Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Петдесет и трета серия "Касетата" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
23-12-2012, 11:58 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
петдесет и трета серия „Касетата“

--- сцена четиристотин тридесет и втора ---

На масата във всекидневната на Спасови стоеше чиния с висока кула от пържени питки. Огнян седеше на канапето и разлистваше списание „Математика“, като от време на време си отбелязваше нещо с молив върху страниците му.
Откъм коридора влетя Веспасиана, огледа масата, ухили се и приближи брат си с дебнеща стъпка и ръце присвити като лапи на хищник.
― Моят опаш ― ръжен сноп,
    с него ще те помета.
    Питките ми дай назад
    или щом като те хвана,
   на късове ще ми станеш! ―  със страховит дрезгав глас изрецитира детето и се нахвърли върху брат си.
Момчето се дръпна рязко и изгледа момиченцето, което с все сила се заби в меката облегалка на канапето.
― Ц-ц-ц... Как си се разбесняла...
― Връщай питките или... ― Сиана потърка с ръка ударената си глава, изправи се върху канапето и заскача.
― Сега не ми се разиграват приказки! ― каза ѝ сърдито той.
― Ако искаш, аз да съм Гулчечек, а ти вещицата-вълчица, а? Искаш ли?
― Сианче! ― дръпна я силно за ръката баткото и я смъкна долу, сложи ръце на раменцата ѝ и приближи лице до нейното: ― Казах, че не ми се играе сега! Разбра ли? Взимай питките ― посочи с глава към масата ― и ме остави на мира! ― изгледа сестра си строго и отново се зае със списанието.
Момиченцето не помръдна. С изкривена в недоволство физиономия стоя дълго и гледа брат си. После седна до него и скръсти ръце.
Момчето разглежда известно време списанието, след което го остави настрани и се обърна към сестра си:
― Какво има сега? Защо ми досаждаш?
― На тебе ти има нещо! ― обяви детето, седна на коленца и загледа момчето: ― Защото си все сърдит.
― Не съм сърдит! ― отсече той.
― Аха! ― поклати глава момиченцето. ― Аз сякаш не виждам... Иначе, като си весел, хвърчиш напред-назад и дърдориш, а напоследък само задачи решаваш или пишеш думи в тетрадката речник и си един такъв...
― Какъв? ― свъсил вежди попита заплашително той.
― Наборсучен! ― каза Сиана и избяга от канапето.
Вратата откъм кухнята се отвори:
― Кой е наборсучен? ― в стаята влезе Нелчето с вестници под мишница и буркан компот от кайсии в ръцете и ги остави на масата.
― Той! ― докладва момиченцето, после кимна към буркана: ― Аз не ща компот. Не обичам! Ще пия айрян!
Нелчето изгледа сина си, после дъщеря си, бръкна в джоба на пеньоара и измъкна оттам писмо.
― Имаш поща! ― подаде плика на момиченцето.
― Урааааа! ― развика се Веспасиана и грабна съкровището от ръцете на майка си. ― От Силвето е! Отивам си в стаята да го прочета.
― Ела да си хапнеш, питките са изстинали вече ― спря я майка ѝ. ― После ще четеш.
― Искам сега ― настоя детето и се измъкна от стаята.
― Ц-ц-ц-ц... ― поклати глава майката. ― Въобще не слуша това момиче. Хайде, идвай, Огняне ― подкани сина си.
― За мене няма ли нещо? ― плахо попита момчето.
― Тц! Няма ― каза с тъжна физиономия майката.
Огнян гледаше смръщено към вратата, зад която изчезна сестра му.
― Ей сега се връщам! ― скочи изведнъж и изхвърча от стаята.


--- сцена четиристотин тридесет и трета ---

― Чети на глас! ― заповяда момчето и надвисна застрашително над сестра си, която отваряше писмото, седнала на леглото в стаята си.
― Това е лична поща! ― скри зад гърба си плика Веспасиана. ― Не можеш да ме накараш! Ще те кажа на мама!
― Искаш ли да ѝ напомня, че имаш да свириш на пианото?
― Тогава на татко ще кажа, като си дойде! ― продължи да заплашва момиченцето.
― Ако ми го прочетеш, обещавам да играем на приказки! ― обяви Огнян.
― Наистина ли? ― зарадва се сестра му. ― Обаче всяка вечер!
― Не си насилвай късмета, девойко! ― каза със сърдит глас момчето. ― Да не стане като в „Златната рибка“ ― от много, накрая да останеш без нищо!
― Добре дее... Ееее... ― склони момиченцето. ― Ама...
― Чети! ― прекъсна я Огнян и зачака.
Веспасиана изпуфтя, измъкна листа от плика и зачете:
Здравей, Сианче, моя кръвна сестра, побратим, и приятелка завинаги...
― Майко мила! ― Огнян извъртя очи и направи физиономия, като пред припадък.
― Няма да ти чета, ако правиш така! ― ядоса му се момиченцето. ― И без друго...
― Давай нататък! ― изкомандва той и допълни с усмивка: ― Побратиме!
Веспасиана го изгледа, намести с пръстче очилата си и продължи:
Бях ти казала, че ме избраха за отряден председател на класа. Това е голяма отговорност и...
― Прескочи това! ― каза нетърпеливо Огнян.
Момиченцето, без да противоречи, продължи да чете през ред:
― Така... така... Отрядния съвет... Тържеството за Нова година... Пиесата... Тоя път няма да съм Снежанка... Искам вече да си пусна дълга коса... Красива, като сестра ми... Много тъжна... Почти не ми говори... Като тъмен облак из къщи... Забрани ми... Рокендрол... Не ще и да чуе... Какво е станало... Брат ти...
― Я дай! ― момчето грабна писмото от ръцете ѝ, седна върху бюрото, постави крака на стола, подпря глава с ръка и зачете наум. Когато приключи, сгъна писмото и загледа сестра си без да я вижда. ― Даааа... ― въздъхна дълбоко. ― Татко беше абсолютно прав!!! Абсолютно!!!
― За какво? ― слезе от леглото си Веспасиана и се доближи до брат си.
― Голям съм идиот! ― направи официално изявление Огнян и върна писмото на Сиана. После излезе от стаята, а момиченцето разгърна припряно листа и се зачете, като от време на време прочиташе изреченията на глас:
― Забрани ми да пускам любимите ни плочи и касети с рокендрол. Преди ме учеше на движенията и стъпките и беше много весело, като играехме двете насред хола. Вече не ще и да чуе за танци. Не знам какво е станало, май е нещо свързано с брат ти, обаче не мога да разбера... Все си приказват с мама, но като вляза ― млъкват. Понякога сестра ми е толкова тъжна, като онези принцеси от приказките, дето викат заради тях сто лечителя и все не могат да им помогнат... Дори на мен ми домъчнява за нея. Ти знаеш ли нещо? Ако знаеш ― пиши ми. Пък аз, като си пусна дълга коса, ще я връзвам на същите опашки като твоите. До шести клас трябва да ми порасне... Това са три години все пак... Ти не се подстригвай, за да приличаш на мен, както искаше да направиш през лятото. По-добре е аз да заприличам на тебе и двете да приличаме на момичета. Аз научих една нова игра с песен и пляскане с ръце. Ще ти напиша текста...


--- сцена четиристотин тридесет и четвърта ---
На следващия ден ― момчешката съблекалня на физкултурния салон

― Малеее, такива глупости писах на последното упражнение... ― разправяше едно от момчетата, нахлузвайки горнището на анцуга си през глава.
― Аз, ако имам тройка, ще черпя! ― обяви друг.
― Аре бе! Кво се прайш! Като момичетата си! ― стресна му се трети. ― Уж все тройка чакаш, пък накрая...
― Слушайте! ― извика Огнян и плесна с ръце. Момчетата млъкнаха и той продължи: ― Ще действаме по плана, нали? Никакво огъване! Всички твърдим, че сме говорили с класната. Тогава няма къде да ходят и ще ни оставят на мира с глупавите си репетиции.
― Абе ти ще си първият, дето ще се огъне! ― мушна го в гърба едно от момчетата. ― Като запърха с мигли пред тебе Жулиетка и айдееее... Ще иде пак целият час в прегръдки и прескоци... ― момчетата се разкикотиха и се запобутваха, а онзи продължи: ― Що изобщо не си оставате двамата след часовете да си репетирате, ами...
Огнян го изгледа гневно:
― Да беше се хванал ти да играеш солото бе, Косьо!
― Не му обръщай внимание! ― обърна се към Огнян едно от момчетата. ― Завижда!
Останалите отново се закикотиха, а Огнян и Косьо се загледаха сърдито изпод вежди.
― Часът започва... ― извика някой и пресече назряващата свада.
Всички хукнаха по стълбите от съблекалнята надолу към салона.
Вътре момичетата бяха наобиколили гредата и гледаха изпълнението на момичето в синьо гимнастическо трико:
― Браво ма, Жуло! ― възхищаваше се едно от девойчетата. ― Как не те е страх, че ще стъпиш извън гредата...
― Ми то се свиква ― отвърна Жулиета и направи колело върху уреда.
Момичетата изръкопляскаха.
― Ей ги каубоите! ― извика едно от тях и посочи към вратата, откъдето влетяха момчетата, подавайки си баскетболна топка. ― Идват!
Девойките избухнаха в силен смях.
С елегантно приземяване Жулиета напусна гредата и посрещна „каубоите“ с ръце на кръста.
― Готови ли сте за репетиция?
― Край на репетициите! ― имитира позата ѝ Огнян, застанал на късо разстояние от нея. Останалите момчета се подредиха зад него мълчаливо, а той продължи: ― Ще ги подновим чак на пролет, седмица преди патронния празник.
― Така ли? ― замига престорено удивено Жулиета и се приближи още повече. ― И кой каза? ― провлачи бавно думичките и наведе кокетно глава, като дългата ѝ руса опашка се разсипа по лявото ѝ рамо.
Момчетата се запобутваха и някой се обади тихичко, посочвайки с глава Огнян:
― Сега ще се огъне!
― Аз казах! ― обяви той усмихнат, натъртвайки на „аз“, и наведе глава в същата посока.
― Класната обаче казва друго! ― не отстъпваше момичето.
― Напротив! ― отвърна Огнян. ― Преди часа говорихме с нея ― обърна се към останалите момчета за потвърждение и те закимаха ― и тя ми нареди, като комсомолски секретар на класа, аз да преценя, дали сме достатъчно подготвени. И аз прецених! Подготвени сме! ― наклони глава в обратна посока и загледа момичето отвисоко.
― Значи ― каза след дълго мълчание девойката, ― като се изложим и станем за смях, ти ще носиш отговорността.
― Точно така! ― обяви смело Огнян. ― Като му дойде времето, ще отрепетираме наученото отново, тъкмо ще ни отлежи. Дотогава няма да ни закачате! Ясно?
Момчето с топката затупа нетърпеливо по пода.
Жулиета изгледа продължително Огнян и каза:
― Тогава ще се сърдите на себе си! ― обърна му демонстративно гръб, разбута момичетата и се отправи към гредата. Набра се с лекота, стъпи горе и спокойно продължи съчетанието си отпреди малко, сякаш нищо не го беше прекъсвало.
― Калояне, подай! ― извика Огнян към онзи с топката.
Момчето подаде, Огнян я прати към следващия и с радостни крясъци осмината хукнаха към баскетболното табло.


