Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Юни 2020 (1)
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Четиридесет и седма серия "Забава" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
4-08-2012, 17:26 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
четиридесет и седма серия „Забава“

--- сцена триста осемдесет и пета ---

Слънцето огряваше Сияйно и любопитно надничаше в двора на старите Делнишки.
Веспасиана и Силвето, подредили „къщите“ си отвън на пътеката, под прозореца на кухнята, постлали черги, сервирали „кафе“ в пластмасови кукленски сервизчета върху стара дървена софра, играеха улисани на шарена сянка под ярките следобедни лъчи.
— Ало, съседке — престори се, че говори по телефона Веспасиана и се обърна към Силвето, — заповядай на следобедно кафе у нас!
— Няма ли да излизаме по магазините? — попита „съседката“.
— Не мога сега, мъжът ми скоро ще се прибере от работата си в Птицекланицата, ще го нахраня, после ще го оставя да гледа децата и чак тогава ще можем да излезем. Сега ела да пием кафе!
— Добре! — съгласи се бързо съседката. — Ще донеса малко сладки. Току що ги изпекох. — Силвето напълни една малка картонена кутия с камъчета и пое към съседската черга. Вдигна ръчичка и я размаха във въздуха: — Чук, чук...
— Влизай, отключено е — провикна се Веспасиана.
Силвето прекрачи двадесетте сантиметра разстояние между двете черги и „влезе“ в дома на съседката си.
— Добър ден, добре дошла...
— Добър ден, добре заварила...
Двете се разцелуваха.
— Заповядай, седни. Наляла съм кафе...
— Ето сладките...
— Мммм... Много хубаво миришат! — Веспасиана натика носле в кутията с камъчетата. — Ще отида да пусна малко музика. Ако искаш си запали с кафето! — бутна пакетче солети пред Силвето и хукна към входа на къщата.
— Пусни оня дядо, женкаря... — поръча Силвето, отвори солетите, изяде няколко и остави една да стърчи от ъгълчето на устата ѝ, като цигара, придържайки я с два пръста.

Музиката се разнесе през широко отворения прозорец на кухнята на първия етаж, където стоеше грамофонът.
Веспасиана се върна, седна на ниското дървено столче, преметна крак връз крак, „отпи“ от „кафето“ и също „запали“.
В този момент по алеята откъм Птичия двор се зададе братовчедът Светлин.
— Ооо, прибираш ли се вече? — скочи Веспасиана да го посрещне. — Донесе ли пиле за вечеря?
— Донесох! Сто пъти ми звъня в службата да ми напомняш! — влезе в тона на играта момченцето и сценката набра скорост. — Ето ти пиле! — измъкна иззад гърба си огромна бяла кокошка, която държеше за краката, с главата надолу.
Куд-куд-куд-кудяаак! — изкрещя птицата.
— Ама тази кокошка е жива!!! — извика Веспасиана.
— Е жива е! — разкикоти се момчето.
— От птицекланицата не излизат живи кокошки! — смръщи се момиченцето. — Какво ще я правим сега?
— Не знам! — вдигна рамене „мъжът“. — Аз осигурих вечерята. Ти му мисли нататък! — пусна птицата на земята, седна на празно столче и си взе от пакета снопче солети, като се ухили на братовчедка си: — Добре дошла, съседке!
— Защо ядеш цигарите бе? — захили се Силвето и „изтръска“ „пепелта“ от солетата извън чергата.
— Защото не пуша! — обяви младежът.
— Разкарай кокошката оттука! — заповяда Веспасиана. — Ще окъка цялата къща!
— Не бой се! — успокои я братовчедът Светлин. — Тя е от обучените, сама ще си хване пътя... Какво има за обяд?
— Таратор, пилешки дробчета на фурна и палачинки със сладко от ягоди за десерт — радостно обяви домакинята.
— Стига бе! — опули се момчето. — Наистина ли има палачинки?
— Пластелинени! — казаха момичетата в един глас и се разкикотиха.
— Ъф! — разсърди се момчето. — Не съм гладен.
— Ааааа! Без такива! — развика се „жената“ на „мъжа“. — Трябва да ядеш! Аз дробчета не обичам и съм ги сготвила само заради тебе! Цял ден се въртя около печката в това горещото... Сили не ми останаха! После ще гледаш за няколко часа децата, защото ние със Силвето ще излизаме по магазините.
— Няма да стане! — заяви категорично момчето. — Знаеш ли колко работа имам? Мазата трябва да чистя, покрива да поправя... Пет проекта ме чакат на бюрото — започнати и недовършени... И цял ден съм бачкал... На работата местим цеховете в нови сгради и е лудница...
— Това го каза баща ти снощи... — развика се Силвето през смях.
Веспасиана сложи ръце на кръста и се приготви да се разправя, но сред зеленината се появиха Валерия и Огнян в бригадирските униформи и пресякоха порива ѝ.
— Батко, баткооо... — заскача радостно момиченцето. — Върнахте ли се от работа и вие? Елате да пиете кафе... Има и палачинки със сладко от ягоди...
— Така ли? — зарадва се Огнян. — Истински?
— Пластелинени! — изкрещяха в един глас момиченцата и се запревиваха от смях.
— Нищо! — нави се голямото момче. — И пластелинени стават.
Двамата с Валерия се тръшнаха на чергата пред дървената софра.
— Ще ви налея кафе! — разшета се Веспасиана.
— Ооооох... — изпъшка Валерия. — Скапана съм... Ако полегна тука, ще спя до утре сутринта... Вие на „къщи“ играете, а?
— Да! — каза Веспасиана. — И искаме да излезем със Силвето по магазините, пък Светльо не ще да гледа децата... — посочи подредените под цокъла на къщата кукли, лъвчета, магаренца, мечета и зайци от всякакви размери и породи.
— Едно, две, три, четири... — започна да ги брои Огнян. — Четиринадесет!.. — подсвирна и се разкикоти. — И аз да бях, и аз нямаше да искам да ги гледам...
— Ама те половината са на Силвето — уточни Веспасиана.
— И половината са много! — не спираше да се хили момчето.
Откъм улицата се чу сигнал.
— Викат ме! — скочи братовчедът Светлин.
— Къде хукна сега бе, Светльо? — облещи се Веспасиана.
— Имаме работа с момчетата! Ще ходим за мишки из бостаните! — без да се обяснява повече, „стопанинът“ на къщата заряза домочадие и гости и като светкавица изчезна в зеленината на двора.
— Мъже! — каза пренебрежително Силвето. — На тях изобщо за нещо може ли да се разчита? — кръстоса крака и си „дръпна“ от „цигарата“.
Огнян и Валерия прихнаха.
— Така говори леля Суратлийска, една приятелка на мама — обясни момичето на Огнян. — Силвия много обича да имитира приятелките ѝ... Подслушва им разговорите и ги наблюдава, като се съберат у дома, а после разиграва сценки. Много е добра!!! — потупа сестричката си по рамото.
— Вашите знаят ли за сценките? — попита Огнян.
— Знаят! И много се забавляват. Обаче мама вече не я пуска да се върти край тях, защото после разправя глупости... Я, Силве, изиграй любимата сценка на татко!
Силвето не чака да я молят, зае поза на префинена дама и заимитира поведението и гласа:
— Направо е невъзможен! — издуха въображаем дим през кокетно свити устнички. — Нищо не пипва вкъщи... За всичко вика майстори... Аз, казва, си имам моя работа. Не съм дърводелец, нито джамджия... — момиченцето въздъхна тежко. — Ми твоят, Черногорска, твоят Джулио, дето пет дена е в София, пет месеца в Италия... — направи дълга пауза. — Е, вярно, апартаментът ти апартамент, колата ти кола, вилата ти вила... Останалото ти останало... — смигна многозначително момиченцето и после смръщи вежди: — Хм... Само Димана никога не се оплаква от нейния Кайчо?.. — докара злобничка интонация детето. — Всеки друг има кусури, само нейният няма никакви... И като му каже: „Нали, Кайчо?“, мед ѝ капе от устата... — Силвето млъкна за малко, после поклати глава и заключи: — Аааах, мъже! На повечето от тях за нищичко не може да се разчита... — заблъска нервно солетата в малка чинийка от сервизчето, сякаш се опитва да загаси цигара в пепелник.
Огнян и Валерия избухнаха в смях.
— Ясно защо му е любима тази сценка на баща ви — каза Огнян.
Валерия се съгласи.
— Ти актриса ли ще ставаш? — обърна се към Силвето Огнян. — Много си добра!!!
Момиченцето се изчерви и каза скромно:
— Харесва ми да разигравам сценки. Всички се смеят...
— Много, много си добра! — не спираше да се смее Огнян.
— Хайде да ходим сега да се измием, че смърдим! — Валерия стана. — Довечера, като се приберем от забавата, ще я накараме да ни изиграе целия си репертоар, нали Силве?
— Къде ще ходите на забава? — полюбопитства Силвето.
— В ресторанта — обясни сестра ѝ. — След вечеря ще има дискотека.
— Ауууу... — спогледаха се двете малки момиченца и си смигнаха. — Буги-буги... Шала-лала...— закикотиха се и се закривиха, имитирайки танци.
Огнян и Валерия напуснаха „гостната“ на Веспасиана.
Малките момиченца отново останаха сами.
— Ако сложим децата да спят, можем спокойно да излезем по магазините, нали? — върна се на темата Силвето.
— Аха! — потвърди Веспасиана и двете се заеха да „приспиват“ четиринадесетте деца.


