Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2021    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
 
 
Архиви
Януари 2021 (5)
Декември 2020 (6)
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Петдесет и втора серия "Рокендрол мюзик" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
29-11-2012, 07:54 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
петдесет и втора серия „Рокендрол мюзик“

--- сцена четиристотин двадесет и четвърта ---

Във физкултурния салон на гимназията кипеше активна дейност. В единия му край, до вратата, единадесетокласници — момчета и момичета, играеха на баскетболното табло. Под другото баскетболно табло, в отсрещния край на салона, зайци - подгответа — класа на Огнян — се бяха подредили в няколко редици, а пред тях дребничко русо момиче с дълга опашка на върха на главата, облечено в светлосиньо гимнастическо трико, обясняваше нещо и ръкомахаше енергично:
— Ако се намери поне един от вас, който да е по-малко кекав от другите, ще направим солово изпълнение. Ама като ви гледам на общия танц... — направи жест с ръка, за да подсили думите си, после сложи ръце на кръста и заразглежда осемте момчета в редичката.
— Ай стига с това соло! — извика един от тях — момък в тъмносин анцуг с бели ленти — и пристъпи смело напред. — Не стига, че ви се навихме да сме „Бийтълс“, не стига, че доброволно приехме да се мятаме тука като орангутани, ами сега и солови изпълнения! Вместо да поиграем баскет... — отчаяно погледна нагоре към коша, а останалите момчета закимаха в съгласие. — Всеки час по физическо — репетиции. Аман от вашите амбиции да спечелите!
Момичетата отзад се развикаха в своя защита, гласовете им заскачаха от стена към стена, вдигнаха се към високия таван на салона и се превърнаха в нетърпима какафония.
Фиюууууууууууу... — изпищя треньорска свирка и откъм вратата на салона се зададе учителката по физическо. Високата мъжествена, леко прегърбена фигура приближи учениците си и вдигна ръка:
— Я тихо! Крясъците ви се чуват чак в учителската стая! — развика се и ги загледа сърдито.
Децата млъкнаха и в салона остана да се чува само тупането на топката на по-големите и кратките им подвиквания.
— Погледнато физически е невъзможно да ни чуват в учителската стая, другарко — обади се в тишината Огнян, — предвид разстоянието и многото препятствия пред звуковите вълни. Освен това, при преминаване през среди с различна плътност...
— Искаш ли двайсет обиколки на игрището в среда с дъждовна плътност? — прекъсна го учителката и кимна към вратата.
— Нееее... — ухили ѝ се широко момчето. — Искаме да играем баскет, а момичетата ни карат да танцуваме!
— С класната ви сме се разбрали да използвате часовете за репетиции — отсече другарката, седна на пейката до стената, изпружи напред краката си, обути в тъмен анцуг и бели маратонки, и скръсти ръце: — Давайте да видя докъде сте стигнали!
Момичето в синьото трико веднага се върна в ролята си на „ръководител танци“ и набързо строи класа:
— Докато останалите танцуват на заден план, отпред ще излезем аз и... не знам кой, но ще направим соло! Другарко — обърна се към физкултурничката, — момчетата се опъват и не искат да се пробват.
— Избери си някого и действайте! — нареди другарката.
Момичето се подсмихна злокобно и нареди:
— Огняне, ела! Така като те гледам, сред останалите варени макарони, ти се представяш най-добре.
— Тая няма да я бъде! — каза сърдито момчето. — По-добре да направя двайсет обиколки на игрището! — обърна се и тръгна към изхода на салона.
Фиюууууууууууу... — изказа се категорично учителката със свирката.
— Я се връщай! — нареди на момчето, без да променя небрежната си поза. — Пробвайте движенията, които Жулиета ще покаже!
— Абе как ще играя акробатичен рокендрол! — извика възмутено момчето. — Това да не е...
— Ама от тебе не се иска кой знае какво! — заобяснява кротко момичето. — Две три движения имаш да направиш и толкоз! Същите като досегашните, само по-отсечени и стегнати. Останалото е моя работа. Иначе, без солото, танцът ще изглежда скучен и еднообразен. А така, с няколко премятания, ще вземем акъла на публиката и ще спечелим!
— Изобщо нямам намерение да те премятам! — започваше да се ядосва на сериозно момчето. — Ако ти харесва да се пребиваш — пребивай се по-далеч от мен!
— Покажи му! — заповяда учителката.
— Никой няма да се пребива — започна момичето. — Застани до мене! Десен крак — ритник напред, ляв крак... Повтори!
— Десен крак — ритник напред, ляв крак... Повтори! — повтори след нея думичките той и съучениците им се разхилиха.
— Защо се правиш на интересен? — изгледа го лошо момичето. — Повтаряй движенията: десен крак — ритник напред, ляв крак... ритник, десен крак — ритник, ляв крак ритник, десен крак — ритник напред, встрани, долу... Ляв крак — напред, встрани, долу... Завъртане, разминаване, подай ръка... Усуквам се по ръцете, развиваш ме... Минавам зад гърба ти, обръщаш се, ритник напред...
Момчето изпълняваше небрежно и с досада командите на момичето.
— Ама, Огняне, няма да стане така! — ядоса му се девойката. — Краката трябва да са стегнати и изпънати... Ръцете също! Сега ги вееш като... Сополи!
— Жулиета! — погледна я строго учителката. — Бъди благодарна, че изобщо се нави!
— Не съм се навил, другарко! — опита се да протестира отново той.
— Извинявай! — извъртя очи момичето. — Дай пак! Десен напред — ритник... Изпъни бе! А така! Гърбът изправен! Точно така, ляв крак — напред, встрани, долу... Ииии пак! Изпъни... Точно така! Ииии... десен — напред. Ляв — напред... Високоооо! Виж къде отива моят крак! На прав ъгъл! Вдигни високо! А така! Ляв... Напред, встрани, долу... Ритник... Изхвърляй по-силно... Точно така...
Напевният заповеден глас на момичето започна постепенно да увлича момчето и то се стараеше все повече.
— Това е! — спря внезапно Жулиета. — Ще стане! Браво на тебе! — изгледа го отгоре до долу и обратно. — Сигурен ли си, че не си играл досега?
Момчето пламна от похвалата и обясни скромно:
— Опитваха се лятото да ме учат, но така и не се получи.
— Не си бил достатъчно упорит! — обади се учителката, поизправи се, сложи лакти на коленете си, преплете пръсти и зае позата на напрегнат треньор по време на мач. — Ще стане сносен танц. Продължавайте!
— Дай сега същото, но по-бързо — подкани съученика си момичето.
Двамата повториха движенията, които ставаха все по-точни и синхронизирани. Танцът предизвика интереса на целия клас и децата наблюдаваха случващото се с любопитство и широки усмивки.
— Сега с музиката! — обяви Жулиета. — Дамяне! Пускай!
Едно от момчетата изтърча до пейката в ъгъла на салона, върху която стоеше касетофон и щракна бутончето.