--- сцена четиристотин тридесет и пета ---

― Защо си толкова несериозен? ― попита Жулиета, намествайки шапката на главата си.
Жълтите крушки на тавана хвърляха топла светлина върху затрупаната с якета и палта закачалка на първия етаж на гимназията. Блъскайки се, учениците претърсваха за връхните си дрехи, намираха ги, навличаха ги и бързаха да напуснат сградата на училището.
Огнян подви нагоре краищата на тъмносиньото ученическо сако и ги подпъхна под късото дебело шушляково яке. Вдигна ципа догоре, сложи си шапката, преметна чантата през рамо и отвърна:
― Помислих си много хубаво и реших, че не мога да идвам на тренировките по акробатичен рокендрол.
Момчето пое към изхода, а момичето тръгна до него:
― Нали се беше ентусиазирал? И треньорката те хареса след пробите... Все пита за тебе... Защо се отказа изведнъж? И за репетициите в часа по физическо излъга, че сте говорили с класната...
Навън се беше стъмнило. Високите лампи рисуваха бляскави кръгове по мокрия асфалт на училищния двор. Около пейките с дървени перголи висяха посрещачи и оглеждаха излизащите, всеки търсейки някого...
― Излъгах, наистина! ― призна си Огнян и спря на стълбите. ― Но нали ти обещах: и танца, и всичко останало ще оттренираме отново преди тържеството. Щом съм се хванал веднъж на хорото, ще го изиграя докрай!
― И поради какви причини реши да не идваш на тренировките в Младежкия? ― настоя за отговор момичето.
Момчето помисли малко и се разхили:
― По семейни причини! ― обяви и тръгна отново.
― Семейни ли? ― удиви се момичето, после реши да се заяде: ― Аааа... Мама не те пуска.
― Не е мама, а татко! ― уточни той, продължавайки да се хили. ― Каза, че ще ми издърпа ушите, ако се запиша.
― Ще ми обясниш ли сериозно най-накрая? ― ядоса се девойката.
Двамата изчакаха да преминат колите с блеснали фарове и заедно с цяла тълпа ученици пресякоха булеварда пред гимназията. Спряха на отсрещния тротоар.
― Наистина нямам време за това ― заобяснява Огнян. ― Ето, виж колко е часът, вече трябваше да сме в залата, а сега излизаме от училище. Това тичане и бързане ми идват в повече. Освен това ходя на математика и на плуване. И цял ден сме в училище... Непосилно ми е!
Момичето го гледа известно време смръщено:
― Оправдаваш се, струва ми се ― каза накрая. ― Но както и да е. Ти изпускаш. Щеше да излезе страхотен танцьор от тебе. Хайде ― подбра го да вървят, ― нали пътят ти е покрай Младежкия.
― Тази вечер ще мина през центъра. Имам малко работа.
― Чао, тогава, че много закъснях! ― каза Жулиета и хукна по улицата направо.
― Чао! ― каза Огнян и пое по тротоара надясно към ярко осветения център на града.


--- сцена четиристотин тридесет и шеста ---

Момчето сви покрай малката галерия, отмина пирожките и се отправи по диагонал към отсрещната страна на централната улица. Окъпани от дъжда, жълтите плочи на центъра блестяха под меката светлина на лампите ― гроздове от бели глобуси. Огнян застана пред алуминиевата врата с голямо запотено стъкло, разположена непосредствено до витрината на електронните игри, и вдигна нагоре глава: „СТУДИО 45“ ― пишеше на табела над вратата. Прозорците на студиото бяха покрити с плътни завеси. Момчето дръпна вратата, която се отвори леко и безшумно. После неуверено влезе в осветеното от жълта светлина тясно помещение.

Бони Тейлър пееше тихичко някъде иззад дървена маса, върху която стояха няколко различни екземпляра музикална техника. Мъж на около тридесет години, стъпил с единия крак върху седалката на дървен стол, подпрял лакът върху коляното си, навиваше лентата на магнетофонна ролка.
Момчето затвори вратата и заоглежда стените на помещението, облепени с плакати на певци и състави.
Мъжът го изгледа изпод вежди без да спира работата си.
Огнян се облещи срещу плаката на красива певица в оскъдно облекло.
― Еее? ― чу се гласът на мъжа.
Момчето се стресна:
― Добър вечер! ― пое въздух и поздрави.
― Добра да е и за тебе, приятел! ― ухили му се възрастният. ― Харесва ли ти? ― кимна към плаката.
Огнян се обърна към стената, погледа снимката още малко и отвърна:
― Става!
― И още как! ― съгласи се онзи. ― С какво да ти помогна? ― зачака с любопитен поглед.
― Вие тука... всякаква музика ли имате?
― Кажи-речи...
― Можете ли да ми запишете една касета? ― попита детето.
― Че да взема да опитам ― не спираше да се усмихва мъжът. ― Каква предпочиташ? Народна, класическа, детски песнички, джаз, диско, рокендрол...
― Не! ― отвърна рязко Огнян. ― Рокендрол не!
― Хм! Тогава каква?
― Ако може... някаква бавна. Цяла касета само с бавни песни...
Мъжът остави ролката върху един усилвател, седна на стола, облегна се и скръсти ръце:
― Ааааааа... ― вдигнал високо вежди, провлачи многозначително. ― Поканили сме гаджето на гости, а нямаме подходяща музика, така ли е?
Огнян се намръщи и измърмори:
― Де да беше... Ама не е! Разсърдили сме гаджето.
― Охооо! ― смръщи се мъжът и се приведе напред: ― Ти на колко си бе, приятел? Шестнайсет, седемнайсет?
― През януари ще стана на петнайсет ― отвърна „приятелят“ и отново се зазяпа по стените с плакатите.
― Ц-ц-ц ― поклати глава угрижено мъжът, ― отсега като си взел да газиш лука, бая ще има да патиш занапред... Какво направи, че я разсърди?
― Нищо ― вдигна рамене детето, без да сваля поглед от шарените стени.
― Сигурно! ― ухили му се мъжът. ― Те обикновено тия работи стават от нищо!
Огнян върна поглед върху лицето на мъжа и кимна в знак на съгласие.
Онзи продължи да разпитва:
― Тя хубава ли е?
― Уфф! ― възкликна момчето и извъртя очи. ― Няма втора такава.
― Уха-ха-ха-ха... ― мъжът се плесна силно по коляното и се разхили гръмко. ― Неповторима, значи...
Клиентът му го изгледа намусено и онзи се постара да застане сериозно:
― Тогава ще вземем да ѝ запишем най-хубавите песни! Добре си се сетил! Хубавата музика е като балсам за издрасканата душа! Винаги помага! Имаш ли празна касета?
Огнян отвори чантата си и извади отвътре кутийка с чисто нова касета.
― Ти втора смяна ли си в училище? ― попита мъжът, разглеждайки емблемата на левия му ръкав.
― Цял ден съм.
― Мини утре пак по това време, да си я вземеш!
Момчето кимна, бръкна в джоба на якето и извади сгъната на четири банкнота. Разгъна я и я постави с гроздоберачката нагоре върху магнетофонната ролка.
Мъжът го изгледа усмихнато и побутна банкнотата:
― Върни я обратно в касичката, приятел! Нали ще спасяваме любовта... На такова нещо цена не се слага!