--- сцена триста осемдесет и шеста ---

Двете приятелки и „кръвни сестри“ Силвето и Веспасиана, хванати под ръка, тръгнаха по стръмната неасфалтирана улица към центъра на селото. И двете обути в къси панталонки и сандали на бос крак, маршируваха в прахоляка между разбитите камъни на изронената стара улична настилка.
— Нищо не съм прочела още от списъка с книгите — оплака се Веспасиана.
— И аз — въздъхна Силвето.
— И като ме питат първия учебен ден... И като кажа, че не съм... Такъв срам ще бъде... Пред целия клас...
— Еее, голяма работа! — успокои я Силвето. — Ти да не мислиш, че другите ще са ги чели всичките...
— Все пак... Ако имаше наблизо библиотека... И ако си носех списъка...
— Че как да няма библиотека! — извика радостно Силвето. — Нали читалище има селото. Да отидем да питаме библиотекарката, дали не знае кои са книгите от списъка за трети клас.
— Трябва да знае! — подскочи Веспасиана. — И ще се запишем в библиотеката за ваканцията — И ще ги прочетем всичките...
Възторжени от идеята, двете забързаха към читалището.
В края на тяхната улица, на дълга пейка седеше голяма компания от бабички. Видяха момиченцата и млъкнаха, следейки ги внимателно. Когато наближиха, една бабичка вдигна ръка, помаха им и се обърна към Силвето:
— Я иля, иля, моМЧенце! Иляти и двамата насам!
Веспасиана погледна Силвето и прихна. Силвия се ухили и двете приближиха компанията от възрастни жени.
Бабичките ги заоглеждаха любопитно.
— Ти ни си ли на Сивастия и Вангел малкия унук?
— Аха! — потвърди Силвето и пъхна по момчешки ръце в джобовете.
— На Продан мънинкуту мумче? Светлинчу...
— Аха! — Силвето пооправи късата си косичка и отново натика ръце в джобовете, ритна по момчешки едно камъче и се изплю към пътя.
Веспасиана изгледа приятелката си изумена.
— Туй гостенчито ви ут дей? — посочи бабата към Веспасиана.
— От далече! — кимна неопределено Силвето и се премести от крак върху крак, имитирайки безгрижно момчешко поведение.
— Те майкин`ти удея утидаха надолу с бебиту и с гостити ви.
— А, удея! По-удавна беши ма! — поправи я друга бабичка.
— Аааа, да, да, знам! — поклати глава момиченцето.
— Е хубу, хубу... Ми дей другуту мумичи, на Кайчу мънинкуту... Щот гулямуту гу видяхми ей сегичка, с гостенина ви, кат са прибират, ама...
— Кой, Силвия ли къде е? — каза Силвето. — Вкъщи при баба.
— То Силвия ли са казваши? Май ни беши Силвия... — сбутаха се бабичките. — На Кайчу мънинкуту, ма... На Сивастия на имиту...
— Аха! Силвия, Силвия! — каза момиченцето и отново плю към пътя.
Веспасиана наблюдаваше театъра с отворена уста.
— Ми батку ти Виктур дей? У града ли?
— Ъхъ — потвърди Силвето.
— Той шса жени ли тъз гудина или ни знайш? Или кат съ увòлни ли?
— Ич ни гу знам! — имитира акцента на бабичките Силвето, скъса една тревичка, захапа я и задъвка небрежно.
Веспасиана побутна приятелката си и ѝ каза тихо:
— Да не затвори библиотеката?
— Ай, чао! — изплю тревичката Силвето и вдигна ръка към бабичките.
— Чао, мойту мумче! Хади, приятна ви разходка!..
Двете момиченца продължиха пътя си, оставяйки бабите да разсъждават след тях.
— Силвеее — хилеше се Веспасиана, — страшна артистка си!!! Направо минаваш за Светлин... И майка му щеше да заблудиш, ако си приличахте...
— Абе тия бабички наред ли са? — погледна назад Силвето. — Не виждат ли, че изобщо не приличам на Светльо. Ама хич!!! Пък и той е за четвърти клас, аз съм за трети...
— Да, ама приличаш на момче и те затова...
— Виж, за момче постоянно ме вземат. Веднъж на една опашка, нашите ме бяха пратили в гастронома за нещо и... — заразказва Силвето.
Двете стигнаха центъра и се спряха на средата, да си доразкажат.
— Абе аз съм момиче, казвам му на дядката — ръкомахаше Силвето, увлечена в разказа, — той пак неговата си знае! — обърна се и се изплю по момчешки.
— Силвия! — извика в този момент женски глас.
От смесения магазин зад гърба на момиченцата беше излязла Димана, следвана от Нелчето и чинка Вили с бебето Снежанка.
— Ооо, мамо! — стреснаха се и извикаха в един глас момиченцата, виждайки майките си.
— Къде сте тръгнали? — попита Димана.
— Мии? — вдигна ръце Силвето. — Отиваме в библиотеката.
— От къщата ли идвате? Баща ти какво прави?
— Май спи... Нещо обсъждаха с чичо Антон, после изчезнаха нанякъде...
— Отидоха да си починат на хладно — дообясни Веспасиана. — А татко каза, че пак ще работят нещо, ама не знам какво...
Ръкомахаха и приказваха още малко, после децата тръгнаха към читалището, жените поеха нагоре към къщата.
— Ох леле... Добре че майка ти не те видя как плюеш като каубой на пода на кръчма — каза Веспасиана.
— Цяла седмица нямаше да спре да ми се кара — кискаше се Силвето.
— Ама те нали утре си тръгват... И нашите също...
— Значи само една вечер щеше да ми се кара и утре докато тръгнат — уточни Силвето.
— Като си заминат, оставаме сами — въздъхна Веспасиана. — Мен досега не са ме оставяли сама толкова далеч... Вече ми е малко мъчно...
— Ще свикнеш! — успокои я Силвето. — И аз като малка плачех всеки път, като ме оставяха при баба и дядо, ама вече не ми е мъчно. Особено пък сега, като и сестра ми е тука, и вие с батко ти...
— И Светлин... — допълни Веспасиана.
— Той винаги е тук през ваканциите! — махна с ръка Силвето. — По цяло лято...


--- сцена триста осемдесет и седма ---

Другарят Спасов седеше сам под асмата пред лятната кухня и пръснал по масата папки и огромни листове с таблици и схеми, се беше задълбочил в работа.
Огнян излезе от къщата облечен в дънки, раирана светла риза с къс ръкав, обут в тъмно сини маратонки, прилежно сресан и сияещ. Огледа се наоколо, видя баща си, приближи се и седна до него.
— Охо! — зарадва му се другарят Спасов. — Ама си се изтупал!!! Майка ти одобри ли?
— Аха — кимна момчето.
— Огняне — обърна се към него бащата, — ти си знаеш де, няма да ти обяснявам за сетен път, само да ти напомня...
— Знам, татко — прекъсна го детето, — никакви конфликти и никакво заяждане с непознати! Културно поведение и тон... Знам!
— Защото от това, да си изпросиш боя с една дума, по-лесно няма — продължи другарят Спасов. — И по-полека с онова момче... Как му беше името...
— Йови — уточни детето.
— Да, Йови. Изглежда има някакво по-особено отношение към Валерия... Не искам да задълбочавате конфликта. Ясно?
— Всъщност, той спря да се занимава с нас след състезанието — обясни Огнян.
— Това е добре! Въпреки всичко, стойте по-далеч, ако ви е възможно.
— И без друго нямам желание да се сближавам с него — каза момчето и нетърпеливо погледна часовника си. — Ийиии ама... Шест без пет е вече. Валерия трябваше да е излязла преди десет минути...
— Така е, мой човек! — Другарят Спасов се разсмя гръмко, потупа сина си по рамото и се върна към работата си сред таблиците и схемите.
Момчето поседя още малко при баща си, после стана:
— Ще я чакам на пейката пред портите. Чао!
— Чао! — отвърна бащата. — Огняне! В десет часа най-късно ви искам тука! Нито минута по-късно!
— Ама утре ни е почивен ден и командирът каза, че тази вечер проверката ще бъде в единайсет — обясни Огнян.
— Тя проверката вас нали не ви касае... Какво ще правите до толкова късно?
— Ми вечерята е до седем и после...
— После четири часа танци... — възкликна другарят Спасов. — Много бе! — помълча, помисли и каза: — Добре, до единадесет. Обаче никакво размотаване насам-натам... След края на забавата — веднага вкъщи. Ясно?
— Ясно! — махна с ръка момчето и се изгуби в зеленината.
Другарят Спасов се усмихна след него и отново се задълбочи в папките.
От лятната кухня излезе Димана с порцеланова чаша в ръцете и застана до масата:
— Ще ти преча ли, ако седна при тебе? — попита.
— Няма да ми пречиш, разбира се — вдигна глава от папките другарят Спасов. — Заповядай! Барабата кърти ли още?
— Дреме — отвърна Димана и погледна малкото часовниче на ръката си. — Шест часа стана, довечера пак няма да му се спи и ще се върти до късно...
— Има ли повече кафе? — посочи чашата ѝ.
— Нелчето е долу — кимна с глава към къщата жената, — вари прясно и ще донесе след малко. Това е моето от обед.
— Аха... — каза мъжът и върна вниманието си към работата. — Къде остана... — заоглежда се по масата и заповдига листи и папки.
— Какво търсиш? — попита Димана.
— Един кариран лист, изписан с почерка на Барабата...
Димана зарушка между папките...
— Ето го. Това ли е?
— Благодаря ти, точно това е — взе листа мъжът и се зачете в него.
Димана пиеше мълчаливо кафето, зазяпана неопределено в схемите по масата.
От къщата изскочи Валерия, огледа се, видя майка си на масата пред лятната кухня и се отправи към нея.
— Мамо, тръгвам!
— Така ли смяташ да ходиш на забавата? — изуми се Димана, а другарят Спасов, стреснат от гласа ѝ, вдигна поглед и заразглежда момичето.
Облечена в бели дънки; бледорозова блузка с чуждоземен надпис, опасана в дънките; с бял колан и бели маратонки; с разпуснати коси, привързани отзад с две тънки плитчици сплетени над ушите, като същинска Гуинивър, Валерия изгледа удивено майка си:
— Че какво ми има?
— Тази блузка гладена ли е?
— Досега гладих, станах вир-вода — оправда се момичето.
— Ще трябва да се изглади отново. Не може да ходиш така, като излязла от центрофуга! — разсърди се Димана.
— Ийии бе, мамооо...
— Нищо ѝ няма, Димано! — обади се другарят Спасов.
— Не виждаш ли бе, Антоне! — изгледа го с огромни възмутени очи жената.
— Виждам! — отсече мъжът. — Прелестна е! Върви, моето момиче! Огнян е на пейката отвън.
Валерия не се поколеба, възползва се от разрешението на чичо Антон и радостно припна по пътечката.
— Чао! — помаха им и се скри в зеленината.
— Какво си мислиш, че правиш? — Димана се опита да усмърти с поглед другаря Спасов.
— Не я превръщай в себе си, Димано! — смръщил вежди, се наведе над жената.
Двамата се гледаха известно време.
— Не видя ли на какво прилича? — продължи да упорства тя.
— Прилича ми на тебе преди двайсет години, когато те видях за първи път на тротоара пред Института. Носеше бледорозова рокля и засенчваше слънцето! — със спокоен глас заяви другарят Спасов, направи кратка пауза и добави: — За неин късмет обаче, от тебе е взела само голямата хубост. Иначе характерът ѝ е досущ на Барабата! — обърна се към папките си, подпря глава с ръка и измърмори на себе си: — Чудесна работа е свършил кучето! Признавам му го!.. Аз нямаше да се справя така добре...
Димана зяпна. Остави чашата си на масата и каза тихо, с пресипнал глас:
— Какви ги приказваш бе, Антоне?
Той я изгледа, вдигна изписания кариран лист и го размаха:
— Мъжът ти е гений, Димано! Ако последните количества готова продукция за износ бъдат отклонени към вътрешния пазар, си решаваме с един замах всички проблеми! — обясни ѝ радостен. — Аз не можах да видя този изход!!! А той го е видял!!! Велик е! Просто е велик!
— Ах! — извика Димана и кимна към листа. — Ти за това ли говориш?.. Аз помислих... Ахахахаа... — изведнъж прихна и така се разсмя, че се разхълца, а от очите ѝ потекоха сълзи.
Другарят Спасов я изгледа угрижено:
— Прекаляваш с кафето!


--- сцена триста осемдесет и осма ---

— Еее-хеее... — удиви се Огнян. — Какво става тука бе?
Двамата с Валерия спряха край ресторанта, на поляната зад който ставаше нещо интересно. На дървена маса беше разположено дискотечно оборудване, от двете ѝ страни бяха поставени две огромни тонколони, а няколко момчета се въртяха около тях, разкатаваха кабели, прескачаха разклонители и си подвикваха: „Включи ли го?“ „Даааа“ „Не работи“ „Пробвай сега!“ „Проба, проба... Сега е добре!“
Малко по-нататък, в средата на широк кръг подредени камъни бяха натрупани съчки и цепеници, подготвени за голям огън.
— Изглежда забавата ще е на открито! — отбеляза Валерия.
— Аха... — отвърна Огнян, зазяпан в работата на момчетата. — Гледай само какви тонколони... Ще взривят селото — удивляваше се момчето.
— Проба! Фиюуууууу... — микрофонът изпищя след гласа на дисководещия. — Проба, проба... Едно, две, три... Шес-шес-шес-шесссс... — заглъхна ехото. — Проба! Фиюуууу...
— Ъъъ, че гаден звук! — закри уши с ръце Валерия. — Хайде да влизаме, че закъсняхме за вечеря.
Влязоха в ресторанта, където всички се хранеха.
— Закъсняхте! — каза им командирът, седнал на първата маса с останалите ръководители на бригадата.
— Мии — вдигна рамене извинително момичето. — Аз съм виновна — призна си.
— Естествено! — разхили се командирът, а след него и останалите мъже от компанията. Двете ръководителки не реагираха. — Заемайте местата си!
Момчето и момичето се отправиха към една маса с две свободни места.
— Хайде бе! — скочи от мястото си височко момче от същата маса и издърпа свободния стол до себе си, като покани момичето да седне. — Здрасти, Огняне! Вече мислех, че няма да дойдете на забавата! Обмисли ли предложението ми, скъпа? — обърна се към Валерия.
Тя се разхили:
— Андро, от деня на състезанието ми задаваш един и същ въпрос. Не ти ли омръзна? Колко време смяташ да продължаваш с шегичките си?
— Докато не получа ясен отговор! — обяви момчето, седна на мястото си и продължи да се храни. — И въобще не са шегички. Е? Ще се омъжиш ли за мен, като порасна?
— Откъде да знам за кого ще се омъжа, ти като пораснеш! — каза Валерия и набоде едно кюфте на вилицата си.
— Да ме запишеш на първо място в тефтерчето си, чу ли? — не спираше да я навива момчето, докато останалите от масата се хилеха на мераците му. — Щото в моя списък си първа. И да ми се обадиш навреме, да си избера костюм.
— Най-добре отсега си го поръчай при майстор Динко, дето има дюкян на пазара в града, оня с ръждясалата ножица над вратата — подкачи го русичкото синеоко момиче срещу него и му се усмихна сладко. — Да не губиш време, като настане часът...
— Тонке, не се заяждай! — закани ѝ се Андро. — И ти си ми в списъка.
— Ама чак на второ място — престори се на обидено момичето.
— Ако продължаваш така, ще идеш и по-назад! — заплаши я той.
Вечерята преминаваше в шеги и закачки. Шестнадесетгодишните бригадири се хилеха, приказваха щуротии, правеха се на остроумни, за да се впечатляват едни други, ръсеха лафчета — къде оригинални, къде изтъркани, избухваха в смях, после млъкваха, за да отхапят от кюфтетата си и отново зашумяваха...
Андро извади пакет „Стюардеса“ от джоба си, огледа се за ръководителите, и го тикна под носа на Валерия.
— Ще запалиш ли, скъпа?
— Как не! — каза момичето и бръкна в компота от сливи.
— Защо не? Ще те наплеска татко ти ли, ако разбере?
— Треньорката ми по плуване ще ме убие преди още татко ми да си е вдигнал ръката. Много е откачена! — обясни Валерия и Огнян се разхили.
— Охо! — възкликна Андро. — Плуваш ли? От колко време?
— От детската градина.
— Ехее... Състезаваш ли се? Имаш ли успехи? — вече сериозно любопитстваше момчето.
— Не са големи — каза скромно Валерия. — Най-доброто ми постижение е сребърен медал от една Републиканска спартакиада. И няколко медала от по-малки състезания...
— Брей! Не е малко! Ти плуваш ли, Огняне? — обърна се към момчето.
— Долу-горе — отвърна Огнян и изгреба последното количество компот от купичката.
— Да отидем утре да поплуваме на голямата река, искате ли? — предложи възторжено Андро и огледа останалите от масата.
— Да отидем! — обадиха се някои.
— Ще дойдете ли с нас? — Андро постави въпроса конкретно на Валерия. — Нали сме в почивка утре.
Момичето погледна Огнян за мнението му, той кимна и тя обяви:
— Ще дойдем. Нашите ходиха вече два пъти тази седмица на плажчето, а ние още не сме. Пеш ли ще се ходи? Доста е далечко...
— Ми пеш! — вдигна рамене Андро. — Ще тръгнем рано — по хладното... Хем ще си направим един поход...
— Чудесно! — зарадва се Огнян. — Ние и без друго се чудехме дали да ходим на язовира с колелетата или на разходка до върха...
— Ще отидем и до върха следващия почивен ден — обеща Андро. — Значи се разбираме така...
Децата от масата обсъждаха оживено утрешния поход до голямата река, когато отвън долетя гласът на дисководещия:
— Проба, едно, две, три... Добър вечер на всички бригадири от Първа комсомолска бригада при ТКЗС Сияйно... Тази вечер с вас ще бъде...
Бригадирите тутакси скочиха, отсервираха чиниите си и изхвърчаха навън, като изстреляни с топ.

Започваше забавата на открито.


--- сцена триста осемдесет и девета ---

Слънцето се беше смъкнало зад дърветата и центърът на селото тънеше в сянка. Ширните поля на юг и отсрещните височини бяха все още осветени и силният контраст, на фона на ясното синьо небе, правеше картината да изглежда като нарисувана на тенекиената табла на старо легло.
Музиката от тонколоните гърмеше и селото трепереше.
Огнян и Валерия се мотаеха пред ресторанта. Момичето поглеждаше към танцуващите на поляната, а момчето към отворената врата встрани от входа, където се въртеше групичка момчета и шумно разговаряше.
— Искаш ли да танцуваме? — плахо попита Огнян. — Казвала си ми, че много обичаш.
— Мии... — вдигна рамене Валерия, — ти нали не си много-много по танците...
— Не съм, но ако искаш, ти докато танцуваш, аз мога да ги позяпам — кимна към групичката момчето, — там играят футбол на маса... Може даже да поиграя, ако се уредя. Ти играла ли си някога?
— Не.
— Мога да те науча, ако искаш.
— Добре — нави се на мига момичето.
— Какво??? — извика радостно момчето. — Наистина ли?
— Ами да.
— Ела тогава — хвана я за ръката и я помъкна нататък. — Ще се опитаме да се вредим.
Двамата се смесиха с групичката момчета пред помещението с джагата.


--- сцена триста и деветдесета ---

— Девет и половина... — погледна часовника си Нелчето. — Голяма дандания идва откъм забавата на бригадирите... Вдигнаха селото на главата си.
— Още час и половина и ще ги приберат — отвърна Барабата.
Той и Димана, заедно с Нелчето и Антон, седяха след вечеря на масата пред лятната кухня и си приказваха.
Щурците наоколо пищяха с небивал ентусиазъм, опитвайки се да се преборят със звуците на бригадирската дискотека.
— Забавляват се дечурлигата — въздъхна тежко Нелчето. — Сега им е времето...
— Искате ли да се разходим нататък — предложи другарят Спасов.
— Чудесна идея! — скочи Барабата. — Хем ще им хвърлим едно око...
— Еее, ти само това чакаш! — скара му се Димана. — Имай малко повече доверие на дъщеря си де!
— Аз на дъщеря си и на Огнянчо им имам доверие. На другите обаче нямам! — отсече Барабата. — Хайде, да се поразтъпчем.
Четиримата поеха по стръмната улица надолу, притегляни от гърмящата музика.
Огромна пълна луна се беше облещила на небето и с угрижената си физиономия наблюдаваше поведението на младото бъдеще на Народната Република. А младото бъдеще беснееше под звуците на музиката, кълчейки се в дивашки ритъм около гигантския огън на поляната зад ресторанта.
Делнишки и Спасови наближиха и спряха да погледат.
— Голямо джумбаре! — ухили се радостен другарят Спасов.
— Къде ли са нашите... — огледа се Нелчето.
— Нейде из мелето — посочи с глава той. — Да седнем отсреща на пейките пред паметника, а?
Останалите се съгласиха безмълвно и се отправиха нататък. Приближиха една свободна пейка и се настаниха.
— Аууу! — скочи Димана. — Пейката е мокра.
— Ееее, голяма работа, куче я е препикало — махна с ръка другарят Делнишки.
— Ийии бе, Кайчо, намокрих се — изтърсваше полата си жената.
— Ела, седни при мене! — Барабата придърпа жена си и я прегърна.
— Абе не се халосвай бе, Кайо! — задърпа се Димана. — Ще ни видят децата, ще се изложим...
— Кой ще те види в тъмното ма, Димано! — не я пускаше той. — И да ни видят, ще ни помислят за бригадири...
Другарят Спасов избухна в смях:
— Ахаха... Димана ще мине за бригадирка, ама ти... Като дойде милиционерът, че като ти светне в лицето с големия фенер, че като се облещи насреща му хайдушкият ти мустак... Няма да разбереш, кога ще се озовеш в подземието на участъка...
Четиримата се закискаха, като деца.
— И докато обясниш кой си, що си и каква ти се пада бригадирката — продължи другарят Спасов, — толкоз бой ще изядеш, че... И баща ти ще трябва да викаме... Голям резил ще стане... Документи поне имаш ли?
Барабата опипа джобовете на панталона и на ризата си.
— Нямам.
— Ето, виждаш ли! — не спираше да сe хили Антон.
Барабата се смръщи и изкриви мустак. Помисли малко, пък каза:
— Я, Диманке, слез! Не е толкоз мокра пейката.


--- сцена триста деветдесет и първа ---

Четиримата седяха на облегалката на пейката, стъпили на седалката ѝ, слушаха музиката от забавата и си приказваха.
— Искате ли бира? — попита другарят Спасов и слезе от пейката. — Да ида да взема четири бири от ресторанта, а?
— Ийии, браво! — зарадва се Барабата. — Хубаво се сети. Ще дойда да ти помогна.
— Ти стой да пазиш другарките — спря го Антон.
— Вземи и четири пакетчета фъстъци! — поръча Нелчето.
Другарят Спасов пресече малкото площадче и влезе в ресторанта.
— Четири бири, ако обичате! — облегна се на плота пред кръчмаря, който подреждаше лимонаден амбалаж в една каса. — Студени.
— Ей сега, шефе! — разбърза се кръчмарят, нахвърля бутилките в касата, ритна я встрани и избърса ръце в засечената престилка. — За тука или за вкъщи?
— За тука — каза другарят Спасов. — За навънка — уточни.
— Няма да ти спирам за амбалажа, ще ми го върнеш.
— Дадено! — обеща мъжът. — И четири пакетчета фъстъци.
— Чакай, шефе, да видя дали имам, че тез скакалци всичко опустошават, откъдето минат. Само две пакетчета са останали.
— Ти на скакалците бира продаваш ли им? — небрежно подхвърли Антон.
— Сакън! — извика кръчмарят и вдигна ръце като арестуван.
Другарят Спасов му се ухили, натика фъстъците в джоба си, плати, взе четирите бири и тръгна да излиза.
— И да ми донесеш амбалажа, шефе!
— Ще го донеса.
Излезе навън и се огледа. Видя групичката бригадири пред съседната врата и се поспря. Надникна в помещението, откъдето се чуваха възторжени крясъци и подвиквания.
Вътре две момчета играеха футбол на маса, а около тях една сюрия зяпачи крещяха и даваха акъл. Сред тях другарят Спасов с изненада забеляза присъствието на сина си и Валерия.
Огнян го видя и радостно му извика:
— Татко! — огледа покупките му. — За бира ли си дошъл?
— Аха — ухили му се мъжът. — Вие защо не танцувате отвън?
— Чакаме да ни дойде пак редът за масата! — обясни възторжено момчето. — Научих Валерия да играе — Огнян с гордост погледна момичето. — Много я бива! След две игри сме ние.
— Браво на вас! А ние мислим, че танцувате край огъня.
— Ама вие всички ли сте тука? — удиви се момчето.
— Мии... — запъна се другарят Спасов. — Отвън сме... Слязохме да се поразходим и да изпием по една бира... Я дръж за малко — мъжът подаде двете бири на сина си и бръкна в джоба си. Извади фъстъците и ги подаде на Валерия. — Да има какво да правите, докато си чакате реда — усмихна им се, взе си бирите и напусна помещението.
...
— И седят, моля ви се, подпрени на стената, чакат си реда за футболната маса. Хихихи... Детска му работа! — разказваше другарят Спасов на останалите, докато всички отпиваха от бутилките си с бира.
— Ех, че хубава музика! — възкликна Нелчето. — Така ми се танцува...
— Нали танцувахме онази вечер в ханчето — припомни ѝ другарят Спасов.
— Ъф! — изкриви устни жената. — Не е същото. Гледай само колко е хубаво тук... На открито, край огъня... И тая луна... Еееех, ако бяхме на тяхно място...
— Сега щяхме да играем джага в някоя тясна стаичка — допълни Барабата замечтано и отпи от бирата.
Жените се закикотиха.
— Антоне, що не вземем да му купим касетофон на Огнян бе? А? Че и ние да си пускаме такава музика от време на време — предложи Нелчето.
— Ми той ми е споменавал, че иска касетофон, ама нали не е нахален, не е повторил... Пък може да помислим...
— И да го изненадаме, като се прибере от бригадата — размечта се Нелчето. — Много ще се зарадва, ще видиш... — направи пауза и въздъхна: — Не ми се тръгва утре! Тук е толкова хубаво...
— Ела да потанцуваме! — взе от ръцете ѝ бутилката с бира другарят Спасов, остави я на земята заедно със своята и протегна ръка.
— Къде!?? 
— Ей тук, зад пейката! Нали сме на забава...
Нелчето се захили, слезе от облегалката и прие ръката.
Следва продължение
Някои важни уточнения:
1. Музиката в серията е на Аспарух Лешников, Sweet и Supermax.
2. В ролята на братовчеда Светльо е другарчето ssi :))
3. В ролята на Силвето в сцена триста осемдесет и шеста е другарчето Pavlina Iossifova :)) Сцената е в по-голямата си част художествена измислица, но се базира на разказите на Павлинка за нейната Върбовка. Оригиналната история е в тринадесети /приблизително/ абзац, в който се разказва, как бабите я бъркат с братовчед ѝ Чавдар :))
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Айви (4 август 2012 20:50)

 Поредната прекрасна серия, Цоне! hiphip

— Пусни оня дядо, женкаря...
smile24 

отвори солетите, изяде няколко и остави една да стърчи от ъгълчето на устата , като цигара, придържайки я с два пръста.

yajuyo Колко такива "цигари" съм изпушила....

Защо ядеш цигарите бе?

— Защото не пуша!
lol

Така си беше, който "не пуши"... xaxa2 

Те майкин`ти удея утидаха надолу с бебиту и с гостити ви.

— А, удея! По-удавна беши ма!

xixi2


 
 
№2 от: Тото (4 август 2012 23:02)

Великолепие! Направо чувствам как ми се забиват тресчици от пейката на село след такова описание.

 


 
 
№3 от: ssi (5 август 2012 00:43)

bravo2


 
 
№4 от: Cvetan (5 август 2012 00:50)

Не съм чел (гледал) още серията, но точно преди малко гледах "Не си отивай" без да искам си казах а на "Безкрайно детство" няма ли нещо да си пусна , виж ти нова серия!!! Надявам се да е още по-интересна от предишните. Извинявайте, но отивам да гледам (чета), щото филма почваааа....




--------------------
 
 
№5 от: катя милушева (5 август 2012 10:38)

frantic bravoo


 
 
№6 от: Маргарита Василева (5 август 2012 14:27)

Чудесна серия, отново, Цоне!Благодаря ти!

И въобще не са шегички. Е? Ще се омъжиш ли за мен, като порасна?

— Откъде да знам за кого ще се омъжа, ти като пораснеш! — каза Валерия и набоде едно кюфте на вилицата си.
— Да ме запишеш на първо място в тефтерчето си, чу ли? — не спираше да я навива момчето, докато останалите от масата се хилеха на мераците му. — Щото в моя списък си първа. И да ми се обадиш навреме, да си избера костюм.

Както се казва:„Внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне!“. Знам го от личен опит ok2 .



--------------------
 
 
№7 от: tivesto (5 август 2012 22:54)

Много е хубаво, когато се върнеш от двуседмичен лагер на морето, да излъчат любимия ти сериал. Така по-лесно се приема раздялата с любимите другарчета, с които си изкарал страхотно и незабравимо лято.

Цоне, благодаря за поредната страхотна серия. На мен вече ми свършиха хвалебствията, а ти твориш ли твориш красоти. Всяка нова серия е по-по-най от предходната. Продължавай да ни радваш и през отпускарските месеци. Ние ходим насам-натам, но се завръщаме и в махалата да си поиграем малко.




--------------------
 
 
№8 от: Pavlina Iossifova (6 август 2012 02:16)

Хахаха xixi2

Абе да си призная честно, състезанието с доматите малко ме върна в една моя не много приятна бригадирска история, та и затова не реагирах lol Обаче сега се смях пак както на серията с пристигането на селото. Ей, тия двете малките са голям отбор!!! Направо си ги представям пораснали на студентска бригада, където по случайност ВИТИЗ и Минногеоложкия (що пък пратих Веспасиана в минногеоложкия?!?! hmmm ) как вдигат селото и двете бригади на главите си vinagi_gotov

 

Пък "върбовските" баби, Цоне, ги познах веднага, колкото и да си ги маскирала malee2 А с това каубойско плюене така 'ме купи', че тепърва ще се чудя дали не съм плюла аз на върбовския мегдан. Царица си от една жива наша историйка да направиш чисто ново историЩЕ. oks

 

Благодаря за многотоналния и многопластовия смях тази вечер, Цоне! kiss2

 




--------------------
 
 
№9 от: Цонка (6 август 2012 08:15)

Цитат: Pavlina Iossifova
що пък пратих Веспасиана в минногеоложкия?!
Браво, Павлинке! Уредихме бъдещето на Веспасиана. Че знаеш ли как ме притесняваше това дете - много работи му се удават, а нищо не го влече трайно и продължително. И пианото не го влече... recourse Сега вече знам: ще учи "Подземно строителство" /не знам, дали едно време така се е казвала специалността, но ще проверя в кандидатстудентския справочник/ :)) И един ден, като порасне, ще прави какво??? Какво ще прави, като порасне??? xixi Ще строи метрото!!! hiphip

Цитат: Тото
тресчици от пейката на село
Хаха, Тото, oks  в първоначалния вариант бяха тресчици в полата на Димана, но после реших да е мокра пейката :)))
Другарчета, kiss!!! Така се радвам, че се забавлявате!




--------------------
 
 
№10 от: shturcho (7 август 2012 10:43)

Много ми хареса! Голямо удоволствие отново! Много обичам сериите, когато двете семейства са заедно.

И на бабите много се смях.


 
 
№11 от: templar (7 август 2012 22:36)
— За неин късмет обаче, от тебе е взела само голямата хубост. Иначе характерът й е досущ на Барабата! — обърна се към папките си, подпря глава с ръка и измърмори на себе си: — Чудесна работа е свършил кучето! Признавам му го!.. Аз нямаше да се справя така добре...
Димана зяпна. Остави чашата си на масата и каза тихо, с пресипнал глас:
— Какви ги приказваш бе, Антоне? 

 
 
№12 от: didimus (7 август 2012 23:59)

Чудо, чудо, от известно време се съмнявах, но сега вече съм сигурна в пристрастяването си към нашия филм! Едва дочаках да се прибера от кратката си ваканция, за да видя дали има нова серия и....  yeyeye ! Толкова е колоритна! Да не говорим, че се припознах в Силвето - да имитирам възрастните беше моят номер и когато се събирахме родата, редовно бях на "сцената" да имитирам една или друга съседка... големите умираха да се смеят!


 
 
№13 от: Anakin Skywalker (10 август 2012 15:36)

Ето ме и мен отново в махалата. chao
И за 47ми път възхитен! hiphip
Като си спомня картинката - Чавдар-а спира на спирката на площада в центъра на село.
Слизам. Наоколо насядали бабите "на мегдан". И и се почва едно:
- Добър ден! (от моя страна)
- Добър денЬ, Добър денЬ...Ти чийну момчИ си, ба?...
.........
- Ахаа, нъ Антончу и нъ Виулеткъ момчИту... - Загряват повечето от тях.
- Нъ кака Ленкъ и нъ бат Гочу унукъ, ма...- повтарят за някоя по глуха или по недосетлива... - Ам, сИстричкътъ га зъ дойди?... xixi2  И така нататък си тръгвам нагоре към къщи. Там в в нашата махала се е заформила друга седянка-клюкарник, но там бабите ме познават по добре. Разказвал съм за баба Сия, Райна, Теменуга в предишни коментари...

А за бригадата ще кажа - това е идеалния възможен вариант, но за жалост не успях да взема участие в такава. Работим пред деня комсомолци и комсомолки, но вечерта да се прибера при баба и дядо, да има сготвено нещо вкусно, да се наспя, в смисъл да си спестя някои неща от лагера, като мизерия, липса на вода, казармен режим и т.н. Иначе всичко останало е идеално. Дискотеки се организираха пред ден, през два, а понякога културната програма имаше и видеотека. Монтираше се видеостената пред щаба на лагера, видеомагнетофона, тонколоните и...тогава се гледаха филми. Там гледах първия епизод на Полицейска академия  xaxa2  И също беше веселба




--------------------
 
 
№14 от: Цонка (10 август 2012 15:58)

Цитат: Anakin Skywalker
сИстричкътъ га зъ дойди?...
xixi2 Много ми харесват тези бабешки реплики!!!
И това: Като си облека късите панталони, била съм кат "мунче»  xixi3 ,  от статията на Павлинка "Ех, Върбовка!"  Там всички бабешки изрази ми харесват страшно, но "муНче" направо ме разби.




--------------------
 
 
№15 от: Anakin Skywalker (10 август 2012 16:09)

Цитат: Маргарита Василева
— Откъде да знам за кого ще се омъжа, ти като пораснеш!


Тук му е мястото да кажа за  и селските рокери с ЧЗ-та и МЗ-та,  които къде успешно къде неуспешно ухажваха бригадирките. Бяха колоритна картинка тези "батковци"




--------------------
 
 
№16 от: bat_mitco (10 август 2012 20:19)

ДИАЛОЗИТЕ С БАБИЧКИ СА МАСА КУЛТОВИ...СЕЩАМ СЕ КАК МАХАЛЕНСКИТЕ БАБИЧКИ НА ПЕЙКАТА ВИЖДАТ ПРИЯТЕЛЯ И ВИДЕН СЕЛСКИ МЕТАЛУРГ ВЕСКО ОБЛЕЧЕН В ЧЕРНА ФЛАНЕЛКА...

 -ВЕСКООООО...КОГО ЖАЛEЕШ БААААА...

-КЛИФ БЪРТЪН,  БАБООООО...




--------------------
 
 
№17 от: Frangata (14 август 2012 14:25)

Има студена бира в селския ресторант. Това е добре, щото можеше и да не са "заредили" днес. И другарят Спасов да чуе: "Няма, шефе. Не са карали днеска. "Ниса"-та на закупчика нещо се строшила, на канала е в МТС-то. Има само ментовка и лимонада, ама топли, че вече съм спрял хладилника за през нощта."

smile




--------------------
 
 
№18 от: Цонка (14 август 2012 16:10)

Цитат: Frangata
"Ниса"-та на закупчика нещо се строшила, на канала е в МТС-то.

И сега късметлиите в МТС-то полагат неимоверни усилия в работно време nazdrave да спасят бирата от разваляне в жегата. wink




--------------------
 
 
№19 от: Frangata (15 август 2012 00:37)

А, и друго може (продължение на разговора относно наличието на бира, по възможност студена):

Др. Спасов: "Е, като няма, няма. Ама дай нещо, че жените чакат отпред на пейката, обещал съм..."

Кръчмарят: "Ми ментовка има, лимонада, и един-два Етъра от по литър може да се намерят отзад в касите... Ама топли... Вафли има, ако искате, пресни са."

Др. Спасов: "Е, сега, Етър... Швепс поне няма ли - ананас, мандарина?"

Кръчмарят: "Е, началство... Вие по града като додете на село и се едно не знаете как е... Швепс докараха миналата година - портокал и битер лимон, ама то май объркаха доставката тогава и го стовариха тука, вместо горе, на станцията... То сигурно и в поделението има, тяхната лавка МНО-то я снабдява, ама по туй време...  Иначе... Няма... А що няма? Не произвеждаме ли? Произвеждаме. Сега... Дали го изнасят, аз не знам, не ми е работа... Не карат, Спасов, не карат... Ама като нямаме тука някой като вас - наш човек, голям човек, да ни подпира, да ни зареждат, не швепс, ами "Алтай" няма кой да ти докара... С тая счупена "Ниса", мъчи се момчето, все по 3-4 каси бира и 2-3 каси лимонада успява да ни зареди дневно. Като му работи колата, де... Па земете барем една нова кола му осигурете, тъй де..."

Др. Спасов: "А бе прав си, има проблеми по места, срамота е, бригадири идват тука, и от София има... Излагаме се. Какво ще си помислят?... Виж сега, знам, че ще намериш нещо, изкарай 3-4 бири, с жените сме, пък утре, по светло, ще мина да се разберем какво мога да помогна. Тъй де, хора сме, трябва да си помагаме..."

 

П. П.

Разбира се нищо от това не се е случило. Др. Спасов е взел студени бири от ресторанта и се е устремил към пейката. Всичко е било така, както е описано в епизода. "Детството" по принцип не включва някакви неуредици в снабдяването, а дори и да има такива, те не че не се помнят, ама... Кой се интересуваше тогава чак толкова от това?

 

smile




--------------------
 
 
№20 от: Цонка (15 август 2012 07:39)

xaxa2 Франга, боя се, че другарят Спасов няма да може да помогне. Той там е само на гости :))
На лавката на поделението, снабдявана от МНО-то, сто на сто има швепс. Обаче бира няма, знам със сигурност от тази другарка /ако не зареди --> 0:29:10/.




--------------------
 
 
№21 от: Frangata (15 август 2012 18:10)

Цитат: Цонка
На лавката на поделението, снабдявана от МНО-то, сто на сто има швепс. Обаче бира няма, знам със сигурност от тази другарка

Е, аз имах предвид швепс само. Защото отсъствието на бира по лавките на поделенията го знам и без другарката. Лично съм установявал в миналото тази отчайваща липса.

smile




--------------------
 
 
№22 от: Цонка (15 август 2012 18:23)

 xixi Пък аз, заради тази другарка, все си мислех, че бира няма само в лавката на "специалното" поделение на сина й, в което даже им говорят на "вие", а във всички останали "обикновени" поделения има. xixi3
nazdrave




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 15
Потребители: 0
Гости: 15

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е: