгледа снимката, нагласи я пред себе си, избра молив и задраска по листа.
— От кога е снимката? Не е лоша... — сподели мнение.
— От началото на тази учебна година — обясни Огнян и седна до момичето, като с интерес наблюдаваше действията му. — Искаха ни ги за едно табло на ТНТМ. Тази песен ли харесваш най-много? — кимна към грамофона.
— Мъхъ... — отвърна разсеяно тя, прехапа устни и потъна в заниманието си.
Привлечени от дейността на по-големите, Веспасиана и Силвето зарязаха сламките и седнаха при тях.
— Ехааа... — зарадва се Веспасиана. — Много хубаво става.
— Тя постоянно прерисува разни артисти от снимки — обясни гордо Силвето. — Стаята ѝ е пълна с рисунки.
— Искаш ли пък аз на тебе да направя портрет? — предложи Веспасиана на Силвето.
— Искам.
— Ела тогава...
— Но си вземи твоя блок — предупреди я Огнян. — В моя няма листи за хабене.
— Аз няма да ги хабя, ще рисувам — обиди се сестра му.
— То е все едно.
Веспасиана взе от канапето тетрадката, в която допреди малко брат ѝ и Валерия решаваха задачи, обърна на чиста страница, взе свободния молив от масата и се зае да рисува Силвето, която застана в подходяща за целта поза.
...
— Мисля, че си готов! — обяви Валерия и със задоволство огледа рисунката.
Тридесет и девета серия "Изпращане" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Огнян обърна блока към себе си:
— Също като на снимката съм! Браво! — изгледа възхитен момичето.
— Подарявам ти рисунката! За спомен.
— Подпиши се тогава!
Валерия взе блока от ръцете му и надраска набързо в долния десен ъгъл: В. Делнишка и датата.
— Благодаря! Ще я пазя — обеща тържествено Огнян.
— Може ли да задържа снимката? — попита момичето.
— Може. Имам още такива.
— Надпиши ми я тогава за спомен!
Момчето се намръщи. Взе химикал, обърна снимката си и написа кратко: Огнян Спасов.
— Заповядай!
— Страшен надпис! — изкриви устни Валерия. — Друго не можа ли да измислиш?
Огнян вдигна рамене.
— Да напиша ли и датата? — попита.
— Няма нужда — махна с ръка девойката, но после размисли. — Или добре! Напиши я, някой ден може да ми е интересно да си припомня тази Нова година.
— Ооо... Със сигурност ще ти е интересно да си я припомниш — ухили ѝ се момчето.
Вратата откъм кухнята се отвори и Нелчето нахлу с вилици и салфетки в ръцете:
— Освобождавайте масата, деца! Вечерята идва след малко.


