Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Шестдесета серия "Реализация" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
15-03-2014, 12:01 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
шестдесета серия „Реализация“

--- сцена четиристотин осемдесет и девета ---

Делничен ден в началото на март, улица „Нашедетска“, всекидневната на Спасови

— Здрасти, мамо! Здрасти, бебчо! Имам шест по руски! — Веспасиана захвърли чантата си до крака на масата и се втурна към Нелчето, която държеше единадесетмесечния Антон и се опитваше да го прилъже с пюре от бурканче.
— Чакай! — опита се жената да предпази момченцето и себе си от фурията.
Бебето се разхили и пръсна заря от пюре в чест на сестра си.
— Ай на кака... — извика радостно Веспасиана и пъхна ръце под плетеното пуловерче на бебето. — Ай гъди, гъди... Ай на кака бебенцето... Ай, ай... Гледай, мамо, още мартенички ми подариха! — момиченцето захвърли якето си на един стол и изпъчи гърди: — Общо двайсет и четири — повдигна червената връзка и потупа накичената и от двете страни на закопчаването престилка.
— Приличаш на ветеран от войната — отбеляза Нелчето.
— Аз съм Леонид Брежнев! — изимитира съответния образ детето, изопвайки лице в сериозна физиономия.
— Същински! — съгласи се майката.
Сиана откачи от гърдите си голяма пластмасова фигурка на розовата пантера Пинко.
— Ще го подаря на Бебчо — засили се да окачи мартеничката върху пуловерчето на братчето си.
— Не бе! — скара ѝ се Нелчето. — Ще го набодеш. И не се играе с бебето докато яде, нали знаеш?
— Знам! — отвърна момиченцето и заряза Пинко върху масата. — Има ли още пюре?
— Има — кимна майката. — Но първо ще обядваш...
— Ийиии, имам шест по руски, заслужила съм си пюрето.
Бебето се закикоти и отблъсна лъжичката.
— Край! — обяви Нелчето. — Толкоз беше.
— Може ли да го доям... — момиченцето грабна бурканчето. — От шипки... Ох, лелееее... — бръкна вътре с пръст и го заоблизва.
— Я марш да си измиеш ръцете! Бързо! Бързо! — изкомандва дъщеря си Нелчето и избърса изплесканото личице на бебето.
Веспасиана остави пюрето на масата и се запъти към мивката в кухнята.
В този момент във всекидневната нахлу Огнян:
— Имам пет по английски! — извика възторжено. — Яааа... Пюре от шипки. Ще го яде ли някой? — обърна се към малкото си братче, което вече дивееше в ръцете на Нелчето.
— Ц-ц-ц... — възмути се жената. — Съвсем ви изтървахме тебе и сестра ти. Върви да си измиеш ръцете и ще обядваме. И защо петица?
— Защото шестица по английски ще видя на марта в сряда...
— Значи сега му е времето — поклати с надежда глава майката, остави малкия на пода, изправен до канапето, и се отправи към кухнята.
— Еее, голяма работа! — последва я Огнян. — Да не съм бележкар... Аз уча за знания! — обяви тържествено.
— Аха! — съгласи се Нелчето. — Има мусака.
Веспасиана избърса в кърпа измитите си ръце, върна се във всекидневната, вдигна малкия Антон, който се беше добрал до края на канапето и се мъчеше да стигне един стол, прегърна го и заразказва:
— В училище дойде руска книжарница. Стовариха в кабинета хиляди книги и трябва да ги изкупим. Задължително!
— Ще ги изкупите, разбира се — отвърна Нелчето.
— Най-малко за десет лева трябвало да купи всеки, каза другарката, за да бием другите класове. Някой каза, че директорът наредил за пет лева, за да бием другите училища, ама класната се страхувала от „а“ клас и още утре каза да носим по десет лева.
— Изнудвачи... — измърмори тихичко жената и се огледа дали са я чули децата.
Не бяха.
Вратата на кухнята се отвори и към компанията се присъедини другарят Спасов.
— Добър ден! — поздрави и се обърна към дъщеря си: — Какви десет лева?
— За книги! — отвърна кратко момиченцето.
— Може! Какви по-точно? — попита мъжът.
— Руски! — малката подаде бебето на баща си. — Татко, ще останеш ли следобед вкъщи или ще се връщаш на работа?
— Аз ще остана, а ти ще идеш вместо мен на работа, искаш ли? — ухили ѝ се другарят Спасов. — И ще заведа мама на кино...
Веспасиана изкриви физиономия, после извика радостно:
— Знаеш ли, че имам шест по руски!
— Браво на тебе! Поне ще има кой да чете книгите — потупа я по русата главичка и се обърна към бебето Антон: — Нали, момко? — Малкият се разкикоти и се заизмъква от ръцете на баща си. Той го пусна. — Успя ли да стигнеш от канапето до столовете, а? Я покажи на татко...
Малкото момченце демонстративно се разходи, придържайки се за канапето, и когато стигна края му се пусна и с няколко неуверени крачки се добра до един стол.
— Ето това е! — извика зарадван другарят Спасов. — Вече си ходим самички. Я да покажем и на другите...
Останалите от семейството се струпаха около най-малкото дете, което, усетило, че е център на вниманието, с поклащане премина от стола към канапето, после пак обратно, увеличавайки скоростта, докато подгъна краченца и баща му го улови преди то да тупне на килима.
— Готов е! — вдигна го високо мъжът. — Блазе му сега на апартамента — завъртя момченцето над главата си. — Прибирайте стъкларията и всичко ценно, защото идем...


--- сцена четиристотин и деветдесета ---

Столицата, по същото време, сградата на института, в който преподава Димана Делнишка

Валерия изкачи през една стълбите към административния етаж, мина прокрай грамадните фикуси, растящи в тежки керамични кубове и покрита с керамзит почва, огледа се в грамадното огледало и препусна по светлия коридор, застлан с мокетена пътека на бежови и червени ивици по дължина.
— Ооох! — извика сърдито очилатата възрастна жена, върху която момичето връхлетя, отваряйки тапицираната с кожа врата на един от кабинетите.
— Извинявайте, другарко Въшийска... — ухили ѝ се детето и свойски допълни: — Ъъъ... лельо Керанке.
Жената я изгледа над очилата:
— Валерия! — възкликна. — Не те познах. Откъде идеш така запъхтяна.
— Прибирам се от училище, но съм си забравила ключа... Мама вътре ли е? А! Мамо! — през отворената врата се мярна Димана и Валерия заряза леля Керанка. — Мамо, здрасти! Добре че не си влязла още в лекция — вмъкна се в стаята и затвори вратата. — Дай ми ключа си за вкъщи, моля, че много бързам.
Колегите на Димана, които седяха около дългата маса с плюшена покривка, обърнаха глави към вратата.
— Охо! Делнишка, това дъщеря ти ли е? — изправи се възрастен другар, сложи си очилата, приближи към двете и се вторачи в момичето. — Последния път, когато я видях, беше на тържеството на Дядо Мраз преди... много години. Помня, че ми рецитира руско стихотворение... За Москва...
— Ах, вие ли бяхте онзи Дядо Мраз, другарю Задморски... — разсмя се Валерия. — Ние пазим снимките. Довечера ще ги разгледам отново и ще си припомня... Мамо, бързам! — настоя.
Възрастният мъж се оттегли и ги остави сами до вратата.
— Обядвала ли си? — Димана извади ключ от кожената си чанта на закачалката, подаде го на дъщеря си и пооправи яката на якето ѝ.
— Ядох солети — отвърна припряно момичето. — Долу ме чакат от класа, ще ходим в ЦУМ.
— А урока ти по руски при Шигурина? — изненада се Димана. — Днес имаш час, нали? Да не сте го отложили за друг ден?
— Мммм... — запъна се момичето. — Всъщност... Аз вече не ходя на тия уроци... Май съм забравила да ти кажа...
Димана зяпна:
— Как така не ходиш?
— Мамо! — девойката целуна майка си по бузата. — Не ми трябват никакви уроци... Чао! — излезе и хукна по коридора.
— Валерия! — извика след нея майка ѝ, момичето ѝ махна и се изгуби по стълбите надолу. — Ооох — сложи ръце на гърдите си жената и вдиша дълбоко, — ще ми докара инфаркт това дете... — влезе обратно в стаята и се подпря на прозореца, загледана навън.
Валерия пресече двора тичешком, след което се присъедини към групичка младежи и девойки и всички заедно забързаха нанякъде.
— Диманке — обади се една от жените в стаята, — вие медицина ще кандидатствате тази година, нали? В Москва...
Димана се обърна, изгледа разсеяно колегите си без да отговори и се отправи към телефона върху шкафа в дъното на дългата стая.
— Ало? ДСО-то ли сте? Генералния, ако обичате... Жена му... Много спешно... Ще почакам... — почуквайки с нокът по шкафа зачака Димана и хвърли поглед към останалите в стаята, които в пълна тишина се преструваха, че се занимават с нещо свое. — Ало, Кайчо! — заговори в слушалката. — Трябва да те видя. Много е важно... За дъщеря ти става въпрос... Голямата... Не, не, добре е... За Москва... Пак е запяла старата песен... Аха... Сега не мога да ти обяснявам, имам още една лекция, ела след час и половина... Моля те, ще намериш начин!.. Знам, но е важно!..
Димана затвори телефона и се отправи към вратата.

 

--- сцена четиристотин деветдесет и първа ---
Улица „Нашедетска“, същия следобед

Звънецът сигнализира два пъти.
— Ивелинка е! — скочи Веспасиана и остави майка си, батко си и бебето Антон загледани след нея. Отключи входната врата и покани приятелката си: — Ела! Тъкмо играем с бебето — пускаме го да върви от единия край на стаята до другия...
— Имам грандиозна идея — прекъсна я Ивелинка, прекрачи прага и затвори вратата. — Искаш ли да потренираме малко руски?
Веспасиана замига зад очилата.
— Къде?
— На центъра.
— Как?
— Ще видиш.
— Кога?
— Сега, веднага, обличай се и да вървим.
— Екатерина ще дойде ли?
— Каза, че не ще да се излага.
— Ааа, значи на нея си казала...
— Казах ѝ и сбърках. Обаче ти ела!
— Хммм... — замисли се Веспасиана. — Да не е някоя беля, щото после...
— Не бе! Ще бъде гот! Ако не останеш доволна, повече няма да си ми приятелка, става ли?
— Добре — съгласи се Сиана.
— Кажи на майка си, че трябва спешно да ходим в библиотеката. Вземи и някоя книга... — подучи я Ивелинка.
— Добре. Като съм готова, ще ти звънна.
Двете се разделиха — Ивелинка напусна апартамента на Спасови, а Сиана се върна във всекидневната.


--- сцена четиристотин деветдесет и втора ---
Десетина минути по-късно

Веспасиана и Ивелинка бързаха нагоре по улицата.
— Мама за малко да не ме пусне — оплака се Сиана. — Май не ми повярва за библиотеката. Каза, че сме намислили някоя дивотия и да съм внимавала...
— Нищо! Ще забрави за тебе, като се улиса с бебето — мъдро заключи Ивелинка.
— Да, да! — поклати глава Веспасиана. — Хич не забравя! Казвай сега какво ще правим!
— Ще се правим на русначета! — извика радостно Ивелинка.
Веспасиана се спря и загледа приятелката си:
— Как ще се правим?
— Ми така! Съвсем просто! Ще си вървим по центъра и ще си говорим на руски. По някое време ще си изберем случаен човек и ще го заприказваме.
— На руски ли?
— На руски ами! — възмути се Ивелинка. — Да не искаш на канадски. Нали сме русначета.
Веспасиана гледаше опулено зад очилата.
— И какво ще казваме?
— Ами например ще ги питаме колко е часът. Ето така: спираме пред някой човек и казваме: „Извиницье, пажаласта, сколька часов у вас?“ Само да не вземем да кажем „пажалуЙста“, щото веднага ще ни усетят, че не сме истински!
— Страааашен номер! — плесна се по коляното Веспасиана. — Дали ще ни се хванат?
— Сто на сто!!! — обеща Ивелинка.
Двете забързаха към центъра на града.


--- сцена четиристотин деветдесет и трета ---
Камерата дава далечен план на центъра на града

Прегърнати като баджанаци в края на сватбения ден, Ивелинка и Веспасиана се разхождаха по жълтите плочи на центъра. Спираха случаен минувач, говореха му нещо, минувачът вдигаше лявата си ръка, с дясната отмяташе маншета на шлифера или палтото, отговаряше, момиченцата кимваха и се отправяха към следващия.

Камерата дава близък план
— Ей там върви един дядо — посочи Веспасиана и двете се отправиха към поредната жертва.
Приближиха го все така прегърнати и Сиана небрежно зададе въпроса с отличен руски акцент:
— Извиницье, пажаласта, сколька часов у вас?
Дядото ги изгледа, после вдигна бастуна си над главите им и посочи електронния часовник на сградата зад тях, който с огромни светещи цифри отбелязваше 14:42:17.
— Ей там пише.
Двете обърнаха глави назад, а дядото отмина.
— Ейиии, к'ви сме тъпии... — направи извод Ивелинка. — Да застанем точно под часовника.
— Обаче хората отговаряха, нали? — поклати глава Веспасиана. — Ама за всеки случай да се отдалечим. Еее, да идем към „Домашни потреби“ и „Детмаг“.
Поеха нататък.
— Нова жертва! — Ивелинка посочи забързана жена с пазарска чанта.
Двете момиченца пресрещнаха жената и Ивелинка зададе въпроса.
Жената се спря, прехвърли торбата от лявата в дясната ръка, погледна под маншета на левия си ръкав и започна да мисли. Дълго мисли, накрая каза:
— Мииии... Окала три без петнадцать...
— Спасиба! — изговориха в един глас „русначетата“ и отминаха.
Жената се усмихна доволно и пое с торбата по пътя си.
— Страшно са умни хората днес! — възхити се Веспасиана. — И любезни. И всички знаят руски.
— И никой не позна, че не сме русначета... Много мязаме сигурно.
— Гледай — посочи с глава Веспасиана към ъгъла на магазина за платове. — Да питаме онзи.
Висок младеж в тъмно палто и кожена папка в ръка с широка крачка пресичаше центъра. Двете момиченца застанаха на пътя му и онзи спря рязко.
— Извините... пажа-пажа-ласта... — заекна Веспасиана. — Ъъъ...
— Сколька часов у вас? — помогна на приятелката си Ивелинка.
— Какво? — изгледа ги младежът и изведнъж прихна. — Един! — отговори през смях. — Слава! — вдигна лявата си ръка, показа им часовника си с метална верижка и отново забърза напред.
Момиченцата се загледаха след него.
— Тоя пък... — обади се Ивелинка. — Един било... Бая му е назад часовникът
— Направо му е спрял — допълни Веспасиана.
— Чакай бе! — сети се нещо по-голямото момиче. — Той май ни каза, че има един часовник.
— Че кой го пита колко часовника има? — възмути се Веспасиана.
Забелязаха двойка гимназисти да разглеждат витрината на спортния магазин и се отправиха към тях.
— Да ги видим сега тия как са с руския... Щото последния хич го нямаше — прошепна на ухото на Веспасиана Ивелинка и двете си смигнаха съучастнически.


--- сцена четиристотин деветдесет и четвърта ---
София, ЦУМ

Валерия и съучениците ѝ се мотаеха при мъжката конфекция. Момичетата подкачаха момчетата:
— Може и чарлстони да си обуете на бала, като вълка от „Ну, погоди!“
— И раирани даже...
— В бяло и черно... Свръх елегантни...
— И лачени обувки в два цвята...
— И без вратовръзки, с ризи, разкопчани до колана...
— Хахахахаа... — кискаха се момичетата.
Момчетата вадеха закачалки със сака и се правеха на манекени...
— Ние сме лесни... Купуваме си какъвто и да е костюм, ама вие... — върна на мястото ѝ една закачалка пълничък момък и с тъничък гласец заимитира момичешко поведение: — Аааах, тази коприна е толкова нежнаааа, но много се мачка... Ооооо, тези сенки за очи са твърде мазни... Неееее, този лак ще се олющи още в ресторанта... Не, не, аз изобщо няма да дойда на бала при това положение...
Момчетата се запревиваха от смях, а момичетата се понамусиха.
— Ти много ги разбираш тия работи! — опита се да отмъсти от името на момичешката група една девойка. — Особено сенките и лака...
Отново дойде ред на момичетата да се разкикотят.
— Цял ден слушам сестра ми като дрънка по телефона с приятелките си — обясни онзи. — Толкоз съм наясно, че ако се наложи, сам бих могъл да оформя целия ѝ тоалет и да я заведа на бала ѝ...
— Нали сте близнаци, мислите еднакво... — не го оставяше на мира девойката. — Добре че сте в различни училища, иначе като нищо щеше да си ѝ кавалер...
Групичката изведнъж се умълча, заряза щанда за мъжка конфекция и пое към изхода на магазина.
Отвън набързо си взеха довиждане и се пръснаха в различни посоки.
— Що пък трябва задължително да имаме кавалер на бала? — разсъждаваше Валерия, докато двамата с Цветан вървяха по жълтите павета. — И без друго бройката момичета в класа не съответства на бройката момчета...
— Никой не е казал, че е задължително — демонстрира безразличие Цветан и за да го подчертае, се прозя, после се почеса по върха на главата, накрая тикна ръце в джобовете и тръгна с наведена глава до момичето.
— Сякаш това е най-важното — продължи мисълта си Валерия. — Като знам какво ме чака след бала, липсата на кавалер ми е най-малкият проблем — замълча замислено, после продължи, убеждавайки себе си: — Ми да! Голяма работа. Майка ми довечера ще ми опява задето зарязах специализирания курс по руски... А аз го зарязах, защото категорично няма да кандидатствам в Москва... И ще ѝ го кажа за пореден път, и тя пак ще откачи... Кавалер... Как не съм се сетила по-рано...
— Кхм, кхм... — изкашля се момчето многозначително. — Аз ще ти бъда кавалер, ако искаш... — предложи.
— Абе какъв кавалер? Отиваме в училище, четат ни реч и айде на забавата. Пък там сме всички заедно... Ще потанцуваме, ще ни попее Васко Кеца и на другия ден... Свободни!!! Няма кавалери, няма дами! Следват изпити, страх... Изобщо не ми се ходи на тоя бал! Изобщо!
— Искаш ли аз да съм ти кавалер или не искаш? — отново постави въпроса за разглеждане Цветан.
— Не знам — измънка момичето. — Не съм мислила. Изобщо не съм се задълбочавала в темата за бала. И не ми е интересна! — сложи край на разговора и ускори крачка.
— Къде хукна? — догони я той.
— Прибирам се! Хайде, до утре! — заряза го на площада и почти затича към дома.


--- сцена четиристотин деветдесет и пета ---

Валерия захвърли якето си на закачалката, изрита обувките, грабна телефонния апарат от поставката му в коридора и влезе в стаята си. Седна на стола пред бюрото, вдигна крака върху радиатора и занабира номер. Чака дълго, докато отсреща се чу момчешки глас:
— Ало?
— Здрасти!
— Ехейиии... — зарадва се момчешкият глас. — Как така?
— Домъчня ми.
— Пък аз си мислех, че от много учене си ме забравила.
— Как бих могла да те забравя... Точно тебе!
— Така си е! — съгласи се през смях момчешкият глас. — И аз те помня...
— Много се радвам, че те намирам вкъщи, Огняне! Много ми се щеше да те чуя.
— Да не се е случило нещо?
— Не, не... — отвърна момичето. — Всъщност... нещото ще се случи, като се прибере майка ми. Днес разбра, че не ходя на курсовете по руски.
— Ама ти не ѝ ли беше казала?
— Не смеех.
— Ти пък с тая Москва... Какво толкова се опъваш. Отиваш, учиш си, завършваш и готово.
— Де да беше толкова просто... — въздъхна дълбоко момичето. — Както и да е, не ми се мисли сега за Москва. Преди малко си говорихме с класа за баловете... — млъкна.
— И? — подкани я да говори той.
— Е, нищо... Просто така си говорехме... — заусуква го тя. — За костюми, за гримове, за кавалери...
— И?
— Мииии... За миг си помислих... Че щеше да е много хубаво, ако... можеше... Само си представих, че... ти си ми кавалер на бала — изстреля последното.
— Дааа... — разхили се момчето отсреща. — Ще е много гот. Ще пристигна с нощния влак, облечен в някой от костюмите на татко. В онзи, дето на ревера му още стои конгресната значка. И без друго много ме кефи. Пък и само малко ми е голям в раменете. И с булетроника на лявата китка, и с карамфили в целофан в ръката, ще звънна на вратата ти, и...
— Огняне! — сърдито го прекъсна Валерия. — Не ти го казах, за да се подиграваш!
— Изобщо не се подигравам — оправда се той. — Ти каза какво си представяш и аз се включих. Аз също обичам да си фантазирам.
— Такова си хлапе понякога — сериозно му се ядоса момичето.
— Ааааа, без такива! — престори се на сърдито момчето. — Ако искаш да знаеш, аз съм напред в развитието си с цели две години. Даже в акта ми за раждане е отбелязано: днес, дата едикоя си, от майка Едикоя си и баща Едикой си, се роди отроче от мъжки пол, възраст — двегодишен.
Валерия се разхили в слушалката:
— Малко смесваш акта за раждане и кръщелното свидетелство, ама карай. Родил се двегодишен... Хихихи... Въпреки това си хлапе!
— Не съм!
— Какво правеше, като ти звъннах?
— Четях.
— Какво?
— „Чуден свят“
— Виждаш ли!
Двамата избухнаха в смях едновременно, след което по линията настана тишина.
— Огняне...
— Ммм?
— Много те обичам понякога. И то толкова много, че направо ще ми се пръсне сърцето!
— Е, „понякога“ не е зле... — настана тишина. — Валериана?
— Ммм?
— И аз така... понякога много... Нали разбираш...
— Да... — въздъхна дълбоко Валерия. — Хайде, дочуване.
— Дочуване.
Момичето постави внимателно слушалката върху апарата.


--- сцена четиристотин деветдесет и шеста ---
София, улицата пред института на Димана

Другарят Делнишки заключи бежовия мерцедес, сложи си тъмни очила, пъхна ръце в джобовете на шлифера и зачака на тротоара.
Откъм входа на института се зададе Димана в елегантно манто от естествена кожа, с кожени ръкавици и високи ботуши.
Другарят Делнишки я видя и я пресрещна. Наведе се и я целуна по косата.
— Кое е важното нещо, заради което ми размести цялата следобедна програма?
— Да се поразходим — хвана го под ръка жената и го поведе през улицата към градинката отсреща. — Валерия без наше знание е прекъснала курсовете при рускинята.
— Не е съвсем без наше знание — каза спокойно другарят Делнишки.
— Ти знаеше ли? — извика удивено Димана, спря и го загледа сърдито.
— Знаех, разбира се. Тя поиска разрешение и аз подадох команда „свободно“ — засмя се мъжът.
— Защо? — изви глас във фалцет тя.
— Защото Валерия не иска да учи в Съветския съюз. И не ѝ трябват допълнителни уроци по руски. И изобщо... Нека да я оставим сама да вземе решение за бъдещето си. Достатъчно е умна, за да ѝ се доверим.
— Аааах... — изпъшка жената и с отчаяна физиономия се хвана за сърцето. — Наистина днес ще ми докарате инфаркт! — завайка се: — Сякаш ми се случва някакъв кошмар и не мога да се събудя... Заговорничиш зад гърба ми... И взимаш решения, и чертаеш бъдеще, което не е добро за детето...
— Детето само си чертае...
— Децата на тази възраст не знаят кое е най-доброто за тях. Затова сме ние, родителите, за да ги насочваме правилно...
— Само половината от родителите сте, които насочвате — опита се да се пошегува другарят Делнишки, но Димана го застреля с поглед.
— Глупости, Кайчо! Тя има възможности за отлична реализация в чужбина, а ти я спираш. Тикаш я надолу — развика му се, — съгласен си да стане провинциална учителка по химия и да съсипе живота си. Хванал си се на детинските ѝ разсъждения за романтичен живот с рози в градинката и дантела на прозореца.
— За дантела не е ставало дума — Другарят Делнишки се разсмя искрено, което вбеси още повече жената.

Шестдесета серия "Реализация" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

— Не смей да се подиграваш! От решенията ѝ днес зависи цялото ѝ бъдеще. Не може да ги взима под влиянието на хлапашко увлечение и да гради бъдещето си върху илюзии — разгорещи се още повече тя. — Откъде ни дойде тази любов на главата? Ти си виновен!!! — размаха пръст срещу него. — Ако не беше върнал Антон Спасов в живота ни, сега нямаше да водим този разговор. Ти предизвика всички събития!
— Ти беше доволна, че дъщеря ти общува с чудесно дете като Огнян. Или се лъжа... — с небрежен тон другарят Делнишки се опита да опонира.
— Приятелство, дружба... Да! Но да си провали бъдещето, поставяйки любовта най-отгоре...
— Че какво му е лошото любовта да е най-отгоре — измъкна ръце от джобовете мъжът и я прегърна. — Диманке — стисна я силно, за да не се измъкне и ѝ заговори тихичко: — Успокой се. Любовта не е причината детето да не иска да учи навън... За това трябва характер, не се удава на всеки. Тя изпитва страх дори при мисълта, че ще бъде толкова далеч от всички нас.
Димана замря в прегръдката му и той я поотпусна.
— Тя ли ти каза, че се страхува? — вдигна изненадано поглед към него.
Той кимна утвърдително.
— На мен защо не е казвала? — отправи въпроса по-скоро към себе си тя.
— Защото, налагайки ѝ режим на диктатура по отношение на бъдещата ѝ реализация, я караш да се страхува и от тебе — обясни ѝ кротко другарят Делнишки.
Димана се отдръпна и замига насреща му.
Мъжът кимна, за да потвърди казаното.
Двамата останаха дълго в мълчание
— Хайде — подкани я той, — да си вървим, мой мъничък Аугусто — ухили ѝ се и я хвана под ръка. — Да оставим нещата да следват естествения си ход. И без това един ден ще сме виновни и за случилото се, и за неслучилото се — другарят Делнишки преметна ръка през раменете на жена си и допълни: — По-важното е да сме заедно, когато събитията ни връхлитат.
Двамата бавно закрачиха по алеята.

Край на шестдесета серия

Някои важни уточнения:
1. Песента е „Seras-tu là“ на Michel Berger

Всички серии на филма

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Цонка (15 март 2014 12:16)

Наканих се най-сетне да пусна поредната серия. Благодаря на заклетите фенове, които ме подбутват от време на време! Много ви обичам! winked
Приятно "гледане"  wink




--------------------
 
 
№2 от: 9585 (15 март 2014 12:40)

Прекрасна си :))

Е добре, как може да се казваш Въшийска ... Не стига, че Керанка, ами и Въшийска xixi  А пък онзи се казва Задморски. Дали са им се подигравали децата в училище. :)

И да те уведомя: Влюбена съм в другаря Делнишки, ами да. До сега не съм го виждала, ама много е красив, така с наболата брада, дааа ... love  

Аз съм ти също от най-обожаващите фенове, ако си забравила ... Очаквам като излезе книгата, да съм първият читател, който ще получи тържествен автограф. yeyeye  


 
 
№3 от: bat_mitco (15 март 2014 17:37)

АМИ ДА...БЕБЕШКИТЕ ХРАНИ БЯХА ВКУСНИ...ДОСТА КАШИ И ПЮРЕТА СЪМ ИЗЯЛ...И ТАЙНО feel И СЪМСЕМ ЛЕГАЛНО xixi ...




--------------------
 
 
№4 от: didimus (15 март 2014 18:20)

И ние те обичаме, Цонче! Донесе ми голямо удоволствие в съботния следобед, много обичам да те чета smile!


 
 
№5 от: tivesto (15 март 2014 18:50)

УРААААААА! Имаме нова серия! "Изгледах" я с най-голямо удоволствие! Сцената с упражняването на руски е много весела! Ех, тези момиченца! Пюретата едно време бяха страхотни. Даже в голямото междучасие си купувахме от супера и пиехме на крак! Голям разказвач си Цоне, ама ГОЛЯМ!

Цитат: Цонка
Много ви обичам!

И ние така... понякога много... Нали разбираш... kiss3




--------------------
 
 
№6 от: Цонка (15 март 2014 19:55)

wink Случката с "русначетата" е съвсем истинска. С приятелката ми от горния етаж го направихме веднъж тоя номер. Спомням си, че последната "жертва", която "забихме", пресрещнахме при светофарите на "Тракийски", но нямам спомен жена ли беше или мъж. Много усилия положих да си върна спомена кой точно ни попари, като ни каза, че всъщност питаме хората колко часовника имат, а правилният въпрос е "Который час". Сякаш беше учителката ми по руски, дето беше лудо влюбена във Владимир Смирнов, но се съмнявам, че съм отишла да й разправям такова нещо. И не мога, и не мога да се сетя кой ни ги каза тия неща. Въпреки всичко "который час" никога не можах да възприема като правилен въпрос :))) и ако днес ми се случи да попитам на руски колко е часът, ще се чувствам раздвоена  lol




--------------------
 
 
№7 от: kitten (15 март 2014 19:55)

Страхотна си, Цонче! Благодарим за поредния епизод! oks




--------------------
 
 
№8 от: Anakin Skywalker (15 март 2014 20:01)

Цитат: Цонка
Много ви обичам!

...И винаги ще те обичаме, Цонче! kiss3 

И сериозно мисля по въпроса как всички тези 60 епизода се направят на филм, истински сериал за деца. Сниман през 2014-2015 година, пресъздаващ 70-те и 80те. Толкова е лесно стига националните телевизии да поискат да го осъществят.

Сега искам да кажа нещо и на Вал: Мило момиче, замисляш ли се ако след първата година във ВНВВУ Георги Бенковски, Огнян се яви на изпит по руски и на приравнителни изпити и замине да учи в Москва??? Във Военния институт към ВПК и МАПО. И някоя девойка там му завърти главата? request feel




--------------------
 
 
№9 от: Цонка (15 март 2014 20:12)

За телевизиите, аз намирам, че от нашето въображение и спомени по-голям телевизор не ни трябва!!! 




--------------------
 
 
№10 от: Frangata (15 март 2014 20:58)

Пюретата от кайсии, пюретата от кайсии, детските пюрета от кайсии...

xixi




--------------------
 
 
№11 от: катя милушева (16 март 2014 11:24)

Ураааааааа!Страхотна серия,браво Цоне!Благодаря ти! love


 
 
№12 от: Айви (16 март 2014 14:04)

 Ураа! Ураа! Ураааа!  hiphip  bravo2  hiphip Любимият ми сериал се завърнал!  wink
 Изгледах всичко на един дъх! Прекрасна серия!  bravo2

Извиницье, пажаласта, сколька часов у вас?

smile24   xixi2   xixi3  
 А "Который час?" и на мен винаги ми е звучла странно.  hum-hum
  Цоне,  и ние те обичаме, ама мисля че ти си го знаеш!  love


 
 
№13 от: Цонка (16 март 2014 15:58)

Хий, след коментара на Айви видях, че в моя коментар съм написала кАторый :))), та го поправих  tongue Ееееех, а бяха времена /описаните по-горе :)/, когато руския си го говорехме и пишехме направо "фарси" lol Наскоро намерих в мрежата моето първо русначе и много пъти понечвам да й пиша, пък се спирам, щото голяма излагация ще настане  xixi

Цитат: Айви
мисля че ти си го знаеш
Ооо, да,  tantz Много ми е гот, че е взаимно. Хубаво е да има за кого да вършиш едно или друго...  smile




--------------------
 
 
№14 от: 9585 (16 март 2014 16:36)

Аз пък наскоро се запознах с една украинка, установих, че всичко, което говори, аз го разбирам, ама като понеча аз да й приказвам, се получава нещо средно между английски, руски и български. Тя си ме разбира жената :)
Попитах я тя дали знае, че едно време всички ние сме си писали с руско другарче, обаче тя за пръв път го чуваше това. Хем е '79-ти набор.
Кажете сега вие, които сте хванали повече от онзи период: само с руски деца ли сме си писали или въобще със съветски ... ? 
А между другото аз разправях ли ви като веднъж с една моя приятелка, решихме да правим нещо подобно на "Сколько часов у вас", само че решихме да се правим на незнайни чужденци, и спирахме хората и им викахме примерно: "Халя маля, пляксон соманжор" ... И всякакви такива простотии, както ни дойде. Да сме били 9-10 годишни. Някои лелки бяха доста загрижени (ние си мислехме, че се тревожат да не сме се изгубили и се чудят как да ни помогнат, но по-вероятно е да са били разтревожени за психичното ни здраве). xixi  Други ни подминаваха възмутени, а трети падаха от смях.  Много яко xixi2  


 
 
№15 от: Зико (16 март 2014 16:43)

Цоне, yess


 
 
№16 от: Цонка (16 март 2014 16:56)

Цитат: 9585
само с руски деца ли сме си писали или въобще със съветски
Чакай сега да направя бърз преглед на купчинката писма от русначета: имам няколко украинчета и едно другарче от Беларус, които си пишат на пликовете съответно УССР и БССР. Но забелязвам, че някои пишат СССР, пък са от друга република...
Ха, Миша от Сочи wink Интересното е, че само едно писмо имам от него, изглежда не съм му отговорила, хем е колкото мене, не е по-малък - на по-малките изобщо не им отговарях :))) Пък може и да съм отговорила... Със снимка  xixi

Цитат: 9585
Халя маля, пляксон соманжор
 nomer1 Гале, значи ти съвсем, ама съвсем точно си изпитала емоцията от подобен номер. Много е яко, наистина!!!




--------------------
 
 
№17 от: bat_mitco (16 март 2014 21:48)

 

Цитат: 9585
Кажете сега вие, които сте хванали повече от онзи период: само с руски деца ли сме си писали или въобще със съветски ... ?

МИИИИИИИИ...АЗ САМО С НАТАША  СВАНИДЗЕ...НАТАША БЕШЕ ОТ ЗАПОРОЖИЕ...КОЕТО Е УКРАЙНА...АМА ПЪК СВАНИДЗЕ Е ЕДНА ТИПИЧНО УКРАИНСКА ФАМИЛИЯ xixi2 ...

   АБЕ...СДЕЛАНО В СССР...ДАЖЕ МИ Е МИНАВАЛО ПРЕЗ УМА ДА НАПРАВЯ ЕДНА ДИСКОТЕКА, КОЯТО ДА СЕ КАЗВА ТОЧНО ТАКА...




--------------------
 
 
№18 от: templar (16 март 2014 23:20)

Крайно време беше! Сядам да чета.
 


 
 
№19 от: templar (16 март 2014 23:45)

Хм, мен ако ме питаш "Сколько у вас часов? " кротко и делово ще ти отговоря "Не меньше сто сорок. а если Булетроника часьйм считаем, значит сто сорок один... " 


 
 
№20 от: Anakin Skywalker (17 март 2014 12:10)

Цитат: Цонка
Чакай сега да направя бърз преглед на купчинката писма от русначета: имам няколко украинчета и едно другарче от Беларус,
Цонче, а кое от всички другарчета ти прекръсти името на Изомка? xaxa2 mig_mig

 

Цитат: Цонка
Ха, Миша от Сочи wink Интересното е, че само едно писмо имам от него
Ех защо и аз не си намерих някое другарче или дружка от Сочи, Москва или Ленинград (Санкт Петербург) и да поддържаме връзка до ден днешен, да си гостуваме... Моите другачета, с които си писах бяха все от затънтените краища на тогавашния СССР - Баку, Тюмен, Свердловск, Челябинск и Казань (Татарска област)  От последния град само с Юрката Ирочкин поддържахме връзка няколко години с писма, с останалите момичета и момчета само по веднъж съм си писал.




--------------------
 
 
№21 от: Цонка (17 март 2014 12:47)

Цитат: Anakin Skywalker
кое от всички другарчета ти прекръсти името на Изомка?
Асия от Щучинск. wink Ето на! И казахстанче съм си имала vinagi_gotov




--------------------
 
 
№22 от: Айви (17 март 2014 21:17)

  Аз пък само с едно русначе  си пишех дълги години. 

Цитат: Цонка
Наскоро намерих в мрежата моето първо русначе и много пъти понечвам да й пиша, пък се спирам, щото голяма излагация ще настане

 Пък аз хич и не съм помисляла да я търся, защото при мен излагацията наистина ще е ОГРОМНА.  feel Моите писма ми ги превеждаше мама, която е възпитаник на руската гимназия и бивш учител по руски език в детската градина. Но така и никога не признах пред русначето, че ползвам "преводач" и момичето сигурно остана с впечатление, че владея перфектно руски, а то...  request
 А на мен винаги ми е било безкрайно интересно, че майка ми, освен с русначета си е пишела и с едно германче - от ГДР, разбира се.  


 
 
№23 от: vmarkowa (18 март 2014 00:26)

И аз имах другарче - от Павлодар. Миналата година намерих две-три писма и ми хрумна да я потърся в необятното виртуално пространство. Успях да се свържа (не ме досрамя), но ми костваше доста време да напиша сносно писмо с постоянни проверки в интернет, за да не се излагам. За моя голяма изненада и радост, тя отговори и добре помнеше моите писма от преди 20 години :) Поддържахме известно време връзка, споделихме преживявания, мисли, снимки, а после тя срещна любовта, хукна "замуж" и спря да пише...Но беше вълнуващ "оживял" спомен!
Цоне, не се колебай, пиши! 


 
 
№24 от: kitten (18 март 2014 00:36)

Аз със съветски другарчета не съм си писала, но искам да насоча вниманието към нещо друго - готските имена, които измисляш, Цонче. Мисля, че и ти като мен си любителка на доброто българско кино и затова искам да ти припомня имената на помощника на директора Андрей Чапразов и на тримата специалсти-бояджии от "Специалист по всичко", който със сигурност си гледала. Та, помощникът се казваше Губиделников, а бояджиите: Епитропов, Кадънков и Ягоридков (който беше станал редактор в издателство за чужди езици). xixi Мисълта ми беше, че, да използвам клишето, твоите имена следват най-добрите традиции в българското кино! oks Направо страхотно ги измисляш! bravo2




--------------------
 
 
№25 от: Цонка (18 март 2014 08:18)

Цитат: vmarkowa
не се колебай, пиши
wink Весе, почти съм сигурна, че ще й пиша един ден, като ми дойде куражът. Но освен всичко, се боя и от това, че може би и тя пази писмата ми и ще ми ги покаже, пък аз ужасно никак не искам да се срещам с тях  xixi

Цитат: kitten
имена, които измисляш
Дени, тя крушката си има опашка xaxa2 Да не мислиш, че е лесно децата около теб да се казват Ангелина, Валентина, Зорница, Миглена, Милена, Маринела, Светлана и т.н. пък ти да се казваш Цонка...  lol Сега си "отмъщавам" на света за тази несправедливост xixi3  




--------------------
 
 
№26 от: kitten (18 март 2014 12:08)

Цитат: Цонка
Дени, тя крушката си има опашка Да не мислиш, че е лесно децата около теб да се казват Ангелина, Валентина, Зорница, Миглена, Милена, Маринела, Светлана и т.н. пък ти да се казваш Цонка...  Сега си "отмъщавам" на света за тази несправедливост

хихихи, готино отмъщение. xixi  




--------------------
 
 
№27 от: Anakin Skywalker (18 март 2014 12:55)

Цитат: kitten
помощникът се казваше Губиделников, а бояджиите: Епитропов, Кадънков и Ягоридков

xixi3
Китенче! yess

Нека добавя и малко лични имена в този дух: Жендо, Койчо, Рашо, Евстати, Янаки, Грую, Прокопи и Стамат! ok2

Цитат: Цонка
пък ти да се казваш Цонка...
Цонче, наистина ли не си си харесвала името??? uuux  На коя баба или дядо Цонко си кръстена?

 




--------------------
 
 
№28 от: Цонка (18 март 2014 13:15)

Цитат: Anakin Skywalker
На коя баба... си кръстена
wink Ми на баба ми, дето се пада тъща на баща ми, пък той заврян зет, горкият, и предполагам, че инстинктът му за самосъхранение го е водел към този избор на име за детето.
Иначе баба ми се опъвала /тайно подозирам, че и тя не си е харесвала името :)))/, много искала да ме кръстят Кръстина /с Ъ/, на дядо ми.
Пък името не си харесвах, щото ми звучеше бабешки /нали е на баба ми :)))/.

В тази връзка да спомена, че много обичам една реплика на Кирил Господинов в "Баш-майсторът фермер", дето Ирод Калчев праща поздрави на Гълъбови и... вижте тук /на 30:15, ако не зареди директно от сцената/




--------------------
 
 
№29 от: незнайко незнамов (18 март 2014 16:30)

хораааааааааааа, какво щастие е да сме си пак заедно - на едно място и на един акъл tongue3
благодаря, Цоне, за новата серия, страшно ми хареса! а пък за името - трябва непременно да ти споделя нещо: моята баба, която ме отглеждаше, имаше сестра - баба Цонка, доста по-малка от моята баба и толкова медено-локумено-сладка и добра, че това име за мен означава ГОТИН ЧОВЕК и нищо по-малко от това!


 
 
№30 от: kitten (18 март 2014 19:58)

Хайде и аз още нещо за имената да кажа. Цонче, първо: мерси за откъсчето. Уж се имам за експерт по бг киното, а това го бях забравила. smile Второ, и аз не съм допускала, че Цонка може да звучи проблематично. wink  Обаче поне с умалителното нямаш проблеми: и Цонче, и Цоне все е добре. А на някое уж много готско име, може да се измисли невероятно умалително. Веднага давам пример с Борянчето от втория етаж. Неведнъж съм споменавала за нея - тя играеше Ейвън, когато аз играех Блейк. smile Та, когато бяхме детскоградинчета, на нея й викахме "Бури". wink Явно сме смятали, че името й е "Буряна" xixi .




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 8
Потребители: 0
Гости: 8

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!