Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Петдесет и пета серия "Несокрушимая" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
17-02-2013, 16:35 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
петдесет и пета серия „Несокрушимая“

--- сцена четиристотин петдесет и втора ---

Веспасиана постави игличката върху плочата и грамофонът засъска. Момиченцето изтича до вратата, намести пушката на рамото си, застана мирно и се приготви.

Изслуша търпеливо началните акорди на песента и когато хорът запя, замарширува около масата, набивайки силно по килима обутите си в домашни пантофки крака, с изпънат гръб и сериозна физиономия на лицето, обърнато надясно към въображаемата трибуна.
— Та-тара-татара, татараааа... Та-тара-та-тара-та-рараааа ... — припяваше от време на време, а пушката стърчеше строго над детското раменцето и внушаваше страх у врага.. — НесАкрушимая и легендарная... Парапапа-па-па-раа...па-рара...
Спря в ъгъла на всекидневната, с гръб към вратата за коридора, сви като тръба ръчички пред устата си и надвиквайки музиката заговори с патос:
— Манифестират хората от Коларовски район на столицата. Издигнали портрета на Георги... Не, на Димитър... Уффф... — запъна се, после извика радостно: — на Васил Коларов... Поздравяват трибуната с вдигнати високо ръце, знамена и цветя. Радостни усмивки огряват лицата им... От мавзолея им махат другарят Тодор Живков — пръв партиен и държавен ръководител, другарите Станко Тодоров, Добри Джуров, Пеко Таков, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Гриша Филипов, Андрей Луканов, Орлин Горанов... Другарките Цола Драгойчева, Дража Вълчева, Людмила Живкова...
На вратата откъм коридора стоеше Огнян и наблюдаваше заниманията на сестра си. Момиченцето го видя и изтича да изключи озвучаването на манифестацията.
— Батко! — зарадва му се. — Откога си тук?
— Ми някъде от Коларовски район насам...
— Не те чух да влизаш.
— От твоя военен парад не се чува нищо в радиус от половин километър.
— Това е манифестация! — уточни Веспасиана.
— И целият Коларовски район на столицата носи пушки... — посочи оръжието преметнато на пластмасова черна каишка.
Детето се замисли:
— Да! Май е парад.
Брат ѝ кимна и свали чантата си от рамото:
— Тая плоча откъде е? — посочи към грамофона.
— От Мирелка.
— Аха. Отваряла ли си пощата?
— Да.
— Има ли писмо от някой столичен район?
— За тебе? Или за мене?
Момчето я изгледа лошо.
— Тц! Няма — побърза да отговори момиченцето.
— Къде е мама?
— Татко щял да я вземе след работа и да закъснеят.
— Ясно — обърна се той и влезе в кухнята. — Гладен съм — взе си купичка мляко с ориз и лъжица и както си беше с якето се тръшна на един стол.
Веспасиана се вмъкна след него:
— Батко? Ще ми оправиш ли пушката? — свали оръжието от раменцето си и го бутна под носа на Огнян.
— Какво ѝ е? — попита с пълна уста баткото и отмести оръжието далеч от лицето си.
— Има камък — обясни момиченцето.
— Пак си целила ключа на лампата — изгледа я строго той.
— Само малко...
Момчето остави купичката и лъжицата на шкафа, взе пушката и я заоглежда.
— Кофти си задръстила цевта — констатира. — Защо тикаш вътре такива големи камъчета? Нали ти бях казал да стреляш само с хартиени топчета.
— Камъните летят по-добре — обясни Сиана. — И оставят хубави следи... По тях разбирам дали съм станала по-точна.
— Ще го измъкна като се върна от математика. Сега бързам!
— Ийии значиии... — нацупи се момиченцето.
— Ти научи ли си думите за тържеството?
— Не съм. Не мога да ги запомня!
— Да изброиш поименно цялото политбюро, че и отгоре, можеш, а да запомниш два реда не можеш! — възмути се брат ѝ с пълна уста.
— Ми не мога! А политбюро го повтарят постоянно по телевизора...
— Между другото Орлин Горанов не е в политбюро — информира я баткото.
— Така ли? — искрено се удиви Сиана. — Че откъде го познавам тогава?
— Певец е.
— Вярно бе — сбърчи носле момиченцето. — Трябва да го извадя от списъка. Батко, ти като се върнеш от математика ще ми помогнеш ли за думите?
— Как? — ухили се широко Огнян. — Като ги науча вместо тебе?
— Не! — разсърди се детето. — Само ще ми ги прочетеш десет пъти изразително, както трябва да ги казвам, а аз ще те слушам и ще ги запомня... Нали разбираш, все едно не трябва да ги уча задължително, а съм ги чула случайно отнякъде. Като политбюро на цека на бекапе.
— Хихихи! — разсмя се Огнян. — Ама и ти си една чешитка... Е, поне вече не е „цеХа на бекапе“... — дояде ориза, остави купичката и лъжицата в мивката и излезе в коридора. Сиана го последва. Момчето се зае да се обува, а тя замърмори нацупено:
— Отдавна знам, че не е цех на бекапе! Обаче сега мама като излезе в отпуска за постоянно... — поклати заканително глава — по цял ден ще играем. Пък като дойде и бебето... Дано е момиче! — въздъхна дълбоко и дообясни: — Защото момчетата все бързате!
— Чао! — разроши косичката ѝ брат ѝ и отвори входната врата на апартамента.
— Чао! — облегна се на касата момиченцето и го изпрати с поглед, докато момчето подскачаше по стълбите надолу, вземайки ги през две.
Откъм горния етаж се показа Ивелина и затътрузи крака в огромни изрязани стари обувки.
— Ооо, Ивелинке... — зарадва ѝ се Веспасиана.
— Ооо, Сианке... Имаш ли случайно резервни химикали, че ми спряха всичките, пък имам още да пиша.
— Ооо, имам — ухили ѝ се Сиана. — Ела!
— Ама съм оставила горе отворено — погледна назад Ивелина.
— Абе ела бе! — настоя приятелката ѝ. — Правя манифестация — каза тайнствено. — Парад! Взех една плоча от Мирелка... НесАкрушимаяааа... — запя. — И легендарнаяааа...
— Аааа, от вас ли се чуваше... — заинтригувана, Ивелина се вмъкна в апартамента и вратата се затвори след тях.


