Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Септември 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
 
 
Архиви
Септември 2019 (2)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
Април 2019 (12)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Четиридесет и втора серия "Завръщане" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
7-04-2012, 20:20 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
четиридесет и втора серия „Завръщане“


--- сцена триста четиридесет и шеста ---

Прашният зелен УАЗ 469 изви рязко и спря в началото на жълтите плочи на градския център. Задната врата се отвори и отвътре изскочи другарят Спасов във военна униформа. Обърна се и взе от седалката шинела си, брезентовата раница и огромен букет жълти нарциси. След няколко опита успя да затвори вратата на военната кола и махна за довиждане към останалите в нея пътници. Чу се клаксонът, джипът подскочи на място и полетя по булеварда.
Мъжът се закова насред жълтите плочи, изтри чело с ръкав и широка усмивка се разля по лицето му. Постоя така, погледа минувачите, облечени с ризи с къс ръкав в топлия априлски ден, погледа минувачките в пролетните им рокли, после въздъхна дълбоко:
— Най-после вкъщи!
 
Преметна раницата на дясното си рамо и понесъл шинела и цветята, с широка крачка пое по жълтата главна улица на града, която се стелеше далеч напред, лъскава като река под ярките лъчи на слънцето.
Отмина малката галерия и хлебарницата с пирожките, шах-клуба, пенсионерския клуб, Първа аптека, закусвалня „Чайка“ и зави покрай новостроящия се хотел, отмина магазина на „Родопа“, сладкарница „Захарно петле“, Дома за Българо-Съветска дружба и застана пред сградата на Общинския Народен съвет. Изкачи стълбите през две и влезе във фоайето. Вътре се огледа, пресече го бързо и пое нагоре към втория етаж.
— Ехейии! — чу се пресипналият глас на портиера, който изскочи от някаква врата. — Къде бе, войниче? Това да не ти е градската баня!
Другарят Спасов спря насред стълбите и погледна надолу ухилен.
— Я! — зарадва се портиерът. — Ти ли си бе, Антончо? Ехехее...
— Аз съм, чичо Стояне. Нямаше те в кабинката и...
— Ааа... Бях за малко по... Нали знаеш, на тази възраст вече... Ти що си тъй облечен? И капитански пагон... Брей да му се не види, значи!
— Изпълнявах дълга си към Родината... Цял месец запас. Горе ли е Нелчето?
— Горе, горе! Отивай! Ехехееее... Ще ти се зарадва тя... Цял месец... Ехехеее... — старият човек продължи да си приказва сам и след като другарят Спасов се изгуби по стълбите нагоре.
Капитанът закрачи по дългия коридор с врати от двете страни. От една стая излезе мъж в костюм и за малко двамата не се сблъскаха.
— Пардон! — каза мъжът и огледа военния. — Ахахаа... Спасов! Прибираш се, а? Ахаха... Ха добре дошъл! — протегна ръка.
— Стаменов! Здравей! — раздруса ръката му другарят Спасов. — Радвам се да те видя. Прибирам се. Хем предсрочно.
— Виждам. Жена ти те чакаше чак вдругиден. Ще я зарадваш.
— Сто на сто! — ухили му се капитанът. — Ще я освободиш ли от работа за този следобед? Или ти е особено наложително присъствието й?
— Разбира се, че ще ти я освободя! Работата не е кон да избяга. На тебе добре ти се е отразил запасът обаче. Помургавял си, сякаш си и понапълнял...
— Какво да ти кажа? Ядене на корем... Скара, салати... Домашно вино, крушова, покер на открито, спорт... Народната армия ни предложи отлични условия за приятно прекарване... Ще ти разправям някой път, като се съберем.
— Хехехе... Пък ние тука те мислим... Хайде, върви да изненадаш Нелчето! Върви!
Двамата се разделиха усмихнати.
Другарят Спасов застана пред една от вратите и почука.
— Влез! — чу се отвътре женски дует.
Мъжът натисна дръжката и хлътна в стаята.
— Добър ден, другарки! — затвори зад себе си и застана пред двете бюра, ухилен, с блеснали радостно очи.
Двете жени вдигнаха глави.
— Ах! — извика Нелчето, скочи от стола и заобиколи бюрото, като събори купчината папки подредени в ъгъла му. — Върна ли се най-сетне!?!
Другарят Спасов захвърли шинела и раницата на закачалката и сграбчи жена си. Подържа я малко, после я пусна, поогледа я, пак я прегърна, целуна я по косата и отново я пусна. Раздели нарцисите на два букета и ѝ подаде единия. Приближи се до бюрото на другата жена в стаята и ѝ подаде втория букет нарциси.
— Пепо, заповядай! — ухили ѝ се.
— Аууу бе, Антоне! Мерси! — зарадва се Пепа и помириса цветята.
— Искаш ли да ти направя кафе? Гладен ли си? Сядай де!.. — разтича се Нелчето.
— И кафе ми се пие, и съм гладен, ама няма да сядам, защото си тръгваме. Стаменов разреши! — издекламира по войнишки другарят Спасов.
— Мммм, браво! — зарадва се жената. — Къде го видя Стаменов?
— В коридора. Готова ли си? — нетърпеливо я подкани и докато чакаше се обърна към Пепа: — Как я карате у вас?
— Ми какво да ти кажа, Антоне... — тежко въздъхна Пепа. — От работа — вкъщи, откъщи — на работа... Децата, старите... Влайко почти всяка вечер ходи на лозето... На едно кино не ме е извел... Ей такива ми ти работи. Нищо ново! — жената въздъхна още по-тежко и заподрежда цветята в стъклена ваза.
— Че покани го ти на кино, той като не се сеща! — даде акъл мъжът и се ухили широко. — Ей го телефона, завърти му и го уговори за довечера за шест. Пък да видим дали ще ти откаже.
— Да, да... Няма да се съгласи — поклати глава Пепа и се начумери. — Ще каже, че съм превъртяла.
— Няма да каже.
— Ще каже.
— Пробвай, да видиш, че няма да каже!
Нелчето се беше приготвила за тръгване, но приседна на ръба на бюрото и с усмивка заслуша спора.
Пепа вдигна неуверено телефонната слушалка и набра някакъв номер:
— Ало, „Метал“? Дайте ми нормировчиците, ако обичате... Чакам... Да... Влайко Влаев... Жена му... — зачака. — Ало?.. Здравей!.. Нищо не се е случило бе, не се паникьосвай... Ми така просто... Аха... Да... Абе, чудех се, искаш ли довечера да отидем на кино?.. Ало?.. Влайко?.. Там ли си?.. Помислих, че прекъсна връзката... Ааа... Мислиш... Е?.. Аха!.. Каквооо??? — извика жената. — Добре ли каза? Добре??? Не знам какво дават... Ще погледна... Да, ще се видим вкъщи и после... До довечера. Чао.
Пепа затвори телефона и премигна глупаво.
Другарят Спасов я гледаше доволно усмихнат:
— Казах ли ти?
— Ми сега? — пулеше се насреща му Пепа. — Аз нямам нагласа да ходя на кино тази вечер — припряно запреподрежда цветята във вазата. — Знаеш ли колко работа ме чака вкъщи? Пък и хич не обичам да ходя на кино...
— Ми що се оплакваш тогава от Влайко, че не те води? — избухна в смях другарят Спасов.
— Миии... — вдигна рамене жената.
— Миии?.. Така, да си мърморите само вие...
— Да взема да му се обадя пак и да му кажа да не ходим...
— Е, тогава вече наистина ще каже, че си превъртяла — извика другарят Спасов, без да спира да се хили. — Хайде, приятно прекарване довечера, пък утре ще кажеш дали е бил хубав филмът, да идем и ние. И носи много поздрави вкъщи! Чао.
Мъжът взе от закачалката шинела и раницата, отвори вратата, ухили се за последно на Пепа и пропусна Нелчето пред себе си.


