Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Четиридесета серия "Мелба с две лъжички" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
25-02-2012, 08:21 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
четиридесета серия „Мелба с две лъжички“


--- сцена триста двадесет и осма ---

София, плувен басейн на БСФС, ранен следобед в края на януари

Фюууу! — изпищя треньорската свирка.
— Валерия! — извика жената и отново изсвири. — Валерия-а-а! — повика я с ръка.
Момичето от трети коридор се гмурна под въжетата и доплува до ръба.
— Не движиш добре краката! — скара ѝ се треньорката. — Носиш се като нефтено петно из Бургаския залив! И ръцете! Ръцете — повече над водата! Ясно?
Валерия вдигна очилата на челото си и каза намръщено:
— Изморих се много! Нещо не се чувствам добре днес.
— Глезотии! Искам двойна дължина елементи кроул и веднага след това координация гръб! Започвай!
Момичето се оттласна от стената и лениво се върна в коридора си.
Момчето стоеше в готовност извън водата, на ръба на басейна... Скочи, прелитайки над момичето. Пляааас! Гмурна се съвсем близо. Подаде глава над водата и се ухили:
— Който последен стигне отсреща е смотан.
Фюууу! — чу се свирката.
— Цветане! — развика се треньорката. — Ще ѝ отнесеш главата някой път! Ще те изгоня, ако пак те видя да правиш така! Тези номерца си ги пази за лятото на Китен. Марш в твоя коридор за две двойни координация кроул! — нареди жената и отиде да крещи на останалите трениращи.
— Иска да ни убие, за да се отърве от нас! Писнали сме ѝ. — разхили се момчето и плисна вода към момичето. — Защо си такава кисела?
— Боли ме гърлото — изкриви устни девойката. — Излез ми от коридора, моля!
Момчето се мушна под въжето:
— Дай да видим кой е по-бърз.
— Оставаше да съм аз! — измърмори тя.
Цветан подпря лакти на въжето, което разделяше коридорите им:
— Доскоро мислеше обратното, спомняш ли си? Самата ти искаше да се състезаваме.
— Вече не ми се състезава!
— Предаваш се и аз ставам победител завинаги!
— Така да бъде!
Девойката намести очилата и с плавни отмерени движения заплува към отсрещния край на басейна.
Момъкът се загледа след нея с озадачена физиономия, после се зае с упражненията, които му беше поръчала треньорката.
Валерия завърши втората дължина кроул и се качи по стълбичката.
— Къде? — пресрещна я треньорката. — Не ти е свършила тренировката.
— Не мога повече! Нямам въздух и ми се вие свят!
Жената я изгледа.
— Хм! — сви устни и поклати заканително глава. — Ще вземете да ми се изпоразболеете баш сега!.. Отивай на душовете и после веднага вкъщи на топло. Хайде! — обърна се към останалите трениращи и понечи да надуе свирката, но видя момчето, което се набра на ръба на басейна и ловко се измъкна от водата. — Цветане, къде хукна и ти?
— И аз ще тръгвам!
— Ами състезанията? Как чакате успехи, като напускате тренировка, когато ви скимне? — развика се жената. — Тука всеки прави каквото си поиска... Тръгнеш ли си сега, по-добре изобщо не ми идвай следващия път!..
Цветан настигна Валерия в коридора към съблекалните.
Момичето свали очилата и шапката и грациозно тръсна дългите си кестеняви къдрици.
Момчето забави крачка, за да погледа.
— Тръгваш ли си? — попита я.
— Не ме чакай! Ще постоя под горещата вода, че нещо ме тресе.
— Всеки път те чакам!.. По цял час...
Момичето спря и го изгледа:
— Този път не искам да ме чакаш!
— И с какво този път е по-различен от предишните? — опитваше се да изтръгне някакво обяснение той.
— Просто е различен, това е!
Момичето се изгуби зад вратата на съблекалнята.
Момчето постоя отпред, обмисляйки случващото се, после се върна при басейна, скочи вътре и бясно заплува.
— Браво, Цветане! Точно такъв спортен хъс искам! — извика му треньорката и измърмори на себе си: — Върна се, нали? И добре, защото другия път наистина нямаше да те пусна! — Калпазани! Мързеливи дечурлига... Пропилявате си възможностите... Пропилявате си таланта... И бъдещето си пропилявате... Държавата насила ви тика добрите възможности, а вие се правите на умници...
Жената крачеше по дължина на басейна и си приказваше сама, като от време на време се провикваше към някой непослушен плувец.


--- сцена триста двадесет и девета ---

Валерия излезе от сградата, огледа се, намести шапката си, стегна вълнения шал и внимателно заслиза по заснежените непочистени стъпала.
Долу я чакаше момчето.
— Защо стоиш в студеното, нали ти казах да не ме чакаш! — нацупено каза тя.
Той не ѝ отговори, понечи да вземе сака ѝ, тя го дръпна. Тръгна до нея, преметнал небрежно своя сак и ученическата си чанта на дясното рамо, пъхнал ръце в джобовете.
Двамата притичаха през булеварда и се поспряха на входа на зоопарка. После тръгнаха мълчаливо по заснежения тротоар на „Толбухин“.
— Искаш ли да си разделим една мелба? Имам точно 1,99 — плахо предложи той и кимна към сладкарницата отсреща, през „Руски“.
— Боли ме гърлото.
— Аз ще изям сладоледа, а ти бишкотите и украсата. Искаш ли?
Момичето мълчеше.
Момчето застана пред нея и я спря:
— И ще ми кажеш какво става, защото ми се струва, че се опитваш да ме разкараш.
— Само така ти се струва — Валерия сведе поглед.
— Мислех си, че си ми сърдита за нещо, но не се сещам за какво може да е. Значи остава да е другото.
Влязоха в сладкарницата и се настаниха до прозореца.
— Мелба „Пролет“ и две лъжички, ако обичате — поръча момчето, подпря брадичка на дланите си и загледа настоятелно приятелката си.
Момичето се зазяпа навън, към паметника на Съветската армия.
— Много си различна напоследък! Не те познавам такава и съм объркан! Мръщиш се, отбягваш ме, отбягваш всички... Държиш се сякаш ти досаждам... Какво се случи, че се промени така?
Валерия пое дълбоко въздух и го погледна в очите.
— Искам да скъсаме. Не да те „разкарам“, както се изрази. Просто вече не искам да сме гаджета.
Момчето се стегна и се поизправи. На лицето му се четеше изненада, въпреки очаквания отговор.
Сервитьорката донесе мелбата и я остави в средата на масата.
В пустата по това време сладкарница се чуваше само тиха музика от радиоапарат и потракването на чашите, които жената зад бара подреждаше върху кафемашината.
— Аха. Не да ме „разкараш“, а да скъсаме... — повтори той след дълго мълчание. — Аз пък не искам да „скъсваме“, значи ще трябва все пак да ме „разкараш“ — обидата започваше да напира. — Добре! Обясни ми причината и сам ще се „разкарам“!!!
Момичето отново се зазяпа в паметника отсреща.
— Няма причина... Просто така...
— Такава стана, знаеш ли, откакто се прибрахте от онова дълго гости в големия сняг. И ако не беше толкова глупаво всичко, което разбрах за малкото ти приятелче там, почти щях да повярвам, че е заради него.
Валерия се сепна и го погледна изумена:
— Кой ти е разправял такива глупости?
Момчето я гледаше втренчено.
— Имаш много добри приятелки!
Момичето се поусмихна:
— Изглежда на теб са ти по-добри приятелки, отколкото на мене.
— Значи е вярно? — настояваше той, търсейки отговора в очите ѝ. — Вярно ли е, кажи?
— Абе кое да е вярно?
Момчето вдигна вежди:
— Ахахаха... — разсмя се пресилено. — Поне не ме обиждай повече с поведението си! Кажи си как стоят нещата и да приключваме! Нямам намерение да се състезавам за любовта ти с някакво пеленаче, с което си играете на духове и подреждате фалшиви човеци зад завесите...
Момичето ахна и очите му заблестяха гневно.
— Кой ти издрънка всичко? Лора? Или Наталия? Сигурно на рождения ден на Велислав онзи ден...
— Ти не дойде... Каза, че ще учиш по история, помниш ли? И на филма преди това не дойде, и в събота на забавата не дойде... И всичко заради някакъв недорасъл хлапак... Направо е смешно, абсурдно и смешно.
— Само дето „недораслият хлапак“ щеше да се справи с класното ни по математика точно за десет минути без да му мигне окото, а ние с тебе се мъчихме цял час, плюс голямото междучасие и пак имаме грешки — момичето се беше зачервило и гласът му трепереше. — И по химия, и по физика е все първи... За такъв „хлапак“ става дума, разбра ли?..
— Аааааа... — проточи момчето. — Гений значи!
— И още нещо — продължи момичето, набрало кураж, — ако беше сега на твое място, вече щеше да е измислил поне пет различни щуротии, които да извършим и щяхме да умираме от смях, вместо да водим тежки разговори...
— Не по моя вина водим тежки разговори... — прекъсна я момчето. — Но щом вече съм ти скучен и безинтересен, нямам какво повече да ти кажа! — обидата го беше стиснала за гърлото и той повиши тон. — Това е! Приемам предложението ти да приключим дотук.

Двамата млъкнаха и се заслушаха в песента.
...
— А като се наиграеш — наруши мълчанието Цветан — или пък на приятелчето ти му се изчерпят оригиналните идеи и ти писне, може пак да поговорим.
Валерия стана:
— От утре няма да седя при теб на последния чин. Ще се върна при Бисерка на втория, както сме си по номера — каза тихо, взе си сака и тръгна към вратата на сладкарницата.
Той я проследи с поглед, докато вървеше към изхода и малко преди да излезе ѝ извика:
— И да пратиш много здраве на невръстния гений!
Бутна ядосано недокоснатата мелба навътре и подпря чело на свитите си юмруци.
Сервитьорката се приближи и му каза тихо:
— Ако няма да я ядеш, ще я върна, за да не я плащаш напразно.
— Благодаря ви, няма да я ям.
Жената отнесе мелбата, а момчето изтри нос с ръка и се зазяпа навън към паметника на Съветската армия.


--- сцена триста и тридесета ---

Валерия влезе във входа на кооперацията и изтича по стълбите нагоре. Отключи си и влезе в апартамента. Преди да пусне сака пред огледалото прочете бележката: „Не оставяй нищо мокро в сака! Мама“. Момичето дръпна ципа и заизмъква очила, шапка, бански, но се отказа. Нервно натика всичко обратно и заряза чантата. Влезе в стаята си и както беше с палтото, шала и шапката, се тръшна по очи на леглото и захлипа.
...
Поплака си, след което стана, закачи връхните дрехи на закачалката в коридора, влезе в кухнята и взе термометъра от кутията с лекарства. Тръсна го няколко пъти и го пъхна под мишницата си. Върна се в стаята си, взе книгата от бюрото и се изтегна на леглото. Разгърна я на страницата, до която беше стигнала. От книгата падна снимката на Огнян.
Момичето я взе и се загледа. Съзерцава я известно време и я остави настрани. След което се зачете.
Телефонът в коридора иззвъня.
Валерия неохотно остави книгата и стиснала термометъра под мишница излезе и вдигна слушалката.
— Ало?
Здрасти! — чу се ведър момчешки глас отсреща.
— Огняне! — извика радостно момичето. — Ти ли си?
Мъхъ. Очакваше някой друг ли? — разсмя се момчето от другия край на линията.
— Не очаквах тебе, във всеки случай — момичето взе апарата и го прибра в стаята си, като затвори вратата, притискайки кабела, и седна на леглото. — Не си ли на училище по това време?
Помниш ли снимката, която ти дадох за спомен? — мина направо на въпроса той.
Момичето погледна към снимката на леглото.
— Помня я. Защо?
Вземи я.
— Ще трябва да я потърся... — излъга и прехапа устни.
Вземи също линийка и червен флумастер.
Момичето изпълни указанията и се върна на леглото, като нарочно се бавеше да отговори.
— Готово!
Измери сега два милиметра от външния ъгъл на лявото ми око, в посока пет часа.
— Измерих.
Сега сложи една точка.
— Няма да драскам по снимката! — опъна се момичето.
Ще ти пратя друга, от по-големия формат. Хем ще ти я надпиша по-сериозно.
— Така може — съгласи се Валерия и мацна с флумастера на указаното място.
Сега измери пет милиметра от тази точка, в посока осем часа и постави нова точка.
— Готово.
От новата точка — четири милиметра в посока четири часа...
— Отбелязано — докладва тя.
— Един милиметър в посока шест часа...
Ухилено момичето държеше слушалката притисната към рамото си и нанасяше точки по снимката, според указанията, които получаваше по телефона.
Това е! Трябва да са общо дванадесет — чу се отсрещният глас. — Сега огледай снимката и кажи на какво ти приличам.
Валерия се закиска:
— На болен от едра шарка.
Позна!
— Ах! Сериозно ли? Затова ли си си у дома?
Мъхъ.
— Ейии... — стресна се момичето. — Забравих термометъра.
Вдигна ръката си и измъкна изпод мишницата живачния термометър.
Да нямаш и ти температура?
— Сега ще разбера — погледна и се облещи. — Трийсет и девет без малко.
Ти карала ли си едра шарка?
— Само една шарка съм карала, не помня каква.
Гърлото боли ли те?
— Да.
Тресе ли те?
— Да.
Езикът ти обложен ли е?
— Не знам какво е да ти е обложен езикът.
И аз не знам, но мисля, че и ти имаш шарка. Ако не са ти избили вече пъпките, очаквай ги скоро.
— Доктор Спасов, да ми напишете и рецепта, а?
О да, щях да забравя! Ментолов спирт на памуче и като те засърби зверски, мажеш пъпката. Няма да се мокриш, няма да се чешеш, е, може само малко около пъпките, но не с нокти и ще внимаваш да не те видят вашите. Ще пиеш нектари, ще си стоиш на топло и цял ден ще си говорим по телефона. Как ти се струва?
— Като огромна сметка за телефон и после конско — избухна в смях девойката. — При мен едва ли е шарка. По-вероятно съм настинала. Все пак ще дебна за пъпките.
Обади се, като се появят!
— Непременно.
Значи до скоро — разхили се Огнян.
— До скоро...
Валерия затвори и остана усмихната, с ръка върху слушалката. Въздъхна замечтано и върна телефона на мястото му в коридора. Видя сака от плуването и се зае да го разтоварва.


--- сцена триста тридесет и първа ---

Димана Делнишка влезе в дома си с мрежа с покупки. Отнесе ги в кухнята, после събу ботушите си, свали палтото и шапката и надникна в стаята на Велерия.
Момичето спеше.
Майката пооправи бялото вълнено одеало, с което беше завито детето. Изпод него се подаде празната кутийка от термометъра. Жената се огледа за самия термометър и го видя на бюрото. Разтревожена го взе и погледна показанията. Върна се при Валерия и постави внимателно ръка на челото ѝ.
— Мамо? — разбуди се и ѝ се усмихна момичето.
— Имала си температура? — наведе се над нея майка ѝ.
— Май съм настинала. Взех аналгин... — обясни и отново затвори очи.
Димана опипа изпотеното ѝ чело, пооправи залепналата коса и вдигна одеалото до под брадичката.
— Паднала ти е от хапчето... Боли ли те нещо?
— Гърлото...
— Добре, поспи си сега, като се събудиш ще видим какво да направим.
Момичето се усмихна сънено, обърна се към таблата на леглото и отново заспа.
Жената го остави, затвори внимателно вратата на стаята и влезе в кухнята.


--- сцена триста тридесет и втора ---

Телефонът иззвъня и Димана излезе от кухнята, за да вдигне:
— Да, моля?
— Димана? — чу се в слушалката режещ женски глас.
— Черногорска, здравей.
— Ох, Димана, не ви различавам гласовете с дъщеря ти — припряно каза отсрещният глас. — Добре, че те сварвам и не си тръгнала още...
Димана мълчеше в слушалката.
— Не си забравила за соарето у Суратлийска тази вечер, нали? — продължи Черногорска. — Напомням ти да донесеш онези списания, с френските модели, дето искаше да ги види за абитуриентската рокля на дъщеря си. Че то не остана време... Кога ще избират, кога ще търсят плат... Знаеш ли, че на сина ѝ Винченцо костюмът за бала миналата година бил от Монте Карло? Поръчали го специално... Аз наскоро разбрах... Как съм пропуснала... А, и да знаеш, че сигурно ще ти поиска услуга — мъжът ти да ѝ уреди къса кожена наметка, само за раменете, от ония фините, дето ги правят единствено в кожарската в оня град и които са само за износ. Нали им е генерален на ДСО-то, няма да му струва голям труд... Защото по баловете може да е хладно, да има нещо отгоре момичето... Казвам ти отсега, да не се изненадаш, като те пита, защото нали я знаеш каква е, като почне да... — жената от другия край на линията тракаше като картечница с безкрайна лента патрони.
— Евлогия — включи се Димана при едно поемане на въздух отсреща, — не искам да занимавам мъжа си с това. И без друго има проблеми напоследък... Няма да го товаря с още...
— Ама какъв проблем, моля ти се? — извиси глас Евлогия Черногорска и Димана отдалечи слушалката от ухото си. — Да им звънне само и готово. Пък друг път Суратлийски ще звъннат някъде заради вас... Нали? — направи многозначителна пауза картечницата. — Е, ако мъжът ти не иска, тогава ти се обади на вашия приятел там в града, оня твоя.., главния директор, дето ти е бил навремето...
— Ще видя какво мога да направя — прекъсна я рязко Димана. — Тази вечер няма да мога да дойда на събирането. Ако искаш утре ще взема със себе си списанията, а ти мини през института, да ти ги дам.
— Защо няма да дойдеш тази вечер?
— Защото имам други планове — остро изрече.
— За втора седмица вече отказваш да присъстваш на сбирките ни и всички се чудят какво става с тебе, откакто се прибрахте от онова дълго гости! Да не си ни сърдита нещо?
— Не съм — поомекна малко. — Имам важни неща за вършене тази вечер, това е.
— Добреее... — подозрително започна приятелката. — Да нямаш някакви семейни проблеми?..
— Засега нямам! — сряза я Димана. — Трябва да затварям. Извинявай! Предай поздравите ми на останалите. Следващия път ще гледам да дойда. Дочуване!
Димана затвори гневно и се погледна в огледалото мърморейки:
— Оня твоя.., дето ти е бил навремето... — изсмя се пренебрежително. — Клюкарки!
Въздъхна тежко, прекара ръка по лицето си и се отправи към стаята на Валерия.


--- сцена триста тридесет и трета ---

— Поспа ли си, моето момиче? Боли ли те много гърлото?
Валерия преглътна, за да провери:
— Не много.
— Днес след плуването се прибра веднага, нали? Не сте се мотали с Цецо в тоя студ?
— Малко се мотахме само.
— Ето на, затоплена след басейна се разхождаш на минус десет градуса... Как няма да се разболееш... И бронхит може да си докараш... Изобщо не се пазиш... Ще ти направя чай и компрес на гърлото... Ще ти стопля вода, ще сложим вътре сол, да си подържиш краката... — обясняваше жената, докато сгъваше разхвърляните дрехи по стола пред бюрото.
— Мамо?
— Ммм?
— Може ли да те питам нещо... лично?
— Питай.
— Ти навремето как реши да избереш татко пред чичо Антон?
Димана спря да сгъва, пусна бавно купчината дрехи върху стола, понамести яката на пуловера си, сякаш изведнъж ѝ беше станало горещо, и се обърна към дъщеря си.
— Откъде ти хрумна, че е трябвало да избирам между двамата?
— Намерих една ваша снимка от студентските ви години в справочника ти по химия.
— Каква снимка? — Димана се приближи и седна на леглото до детето.
— Тримата сте на Златните мостове. На гърба ѝ си описала процеса на получаване на циклохексан чрез хидриране на бензол.
Димана се разсмя от сърце.
— Да, вярно, че обичах да си водя записки по снимките... По-приятно се учеше така. Имахме купища снимки от Витоша... Но се изпогубиха някъде... Много хайманосвахме тогава нагоре-надолу... И кое те наведе на мисълта, че съм била поставена пред избор?
— Това, че на тази снимка си прегърнала чичо Антон, а не татко.
В стаята настана тишина.
Димана нервно пооправи одеалото, поизпъна го без нужда и престорено небрежно каза:
— И какво от това, ние се мотаехме постоянно заедно тримата... Бяхме си много близки приятели...
— Мамо — прекъсна я Валерия, — аз съм вече на петнадесет и знам, че никой не прегръща друг човек по този начин, освен ако не го обича много.
Болезнена гримаса се изписа на лицето на жената. Постави пръсти върху устните си и пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. Очите ѝ се наляха с издайнически сълзи.
— Разкажи ми — помоли момичето. — Дълго време ли бяхте гаджета? И кога разбра, че искаш да се омъжиш за татко, а не за чичо Антон?
Димана подсмръкна деликатно, изтри очите си и се усмихна:
— Бяхме гаджета почти три години....
— Ехеее... Това е много дълго време — възкликна удивено детето.
— Но така и не посмяхме да направим решителната крачка и да се оженим, защото някак и двамата усещахме, че няма да се получи между нас. Бяхме големи егоисти, всеки по своему... Аз си позволявах да го обиждам, мислейки, че когато някой те обича много, е длъжен да ти прощава до безкрай... Изисквах прекалено много от него... А той не понасяше да му нареждат, дразнеше се и често се карахме... Очакванията ни от живота бяха различни и никога не се доближиха — моите до неговите и неговите до моите. Той не искаше да остане тук, аз не исках да ме води в онзи край... И се разделихме след поредната караница. Той се дръпна и след това почти не си говорехме, не излизаше вече с нас, с компанията... Аз очаквах, че скоро ще се сдобрим и всичко ще си тръгне постарому, както много пъти се беше случвало дотогава, но... Този път той излезе от живота ми завинаги... — Димана направи дълга пауза преди да продължи. — Постепенно нещата между нас с баща ти потръгнаха... С него беше съвсем различно... Някак по-спокойно... Мислехме еднакво. Или поне той даваше вид, че мисли като мене, за да се получи... — разсмя се жената и очите ѝ заблестяха. — Оказа се, че през всичките години е бил влюбен в мене и е внимавал да не се натрапва в отношенията ни с чичо ти Антон. Оженихме се половин година по-късно. На следващата година се появи ти...
Момичето слушаше с широко отворени очи и попиваше всяка дума от разказа на майка си.
— Защо не си искала да отидеш в „оня край“? На мен там много ми харесва! — сподели, когато разбра, че жената беше свършила да разказва.
Димана помилва дъщеря си по личицето и се разсмя.
— На тебе там май най-много ти харесва Огнянчо.... — възползва се от случая да отклони темата.
— Ами! — изчерви се момичето. — Няма такова нещо...
— Хайде сега! И аз съм била на петнадесет и знам, че никой не отбелязва страницата в книгата си с нечия снимка, освен ако не харесва много човека на нея.
Двете се разсмяха съучастнически.
— Мамо! Днес казах на Цецо, че вече не сме гаджета. Аз не исках да му казвам нищо... Нарочно се държах напоследък дръпнато и лошо, за да може той сам да поиска да скъсаме, но той днес започна да ме разпитва и не спря, докато не стигна сам до истината и аз трябваше да си призная, че наистина искам да скъсаме... Много го засегнах... Лора и Наталия са му казали всичко за Огнян...
Димана вдигна вежди удивена:
— А ти защо си им разказала „всичко за Огнян“?
— Защото мислех, че са ми приятелки, затова!
— Искала си да се похвалиш...
— Май да. А те изплямпали всичко на Цветан, предателките. Аз знам защо. Лора го харесва. Аз иначе никога не бих му казала. По-добре мислех, че ще е да ме намира странна, задето се държа така дръпнато и сам да се откаже от мене, отколкото да му призная, че харесвам повече друго момче. При това по-малко от нас... А трябваше да скъсаме, защото нямаше да е честно към никого, нито към Огнян, нито към Цветан. Само дето не знаех, че Цецо вече знае всички подробности около гостито... И ми е много тежко, че го обидих, като го сравних с Огнян и му наприказвах едни... Как Огнян щял да направи едикакво си, пък той не... — момичето замълча и сбърчи носле в тъжна физиономия. — Исках да му се обадя и да му се извиня...
— Виж ти, много е хубаво, че успяваш сама да се погледнеш отстрани и да прецениш собственото си поведение. — Димана се загледа някъде в нищото и замислено каза: — А аз бях вече голяма и не можех да го правя... Хубаво качество! Изглежда си го наследила от баща си — разсмя се и продължи: — Не занимавай Цецо известно време със себе си. Нека да му мине. Той е умно момче и ще си даде сметка, че си постъпила правилно, като си поискала да скъсате... при така създалото се положение... И ти не се измъчвай повече. Това са неща, които е нормално да се случват... Особено на тази възраст...
— Много ми е мъчно, защото вече няма да седя при него на последния чин и да си треперим заедно да не ни изпитат... Няма да ми чете „Индиански приказки“ по телефона и да ми прави индиански магьоснически тотеми... И на плуването няма да „прелита“ над мене, както често обича да ме стряска, и след басейна няма да се разхождаме отсреща в Зоологическата градина и да правим маймунджилъци пред шимпанзето, все едно то ни е посетило в зооапарка, а не ние него... И никога вече няма да ядем мелба „Пролет“ с две лъжички...
— Дааа... — замислено каза Димана. — Изглежда Огнянчо е станал особено специален за тебе, щом си готова заради него да се лишиш от толкова интересен приятел като Цецо...
Момичето кимна.
Майка му се усмихна топло, помилва го и пооправи разбърканата му коса.
— Мамо?
— Ммм?
— Много се радвам, че навремето си избрала татко! Вие сте най-добрите майка и татко на света!.. Дори не искам да си представя някой друг на ваше място.
— Милото ми момиченце! — Димана се наведе и прегърна дъщеря си, а от очите ѝ рукнаха едри сълзи.
Чу се да хлопва входната врата и до стаята долетя смехът на Силвия, акомпаниран от боботещия глас на баща ѝ.
Димана избърса очи, пое си дълбоко въздух, стана и излезе да ги посрещне.
— Мамо! — Силвето се спусна и прегърна майка си. — Имам „браво“ на едно съчинение. Другарката обаче каза, че няма улица „Нашедетска“, на която писах, че живее най-добрата ми приятелка, но много ѝ харесало, че съм проявила фантазия. Аз ѝ казах, че даже съм живяла там цяла седмица, а тя продължи да се смее и да ме потупва, сякаш не ми вярва... Ще дойдеш ли в училище да ѝ кажеш, че има такава улица? Аз казах на татко да влезе и да ѝ каже, като ме вземаше от училище, но той не искаше...
Димана се разсмя, наведе се и целуна момиченцето по косичката.
— Ще дойда, разбира се, и ще види тогава другарката... — закани се шеговито. — Хайде, събувай ботушките и марш в банята да си измиеш ръцете.
В радостен порив Димана прегърна съпруга си за добър вечер и увисна на врата му.
— Ехехеее... — зарадва се Барабата. — Какво посрещане само! — прегърна я, а от ръцете му висяха две мрежички с портокали и лимони. — На какво дължа такова специално внимание напоследък?
— На това, че ти си специален, разбира се — разсмя се жената.
— И как миришеееее... Готвиш ли?
— Аха. Мусака.
— Лелееее... Как съм гладееен...
— Валерия е болна — съобщи му.
— Така ли? — стресна се Барабата. — Какво ѝ е?
— Гърло — Димана взе от ръцете му мрежичките с плодове. — И любовна мъка — прошепна му на ухото, докато се беше навел да събуе обувките си.


--- сцена триста тридесет и четвърта ---

Семейство Делнишки вечеряха в трапезарията.
Силвето и баща ѝ похапваха с апетит от пълните чинии с домашна мусака, а Димана и Валерия ядяха сандвичи с шунка и горчица.
— Велика мусака! — не спираше да хвали вечерята Барабата. — Утре искам пак.
— Утре — винен кебап — Димана обяви менюто. — Ако намеря свястно месо, защото е направо кошмар по магазините да попаднеш на нещо качествено. И все гледат да ти пробутат някакви мазнотии и жили, да се обесиш на тях...
— Ехехе! Браво! Дано не ти секне скоро ентусиазмът да готвиш, защото си много добра, да знаеш.
Димана му се радваше, захапала сандвича си.
— Евлогия ми се обади тая вечер... — каза.
— Ти защо вече не се събираш с тях? — полюбопитства Барабата.
— Ми... — вдигна рамене Димана. — Нещо ме дразнят напоследък.
— А! Това е точната дума. Мен винаги са ме дразнили, но ти нали си ги обичаш...
— Суратлийска искала да я уредиш с къса наметка за дъщеря ѝ... От онези...
— Знам от кои — прекъсна я Барабата. — Поне сто човека ми се обадиха за такива, сякаш ги държа в бюрото си и ги раздавам на който иска.
— Ахахаа... — разсмя се Димана. — Значи на бала поне сто момичета ще са с такива наметки. Казах ѝ на Евлогия, че няма да те занимавам, а тя настоя да звъня чак на Спасов да ходи във фабриката да урежда.
— Глупости! Ще ѝ се обадя на Суратлийска по-късно да ѝ кажа откъде да отиде да си купи. Има наличности. Не всичко е за износ. На Антошката само му е до глупавата й наметка. Главата му е пламнала... Днес приказвахме надълго и нашироко... И Огнян бил болен от шарка на туй отгоре...
— Знам — похвали се Валерия и тримата я зяпнаха.
Момичето се изчерви и изстиска половин тубичка горчица върху сандвича си.
— Ти утре ще ходиш ли на училище или ще си останеш вкъщи на топло, докато ти мине гърлото? — попита я баща й.
— Сигурно ще отида — отвърна момичето. — Гърлото май вече не ме боли толкова много.
— Така те искам, моето момиче! — ухили й се Барабата. — Няма да се даваш!


--- сцена триста тридесет и пета ---

На следващия ден ранна утрин.

Момчето се влачеше бавно през училищния двор с ръце в джобовете. Изкачи стъпалата и прекрачи входа.
— Защо не поздравяваш, Цветане? — спря го дежурната другарка — възрастна, беловласа усмихната жена.
— Добрутро, другарко Горгорбашиева! — измънка момчето. — Извинявайте!
— Гемиите ти ли са потънали тази сутрин рано, рано?
— Целият ми риболовен флот...
— Значи след малко ще те изпитам, за да ти оправя настроението — обеща му жената и го подбутна да не спира движението при входа. — И да си зашиеш емблемата, че виси! — извика след него.
Момчето поклати глава без да се обръща и пое нагоре по стълбите още по-оклюмано.
— Охоо! Тристане? — на площадката на втория етаж го спря едро, високо момче, хубавец, с баница в ръцете, придружено от други две също така високи и едри момчета. — Защо си сам тази сутрин? Къде е прелестната Изолда? Да не те е... ъъъ... разкарала?
Цветан спря и изгледа момчето.
Онзи отхапа от баницата и продължи с пълна уста:
— Нали ти бях казал, че това момиче не е за хлапе като тебе и няма дълго да изкарате. Ееех, приятел... Да те светне батко ти Кузман сега: момичета като нея се интересуват от по-големи момчета... С опит и с възможности... Със стил! Такива специални девойки искат по-особено отношение, повече внимание... Ти си още твърде млад и не си дорасъл за такава връзка... — натика остатъка от баницата в устата си, заизтрива мазни пръсти в още по-мазната хартия и погледна мъдро. — Мъхъ...
Цветан го гледа известно време и изведнъж прихна:
— Ахахаха, ухахахаха, ехехехехе... Охохохоо...
Тримата се стреснаха и го зяпнаха изненадани!
— Ахахахаааааа... — превиваше се момчето от смях... — Кузмане, Кузманеееее... Ахахахааа... Ако знаеш само колко си злееее... Ахахахаааааа... Колко си заблуден само, ако знаееееш...
Кузман мигаше в недоумение.
Цветан хукна по коридора, засили се и се запързаля, докато достигна вратата на кабинета, за чиято дръжка се залови и спря. Отвори вратата, обърна се и за последно махна на Кузман. После влезе в кабинета.
Разговорите в стаята секнаха и всички се втренчиха в него.
— Здрасти! — поздрави Цветан, огледа се и зачервен, ухилен до уши се отправи към първата редица до прозореца, където на втория чин седеше Валерия и четеше нещо, подпряла глава на ръката си.
Момичето вдигна глава и го загледа въпросително.
Той се наведе над нея:
— Валерѝ! Върни се на последния чин, моля те. Горгорбашиева се закани да ме изпита и ще ми трябва помощта ти...
Валерия наведе глава и каза тихо:
— Мислех, че си ми сърдит...
— Бях ти! Само допреди малко ти бях сърдит завинаги, но отвън говорих със специалист и той ми оправи настроението. Хайде, ела, не ме оставяй сам в бедата. Нищо, че не сме вече гаджета...
Момичето го погледна, после се огледа колебливо наоколо.
Целият клас мълчеше. Преизпълнени с любопитство съучениците им очакваха развръзката в пълна тишина.
— Клас, стани! Клас, мирно! — изкомандва дежурният на вратата и в стаята с бодра стъпка влезе другарката Горгорбашиева с дневника под мишница.
— Добро утро! Сядайте!
Валерия бързо събра вещите си от чина, взе си чантата и двамата с Цветан изтичаха до последния чин на редицата до вратата, където се настаниха на обичайните си места.

Край на четиридесета серия

Някои важни уточнения:
1. В ролята на съученика-гадже на Валерия Делнишка е другарчето Cvetan, който не само ми отговори на въпроса къде са плували навремето петнадесетгодишните дечурлига в столицата, ами се оказа, че самият той е плувал там и дори повече — познавал е лично Валерия /е, по онова време тя се е казвала другояче, разбира се :)/ и понякога са се черпили в онази сладкарница с мелба "Пролет" от 1,99 и пр. :)) Благодаря ти, Цецо, че се нави да "играеш" във филма!!! Написването на тази серия беше истинско удоволствие за мен!
2. Песните в серията са на Френки Милър и Рикардо Фоли.
3. Ролята на добрата сервитьорка от сцена 329 изпълнявам аз :)) Нищо, че понятията "добра сервитьорка" и "едно време" са взаимно изключващи се :)) Сърцето ми се късаше, докато им "слушах" разговора в сладкарницата, така че реших да му опростя на хлапето 1,99 за мелбата. Повече не можех да направя :))

 Сега ви каня дружно да изядем реквизита, така и така остана :)

Четиридесета серия "Мелба с две лъжички" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (25 февруари 2012 16:03)

Другарката Суратлийска и другарката Горгобашиева em_75 em_75 em_75
Цонеее, направо уби всички детски чувства в мен!!!em_47 
Последната сигурно е била като Горгоната Медузаem_18 em_46 

Иначе аз също съм ходил да плувам в басейна на БСФС, също и на Дианабад, а в началото на лятото на открития Република (Мария Луиза) който вече не съществува.  Ноо, не обичах особено басейните и предпочитах моретоem_49  Благодаря и за спомените за сладкарница "Пролет"em_125  Моите 15 годишни емоции em_68 em_13 обаче са свъразани със сладкарнца "Спортна среща" срещу БСФС. Там също правиха хубави мелби!

Цецко, помниш ли август 1987г в Приморско?
Тогава ти май не сподли за тези свои трепети и вълнения...em_18




--------------------
 
 
№2 от: Цонка (25 февруари 2012 16:25)

възрастна, беловласа усмихната жена

 Ааа, Горгорбашиева е готина, Жоре.
В нашия град ходехме в басейн "Пионер". Не че плувахме де :)) Само се мотаехме вътре... Даже се чудя как сме убивали времето, като нищо не правехме. Сега е хипермаркет от известна верига. За съжаление. А децата ни джапат из разни локви... :(
Иначе в басейн "Русалка" ходеха истинските плувци.
Между другото, покрай тази серия си дадох сметка, колко хубава е била вашата София тогава. Докато изучавах възможния маршрут на хлапетата от басейна до сладкарницата, все едно преживях наистина нещата. И ми домъчня и за зоопарка, и за сладкарницата... em_62 Изобщо много приятна емоция беше за мен тази софийска серия. И тук да благодаря отново на Цецо :)




--------------------
 
 
№3 от: templar (25 февруари 2012 16:48)

Цоне, само да не излезе, че всъщност Валерия е незаконна дъщеря на Антон, че я втасахме...


 
 
№4 от: tivesto (25 февруари 2012 16:52)

Ааааааа, това го има само в латиноамериканските сериали...




--------------------
 
 
№5 от: Цонка (25 февруари 2012 16:54)

И тогава вече ще ходим да снимаме в Богота em_74
Няма как да излезе! em_118




--------------------
 
 
№6 от: Anakin Skywalker (25 февруари 2012 17:16)

Цитат: Цонка
ходехме в басейн "Пионер". Не че плувахме де :)) Само се мотаехме вътре...
 

Цоне, а защо не ви научиха да плАватеem_108 (Нали така казваше чичо Манчоem_18 )

И малко сериозен коментар: Някой гост, страничен наблюдател(читател) на НД сигурно би се усмихнал скептично и на сериала ни. "Нима е било наистина" така би казал! Такова истинско приятелство - сърдечно, непринудено и най-вече неподправено - между семействата Спасови и Делнишки, между децата. Приятелство без корист и без задни мисли. Хармония и разбирателство, отношения, при които въобще не стоят на дневен ред интересните и ползите. Аз ще кажа - на който не му се вярва, много му здраве!!! За тези хубави неща за тези прекрасни моменти не се говори в минало време. Чрез Безкрайно Детство сме попаднали в един уникален времеразширител, чрез който тези хубави неща ни се случват днес, в реално време и ги преживяваме отново и отново. И на днешната злобневна действителност гледаме като странични наблюдатели. Поне аз така се чувствам. А може би и всички тук???em_18 em_17  




--------------------
 
 
№7 от: Румен Николов (25 февруари 2012 18:28)

Ей, махалата трябва да поздравите Цонка за сценария. Направен е с много чувство, това е най- важното и е достоверен. Някои от  местата, които описва съществуват и днес и то в същия си вид. Направо ми се доснима. Напомнихте ми за моя филм "Мускетарят с маратонките", който се развива в това време, е малко по-рано, но на практика същото и разбира се с преживени от мен  и описани първите ми любовни трепети... Браво, Цоне!
Ако трябва да ти кажа нещо професионално първото и най- важно е, че идеята ти е интересна и интригуваща.Има действие, което увлича, има напрежение/съспенс/, който да държи зрителя. Диалогът е достоверен, но е малко по-наситен и по- обстоятелствен отколкото трябва, защото киното е преди всичко действие. Тоест това, което можеш да кажеш с действие не казвай с думи. Описанието на действето се пише в сегашно време. Пример: Цветан хукна по коридора засили се и се запързаля, докато достигна вратата на кабинета, за чиято дръжка се залови и спря.
В професионален сценарий това би било написано по следния начин: Цветан хуква по коридора. Засилва се и започва да се пързаля. Достига до кабинета. Хваща дръжката на вратата  и спира.
В сценария авторът развива сюжета, пише диалога и обяснява мизансцена на режисьора по посочения от мен начин.Даже може и да не пише диалога, а да развие само сюжета пък диалогистите да пишат диалога. Как да преведе думите ти на кино език, или да ги превърне в също толкова вълнуваща картина е работа на режисьора. Затова казват филм на режисьора хикс, а авторите идват след това. Аз пък си смятам, че в началото е слово /идея/...
 Тоест ти си написала твоя сценарий като разказ, който направо ме хвана и го изчетох с интерес. А знаеш ,че все пак съм претръпнал и изчел какви ли не сценарии.Не ти правя комплимент, не те познавам пишеш ли професионално, но си се справила отлично. Надявам се краткият ми анализ да не те обижда и да не считаш ,че се бъркам там дето не ми е работа. 
И така...  Поздрави от бате ти Румен.


 
 
№8 от: Айви (25 февруари 2012 18:36)

  Благодаря ти, Цоне, за поредната доза добро настроение! em_83 

 

Цитат: Anakin Skywalker
И на днешната злобневна действителност гледаме като странични наблюдатели. Поне аз така се чувствам. А може би и всички тук???
 

 И аз точно така се чувствам,  Жоро! Лошото е, че го правя само докато чета сериала и когато си мисля за него. А как ми се иска като цяло да гледам на днешните проблеми с "други очи"!

 А относно коментарите за възможността Валерия да се окаже дъщеря на Спасов, точно заради това обичам старите български филми (и особено този), защото тук липсват такива "сапунени" истории...


 
 
№9 от: Цонка (25 февруари 2012 19:07)

Бате Румене, силно съм трогната от милите думи! Благодаря искрено! em_125
Всъщност "Безкрайно детство" е един съвсем, съвсем истински филм, в който всяко другарче тук е участвало в детството си, филм чийто сценарий познава отлично, защото го е преживяло лично - ако не буквално, то със сигурност подобно; филм, чиито герои сме самите ние или познаваме такива - същите или подобни и изобщо... това е филм, в който се случват случвали се, обичани от нас истории. em_2
Това е в най-общи линии. Не го пиша по правилата на истински сценарий, защото така се чете много по лесно и по-изразително се прожектира в съзнанието на "зрителите". Това съм го обяснила при старта на "сценария" - в първа серия.
Чрез тази щуротия намерих начин да разкажа детските си спомени по по-особен начин, като към тях добавям спомените и случките на другарчетата. Така се заформи една обща, нашедетска история, близка до всеки един от нас, която вече е била някога и сега просто се връща отново, за да ни напомни хубавите моменти.
Детските истории са истински наши истории. Историите на възрастните са художествена измислица, но и не съвсем... Местата са напълно истински. Музиката е истинската наша музика от тогава...
Накрая да обобщя: "Безкрайно детство" е един отдавна заснет филм, който прожектираме с днешна дата :)
Така виждам аз нещата, такава ми е идеята... Знам, че другарчетата я споделят на сто процента, затова никое другарче досега не ми е отказало участие във филма, за което много ви благодаря, другарчета, и ви обичам!




--------------------
 
 
№10 от: Anakin Skywalker (25 февруари 2012 19:20)

Цитат: Цонка
много ви благодаря, другарчета, и ви обичам!

Цоне, обичаме те и ние всчикиem_2


Цитат: Цонка
И тогава вече ще ходим да снимаме в Богота


Няма проблем, ще превозя целия снимачен екип!em_115 em_44




--------------------
 
 
№11 от: Румен Николов (25 февруари 2012 19:22)

Драга, Цоне. Разбирам идеята ти и се радвам, че така всички се включват. Ще го прочета целия сериал и я си представи ,че един ден го заснемем... Само не знам дали би докоснал сърцата на днешното поколение, за нас е сигурно... Желая ти успех! Продължавай!


 
 
№12 от: tivesto (25 февруари 2012 19:47)

Много бих искал нашия си сериал да бъде заснет! Сигурен съм, че ще бъде гледан от много деца и възрастни. Важна е идеята и доброто настроение, което ни доставя. Щом като в днешно време при всичките тези високи технологии си позволиха да направят ням чернобял филм, значи не всичко е загубено. Стойностните неща се ценят високо! Тя Цонето вече си има един ОСКАР в колекцията!




--------------------
 
 
№13 от: Cvetan (25 февруари 2012 20:55)

Цоне, благодаря ти , че ме" вписа " и мен  във " фюма".
Най-интересно ми стана, че аз наистина бих реагирал горе долу по този начин в отношенията си с някое момиче.Всичко да е изяснено и да има "чисти и неподправени младежки отнощения"  
Аз не коментирам често, но всъщност следя сериала от самото начало и най-много харесвам Антон и Сианчето.Тя много прилича по характер на моята дъщеря и отношенията  с баща й,  са сходни.

Бате Румене,благодаря ти за професионалната оценка и се радвам , че много си харесал всичко.
Смятам, че ако някога сценария види "бял свят" децата ни ще го харесат много.Децата днес са  такива каквито са,с нашата помощ.А ние сме децата от ''Войната на таралежите, "Васко даГама от с.Рупча" и т.н.
Ти най -добре знаеш , че ние сме 'децата с милион и едно желания и милион и една мечти"', а те са нашите деца.
 
Сетих се, другарката на Силвето ,ако не вярва ,че има улица "Нашедетска" , да се обади на някой от сериозните чичовци и лелички, живеещи там em_21  




--------------------
 
 
№14 от: катя милушева (25 февруари 2012 21:17)

em_37 em_37 em_37  Благодаря ЦОНЕ!!! em_72


 
 
№15 от: Цонка (25 февруари 2012 21:20)

Направо ще й покажем картата на другарката и ще я ошашкаме. 




--------------------
 
 
№16 от: dani (25 февруари 2012 22:27)

Преди всичко ще кажа, че това НЕ Е сапунен сериал. А сега ще кажа какво ми се случва, като чета поредната серия. Историята със "скъсването" направо ме вкисна em_8 Макар че Огнян ми е така симпатичен, сърцето ме заболя за софиянчето... А в ролята на Валерия не знам защо ми се привижда нашата Цонка. Някъде към края на серията ми се щеше да се развикам ( сам съм пред монитора :)) "Не може ли да няма никакви влюбвания на този свят!!!" И после се сетих, че точно така коментират бабите в кварталното ми кафене поредния сапунен епизод em_13 
Което не значи, че "Безкрайното " е сапунка, а че... съм станал като кварталните баби. Следващият път ще взема да им се усмихна, като мина покрай масата им.
Защото ще знам защо сериалите така вълнуват сърцата им. Защото са по-добрия начин да се живее ( макар и на кино). А мен - защото "Безкрайното детство" беше по-добрия начин да се живее. Макар и на кино.
Няма да пиша вече похвали, защото на някой ще му порастнат ушите  
Само се присъединявам към пожеланието на г-н Николов :

я си представи ,че един ден го заснемем...




--------------------
 
 
№17 от: Румен Николов (25 февруари 2012 23:38)

Вижте какво махалата. Ако един ден ми се окаже възможност и нещата се променят към нормалоното, няма причина, която да ме спре. Само тогава ще трябва да се стегне един сценарен екип начело с Цонето и всички, които могат да дават идеи за да се разгърне действието в целия му мащаб. Още не съм прочел другите серии, но тази последната трябва да се уплътни още с поне 10 страници за да се получи 30 мин. епизод. Ще почакаме, вярвам че ще му дойде времето. Така се получи с моя филм "Мускетарят с маратонките", когато написах сценария чаках 9 години за да му дойде времето да се реализира. Сега чакам да им дойде времето на два сценария "Бродница" ,която съм написал преди 11 години , а преди две превърнах в роман. Дани вече го е чел може да ви разкаже. А другият е "Само миг" написал съм го преди 7 години. Действието, на този филм се развива в най- лудия 11 клас, също като вашите класове и като моя. В момента го пиша като роман и чакам. Просто трабва да дойде , времето, в което "фастфууд културата" ще отстъпи място на истинските стойности и тогава ще го има. Искам да вярваме, че "Безкрайно детство" ще го има един ден като новия любим филм на младото поколение.
А сега бъзикнах ли ви на най- чувствителните кътчета в душичките ви... 


 
 
№18 от: Cvetan (26 февруари 2012 10:18)

Цитат: Румен Николов
Сега чакам да им дойде времето на два сценария "Бродница" ,която съм написал преди 11 години , а преди две превърнах в роман. Дани вече го е чел може да ви разкаже
 
Бате Румене, не само Дани го е чел em_12 em_37  




--------------------
 
 
№19 от: Маргарита Василева (26 февруари 2012 14:38)

Благодаря, Цоне за поредната серия!Направо изгубвам представа за времето,щом започна да чета !А щом свърши и стъпя пак на земята- направо ми идва да плача.Според мен ти,Цоне,измайстори машина на времето!Моля те, поддържай тази машина и ПРОСТИ на нас-тези , които само я ползваме!Ние сме ти благодарни!Жива и здрава да си! em_121




--------------------
 
 
№20 от: Цонка (26 февруари 2012 14:51)

em_6 Благодаря ти, мила Маргаритка! Това е само едно малко илюминаторче в истинската машина на времето НД.  Обещавам ти да продължавам да го изтривам с ръкав, когато се замъгли, за да си зяпаме през него и да ни е гот. em_36




--------------------
 
 
№21 от: Маргарита Василева (26 февруари 2012 14:51)

Цитат: Anakin Skywalker
И малко сериозен коментар: Някой гост, страничен наблюдател(читател) на НД сигурно би се усмихнал скептично и на сериала ни. "Нима е било наистина" така би казал! Такова истинско приятелство - сърдечно, непринудено и най-вече неподправено - между семействата Спасови и Делнишки, между децата. Приятелство без корист и без задни мисли. Хармония и разбирателство, отношения, при които въобще не стоят на дневен ред интересните и ползите. Аз ще кажа - на който не му се вярва, много му здраве!!! За тези хубави неща за тези прекрасни моменти не се говори в минало време. Чрез Безкрайно Детство сме попаднали в един уникален времеразширител, чрез който тези хубави неща ни се случват днес, в реално време и ги преживяваме отново и отново. И на днешната злобневна действителност гледаме като странични наблюдатели. Поне аз така се чувствам. А може би и всички тук???

 

Напълно съм съгласна с теб, Жоро!И аз така се чувствам.Мисля, че тези приятелства не са се изгубили безвъзвратно и няма да се изгубят,поне докато нас ни има!Може би това е задачата ни - да ги предадем на поколенията.




--------------------
 
 
№22 от: катя милушева (26 февруари 2012 18:42)

С нетърпение  очаквам всяка нова серия/епизод/! Сядам в машината на времето и....се пренасям сред толкова познати неща. Ми, те героите вече са ни като роднини, които непременно трябва да чуеш през седмицата поне веднъж, за да знаеш, че са добре:))))!

Цитат: dani
Защото ще знам защо сериалите така вълнуват сърцата им. Защото са по-добрия начин да се живее ( макар и на кино). А мен - защото "Безкрайното детство" беше по-добрия начин да се живее. Макар и на кино.
. Благодаря ТИ ЦОНЕ,за целият труд и удоволствието, което ни доставяш:::)!

 


 
 
№23 от: Румен Николов (26 февруари 2012 19:28)

Извинявай, Цецо! Радвам се, че си прочел онези шарени думички. Няма да разводнявам темата защото тук е важно да оценим и преживеем сценария на Цонето. Браво на вас! Страхотно ме кефите! Колко рядко в днешно време се среща такава прекрасна група като вас всичките от "детството" или "махалата"- истински човеци, които се вълнуват от изконни чувства и ги съпреживяват заедно...
  


 
 
№24 от: dani (26 февруари 2012 21:49)

Господин Румен Николов, освен че е Главният Измисляч-Премисляч на Републиката, е автор и на две нови книжки. Стихосбирката "Светла тъга" ( с прекрасни стихове em_91 ) и романът "Бродница".
"Бродница" е роман за непобедимата красота на човешката душа. Това е историята на девойката Ения, която притежава познанието на билковите отвари и цели с тях болестите в селото. Завистта и простотията на съселяните й стават причина да бъде обявена за "бродница". Сбъдва се поговорката, че "няма ненаказано зло". Заобиколена от клеветници, суеверни жени, похотливи селяндури, с една дума от вечната човешка глупост, Ения има само един избор - да отвърне на злото с добро. И разбира се, Доброто побеждава, но не защото Румен Николов е почитател на холивудските "хепи енди", а защото човешката доброта, истинската, направена с безкористие и вяра, стига до Небето и среща там ответа на никога недремещото Божие око. 
 Господин Николов ни предостави няколко екземпляра от двете си книги. Предлагам те да бъдат награда за "на-добър автор на месеца". И така, за изтичащия месец февруари кого предлагате за награда? От мен - един глас за Цонка и нейното "Безкрайно детство" em_12 




--------------------
 
 
№25 от: Румен Николов (27 февруари 2012 11:45)

Съгласен съм с Дани. Аз също давам един глас за Цонето, ако разбира се имам право да гласувам. Ако не, просто и подарявам един екземпляр от книгата ми "Бродница", но ще и го връча лично. Не зная откъде е Цонето, но пътищата ни все ще се пресекат някога.


 
 
№26 от: ssi (27 февруари 2012 15:19)

Оффф, Цоне!

Много ми хареса и тази серия.. Да ти кажа честно, ..пак ми се насълзиха очите докато го четях. Трудно ми е да изразя колко много ми харесва. Затова ще кажа само БРАВО!

....ако случайно не можете да си намерите монтажист... може да се пробвам аз.., ако ме вземете


 
 
№27 от: shturcho (29 февруари 2012 13:27)

Еххх аз пък се радвам, че Делнишки продължават в сериала, че се бях закъхарила да не се изгубят :).

Много хубава серия, много точно и истински описани детските любовни трепети, всеки епизод отключва някои мили забравени спомени, и чуството е невероятно! Възхищавам се как Цонка е запазила толкова много от детството и съм безкрайно радостна, че ни подарява тези прекрасни моменти на удоволствие. Хората в днешно търсят разни техники за релакс и справяне със стрес, моят начин е да чета Цонка и така си попадам в моя си свят. Благодаря :)


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 6
Потребители: 0
Гости: 6

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!