Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
9-07-2012, 09:58 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
четиридесет и пета серия „Сияйно“

--- сцена триста и седемдесета ---

Веспасиана се измъкна иззад храстите, опаса бялата си фланелка в късите панталонки и се заизкачва по малката стръмнина към пътя, газейки смело тревите, отбягвайки бодилите.
Ладата, с монтиран отгоре багажник, в който беше привързано сгънато балканче, паркирана край шосето се проветряваше с широко отворени врати, а другарят Спасов, Нелчето и Огнян стояха облегнати на задния капак и ядяха сандвичи.
― Готова ли си? ― Нелчето смачка салфетката от сандвича си, хвърли я в една празна кесия и посрещна детето.
― Готова съм. Искам вода.
Жената измъкна термос от колата и ѝ го подаде.
Детето отпи една глътка, затвори го и го върна на майка си.
― Сега май ми се ходи и по голяма ― обяви невинно.
― Ееее... Ще потърпиш! ― извика брат ѝ и натика последната хапка от двойния сандвич с шунка и домат в устата си. ― Там ще ходиш.
― Добре ― съгласи се момиченцето и се вмъкна на задната седалка.
― Тръгваме ли? ― попита другарят Спасов.
Останалите потвърдиха, прибраха сандвичите и термоса, мъжът огледа и понамести балканчето горе и всеки зае мястото си в колата.
Ладата потегли по слънчевия път напред.

Другарят Спасов, облегнал лакът на отворения докрай прозорец, шофираше с блажена полуусмивка, като от време на време хвърляше в огледалцето по едно око на децата отзад. Нелчето, с прибрана в конска опашка коса, привързана с фино бяло шалче, оглеждаше пейзажа зад прозореца и възклицаваше на интересните моменти.
Сиана се местеше непрекъснато от прозореца към средата на колата, надничаше отпред и току задаваше въпроси.
― Там каква е тоалетната?
― Предполагам външна ― отговори ѝ Нелчето.
― Ийииии... Много мразя такива! ― намръщи се детето. ― Татко бе? Има ли още много път?
― Почти стигнахме.
― Много бавно караш...
― Не може по-бързо. Ще ни глобят милиционерите.
― Как се казваше селото?
― Сияйно.
― Аааа.... да! Все му забравям името, пък то сякаш е кръстено на мене. Татко, те имат ли животни в къщата?
― Имат.
― Ми те колко са големи?
― Животните ли?
― Неее... Братовчедите на Силвето и кака Валерия ― децата на чичо Кайчовия брат.
Другарят Спасов се позамисли и отговори:
― Големият бил абитуриент тази година и на есен ще е войник. По-малкият... Не знам точно, но със сигурност е по-малък от батко ти... Даже май на твоята възраст... А бебето...
― Бебето е на годинка и малко ― продължи Нелчето. ― Момиче.
― И Силвето така каза ― зарадва се момиченцето и се тръшна на седалката до брат си. ― Вече нямам търпение да стигнем... Как се казваше селото?
― Сияйно.
― Ух, вярно... Ами не мога да го запомня... Там има ли училище?
― Има.
― Тя Силвето ми каза де... Имало и две реки. Голямата ― истинската ― тя била по-далеч, а другата, по-малката, била наблизо... Имали и една коза миналото лято, ама това лято Силвето не знае дали ще е там, защото дядо ѝ все ѝ се заканвал... На козата де... Имали и овце... И прасе...
― Абе ти ― обърна се назад баща ѝ, смръщил вежди, ― след като Силвето те е информирала подробно за всичко, защо ни задаваш въпроси?
Момиченцето седна до прозореца и се зазяпа навън.
Пътуваха дълго без да разговарят.
― Гимназиста? Ей! Огняне! ― Нелчето протегна ръка и разбута сина си. ― Какво си се умълчал?
Момчето ѝ се усмихна и повдигна рамене без да отговори, като се поизправи в седалката.
― Знаеш ли как се казва дядото на Силвето и кака Валерия? ― седна на коленца на седалката Веспасиана и тикна носле в лицето на брат си.
― Знам. Вангел.
― И кака Валерия е кръстена на него. А онзи големият им братовчед се казвал Виктор и също бил кръстен на дядо си Вангел.
― Брех! ― удиви се Нелчето. ― Ама ти всичко знаеш.
― Ми Силвето много ми разказва... А баба им имаше едно такова много особено име... Как беше...
― Севастия ― уточни Нелчето. ― Ама ѝ викали Сева. Баба Сева.
― Ехеее... ― извика другарят Спасов. ― Абе вие двете сте много информирани бе... Ц-ц-ц... Ти, любима, откъде знаеш как се казва на Барабата майка му?
― От разговорите вероятно... Запомнила съм... ― отвърна Нелчето и пооправи коприненото шалче на главата си.
― Аха, запомнила си...
― А онзи, по-малкият братовчед ― продължи Веспасиана, ― дето не знам кой клас е, се казвал Светлин и бил кръстен на баба си... Как беше?
― Севастия ― натърти брат ѝ и я перна зад вратлето.
Момиченцето се разкикоти и си седна на мястото, като продължи да разказва:
― Силвето каза, че Светлин бил любимият ѝ братовчед. Много обичала да играе с него. Все измислял разни интересни неща... Бил някакъв дресьор... На пилета.
Огнян се разхили.
Нелчето и другарят Спасов си размениха усмивки.
― Е, гледай тогава да понаучиш едно друго за птичия свят, че като остареем и се заселим в някое село, нали ще отглеждаме кокошки, пък ти ще помагаш със съвети ― бащата смигна на момиченцето, а то му кимна в знак на съгласие.
― Татко бе, Силвето и тя ли е кръстена на баба си... Как беше...
― Севастия ― извикаха тримата едновременно.
― ... На баба си Севастия? ― довърши изречението си Веспасиана.
― Не знам на кого е кръстена Силвето ― вдигна рамене другарят Спасов и веднага след това извика: ― Ето го! Отсреща! Селото!
Всички насочиха вниманието си навън.
― Ехаааа... ― възкликна Веспасиана. ― Голямо е... Как се казваше, че пак забравих?
― СИЯЙНО!!! ― извикаха останалите в един глас и се разкикотиха.


--- сцена триста седемдесет и първа ---

Къщите, пръснати по хълма, разделени на две големи махали, се криеха в зеленината на дърветата. Пътят направи остър завой и се спусна към центъра покрай старата каменна църква, мина между училището и читалището и отново тръгна нагоре, като в един момент асфалтът свърши и ладата се закриви по камънаците към последните къщи най-горе.
― Стигнахме! ― обяви другарят Спасов и издърпа ръчната спирачка пред металните порти на една от къщите.
В същия миг оттам изскочи чудно дългокосо привидение в къси панталонки, изрязани от дънки и разнищени; в оранжева блуза; къси бели чорапи; оранжеви маратонки с бели ивици и се втурна към колата:
― Пристигнахте най-после!
― Здравей, Валерия! ― поздрави я другарят Спасов.
― Здравейте! ― усмихнато, момичето затърси с поглед най-важната фигура и когато фигурата се изниза от колата, то застана пред нея и вдигна глава, като леко подсвирна: ― Лелеее, Огнянеее... Колко си пораснал от зимата... Много си наедрял!
― Ти си издребняла! ― ухили ѝ се момчето и я изгледа отвисоко. ― И си стъпила в ниското. ― хвана я за раменете и я извъртя така, че да си сменят местата. ― Така е по-добре!
Момичето се разхили.
― Най-после... От сутринта ви чакаме...
Двамата се гледаха усмихнати.
― Аз съм ти взела един номер униформа, дето май няма да ти стане ― Валерия го подхвана за лакътя и го поведе към къщата. ― Ще трябва да я сменим с по-голяма...
― Каква униформа? ― удиви се момчето.
― Ми бригадирска... Синя. От щаба. От понеделник сме зачислени към бригадирите. Те са на моята възраст ― за десети клас. Момчетата нощуват в училището, а момичетата са пръснати по къщите в селото. Ще работим с тях... Ще пробваш сега униформата и ако ти е малка, следобед ще слезем до щаба, за да ти изберем по мярка. Трудни ли бяха изпитите за гимназията, разказвай!.. Какво ти се падна по български?
― „Йохан“... ― отвърна момчето.
― Разбрах, че си постигнал най-висок бал от момчетата...
― Да. Пред мен имаше само три девойки с по-висок бал...
― Безобразие! ― разхили се Валерия. ― Как го допусна!?!
Двамата се смееха увлечени в разговора, влязоха през портичката и се изгубиха в зеленината на двора.
След секунди оттам се измъкна Барабата, а след него изхвърчаха Силвето и непознато момче, на вид малко по-голямо от нея. Появи се и Димана, елегантна в бяла пола до земята и тютюнев потник с тънки презрамки, с привързани коси с шалче с цвета на потника ѝ.
― Ейии... Какво посрещане само... ― Нелчето застана до Антон и го стисна за ръката.
― Хайде бе, гости... Забавихте се... Обед стана... ― провикна се гръмогласно Барабата и награби Нелчето за здрасти.
Докато възрастните си се радваха един на друг, Силвето се вмъкна в колата при Веспасиана, настани се и повика момчето:
― Светлине, ела да те запозная с най-добрата си приятелка и кръвна сестра.
Момчето сложи ръка над вратата, подпря чело и зазяпа вътре в колата.
― Здрасти! ― каза най-сетне.
― Здрасти! ― отвърна му Веспасиана. ― Аз съм Сиана.
― Аз съм Светлин.
― Този е братовчедът, дето ти разказвах ― уточни Силвето.
― Какво носиш под блузата си? ― посочи с пръст Веспасиана към огромната издутина под лявата му ръка.
― Едно приятелче ― отвърна момчето.
― Може ли да го видя?
― То е новобранец. Сега се обучава. Може да се стресне.
― Нищо, ще внимаваме.
― Добре.
Момчето бръкна под блузата си и измъкна оттам голямо шарено пиле.
― Може ли да го подържа? ― примоли се Веспасиана.
Момчето ѝ подаде пилето, като се пресегна през Силвето. Силвето се дръпна рязко, за да отвори място, пилето изкудкудяка, запляска с крила и се изтръгна от ръцете на момчето, като скочи върху Силвето. Силвето на свой ред изписка и за да се спаси, хвърли пилето върху Веспасиана. Птицата затъпка момиченцето с крака, размахвайки крилца, опитвайки се да запази равновесие. Сиана изпищя и отвори вратата на колата, като бързо се измъкна навън. Вътре пилето кудкудякаше, и вдигаше перушина из цялата лада. Скочи на облегалката на шофьорската седалка, оттам отхвърча към волана, удари се в предното стъкло, залитна и тупна на седалката.
Силвето беше излязла от страната на Сиана и двете се превиваха от смях, докато Светлин, наврян в колата, се опитваше да докопа пернатото си приятелче.
Пльок! Пилето се разписа на шофьорската седалка секунда преди момчето да успее да го сграбчи.
― Хийии... ― хълцаше от смях Веспасиана. ― Бързо да го изтрием, преди да са го видели нашите.
Извади носна кърпичка от задното джобче на панталонките си и заизтрива стореното от пилето, като по-скоро го разнасяше по седалката, отколкото го почистваше.
― Дай малко вода ― посочи на Силвето термоса под задното стъкло.
― Какво става тука бе? ― наведе се над Веспасиана баща ѝ. ― Защо колата е пълна с перушина?
Момиченцето замига виновно...
― Ц-ц-ц-ц... ― изгледа я сърдито другарят Спасов. ― Още не сме пристигнали!


--- сцена триста седемдесет и втора ---

Двуетажната къща, измазана в снежно бяло, с дъбова дограма и врати; с бели перденца на прозорците и разперени дървени капаци; с дървени парапети на двете тераси и великолепен трендафил, плъзнал високо по единия ѝ ъгъл, блестеше на яркото юлско слънце, приветлива и дружелюбна.
― Ехааа... ― възкликна Огнян, прехласнат пред вида на сградата. ― Изобщо не прилича на селска къща... Като в приказка на братя Грим e.
― Аха! ― съгласи се Валерия. ― Гордостта на баба Сева. Нашите често се шегуват, че изкарала душата на дядо, докато я направил както тя искала.
― Аз си представях някаква схлупена къщурка... ― не сваляше очи момчето от красивата постройка, ― а тя... направо...
― Вълшебна... ― допълни Валерия.
― Да...
― Ей там горе вдясно е вашата стая със Светлин и Виктор ― посочи Валерия към втория етаж. ― Виктор рядко ще се вясва... Той влиза на есен в казармата... Предпочита да стои в града заради мадамата си... И двамата кандидатстваха архитектура в София... Сега очакват резултатите. Така че основно със Светлин ще си правите компания. Той е много разбран, ще ти хареса.
Двамата минаха под огромната асма и застанаха пред входа на къщата. До лятната кухня, представляваща отделна постройка малко по-високо вдясно от къщата, под друга асма беше наредена дълга маса с бяла покривка и дървени столове около нея.
― Ела първо да те запозная с баба и дядо.
― Аз май трябваше да си сваля поне моя багаж... ― погледна момчето назад...
― Ела, после ще си свалиш багажа. Те сега ще приберат колата в двора и тогава...
Двамата приближиха до масата, на която седяха около седемдесетгодишен мъж и друг един по-млад от него, но на вид по-възрастен от бащата на Валерия.
― Това са дядо Вангел и чичо Продан ― брата на татко.
Двамата мъже се ухилиха при появата на децата.
― Добър ден! ― поздрави Огнян.
― Добър ден, момко! ― поздравиха мъжете.
― Ти ли си Огнян? ― попита дядо Вангел и любопитно огледа момчето.
― Аз съм ― стегнато отвърна детето.
Дядото го разглежда дълго, кривейки побелелия си мустак в различни физиономии и накрая извика:
― Ми че ти си същи Антон бе! ― плесна се по коленете. ― Ехехеее... Все едно него виждам, като дойде при нас от школата за запасни... Хехехе... Браво! ― дядото стана и потупа яко момчето по гърба. ― Къде се бавят вашите?
― Идват ― кимна Огнян назад към улицата.
― Ааа... Идват... Ти кой клас си, моето момче?
― За осми... По-точно за подготвителен ― заобяснява детето, ― но то е все едно за осми...
― За осми ли? ― удиви се дядото. ― Мязаш на по-голям.
От лятната кухня излезе пъргава възрастна жена и заизбърсва ръце в престилката си.
― Я, какво хубаво момченце!.. ― ухили се широко бабата и протегна ръка към гостенина.
― Това е Огнян! ― гордо обяви Валерия.
― Аааааа... ― вдигна многозначително вежди бабата. ― Да видя аз най-сетне, накъде ѝ хвърчи акълът на наща Валерия...
― Бабо! ― изчерви се момичето и изгледа баба си с упрек.
― Севастийо, не закачай децата! ― добродушно ѝ се скара дядо Вангел.
― Ха добре дошъл ― бабата приветства Огнян и го потупа по бузата, ― хубаво момченце на баба...
Валерия отново подбра гостенина и го поведе към къщата.
― Не ѝ се връзвай на баба ми. Тя постоянно пуска някакви такива... Закачки... Дядо разправя за нея, че един дърводелски метър не стига да се измери голямата ѝ уста... ― момичето се закиска. ― Те са особена порода двамата. Никога не се карат. Също като твоя дядо и той е бил военен... Е, ти знаеш де, нали с баща ти се познават от казармената му служба...
― Да, знам ― потвърди момчето.
― А така ― продължи разказа си Валерия, ― та дядо ми е бил старшина, обаче с радост се оставял на баба ми да го командори у дома... Цял живот. И досега така... Угажда ѝ и и се подчинява... Разправя, че тъкмо затова я бил харесал навремето ― че била „командаджийка“. Нямало да се бои за дома си, когато го оставял в ръцете на такава жена.
Огнян се разхили.
― Много са симпатични!
― Аха.
Качиха се по външните стълби за горния етаж на къщата. Влязоха в хладния коридор и Валерия отвори първата врата.
― Тук ще живееш! ― показа му стаята с три легла.. ― Това е твоето място.
На застланото с одеало легло се мъдреше сгъната синята бригадирска униформа. Момичето взе куртката и я разгърна:
― Я се обърни!
Огнян се подчини.
Тя наложи дрехата на гърба му:
― Тц! Не става. Още като те видях и разбрах, че съм сбъркала номера. И ръкавите са къси... Я обуй панталона!
Момчето настъпи маратонките си и остана по чорапи, след което нахлузи панталона от униформата върху късите си панталонки и положи сериозни усилия, да го закопчее.
― Ехехеее... ― закиска се Валерия. ― Къс ти е цяла педя. Не клякай, че ще го спраскаш. Сваляй го! Ще отидем да ти вземем по-голям номер. ― сгъна униформата и я върна на предишното ѝ място. ― Ела! ― излязоха в коридора. ― На този етаж са стаите на вашите и на нашите. Ние със Силвия и Сиана ще спим долу. Там са също стаята на чичови и кухнята - всекидневна, където спят баба и дядо. Ела да те почерпя с един деликатес! От сутринта те чакам да те зарадвам.
Влязоха в кухнята, момичето отвори хладилника и извади малка тенджерка.
― Какво е това? ― полюбопитства Огнян. ― Прилича на мляко.
― Нещо жестоко! ― Валерия напълни една стъклена чаша и му я подаде. ― Пийни си!
Огнян надигна чашата и изля половината съдържание в гърлото си. Секунди след това остави рязко чашата на мивката, направи кисела физиономия и стисна очи.
― Аааа... ― пое въздух, не спирайки да бърчи нос, а очите му се насълзиха.
Момичето се превиваше от смях.
― Какво е това мляко?!!
― От коза! ― не спираше да се кикоти Валерия.
― Да няма вътре разтворени барабонки? ― наведе се на чешмата и пи вода момчето.
― Няма! Такъв му е вкусът!
― Отврат!
― Дядо все се кани да разкара козата... Ние ѝ викаме Миризливка. Баба не дава... Твърди, че млякото е чудесно и много качествено, а ние сме глезотии.
― Не съм пил по-гадно нещо досега!
― Хихихи... ― радваше му се момичето. ― Добре дошъл на село!


--- сцена триста седемдесет и трета ---

Силвето и Сиана мъкнеха заедно голяма кафява чанта с багаж, следвани от Светлин, стиснал пилето под мишница. Тримата спряха пред входа на къщата и Сиана извика:
― Ихаааааа... Каква хубава къща!
― Дааа ― отвърна гордо Силвето. ― Ела да ти покажа нашата стая.
На входа се сблъскаха с излизащите отвътре Валерия и Огнян.
― Татко каза да отидеш да помогнеш за багажа и да намерите място на балканчето ― информира брат си Веспасиана.
― Ще дойда с тебе! ― каза Валерия. ― Балканчето ти ще приберем при моето в бараката с инструменти на дядо. Довечера може да излезем да покараме, ако искаш...
― Може...
Двамата се изнизаха под асмата.
Силвето, Сиана и Светлин влязоха в стаята на първия етаж, в която щяха да пребивават момичетата.
― Това е твоето легло ― посочи Силвето. ― Това е моето, това е на сестра ми... В гардеробчето почти няма място от нейните дрехи, затова си държа моите неща в куфара...
― И аз така ще направя ― прецени набързо ситуацията Веспасиана и се подпря на рамката на прозореца. ― Много ми харесва тук! Като в приказките е... Гората започва от вашия двор сякаш... Реката накъде е?
― Нататък ― посочи Сивлия с ръка зад гърба си. ― Малката река. Иначе голямата е надолу ― посочи пред себе си.
― Трябва да ти покажа птичия двор ― обади се Светлин. ― Там е моето царство!
― Ми да отидем да го видим! ― зарадва се Веспасиана.
Тримата хукнаха навън от стаята.


--- сцена триста седемдесет и четвърта ---

Птичият двор беше заградено с телена мрежа място в най-високата част на огромния двор, принадлежащ към къщата. Вътре бяха кокетно спретнати ниски дъсчени постройки.
― Това са спалните помещения на пилетата ― обясни Светлин на момичетата. ― Тук са полозите, откъдето сутрин събираме яйцата. Това е мое задължение, когато сме тук.
Веспасиана и Силвето стояха промушили пръсти в телената мрежа и подали нослета вътре.
― Ми къде са кокошките? ― удиви се Веспасиана.
― Шматкат се из улиците ― небрежно отвърна момчето.
― Как така из улиците? ― удиви се момиченцето.
― Ми така. Ей там имат вратичка, от която излизат навън и цял ден се мотаят насам-натам... Привечер се прибират, хранят се, кудкудякат и си лягат. Това им е животът. Аз им го разнообразявам с тренировки и обучение...
― За какво точно ги обучаваш? ― полюбопитства Веспасиана.
― Калявам ги! Тренирам им мускулите на краката и крилата... Уча ги да летят... Обучавам ги на всичко, което знам...
― Това приятелче, новобранчето, него за какво го тренираш? ― попита Силвия.
― Още не знам. Трябва да прояви таланта си и тогава ще знам какво да правя по-нататък.
― Засега проявило ли е някакъв талант?
― Никакъв! ― въздъхна отчаяно Светлин и хвърли пилето през телената мрежа вътре в птичия двор. ― Много упорито пиле е това или глупаво, не знам точно. Женско е...
Двете момиченца го изгледаха особено.
― Обаче пуякът е велик ― продължи момчето.
― Къде е?
― Скатал се е някъде. Той е бройлер!
― Аааа... ― вдигна вежди разбиращо Веспасиана. ― Какво има там, по-надолу пред къщата?
― Там е лозето, вдясно от него, в ниското, е зеленчуковата градина, а в онази дървена постройка е оборът ― къщата на трите овце и козата. Магарето живее до тях ― в сеновала. Той е каменен. Вътре е много страшно, елате да ви покажа!
― А не, не... ― махна с ръка Веспасиана. ― Друг път. Овцете там ли са?
― Няма ги. Сутрин минава овчарят на селото и ги подбира за паша. Цял ден пасат по ливадите, вечер, като слезе ниско слънцето, се прибират и когато стадото минава покрай къщите им, овцете се отделят и си се прибират.
― Че те как си знаят адресите? ― облещи се Сиана и бутна очилата си нагоре.
― Записали са си ги в личните тефтерчета... ― разкикоти се момчето.
Двете момичета също се закискаха.
― Кажи де, сериозно те питам.
― Ми знаят си ги. Свикнали са... Познават си двора...
― И кокошките и те... ― замисли се момиченцето. ― Ми не ги ли газят колите, като се мотаят по улиците.
― Газят ги.
― Бррр... Гадост! А пуякът бойлер защо не излиза да се разхожда из улиците?
― Какво, какво? Кой пуяк?!! ― извика момчето, плесна се по коленете и се разкикоти диво.
― Пуякът б о й л е р ― повтори Веспасиана.
― Бройлер, не бойлер ― превиваше се Светлин.
― Добре де, ееее бройлер ― понацупи се момичето.
― Пуякът бОйлер ― започна през смях момчето ― не излиза навън, защото е зает цял ден да се перчи пред пуйката.
― И тя ли е бОйлер? ― ухили му се Веспасиана.
― Тя е нафтова печка.
― Не, газов котлон е...
― Електрическа самъбръсначка...
― Бързовар...
― Миксер...
― Сокоизстисквачка...
― Неее, не е „квачка“, пуйка е...
Тримата умираха от смях, докато изреждаха всевъзможни битови уреди и си играеха с думичките, когато откъм къщата се чу глас:
― Светлинее... Светлинееееее... Идвайте на обяд...
Трите деца се засмъкваха по пътечката от птичия двор към къщата.


--- сцена триста седемдесет и пета ---

Голяма трапеза се беше заформила на сянка под асмата пред лятната кухня. Четирите семейства ― три Делнишки и едни Спасови ― обядваха за добре дошли и не можеха да се наприказват. Мъжете разискваха важни проблеми в единия край на масата, а в другия ѝ край жените и дечурлигата се занимаваха с бебето ― сестричката на Светлин и Виктор.
― Чинке Вили ― обърна се Силвето към майката на момиченцето, ― разкажи на леля Нели, как му измислихте името на бебето. Снежанка.
― Абе ние изобщо не я бяхме планирали тази хубавица ― заразказва чинка Вили на Нелчето. ― До последно не бяхме мислили и как ще я кръстим... И като се появи, като я видяхме ― разказваше жената, а очите ѝ грееха от щастие, ― не беше като обикновените бебета, а бяла, като сняг, с червени устенца... Снежанка му избрахме на изтърсака. Ми той направо си дойде с името...
― Съвсем точно сте го избрали! ― Нелчето се пресегна и взе момиченцето.
С къдрави черни косички, с бяло личице, с червени устнички и огромни кръгли черни като маслини очи, момиченцето заскача в ръцете ѝ.
― Мамо, какво е изтърсак? ― прошепна на ухото на майка си Веспасиана.
― Това е, когато в едно семейство има повече от две деца, на най-малкото му се казва изтърсак.
― Аха, разбрах. Може ли да я подържа?
Нелчето подаде момиченцето на Веспасиана.
― Ай, на кака бебенцето... ― радваше му се Веспасиана. ― Ай, душичка малка... Мамо, може ли и ние да си имаме изтърсак?
Баба Сева, чинка Вили, Димана и Нелчето се разкикотиха.
― Сиана! ― престорено строго я изгледа майка ѝ.
― Че защо да си нямате, баба ― обади се баба Сева, ― млади хора още... Ти ги подкокоросвай вашите... Подпитвай ги от време на време...
Веспасиана се замисли, вдигна момиченцето и се запъти към другия край на масата. Застана пред баща си и прекъсвайки оживения му разговор с Барабата, тикна бебето в ръцете му.
― Виж го, татко, колко е сладко!
― Я? ― другарят Спасов взе момиченцето. ― Ехехее... Красавица!
Бебето се разхили, разтвори ръчички и плесна с цялата си бебешка сила двете бузи на мъжа, после се наведе и го целуна, като го олигави, и доволно запляска с ръчички.
Мъжете прихнаха.
― Май те хареса, Антоне! ― обяви бащата на бебето.
Ухилен, другарят Спасов отвърна на бебешката целувка и прегърна детенцето.
― Татко, виждаш ли колко много те харесва бебето? Искам да си имаме изтърсак!!!
Другарят Спасов изгледа дъщеря си.
Останалите не спираха да се хилят.
― А? Може ли и ние да си имаме изтърсак? ― упорстваше Веспасиана.
― Виж сега ― започна баща ѝ, подавайки ѝ бебето, ― отнеси въпроса към майка си и ѝ кажи, че от моя страна проблеми няма. Запомни ли?
― Да! ― Сиана взе момиченцето и се запъти към женската част на масата.
Мъжете я изпратиха с гръмки смехове.
― Мамо, татко каза да отнеса въпроса към тебе ― подаде бебето на Нелчето, ― и да ти кажа, че той.., че от негова страна де, проблеми нямало.
― Кой въпрос? ― удиви се Нелчето.
― С изтърсака.
Нелчето се наведе напред и погледна към другия край на масата, откъдето Антон Спасов ѝ се ухили и вдигна чашата си за „наздраве“.
― Я ти, Сианче, ми остави въпроса за размисъл ― Нелчето кимна към бебето и го помилва по косичката, ― пък аз с баща ти ще се разправям по-късно.
― Ми какво да му предам? ― настоя за отговор Веспасиана.
― Носи му много здраве!
Женската част на масата се закикоти.
― Чух те! ― обади се от другия край другарят Спасов и мъжката част вдигна чаши:
― Наздраве!
― Наздраве! ― отвърна женската част.
Валерия и Огнян, седнали един до друг се чукнаха с лимонада, развеселени от разигралата се сценка пред тях.
― Искаш ли да слезем сега към щаба? Вече е четири, трябва да са там командирите...
― Добре ― съгласи се Огнян и двамата се приготвиха да напуснат масата.
― Мамо ― обърна се Валерия към Димана, ― ние отиваме до щаба в центъра да сменим униформата. После може малко да се поразходим из селото, да не се притеснявате...
― И аз искам да дойда! ― заскача Веспасиана.
― И аз! ― допълни я Силвето.
― Вие оставате тук! ― изкомандва Валерия. ― Имате си толкова много забавления. Ние имаме сериозна комсомолска работа! Ясно?
― Ясно ― мирясаха двете момиченца.
Валерия и Огнян напуснаха компанията и момчето изтича в къщата, като след малко се върна в ръце с униформата, която щяха да сменят в щаба.


--- сцена триста седемдесет и шеста ---

Двамата заслизаха по стръмния път към центъра на селото. Пред къщите седяха на пейки бабички, които с любопитни погледи посрещаха и изпращаха момчето и момичето.
„Тез на кòга са ма?“, „Чи знам ли? Ут горе идат, мой да са на Делнишките. Гулям калабалък у тях неска..“ ― чуха децата зад гърба си и се спогледаха усмихнати.
― Гулям калабалък неска... ― повтори Валерия и се разкикоти.
― Доста е голямо селото ― разглеждаше наоколо Огнян.
― Голямо е. На идване трябва да си видял центъра. Там са пощата, кметството, смесения магазин, фурната, училището, читалището, аптеката и здравния пункт... И детска градина има даже...
― От понеделник започваме работа, а?
― Да. Дядо уреди с председателя на ТКЗС-то чичо Даньо Карагьозов да ни включат към ученическата бригада. Те са приятели...
― Къде ще работим?
― Където ни пратят. На прасковите, на доматите, в кравефермата... Само да не ни набутат в свинарника, че...
Децата стигнаха центъра. Над една дървена врата в сградата на кметството висеше табела с огромни букви: „Бригадирски щаб“.
― Отворено е ― зарадва се Валерия. ― Ела.
Двамата се изгубиха зад дървената врата.
На площадчето играеха дечурлига и вдигаха врява. Подритваха чисто нова футболна топка и настървено се препираха за нещо.
Един мотор „Балкан“ избръмча рязко и спря пред пощата. От него слезе момче, свали кожената каска „Тройка кебапчета“, остави я на седалката, пооправи косата си и се запъти към щаба.
В този момент отвъре излязоха Огнян и Валерия, разговаряйки и смеейки се.
Момчето ги видя и се закова на място.
― Я, яааа... ― ухили се с чаровна усмивка и сложи предизвикателно ръце на кръста. ― Знам кой е тук от вчера, а не се вясва насам... Любимата ми столичанка... Здравейте, гражданко! ― събра пети и се поклони иронично пред момичето.
― Йови Карагьозов ― обяви Валерия, обръщайки се към Огнян. ― Синът на председателя на ТКЗС-то чичо Даньо, дето ти разправях.
― Чувам, че това лято смяташ да останеш дълго, гражданко, вярно ли е?
― Защо не? ― напери се тя.
― Защото никога не стоиш в нашето селце повече от два-три дена... Бързаш да се прибираш в столицата... Сякаш ние тука обядваме гражданки... ― заяде се онзи.
― Може да си имам причини да не стоя повече от два-три дена ― озъби му се Валерия.
― И какви, ако не е тайна? ― не спираше Йови.
Валерия го изгледа с присвити очи:
― Ми... например... ти си една от причините да не ми се стои тук!
Момчето се стъписа за секунди, после възвърна нахалната си усмивка:
― Хубава работа! Да беше споделила проблема си, щях да взема мерки и да се превъзпитам в твоя чест!
Валерия извъртя очи с досада.
― Кой е този? ― синът на председателя на ТКЗС-то посочи с брадичка към Огнян и застана пред него.
Двамата бяха на един ръст, но Йови беше по-широкоплещест и як и изглеждаше застрашително.
Огнян го изгледа смръщено, а Валерия не намери за нужно да дава обяснения.
― И ти си гражданче, като те гледам така ― заразсъждава на глас местният. ― Столичанче ли си? Тц! Не си... Ако беше столичанче, досега да се беше похвалил... Ама си гражданче, личи ти... Откъде идваш? Кой клас си?
― Не е твоя работа! ― отвърна му спокойно Огнян.
― Напротив, моя работа е! ― приближи се още повече Йови. ― Какъв си ѝ на Валерия?
― Ахаха! ― изсмя се момичето. ― Какво те интересува бе, Йови?
― Интересува ме да ти видя вкуса! Щото мене нали все не ме харесваш, гражданко... ― прикри сериозността на думите си зад иронична усмивка.
Опитвайки се да запази спокойствие, Валерия каза:
― Че то нали има кой да те харесва тебе! Стела не ти ли беше гадже?
― И все още ми е ― ухили се без да сваля поглед от Огнян, оглеждайки го предизвикателно, приближавайки го съвсем плътно.
Огнян не отстъпи нито сантиметър. С униформата под мишница, пъхнал ръце в джобовете, гледаше сина на председателя изпод смръщените си вежди и мълчеше.
― В понеделник сме на доматите! ― обяви Йови.
― И ти ли си в бригадата? ― удиви се Валерия.
― Всяка година съм с бригадирите, ама ти няма откъде да знаеш, столичанке!
― Не ме е интересувало, затова не знам! ― озъби му се момичето.
― Гражданче! ― Йови изгледа Огнян ― Обявявам ти дуел. Един час време! В понеделник. Берем домати и накрая теглим. Победител е който набере повече за един час.
Огнян се изсмя:
― Трябва да си шампион в дисциплината, щом предлагаш състезание...
― Така си е! А ти сигурно домат си виждал само нарязан в салата.
― Долу-горе е така ― разхили се Огнян. ― Но с радост приемам! Винаги съм предпочитал да се състезавам с най-добрите. За мен ще бъде чест да изгубя от шампиона! Не знам за тебе обаче какъв е смисълът да се състезаваш със слабаци.
Йови го изгледа дълго и физиономията му се промени:
― Не си глупав! ― констатира.
― Кой твърди обратното? ― изрепчи му се Огнян.
Двамата стояха като петли един срещу друг.
― И аз ще играя! ― обяви Валерия.
Йови ѝ се ухили:
― Ооо, много ще му помогнеш, няма начин!
― Да се състезаваме по двойки. Ние двамата срещу вас със Стела ― предложи момичето.
Синът на председателя се замисли, после каза:
― Става! Имате един ден да потренирате. Ще се видим в понеделник! Гражданче! ― изгледа за последно Огнян и се отправи към щаба, блъсвайки момчето с рамо.
Валерия и Огнян останаха сами и се спогледаха.
― Няма нужда да се включваш! ― каза ѝ момчето. ― Той предизвика мен.
― Не бих те оставила сам! ― категорично обяви момичето. ― Ще накараме дядо да ни покаже как става тая работа... Сигурно има хитринки.
Огнян ѝ се ухили:
― Ще тренираме утре цял ден!
― Да! Нямаме шансове за победа, но поне да се представим достойно! ― също му се ухили Валерия.
Двамата плеснаха ръце, като отбор, и поеха на разходка към другия край на селото.

Следва продължение

Някои важни уточнения:
1. В ролята на братовчеда Светлин е другарчето ssi, заради тази негова статия. Светльо, благодаря ти, че се нави да "играеш" във "филма" :)
2. Ето и няколко снимки от селото, в което се "снима" филмът. Е, не е в Задбалканските котловини, където се развива действието, и планината ще си я представяме, но... :)) С това разполага киностудията. Всъщност е селото, в което с нежелание е пребивавало моето другарче през летните ваканции :)

Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Четиридесет и пета серия "Сияйно" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (9 юли 2012 10:26)

sun На село сме!  wink
Само да ви припомня, че в миналата серия Валерия изврънка от техните да се съберат със Спасови  в селото на другаря Делнишки, където двамата с Огнян ще работят в стопанството и ще прекарат лятото заедно.
Огнян завърши седми клас, беше успешно приет в Комсомола, изпитите му за Езиковата гимназия минаха и сега Спасови пристигат на лятна ваканция в селото.
Приятно "гледане"!
xixi  




--------------------
 
 
№2 от: катя милушева (9 юли 2012 11:07)

 Цоне, благодаря ти за"подаръка" с дъх на знойно лято! Е, нали може за малко да си го присвоя:)))), само за днес:))!


 
 
№3 от: Цонка (9 юли 2012 11:18)

Ооо, да! Разбира се, че може.  wink Весело лято, Кате! ЧРД! kiss




--------------------
 
 
№4 от: Anakin Skywalker (9 юли 2012 12:25)

Цонче, всяка нова серия е един малък празник!!! hiphip hi
Четеш и не се насищаш... и се пренасяш някъде там, накъде в онова славно време...
Вече очаквам с нетърпение продължението на тази лятна селска идилия sun

П.П. Много приятна и релаксираща музика за фон на пътуването ok2
И аз ще добавя нещо походящо за слушане докато сме на път

http://youtu.be/vAxzr9BdnkA




--------------------
 
 
№5 от: Айви (9 юли 2012 15:11)

  Цоне, чудесна серия, както винаги! wink 

 

Бил някакъв дресьор... На пилета.
 

 

пуякът бойлер

 

Това са спалните помещения на пилетата

 

Ми къде са кокошките? удиви се Веспасиана.

Шматкат се из улиците

  smile24 smile24 smile24 

 

в къси панталонки, изрязани от дънки и разнищени; в оранжева блуза; къси бели чорапи;

 Сякаш виждам себе си, когато бях на годините на Валерия. wink

 И май нещо се заформя нова любовна двойка на хоризонта... hum-hum

 


 
 
№6 от: Цонка (9 юли 2012 15:32)

xixi Айви, синът на председателя на ТКЗС-то и Стела ли? Дааа... :))) Не можем да пренебрегнем местния комсомол. Ще ги видя обаче след състезанието... Ако не се държат добре в следващата серия, ще си останат на хоризонта! xaxa2

Жоре, oks  dens  sun




--------------------
 
 
№7 от: Айви (9 юли 2012 15:49)

  Цонка,

синът на председателя на ТКЗС-то и Стела ли?

  Нямах предвид тях - те са "ясни". xixi

  Мислех си за... Веспасиана и Светлин. xaxa2  


 
 
№8 от: Цонка (9 юли 2012 15:52)

Ааааахахахахааа...  xixi2 xixi2 xixi2 Айвиииии...  xaxa2 Виж ти, не съм мислила в тази посока... Ехехее... xixi2




--------------------
 
 
№9 от: bat_mitco (9 юли 2012 17:21)

БРЕ!!!... malee2 ШАМПИОНСКАТА ЛИГА ПО ДОМАТОБЕР... xixi СССССТИГА БЕЕЕЕЕ... xixi2




--------------------
 
 
№10 от: shturcho (9 юли 2012 17:30)

Цоне, направо  ме накара  да заобичам селото! Такава атмосфера си описала, толкова хубаво и майсторски. Много весело това с пилето при посрещането, и за изтърсака страшно ми хареса xixi .  И бабата и дядото са много колоритни, за първи път мъж да иска "командажийка". И "враждата" между местни и приходящи :).


 
 
№11 от: Цонка (9 юли 2012 18:12)

wink Щом ви харесва "Сияйно" :))), ще ви покажа няколко снимки от селото, в което се "снима" филмът :)))) Качила съм ги в статията. Това е всъщност селото, в което е пребивавало през летните ваканции при баба си и дядо си моето другарче абсолютно против волята и желанията си :)))))




--------------------
 
 
№12 от: tivesto (9 юли 2012 21:19)

Страхотна серия! Браво, Цоне! Много се забавлявах с Веспасиана в колата! Голяма сладурана. И както винаги серията е пълна с огромно количество лафове, някои от които бяха споменати по-горе в коментарите! Лично аз се смях със сълзи за дълго време ето на това:

Да няма вътре разтворени барабонки?

Наистина имах нужда да се посмея и забавлявам тази вечер! Благодаря ти Цоне! С нетърпение чакам продължението!




--------------------
 
 
№13 от: shturcho (9 юли 2012 21:57)

Цитат: Цонка
Това е всъщност селото, в което е пребивавало през летните ваканции при баба си и дядо си моето другарче абсолютно против волята и желанията си :)))))

 

Аааааа от моята партия значи wink . Поздрави на другарчето ти, напълно разбирам как се е чувствал.


 
 
№14 от: Цонка (9 юли 2012 22:26)

wink Щурчо, сега вече му се стои там, но нищо в селото не е същото като тогава.

Тишко, за първи и последен път пих мляко от коза през лятото на 2003 година, къде мислиш :))), в село Баланите :))) Замръкнахме /като в приказките :)/ и похлопахме на една порта, и ни отвори една добра жена, и ни приюти за през нощта, а на сутринта ни свари козе мляко. Аз не бях опитвала и с радост го сторих... И после... Леле! Бях сигурна, че ако бръкна с лъжичка в чашата, ще разбъркам барабонките :))) Естествено, добрата жена не разбра за чувствата ми :)) После опитахме кисело козе... Беше далеч по-добре от прясното xaxa2




--------------------
 
 
№15 от: ssi (9 юли 2012 22:56)

xixi

Дали това не ме провокира да разкажа още истории с пилета? Дали да не направя снимки на малките пиленца и да ви ги покажа? Дали да не ви издам някоя малка тайна...не като онази "малка тайна"?.......Историята ще покаже.

Имам едно мъничко забележче само! Нашите много рядко ми викаха с цялото име, освен , ако не е нещо много сериозно. Обикновено беше Светли или Светле!
Давай нататък Цоне! И все така! Ако мога да помогна , казвай!

Сега като се възгордеяааа... и направо няма да ме познаете tongue2


 
 
№16 от: tivesto (9 юли 2012 23:03)

Аааааа, Цоне, значи за първи път си опитала козе мляко в габровско село! Е, поне с нещо си запомнила нашия край! xixi

Ние на село имахме коза! Казваше се Сийка! Още от първи клас ме юркаха да ходя да я паса! И като хукне да се катери по храстите, едвам я удържах. Завръзвах я с въжето за някое младо дръвче и сядах да си чета книжките. Всеки месец вземах от библиотеката по 10 книги и ги четях от най-тънката до най-дебелата. Време за четене да искаш. Колкото до козето мляко, казват, че е много полезно! Даже ме научиха на село да доя козата. В началото ми риташе менчето, ама после почнахме да се разбираме. Едно лято заминахме на море и като се върнахме Сийка вече я нямаше. Бяха я изтървали да се назоба със зърно и лакомията се беше подула и... Та така останахме без коза!




--------------------
 
 
№17 от: Pavlina Iossifova (10 юли 2012 02:28)

Eeee, със сълзи се смях :))) (не ми се включват емотиконите) Ако искам да цитирам всички изрази и ситуации, на които толкова се смях, трябва да препиша тук поне 3/4 от текста!

Освен това съвсем като 'у дома' на Върбовка си бях. С голяяям кеф! Само дето аз едно лято ревах, че не ме взеха на бригада тоооочно за домати, щото съм била малка, в четвърти за ПЕЕЕТИ! Маааалка? Ама не бях малка да бера домати на бостана с баба, нали! А баба не можеше да се начуди как може да искам да ходя на бригада, а да се оврънквам като тръгнем за бостана. 

 

Цоне, да си жива и здрава! Благодаря и доматени целувки по двете бузи :)))




--------------------
 
 
№18 от: Цонка (10 юли 2012 09:05)

Цитат: ssi
Дали това не ме провокира да разкажа още истории с пилета?
wink Давай, Светльо! Тъкмо това е целта на играта - да провокира спомени и да се разказват още и още истории, каквито всички обичаме да четем. tantz

Цитат: ssi
Сега като се възгордеяааа...
xixi 

Павлинкееее, kiss




--------------------
 
 
№19 от: Anakin Skywalker (10 юли 2012 12:48)

Цитат: Цонка
летните ваканции при баба си и дядо си моето другарче абсолютно против волята и желанията си


Цитат: shturcho
напълно разбирам как се е чувствал.


Цоне, Криси, за пръв път чувам някой да не е обичал ваканциите на село при баба и дядо uuux  направо ме учуди.

Аз мога много да разкажа точно за село и прекарването на втората половина от ваканциите там. След морето. Аз съм споделял вече за белите и щуротиите които сме вършили със селските другачета, в предишни коментари. Сега да разкажа за някои от задълженията, които имах освен игрите. Дядо беше звеновод, после бригадир и дори след пенсионирането продължи да ходи на работа в ТКЗС-то. Сутрин по тъмно впрягаше в каручката бялото конче Борко (впрегатно и за жалост не позволяваше да бъде яздено). А грижата за домашното стопанство беше оставена на баба и на мен. Баба се грижеше за двора и градината, хранеше прасето, кокошките и пуйките, а козата Норка и яренцето бяха поверени на мен. Дядо отглеждаше и 30 заека, който също бяха изцяло на моите грижи. Сутрин дядо издояваше козата и излизаше на работа много рано. Аз имах грижата да я закарам до близката кошара в махалата, откъдето селския козар ги подкарваше на паша. Косях люцерна за зайците, а също така и ходех по полето да бера трева, от онази дето е като килим, на селски диалект и казваха съвляк. Пълнех по един голям чувал заедно с останалите приятелчета, чиито дядовци също отглеждаха зайци. После качвахме чувалите на Балканчетата и се спускахме по баира надолу към село. Бях си станал направо фермер. Тревата се оставаше да увехне и чак на следващия ден се даваше за храна, иначе зайците ще се подуят. По същия начин трябваше да се внимвава и със зърното което им се даваше. Вечер прибирах козата и яренцето след паша, просто ги чаках до портата и като минеше стадото те сами си идваха при мен. Прибирах ги в обора(на обора за овце и кози му казваха дам) слагах им по малко царевица или жито да хапнат, а в един момент се научих и да доя(но докато се науча доста забавни моменти имаше) И всички животни си щъкаха - кокошките и пуйките си имаха голямо заградено пространство а също и на улицата излизаха, дори на зайците по мое настояване с дядо им оградихме кошарките с мрежа и те си ходеха навън, не седяха затворени.  А ако тогава имах днешната ми видеокамерка, такива смешни клипове с животни щях да заснема, но уви нямах. Сега си спомням за някойи смешни моменти и със зайците, и с козата, и с кученцето, може да се опитам понататък да ги преразкажа.  За гонениците с велосипеди, за велопоходите съм разказвал. Ето малко и за надлъгванията със селските пъдари, примерно да си наберем ябълки или праскови от овошките на ТКЗС-то или да откъснем някоя диня(карпуза) или пъпеш(каунь tongue2) от бостана. Следваха викове, закани, свирене със свирките, а не рядко се спускаха и да ни гонят двамата колоритни пазачи дядо Кольо и дядо Петко. Приличаха на стражари от някой партизански филм със старите униформи - куртка с пагони на страшина тип мундир и панталон брич, нерядко ходеха и въоржени с Малнихери. Имаха и служебни велосипеди xixi  Украйна. Аз ги бях кръстил по едно време Гудо и Агудо, по имената на пъдарите от Тошко Африкански. Но те и без това си имаха цветисти прякори: Кольо- Лендро, а Петко - Бузипетко... и още и още спомени мога да разкажа...




--------------------
 
 
№20 от: Цонка (10 юли 2012 13:03)

Ау, че хубав разказ, Жоре!!! Благодаря ти много!  wink
xaxa2 Ето ги например твоите пазачи: 
Кольо - Лендро /ако не зареди директно - 7:00/ 
Петко - Бузипетко /ако не зареди директно - 0:45:18/ 




--------------------
 
 
№21 от: 9585 (10 юли 2012 13:25)

Няма да забравя един път на нашето село ходих да храня кокошките и една от тях както търчеше из двора, неразбираемо защо, си навря главата в телената ограда и като се заклещи, като взе да се дърпа и не може и не може да се освободи ... очите й се изцъклиха, едни мътно сини такива бяха, човката разчекната ... хем ми беше тъжно, хем се смях много ... Накрая се освободи, де :) По-проста кокошка не съм виждала  smile24

Благодаря за страхотната серия и за емоциите, които ме завладяха :) 


 
 
№22 от: tivesto (10 юли 2012 16:59)

Ех, че готини пъдари! Цоне, благодаря за припомнянето!




--------------------
 
 
№23 от: anni (11 юли 2012 12:21)

Страхотни ваканции на село, поради пълната свобода на действие обичах да си прекарвам ваканциите там. Далеч от мама и тате и всичките им ограничения, лягаш когато си искаш, ставаш когато си искаш и правиш каквото си искаш.Събота вечер родителите идваха от града с пълни чанти, плюс моите писма от непознати другарчета и плюс цялата поща, получена през седмицата. Обаче за козето мляко не мога да се съглася. Баба си имаше една коза, та доста мляко съм изпила от нея. Вярно, че има по.особен вкус, но с малко захар  и какао става . Козата се казваше Тинче, аз пък и виках царицата, защото баба ми се отнасяше към нея като към царска особа, много я уважаваше, а и самата Тинче стъпваше  достолепно.
Цоне, селото е прекрасно, името също и много му отива. Давай по-бързо продължението, нямам търпение да викам  '' айде , наште'' xixi . Пък и ми се ще да знам какъв е чалъма при брането на домати. Ходила съм на бригада , точно доматоберачна и единствения чалъм в цялата работа беше да навиеш някой да ти отнесе пъланата и доста тежичка щайга до другия край на полето.Това си беше истинска експлоатация за слабички бригадири като мене.




--------------------
 
 
№24 от: Маргарита Василева (14 юли 2012 18:22)

Цоне, чудесна си отново! Благодаря ти! Ама за истърсака- най- ми хареса! wink




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 13
Потребители: 0
Гости: 13

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!