Развеселени от разигралия се пред тях спектакъл, учениците не чакаха покана, бързо заеха местата си за общия танц и се задвижиха в ритъма на музиката, тръскайки глави, приклякайки и местейки тежестта на телата си от единия крак върху другия, мятаха ръце, подскачаха и се разминаваха.
На фона на техния танц Огнян и Жулиета заповтаряха тренираните досега движения под строгите команди на момичето:
— Десен крак. Ляв крак. Високо. Изхвърляй повече крака! Обръщане. Приклякаш. Ставаш. Приклякам. Прескачаш ме. Издърпваш. Опа! По-силно! Дай пак. С гръб! Ляв крак. Десен крак. Обръщане. Ляв крак. Десен крак. Минавам отпред, ляв крак, десен крак, високоооо...
Огнян се опитваше да спазва инструкциите с бързината на ритъма. Момичето подскачаше пред него и не спираше да командва.
— Високооо! Изхвърляй крака! Изхвърляйиии...
— Изхвърлям де! — извика ѝ сърдито той и за да покаже старание вдигна високо крак и...
Заради зле премереното разстояние ритникът му попадна върху задника на девойката и ѝ даде начална скорост. Жулиета отхвърча далеч напред и се хвана с две ръце за изританото място.
— Оооох! — обърна се със сбърчено в болезнена гримаса лице. — Нарочно ли го направи?
Съучениците им спряха да танцуват и се запревиваха от смях.
Единадесетокласниците, изоставили играта си и присламчили се към репетиращите, задюдюкаха и изръкопляскаха.
— Ще пребиеш зайчето бе, заек! — извика някой от тях и момчешки смях заглуши музиката.
— Не притеснявайте симпатичното момченце де, еееее... — скара им се ленив момичешки глас.
— Лелеее... Извинявай! — Огнян приближи уплашено Жулиета! — Без да искам! Нали ти казах, че не става. Айде да спрем, преди да съм те осакатил.
— Глупости! — събра вежди девойката. — Тъкмо взе да се получава! Ще стане на всяка цена. И действай по-бързо, защото изоставаш. Дай да пробваме сега онзи скок, дето ви обяснявах вчера! Готов ли си!
Той кимна. Тя се отдалечи, засили се и се хвърли към него, увисна на врата му и с изпънати събрани крака се оттласна от лявата му страна, после с негова помощ изпълни същото движение от дясно. Не се получи добре и момичето каза сърдито:
— Ама повдигни ме повече де. Не трябва да докосвам земята. Дай отново! — отдалечи се и се засили. Този път се получи по-добре. — Браво! Точно така! Сега да опитаме превъртането и после ще реша, кое ще остане и кое ще отпадне от солото! Слушай ме внимателно: даваш ми здрава, стегната опора, на която да стъпя и ме изхвърляш право нагоре — нещо като... абе както в морето се джаскате с приятели, само че право нагоре, ясно?
— Ама там се пада във водата! — опита се да се съпротивлява момчето. — Ти къде смяташ да паднеш?
— Ми ще ме прихванеш при приземяването! — отсече девойката. — Да не вземеш да се дръпнеш.
— Ще се дръпна! И то с удоволствие! — намръщено ѝ отвърна той. — За да сложа край на мъките!
— Дай да опитаме първо само изхвърлянето няколко пъти без превъртане — не му обърна внимание тя. — Събери ръце и приклекни! Стегни де! А така! — момичето стъпи на ръцете му, подпря се на раменете му и изкомандва: — Давай! Нагоре! Силно!
Жулиета излетя високо с изпънати встрани ръце и събрани крака. При приземяването Огнян я прихвана и опитът завърши благополучно.
— Не се дръпна! — разхили се доволно девойката.
— В последния момент се смилих!
— Сега още няколко пъти, докато височината стане подходяща, за да се превъртя. Това ако успеем да направим, повече няма да те мъча!
— Честна комсомолска? — извика зарадван Огнян.
— Честна комсомолска – рокендролска! — закле се Жулиета.