--- сцена триста четиридесет и седма ---

— Браво! — похвали го Нелчето вън в коридора. — Видя ли сега какво направи?
Другарят Спасов преметна ръка през раменете ѝ.
— Хихихи... — хилеше се доволно. — Извърших едно добро дело. Ще видиш утре колко щастлива ще дойде на работа Пепа и цял ден ще си тананика зазяпана през прозореца.
— Сигурно — разсмя се Нелчето. — Дано поне случат на филм. Ти, Запасов, защо не ми писа?
Двамата слязоха по стълбите на Общинския Народен Съвет и свиха вляво, покрай сградата.
— А! Писах ти!
— Така ли? Аз защо не съм получила нищо?
— Защото... не изпратих писмото.
— Ама наистина ли ми писа?
— Да!
— Не ти вярвам.
— Имам доказателство.
— Дай го!
Двамата се спряха на ъгъла на руската книжарница и мъжът затършува из джобовете на раницата.
— Ето го! — измъкна поомачкан плик с адреса им изписан на него.
— Брей! — удиви се жената. — Вярно, че си писал. Може ли да го прочета сега?
— Може, разбира се, нали е адресирано до тебе. Твое си е.
Докато двамата вървяха по тротоара край старата стоматология, Нелчето трескаво извади голям кариран лист от плика, разгърна го и прочете:
— Здравей, любима!
После вдигна празния лист и го размаха пред лицето на другаря Спасов.
— Това ли е? „Здравей, любима!“
— Малко ли е? Знаеш ли колко време го мислих? — захили се той.
Жената го изгледа и каза:
— Добре поне, че се обаждаше по телефона...
— Всяка вечер! Сприятелих се с телефонистчетата там... Добри деца.
— Да, да! Всяка! — заспори тя. — Дванадесет пъти за двадесет и осем дни — обяви статистиката.
— През вечер, значи! Че то все едно никъде не съм ходил. А трябваше да си починем един от друг.
Двамата се хилеха и вървяха така до кръстовището на ресторант „Рибарска среща“. Там спряха, за да изчакат един ожулен небесносин Москвич 408 да се изтътрузи по пътя.
— Ела да купим хляб — посочи Нелчето с глава.
Пресякоха и жената се вмъкна в хлебарницата на ъгъла срещу ресторанта.
Мъжът търпеливо зачака отвън.
След малко тя излезе в ръцете с хляба и някакъв пакет.
— Негърчета. Пресни. Да не повярваш. С последните щях да си счупя зъб.
— Сиана в бабини си ли е?
— На гости са с майка ти у леля ти Танаса. Ще си я приберем довечера.
— Кога трябва да се връща Огнян от пролетуването?
— Утре. Антоне бе, ти как така се прибираш по никое време? И защо миришеш на руснаци?
— Ха! — извика другарят Спасов. — Докараха ме с джип двама съветски летци. Как позна?
— Тази миризма мога да разпозная от километри. Като индианец. Колко ме е мъкнала със себе си майка ми, докато работеше на летището... Ти снощи по телефона защо не ми каза, че се прибираш днес? И къде ги намери другарите съветски летци?
— Витя и Толя — Виталий Снаряженко и Анатолий Сломанноящиков. Големи симпатяги! От Долна Митрополия тръгнали късно следобед вчера за насам, за нашето летище. Трябвало по пътя да оставят нещо в поделението в онзи град, където бях запас. И вечеряха с нас, и до късно поливахме българо-съветската дружба, и останаха да нощуват, защото нямаше как да продължат в съответното състояние... Та се възползвах от случая — на сутринта рано-рано командирът на поделението ми разписа документите и — хайде на колата, със съветските летци. Не ти казах снощи, като се чухме, защото още не знаех... И колко бързо пристигнахме... Снаряженко кара джипа като самолет — захили се другарят Спасов. — Изсипаха ме в началото на центъра и запрашиха към летището. Подариха ми бутилка водка... В раницата е, между дрехите, да не се потроши. И значки ми подариха, и картичка. За спомен. А! Да не забравя! Цял месец ще бъдат в града. Поканил съм ги на гости другата седмица, да знаеш.
— Леле! — възкликна Нелчето.
— Огнян ще се зарадва... — в свое оправдание допълни мъжът.
— Като сте подивели с тия самолети... Антоне бе, ти знаеш ли, че си напълнял?
— Знам! Обещавам да се приведа във форма бързо.
— В нищо няма да се привеждаш! Така си много добре!
— Стига бе!
— Сериозно.
— По някое време следобед ще отскоча до завода.
— Ха! А защо ме измъкна от работа, като ще ходиш в завода?
— Миии...
— Още не си се прибрал и хукваш...
— Аз само за малко... Да видя как е дереджето... Ние с Енев се чувахме няколко пъти... Няма проблеми някакви сериозни... Но се изкушавам да им се изтърся изневиделица...
— Ами да беше отишъл първо да си видиш завода!.. — престори се на сърдита Нелчето.
— Ааа, не! — ухили ѝ се другарят Спасов. — Аз си имам приоритети! — потупа я по рамото и я придърпа.
— Тогава си гледай приоритетите и забрави днес за работа!
— Добре! — съгласи се охотно. — Какво има за ядене вкъщи?
— Пилешка яхния, пастет, маслини, черна ряпа на филийки с много оцет и сол, хамбургски салам, горчица, овче сирене, кашкавал, топъл хляб... — Нелчето вдигна хляба и бутна края му под носа на мъжа.
Другарят Спасов отхапа от препечената златиста коричка.
— Малеее, давай да бързаме! — каза с пълна уста.
— Цветята откъде са?
— Спряхме по пътя в едно село за вода. И бабката, дето ни пусна да си налеем от чешмата ѝ, ни набра огромни букети... Целият ѝ двор беше жълт от нарциси... Я повдигни пак хляба...
Двамата се изгубиха по улицата към булеварда.