--- сцена триста двадесет и четвърта ---

Всички вечеряха.
Котаракът Писондер спеше на облегалката на канапето с глава и предни лапички провесени надолу към седалката.
— Вижте го как спи! — посочи Силвето.
— Всеки момент ще падне на главата си — разхили се Валерия.
— Докато пада ще се събуди — информира я Огнян.
— Аз ще го поправя! — стана Веспасиана и намести котарака горе.
— Много вкусно!.. Страшно! — хвана се за стомаха Барабата. — Уж не са нищо особено тия питки, а започнеш ли ги, не можеш да спреш...
— Мъ-ъ... — съгласи се с пълна уста другарят Спасов. — Тази ми е седмата.
— Даа... — въздъхна Димана. — Трябва да прибираме вече багажа. Така сме се пръснали, че сигурно ще изпозабравим сума неща.
— Ще ви ги пазим до следващия път — успокои я Нелчето.
Димана стана от стола и тръгна към вратата за коридора.
— Къде хукна сега, ще прибираме след вечеря — опита се да я спре Барабата.
— Ей сега се връщам.
Жената излезе в коридора и се отправи към спалнята. Отвори куфара си и затършува вътре.
— Къде може да е? — почеса се по главата замислено. — В чантата на Валерия вероятно. Да.
Напусна спалнята и се запъти към стаята отсреща, където бяха настанени момичетата. Отвори вратата и светна.
Пердето пред балконската врата се развя.
— Ух че студ ама... — потрепери жената. — Хийии... Ц-ц-ц... Тия дечурлига... Оставили са отворена вратата.
Димана тръгна да затвори, когато изведнъж ахна, спря насред стаята и замръзна, втренчила поглед в пердето. То стоеше издуто вляво от вратата, а отдолу се подаваха крака, обути в черни гумени ботуши.
Някой се криеше там.
Жената инстинктивно вдигна ръце и се хвана за сърцето, като бавно заотстъпва назад. Когато стигна вратата към коридора, се обърна, трескаво отвори и избяга от стаята.
Нахлу във всекидневната и бяла като вар, с ей такива огромни очи, задъхвайки се от страх каза:
— Антоне, Кайчо... Елате за малко!
Двамата скочиха, стреснати от вида ѝ, и заедно с нея излязоха в коридора.
— Не исках да плаша децата... — започна тя. — Има някой в стаята на момичетата. Вратата на терасата е отворена... Крие се зад пердето...
— Добре ли си? — разтърси я за раменете Барабата.
— Да, да... Добре съм... Внимавайте...
Другарят Спасов отвори вратата на стаята с гръм и трясък и с широка крачка се отправи към балконската врата. Дръпна рязко завесата и пред очите на тримата се разкри интересна гледка: на дръжката на прозореца висеше зелена ватенка, а долу бяха грижливо подредени чифт мъжки гумени ботуши.
— Така си и помислих! — обърна се към Димана и Барабата. — Номерцата на моя хубостник! Сега вече си го изпроси!
Мъжът затвори балконската врата, свали ватенката от дръжката на прозореца, взе ботушите и тръгна да излиза от стаята побеснял.
— Антоне, моля ти се! — препречи му пътя Димана. — Няма да се караш на детето заради мене! Чу ли?
— Не само, че ще му се карам, ами и...
— Я се успокой! — Барабата го бутна внимателно назад в стаята и затвори вратата.
— Ситуацията е по-скоро комична, отколкото... — опита се да се усмихне Димана.
— Комична! — беснееше другарят Спасов. — Виж се само, така си пребледняла, че се вижда през тебе... Изкарал ти е акъла... Бараба, налей ѝ ударна доза алкохол...
— Май на тебе трябва да налея — разхили се Барабата. — Успокой се, Антошка! Нищо не е станало... Ще ѝ мине на Диманка. Нали Диманке?
— Вече ми мина... Сериозно... Изобщо не съобразих, че може да са щуротиите на децата... Аз съм виновна. Трябваше да се сетя, че е това... А побързах да хукна и да ви изплаша...
— Никога не съм го удрял — беснееше другарят Спасов, — но сега ми иде да му тегля такъв пердах, че... Ами ако момичетата бяха видели това?.. Прекали този път и ще си получи наказанието.
— Добре! — говореше му успокоително Димана. — Накажи го, щом си решил, но без крайни мерки. Моля ти се! Представи си как ще се чувствам аз, ако стана причина да напердашиш сина си за първи път в живота му.
Другарят Спасов я изгледа продължително.
Тримата дълго стояха и мълчаха. Домакинът видимо водеше вътрешна битка със себе си. Изведнъж прихна.
— Ама номерът си го бива, въпреки всичко... Хайде да се връщаме при останалите, че Нелчето сигурно много се е притеснила.
Включи електрическата печка, да стопли изстиналата стая, и тримата излязоха. Окачиха ватенката на закачалката, прибраха ботушите във вградения гардероб и влязоха във всекидневната.
Всички мълчаха в очакване.
— Някой е излизал на балкона и после не е затворил добре вратата... — другарят Спасов погледна строго сина си. — И в стаята на момичетата сега е по-студено от хладилника. Няма да можем да стоплим поне още два часа.
Огнян сведе поглед, разбрал какво се е случило току-що.
Другарят Спасов наля на всички възрастни голяма доза бренди.
— Наздраве!
— Наздраве!
Компанията се разшумя отново весело.
— Какво се случи, Антоне? — прошушна му Нелчето.
— Нищо страшно... Синът ти се опитва да направи това гостуване незабравимо... После ще ти разкажа — взе ръката ѝ, чукна чашата си в нейната и изпи наведнъж цялото съдържание.