--- сцена четиристотин двадесет и пета ---

— Прибра ли се? — Нелчето посрещна мъжа си на вратата. — Хайде, че децата прегладняха. Отдавна са се върнали от училище и те чакаме за обяд.
— Ауууу... от глад умирам... — изръмжа той и прегърна жена си. — Мирише ми на свинско със зеле... Как сте вие двамата? Или двете... — потупа я нежно по корема.
— Добре сме!
— От понеделник минаваме на три смени! — обяви официално мъжът, докато събуваше обувките си.
— Брей! — плесна с ръце Нелчето. — Каква новина! Това значи, че ще спиш в завода! Отивам да ти стегна багажа и да организирам изпращане! За къде пак гоните бройки?
— Нелче, Нелче... Империалистите ни дишат във врата, настъпват ни по чепиците, току виж ни разминали в надпреварата, а ти се заяждаш. И конгресът наближава... — ухили ѝ се широко той. — Ново съревнование е обявено: „За Дванадесетия конгрес — дванадесет ударни седмици.“ Но това чак от януари догодина. Сега бързаме да приключим предсрочно последното тримесечие на тази, че много ни забавиха с материалите. И преизпълнение трябва да отчетем... Викаме ученички от техникума да помагат. Ще ги пръснем по трите смени, да се смесят с по-опитните. И качеството ще скочи, майко мила, до нечувани висоти. Дай да ядем, че ми призлява вече, после ще приказваме.
— Слагам масата, ти се измий и идвай! — тръгна към кухнята Нелчето, а другарят Спасов влезе в банята.
...
Четиримата Спасови обядваха и оживено разговаряха.
— И тия като креснаха... Момичетата. Същински кокошки — разпалено разказваше Огнян, похапвайки от яденето. — Пък онази Жулиета е толкоз нахална... Казах ѝ сто пъти, че няма да играя!
— И как те навиха в крайна сметка? — полюбопитства баща му.
— Физкултурничката нареди! Ако не беше тя, до утре да ме молеха нямаше да се съглася — натопи си хапка в соса, лапна я, после загреба с вилицата от зелето. — Обаче не съжалявам. Оказа се, че не е кой знае каква философия, а и ми хареса! Страшно увлича. Почнеш ли веднъж — спиране няма. Особено като видиш как се получава абсолютен синхрон... И колкото повече повтаряте движенията, толкова повече се изглаждат и... Абе става като истинско направо! И превъртането... — извъртя очи момчето, пое въздух и продължи: — Тая Жулиета е направо откачена. Превърта се горе и винаги пада на правилното място. Тя е акробатка. Една такава дребничка, дългокоса... Гледаш я симпатична и кротка, пък като отвори една уста... От малка се занимавала с гимнастика, а съвсем отскоро към Младежкия дом открили секция по акробатичен рокендрол... Върнала се от чужбина някаква известна... ъъъ... забравих ѝ името, и събрала няколко човека от секциите по гимнастика и акробатика и сега работи с тях... А! И знаете ли какво? Жулиета каза, че търсят момчета за отбора и смята, че аз съм изключително подходящ... Каза, че непременно трябва да...
Телефонът в коридора иззвъня и прекъсна разпаления разказ на Огнян. Той скочи от мястото си и хукна. Същото направи и Веспасиана и двамата се засякоха на вратата.
— По-бързият печели! — ухили ѝ се момчето. — Пък и сигурно е за мене.
Изхвърча от стаята. Веспасиана се върна на мястото си, а Нелчето и другарят Спасов си размениха многозначителни погледи.
— Трябва да се абонирам за вестник „Септемврийче“ — обяви Сиана. — Струва четири лева и шестнадесет стотинки — погледна с надежда към майка си, после към баща си. — Задължително е! — подсили думите си.
— Има си хас да не е задължително — измърмори другарят Спасов.
— Ама аз не само, защото е задължително... Искам да го получавам! — заяви детето и продължи замечтано: — Най-после ще си имам мое си „Септемврийче“... И няма да давам на батко да го разглежда! Той как не ми даваше...
— Той едва ли ще спори по тоя въпрос — успокои я майка ѝ.
— Аз за всеки случай ще го предупредя — закани се момиченцето.


--- сцена четиристотин двадесет и шеста ---
София, домът на Делнишки, стаята на Валерия

Момичето седеше на колене на леглото с телефона пред себе си и говореше на някого в слушалката:
— Голям късмет сте извадили с даскалите! Хубаво е, дето не са задръстеняци. И нашите са готини, ама някои ни ги смениха и дойдоха по-кофти. Имаме тази година един нов по физическо... Бил шампион на дълъг скок преди сто години. Ако имаше начин, цял час в пясъка щяхме да се тръшкаме. Добре, че вече е студено навън, спукваше ни да покриваме нормативи...

Отсрещната страна на телефонната линия, домът на Спасови, Огнян:

