Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Четиридесет и първа серия "Запас" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
10-03-2012, 09:12 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
четиридесет и първа серия „Запас“

--- сцена триста тридесет и шеста ---

— Трийсет дни запас! — крачеше из коридора на апартамента другарят Спасов и размахваше повиквателната зад гърба на жена си, която се опитваше да намести на главата си жълта плетена баретка. — Представяш ли си? Цял месец... Ей така, бам... Зарязвай всичко и тръгвай... Никой не те пита имаш ли работа, нямаш ли... Вадят те от папките, надраскват ти името на хвърчащ лист, после звънят на вратата и обръщат живота ти с главата надолу... Ненормални хора!..
Нелчето го погледна в огледалото, смъкна шапката и се обърна рязко:
— Шшшт!.. По-полека с определенията! Чак в горната махала те чуха!
— Как ще оставя точно сега завода за толкова време бе? Тия луди ли са? — каза шепнешком мъжът и се наведе над нея. — Цял един месец е това, Нелче, ти разбираш ли? Един месец казарма. Какво ще правя толкова време? А?
Жената се почеса по главата:
— Ще изпълняваш дълга си към Родината, какво друго!
Другарят Спасов изкриви устни.
— А плана за тримесечието? А новите норми, дето ми спуснаха от Министерството миналия месец? А предконгресното съревнование? Ами петилетката? Отгоре на всичко — запас. Голям длъжник се оказах на Родината! — млъкна, за да си поеме дъх. — Цял месец чиста загуба на ценно време! Защо ми причиняват това, а? Вместо да ме оставят намира да си върша работата... Какво ще правя там? Кажи!
Нелчето му се ухили:
— Чакай да видим... За цял един месец можеш например да разработиш ново хуманно химическо оръжие на базата на хлебна сода в тайна лаборатория и да получиш Нобелова награда за мир...
— Нело!
— Спокойно де, аз ще те придружавам на церемонията в елегантна рокля и после ще се фукам на Пепа в работата... Или пък, ако не ти стигне фантазията за изобретение и много те налегне скуката, можеш да разбиеш атома, ей така, да видиш какво има вътре... В краен случай, ако вземе, че много, ама много ти доскучае...
— Нело! — прекъсна я другарят Спасов, присви очи подозрително и заобръща повиквателната в ръцете си. — Да не е някоя от твоите шегички, като онази с ДОТ, защото този път...
— Този път... какво? — вдигна вежди Нелчето, разпъна усмивка от ухо до ухо и сложи на главата си плетената шапка. — Виж! Приличам на жълтък.
Другарят Спасов я гледаше намръщен и с нищо не показваше, че му е до смях.
— Нямам общо! Честна дума! — застана сериозна жената.
— Ех, дявол ги взел! Ех... — мъжът с усилие сподави напиращите реплики.
— Стига де! Какво си се разбеснял?! — скара му се тя, смъкна шапката от главата си и я хвърли на закачалката. — Ще отидеш утре при Горанов, шефа на Военното окръжие, и ще оправите нещата. Сигурно е недоглеждане.
— Недоглеждане при военните?!! — изсмя се той. — Нелче!
— Нали поначало не викат хора, заемащи отговорни постове... Те преди не са те викали за повече от три дни, сега ли...
— Да, ама ето че ми се падна честта. И колко късно идва повиквателната... След два дни трябва да се явя в поделението в онзи град. Ти знаеш ли какво значи такъв дълъг запас?
— Не.
— Значи, че веднъж пипнат ли те за такова „учение“, после те абонират до пенсия за всички подобни и те викат всеки път... Няма отърване вече. Това значи!
Нелчето се замисли, въздъхна дълбоко и направи съчувствена физиономия:
— Много е, наистина! Цял месец... И какво ще правя без тебе толкова време?
— Аааа... Браво! Аз пък вече си мислех, че се радваш...
— Малко се радвам, наистина...
Мъжът я изгледа.
— Добре де, съвсем малко... — ухили му се жената, но другарят Спасов остана сериозен.
— На всяка цена трябва да се отърва от това задължение!


--- сцена триста тридесет и седма ---

— Не можеш! — отсече подполковникът, седна зад бюрото в кабинета си, пъхна цигара в устата и драсна клечка кибрит. — Трябва някой да замести лектора и удоволствието се пада на тебе.
— Горанов, как ще изнасям лекции, като не съм се подготвил за това — нервничеше другарят Спасов, седнал на стола пред бюрото.
— Ти само ще ги четеш бе, Спасов, няма да ги измисляш... — успокои го подполковникът.
— Това всеки може да го свърши, защо трябва да съм точно аз...
— Защото ти е ред! И като запасен офицер от химически войски това ти е задължение... Аз ли да ти обяснявам?..
— Вадиш ме от туткала и ме хвърляш в хлора! — прекъсна го рязко другарят Спасов.
Подполковникът му се ухили.
— Е, има вариант да те повикаме през май на ВТО-то на Езиковата гимназия и Техникума по икономика...
— Ха! Нелчето направо ще хвръкне от радост... — измърмори другарят Спасов.
— И аз така виждам нещата, затова заминаваш на това учение, отбиваш номера и името ти отива най-отдолу в списъка, за години напред... Пък Нелчето ще почерпи.
— Онзи, когото ще замествам... Той как се е отървал?
— Явно има по-дебели връзки от твоите — посочи с пръст нагоре.
— Колко по-дебели бе? Ц-ц-ц... Дай ми телефонния му номер, поне да се разберем за петдесет на петдесет.
— Току вземе, че излезе разбран човекът и се навие да си поделите месеца... — подполковникът се разхили, изпускайки през носа си дима от цигарата. — Ти пък що се опъваш толкоз? Таман ще си починеш малко от завода и от жената... И те от тебе...
Другарят Спасов се намръщи, а подполковникът продължи:
— Горе в поделението ще получиш униформата и останалото, да минеш да си ги вземеш още днес. И утре вечер — на влака... Няма как! Дълг към Родината.