--- сцена триста двадесет и пета ---

Четирите деца, разположили се в стаята на Веспасиана /стаята с пианото/, малките седнали на леглото и раклата, големите — на бюрото и стола, си подаваха топче за тенис на корт и дразнеха котарака, който стоеше в центъра на стаята, в готовност да спипа топчето при първа възможност.
— Значи няма да ми кажеш какво стана тази вечер, така ли? — Валерия подхвърли топчето на намусения Огнян.
— Казах ти, не ми се говори за това! — отсече момчето.
— И аз никога няма да знам... — не спираше да мрънка момичето.
— Някой ден може да ти разкажа. Сега — не!
— Ама ти какво точно си направил, че майка ми за малко не умря от страх?
— Ейиии... ама не спираш, значи! Няма да разказвам... Не и пред дребните.
Валерия слезе от бюрото, сложи ръце на кръста и изгледа момиченцата:
— Отидете да играете във всекидневната, моля! Тук имаме важен разговор.
Двете, усещайки сериозността на събитията, без никакви претенции си взеха топчето и котката и напуснаха стаята.
— Говори сега! — заповяда момичето.
— Добре! — започна Огнян с досада. — Подредих фалшив човек зад пердето на вашата стая. Горе стоеше като издутина, а долу се виждаха ботушите му. Отворих вратата, мъничко, за да може вятърът да мърда завесата и да имитира движение... Ти нали каза, по повод на книжката „Кой знае защо“, че обичаш такива страхотии и аз реших да те зарадвам... Това е!
Валерия го изслуша внимателно и изведнъж плесна с ръце:
— Обаче зарадва майка ми... Ахахахаа... Ахахахаа... — запревива се от смях... — Значи затова беше бяла като призрак... Охохохо, горкичката... Ех, че ме е яд, дето не влязох преди нея в стаята... Така само се е развалил хубавият номер...
Огнян се зарадва:
— Щеше ли да ти хареса?
— Естествено!
— И нямаше да се уплашиш?
— Щях, разбира се! Нали това е идеята...
Двамата се разхилиха щастливи.
Валерия вдигна капака на пианото и задрънка някаква мелодия.
— Това е най-хубавото дълго гости, на което съм ходила! Жалко, че свърши... — въздъхна.


--- сцена триста двадесет и шеста ---

В кухнята, сред облак цигарен дим, Димана, подкрепяна в разказа си от Барабата и другаря Спасов, обясняваше на Нелчето за премеждието си:
— Краката обути в ботуши... Направо изстинах. Сърцето ми спря! Вратата отворена... Какво друго да си помисля...
— Обаче Антошката веднага се сети, какво става — допълни Барабата. — Нали си познава хлапето... Ехехее...
— За малко му се размина! — поклати глава заканително другарят Спасов.
— Хем ми е смешно, хем неудобно заради случката — Нелчето дръпна от цигарата за последно и я изгаси. — Интересното е, че когато възрастни хора правят щуротии — Антоне, за тебе говоря, като ми се прибра с нарисуваната кръв по лицето и ми скъси живота с десет години — та когато възрастните се държат така, е забавно и смешно. Когато го правят децата, е беля. Тогава такъв бой ти се полагаше...
— А малко ли отнесох, според тебе? — разхили се другарят Спасов. — Още ме боли от юмруците ти.
— Това не сте ни го разказвали... — констатира Димана.
— Охоо... Пропуснали сме... Случката има дълга предистория... Нелчето гръмна в мазето една бомба, която съвсем не беше предназначена за нея, но така се случи... После реши да си го върне и изпрати половината мъже от кооперацията с фалшиви повиквателни да дежурим из улиците една нощ... Ние обаче я разкрихме и на свой ред ѝ го върнахме... — другарят Спасов разправяше с детски ентусиазъм и вдъхновение... — Искате ли да излезем на нощна разходка в снега и ще ви доразкажа подробностите? — сети се изведнъж той и стана. — Много е приятно навън — мразовито, но не духа силно и небето е обсипано със звезди.
— Искаме! — зарадва се Димана и се обърна към мъжа си. — Нали?
Барабата кимна:
— Ще вземем и децата...
...
Половин час по-късно двете семейства стояха в тихата зимна нощ насред заснежения двор на гимназията, в близост до дома на Спасови, и гледаха звездите.
— Последна вечер на дългото ни гостуване... — въздъхна Димана. — Обърнахме дома ви с краката нагоре.
— Обърнали били! — отвърна другарят Спасов без да сваля поглед от небето. — Не сте виждали пораженията след гостуване на братовчед ми с децата... И то само за часове...
Четиримата млъкнаха, зазяпани в небето.
— Малко ми е мъчно, че си тръгваме... — отново наруши тишината Димана.
— На всички ни е мъчно... — казаха в един глас Барабата и Нелчето.
...
Малко по-нататък децата правеха „ангели“ в дълбокия сняг, като се тръшкаха по гръб и размахваха ръце, а луната осветяваше фигурките и правеше света наоколо нереално красив.


--- сцена триста двадесет и седма ---

— Ами... Това е! — Барабата затвори багажника на мъркащия мерцедес. — Качвайте се, момичета...
В ранното утро на следващия ден, току-що изгрялото слънце придаваше розов оттенък на зимата и обещаваше светлина и чисто небе.
Спасови изпращаха гостите си.
— И внимателно по пътя, нали? — напомни на Барабата другарят Спасов, после прегърна Димана. — Довиждане, Диманке! Не било толкоз страшно по нашия край, видя ли?
— Довиждане, Антоне! И извинявай за...
Другарят Спасов я гледаше усмихнат в очакване да чуе за какво да извинява.
— За всичко, за което се сетиш! — довърши жената.
— Добре! — съгласи се той, разцелува я и я пусна.
Барабата си взе довиждане с Нелчето, после Нелчето си взе довиждане с Димана...
Децата също се прощаваха едно с друго.
— Аз ще ти пиша първа, после ти, чу ли? — Веспасиана уговаряше Силвето. — Да не забравиш?
— Няма да забравя.
Двете се прегърнаха.
— Беше много хубаво. Искам да дойдем пак — обяви Силвето.
— И то през лятото... Тогава можем да играем на много повече игри...
— Довиждане, Снежен Човек! — Силвето пооправи шапката на снежната фигура на площадката. — И за тебе ще ми е мъчно.

Валерия подаде ръка на Огнян.
— Миии... довиждане!
— Довиждане! — задържа ръката ѝ, а тя не я дръпна. — Много весела седмица беше. И видя ли, духът на Ленин позна за петте допълнителни дни...
Двамата се разсмяха.
— Ако искаш, можеш да ми пишеш някой път — неуверено предложи девойката.
— Не съм по писмата. Пиши ти, а аз ще ти се обаждам по телефона.
Барабата призова семейството си да се качва в колата.
— Тръгваме! Хайде, момичета!
Силвето и Димана се качиха.
Валерия най-сетне издърпа ръката си.
Огнян пъхна ръце в джобовете, не знаейки какво друго да каже или направи.
— Чао! — момичето го тупна по рамото и влезе в колата.
Другарят Спасов и другарят Делнишки се прегърнаха за последно.
— Да се обадите довечера!
— Кой знае колко късно ще пристигнем...
— Колкото и късно да е, обади се!
— Хайде! Благодарим за гостоприемството!
Мерцедесът изръмжа и потегли бавно по заснежената улица „Нашедетска“. Всички махаха, докато колата се изгуби долу при завоя.
Веспасиана хукна към къщи:
— Отивам да пиша писмо на Силвето.
Огнян пооправи свлечената шапка на Снежния Човек и също хукна към къщи.
Нелчето и другарят Спасов останаха сами на улицата, загледани в посоката, в която се изгуби колата.
— Сякаш осиротявам след такива раздели! — въздъхна тежко Нелчето и изтри очите си.
— Аха — съгласи се мъжът.
Двамата не помръдваха от местата си.
— Антоне!
— Ммм?
— Трябва бързо да намерим начин да се върнем в обичайното си ежедневие. Иначе...
Другарят Спасов я погледна и ѝ се ухили:
— Следобед в четири без петнадесет ще те чакам пред първа зала на кино „Родина“.
— Какво ли ще дават?
Той вдигна рамене:
— Ще се изненадаме на място. И няма да гледаш във вестника.
— Няма — обеща жената.
— Ще погледнеш, нали? — наведе се над нея мъжът.
— Да — призна си тя.
— И аз — разхили се той и посегна за ръката ѝ.
— Знам! — пъхна ръката си в неговата.
Двамата се спуснаха по стръмното баирче към входа на блока.


Край на тридесет и девета серия

Някои важни уточнения:
1. Книжките от сцена 321: Трънакът и Кой знае защо
2.  Портретът в сцена 323 е по детска снимка на моето другарче :)
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: NeoArt (11 февруари 2012 09:04)

Цонче,
нямаш умора ти! БРАВО!
;)


 
 
№2 от: Pavlina Iossifova (11 февруари 2012 11:05)
Това "Изпращане" е най-стоплящото, което можеше да ми се случи при тези -20 навън :), особено когато всеки час трябва да излизам за по 10 мин да посрещам и изпращам туристи, бррррр. Благодаря, Цоне!



--------------------
 
 
№3 от: dani (11 февруари 2012 11:10)

Във "Важни дати" за днес пише, че няма важни дати, ама не е верно em_120 
Защото днес е денят на поредната серия на "Безкрайното детство". Историята с рисуването по снимка е доказателство, че изкуството сближава em_2  Огнян си го заслужава това щастие, което му се случи в тази серия. Но има един момент, който сигурно не е кой знае колко забележим, а на мен така ми хареса! Онова място, където часовникът и нафтовата печка "спорят за мелодията" em_61. Това можах да го почувствам физически. Бил съм в такава обстановка. У леля ми имаха нафтова печка ( часовникът беше в друг спомен, но мога да ги сглобя заедно). В такива моменти се получава "дежа вю" и усещам времето на детството. То е топло, бумтящо, с мек килим под краката и с Радост във въздуха.
Това е вече 39 серия и значи имаме една готова книга. Ще е престъпление против човечеството, ако не се появи в хартиен вариант по книжарниците. Какво ще кажеш за това, Цонке em_108  




--------------------
 
 
№4 от: Айви (11 февруари 2012 15:24)

  Поредната чудесна серия!!! em_89

  Колко съм играла на "Държави"... em_62


 
 
№5 от: tivesto (11 февруари 2012 16:01)

Направо я бях забравил тази игра на държави, градове, села и т.н. Цоне благодаря за припомнянето! Много е тъжно, когато заради разстоянията се разделяш с верни и добри приятели. Все пак надеждата за нови срещи ни крепи и с голямо нетърпение очакваме мига, в който ще сме отново заедно. Благодаря за доброто настроение в този мразовит снежен ден! Перфектна серия, както всеки път.




--------------------
 
 
№6 от: Цонка (11 февруари 2012 23:21)

Мили другарчета, чак сега ми дойде музата да пиша тук  в коментарите и да ви кажа, колко много ме радва това, че харесвате тази щуротия по-горе :)) Вече знам в общи линии кой от вас какво харесва и какво очаква и дори се улавям, че докато пиша си мисля за някое другарче, как ще възприеме съответната сцена, ще я хареса ли, ще го разсмее ли или ще го натъжи... Усещането е невероятно!!! Доста писах в този коментар и трих... Накрая реших, че няма нужда да се обяснявам надълго - разбирате ме... em_67 Благодаря ви, че сте толкова готини!!! em_125




--------------------
 
 
№7 от: anni (12 февруари 2012 11:38)

Вчера малко набързо прочетох серията и не намерих думи, а и сили да кажа нещо. Днес обаче ще кажа: благодаря ти, Цоне , за уюта и топлината  на Спасовия дом, благодаря ти за нафтовата печка, не съм забравила как я обожавах в детството, благодаря за истинската зима, която съвпадна с нашата зима, благодаря и за това, че Огнян остана ненаказан. Малко тъжно се е получил края, като последната серия на "' Синьо лято'', никак не обичам разделите, но как без такива раздели  ще дойдат щастливите  и дългоочакваните срещи?!




--------------------
 
 
№8 от: Маргарита Василева (12 февруари 2012 12:22)

Eeeх, хич не обичам разделите, но затова бък с нетърпение ще очаквам лятото!

Отново чудесна серия и много детски спомени-играта на „Държави, градове, села...“, нафтовата печка, содените питки, лексикона... em_62 

БЛАГОДАРЯ, ЦОНЕ! em_125 em_121




--------------------
 
 
№9 от: Anakin Skywalker (12 февруари 2012 13:13)

Цитат: Цонка
знам в общи линии кой от вас какво харесва и какво очаква


Цончее, много се изкефих за Огнянem_83  и съм много щастлив, че в последните сцени нещата се развиха за него именно по този начинem_108

Цитат: Маргарита Василева
с нетърпение ще очаквам лятото!


Марги, всички го очакваме с нетърпение лятотоem_49  em_50




--------------------
 
 
№10 от: катя милушева (12 февруари 2012 17:31)

em_84 em_83 Пореден творчески шедьовър!!! Тази игра, благодаря ти Цоне, че ми я припомни!!!! И, рисунката е страхотна!!!!

 


 
 
№11 от: didimus (12 февруари 2012 23:20)

Много топло, много уютно и още много, много...Завъртяха се в мен спомени за много такива раздели и горчилката оставала в мен , защото съм била дете и не е имало кой бързо и безболезнено да ме върне към"обичайното ежедневие" - толкова любов има в тези реплики между двамата! Благодаря ти и аз, Цонка!


 
 
№12 от: shturcho (13 февруари 2012 00:45)

Точно така беше, ние си играехме нашите игри, а големите белота и то разпределени жени срещу мъже, поради посочената от Цонето причина. Ех и за Златното пиле ме подсети, много обичах да ме водят там на ресторант, много харесвах как е приготвено пилето, вкъщи не ми беше толкова вкусно както там и накрая ритуала с мокрите салфетки, миришещи на роза.

Номерът на Огнян много ми хареса, а още повече ми хареса, че се хвана Димана.

За портрета на Огнян - нямам думи, страхотен е (може да съм пристрастна тук  em_9), но така или иначе талантът си е талант.

Дани споменава за книга, аз съм с две ръце за, абсолютно е прав, че ще е грехота това невероятно произведение да не се появи в книжарниците и пак ще се повторя, ако в анкетата за любим детски сериал фигурираше и този, щях да гласувам за него.

Цоне, ти си като един Чарли Чаплин, и сценарист, и режисьор, и художник, и т. н.


 
 
№13 от: Цонка (13 февруари 2012 10:01)

Щурчо,  em_75!!!
Художник - не! em_108  Свалих си контурите на снимката и така... Иначе щеше да се получи... em_111 Да кажем различно  Другият вариант беше да е с помощта на "квадратчета". Като едно време... Като един Ралф де Брикасар залепен на гардероба...
Сестра ми често прерисуваше артисти с помощта на "квадратчета". Имаше едни книжки, дали си ги спомня някой, сгънати като дипляни - квадратни, около 20/20 см, посветени всяка на различен актьор, със снимки от филми и не само. Имахме Гец, Ян Енглерт, Катя Паскалева, май и Невена Коканова, и Асен Ангелов... Сещам се, че сестра ми беше рисувала Гец.  И Вячеслав Тихонов - сигурно заради майка ми, която припадаше по него.




--------------------
 
 
№14 от: bat_mitco (13 февруари 2012 16:40)

 

ПОЗНАТО МНОГО Е ТОВА...СТАРИ ПРИЯТЕЛИ И ДЕЦАТА ИМ ,КОИТО СТАВАТ ПРИЯТЕЛИ...

НА ТАЗИ СНИМКА Е ДЕТЕНЦЕТО ЕВА ДИМИТРОВА...СЛЕД ДВА ДНИ С ПРИЯТЕЛСКО СЕМЕЙСТВО, РЕШИХМЕ ДА СИ НАПРАВИМ ЕДНА ПОСЛЕДНА СНИМКА...ДЕТЕНЦЕТО СЕ РАЗПЛАКА ,ГУШНА ДЪРВОТО И ОТКАЗА ДА СЕ СНИМА...

ИМА-НЯМА ГОДИНА ПО-КЪСНО ТРЪГНА ПЕША ЗА ПОПОВО...НООО ТОВА Е ДРУГА ИСТОРИЯ...

БЛАГОДАРЯ ТИ,ЦОНЕ...




--------------------
 
 
№15 от: Pavlina Iossifova (14 февруари 2012 00:42)

Прииска ми се преди заспиване да дойда пак тук. Толкова в къщи, толкова домашно-приятелско-детско-пораснало не ми е било отдавна.

 

Цоне, сега се замислих, че това е една много 'нов тип' серия. В нея сякаш нищо не се случва, (номерът на Огнян дори е някак очакван), няма вътрешна драматургия, а едновременно с това се случва ВСИЧКО!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 13
Потребители: 0
Гости: 13

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!