— Казах ли ти, че нашата физкултурничка е гюллетласкачка!
— Ухаааа — закикоти се Валерия.
— Ама не е типичната такава — уточни Огнян, — ами е мускулеста и прилича на мъж. Да не реши само да опердаши някого, че... Знаеш ли каква е бясна...
— Като треньорката ми по плуване. Ако имаше камшик, щеше да ни млати като дресьорка. А какво стана с програмата ви за патронния празник? Научи ли се да пееш като „Бийтълс“? Разказвай подробно. Тъкмо съм сама — майка ми проверява в хола писмени работи на студентите си, а баща ми и Силвия са навън в парка...
Отсреща настана тишина.
— Ей? Там ли си? — попита момичето.
— Тук съм. Заслушах се в гласа ти! — каза замечтано момчето. — Имаш направо убийствен софийски акцент.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Убийствено хубаво е!
— Разказвай! — девойката се усмихна на слушалката, придърпа апарата, прегърна го и се приготви за дълъг разговор.
— Песните не можем изобщо да ги докараме! — започна момчето. — Умираме да се лигавим и да дразним момичетата, пък те пищят като пилета и една през друга дават акъли. Класната ни накара да направим за домашно превод на песните, за да можем по-лесно да ги научим... Какво научаване бе, аз едвам си извъртам езика да кажа две думи... Тя все ми се кара, че английският ми е като на възрастен грузинец руския.
— Хихихи... — обади се Валерия. — Много бърза май. За два месеца колко може да се очаква да научите...
— Ми много е амбициозна, нали ти казах. Празниците ще са чак на пролет, а тя ни е награбила отсега. А какво измислиха още проклетите момичета... Няма да повярваш!
— Какво?
— Ще играем рокендрол веднага след песните. Целия клас!
— Ухахахахаааа... Страхотно! — заливаше се от смях девойката. — Това искам да го видя на всяка цена! Чудя се само в пеенето ли ще си по-добър или в танците. Като се сетя как те карах лятото, а ти дори не щеше да чуеш за рокендрол и други подобни...
— Охооо... Това вече е история! Ще ти падне шапката ако ти кажа какво се случи днес.
— Чакай да си сложа тогава шапка — не спираше да се кикоти девойката. — Готово! Давай!
— Една Жулиета от нашия клас, която се е занимавала от малка с акробатика, а сега ходи в секцията по акробатичен рокендрол в Младежкия дом, се зае да ръководи танците... И всеки час по физическо репетираме... И днес реши, че иска да прави солово изпълнение на фона на общия танц. Ама съвсем истинско — с всичките му превъртания, прескачания, кълчотения и поддръжки... или както там се казва... Обаче ѝ трябваше партньор за целта. И избра мен, представяш ли си, защото съм ѝ изглеждал по-малко кекав от останалите момчета...

Някъде високо в планината, в чистия искрящ сняг се образува дълбока пукнатина.

— Аз бях абсолютно против — разказваше Огнян. — Обаче физкултурничката нареди да пробваме и... Абе оказа се, че не било чак толкова трудно. Трябваше само да повтарям движенията... Първо бавно, после по-бързо, после с музиката... Аз доста изоставах отначало, но после започна да се получава добър синхрон и...

Дебел слой снежна маса се отцепи от върха на склона и се захлъзга бавно надолу.

— И след многото повторения, най-накрая движенията се уточниха и на мен започна да ми просветва що за животно е това рокендролът. А пък като дойде ред на прескоците и издърпванията, стана още по-готино. Изобщо не е трудно. Само трябват повече тренировки и нещата ще се доизгладят. Върхът в съчетанието знаеш ли кое е? Правим едно изхвърляне високо горе, където тя се превърта и после трябва да я прихвана... Невероятно добре се получи. Чак се удивих на себе си. Отначало ме беше страх, че ще я изпусна и ще се претрепе, но после... Добре, че е дребна и лекичка, иначе...

Снежната маса набираше скорост по склона на планината и заграбваше още и още сняг, като постепенно увеличи размерите си до внушителни.

— А като се прибирахме заедно след часовете, тя ми разказа повече за новата секция. Били четири момчета и пет момичета. Едното момиче нямало партньор и търсели. Предложи ми да се пробвам при тях. Щяла да отстъпи нейния партньор на онова момиче, а тя да се заеме с мен. Видяло се днес, че много добре ни се получава. Пък и съм имал силата и бързината за този вид спорт... Тренировките били три пъти седмично по час и половина... В Младежкия дом... Да не повярваш направо, как откриха у мен неподозиран талант. Като се видим, ще ти покажа всички хватки. И вече ще можем да си танцуваме заедно... Радваш ли се?

Лавината с бучене летеше надолу по склона и метеше всичко по пътя си. Туп-туп-туп-туп-туп... Сред грохота на вилнеещата снежна маса се чуваше тревожният бумтеж на сърце.

— А? Радваш ли се? — настоя за отговор щастливият момчешки глас.
— По-важното е, че ти се радваш! — поемайки си трудно въздух успя да каже Валерия.
— Аха. Смятам да се запиша. Ще се справя сто на сто.
— Естествено, че ще се справиш. Сега трябва да затварям, че излезе нещо спешно! Чао! — изговори бързо девойката и...

Лавината изтръгна слушалката от ръцете на момичето, вдигна я високо, завъртя я сред диплите на снежната пелена и я затръшна с все сила върху телефонния апарат, после продължи метежа си, докато накрая тежко се разстла върху спокойната дотогава, чиста и подредена долина.

Настана тишина.