--- сцена четиристотин петдесет и трета ---

Щандистката надраска с червен молив бележка от дебел кочан, отпра я и я бутна пред Нелчето.
— На касата — посочи с глава.
— Аз ще отида! — сложи ръка на рамото на жена си другарят Спасов, взе бележката и се отправи се енергично нататък.
Нелчето заразглежда и заопипва топовете, докато щандистката сгъваше белия памучен плат на пъстри патенца.
— Великолепен крепон! — възкликна Нелчето. — Очаквате ли скоро и други десени?
Щандистката опакова плата в бежова хартия и вдигна рамене:
— Знам ли?
Нелчето се отказа да задава повече въпроси.
Другарят Спасов се върна с друга бележка и я подаде на продавачката. Тя я разгледа и я тикна в пакета, след което го побутна към Нелчето и изгуби интерес към двамата.
Спасови напуснаха магазина за платове и поеха през жълтите плочи.
— Прибираме ли се? — с надежда попита другарят Спасов.
— Виж! — Нелчето разгърна пакета и го вдигна пред мъжа. — Пипни! — ухили му се радостна.
— Нали го пипнах вече...
— Нищо, пак пипни! Много е хубав! Хем цветът е подходящ и за момченце, и за момиченце.
Той прокара ръка по сгънатия плат:
— Чудесен е!
— Като изляза в отпуска ще ушия чаршафчетата и калъфките... В мебелния кога казаха, че ще получават дюшечета?
— Другата седмица — отвърна той. — Евентуално! — натърти на думичката.
— Ами ако не получат?
— Ще му направя сламеник на бебето! — успокои я. — Ела сега да разгледаме програмата на киното — взе пакета, хвана я за ръката и забърза напред.
— Чакай, чакай... — разхили се жената. — Не ме влачи така, че след малко ще се затъркалям. С тоя корем...
Той спря и я прегърна:
— Извинявай! Тъкмо ще свикна с това и то ще свърши.
— Така става обикновено...
Двамата продължиха по-бавно. Стигнаха киното и се залепиха на витрината с програмата.
— Лелее... — възкликна Нелчето. — Колко нещо сме пропуснали...
— Аха... — съгласи се другарят Спасов. — И колко още ще пропуснем...
— Антоне бе — сети се нещо жената, — да минем през оня магазин, дето ти казах, че видях панталоните... Тъкмо ни е на път.
Другарят Спасов се намръщи:
— Не ми трябват панталони. Имам си достатъчно. Дай да напазаруваме за ядене и да се прибираме, че мръкна.
— Само хляб.
Двамата тръгнаха отново.
— Антоне...
— Ммм?
— Знаеш ли, че вече съм измислила име на бебето.
— Така ли?
— Мъхъ. Искаш ли да ти кажа?
— Не! Изненадай ме! Като последните два пъти.
Двамата се закикотиха.
— Искам да ти кажа! — настоя жената.
— Ако ми кажеш, ще оспоря и... нататък знаеш.
— Тогава познавай, а ако уцелиш — ще си призная.
— Добре — съгласи се другарят Спасов, докато пресичаха малка безлюдна уличка. — Иван.
— Не.
— Петър?
— Не.
— Никодим?
— Хихихи... Не!
— Генади?
— Абе защо изреждаш все момчешки имена?
Мъжът спря насред тротоара и я изгледа замислено:
— Не знам — вдигна рамене.


--- сцена четиристотин петдесет и четвърта ---

— Дай сега аз! — Веспасиана грабна телефона от ръцете на Ивелина и седна на пода пред огледалото в коридора. — Казвай!
— Две... — каза Ивелина.
Сиана пъхна пръстче във второто прозорче на шайбата и завъртя.
— Шейсет и шест... — диктуваше Ивелина... — Двайсет и шест.
Сиана набра и зачака притаила дъх. Отсреща вдигнаха. Тя подскочи нервно:
— Алооо... — избоботи.
Дааа — изпищя женски глас от другата страна на линията.
— Обаждаме се от Ве-и-Ка-то. Имате ли вода?
Момент, да проверя! — напрегнато отговори пискливият глас и изчезна нанякъде. — Имаме — върна се след малко.
— Тогава си измийте краката, че миришат чак тука — изговори скоростно Веспасиана, завършвайки фразата с бурен кикот, и тръшна слушалката.
Двете с Ивелина се запревиваха от смях, натъркаляни върху килима.
— Оох... Хлъц! — разхълца се Веспасиана. — Ей значи... Сега като почна така и няма да мога да звъня повече... Хлъц...
Ивелина беше изгубила дъх и се превиваше с ръце на корема, а от очите ѝ капеха едри сълзи. Веспасиана я погледна и отново се затъркаля от смях на пода.
— Давай! Ти си сега... Хлъц.
— Не-е-е мо-ога... — кикотеше се другото момиченце и бършеше сълзите си.
Звънецът над входната врата иззвъня и прекъсна агонията им.
Сиана скочи и отвори вратата.
— Тука ли е Ивелина? — на прага стоеше дребна жена с червена коса.
— Хлъц! — отвърна Веспасиана.
— Тук съм, мамо! — гостенката заподскача към жената.
— Защо си тук — изгледа я сърдито майката, — като трябваше да си горе? — подбра я пред себе си. — И си оставила отворено...
Момиченцето побърза да нахлузи патъците, с които беше слязло.
— Чакай! Забравихме... Хлъц! — сети се нещо Веспасиана и се втурна в стаята си.
След малко се върна с чисто нов метален химикал.
— Ехааа... — зарадва се Ивелина. — С железен пълнител — защрака. — Ще ти го върна утре.
— Не, не, хлъц, запази си го — настоя Сиана. — Татко постоянно ми носи такива. Не мога да ги изпиша.
Ивелина ѝ се ухили и се изгуби нагоре по стълбите след майка си.
Отдолу се зададоха Нелчето и другарят Спасов и завариха дъщеря си на вратата.
— Мамо, татко... Здрасти... Хлъц!
— Защо стоиш на вратата? — попита Нелчето и я побутна навътре в апартамента. — Здравей! — наведе се и я целуна по косичката. — И хълцаш... Пак си се смяла много.
— Изпращах Ивелина. Беше дошла за химикал, хлъц, дадох ѝ и си тръгна — разказа накратко, спестявайки половин час от истината. — Татко, носиш ли ми нещо? — заскача пред баща си. — Какво има там?
— Плат за чаршафи на бебето — информира я таткото и бутна пакета в ръцете ѝ.
— Ихааа... Хлъц... — разгърна хартията несръчно и съдържанието се разстла по пода. — Малеее... Че хубаааав... — заразглежда го детето, докосвайки го внимателно с ръка, после го помириса. — Мирише на ново. Искам и аз такива чаршафи!
— За бебето са предвидени! — каза със съжаление майка ѝ.
— Добре — вдигна рамене детето и се дръпна от плата. — Много е красив! На патенца...
Баща ѝ я изгледа съчувствено и смени темата:
— Как мина днес в училище? — помогна на Нелчето да свали палтото и го окачи зад завесите на закачалката. — Похвалена? Наказана?..
— Имам „браво“ на преразказ! И съм похвалена! — съобщи радостно.
— Браво на моето момиче! — зарадва се мъжът. — По математика нещо?
— Миии... Не! Хлъц...
— Поеми си въздух и го задръж! — напомни ѝ Нелчето, а момиченцето изпълни. — Батко ти прибра ли се?
— Ъхъ... — изпусна въздуха Сиана и допълни: — Изяде един ориз и изчезна на математика.
— Хубаво! — кимна майката и тримата се отправиха към всекидневната.
Другарят Спасов се отби в кухнята и дръпна жена си вътре:
— Защо не ушиеш от плата чаршаф за нейното легло? Пък за бебето ще вземеш друг.
Нелчето вдигна вежди, а другарят Спасов продължи:
— Виж колко му се зарадва... А и все още тя е титуляр на позицията „бебе“, нали? — ухили се широко на жена си. — Докато не бъде детронирана след месец и половина...
— Хлъц! — чу се откъм всекидневната.
Нелчето помисли няколко секунди и поклати глава:
— Добре! Утре ще отида да взема още от плата.
— Чудесно! — зарадва се таткото и двамата родители влязоха в стаята при дъщеря си.


--- сцена четиристотин петдесет и пета ---
София, класната стая на десети „А“

Луминесцентните лампи на тавана жужаха приспивно. Плътните тъмнокафяви завеси покриваха наполовина прозорците, зад които се беше спуснал вечерният мрак. Учениците, смълчани, слушаха учителя, който се разхождаше между редиците и с напевен глас четеше от учебника:

И каждый вечер друг единственный
В моём стакане отражён
И влагой терпкой и таинственной,
Как я, смирён и оглушён.

А рядом у соседних столиков
Лакеи сонные торчат
И пьяницы с глазами кроликов
"In vino veritas!» кричат.

Учителят стигна до последния чин от редицата до стената, на който Валерия и Цветан бяха положили глави върху ръцете си и слушаха със затворени очи, и почука с пръст по плота. Двамата подскочиха. Класът се понадигна и главите се обърнаха назад, а учителят, застанал в ъгъла, продължи:

И каждый вечер, в час назначенный,
(Иль это только снится мне?)
Девичий стан, шелками схваченный,
В туманном движется окне.

И медленно, пройдя меж пьяными,
Всегда без спутников, одна,
Дыша духами и туманами,
Она садится у окна.

И веют древними поверьями
Её упругие шелкà,
И шляпа...

— Ето я! — момчешки глас рязко прекъсна четенето. — Незнакомката...
Учениците се обърнаха... В стаята безшумно се беше вмъкнала чистачката и гласът на момчето я спря, докато посяга към кошчето за боклук в ъгъла. Децата се разкикотиха. Замръзнала с ръка напред, жената потърси учителя с поглед и като го откри най-отзад попита:
— Щи тряба ли боклука, щот да гу зема?
Учениците заприпадаха от смях.
— Няма да ми трябва! — въздъхна тежко учителят и направи безпомощна физиономия.
— Добре! — поклати глава чистачката, вдигна кошчето и се изнесе от стаята.
— Незнакомката... Ахахаа... В син халат... Копринен... — десетокласниците бяха станали вече неудържими.
Учителят затвори учебника.
— Тишина! — върна се отпред при катедрата. — За следващия път стихотворението наизуст.
— Ийиии... Ааааа... Да, да... — възроптаха учениците.
— Ще пиша шестици за научено цялото стихотворение!
— Аааа, добре... Ееее, браво... Ехеее...
— Бележкари! — изгледа ги възмутено учителят, погледна часовника си и изкомандва: — Изчезвайте сега и по-тихо, че има още пет минути.
— Ураа... — хукнаха децата.
— Шшшшт — напомни някой и класът се заизнизва тихичко от стаята.
Навън се разделиха на групички и всяка пое в своя посока.


--- сцена четиристотин петдесет и шеста ---

Компанията, в която попадаха Валерия и Цветан, се шляеше по тъмните алеи на Докторската градина. Избраха си пейка и се настаниха. Някои останаха прави, други, разбутвайки седналите, се настаниха зад тях на облегалката на пейката.
— А я Незнакомка! — зачупи стойки една девойка, превъзнасяйки се, а останалите се закикотиха. — Я такая красивая, нежная, печальная...
— Выдуманная, ненормальная... — допълни момчешки глас и останалите се развикаха одобрително. — Приятно познакомиться! — притежателят на гласа се поклони театрално в тъмното.
— С идиотами не знакомлюсь! — отсече Незнакомката и се фръцна.
— Дура! — изправи се след поклона младежът.
Младежите изръкопляскаха. Някой щракна запалка и освети сърдитата физиономия на отхвърления.
— Ей, хора, какво ще му вземем на Киро за рождения ден? — извика някой.
— Общо ли? — попита друг глас.
— Аз предлагам общо.
— По-добре поотделно. Аз съм му измислила плоча...
— И аз... Да не съвпаднат само...
— Аз съм му избрал едно влакче от ДетМаг...
— Му-ха-ха-хааа... — захили се басово едър хлапак. — Виж, на това вече ще се зарадва...
— Той интелигент бе, ще се зарадва на някоя литература — оспори момичешки глас.
— Да го абонираме за Иван Вазов целия на руски — предложи Валерия.
— Или за събраните съчинения на Ленин...
— Или да му подарим „Капиталът“...
— Може и избраните съчинения на Тодор Живков...
Групичката внезапно млъкна.
— Я по-добре влакчето от ДетМаг...
Децата отново се разшумяха весело.
— Или часовник...
— С кукувичка...
— Ейи, като каза часовник... — скочи от пейката Валерия. — Тази вечер ще дават готин филм след „По света и у нас“. Имам уговорка да го гледам... — млъкна и намести чантата на рамото си. — Айде, аз тръгвам.
— С кого имаш уговорка пък ти бе? — подкачи я момчешки глас.
— Е, сега... — отвърна му с многозначителна интонация момичешки глас и се закикоти. — Има си тя.
— Ще те изпратя до вас! — Цветан слезе от облегалката на пейката.
— Няма нужда — махна с ръка Валерия. — Ще бързам. Чао!
Момичето хукна през градинката към осветената улица.
— Тая съвсем е превъртяла напоследък! — констатира същият момчешки глас. — За нищо не става!
— Ще ѝ мине! — увери го същият момичешки глас.
Цветан въздъхна дълбоко, повъртя се малко и каза:
— И аз ще ходя...
Останалите наставаха от пейката и групичката се пръсна на единици, двойки и тройки.


--- сцена четиристотин петдесет и седма ---

Валерия се вмъкна във входа на кооперацията и се изкачи до техния апартамент. Опита се да отключи, но не можа и позвъни. Отвори ѝ Силвето:
— Како, какичко, здрасти! — заскача радостно. — Айде, че гостите дойдоха...
— Ейии — направи физиономия Валерия. — Съвсем забравих за тях. Хем обещах на мама да не се мотая след училище, за да ѝ помогна. — събу ботушите и съблече якето.
От хола излезе Димана и посрещна дъщеря си със сериозна физиономия.
— Забравих! — заоправдава се Валерия преди майка ѝ да успее да каже каквото и да било. — Съвсем забравих. Честна дума. Не беше нарочно... Заприказвахме се в градинката и... Киро е рожденик другата събота и кани целия клас на тяхната вила... Нали може?
— Силвия ми помогна — каза нацупено Димана. — А за някакви вили изобщо не си прави илюзии. Дори не споменавай пред баща си, знаеш какво ще ти каже.
— Много ли ми се сърдиш? — Валерия прегърна майка си. — Нося ти шестица.
— По какво? — полюбопитства Димана.
— На контролното по математика.
— Брей! — зарадва се майката. — Измий се, преоблечи се и ела при гостите. Откога те чакат.
— Притрябвала съм им... — измърмори тихичко момичето и се запъти към банята.
Димана направи крива физиономия след дъщеря си, въздъхна и се вмъкна в кухнята.
Силвия изчезна зад вратата на хола.
Другарят Делнишки и още петима души — двама мъже, две жени и симпатичен около двадесетгодишен момък, седяха на белите фотьойли и канапето и оживено разговаряха. Силвия се настани на табуретка до баща си и взе чаша швепс.
— Кака се прибра — съобщи.
— Най-после — погледна часовника си другарят Делнишки.
Вратата се отвори и влезе Димана с две богати плата с мезета.
— Задържали ги в училище — безцеремонно излъга тя и постави платата на масичката пред гостите. — Ей сега ще дойде... — седна до една от жените и подкани: — Заповядайте!
Гостите посегнаха към шарените плата, руската салата и препечените филийки.
— Вие догодина сте абитуриенти, нали? — попита жената до Димана, тя кимна, а онази продължи: — Как лети времето... Сякаш вчера бяхме в Института... Ние с Коси — посочи към единия от мъжете, — тъкмо бяхме получили стая в общежитието... После се роди Страшко... — кимна към момъка.
— Спомням си, че го взимаше понякога със себе си на лекции — разсмя се Димана. — И какво кротко бебе беше... Не гъкваше, сякаш беше предварително инструктиран как да се държи.
Компанията се разсмя, а майката на Страшко каза:
— Всъщност, да! Беше инструктиран съвсем точно!
Възрастните се заливаха от смях, а Силвия ги разглеждаше с любопитство.
— А при вас колко интересно се развиха нещата... — започна другата жена, обръщайки се към Димана. — Каква изненада беше за всички, когато вместо за Антон, се омъжи за приятеля му... — Мъжът ѝ я стрелна с поглед, но тя не реагира. Отпи от виното и продължи: — Знаете ли нещо за Антон? Някъде из провинцията се запиля май? С какво се занимава? Ние като не сме се прибирали толкова време в България... Поддържате ли връзка с него?
Димана пое въздух и погледна мъжа си.
— Поддържаме, разбира се — пое темата другарят Делнишки. — И то съвсем тясна. Даже с изгледи да се стесни още повече! — ухили се на гостенката си.
Жената го изгледа недоумяващо:
— Как така?
Вратата се отвори и в стаята влезе Валерия.
— Добър вечер! — усмихна се мило на гостите и застана до баща си.
— Прибра се най-после! — зарадва ѝ се той. — Чакахме те.
— Извинявам се, че закъснях, но...
— Аз вече им обясних! — прекъсна я Димана.
— Ах! — плесна с ръце майката на Страшко, скочи от канапето, приближи момичето и го запрегръща. — Същинска майчичка! Същинска... Все едно тебе виждам, Димано! Брей да му се не види... Пустата хубост, не се е загубила... Предала си я нататък...
Другата гостенка също стана и се включи в радостните приветствия.
Докато траеше сцената, другарят Делнишки погледна Силвия. Момиченцето подреди филе „Елена“ върху препечена филийка и отхапа, наблюдавайки възторга на възрастните. Баща ѝ се ухили и я потупа по раменцето.
— Искаш ли да ти подредя и на тебе филия? — спря да дъвче детето.
— После — потупа я още веднъж, след което момиченцето задъвка отново.
Жените пуснаха Валерия.
— Запознай се със Страшко — побутна я майката на момчето.
Момъкът стана и подаде ръка:
— Страшимир, приятно ми е.
— Валерия — отвърна момичето, заобиколи фотьойла му и спря до телевизора пред прозореца. Щракна копчето и се настани в ъгъла на канапето.
— Къде смяташ да продължиш образованието си, моето момиче? — попита другата жена. — Похвалиха те, че си пълна отличничка... Майка ти спомена Съветския Съюз... Медицина... Химия...
— Да, говорили сме по този въпрос — отвърна скромно Валерия и пое от ръцете на баща си чашата швепс. — Благодаря! — кимна му и отпи.
— Чудесно сте го решили! — зарадва се майката на Страшко. — Ето го, нашето момче, лошо ли му е в Москва? Университета, състудентите... Съвсем други условия на обучение... И контактите, които създава там ще са му от полза за в бъдеще...
Останалите възрастни се съгласиха. Другарят Делнишки мълчеше.
— Само че аз промених намеренията си — продължи Валерия — и не смятам... — спря насред изречението си и скочи към телевизора. — Филмът започва! — усили звука и се върна на мястото си, като се обърна към гостенката, за да ѝ отговори: — Не смятам да уча извън България — обърна се към телевизора и се загледа.
— Имаш време да помислиш — успокои я майката на Страшко.
— Аз вече съм помислила... Ще си уча тук.
Димана гледаше дъщеря си невярващо:
— Какви са тези приказки? Нали сме говорили за това и неяснотата беше само по въпроса дали да е медицина или химия.
— И тука ги има същите специалности, защо ми е да ходя толкова далеч... — обоснова се Валерия.
— Ъхх... — обади се единият от мъжете. — Има ги, ама...
— То не че тук е по-лошо, ама може да те запратят по разпределение където им скимне... — заобяснява другата жена. — В провинцията...
— Не знам — вдигна рамене момичето. — Където ни изпратят — там! Не зависи от мен, нито от тях...
— А от кого зависи? — не спираше да любопитства другата гостенка.
— От щаба на военновъздушните сили на България.
Гостите млъкнаха и зяпнаха момичето в недоумение, а звукът от телевизора запълни пространството. Другарят Делнишки не се сдържа и прихна, развеселен от изказването на дъщеря си.
— Намали телевизора, ако обичаш! — помоли я Димана с твърд тон.
— Трябва непременно да гледам филма — противопостави се девойката. — Имаме уговорка с Огнян.
— Ще гледаш повторението!
Валерия стана и намали звука на телевизора докрай.
Сега вече в хола зацарува пълна тишина.
— Аз ще отида да си видя домашните — каза извинително момичето. — За утре имам страшно много уроци.
— Върви, върви! — подкрепи я баща ѝ. — Учи си!
Тя напусна хола.
— Много ги товарят днес в училище! — каза бащата на Страшко, допи чашата си и я поднесе на другаря Делнишки, който незабавно я напълни от нова бутилка.
— Така е! — съгласи се майката на Страшко.
— Кой е Огнян? — не се сдържа и попита другата гостенка.
— На Антошката момченцето! — обяви другарят Делнишки.
Тишината уплътни пространството до последния кубичен сантиметър.
...
Валерия нахлу в стаята си, щракна касетофона и Бони Тейлър затърси своя герой.

Момичето изсипа съдържанието на чантата си върху леглото и заподрежда учебници и тетрадки. Попадна на бележника си и го разгърна на последната страница, където стоеше подпъхната портретна снимка на Огнян. Девойката се ухили блажено, тръшна се на леглото сред учебниците и се зазяпа в снимката.

Край на петдесет и пета серия

Ето и снимка на магазина за платове. След него са ДетМаг, Домашни потреби и Електроуреди.

Петдесет и пета серия "Несокрушимая" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (17 февруари 2013 19:18)

Отново ще има какво да ме топли утре, smile ще си повтарям мислено епизодите, докато в кафе паузите ще се коментира финала на друг хитов сериал по националната телевизия. Само че за мен това е хитът на неделния ден.
Цоне, благодаря! hi




--------------------
 
 
№2 от: bat_mitco (17 февруари 2013 19:39)

  ХА !!! ТОВА В НАЧАЛОТО НА СЕРИЯТА И АЗ СЪМ ГО ПРАВИЛ...САМО ЧЕ НЯМАХ ПЛОЧА СЪС СЪОТВЕТНИЯ МАРШ И ПРАВЕХ СЕДМОНОЕМВРИЙСКИЯ ПАРАД КАТО ЕДИН ВИД ИЗПЪЛНЯВАХ ВСИЧКИ РОЛИ-НА ОРКЕСТЪРА И ХОРА В ТУЙ ЧИСЛО...ТАТКО МЕ БЕШЕ НАУЧИЛ  КАК ПОЗДРАВЯВА КОМАНДВАЩИЯ ПАРАДА И КАК ОТГОВАРЯТ ВОЙНИЦИТЕ...А МАРША ГО КАРАХ С ИМПРОВИЗИРАН РУСКИ...

     КАТО СИ ПОМИСЛЯ КОЛКО ЕНТУСИАЗИРАН ПО ВОЕНЩИНАТА БЯХ КАТО ДЕТЕ,А КОЛКО СМОТАН ВОЙНИК( ПОНЕ ТАКА СМЯТАХА НАЧАЛНИЦИТЕ) СТАНАХ,КАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО...СРААААМ... feel




--------------------
 
 
№3 от: Айви (17 февруари 2013 20:50)

    Невероятно увлекателна серия, Цоне!  bravo2
    Това с политбюро и Орлин Горанов направо...  smile24 smile24 smile24
    А телефонният разговор моята приятелка провеждаше така:
      – Ало, имате ли ток?
      - Да.
      - А имате ли топла вода, за да си измиете краката след вечеря?  xixi
    Да си призная много се възхищавах на смелостта. Аз...  feel, някак си мислех, че може да се появят последствия и така и не се реших да го направя.  sad Цоне, благодаря за спомена, бях го забравила това, а сега като го прочетох пак се смях както някога.  xixi3
 А тъкмо се притесних, че връзката между Валерия и Огнян може да се окаже застрашена и... нещата се оправиха!  wink


 


 
 
№4 от: 9585 (17 февруари 2013 21:39)

И също:
- Ало, имате ли Роза/Теменужка?
- Не.
- Ми посадете си !

или ... 

- Ало, обажда се конят на Хан Аспарух, моля не затваряйте, знаете ли колко е трудно да се набира с копита?
- мълчание ... затваряне ...
След малко ...
- Ало, Хан Аспарух се обажда, някой да ме е търсил?

xixi2


 
 
№5 от: Цонка (17 февруари 2013 21:56)

Това за миризливите крака си го спомням най-ярко. Случи се в едно голямо междучасие в основното училище. Отсреща в  къща живееше една приятелка от класа. И няколко момичета отидохме у тях точно с такава цел. И звъннах на една наша съседка - знаех номера й... И я пратих да провери дали има вода... И й дадох съответната препоръка... wink Беше много хубаво!!! Чудя се само, как така се хвана на детско гласче.
Понеже ние нямахме телефон, прекараха ни чак през 89-та, та като ми попаднеше такова чудо на техниката се стараех да го употребя колкото е възможно по-качествено :)

В статията на Дончето "Телефонът" са описани телефонни шегички и други магарии :)




--------------------
 
 
№6 от: катя милушева (17 февруари 2013 22:21)

bravoo bravo2Отново интересна и много весела серия! Благодаря!Всичко до тук казано и аз бих го повторила!
 


 
 
№7 от: dani (17 февруари 2013 23:14)

Вече си бях намислил едни неща, които да коментирам ( и ще го направя, но утре), обаче стигнах до " И каждый вечер друг единственный..." и ... стихнах.

"Незнакомка" е едно от най-"замечательните" стихотворения, с които съм се запознавал в училище. Тогава бях в 10-ти "А" ( като Валерия) а учителката по руски език - Лиляна Златкова- беше най-великия педагог, с които съдбата ме е срещала в ученическите ми години. Беше - защото една година след урока с "Незнакомка"-та почина и потопи цялата берковска гимназия (и всъщност целия ни град) в сълзи.

Учителката ми по руски влизаше в часовете с някое томче на Есенин, Лермонтов, Маяковски (..) и часът по руски с превръщаше в една поетична академия, в която ние, учениците, бяхме равностойни събеседници на учителката си.

"Незнакомка" ми хареса още с първия прочит. Научих го наизуст без да е задължително. После, след като го коментирахме в следващия час със съответните обяснения от учителката, по-следващия час писахме есе на тема "Прекрасная дама как идеал женствености"  или нещо подобно (сега не мога да си спомня защо точно това заглавие беше свързано по някакъв начин с "дамите" в поезията на Блок). Опа! сетих се ( с малка помощ от господин "Мноgooзнайко"). Всъщност "Незнакомка" не влиза в цикъла "Стихи о Прекрасной Даме", но ( коментирайки това, вече около половин час чета Блок в този сайт  ) между "Стихи.." и "непознатата" има една особена връзка.

Както и да е . Та значи това стихотворение страшно ме впечатли и  между мен и лиричния образ на "непознатата" се оформи една платонична виртуална връзка, ако може така да се каже request Когато Златкова ни даде темата на есето, вече  бях създал във въображението си "идеала за женственост" и есето ми беше нещо като обява във вестник:" младеж в десети клас търси "непозната дама", отговаряща на следните изисквания : (очи, ръст, цвят на косите, девичий стан, шелками схваченный...), с цел евентуална женитба" wink .

Учителката по руски език винаги харесваше моите есета, но този път беше много огорчена от това, което съм написал. Какво да се прави - тя беше "човек на духа" и за нея "прекрасната дама" трябваше да е същество, у което всичко  да е красиво: мислите, думите, чувствата - както при Чехов. А пък аз си бях един обикновен тийнейджър и идеалът за "женственост" в съзнанието ми имаше твърде земни очертания.

Цоне, благодаря ти, че отново ми даде повод да "стихна" пред "Незнакомката" hi

А утре ще си дойдем на думата, т.е. на поредната ти серия от "Безкрайното". smile

 




--------------------
 
 
№8 от: Anakin Skywalker (19 февруари 2013 13:19)
Цитат:  "— И тука ги има същите специалности, защо ми е да ходя толкова далеч... — обоснова се Валерия.
— Ъхх... — обади се единият от мъжете. — Има ги, ама...
— То не че тук е по-лошо, ама може да те запратят по разпределение където им скимне... — заобяснява другата жена. — В провинцията...
— Не знам — вдигна рамене момичето. — Където ни изпратят — там! Не зависи от мен, нито от тях...
— А от кого зависи? — не спираше да любопитства другата гостенка.
— От щаба на военновъздушните сили на България."

Ами ако Огнян след първата година в Долна Митрополия замине за Военната Академия в Москва??? uuux Там да довърши обучението си? aviator Или във Военния институт към МАПО (Московско авиационно производствено обединение)



--------------------
 
 
№9 от: Цонка (19 февруари 2013 14:04)

xixi2 Аз се чудя дали да не взема да му разваля успеха още в гимназията и да не ходи в никаква Долна Митрополия, че много страшно... xaxa2




--------------------
 
 
№10 от: dani (19 февруари 2013 22:23)

Сега си мисля, че е време, да напраим нова статия "Най-забавните моменти от..." И филмът, за  който още няма такава статия е "Безкрайното детство". Жалко само, че все още няма "кадри", под които да е цитатът със забавната реплика, но пък може някой да вземе да направи илюстрации. Как ли би изглеждала Валерия на тези  рисунки hmmm .

Ето няколко забавани момента от тази серия:

И целият Коларовски район на столицата носи пушки...

Дано е момиче! — въздъхна дълбоко и дообясни: — Защото момчетата все бързате!

— Може и избраните съчинения на Тодор Живков...
Групичката внезапно млъкна.
— Я по-добре влакчето от ДетМаг...

 

А ако трябва да си изберем артисти за ролите във филма на Цонка, кои ли ще са подходящи?

Например за ролята на Валерия какво ще кажете за тази артистка




--------------------
 
 
№11 от: Цонка (19 февруари 2013 22:33)

Цитат: dani
Как ли би изглеждала Валерия

xaxa2 Дани, ми тя отдавна си изглежда... като Клаудия Кардинале :)) Още от "Състезанието". И Димана така :)))




--------------------
 
 
№12 от: dani (20 февруари 2013 16:25)

Това ли е Валерия Кардинале 
 

Значи може да я изиграе например ..... 
Тази



А кой тогава ще играе Огнян hum-hum




--------------------
 
 
№13 от: Цонка (20 февруари 2013 18:40)

Нещо такова, да :) Като в "Момичето с куфара" /La ragazza con la valigia/. Но това е според моите виждания. Иначе всеки може да си избира актьори за ролите според вкуса си :)
А ролята на Огнянчо я дадох още в серията "Изпращане", после и в "Състезанието" на най-хубавото момче, което съм виждала в живота си /моето другарче :))/. Обаче е тайна, чу ли, защото... нали разбираш, без "кастинг"; шуробаджанащина и пр.  xixi3




--------------------
 
 
№14 от: dani (22 февруари 2013 23:03)

Един въпрос, съвсем насериозно. Как ти хрумна да включиш "Незнакомка" в тази серия belay




--------------------
 
 
№15 от: Цонка (23 февруари 2013 12:05)

Възможен отговор 1: Не е хрумка, а спомен. Последен час от следобедна смяна, тишината на класната стая, жуженето на лампите, падналия вечерен мрак навън, стъклата на прозорците, отразяващи светлата стая, прашните плътни завеси увиснали тежко и уморено, положена дясна буза върху скръстени на чина ръце, полудрямка предизвикана от успокоителния глас на товарищ Атанасов /той почина, мир на праха му/...
Възможен отговор 2:  Внезапно ме връхлетя мисълта, че другарчето Дани може би обожава това стихотворение и реших да го зарадвам :)

wink




--------------------
 
 
№16 от: dani (23 февруари 2013 21:20)

Внезапно ме връхлетя мисълта, че другарчето Дани може би...

smileВъзможен отговор 2 ми по-харесва, но знам, че е верен номер 1. Като "ответ" ще разкажа една кратка случка, която звучи "безкрайнодетско".

Час по руски език, девети клас. Другарката Златкова ще ни изпитва за поезията на Пушкин. Излиза В. и тя го пита:" В., какво ще ми кажеш ( в смисъл стихотворение)".

В. се обръща към нея ( той беше красавецът на класа) и казва:" Я Вас любил..."

Другарката Златкова се изчерви, а класът избухна в смях от двусмислието на "сцената" wink 

Цоне, в твоя сериал няма ли серия, в която в училището на Валрия/Огнян имат вечер на поезията или нещо подобно connie kniga apapapa




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 18
Потребители: 0
Гости: 18

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!