--- сцена триста четиридесет и осма ---

— Гледай какво шкембе съм направил! — другарят Спасов нахлу във всекидневната по долнище на анцуг, държейки бяла фланелка с къс ръкав, която се готвеше да облече.
— Я? Я да те видя? Ахахаха... — разхили се Нелчето и го заоглежда. — На потник ли си изгорял бе? Мязаш на шведския крал Спас на Слънчев бряг.
— Те така и ми викаха в поделението — Спас. Само дето шведките липсваха... Иначе останалото беше на ниво.
— Такива шведки ще ти дам!.. — сбръчка вежди жената. — Лекциите по потник ли ги чете или копа канал?
— Не беше канал — отвърна мъжът, намъкна фланелката, опаса я в анцуга, пооправи мократа си коса и се тръшна на един стол пред подредената за обяд маса. — Ммм! Много вкусно изглежда! Имаме ли бира?
— Имаме... — тръгна към кухнята Нелчето и му извика оттам: — И какво беше, като не беше канал?
— Покер, белот, табла, шах, футбол, риболов... — заизброява той. — Все ей такива изтощителни неща... Същинско лято е последните няколко дни. А там — по-голяма жега от тук.
Жената донесе две бутилки бира, подаде му ги и седна срещу него.
Другарят Спасов отвори едната и ѝ я върна, после отвори другата за себе си.
— Наздраве! — ухили ѝ се и чукна бутилката си в нейната.
— Наздраве! Добре дошъл!
— Добре заварил!
Двамата отпиха, после мъжът остави бирата и се зае с обяда.
— Леле, Нелче... Няма другаде манджи като твоите, да знаеш! Така ми липсваше този аромат... На леко загоряло...
— Антоне! — захили се жената. — Изобщо не мирише на загоряло манджата, не си измисляй!
— Не знам на какво, но е на нещо добре познато и любимо! Само твоите манджи миришат така!
— Май много ти е домъчняло за вкъщи!
— Много! — потопи огромна хапка в яхнията и я натика в устата си. — Следващия път ще ви взема и вас.
— Става! — съгласи се жената, облегна се назад и го зазяпа, докато се храни.
— Ти няма ли да ядеш? — попита я.
— Не съм гладна! — отпи от бутилката и се изтегна в стола, скръсти ръце и продължи да го зяпа.
Той спря да дъвче и и я изгледа усмихнат:
— Май и на тебе ти е домъчняло.
— Ми домъчня ми...
През отворената балконска врата се чуваше щастлив чичопей, изгубен из голите клони на младата липа на тротоара. Две гугутки, кацнали на телевизионната антена, издаваха монотонните си упоителни пролетни звуци, а котаракът Писондер, полегнал като сфинкс пред прозореца, дебнеше момента, в който любовта щеше да притъпи вниманието на някоя от тях. Слънцето се кипреше горе, разтегнало лъчите си в широка усмивка.
— Какво става из махалата? Нещо ново? — полюбопитства другарят Спасов.
— Ново, ново... — замисли се Нелчето. — На съседа Чуканов кафето му в опитните оранжерии в Пънчево измръзнало в големите студове и експериментът отишъл на кино. Чак сега разбрали, като пожълтяло до корена.
— Кой ти каза? — опули се мъжът.
— Чуканова.
— Лелееее... Той както му трепереше на това кафе... И сега? Сигурно е в немилост... Като главен агроном на тукашния разсадник му разрешиха да опита, купиха оранжерии чак там долу, на юг, заложи си авторитета и толкоз държавни средства... Трийсет декара парници... И колко растения вътре... Еее, ми като не е постоянно там да контролира нещата... Ама съвсем ли заминало?
— Съвсем. Сега щял да ходи в Москва за още сурово кафе... Експериментът продължава...
— Довечера, ако се събират, ще разбера повече... Оооох... Надух се!
Другарят Спасов взе последното кръгче ряпа, изтръска я от оцета и захрупа.
— Ух, че люта... Трябва да звънна на Барабата, да му кажа, че съм се прибрал.
— Обеща, че днес няма да работиш... — Нелчето събра празните чинии и стана.
— Да се чуем само, не че...
— Ти нали знаеш, че синът ти редовно се чува с дъщеря му... — извика жената откъм кухнята. — Само ако ти кажа каква сметка е навъртял за миналия месец...
— Ъфффф... Този Огнян бе!.. — въздъхна тежко другарят Спасов. — Голяма любов!
— Голяма! — потвърди Нелчето. — Сега си е наумил да се записва на плуване с треньор. Не му стигало само да може да плува. Искал да се състезава. Ще сложа кафе.
— Мммм да, сложи! — зарадва се мъжът, стана и отнесе към кухнята останалите чинии, затвори вратата, седна на един стол и запали цигара, докато Нелчето приготвяше кафето. — Че да се запише! Ако прецени, че има достатъчно свободно време да се занимава и с това...
— Ама нямало места в групите с треньор. Не достигали треньорите, представяш ли си? Желаещи има, басейни има, треньори няма. Ще те навива да ходите заедно — сутрин преди работа.
— Ха! Браво! Измислил го вече. Заради Валерия, нали? Защото тя тренира и...
— Да, и той да не остане по-назад... — довърши Нелчето.
— Това не е лошо, че се подвежда от хубавите неща... Да изравни позициите... — разхили се другарят Спасов.
— А знаеш ли там пък какво се случва? — Нелчето разбърка кафето малко преди да кипне върху котлона, спря газта и извади две чаши и цедка.
— Къде там? — попита мъжът.
— В София.
— Какво се случва?
— Валерия се е заела да изрешава де що сборници по математика има издадени, за да му е на нивото. И като не разбирала нещо, карала Барабата да решават заедно...
— Ахахахааа... — избухна в гръмогласен смях другарят Спасов. — Кой ти каза пък на тебе?
— Димана.
— Ама вие с нея чувате ли се?
— Една вечер ми звънна... Ей така, да си побъбрим... Та ми разказа... Приказвахме почти час... — Нелчето поднесе кафето и си запали цигара, след което се настани до мъжа си.
— Гледай ти, гледай ти... Важното е, че си влияят положително един на друг. Хехе... Дечурлига. Ще им мине скоро! — заключи мъдро другарят Спасов. — Разстоянието убива чувствата. А и на тази възраст...
— Може и да не им мине — оспори заключението жената и се втренчи в мъжа.
— Може — съгласи се той, отпи от кафето и притвори очи, сякаш поглеждайки далеч в бъдещето. — Сватята Димана и свата Бараба. А? Как ти звучи?
Нелчето прихна и дръпа чашата далеч от себе си:
— Абе ще си разлея кафето бе, Антоне! Хахахаа... Е, поне за едното дете няма да се притеснявам, какви сватове ще ни тръшне.
Двамата замълчаха замислени.
— Така се радвам, че успях да се прибера по-рано! — обади се другарят Спасов. — Много ми липсваше домът. Чак сега усетих, колко съм уморен...
Жената му се ухили и отпи от кафето.


--- сцена триста четиридесет и девета ---

— Шшшт, по-тихо, че може още да спи!
Нелчето и Веспасиана влязоха в апартамента и заключиха.
— Ще отида да проверя!
Момиченцето събу обувките си и забърза към всекидневната. Отвори внимателно вратата и влезе. На канапето спеше баща ѝ, завит през глава с памучното одеало на бели и светлосини ромбове. Детето се приближи на пръсти и се наведе над него.
— Татко? — прошепна и го бутна с ръка. — Татко... Спиш ли?
Никакъв звук.
— Таткооо... — прошепна отново детето.
Нелчето влезе във всекидневната:
— Не го буди... — каза тихичко на дъщеря си.
— Вече е шест и половина — протестира детето. — Няма да може да заспи довечера...
— Буди го тогава! — размисли жената и отнесе мрежите с покупки в кухнята.
— Таткоооо... — продължи да шепне момиченцето. — Ставайии... Прибрах се...
Веспасиана понадигна края на одеалото и погледна отдолу.
— Стой! — чу се глас изпод одеалото и някой сграбчи момиченцето, като светкавично го усука в плата.
— Помооощ... Хахахаахаа... Ти си будеееен... — крещеше детето и се мъчеше да се освободи от здравата хватка на баща си, който сръчно я опакова в одеалото и я сложи седнала на канапето.
— Ще събуждаш ли друг път заспали татковци, а?
— Даааа... — крещеше радостно детето. — Освободи ме!
— Обещай да не будиш повече заспали татковци и ще те освободя!
— Няма! — заинати се Сиана.
— Тогава оставаш в пашкула!
— Добре, обещавам!
— Късно е. Постой сега така, да ти дойде акълът.
Момиченцето не спираше да се кикоти и скоро се разхълца.
Баща ѝ се смили и я освободи от одеалото. Детето се изправи на канапето и го прегърна:
— Татко... Много ми домъчня... Хлъц... Много време те нямаше...
— Сега съм тук и вече няма да ходя никъде за толкова дълго.
— Какво ми донесе от запаса? Хлъц...
— Чакай да видим... Какво може да му се донесе от запас на деветгодишно момиченце?.. — почеса се по главата другарят Спасов. — Я иди в коридора, вземи раницата и бръкни в предния ляв джоб. Всичко, което намериш вътре е за тебе.
Сиана скочи от канапето и хукна, но при вратата се обърна:
— Кой ляв джоб? Хлъц... Като я гледам отпред или като я гледам отзад? — поиска разяснения.
— Като я погледнеш отпред и посочиш с лявата си ръка — това е джобът. Той има и катарамка, другият няма — уточни бащата.
— Добре! — детето изчезна зад вратата.
Другарят Спасов влезе в кухнята при Нелчето, която подреждаше покупките.
— Голям сън му удари ти! — отбеляза тя. — Цял следобед! След кафето легна и откърти...
— Нямах представа, че съм се скапал така — прозя се и заразтърква очи той.
— Нали каза, че нищо не си правил там...
— Ми то нищонеправенето повече изморява... Искаш ли да излезем сега тримата, да се разходим извън града, по черните пътища... Таман да видя и колата на какъв ред е.
— Може. Вашите ни поканиха, ако искаме по-късно да минем, да те видят... И на тях им е домъчняло...
— Хубаво. Ще се поразходим до залез и после ще ги навестим...
Веспасиана връхлетя при тях и се развика:
— Мамо, виж! Тефтерче, химикал, значки и меняща се картичка... Ще си надпиша веднага тефтера... Хлъц... Нали може, татко?
— Може, разбира се! — разроши косичката ѝ другарят Спасов. — После отиваме на разходка из нивята... Искаш ли?
— С колата ли?
— Аха.
— Искам! — заскача детето, занесе подаръците във всекидневната и се огледа за котето. — Пис-пис... Писондер... Ела, да видиш, хлъц, едни неща!
Животинчето се извлачи изпод пердето и влезе от балкона в стаята. Веспасиана го награби през коремчето и то увисна в ръката ѝ. Тя седна на един стол, сложи го в себе си, постави предните му лапи на масата, така че да може да вижда добре, и пръсна значките под носа му:
— А? Гледай какво става!
Котето вдигна лапа, поразбута ги и със замах събори една кръгла значка на пода. После скочи долу и се заигра.
— Внимавай да не се набодеш! — обърна му внимание Веспасиана, отвори тефтера на първата страничка, взе новия химикал и се приготви да пише.
Химикалът отказа. Детето дъхна върху писеца му няколко пъти и опита отново. Химикалът прописа.
Тефтер на Веспасиана Антонова Спасова, ул. „Нашедетска“ № 4 – Б...


--- сцена триста и петдесета ---

Курорт Албена, хотел „Братислава“,
на следващия ден, седем сутринта.

Жената минаваше по коридора, чукаше силно по вратите на стаите и викаше:
— Време е за ставане. Чаят изстина... Време е за ставане...
Децата се запоказваха след нея, рошави и сънени, после отново се прибраха и малко по-късно фоайето се изпълни с готови, облечени, къде измити, къде не, дечурлига.
— Тук ли са всички? — извика същата другарка и запляска с ръце. — Тихо! Някой да липсва?
— Нееее... — извикаха в хор децата.
— Да вървим.
Групата се качи по извитите стъпала към втория етаж на ресторанта и всички се пръснаха по обичайните си места.
Захари, Огнян и още две момчета седнаха на крайната маса към стълбите. Върху искрящо бялата покривка с червено каре подредена ги чакаше закуската: порцеланова еднолитрова бяла кана със син надпис „Балкантурист“, от която висеше конецът на едно пакетче чай, бели порцеланови чаши със син кант, чиния с много филийки хляб в средата на масата, чинии със закуската пред всяко място, съдържащи: два броя пакетче масло — индивидуална разфасовка; огромна купчина конфитюр; голям паралелепипед сирене; четири тлъсти парчета къдраво нарязан кашкавал; шест щедри на дебелина кръгчета шпеков салам и по едно яйце в специална поставка.
Децата замазаха филии и заредиха по тях продуктите от чинийките пред себе си.
Захари наля чай на всички, захапа филията си и каза:
— Хич не ми се прибира! Мога да живея тук до края на живота си!
— Хихихи... — разкикоти се Огнян и натика парче кашкавал в устата си. — И аз така. Като се приберем ще кажа на майка ми вече да ми сервира всяка сутрин такава закуска.
— Че тя какво ти сервира иначе? — полюбопитства едно от другите момчета.
— Миии... — замисли се Огнян. — Кускус, макарони, пържени филийки, филии с масло, салам, кашкавал, конфитюр, яйца, маслини...
Четирите момчета се разхилиха.
Докато закусваха, към масата им се приближи едно момиче от по-отдалечена маса, наведе се над Захари и му каза на ухо:
— Извинявай, може ли след закуска да поговорим?
Захари онемя. Пусна филията в чинията си и зяпна момичето.
— Добре...
Тя му се усмихна, завъртя се и се отдалечи към своята маса.
Трите момчета, вдигнали вежди в изненада, забиха погледи в Захари в очакване на повече информация. Той само вдигна недоумяващо рамене.
— Ехеееее... Захарииии... — каза четвъртото момче, което дотогава мълчеше и закусваше прилежно. — Браво бе!
— Брей! Излезе ти късметът! — разкикоти се другото непознато момче. — Жалко, че пролетуването свърши! Не е нещо особено мадамата! Аз на забавата оная вечер я забелязах.
Захари го изгледа и изкриви устни:
— Като не е „нещо особено“, как я забеляза пък ти бе? — прие го твърде лично, после изпъшка престорено: — Уффф... Кой знае за каква простотия иска да говори с мене! И защо точно с мене?
— Ми харесала те е, за какво друго! Ще те пита дали си навит да ѝ станеш гадже! — продължи да се майтапи първото момче.
— Ай стига бе! — сряза го Захари. — Толкова време бяхме тук не се е сетила, баш сега, като си заминаваме!
— Някой път на момичетата късно им идва акълът! — заключи първото непознато момче.
Четиримата продължиха закуската си без да обелят и дума, явно разсъждавайки над намеренията на непознатото момиче.
Захари не се стърпя и набързо приключи. Изпи си чая и стана:
— Аз излизам!
Заслиза по стълбите, без дори да обърне глава към масата на момичето.
— Бърза да разбере, за какво ѝ е притрябвал на оная! — заключи едното момче.
Само след миг покрай масата им се изниза и непознатото момиче.
Тримата я проследиха с любопитство, после се спогледаха и продължиха да закусват.


--- сцена триста петдесет и първа ---

Захари излезе от хотела, слезе по стълбите и се озова точно на тротоара на централната улица на курорта. През нощта беше валяло и утрото висеше навъсено и мрачно.
Отсреща файтонджиите се занимаваха с конете си. Хубавата тотаджийка отваряше кабинката и се суетеше навън-навътре. Няколко таксиметрови шофьори се завъртяха около нея и го удариха на приказка. Скоро щеше да започне активният сезон.
Момчето застана на най-долното стъпало и зачака.
Момичето излезе след по-малко от минута. Приближи го и протегна ръка:
— Антоанета, приятно ми е!
— Захари. И на мен! — прие ръката ѝ той, после бързо я пусна.
— Извинявай, че така набързо, но... понеже си заминаваме след малко, трябваше спешно да реагирам...
— Какво му е толкова спешното? — попита момчето.
— Слушай сега! Моята приятелка Бистра е пощуряла по онова момче, с което се мъкнете постоянно заедно — изплю камъчето набързо.
— Огнян ли?
— Ми не го знам как се казва... Абе приятеля ти, с когото сте в една стая.
— Е?
— Какво „е“? Не схващаш ли?
— Опитвам се, но се боя да не сбъркам — разхили се Захари.
Момичето го погледна особено, помълча, после се разхили и то:
— Ама ти си бил много духовит!
— Ми да! И не пращам приятелите си да ми оправят работата с момичетата, които харесвам. Ходя си сам!
Момичето зяпна от изненада, без да знае как да продължи.
Мълчаха дълго. Накрая тя попита:
— Е? Ще помогнеш ли?
— Тая няма да стане! — отсече Захари.
— Защо?
— Защото той си има сериозно гадже. Софиянка! — натърти на думичката.
— Ааааааа... Още по-добре. Толкова далечно гадже не е гадже.
— Тука си в грешка. Няма да стане работата с твоята приятелка, защото той е направо полудял по софиянката.
— Тогава няма смисъл да разговаряме повече! — отсече момичето и в този момент трябваше да си тръгне, но нещо го задържаше и сведе поглед. — Е, поне за тях няма смисъл де... Иначеее... — каза тихо без да вдига глава.
— Ти кой клас си? — пое разговора Захари, виждайки затруднението ѝ.
— Седми.
— И аз. От кое училище си?
Двамата се разбъбриха и не усетиха как слънцето проби облаците, освети мокрите албенски улици и хотелите заблестяха в искрящата си белота, която придаваше особения чар на това място.


--- сцена триста петдесет и втора ---

Огнян дръпна ципа на кожената чанта и огледа за последно хотелската стая.
— Ц-ц-ц... Къде изчезна тоя Захари... Кога ще си прибира багажа...
Момчето излезе от стаята и тичешком се смъкна долу във фоайето на хотела. Огледа се за приятеля си, после излезе навън.
Яркото слънце го заслепи и той присви очи. Огледа пустата улица. Нямаше и следа от Захари. Повъртя се пред хотела, после тръгна по улицата.
Работници — мъже и жени — се щураха напред-назад около хотелите, подвикваха си, изнасяха и внасяха разни вещи от някакви врати, тътреха колички и инструменти, размотаваха покривки и чаршафи, кухненски съдове...
Двама мъже разтоварваха столове от малък камион пред огромните врати на задния вход на един ресторант...
Огнян се поспря и ги зазяпа.
Птичките се деряха в свежата крайморска утрин и заедно с белотата и блясъка на слънцето създаваха усещане за безкрайна радост и настроение.
Момчето се усмихна, но изведнъж се сети закъде беше тръгнало и продължи напред. Стигна базара и ги видя: Захари и момичето бяха залепили лица на витрината на затворения по това време Кореком.
— Фюуу! — подсвирна им Огнян.
Двамата се обърнаха.
Той им посочи с пръст часовника на лявата си китка.
Те се отдръпнаха от витрината и се затичаха към него.
— Къде се мотаете бе? Всички си прибрахме багажа... Скоро ще дойдат автобусите.
— Запознай се с Антоанета! — радостен, Захари побутна момичето.
— Здрасти! Огнян, приятно ми е — протегна ѝ ръка.
— И на мене — заразглежда го момичето с нескрито любопитство.
Тримата тръгнаха към хотела без да говорят.
На стълбите пред входа едно момиче се оглеждаше нагоре надолу по улицата и притеснено чупеше пръсти.
— Бистре! — извика ѝ Антоанета и изтича напред.
— Къде се изгуби? — започна да ѝ се кара Бистра. — Другарката Мандрилска пет пъти ме пита къде си и аз не знаех какво да ѝ кажа...
Момчетата се приближиха в този момент и Бистра млъкна. Ярка червенина заля лицето й, после премина във винено-червено, докато накрая лицето ѝ почти посиня, като патладжан.
— Разходихме се със Захари до базара и малко се позабавихме... — обясни Антоанета. — Запознайте се де... Захари... и Огнян...
Патладжаненото момиче се ръкува с момчетата без да издаде и звук.
Четиримата влязоха във фоайето, където вече се събираха децата, готови за отпътуване. Момчетата поеха към втория етаж, момичетата свиха към техния сектор на първия.
— Хихи... Видя ли това момиче... Бистра, какво странно изражение имаше? — разхили се Огнян, докато вървяха по коридора.
— Има си обяснение изражението ѝ — ухили му се и Захари, нахълта в стаята, измъкна чантата си от гардероба срещу банята и трескаво заприбира пръснатите си вещи.
— Много си радостен нещо... За какво искаше да говори с тебе онази Антоанета?
— За тебе!
— За мене ли?
— Мъ-ъ!
— И един час се разхождахте из Албена и си говорихте за мене? — ухили се накриво Огнян, изразявайки подозрение.
— Само първите десет минути. После сменихме темата.
— Аха... Разказвай де!
Захари спря да прибира:
— Бистра, онази с изражението, си паднала по тебе. И цяла седмица не се осмелила да се запознаете... И в последния момент решила да изпрати приятелката си при мене, за да пита дали си свободен и тъй нататък...
— И ти какво ѝ каза?
— Истината. Че си зает.
— Правилно си ѝ казал! Прибирай де! Сега ще дойде другарката и ще се развика, че се туткаме.
— Довечера Антоанета ще дойде в махалата да играе с нас — съобщи тържествено Захари.
— Браво на тебе! Любов от пръв поглед, а? — закикоти се Огнян.
— Неее! — Захари доволен закопча чантата си и огледа стаята за последно. — От първи разговор!
Двете момчета напуснаха стаята и заслизаха към фоайето.
Отвън вече чакаха двата автобуса, които щяха да върнат децата в града. 


--- сцена триста петдесет и втора ---

Огнян и Захари слязоха от автобуса пред входа на тяхното училище. Застанаха на тротоара и се огледаха наоколо.
— Най-после вкъщи! — възкликна радостно Огнян и двамата поеха по тихата уличка на Пионерския дом.
На кръстовището свиха вляво, минаха покрай Техникума, пресякоха булеварда и се спуснаха по баира към тяхната улица.
— Татко се е прибрал! — изкрещя Огнян и посочи терасата на апартамента им, където на простора съхнеше униформата на другаря Спасов. — Прибрал се е по-рано! Ура! И Ладата я няма... Сигурно е отишъл в завода. Ще си оставя багажа и ще отида при него да го видя... Хайде, до довечера! — махна на Захари и хукна към къщи.
— Чао! — махна му и Захари и щастливо ухилен се вмъкна през портичката на тяхната къща.
Огнян изкачи стълбите до апартамента през две, отключи си и влезе.
В жилището нямаше никого. Детето захвърли чантата и се вмъкна в стаята си. Огледа я и се ухили:
— Най обичам вкъщи!
Видя белия плик на бюрото и се втурна. Скъса го откъм тясната страна и извади картичка отвътре. Обърна я и се зачете в написаното:
Привет от Боровец! Пролетуваме си чудесно... Времето е много топло, ходим на походи всеки ден, вечер има забава, правим представления... Спечелих конкурса за най-смешна сценка — играх Татяна Лолова с „Телефонния указател“ и ми подариха сапун „Лукс“. Изпращам ти поздрави с аромат на борова гора!
Валерия
П.П. Нямам търпение да се прибера и да се чуем.
Огнян помириса картичката и я остави облегната на моливника си с надписаната страна навън. После се втурна в коридора и грабна телефона. Набра осемцифрен номер и зачака. Отсреща никой не отговори. Момчето затвори и се заразхожда из апартамента. Във всекидневната намери Писондер и го запрегръща:
— Здрасти, Писондер!!! Домъчня ли ти за мене? А?
Прегърнал котето, мина през кухнята, надникна в шкафа, където обикновено стоеше кутия с обикновени вафли, излезе отново в коридора, надникна в спалнята, после в стаята на Веспасиана...
На бюрото ѝ видя отворен плик и два листа. Приближи се и погледна.
 Мило Силве, получих писмото ти.
Написаното свършваше дотук. Огнян взе другия лист и се зачете в него:
Мило Сианче, много неща се случиха тук...
Огнян седна на леглото и се задълбочи в писмото:
... А за пиесата ме избраха да бъда жената на знахаря, която накрая изпива виното... Обаче в чашата ще има компот, не истинско вино... И ще съм облечена в пеньоара на сестра ми, и с едни високи обувки на мама... Знаеш ли колко голяма изглеждам така? Сестра ми каза, че ми подарява пеньоара завинаги, щом го харесвам толкова много... Тя е станала много добра напоследък... Не ми се кара за нищо, разрешава ми всичко, с татко вечер решават задачи и изобщо вкъщи стана много хубаво... Някой път, вместо да чете, зяпа снимката на брат ти и цял ден стои на една и съща страница. Много е смешна, но такава я харесвам повече от преди. Тя сега е на пролетуване на Боровец...
Входната врата се отвори и Огнян стреснато върна листа на мястото му, стисна котарака и излезе в коридора.
— Батко! — изкрещя току-що влязлата Веспасиана и заскача край него. — Прибрал си се?
Огнян прегърна сестра си:
— Здравей, дребосък! Тъкмо влизам. Ти къде беше?
— Горе, у Ивелина. Татко си дойде вчера! Знаеш ли?
— Видях униформата простряна...
— Ела да ти покажа какво ми донесе... Значки, меняща се картичка, тефтер, химикал... На тебе не знам какво е донесъл... Питай го...
Момиченцето задърпа брат си към стаята. Той я последва и двамата се настаниха на пода да разглеждат значките от съветските летци в компанията на Писондер.
Край на четиридесет и втора серия

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: катя милушева (8 април 2012 08:07)

И пак, наситено с емоции и динамика, тези хора все "бързат" :))))!  Много хубава серия /пак/. То не било толкова лошо да си запас, и после не е лошо :))))!


 
 
№2 от: tivesto (8 април 2012 14:15)

Много хубаво Завръщане! Цоне, благодаря ти за доброто настроение, което ни доставяш! hi




--------------------
 
 
№3 от: bat_mitco (8 април 2012 14:25)

     ЕДИНСТВЕНИЯТ МИ ЗАПАС БЕШЕ ТОЧНО ПО ТОВА ВРЕМЕ...И ПАК ВНАЧАЛОТО НА АПРИЛ ВАЛЯ СНЯГ...ИИИИ ДА, ХИЧ НЕ МИ СЕ ХОДЕШЕ, НО СЕ ОКАЗА, ЧЕ НЕ ЧАК ТОЛКОВА КАЗАРМА...ИМАШЕ ГОЛЕМИ ОБРАЗИ И МЕЖДУ КОЛЕГИТЕ МИ ОФИЦЕРИ, И МЕЖДУ ОСТАНАЛАТА ВОЙСКА...НЕ Е ЛОШО, НО ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ СЛЕД ЗАПАС Е МНОГО ХУБАВО...




--------------------
 
 
№4 от: Айви (8 април 2012 14:40)

  Прекрасно пролетно настроение придава серията, Цоне! wink

 

Работата не е кон да избяга.
xixi2 Не съм чувала този лаф с такова животно (знам го със заек)! xixi Така ми звучи някак си по-готино! yess

  Нямам търпение да разбера как ще продължат любовните истории...

 


 
 
№5 от: templar (8 април 2012 14:51)

Поредната червена точка!


 
 
№6 от: Цонка (8 април 2012 15:45)

wink Айви, и аз нямам търпение.  xaxa2 В тази серия Захари много сериозно ме изненада! wassat
Благодаря ви, другарчета! А червената точка ще си я лепна при другите - на вратичката на бюрото :)




--------------------
 
 
№7 от: 9585 (8 април 2012 23:25)

Аз точно днес си мисля: "Абе Спасов няма ли да се връща от запас?!"  yess


 
 
№8 от: anni (10 април 2012 18:28)

Знам, че със закъснение посрещам другаря Запасов, уж само да попрегледам отгоре - отгоре, а се унесох в четене...Колко е хубаво да се завръщаш - май само посрещането може да се сравни като емоция.Най обичам вкъщи! То и аз така, при положение, че съм скитник по душа.Иии, Цонке, нарцисите бяха прекрасни, благодаря ти!




--------------------
 
 
№9 от: shturcho (10 април 2012 20:40)

Много спокойна, семейна, уютна серия. И същевременно толкова весела. След такива серии, на човек никак не му се пораства, ама никак!


 
 
№10 от: Цонка (10 април 2012 21:47)

xixi Щурчо, ако някой се е объркал и случайно е пораснал, веднага да се разпорасне!!!
Момичета,  kiss!!!




--------------------
 
 
№11 от: shturcho (10 април 2012 22:09)

Аааааа няма пораснали, ама нещо не ни личи :)))


 
 
№12 от: Anakin Skywalker (16 април 2012 12:03)

"— Най-после вкъщи! — възкликна радостно Огнян" ...Taка е другарчета, мили, не знам дали някой друг повече от мен го е изпитвал това чувство, след дълго отсъствие от дома smile  Добре дошли на Огнян и на другаря Спасов!!!

Цитат: Цонка
ако някой се е объркал и случайно е пораснал, веднага да се разпорасне!!!


Цоне поправям се и аз, тази серия, незнайно защо ми напомни последните години като голям, когато 2 пъти идвам до Добрич (Толбухин) служебно, и по централния площад се разходих и по ул. Нашедетска!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 8
Потребители: 0
Гости: 8

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!