--- сцена триста тридесет и осма ---

— Следващия, който спомене дълга към Родината, ще го наплескам! — обяви другарят Спасов, докато семейството вечеряше. — Ясно?
— Няма повече... — разхили се Огнян. — Татко?
— Ммм?
— Може ли да пробвам униформата?
— Може, разбира се!
— И да закача звездичките?
— Може.
Момчето скочи от стола.
— След вечеря! — нареди бащата.
Огнян седна кротко на мястото си, но се сети нещо и скочи отново:
— Ейиии... Ами таблото?
— Кое табло? — смръщи вежди баща му.
— По химия. Нали щяхме да ходим следващата седмица в самолеторемонтния завод при твоя приятел, да вземем екземпляри от различните метали и да ги подредим на табло...
— Ето за това ти говорех, Нелче! — обърна се другарят Спасов към жена си. — Точно за това. Колко още планирани неща ще пропусна заради тоя запас... Ей, как само ми объркаха нещата, мътните ги взели! Да им се не видят и глупостите...
— Антоне! — изгледа го предупредително Нелчето.
Мъжът млъкна и заби вилица в пърженото кюфте пред себе си. Повъртя го малко из чинията и пусна вилицата.
— Добре! — обърна се към сина си. — Значи правим така: тази вечер си подготвяш уроците, утре рано сутринта отиваме в завода, да свършим първо едно-друго и към осем и половина се изтърсваме на чичо ти Кольо Карапращиев в самолеторемонтния, да събираме метали.
— Таткооо! — зарадва се Огнян. — Ще го помолиш ли да ме пусне в някой от самолетите? А? Само да поседя в кабината. Няма да пипам нищо! Обещавам!!!
— Ти ще го помолиш. Пък ако може — ще те пусне.
— Ухааа... — развика се момчето. — Утре ще карам самолет! Татко, ще вземем и „Смяна“-та, да ме снимаш в самолета...
— Там няма да ни разрешат фотоапарат — увери го бащата.
— Ще го скрия...
— Изобщо няма да го взимаш!
— И аз искам да дойда! — обади се Веспасиана.
— Ти си на училище! — потупа я по главата брат ѝ и радостен натика цяло кюфте в устата си.


--- сцена триста тридесет и девета ---

В свежото слънчево мартенско утро Ладата на другаря Спасов спря пред портала на военния завод. Мъжът и момчето слязоха и се отправиха към пропуска.
— МеРеЗе... — прочете Огнян. — Все се чудя, защо името на завода е „машиноремонтен“, като той е „самолеторемонтен“?
— За заблуда на чуждото разузнаване и саботьорите — каза бащата. — Пази се в дълбока тайна, какво ремонтират вътре. Така лошите си мислят, че тук поправят шевни машини, перални машини, бормашини.. ей такива неща и не проявяват особен интерес.
— Аха! — кимна момчето.
Баща му се ухили и преметнал ръка през раменете му, го бутна пред себе си при пропуска.
— За полковник Карапращиев, Антон Спасов — обяви кратко мъжът и подаде паспорта си.
Сержантът вътре погледна документа, огледа мъжа и момчето и вдигна телефонната слушалка. Проведе кратък разговор, натисна някакъв бутон и ниската метална преграда се отдръпна:
— Заповядайте! По алеята вляво, жълтата сграда вдясно, десния вход в ганга, втори етаж...
— Благодаря ви, знам!
Двамата с Огнян поеха по маршрута.


--- сцена триста и четиридесет ---

— Спешен случай, значи? — посрещна ги полковникът.
— Беше планирано за другата седмица, но ми се налага да отсъствам, нали ти казах... Затова така изневиделица, ще извиняваш! — обясни другарят Спасов, докато разтърсваше ръката на полковника.
— Я, хубава работа. Ще го уредим юнака веднага. Сега ще слезем в галванично, да ни изберат малко материал, в стругарския цех ще ни го нарежат с еднакви форми... Ще ги опаковаме с надписи, да не се обърка момчето, после ще му остане само да си ги подреди, нали така? — полковникът потупа момчето по гърба. — Ама много си пораснал от лятото. Скоро ще настигнеш баща си. Ехехе... Браво! Бързате ли много? Да изпием по едно кафе, Антоне.
— С удоволствие, но нямаме много време. Следобед е на училище, а и аз имам куп неща да свърша... Довечера заминавам...
— Пипнаха те, а? — разсмя се полковникът. — Хайде, да слезем долу.
Тримата излязоха от жълтата сграда и се отправиха по алеята надолу.
Пред ниската едноетажна сива сграда си приказваха двама мъже в сини халати и зелени ватенки.
— Добро утро! — поздрави полковникът и се обърна към по-възрастния от двамата. — Бай Стамбо, при тебе сме дошли.
— Добро утро, другарю директор! — поздравиха мъжете.
— Трябват ни образци от различни метали и сплави. Дай да видим какво можем да отделим от петнадесетмилиметровите пръчки... Табло по химия му искат на този юнак.
— Тъй вярно, другарю директор! — ухили се възрастният човек и се вмъкна вътре.
Полковникът, другарят Спасов и Огнян последваха бай Стамбо в сградата.
— Няма да влизаме по-навътре — спря ги полковникът пред стъклените врати, иззад които се виждаха дълги високи вани. — Бай Стамбо ще ни донесе каквото има...
— Ехааа... — възкликна Огнян и се зазяпа през стъклото. — Изглежда страшничко вътре.
— И не само изглежда — поклати глава другарят Спасов.
— Ти химик ли ще ставаш? — попита полковникът. — Като баща си.
— Военен пилот! — изпъчи се момчето и обърна гръб на ваните. — Чичо Кольо, другарю полковник... Може ли да ми разрешиш да се кача в кабината на някой самолет?
— Че не сме ли те качвали още тебе, бе?
— Веднъж само надникнах. Ама тогава бях малък и още не мислех да ставам пилот. И не знаех какво да гледам. Вече знам... Може ли?.. Сега насериозно.
Двамата мъже се спогледаха над главата на детето.
— Е, щом сега е „насериозно“... — ухили се полковникът. — Ще оставим пръчките в стругарския цех и докато ни ги нарежат може да надникнем в самолетния, да потърсим някоя подходяща кабина за разглеждане.
Очите на детето грейнаха.
— Дано да има! — каза и се обърна отново към ваните.
— Винаги има — потупа го по рамото полковникът.


--- сцена триста четиридесет и първа ---

Тримата влязоха в големия хангар. Вътре на стойки беше поставен самолет, чиито части, отделени от корпуса, висяха повдигнати със специални макари. През правоъгълен отвор в корпуса се виждаше вътрешността на машината.
Огнян пристъпи с благоговение и загледа мъжа, който надписваше с червен лак някакви детайли и ги отделяше настрана.
— Тук е като в хирургия — обясни полковникът. — Внимава се всяка операция да бъде извършена прецизно и точно, всяко нещо — на мястото си, всяка гайка, шайба, винт... Броят на детайлите да отговаря...
— Лелее... — вдигна вежди момчето, — пък на мен, всеки път като разглобявам нещо и после го сглобявам отново, ми остава някоя излишна част...
Тримата се разсмяха.
— Ето тук това не бива да се случва. Нали ти казвам, като в хирургията. Не може да ти остане след операция излишен дроб, или пък да забравиш вътре току що отрязания апандисит...
Детето направи кисела физиономия.
— Работата на всички тези хора тук е изключително отговорна. Защото с влизането в кабината пилотът поставя живота си в ръцете им, доверява се на техните умения, прецизност и професионализъм.
Момчето оглеждаше с любопитство.
Сводестият таван на самолетния цех отразяваше ехото на работния ден. Чуваха се гласовете на работниците, потракването на инструментите, удари по метал, изпищяване на рязко изтеглено метално въже по макарата, затръшната врата, смях, тишина и после всички шумове едновременно...
Продължиха напред към далечния край на хангара.
— Тука само ще разгледаме, за да не попречим на стройната организация на процесите.
Оранжев електрокар натоварен с кабели, топове бял американ и зелен брезент, четки за боядисване и няколко огромни кутии с лепило мина покрай тях и възрастният човек във ватенка, който го управляваше, ухилен отдаде чест на директора. Той му отвърна с усмивка.
Стигнаха до изхода на хангара и излязоха през малка врата.

Отвън ги посрещна ослепителното мартенско слънце и тримата поставиха длани над очите си.
В далечината се виждаше пистата на летището с подготвящ се за излитане самолет.
— Днес има учебни полети — обясни полковникът.
Огнян проследи маневрите на далечната машина, после се огледа наоколо и видя двуместния самолет, разположен в заснежените сухи миналогодишни треви близо до пътеката за отвеждане на машините от хангара към пистата.
Полковникът проследи погледа му.
— Това е УМиГ-15МТ „Спарка“. Нашата „Спарка“, както я наричаме, преработена от наша бригада през 1972-ра от МиГ-15-бис.
Огнян погледна баща си, после полковника, после отново самолета...
Мъжът кимна подканващо на момчето.
— Давай! Качвай се! По крилото...
Детето хукна. Набра се на крилото, притича по него и стигна до кабината. Опита да отвори предния капак, но не успя и се обърна назад.
— Нагоре! — извика му полковникът. — Смело!
Огнян повдигна капака и заоглежда вътре.
— Влизай! — с ръка го подкани директорът на завода.
Над главите им прелетя самолет.
— Може ли да пипам таблото и лоста? — крещеше детето, за да го чуят мъжете.
— Даже може да го покараш — викаше полковникът. — Само не ходи далеч...
Двамата възрастни се разсмяха.
Огнян не чака втора покана, прехвърли се в кабината и се настани на седалката. Със светнал поглед, прехапал устна, внимателно докосна лоста и уредите на таблото... Обърна се назад и огледа задната кабина, после отново се върна при уредите. Изправи се и помаха на двамата мъже долу.
— Излитам! — изкрещя радостно, седна обратно на седалката и спусна капака.
Четиридесет и първа серия "Запас" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Баща му го гледаше преизпълнен с обич.
Забравило напълно за света навън, момчето се възползваше от възможността да срещне мечтите си, приемаше команди по радиото, разузнаваше разположението на вражеските позиции, достигаше височина, падаше рязко и близо до земята се въздигаше отново, правеше завой и на пълна тяга избягваше вражеския самолет, после го прихващаше и го държеше на прицел, готов за стрелба...
Само с капака на кабината и чистото синьо небе над главата си, с прелитащите шумно наоколо самолети, Огнян летеше напред и нагоре... там, където един ден искаше да стигне.


--- сцена триста четиридесет и втора ---

Бащата и синът излязоха от портала на завода и се настаниха в Ладата.
Момчето държеше кафява кесия.
Мъжът пъхна ключа, но не запали колата, а отпусна ръце на волана. Двамата мълчаха, зазяпани през стъклото към елхичката отвън.
— Татко...
— Ммм?
— Дали може да ме качат на самолет при някое учение?
— Да летиш?
— Аха. На мястото на втория пилот.
Бащата подпря левия си лакът на волана, облегна глава на дланта си и загледа момчето.
В очите на детето грееше мечтателна светлина.
— Иска ти се да видиш как е горе, а? — усмихна му се мъжът.
Детето кимна:
— Искам да усетя онази скорост...
Бащата разроши косичката му:
— Има време. Щом това е, за което мечтаеш... Само пред майка си отбягвай да разправяш, че ще ставаш военен летец и не ѝ обяснявай подробности за скоростта и лупингите. Знаеш, че откача, като те чуе. Поддържай версията за водопроводчика.
Момчето се разкикоти.
— Огняне! Искам докато ме няма да съм спокоен, че всичко у дома е наред — погледна изпод вежди сина си. — Разчитам на тебе да не правите глупости и да не тревожите майка си. Нали? Искам, като се върна, да намеря нещата такива, каквито ги оставям. Разбираш ли ме правилно?
— Татко! — изгледа го възмутено момчето. — Няма страшно!
— Аз съм длъжен да предупредя — ухили му се бащата и завъртя ключа.
— Татко...
— Ммм?
— Благодаря ти, че ме доведе днес!
Колата напусна паркинга на самолеторемонтния завод.


--- сцена триста четиридесет и трета ---

Входната врата на апартамента хлопна и Нелчето погледна часовника на бюфета във всекидневната, който показваше седем без десет. Излезе и посрещна другаря Спасов.
— Хайде бе, Антоне! Влакът е след час и половина... Кога ще се приготвяш, кога ще вечеряш...
— Уффф... — прегърна я мъжът. — Голяма лудница днес. Трябваше да оставя писмени инструкции, кой, какво и как... Докато ме няма да си знаят задачите...
— Те не си ги знаят, щото!
— Знаят си ги, ама аз да съм спокоен, че не съм пропуснал нещо важно...
— Да огрееш навсякъде ти! — скара му се престорено жената. — Абе защо нямаш обувки към униформата?
— Защото ще си карам с моите кубинки — обясни другарят Спасов и окачи палтото на закачалката. — В носени от други хора обувки няма да вляза, знаеш. Пък нови нямало...
— Виж какво ще вземеш за там. Приготвила съм ти брезентовата раница,... Хавлии, носни кърпи, фланелки, чорапи, несесера... Направих ти сандвичи...
— Къде е Сиана? Защо не подскача наоколо?
— У Ивелина. Разнасят салфетки нагоре-надолу — обясни Нелчето. — Гледам, взели сте материали за таблото по химия на Огнян...
— Аха. Голяма услуга ни направи Карапращиев... Прекарахме си с Огнянчо добре сутринта.
— Антоне...
— Да?
— Да се пазиш там, чуваш ли? Да не се престараваш много, много... Да стоиш на топло, да се храниш, да не хайманосваш...
Мъжът се разхили:
— Добре, мамо! Ще бъда послушен.
— Антоне!
— Ммм?
— Аз съвсем сериозно!
— И аз, бе... — разхили се мъжът, но видя, че на жената не ѝ е смешно, прегърна я топло и ѝ прошепна: — Не се тревожи!


--- сцена триста четиридесет и четвърта ---

Огнян връхлетя в апартамента и захвърли чантата пред вратата на стаята си. Видя майка си да излиза от кухнята.
— Мамо! Здрасти! Татко не е тръгнал още, нали?
— По-полека бе, изкара ми акъла! — хвана се за сърцето Нелчето. — Тук е. Не е тръгнал. Я да си събуеш калните обувки... Гледай какво направи на килима! Ах!..
Момчето се върна при входната врата и смъкна обувките си. Хвърли якето на закачалката и вдигна ученическата чанта.
— Имам шест по математика на контролното! Къде е татко?
— Браво! На мама умника! А по български?
Момчето само махна с ръка.
— Да не питам, значи?
— А, защо, питай... Ама няма нищо интересно. — смотолеви и повторно попита за баща си.
— Приготвя се — кимна Нелчето към спалнята. — Хайде, измий си ръцете и бързо на масата, че вечерята изстина.
Огнян изчезна зад вратата на банята.
В същия момент вратата на спалнята се отвори и оттам излезе другарят Спасов в бойна униформа, с крачоли натикани в кубинките, стегнат, нагласен...
Нелчето премигна:
— Майчице мила! — възкликна.
Мъжът я дари с широка усмивка и козирува:
— Озе капитан Антон Спасов се явява по твоя заповед, другарко Нелче! Разреши ми да остана!
Вдигнала високо вежди, жената го зяпаше с глуповата усмивка, типична за подобни моменти.
— Не само, че разрешавам, другарю, ами и горещо настоявам да останеш!
Другарят Спасов се разхили:
— Не е зле, а?
— Какво приказваш, бе? Зле... — заоглежда го жената.
Той се погледна в огледалото и заоправя косата си.
— Антоне бе, нали няма да се подстрижеш късо?
— Направо ще си обръсна главата и ще си пусна мустак.
— Само посмей! — перна го жената и двамата се разкикотиха, като гимназисти.
От банята излезе Огнян.
— Ейии... Татко, страшен си! Много ти ходи униформата. Имам шест по математика.
— А по български? — мушна го в рамото бащата. — Добър вечер. Или да не питам?
От всекидневната изскочи Веспасиана.
— Готово е! Подредих вилиците. Таткооо... — детето застана пред баща си и вдигна нагоре удивен поглед. — Ама ти си като истински!
Всички се разсмяха, само Веспасиана остана сериозна.
Баща ѝ се наведе да я помилва, но тя се дръпна.
Тримата застанаха сериозно и я загледаха с любопитство.
Момиченцето стоеше като истукан.
— Ей! — клекна пред нея мъжът и взе ръчичките ѝ в своите. — Какво има, а?
Веспасиана измъкна едната си ръка, свали очилата и изтри в ръкавчето си търкулналите се внезапно сълзи, като заподсмърча, а само миг след това вече плачеше горко.
Баща ѝ въздъхна дълбоко, прекара ръка по лицето си, помисли няколко мига и стана.
— Я ела!
Поведе я към стаята ѝ. Вътре я сложи да седне на леглото, а сам той придърпа столчето от пианото и седна срещу нея.
— Дай сега да не разстройваме и останалите, а? Нали не искаш след тебе и майка ти да ревне? — усмихна се на детето.
Момиченцето закри личицето си с ръка, продължавайки да хълца:
— Ти ми обеща, че никога няма да ходиш на война, пък ще ходиш!!! Като дядо...
Бащата свали ръката ѝ и я погледна сериозно:
— Дядо ти е бил на истинска война, Сианче! Съвсем, съвсем истинска... Разбираш ли? А аз отивам на учение. Всички татковци са длъжни да ходят от време на време на такива учения. Там се слушат уроци, като в училище, правят се упражнения, разиграват се различни случки... Както вие си играете на двора на войници, това се прави и там. Нищо повече. Просто редът е такъв. Задължително е за татковците и не може да се избегне... Дълг към Родината, няма как.
Веспасиана спря да хълца, погледа го известно време и избухна в смях.
— Сега ще трябва да се наплескаш... — извика, смеейки се през сълзи.
Мъжът я изгледа неразбиращо.
— Нали снощи каза: „Следващия, който спомене дълга към Родината, ще го наплескам!“... Наплескай се сега сам!
Бащата се разсмя, стана и прегърна детето:
— Няма да плачеш повече, нали? Обещай ми! Не си вече в детската градина!
— Татко... — подсмръкна момиченцето. — Аз знам, че това е учение. Но щом те учат, значи, че един ден като стане война, ще отидеш. Знам!
— Няма да ходя, защото няма да става никаква война! — бащата ѝ кимна убедително. — Хайде, да вървим да вечеряме.
Детето увисна на врата му като маймунче и двамата излязоха от стаята.


--- сцена триста четиридесет и пета ---

— И да се обаждаш често, чуваш ли! — каза тихо Нелчето.
Двамата с другаря Спасов стояха прегърнати в тъмнината на ъгъла на блока.
— Ако имам възможност, ще се обаждам. Ако не се обаждам, няма да се тревожиш!
— Ще ми пишеш тогава!
— Ха! — разсмя се мъжът. — Как не!
— Защо пък не?
— Нелче!..
— Ще ми пишеш или ще ти викам Запасов! — закиска се жената.
— Викай ми, както ти харесва, само не ме карай да пиша!
— Запасов!
— Запасова! Да знаеш, че с оная шапка наистина приличаш на жълтък.
Двамата се смееха в тъмното, като ученици току преди настъпването на вечерния час. После изведнъж се умълчаха задълго...
— Ако не тръгна веднага, ще трябва да бягам до гарата — наруши мълчанието той.
— Тръгвай тогава! — въздъхна тя.
Двамата се разделиха. Той излезе на улицата. Под лампата се обърна и ѝ помаха с ръка.
Тя му отвърна и тръгна към входа на блока.
По стълбите насреща ѝ се зададоха съседите Велизаров, Чуканов и Жорето, всеки понесъл по нещо за ядене и празна каничка.
— Охоо... Съседке, добър вечер! Таман за вас си мислехме. Съседът Спасов, дали е на разположение тази вечер, че организираме долу сбирка.
Нелчето ги изгледа един по един, смръщи вежди и каза:
— И вие тримата трябваше да сте запас!
Мъжете я зяпнаха учудено.
Жената ги разбута, мина между тях и пое нагоре по стълбите.
Съседите я проследиха, докато се скри след площадката, после се спогледаха, направиха недоумяващи физиономии, вдигнаха рамене и поеха дружно към мазето.
Край на четиридесет и първа серия

 

Някои важни уточнения:
1. Идеята за запаса витае отдавна. Тя дойде от другарчето anni в коментар номер 7, под серията "АнтиДОТ". Анни, дойде му редът и на запаса :) Е, трябваше и съседите Велизаров, Чуканов и Жорето да бъдат привикани, но реших да им простя. Пък те ще почерпят по една лимонада :))
2. Таблото по химия с екземпляри от метали и сплави е истинска случка. Баща ми го прави в завода и стана страхотно. Даже беше сложил сребърна жица — навита на охлюв, която изчезна още в деня, в който занесох таблото в училище :)
3. Разходката на Огнян из завода е разходка в самолеторемонтния завод, където работеха и баща ми, и майка ми. Докато търсех информация из нета за завода, попаднах на форума на КРИЛЕ, където прочетох повече за "Спарка"-та и направо подскочих, като видях снимка, на която е и моят татко :)
Първия ред долу, от дясно на ляво, вторият, ухиленият с такето е моят татко :)
4. Ето го и самия самолет, който Огнян "пилотира". Монтиран е на входа на града откъм Албена, като спомен за славното авиационно толбухинско минало :) Снимките на самолета са от вчера сутринта, а в късния следобед, минавайки отново оттам, видяхме две хлапета, едното от които смело се изкатери по крилото и занаднича в кабините :) Направо като по поръчка сцената се разигра пред очите ни :) Добре, че днешните телефони правят всякакви неща, като снимки например, та уловихме момента :))

Четиридесет и първа серия "Запас" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Четиридесет и първа серия "Запас" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален ФилмЧетиридесет и първа серия "Запас" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
5. Музиката в сцена 341 е от песента "Infiniti noi" на Pooh.
6. Следващата серия очаквайте след... един месец, като се прибере другарят Спасов от запас :)

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: donaddt (10 март 2012 10:25)

Ей, Цоне! Чудно съботно събуждане. Много ми хареса как е пресъздадена атмосферата в цеха. Звуците, фона, дълбочината...


 
 
№2 от: 9585 (10 март 2012 10:58)

Сиана като ревна и на мен ми се напълниха очите със сълзи em_31

 

Снимката с татко ти също много ме развълнува ...

 

Сега изведнъж ми просветна, като бях малка, по-малка от Сиана може би, значи сигурно около 6 годишна, тогава нали живеех при баба и дядо в Русе. Та дядо го извикаха запас и помня, че много се притесних и ми беше мъчно, а и аз като Сиана бях сигурна, че отива на война em_2 

Понеже не помнех подробности, сега звъннах на дядо да ми разкаже, и той каза: "Оо, вярно бе, как си спомняш?!?!" Не си спомняше коя година точно е било, но щом съм била много малка, предполагам, че е било 86-87 година. Каза, че са го викнали за 2 седмици в Две могили, бил е разузнавач-химик  em_18 em_90 И той е бил с униформа, спяли на войнишки легла. И след това каза така: "Ама към 19.30 ч. офицерите понеже и те бяха все началници като мене (той нали беше зам.директор на Операта в Русе), викаха АЙДЕ ... и отивахме в селата по кръчмите" em_11 em_69 

И такаааа, отново те поздравявам, Цоне, за невероятната серия.


 
 
№3 от: Cvetan (10 март 2012 11:40)

Спасов-Запасов em_11 
Много се смях!
И моя баща ходеше  запас по1 месец ,веднъж годишно, и все разказваше колко е хубаво.
Аз също съм о.з.капитан-сега е о.р.и ходих през 97 г. във Велико Търново в училището за месец и беше голяма веселба.




--------------------
 
 
№4 от: Цонка (10 март 2012 12:09)

Донче,  кънтежа в цеха - много ярък спомен.
Гале, разузнавач-химик... :em_90: :em_74:
Цецо, много време е това месец, бе! Моето другарче /радио-телеграфист/ го бяха повикали за три дни през 93-та и аз се отръшках от мъка. А те там яли кюфтета и играли карти, после пак яли и пак играли... И се върна щастлив.
Аз нямам спомени от запасите на баща ми. Иначе си ревях по закон всеки път, като заминаваше в командировка. Все ме беше страх, че никога повече няма да се върне... :em_31:




--------------------
 
 
№5 от: tivesto (10 март 2012 14:05)

Малеееее, отървах се от запаса! Черпя с лимонаТа, даже две! em_69 

А съседа Спасов го чакаме с голямо нетърпение на софра в мазето. Ще има em_59 и em_70 Даже и em_132




--------------------
 
 
№6 от: Anakin Skywalker (10 март 2012 16:41)
Цитат Цонка: "Момиченцето закри личицето си с ръка, продължавайки да хълца:
— Ти ми обеща, че никога няма да ходиш на война, пък ще ходиш!!! Като дядо...

...трябваше и съседите Велизаров, Чуканов и Жорето да бъдат привикани, но реших да им простя. Пък те ще почерпят по една лимонада :))"

Цоне, като ме пратите на дежурство обещавам да бъда бдителен и да не допусна да стане нова война, и да не плачете нито ти, нито Галя, нито Веспасианчетоem_20 em_44

Имам примера в лицето на товарищ Станислав Петров, за когото искам да разкажа тук. За една истинска случка през 1983, когато за малко не се случва армагедон...благодарение на здравия си разум той взима правилното решение, нарушавайки всички възможни заповеди. Офицер Петров спасява света от Трета световна война.  Небето е пълно с изненади", казва днес с усмивка 71-годишният офицер от запаса Станислав Петров. Преди 29 години той лично се убедил в това, спасявайки света от Трета световна война.

1983 година. Студената война е в апогея си. Надвисналата над света ядрена заплаха е силно осезаема. Съветският съюз разполага с повече от 400 ракети от типа SS 20. Наричали ги "ужасът на Европа". По това време две трети от съветските ракети, готови за нападение, са насочени към Западна Европа, към цели като Лондон, Париж и Бон. Всяка една от атомните ракети разполага със сила на взрива 1 мегатон, която е 50 пъти по-голяма от тази на хвърлената над Нагазаки през 1945 година атомна бомба.

Когато сирените започнат да вият...

Западна Европа реагира на съветската заплаха, разполагайки на своя територия ракетите Пършинг ІІ. Във Вашингтон управлява президентът Роналд Рейгън, който нарича Съветския съюз "империя на злото". Политическата атмосферата е силно нажежена. Москва очаква всеки момент нападение от страна на САЩ. Съветският ръководител Юрий Андропов е убеден в това, че Вашингтон планира ядрен удар.

Вечерта на 25-ти септември 1983 година полковник Станислав Петров напуска дома си и се отправя към работното си място. Предстои му нощна смяна. Никой в семейството на офицера не знае какво точно работи той. През тази нощ Станислав Петров е оперативен дежурен в команден пункт Серпухов-15, намиращ се на около 90 километра южно от Москва. Мястото е свръхсекретно и не е отбелязано на нито една карта, предназначена за обществено ползване. Тук се намира централата на съветската космическа система за ранно предупреждение за ракетно нападение, наречена "Око". Всъщност Станислав Петров е инженер по образование. Офицер става впоследствие. Затова десетилетия по-късно той казва не без самочувствие: "Светът трябва да е щастлив от това, че през онази нощ командването поех аз, а не някой мухлясал военен." Не се знае как щеше да постъпи един такъв тъп военен, който е свикнал да действа, съблюдавайки строго разпоредбите, без да мисли. Станислав Петров отива дори още по-далеч - той се осланя на интуицията си. Използваната по това време от Съветския съюз космическа система за ранно предупреждение е в състояние да съобщи за предстоящ ядрен удар цели 10 минути преди класическите радари, но не може да го предотврати. Станислав Петров е абсолютно наясно със системата, тъй като той самият е разработвал компютърните програми и упътването за работа с нея.  Малко преди полунощ започват да вият сирени. На екрана пред Станислав Петров се появява надпис с червени букви: Старт. Това означава, че системата е засякла старт на ядрена ракета от американска военна база. Шпионският сателит Космос 1382 съобщава за началото на апокалипсиса. До нападението над Русия остават само 25 минути. 200 души в командния център Серпухов впиват очи в командващия офицер Станислав Петров. По това време ядреното нападение от страна на САЩ се смята за напълно вероятно. Малко преди това руският шпионаж е съобщил за големи маневри на НАТО. Само три седмици преди това руснаците са свалили южнокорейски Боинг 747-100 нахлул "погрешка" в съветското въздушно пространство

Предотвратеният ядрен апокалипсис

"Краката ми бяха омекнали като памук", спомня си днес полковникът от запаса за ужасната нощ. Той все пак запазва спокойствие и здрав разум. На подчинените си той изкомандва следното: "Сядайте по местата си и продължавайте да работите!". В този момент мисълта му е отправена не към възможните милиони жертви на предстоящия ядрен конфликт, нито към семейството му. Занимава го само едно: "Никой не започва нападение, изстрелвайки една по една ядрени ракети. Напротив! Това се прави със стотици ракети едновременно", казва си Станислав Петров. Тогава се обажда на началника си и казва с уверен глас: "Това е фалшива аларма". Едва затворил телефона, сирените започват да вият отново. Системата засича старт на втора ядрена ракета от САЩ, после на още три...Съветският офицер обаче се съмнява в това, което показва екранът пред него. Последвалото разследване установило, че Станислав Петров е бил прав: причината за фалшивата аларма била в това, че датчиците се задействали в резултат на слънчевата светлина, отразила се в облаците. Офицерът обаче бил наказан, защото не изпълнил задълженията си и не издал полагащата се в такива случаи заповед. Точно това обаче спасило човечеството от ядрен апокалипсис. Едва през 2006 година в щаб-квартирата на ООН Станислав Петров получава специалната награда на международната организация "Асоциация на гражданите на света".

 




--------------------
 
 
№7 от: Frangata (10 март 2012 16:58)

По стълбите насреща се зададоха съседите Велизаров, Чуканов и Жорето, всеки понесъл по нещо за ядене и празна каничка.

Съседите много делово подхождат към въпроса. Личи си професионалният подход и дългогодишният опит. Наистина имаше тогава практика да се правят мазета на механи с дървени ламперии и т. н., така че човек хем да си е на своя територия, хем да е по-далеч от жена си.

Anakin Skywalker,

Цитат: Anakin Skywalker
Точно това обаче спасило човечеството от ядрен апокалипсис.

Историята сигурно е вярна, но има и други системи за предотвратяване на подобно нещо. Не може сигурността на света да се крепи само на един екран, който показва тия данни. Най-малкото трябва да има дублиращи системи, които получават информация от други места. А и още от 60-те години има пряка "червена" линия между Кремъл и Белия дом, която е направена точно за подобни случаи.




--------------------
 
 
№8 от: Цонка (10 март 2012 17:21)

Frangata, тези тримата съседи си имат запазени традиции във филма, които започват от тук.
Жоре бе, къде се отплесна към страховити теми! Така вече съвсем ни подплаши нас дечурлигата и ревнахме с цяло гърло. em_32 Аз исках само да си направим таблото по химия, да си поиграем на пилоти и да пратим татко си запас...




--------------------
 
 
№9 от: tivesto (10 март 2012 18:04)

Тя 19-та серия си е направо култова! Цоне, благодаря ти, че ни я припомни! Голям смях падна... em_75




--------------------
 
 
№10 от: Айви (10 март 2012 18:43)

 Поредната страхотна серия! em_83

— Ти ми обеща, че никога няма да ходиш на война, пък ще ходиш!!!

 Точно така реагирах (и последвалите сълзи, разбира се), когато и моят татко го повикаха запас. Май повечето деца така сме го приемали - бащите ни отиват на война! em_18

Ще ми пишеш или ще ти викам Запасов!

em_75 em_75 em_75


 
 
№11 от: Simpra (10 март 2012 19:09)

em_30 Не съм съгласна следващата серия да е чак след месец! em_4




--------------------
 
 
№12 от: mchukanov (10 март 2012 20:05)

  их, Изюмкееее, чак си завидях, ако ме беше пратила запас em_11 em_43 - какви ли магарии щяхме да разправяме с комшиите после em_40 em_11 

... бе някой няма ли да ходи до Москва скоро, командировка нещо, екскурзия, че ми трябва от онова суровото кафе, да пробвам за разсад в новия парник, дето сковах на Пънчево

Ма лимонадата не се губи em_9




--------------------
 
 
№13 от: катя милушева (11 март 2012 10:15)

Благодаря ти Цоне! Много динамична серия,и така прецизно изпипана!!!!

Това със снимката на татко ти и мен ме развълнува, представям си как ти е трепнало сърцето:)))

Цитат: mchukanov
их, Изюмкееее, чак си завидях, ако ме беше пратила запас em_11 em_43 - какви ли магарии щяхме да разправяме с комшиите после em_40 em_11
 

Цоне ,прати го за 50 на 50:))))) да види той!!!

 


 
 
№14 от: bat_mitco (11 март 2012 12:38)

      В ЕПИЗОДА ИМА ЕДИН ТАКЪВ ТЪНЪК ДЕТАЙЛ - СПАСОВ СЕ ОБЛИЧА В УНИФОРМАТА ОЩЕ У ДОМА...ЦОНЕ, ОТКЪДЕ Я ЗНАЕШ ТАЗИ ПОДРОБНОСТ- ЧЕ НЯКОИ ЗАПАСНЯЦИ СИ ДЪРЖАХА МЕШКИТЕ С УНИФОРМАТА И ПРОЧ. ТАКЪМИ ВКЪЩИ...ПРИ ТОВА, ТАЗИ ПРАКТИКА Е ТИПИЧНА ЗА ОТРЯЗЪК ОТ ВРЕМЕ...В КРАЯ НА ОСЕМДЕСЕТТЕ ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ТАКА...

     ТАТКОВАТА МЕШКА СИ БЕШЕ У ДОМА...СЛАГАЛ СЪМ И КЕПЕ, И КАСКА И ПРОТИВОГАЗ...ОКОЛО ДВАДЕСЕТИНА ГОДИНА ПО-КЪСНО И АЗ ХОДИХ НА ЕДИН ДЪЛЪГ ЗАПАС...ДАЖЕ ПРЕДИ ДА ЗАМИНА  НА ЕДИН КУПОН В РОЛЯТА НА ДИДЖЕЙ СЕ САМОПОЗДРАВЯВАХ С ТОВА...




--------------------
 
 
№15 от: Цонка (11 март 2012 13:53)

Бат Митко, той получава униформа предния ден от поделението в града. В края на сцена 337 подполковник Горанов му казва да ходи да си я вземе оттам. Иначе в дома си държи само кубинки. Доста мислих върху начина, по който би могъл да се сдобие с униформата, защото много държах Нелчето да го види така, и накрая избрах този вариант. em_116

em_111 А, бях намислила сцена, в която Огнян си играе с противогаза и баща му му показва как се слага бързо и без да те оскубе :)) - с ръцете вътре, отваряш го и си мушваш главата... Както ни учеха по НВО :) Но се отказах.




--------------------
 
 
№16 от: Frangata (11 март 2012 19:47)

Той се погледна в огледалото и заоправя косата си.
— Антоне бе, нали няма да се подстрижеш късо?
— Направо ще си обръсна главата и ще си пусна мустак.

Това съм го виждал наяве. Бях в казармата, отнякъде бяха събрали запасняци - точно такива запасни офицери обаче, не редници, които имаха огромни мустаци. Не си спомням от кой край на България бяха. Мен ме сложиха да се грижа за печката с дърва и въглища в класното помещение в учебния корпус, в което ги бяха настанили. Сладка работа - не те търсят за друго, само им носиш веднъж дневно гориво, палиш им сутрин печката и това е. Та те хората бяха дошли с едни огромни туби с вино, шишета с ракия и съответните мезета за тях, с които понякога така ме черпеха, че едва се крепях прав на вечерна проверка - човек губи тренинг там и се напива от малко. Това продължи доста, може и месец да е било. Но в един леден ден, защото това беше през зимата, около половината от тия господа се оказаха с остригани до голо глави, явно бяха свършили нещо наистина грандиозно, не помня какво, полежаха и в ареста като прости войници, но после ги пуснаха да  продължат да си карат запаса. Е, та после те така ходеха из поделението: с голи глави и тлъсти мустаки.

em_70




--------------------
 
 
№17 от: Цонка (11 март 2012 20:20)

Хах! Голяма щуротия ще трябва да са свършили... Чак да накажат сериозни възрастни хора по тоя начин!!! em_7
Между другото, точно история за палене на печки изслушах, докато мислех серията и подпитвах за запасняците.
И понеже тази серия много ми се върза с Pooh, ето още нещо.




--------------------
 
 
№18 от: templar (12 март 2012 00:14)

Серията е шедьовър! Изпипана до последната дума и сричка. Поздравления! Само това с един месец полагаем домашен, няма да се разберем. Цоне, не може така. Пиши си редовно. Дълг към Родината...


 
 
№19 от: mchukanov (12 март 2012 16:44)

Цитат: Frangata
явно бяха свършили нещо наистина грандиозно, не помня какво, полежаха и в ареста като прости войници, но после ги пуснаха да продължат да си карат запаса. Е, та после те така ходеха из поделението: с голи глави и тлъсти мустаки.
 

... нещо такова ми се въртеше, ама не толкова скромно




--------------------
 
 
№20 от: anni (13 март 2012 19:38)

Ама мноо е дълъг този запас- цял  месец.Баща ми също са го викали, но не ще да е било за толкова дълго време.Разказвал е разни щуротии, явно не е бил травмиран прихически от тези мероприятия. Очаквам нетърпеливо завръщането на Запасов и ако може да е предсрочно,че да не страдат толкоз Нелчето и децата. Поздравления за серията, Цонке!




--------------------
 
 
№21 от: shturcho (23 март 2012 10:14)

Изобщо не съм наясно със запаса, но серията много ми хареса. Запасов  wink. А на Огнян направо му завидях.


 
 
№22 от: bat_mitco (23 март 2012 14:56)

Цитат: shturcho
Изобщо не съм наясно със запаса...

  ДАВАМ КОРЕСПОНДЕТСКО ОБУЧЕНИЕ ПО ВЪПРОСА...О.З. ОФИЦЕР СЪМ...И СЪМ ДЕТЕ НА ОФИЦЕР ОТ ЗАПАСА...ДЕМЕК, КВАЛИФИЦИРАН СЪМ...

     НА ЕДИНСТВЕНОТО ПОДОБНО МЕРОПРИЯТИЕ, В КОЕТО СЪМ УЧАСТВАЛ ОТИДОХ ЗВЕРСКИ ПРИТЕСНЕН...КАК ЩЕ КОМАНДВАМ МЪЖЕ С ЕДНО 20-30 ГОДИНИ ПО-ВЪЗРАСТНИ...ТЕ ОБАЧЕ СЕ ОКАЗАХА ЕДНИ ДЕТО СА БИЛИ В АРМИЯТА ПО ВРЕМЕ НА КАРИБСКАТА КРИЗА...ГРАНИЧАРИ И ПЕХОТИНЦИ...ОСВЕН ВСИЧКО ДРУГО ИМАШЕ НЕВЕРОЯТНИ ОБРАЗИ И КОМИЦИ...




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 6
Потребители: 0
Гости: 6

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!