--- сцена четиристотин тридесет и седма ---
Четири дни по-късно, София

Закапа едър дъжд и разпръсна групичката ученици ― момчета и момичета, която се беше струпала на една пейка в Докторската градина.
― Айде, до довечера! Чао!
― Да не забравите съчинението по руски за утре...
― Хихихи... Аз още не съм го започнал...
― И аз днес следобед ще го пиша... Ама ще дойда на филма от шест...
― Че без тебе накъде...
― Аз не знам дали ще дойда...
― Ай стига де...
― Ще видим, хайде! Чао! ― взеха си довиждане младежите и всеки пое в своята посока.
Валерия забърза по „Оборище“ към дома си. Влезе във входа, затвори вратата и залепи лице на отвора на пощенската кутия. Вътре се мъдреше листче. Момичето изтича нагоре по стълбите, припряно отключи вратата на апартамента, хвърли чантата и шапката пред огледалото, тръгна да съблича якето си, но се отказа, избра едно ключе от висящите до вратата и бързо се върна долу при пощенската кутия. Отключи я, грабна листчето и прочете написаното: „Валерия Делнишка, малък пакет, Централна поща...“
Минута по-късно тичаше по улицата, като за олимпийска квалификация, без чадър, с разкопчано яке и разпилени коси. Стигна до огромната сграда на пощата, влетя през високата врата в салона и се зареди пред едно гише. Подаде листчето и зачака. Служителката изчезна за дълго, а когато се върна връчи на девойката малко пакетче и я накара да се разпише в огромна тетрадка.
Застанала насред салона, Валерия зачете надписите на пакетчето: Получател... София, „Оборище“... Подател...“Нашедетска“ 4-Б, Огнян Спасов... Внимателно разлепи картонената опаковка и извади отвътре кутийка с касета и кратко писмо върху кариран лист. Разгърна го и зачете: Здравей, единствена и неповторима! Знам две неща. ― момичето вдигна учудено вежди и продължи да чете с любопитсво: ― Първото е, че съм голям идиот. Но изобщо нямаше да разбера, ако баща ми не ме беше заварил с телефонната слушалка в ръка след последния ни разговор с теб. Ти затвори внезапно, а аз дори не разбрах, какво се случва... И ако той не ми беше обяснил къде съм сбъркал, и до днес щях да се чудя. Ти не се обади повече, не ми писа... И аз не смеех... После писмото на „побратимите“ ― Сиана и Силвето, което със заплахи и обещания изтръгнах от сестра ми, потвърди казаното от татко. (Ти сега да не вземеш да се караш на Силвия, нищо особено не е писала, само, че ѝ липсват танците ви в хола.) Искам да знаеш, че не съм се записал на акробатичен рокендрол и прекъснахме репетициите в часовете по физическо, защото на всички момчета ни беше писнало от глупости. Сега си играем пак баскета и никой не ни закача. Изпращам ти касета с музика. Аз я имам съвсем същата. Всяка вечер в десет ще слушам четвъртата песен от А страна и ще си мисля за теб. Това е любимата ти песен, която познаваш от плочата на Тина Търнър, но тук е в изпълнение на Дан Хил. Пусни си я и ти точно в десет часа още същата вечер, като получиш колета! Това е покана за среща ― все едно сме заедно, щом едновременно слушаме една и съща песен! Касетите ми записа един добър човек. Като дойдеш на лято, непременно ще го посетим в студиото му. А, да! Второто нещо, което знам е, какво ще правим следващото лято!
Дано ти харесат песните, защото са избрани специално за теб.
Чао! Огнянов
Момичето гледаше невярващо. Заобръща листа, търсейки още написано, но не намери и прочете отново същото. После сгъна писмото, прибра го заедно с касетата в картонената опаковка, прегърна пакетчето и излезе навън.


--- сцена четиристотин тридесет и осма ---
Домът на Спасови, улица „Нашедетска“

― Ама си кисел... ― намуси се Нелчето и разбърка манджата на котлона. ― Хич не те харесвам такъв!
Другарят Спасов се тръшна на един стол в кухнята и каза сърдито:
― Е, то не може човек винаги да е щастлив и ухилен. И във филмите го няма даже. От време на време трябва да се вкиселява. За баланс.
Нелчето го изгледа намръщено:
― Че си и крив отгоре на това! Ако искаш, дай да се скараме за нещо, да ти мине по-бързо!
― Да се скарам с тебе изобщо няма да ми помогне. Онези, с които ми се ще да се скарам, са високо и далече ― млъкна и си заподхвърля кутийка кибрит. ― Ти пак си си прибрала касетофона на Огнян ― посочи с глава към машинката, поставена върху пералнята.
― Мъхъ ― ухили му се жената. ― Намерих вътре чудесна касета. Само с бавни песни... Мисля довечера да си вземем касетофона при нас и да си я изслушаме. Гладен ли си?
― Не... ― изпъна крака напред, скръсти ръце и затвори очи. ― Ще си постоя малко така... Много ми е добре...
― Стой си! ― обърна се към мивката Нелчето и завъртя кранчето на „Юнга“ - та. ― Антоне, това бойлерче не топли водата. Трябва да го отвориш.
― Ще го отворя... ― измърмори мъжът. ― Огнян на математика ли е?
― Мъ-ъ. Ще вземе Сиана от музикалната школа и ще се приберат заедно. Всеки момент ги чакам.
― Добре поне, че вие не ми създавате главоболия... ― въздъхна дълбоко другарят Спасов. ― Ако ти кажа, какви дивотии стават... Тези дни от Министерството ми изпращат удивително нелогични разпореждания, сякаш от безумец писани.
― Някой нов ли са назначили... Нечий племенник или баджанак...
― Не мисля, че е от некадърност ― поклати глава мъжът. ― Прави се нарочно.
Жената заизтрива ръце в бяла кърпа и го загледа с любопитство:
― Много ли е сериозно?
― Искат основно преоборудване на четирите най-големи цеха. Включително на най-новия, с италианските машини. Решили са да ги подменят със западногермански. Колко труд хвърлихме да ги побългарим, за да пестим от поддръжката им, сега ― всичко наново. И то във време, когато гоним предконгресно план и работим с пълна пара. Това не е решение на некадърник, Нелче, а чист бандитизъм. Някой горе има изгода от това и ние ще го отнесем.
― Барабата знае ли?
― Знае.
― Е? Какво казва?
― Не е разговор за телефон, затова не сме говорили. Ще се видим лично.
― В София ли ще ходиш?
― Той ще дойде в събота.
Двамата млъкнаха и се замислиха.
― Антоне? ― обади се Нелчето.
― Ммм?
― Ти сега да не тръгнеш да скачаш на лъвовете...
Другарят Спасов вдигна рязко глава и ѝ хвърли такъв поглед, че Нелчето инстинктивно отстъпи назад. Мъжът я гледа дълго, накрая каза тихо:
― Ами да взема да се разпиша срещу моя дял и да си легна спокойно!
― Не исках да те засегна... ― започна виновно жената, ― Знаеш, че се боя за тебе. Палиш като барут и после...
― Миличка ― прекъсна я той, ― обещавам ти да преценя добре и височината, и дължината на скока. Не се тревожи за това! ― стана и я прегърна. ― Вече съжалявам, че ти казах. Ще видим Барабата, какви вести ще донесе... Ще се опънем, няма да оставим тая работа така, иначе ще съсипят производството, направо завода... Дете ще го разбере, без да има понятие от нещата.
Чу се хлопването на входната врата и след малко в кухнята влетя Веспасиана:
― Здрасти, мамо, татко... ― заподскача момиченцето.
― Добър вечер! ― застана на вратата Огнян и се обърна намусен към майка си. ― Пак си ми взела касетофона! И касетата...
― Тази вечер ще остане при нас! ― информира го жената.
― Само до десет без пет обаче! ― на свой ред я информира момчето. ― После ще ми трябва!


--- сцена четиристотин тридесет и девета ---
Същата вечер, София, домът на Делнишки

Другарят Николай Делнишки, по прякор Кайчо Барабата, Генерален директор на ДСО-то, седеше в огромния снежнобял фотьойл в хола с цигара между пръстите и преглеждаше някакви таблици.
― Тате? ― Валерия подаде глава иззад стъклената врата. ― Зает ли си много?
― Ела, моето момиче ― вдигна глава от листите бащата и остави цигарата в пепелника на масичката.
Валерия се вмъкна вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Седна в края на канапето близо до фотьойла на баща си и задъвка долната си устна.
Другарят Делнишки ѝ се ухили:
― Казвай да видим, какво ще искаш и какво предлагаш насреща!
― Откъде разбра, че ще искам нещо? ― изненада се детето.
― Дъвчеш си устната. Откакто проговори навремето го правиш тоя маймунджилък, когато се готвиш за пазарлък ― отвърна бащата и загледа дъщеря си с поглед преизпълнен с обич. ― Така че давай направо, без да го увърташ!
― Искам да дойда с тебе в събота! ― изстреля момичето.
Мъжът я изгледа удивено:
― Къде бе?
― В командировка! У чичо Антон.
Другарят Делнишки свъси вежди и изкриви мустак в недоволна гримаса. Взе си цигарата, дръпна, издуха дима далеч от момичето и я върна в пепелника.
― Има ли някаква особена причина за това? ― попита без да поглежда дъщеря си.
― Ааа, не... Просто така... Понеже каза, че ще пътуваш в следобеда със самолет, искам и аз.
― Аха! ― погледна я той. ― Долетяло ти се е нещо...
― Хем ще си поприказваме по пътя...
― Дааа... Дълъг разговор ще е ― каза бавно бащата. ― Кажи-речи един учебен час... Не е лошо. Обаче ти си на училище.
― Имаме трудов ден... ― заразказва ентусиазирано Валерия. ― Ще чистим мазетата... До обяд ще свършим. Пък мога и въобще да не отида... В неделя се връщаме... Ще имам предостатъчно време да си науча за понеделник... А? Хем и ти няма да си сам и да умреш от скука по пътя... ― задъвка отново устна момичето. ― А? Ще ме вземеш ли? ― впери в него огромни умоляващи очи.
Другарят Делнишки загледа дъщеря си, дъвчейки долната си устна.
― Виж! ― разкикоти се внезапно момичето и плесна с ръце. ― И ти си дъвчеш устната! Не го бях забелязвала досега... Значи пазарлъкът ще стане!
― Не позна! ― каза твърдо бащата и смачка догорялата цигара в пепелника.


--- сцена четиристотин и четиридесета ---
По-късно същата вечер, спалнята на Делнишки

― Защо да не я вземеш? ― разпусна копринени коси Димана върху дантелената нощница, седна пред тоалетката и взе четката.
― Диманке, не ме поставяй в неудобно положение, моля те! ― изгледа я строго в огледалото другарят Делнишки, закопча тъмносинята пижама и се приготви да си ляга. ― По този въпрос няма повече да говорим.
― Какво толкова ― зареса коси Димана. ― Ще се поразходи... Хем малко ще живне. Нали я виждаш каква е напоследък... Само учи, стои си вкъщи, не иска да излиза с приятелите си... Нещо я измъчва... Пък и виж какво дете е... Пълна отличничка... Послушна... Представяш ли си да беше хукнала всяка вечер по забави с момчета, с разни хулигани... Да се чудиш къде е и какво прави...
― Диманке! ― застана зад гърба ѝ мъжът и сложи ръце на раменете ѝ: ― Чуй ме добре! Този номер с хулиганите и забавите толкоз сте го амортизирали, че вече не минава! Не знам как те е убедила да ходатайстваш, но ще те помоля да не настояваш повече ― целуна я по главата, после се намести на спалнята, взе книга, светна нощната лампа и се зачете.
― Кайчо... ― обърна се към него Димана и остави четката на тоалетката.
Той свали книгата и я погледна, а тя продължи:
― Вземи я със себе си!
Другарят Делнишки дълго и мълчаливо разглежда жена си, после отсече:
― Дума да не става!


--- сцена четиристотин четиридесет и първа ---

Пътнически салон на самолет

Валерия свали слушалките на уокмена и се заслуша в съобщението. До нея баща ѝ седеше забил поглед в папка с документи.
― Стигнахме! ― обяви радостно момичето.
― Мъ-ъ ― съгласи се другарят Делнишки и я погледна строго.
Момичето му се ухили, сияещо, и отново постави слушалките на ушите си.
Мъжът въздъхна дълбоко, затвори папката и я прибра в кожена чанта.
...
Другарят Спасов чакаше на паркинга отвън, подпрян на ладата, и се взираше в групичките излизащи от аерогарата. Видя двамата Делнишки ― баща и дъщеря, и им замаха. Те забързаха към него. Мъжете се прегърнаха, после другарят Спасов протегна ръка на Валерия:
― Каква изненада! Как си, моето момиче?
― Само ѝ виж ухилената физиономия и не питай повече! ― каза престорено сърдито другарят Делнишки. ― Изнудиха ме да я взема... Двете с майка ѝ...
― Едно добро си направил ― каза му тихичко другарят Спасов и му смигна, Делнишки го изгледа въпросително, а Спасов махна с ръка: ― После ще ти разправям, хайде!
Тримата се качиха в ладата и потеглиха.
Скоро зад прозорците затича равнинният пейзаж. Със слушалките на ушите, Валерия седеше на задната седалка, зареяла поглед някъде в далечния неподвижен хоризонт. Отвън разорани тъмнокафяви поля се заредуваха с нежно зелени. Момичето свали слушалките и подаде глава между двете предни седалки:
― Защо са зелени полята? По това време... ― попита удивено.
― Това е пшеницата! ― обясни другарят Спасов усмихнат. ― Рошва се зелена в късната есен...
― И как не измръзва после... ― удиви се момичето. ― За първи път обръщам внимание на това. ― сложи отново слушалките, облегна се назад и отново се зазяпа навън, унесена в музиката от касетата, а двамата мъже отпред се задълбочиха в служебен разговор.


--- сцена четиристотин четиридесет и втора ---
Класната стая на Подготвителен клас

Учениците висяха уморено над тетрадките си и пишеха нещо. Едно момче от последния чин на крайната редица зяпаше през прозореца и не работеше.
― Дамяне! ― обади се сред тишината учителката ― елегантна жена в тъмен панталон и светла копринена риза, около четиридесетте, с красива лешникова прическа „на черта“.
Онзи подскочи стреснато.
― Какво толкова интересно има отвън, че от пет минути рееш поглед?
― Аааа... ― смути се момчето. ― Нищо няма...
Това подейства като сигнал и останалите седем момчета от класа се залепиха на прозореца.
Отвън на двора самотно стоеше момиче в бяло яке и дънки, с ръце в джобовете и оглеждаше наоколо.
― Аууу... ― възкликна някой. ― Кого ли чака тая мадама...
― Мене! ― извика удивено Огнян, върна се на мястото си и трескаво заприбира тетрадки и учебници в чантата си.
Възклицанието накара голяма част от момичетата да напуснат чиновете си и да се лепнат на прозорците при момчетата.
Огнян нарами чантата си и се приготви да излиза:
― Другарко, аз може ли да тръгвам вече? ― попита нетърпеливо.
― Къде бе, Маккартни? ― спря го учителката и погледна часовника на ръката си. ― Има още десет минути до края на часа. После и репетиция имаме... Ще пееш...
― Него го чакат, другарко! ― извика някой от момчетата и избухна смях, а към прозорците се изля и останалата част от класа.
Другарката се намръщи и приближи прозореца. После вдигна удивено вежди и се обърна към Огнян:
― Тебе ли чака момичето отвън?
Той кимна.
― Тя е софиянка, другарко! ― обади се друго момче и всички се закикотиха отново.
Другарката върна поглед навън и дълго мълча.
Огнян, изправен сам насред стаята, потропваше нетърпеливо.
― Остави си чантата! ― заповяда жената накрая.
― Ама, другарко...
― Иди и покани девойката при нас. Да не мръзне навън!
Момчето зяпна от изненада, после хвърли чантата на стола и излетя от стаята.
― Казах ли ви, че е вярно за софиянката бе! ― чу се момичешки глас. ― Хем той сам си призна, като го питахме, пък вие не му повярвахте...
― Аз мислех, че си измисля ― каза друг момичешки глас.
― А аз бях напълно сигурна, че си измисля ― обади се трети...


--- сцена четиристотин четиридесет и трета ---

Огнян мина като вихър през входната врата, хвана се за парапета и прескочи наведнъж шестте стъпала отпред. Затича към пейките между двете игрища, където Валерия стоеше и разглеждаше наоколо.
― Какво правиш тука бе! ― извика радостно той и се изправи пред нея.
Двамата се загледаха с искрящи от радост очи.

― От небето ли падна? ― понечи да я прегърне, но се сети нещо, погледна към прозорците на първия етаж с класната стая и се дръпна.
Момичето му се ухили изчервено:
― Долетях...
― С баща си ли дойде? ― попита той.
― Аха ― потвърди тя и кимна към улицата: ― С баща ти ни чакат в колата... Той каза, че свършваш по това време и предложи да минем да те вземем... Пък аз реших, докато те чакаме, да се поразходя наоколо и да разгледам твоето училище...
― Леле... ― ухилен до уши не знаеше какво да каже той. ― Направо не е истина... Ела! ― каза, след като помисли малко, и двамата се отправиха към ладата. ― Ще им кажем да тръгват. Ти ще останеш с мен. После ще се приберем заедно... Часовете не са свършили още и класната ми поръча да те поканя вътре, да не мръзнеш... А и после иска да оставаме за репетиция... Още не мога да повярвам на очите си... И през ум не ми мина, че може да дойдеш с баща си... Докога сте тук?
― Утре се връщаме ― отвърна момичето.
― Кофти! ― смръщи носле момчето. ― Получи ли касетата?
Валерия му се ухили и потупа издутината под якето си, после му показа слушалките под яката.
Стигнаха до колата с двамата мъже вътре, Огнян отвори вратата откъм шофьора и поприказва малко с баща си. После затвори и ладата потегли.
Двете деца се върнаха в двора на гимназията и влязоха в сградата.
― Ей там е стаята ни ― посочи някъде напред момчето.
Стигнаха до широката част на коридора със закачалката. Огнян се огледа и като се увери, че няма никого, освен дежурния, който дремеше над някаква книга, хвана Валерия за ръката и я спря:
― Ти много ли ми се разсърди тогава? ― застана над нея и попита невинно.
― Ужасно много! ― призна си откровено момичето. ― Даже толкова много, че мислех повече нито да ти се обаждам, нито да ти пиша...
― Ооо! ― възкликна той, помълча известно време и продължи: ― Искам винаги да ми казваш, когато нещо не е наред! Защото иначе ме объркваш.
― Обещавам следващия път да ти кажа ― отвърна сериозно девойката.
― Хубаво! ― зарадва се той.
― Ще е още по-хубаво, ако няма следващ път ― ухили му се и тя.
Той кимна. После се огледа наоколо:
― Сякаш сънувам!!! Стоим насред коридора на гимназията и си приказваме... Ако можеше всеки ден да е така... Всяко междучасие... И след часовете да си тръгваме заедно... С чантите... Да те изпращам до дома ти...
Момичето въздъхна дълбоко:
― Нямаме този късмет... Казвай сега, какво си намислил за следващото лято!
Той ѝ се ухили широко и в този момент откъм тъмния край на коридора, водещ към стария салон, се чу глас:
― Гинкейии, стана ли време ма?
― Стана ― извика Гинка, подала глава от стаичката на лелките до входа.
― Ми бий го!
Звънецът гръмна над главите на Огнян и Валерия и след секунди коридорът се изпълни с ученици.

Край на петдесет и трета серия

Някои важни уточнения:
1. Стихчето в сцена 432 е от приказката "Гулчечек" от книжката "Съкровищница".
2. Песента в сцена 436 е It's A Heartache на Бони Тейлър.
3. Песента в сцена 441 е You've Got a Friend на Карол Кинг, а гласа на стюардесата съм смъкнала от филма "Маневри на петия етаж" :)
4. Песента в последната сцена е Sometimes When We Touch на Дан Хил. Направо разкъртваща песен! :) Ето я тук, в изпълнение на Тина Търнър.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цветелина (23 декември 2012 16:45)

Прекрасен коледен подарък!
Благодаря Цонче! 




--------------------
 
 
№2 от: Anakin Skywalker (23 декември 2012 16:55)

Цонче, и днес докато четях (т.е. гледах) поредния епизод от нашия сериал стигнах до интересно заключение. Като всяко дете запалено по филми (игрални и серийни) от ранна възраст, до днес обичам да ходя на кино и продължавам да го правя и сега поне два пъти месечно. Но за разлика от детството, когато с дни и седмици тайфата си преразказвахме филма цветно, като голям през последните 10-ина години, още излизайки от киносалона, сякаш забравям за него. Дори се случва и заглавието да ми излезе от ума, погълнат от служебни и злободневни проблеми. Онази вечер с моята дружка бяхме на кино и пак се повтори същото. По БНТ гледам новия крими БГ сериал, и след половин час го игнорирам в периферията на съзнанието. С Безкрайно детство, нещата стоят по съвсем различен начин. "Гледайки" поредния нов епизод, излизайки от дома, усещам, че продължавам да мисля за него. На следващата сутрин шофирайки към офиса, подсъзнателно отново си припомням сцените и диалозите и се пренасям на друго място и в друго време... На какво ли се дължи този феномен???, Искам да попитам и другите деца от махалата дали усещат същото




--------------------
 
 
№3 от: petit bonhomme (23 декември 2012 18:28)

Цитат: Anakin Skywalker
"Гледайки" поредния нов епизод, излизайки от дома, усещам, че продължавам да мисля за него.

Споделям и аз същото, Anakin! А на какво се дължи... може би на качеството на филма и на истинските истории, разказани в него... за разлика от филмите, които ни прожектират днес.

Цоне, всеки епизод става все по-хубав, по-наситен и интересен! Голямо благодаря за този подарък!

smile


 
 
№4 от: Цонка (23 декември 2012 19:59)

Цвете, Жоре, Божко, hi!!! Направо ми спря дъхът, като прочетох коментарите ви! yajuyo
Според мен всичко се случва заради това, че съществува великото място НАШЕТО ДЕТСТВО! И заради това, че всички сме тук, защото сме обичали едни и същи неща, чели сме едни и същи книжки, гледали сме едни и същи филми... Един вид сме си пускали онази песен всяка вечер точно в десет и сме я слушали заедно. wink kiss




--------------------
 
 
№5 от: Anakin Skywalker (23 декември 2012 22:42)

Цитат: " От небето ли падна? понечи да я прегърне, но се сети нещо, погледна към прозорците на първия етаж с класната стая и се дръпна
Момичето му се ухили изчервено:

Долетях..."
Със сигурност повечето от нас сме имали гадже от друг град. И познаваме това усещане... И полета със самолета. Познатият звук на любимата Ту-134-ка. aviator Тази птичка наистина вземаше разстоянието от София до Варна и от София до Бургас, за време един учебен час. Гласът на стюардесата по интеркома...Но не това е най важното, а това kiss4 ...
Оживя и спомена за тези малки уютни звукозаписни студия по ул. Андрей Жданов(дн. Пиротска) и на ул. Шипка, където симпатични батковци правеха записи на касетките ни срещу невисоки суми. dens  Scorpions, Iron Maiden, и вечните рок балади. Още си пазя касетките оттогава, и не считам за необходимо да ги прехвърлям на дигитален носител. Благодаря, Цоне hi  и весели Коледни празници на цялата махала. tantz И нека заедно послушаме Бони Тейлър:

http://youtu.be/dLsoCCCxEUs



--------------------
 
 
№6 от: Айви (24 декември 2012 00:47)

 Наистина чудесен коледен подарък, Цоне! hiphip Много ме радва щастливата развръзка на недоразумението между Валерия и Огнян! wink

 

Цитат: Anakin Skywalker
"Гледайки" поредния нов епизод, излизайки от дома, усещам, че продължавам да мисля за него.

 Разбира се, че и аз често мисля за филма, когато не го "гледам". Това се дължи на много факти - на майсторството на авторката, на реалните ситуации в него (затова обичам старите български филми), на моята носталгия по онази епоха, на ... Абе, накратко казано, това е любимият ми филм!

 

Тоя път няма да съм Снежанка... Искам вече да си пусна дълга коса...

До шести клас трябва да ми порасне...

 Точно така беше и при мен! Косата ми започна да расте на воля, след като вече не бях Снежанка. xaxa2 А до шести шести клас... т.е. есента, преди да почна шести клас се разделих с една плитка, която разпусната ми стигаше под кръста.

 Е, как да не го обичам този филм? Толкова спомени ми навява... yajuyo

 


 
 
№7 от: shturcho (24 декември 2012 20:29)

Прекрасна Бъдни Вечер с празнична програма - любимия сериал. Благодаря ти, мила Цоне!

Хареса ми колко е твърд в отказите другаря Делнишки.

А това с касетката и песента по едно и също време - ех, че хубаво!

И само невероятен майстор като Цонето може да внася на точното място тънък хумор, за да не излезе романтиката от контрол, в лицето на леля Гинка!

 


 
 
№8 от: катя милушева (25 декември 2012 16:18)

Страхотно, релаксивно въздействие!!!!! Няма да повтарям всички до тук, просто ще кажа: Брависимо!!! ok2 bravo2


 
 
№9 от: aurora2009 (25 декември 2012 19:19)

Страхотна серия, Цоне! Така хубаво си описала звукозаписното студио, че веднага изникна пред мен, въпреки че не си спомням някога да съм виждала такова на живо. Беше толкова приятно да вляза в сайта точно на Коледа и да видя поста с новия епизод най-отгоре. Весела Коледа на всички!  


 
 
№10 от: Simpra (26 декември 2012 11:50)

hi




--------------------
 
 
№11 от: tivesto (26 декември 2012 12:25)

Чудесна серия! Толкова е хубаво някой да ти дойде изненадващо на гости! Радвам се, че нещата се оправиха по най-добрия начин!




--------------------
 
 
№12 от: Маргарита Василева (26 декември 2012 15:14)

Едно голямо БЛАГОДАРЯ и от мен, Цонче!

Весела Коледа! Бъди здрава и щастлива!

Весела Коледа, мили другарчета!




--------------------
 
 
№13 от: bat_mitco (26 декември 2012 18:15)

 ТОП 3 НА НЕЩАТА,КОИТО МНОГО МЕ ИЗКЕФИХА В СЕРИЯТА...

 3.ДУМИЧКАТА  "НАБОРСУЧЕН"...

 2.ОТКАЗЪТ ПО "СЕМЕЙНИ" ПРИЧИНИ...СЕМЕЙНИ...ХАААА...ХААААА....

1.СЦЕНАТА В СТУДИОТО...И БОНИ ТЕЙЛЪР В САУНДТРАКА...

 




--------------------
 
 
№14 от: Цонка (26 декември 2012 20:33)

И на мен ми е любима втора точка от Топ 3! xixi




--------------------
 
 
№15 от: bat_mitco (27 декември 2012 15:31)

Цитат: Цонка
И на мен ми е любима втора точка от Топ 3!

 

ЧАК МИ ИДВА КАТО ЕДИН БАТМИТКЕВОРКЯН ДА ПОПИТАМ...ВСИЧКИ ЛИ СМЕШКИ СА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗЧИСЛЕНИ ИЛИ НЯКОИ СТАВАТ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ ИЛИ ДОРИ СЛЕД ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ...




--------------------
 
 
№16 от: Цонка (27 декември 2012 15:44)

wink Тази, специално, се случи в момента на последния момент :))
Има други, които ме улавят някъде насред улицата /преди последния момент/ и почвам да си се хиля сама. И хората също ми се усмихват - състрадателно :)
Има и трети, които са ми хрумнали вече, но ще се случат далеч напред. Апропо, знам каква ще е финалната сцена на сериала :))) Но дотогава ехейии...  frantic




--------------------
 
 
№17 от: tivesto (27 декември 2012 16:11)

Цитат: Цонка
Апропо, знам каква ще е финалната сцена на сериала...

Не искам да чувам за финална сцена! Нека никога не свършва любимия ми сериал!




--------------------
 
 
№18 от: Цонка (27 декември 2012 16:17)

wink Спокойно, Тишко, вероятно чак след около шейсет години ще я начаткам с костеливи пръсти на същата тази клавиатура... Дотогава... sun




--------------------
 
 
№19 от: petit bonhomme (28 декември 2012 12:38)

А как ще се отрази на сюжета по-нататък това:

"...  и танца, и всичко останало ще оттренираме отново преди тържеството. Щом съм се хванал веднъж на хорото, ще го изиграя докрай!"

Виж го ти! Не ви ли се струва, че Огнян така пак оплесква нещата?  Не виждам начин да излезе сух от тази ситуация: хем бил поел ангажимент и значи няма как да се отметне, хем въбще не върви да танцува в края на годината след това, което се случва в тази серия...

smile

Та това по повод случките, разказани тук, и как продължаваш да си мислиш за героите и сюжета, след като си "гледал" епизода.


 
 
№20 от: templar (28 декември 2012 12:44)

Цитат: Цонка
Апропо, знам каква ще е финалната сцена на сериала :)))


шсъ земат! ;)
 


 
 
№21 от: Цонка (28 декември 2012 16:40)

Цитат: petit bonhomme
бил поел ангажимент и значи няма как да се отметне
xixi3 Няма как, ще трябва да се съвместят "служебните" ангажименти със "семейните". Ще се оправи той, нали е вече леко предупреден... :)))


Цитат: templar
шсъ земат! ;)
Шъ видим! xaxa2

Това ми напомни нещо. Познайте от кой филм е следващият диалог:
- Абе, защо не я направим по комсомолски тая сватба?
- Ами разбира се, че по комсомолски трябва да е. Как е по комсомолски?
- В гражданското отиват само младоженците и свидетелите.
- Достатъчно! Няма да е по комсомолски.
wink




--------------------
 
 
№22 от: tivesto (28 декември 2012 17:49)



--------------------
 
 
№23 от: dani (28 януари 2013 21:17)

Какво правиш тука бе! извика радостно той и се изправи пред нея.
Двамата се загледаха с искрящи от радост очи.

Ето това е "лирическата поанта" на тази малка драма, ако мога така да се изразя.

Не знам защо, но се почувствах щастлив при "искрящите очи" winked

Съжалявам, че така късно прочетох статията - от около един месец съм в някакво неприятно "нечетящо" състояние.

Не искам да чувам за финална сцена

А пък аз искам да свърши - ето дотук. Да има още една серия - пет години по късно. И там, разбира се, да се оженят, а после да хванат пак този самолет и да идат ... къде, "къде -  към Афика", както се пееше в една песен.

И да няма нито 10 ноември, нито "преход", нито съсипани от националната разруха дугари Делнишки и Спасови ,нито емигранти, слугуващи в "капиталистически води", за да изхранят децата си, нито нищо от останлото, което го има.

Защото иначе  нямате ли усещане, че цялата тази прекрасна феерия "Безкрайното детство" е като един "Титаник", на който щастливите пътници , а това сме всички ние, без и да предполагат, пътуват към един отвратително подъл ледник, в който вече сме се блъснали и "безкрайното" свърши за всички.

Защо написах всичко това? Твърде много се вживях в тази история и не ми се ще "искрящите от радост очи" да помръкнат. Но всъщност всичко зависи от авторката.

Така че, карай нататък neznam




--------------------
 
 
№24 от: Цонка (28 януари 2013 23:16)

yajuyo Дани, мен също много ме тревожи десети ноември.girl_sigh Но, за наша радост, тук можем безкрайно да отлагаме неприятните моменти :)))

П.П. Е, и да не е безкрайно, поне още дълго wink




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 23
Потребители: 0
Гости: 23

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!