--- сцена четиристотин двадесет и седма ---
Улица „Нашедетска“, домът на Спасови

Огнян гледаше удивено безмълвната слушалка в ръката си.
От всекидневната излезе другарят Спасов с чаша кафе в ръка и се приближи до сина си.
— Хайде бе, какъв беше тоя разговор? Наобядвахме се вече... Какво става?
Момчето стоеше като препарирано и гледаше слушалката.
Мъжът я взе от ръцете му и я доближи до ухото си:
— Ало? — почака за отговор. — Няма никой отсреща.
— Няма... — повтори Огнян.
Другарят Спасов смръщи вежди и внимателно постави слушалката върху апарата. После заразглежда подозрително сина си:
— С кого говори?
— С Валерия.
— Е?
— Затвори ми — отвърна момчето и чак тогава сякаш видя баща си. — Говорехме си, смеехме се и изведнъж нещо ѝ стана и ми затвори.
— Тъй ли? — изненада се мъжът. — Тя често ли прави така?
— Никога!
— Хм! — почеса се по врата бащата. — Ти да не си я обидил нещо?
— Абе как ще я обидя! — възмути се детето. — Точно Валерия!
— Да, да, вярно, точно Валерия... — поклати глава разбиращо другарят Спасов и отпи от кафето. — Върви сега си дояж обяда.
— Не ми се яде вече — отвърна момчето нацупено.
Бащата го гледа дълго и изпитателно и каза:
— Я ела! — тръгна към стаята му. — Ела де, няма да стоиш цял ден пред телефона. Ела!
Момчето го последва в стаята си. Другарят Спасов седна на стола пред бюрото, кръстоса крака и отново отпи от кафето.
— Припомни си сега какво ѝ каза, за да я накараш чак да ти затвори! Трябва да е нещо много сериозно...
Огнян седна на леглото си и подпря брадичка с ръка.
— Нищо! Ама съвсем нищо, което да я разсърди! Говорехме си за училище, коментирахме както обикновено даскалите, много се смяхме... Тя ме попита как върви с „Бийтълс“, аз ѝ разказах, пак се смяхме... После за танците ѝ разказах, за репетициите и... Ааааа! — сети се изведнъж момчето. — Да не се е разсърдила, за дето ѝ казах за софийския акцент.
Другарят Спасов стоеше смръщен и слушаше сина си.
— Ти за танците какво точно ѝ разказа?
— Ми всичко... За днес, за соловото изпълнение...
— Онова, което разказа и на нас ли?
— Ми да.
— В пълни подробности?
— Само че на вас не казах, понеже нали телефонът звънна... Мисля да се запиша в секцията по акробатичен рокендрол. Три пъти седмично са тренировките. Ще ходим след „Це“ занятията — от пет часа в Младежкия дом... Те търсели момчета, а Жулиета каза, че съм много подходящ и си пасваме идеално и ще ме вземе за неин партньор, затова смятам да се пробвам... Нали може?
— И всичко това разказа на Валерия.
— Миии — вдигна рамене момчето.
Другарят Спасов въздъхна дълбоко, а Огнян заяви убедително:
— Сто на сто заради софийския акцент се е обидила, вече съм сигурен. Макар че аз ѝ го казах като комплимент...
Бащата сложи чашата си на бюрото, постави ръка отгоре и забарабани с пръсти. След дълго мълчание най-сетне проговори:
— Не е заради акцента, мой човек!
Момчето го погледна въпросително, а мъжът обяви:
— Това е ревност!


--- сцена четиристотин двадесет и осма ---
София, домът на Делнишки

Валерия внимателно отвори вратата и влезе в широкия хол, където на канапето пред масичката седеше Димана и преглеждаше писмените работи на студентите си.
Жената вдигна глава, свали очилата си, остави ги да увиснат на финото синджирче над яката на мъхестия ѝ бял пуловер и се усмихна на момичето:
— Ела да ми помогнеш, моля те! Много имам още, а се изморих.
— Добре — каза тихо Валерия и седна на канапето до майка си.
— Ето, преглеждай тази купчинка. Ето ти червен химикал, ето ти и листа с верните химични формули. Сверяваш и поправяш. Подреждаш готовите в една купчинка, после ми ги даваш да ги разпиша.
Момичето се зае мълчаливо с работата.
Димана изгледа дъщеря си, после сложи очилата и се върна към заниманието си.
Валерия местеше поглед от листа с верните отговори към листа със студентското контролно, зачеркваше грешното, отгоре пишеше вярното, сверяваше отново, после отделяше листа... Взе следващото контролно и се надвеси над него. Чу се тихичко „туп“ и момичето заизтрива енергично листа с ръкава на пуловера си.
Димана спря да работи, свали отново очилата и се обърна към дъщеря си. Косата закриваше лицето на момичето. Димана погледна листа с контролното и видя мокрото петно, поразмацало написаното, после отметна косата от лицето на дъщеря си и ахна:
— Плачеш ли?
— Не — изтри очите си момичето, подсмръкна и сълзите рукнаха неудържимо.
— Какво става? — стресна се Димана. — Случило ли се е нещо?
— Ако не се е случило, то ще се случи много скоро! — каза хълцайки Валерия. — И това ще е краят! — изтри лицето си в ръкава на пуловера и обяви: — Гадни „Бийтълс“ и гаден рокендрол!
— Какво са сторили „Бийтълс“, че така са те разстроили?
Момичето закри лицето си с ръце и захълца подземайки се.
Изумена, Димана стоеше и чакаше девойката да се успокои, за да ѝ разкаже.


--- сцена четиристотин двадесет и девета ---
Улица „Нашедетска“, домът на Спасови

Огнян, с пламнало лице и невинно изражение гледаше баща си, който говореше с леко назидателен тон:
— Това е, да! Погледнато отстрани, направо цветно си ѝ разяснил, колко силно те вълнува конкуренцията.
— Че тя Валерия няма конкуренция — по детски се опъна Огнян.
На строгото лице на другаря Спасов бавно се появи тънка усмивка, която изведнъж премина в широка:
— Няма конкуренция, казваш... — усмихваше се мъжът, а момчето го гледаше смръщено и обидено. — Само че, синко, тя не е в главата ти, за да го знае — застана отново сериозно бащата. — Тя те слуша какво ѝ разправяш и си прави съответните изводи. Я се постави на нейно място! А? Представи си следното: обаждаш ѝ се и тя започва един възторжен разказ за съученика Едикойси, който бил много добър и сръчен в танците, спортист, акробат, и на всичко отгоре силно възхитен от нея, направо запленен от уменията ѝ да танцува рокендрол и сега ще тренират заедно всеки час по физическо, а след училище три пъти седмично ще посещават секцията по танци в Младежкия дом и...
— Разбрах! — прекъсна го момчето, а лицето му беше изгубило напълно цвета си.
Бащата го изгледа и продължи:
— Едно е да разправяш за това пред родителите си и съвсем друго пред... — другарят Спасов млъкна, въздъхна дълбоко, прекара ръка през лицето си и продължи: — Защото, Огняне, понякога неправилно изказаните неща, които за теб може да не носят някакво сериозно значение, на човека, който изпитва по-особени чувства към тебе, могат да сринат целия му свят!
Момчето стоеше с наведена глава и разсъждаваше над чутото. После скочи изведнъж:
— Ще ѝ се обадя, за да ѝ обясня...
— Не сега! — спря го бащата. — Все пак, чисто теоретично, има мъъъничка вероятност да е пропуснала казаното от теб покрай ушите си и да е затворила, защото наистина е излязло нещо спешно — ухили му се мъжът, стана от стола и си взе чашата.
— Не го е пропуснала! — каза тихо Огнян. — И сега какво?
— Не знам — въздъхна другарят Спасов, гледа го дълго, накрая сложи ръка на рамото му. — Ще трябва сам да намериш начин да оправиш нещата. Мъ-хъ... — потупа приятелски сина си и го подкани: — Хайде, да вървим оттатък при девойките, докато не са хукнали да ни търсят. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха към всекидневната.
— А! Между другото — спря се внезапно мъжът, — аз на твое място не бих се записал в секцията по танци.
Момчето кимна едва доловимо и натисна дръжката на вратата към всекидневната.


--- сцена четиристотин и тридесета ---
София, в хола на Делнишки

— И сега щял да се записва в отбора и да тренират с онова момиче... И по цял ден са заедно в училище, после на танци и не знам си какво... И изобщо... — през сълзи разказваше Валерия. — Изобщо... Изобщо не трябваше да ходим на онази почивка миналата година. Ако не беше тя, сега нямаше да го познавам... Дори нямаше да подозирам за съществуването му.... И за какво беше всичко... Бригадата в Сияйно, плановете, уговорките... Ти не се возѝ на ничие колело, не се губѝ в гората с някой друг, обаче аз ще танцувам рокендрол с разни акробатки и ще скачам от радост докато ми разправят колко съм добър и... И какъв синхрон само... — изимитира гласа му Валерия и стиснала юмруци заяви: — Край! Вече не го искам! Да си танцува с когото ще, да си прави с когото каквото си иска! Без мене! — момичето млъкна и заизтрива очите и носа си в ръкава на пуловера.
Димана стоеше безмълвно и гледаше дъщеря си без да мига. Изведнъж изтърси:
— Ще ме придружиш ли до ЦУМ?
Валерия я изгледа изненадано.
— Сега ли?
— Аха, сега — кимна жената. — Бях харесала една прежда... Ако не е свършила, ще купим и ще я отнесем на Мадмоазель Жьонвиев. Искам да я помоля да изплете едни неща.
— Отдавна не съм ходила у Госпожица Гевче — изненада се Валерия.
— Тъкмо ще я видиш. И тя ще ти се зарадва... Все ми казва да те заведа... Домъчняло ѝ е.
— Не ми се излиза сега — обяви момичето.
— Ще излезем — каза тихо, но твърдо майката. — Нали не искаш баща ти да те пита защо си ревала, като се приберат след малко със Силвия.
Валерия помисли малко, после кимна и сълзите рукнаха отново.
Димана стана:
— Да им оставим бележка къде сме, после си взимам чантата, обуваме се и тръгваме!
Двете изоставиха контролните и напуснаха хола.


--- сцена четиристотин тридесет и първа ---

Някъде по софийските улици

Димана, в дълго елегантно манто и ботуши с висок ток; Валерия, в дънки, бяло, късо, дебело яке и бели боти, вървяха бавно по тротоара на многолюдната улица, прегърнали всяка по един огромен хартиен пакет и разговаряха. От време на време се спираха, обясняваха си оживено нещо и после продължаваха. Край тях прелитаха коли, влачеха се тромаво трамваи. Небето с оловен цвят висеше тежко над столицата. Беше валяло и двете внимаваха да не попаднат в пръските на минаващите коли. Разминаваха се със забързани, свили се в шлифери и якета хора, някои все още незатворили чадърите. Спряха пред витрината на магазин за обувки и се зазяпаха.
— Най-важното е, че си успяла да затвориш преди да му кажеш всички тия глупости, които ми изприказва дотук! — говореше остро Димана.
— Не са глупости! — настоя момичето. — Положението вече е такова. Още като се приберем, ще му се обадя и ще му кажа че вече... Ще му кажа, че... Ще...
— Нищо няма да му казваш! — повиши тон жената. — Той най-вероятно дори не е разбрал, че те е засегнал. Ако знаеше, че ти е неприятно, щеше ли с целия си детински възторг да ти разправя тия неща? Споделил е с теб, като с близък приятел...
— Ха! — извика момичето. — Сподели ми колко му е забавно с някакво момиче! И тя, виждаш ли, го научила да танцува... — беснееше девойката. — Аз като го карах лятото... Той не щеше. И аз уважих нежеланието му, за да не съм досадна. И сега изведнъж... Научила го била страхотната танцьорка... Само дето не припадна от възхищение, докато ми разправяше...
— Не мога да те позная! — Димана изгледа строго дъщеря си. — Помниш ли разговора ни в деня, когато скъсахте с Цецо? Тогава ме остави с впечатлението, че си една наистина разумна и съобразителна девойка, а сега те слушам и не намирам нищо мъдро в думите ти. Ревността така ти е обърнала света, че не знаеш къде си!
Момичето пое дълбоко въздух, стисна силно пакета и обяви:
— Не искам никой да пипа моите неща! Това е! Толкова е простичко!
— Твоите неща?!! — удиви се Димана и се обърна към витрината, мълча известно време и каза: — Виж ти! И собственическо чувство си развила вече! Искаш ли да се обадим на техните на Огнян и да ги помолим да го спрат от училище. А? В името на любовта!
Валерия се обърна рязко към майка си и я изгледа със светнал поглед:
— Чудесна идея, мамо! Благодаря ти! Ще го направиш ли за мен?
Двете се гледаха няколко секунди и изведнъж се разсмяха.
— Виж, детенце — започна внимателно жената, — когато „нещата ти“ носят глава на раменете си и си имат своето ежедневие и своя си свят, не можеш да ги държиш в чекмеджето на бюрото си и да ги изваждаш и прибираш, когато на теб ти е удобно. Някак си не е справедливо към тях.
— Всичко това се случва, защото сме далеч. Иначе щеше да е съвсем друго! — нацупи се отново момичето.
— Същото щеше да е! — отсече Димана. — Ако разсъждаваш така, ще е същото, където и да сте!
Напуснаха витрината и тръгнаха мълчаливо.
— Я ми кажи нещо — започна Димана, — ти в училище с кого продължаваш да стоиш на един чин?
— С Цецо — отвърна Валерия.
— С кого ходиш на плуване три пъти седмично?
— С Цецо.
— С кого се прибираш от плуването и се шляеш по парковете?
— Мамо, виждам накъде биеш! — разсърди се девойката. — При мен обаче нещата стоят по съвсем друг начин!
— Така ли? — отново спря Димана и я изгледа. — Значи на теб ти е позволено да общуваш с когото ти харесва, а на Огнян не!
— Точно така! — отвърна остро момичето и ускори крачка. — Защото аз съм сигурна в поведението си...
— А в неговото не си!
— След днешния разговор вече не съм!
Димана не отговори и двете тръгнаха мълчаливо сред хората.
Стигнаха до стара жилищна сграда и влязоха във входа. Заизкачваха се бавно по стълбите. На площадката Димана спря и изгледа строго дъщеря си:
— Не искам да коментираме пред Мадмоазель Жьонвиев разговора ни и случилото се днес, ясно? Да не я занимаваме с нашите истории. Тя си има свои, за които да се тревожи.
Момичето кимна и двете се заизкачваха отново.
— А! Между другото... — спря насред стъпалата Димана, погледна дъщеря си и ѝ се усмихна мило. — Знаеш ли, че още от началото на разговора ни искам да ти кажа нещо, което съвсем накратко определя позицията ми по случилото се, но все не му идваше моментът...
— Какво?
— Ако аз бях на твое място, това, което те измъчва, щеше да е последното нещо, което да ме тревожи по отношение на Огнян.
Момичето се опули:
— Така ли? И откъде си толкова сигурна в него?
— Да го наречем интуиция! — ухили ѝ се Димана и я подбра нагоре по стълбите.

Край на петдесет и втора серия

Някои важни уточнения
1. Песента в първата сцена е "Rock and Roll Music" изпълнена от "Бийтълс".
2. Музиката в последната сцена е от българския филм "Сбогом любов".
3. Тук сглобих за вас няколко симпатични филмови двойки... Ииии... рокендрол мюзик :) На мен ми е най-любима третата двойка :))


 
4. И ето едно съвсем, ама съвсем истинско видео по темата от другарчето ssi. Благодаря ти, Светльо!!!

 
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (29 ноември 2012 08:03)

Какво ще кажете за малко рокендрол насред седмицата, другарчета? yeyeye




--------------------
 
 
№2 от: dani (29 ноември 2012 15:22)

Някъде високо в планината, в чистия искрящ сняг се образува дълбока пукнатина.

И не само в планината, а и в напрегнатите нерви на четящите тази серия.
Предлагам да се организираме, преди нашата Цонка да ни е разбила съвсем сърцата в следващата част. Значи отправяме апел към авторката : Огнян да зареже този рокендрол ( гаден рокендрол angry3 ) и да не си и помисля за някакви "спортни танци".  За по-сигурно акробатката да се влюби в някой от единадестокласниците.
Леле, колко зле ми действат филмите smile
 А за  танцуващите двойки - на мен, разбира се, ми е любима последната. Ако въобше това може да се нарече "двойка" mig_mig




--------------------
 
 
№3 от: bat_mitco (29 ноември 2012 21:12)

На мен ми е най-любима третата двойка...

А АЗ СЪМ ОНОВА ДЕБЕЛОТО С ОЧИЛАТА ОТ КРАЯ НА ВИДЕОТО... feel ДОБРЕ , ДЕЕЕЕ...НЕ СЪЪЪМ,АМА ИСКАМ ДА БЪДАААА.... lol




--------------------
 
 
№4 от: Айви (29 ноември 2012 21:41)

 Отново прекрасна серия, Цоне! hiphip

 dani,

Някъде високо в планината, в чистия искрящ сняг се образува дълбока пукнатина.
И не само в планината, а и в напрегнатите нерви на четящите тази серия.

 Съвсем точно! Направо щях да се "пръсна" четейки, още когато Огнян заразказва за Жулиета на родителите си, предусещайки, че скоро ще научи и Валерия...

 Чакам продължението с нетърпение!


 
 
№5 от: ssi (30 ноември 2012 09:15)

Спокойноооо!!!

Нещата ще се наредят. Нали трябва да има интрига? Цонето няма да допусне истинската любов ей тъй да си иде, заради някакъв си акробатичен рокендрол!

Имам питане.....! От къде на къде, Цоне, го изкара този рокендрол? Разкажи ми истинската случка, от която си черпила. Може би си ходила на тренировки в младежкия дом? Много ми стана интересно....знаеш стъпки... превъртания....... едва ли сега си се заинтересувала от това ! fellow


 
 
№6 от: tivesto (30 ноември 2012 18:02)

Чудесна серия с хубава музика и още по-хубаво клипче накрая! Както винаги готини лафове и случки!

Заради зле премереното разстояние ритникът му попадна върху задника на девойката и даде начална скорост. Жулиета отхвърча далеч напред и се хвана с две ръце за изританото място.

Много се смях на тази сцена! xixi2

То и аз съм едно плямпало като Огнян и всичко си казвам, ама май понякога е по-добре човек да си държи езика зад зъбите.

Разговорите между баща и син и майка и дещеря са направо в десятката и според мен трябва да ги има по-често в сериалите, че то май напоследък не водим никакви разговори... hum-hum

Абе след такава прекрасна серия трудно се намират думи за коментар. Цоне, много благодаря за доброто настроение! hi




--------------------
 
 
№7 от: Цонка (30 ноември 2012 20:20)

Светльо, нямаше тренировки в Младежкия дом :) Всичко беше махленски луд ентусиазъм иии... много  "Таба конста"   xaxa2 /а кажете, че не пее "таба конста" tongue/, естествено от "Пулсиращи ноти" 2.
Апартаментите в блока ни имаха една особеност - коридорите бяха /и сега са си де/ огромни - към 25 кв.м. помещения, които, според възрастните са абсолютно неизползваеми. Хм! Неизползваеми друг път! Като нямат въображение да ги използват, разбира се, че ще са "неизползваеми". Всъщност коридорът беше огромна сцена, спортна площадка, дансинг, ледена пързалка, място за игра на футбол, каране на колело, скачане на ластик и пр. Та с Елчето от горния етаж /онази, за която разправях в предната серия, дето имаше голям касетофон с два микрофона/, та с нея двете обичахме да дивеем рокендрол. Откъде сме учили движенията, не мога да се сетя точно - от телевизията сигурно, музиката идваше от плочите, останалото беше дивашка страст към ритъма и танца. И така. Измисляхме си съчетанията, въртенето, клякането, прескоците и пр. Без, разбира се, драстични опити за акробатични номера... Все пак огромният коридор си имаше таван. :))) "Таба конста" :))) беше любима песен. Други любими за танцуване бяха Мънго Джери и Стил - тази ни беше много любима, наистина, даже я пеехме с китарата на два гласа.
Ееееех... Прекрасни времена бяха!!! Прекрасни!!! yajuyo




--------------------
 
 
№8 от: ssi (30 ноември 2012 21:29)

Стана много интересно! Искаш ли да ти пусна видео със акробатичен рокендрол.....от Младежкия дом?.....от Толбухин :-) ???


 
 
№9 от: Цонка (30 ноември 2012 21:45)

xixi Искам, разбира се. Само че ние наистина не сме ходили по такива секции. Просто си джиткахме танците в махалата.




--------------------
 
 
№10 от: ssi (30 ноември 2012 21:52)

Добре! Уговорихме се! Ще го сложа тук, когато се прибера в неделя вечер или в понеделник - вечерта, че май ще трябва да го пообработя в някакъв формат подходящ за интернет. ok2

 


 
 
№11 от: Anakin Skywalker (30 ноември 2012 22:29)

Цитат: Цонка
с Елчето от горния етаж


Девойката с която сте и партия на кент-купе, нали Цоне? mig_mig  Иначе за втори път гледам филмчето и пак със затаен дъх. Хем вече знам какво ще стане...
Невероятна серия!!!   bravoo

Цитат: Цонка
Просто си джиткахме танците в махалата.


да, нека уроците по акробатичен рок продължат: grabgrab

http://youtu.be/aWc8wrMYSII

А Огнян после ще покани Валерия на един блус с което да и докаже че си принадлежат

http://youtu.be/SeCpQ6n5YwU




--------------------
 
 
№12 от: Цонка (30 ноември 2012 22:52)

Чудесен блус, Жоре!
Дано само Валерия не се сърди дълго на Огнян, че ще ми обърка сценария :))




--------------------
 
 
№13 от: 9585 (1 декември 2012 15:39)

Ахх, каква разказвачка си :)) Лавината, лавината ... даа случвало ми се е и на мен, чувството е ужасно, надявам се да послуша майка си ;)  


 
 
№14 от: donaddt (1 декември 2012 23:08)

Ааааа, Валерия като разбере за ритника в задника и бързо-бързо ще й мине. Пък с новите придобивки от мадам Жьоньовиев знаеш ли какъв рокендрол може да спретне тя.


 
 
№15 от: катя милушева (2 декември 2012 11:39)

bravo2 love bravo2 bravo2То не било лесна работата! Браво, Цоне!!!

 


 
 
№16 от: ssi (2 декември 2012 17:21)

Рок Енд Рол

Ето: малко от групичката която тренираше в младежкия дом в Добрич.


 
 
№17 от: Цонка (2 декември 2012 18:51)

wink Еееее... Много ти благодаря, Светльо!!! Чудесен си! Сега вече "филмът" е пълен!!! И съвсем истински!
На филмчето е групата, на която е треньор братът на Светльо. И е не само треньор, но и танцува. Клипчето завършва с негово изпълнение.
yeyeye
Видеото може да се гледа вече и в статията - най-отдолу.




--------------------
 
 
№18 от: tivesto (2 декември 2012 22:08)



--------------------
 
 
№19 от: ssi (3 декември 2012 07:35)

Страх ме е, че ще си изкълча крака.... wink


 
 
№20 от: shturcho (8 декември 2012 00:54)

Стана сериозно. Ех този рокендрол! Те така неусетно стават работите, още преди Огнян да разбере, може да се объркат нещата, а Валерия предусеща. Но да видим... love


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по: