Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031 
 
 
Архиви
Октомври 2019 (2)
Септември 2019 (4)
Август 2019 (3)
Юли 2019 (3)
Юни 2019 (9)
Май 2019 (18)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Шестдесет и четвърта серия "Нерешима задача" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
17-05-2014, 14:08 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
шестдесет и четвърта серия „Нерешима задача“

--- сцена петстотин и четиринадесета ---
Кабинета на другаря Спасов

— Другарят Делнишки от София, да ви свържа ли?
— Да, Парушева, благодаря! — скочи зарадван другарят Спасов. — Ало? Бараба! Здравей бе!
— Здрасти, Антошка! Как я караш? Откакто не работим по обща линия, спряхме и да се чуваме. Срамота!
— Хич не питай, добре знаеш как я карам — седна на стола, изпъна крака и се приготви за дълъг разговор. — Ти кажи докъде стигна с научните трудове. Наесен ще се гмурнеш ли в студентския живот като преподавател?
— Надявам се. Но ще се разбере след конкурса.
— Как е съвместната ви работа с Димана? Погаждате ли се и в деловия живот?
— Идеално! Нея нещо са я прихванали напоследък, та поиска да я науча да шофира и ходим да се упражнява. Не ще да изкарва книжка, а само така, да можела. Смени си и прическата — отряза си косата...
— По дяволите — извика другарят Спасов. — Превъртяла е значи!
— Има такава работа — продължи Барабата през смях. — Напоследък прекарваме много време заедно. И е станала кротка и добра, не можеш я позна.
— Ти в края на краищата купи ли онази таратайка, дето си беше харесал? — подхвана нова тема Спасов.
— Дааа, не можах да ѝ устоя.
— И как е?
— Мммм, блещи, блещи — каза възторжено другарят Делнишки и съобщи: — Обръснах си мустака.
— Ха! Гледай ти! Абе какво ви става на вас там?
— И съм свалил килограми — хвърли следващата бомба Барабата. — Дотук десет. Вкарвам се във форма.
— За наесен в Института ли?
— Ми да. На студентките слушат ли им се застаряващи мустакати лектори?
— Не им се слушат! — отговори другарят Спасов, смеейки се сърдечно. — Имаш ли още изненади?
— Всъщност аз за нещо конкретно ти се обаждам — започна сериозно другарят Делнишки. — Твоят Огнян ще бъде тук за олимпиадата по математика.
— Да, откъде знаеш? — възкликна другарят Спасов, но веднага се сети: — Ааа, от Валерия.
— Не! От Огнян знам — обясни Барабата. — Напоследък се случва често да си приказваме с него по телефона.
— Тъй ли? — изненада се другарят Спасов.
— Ами Валерия не се спира вкъщи — края на учебната година, тържества, балове, серенади, подготовка за изпити... Пък аз съм повечето време у дома и отговарям на телефона — Делнишки се разсмя отсреща, после каза сериозно: — Искам да поканя Огнян да прекара двата дни покрай олимпиадата у нас. Всички ще се радваме да ни гостува. Предупреди ръководителите на групата им, че ще го вземем от гарата. Ако нямате вие нещо против, разбира се.
Настана тишина, в която другарят Спасов се замисли, чешейки се енергично по тила.


--- сцена петстотин и петнадесета ---
Същата вечер, Градската градина

Огнян се зададе по алеята и сви зад белия паметник на съветския войник. Там, насядали по бордюра, далеч от погледите на разхождащите се, младежите и девойките от тайфата разговаряха шумно, смееха се, а над главите им се виеше цигарен дим.
— Еееее, олимпиеца... Дотътри се най-сетне... Ще изрешаваш окръга бе... — приветстваха го радостни гласове. — Кога заминаваш за столицата?
— Здравейте! Утре вечер — обясни момчето и седна при Захари. — Кога ти махнаха гипса, нали чак другата седмица трябваше?
— Тая сутрин — изпъна крак Захари и вдигна крачола на панталона. — Виж!
— Ехеее, как ти е отслабнал кракът — удиви се Огнян. — Кога ще можеш пак да бягаш?
— Няма да е скоро — дръпна от цигарата Захари и веднага изпусна дима.
— Пък колко състезания ще изпуснеш... — каза съжалително Огнян.
— Много изгуби отборът по лека атлетика от това — обади се височко момиче. — Треньорът е направо бесен!
— Сега Зарко, като види препятствия на стадиона, ще ги заобикаля отдалече — каза през смях Стръки и тръсна пепелта от цигарата си.
— Направо ще им се моли да се отдръпнат сами — избоботи Санди.
— В негова чест ще прекръстят дисциплината на „бягане покрай препятствия“ — обади се Петьо и другарски мушна Захари в ребрата.
— В събота на кой филм ще ходим? — извиси тъничък гласец дългокоса девойка и отмести темата. — Дават „Лимонадения Джо“.
— А в киновидеоклуба на Младежкия дом дават „Кинг-конг“ — информира ги Манол.
— Аз предпочитам лимонадения...
— Аз „Кинг-конг“...
Разразиха се спорове, сред които се открои ясно гласът на Кет Балу:
— На кино.. Обаче в неделя! — другите млъкнаха и зачакаха да обясни. — Като се върне Огнян от София, за да сме всички.
— Еее, да...
— Справедливо е...
— Добре бе, в неделя да е, ама на „Кинг-конг“.
— На „Лимонадения Джо“...
— Абе и на двата ще идем, какво толкоз — разреши спора Санди и групичката се разшумя радостно.
Огнян не взе участие в препирнята, нито реагира на казаното от Кет Балу. Седеше мълчаливо с изпънати напред крака и замеряше маратонките си с дребни камъчета, които обираше от натрошения бордюр.
На стръмната пътечка откъм езерото, свършваща точно зад паметника, се появи възрастен човек с костюм и бастун. Младежите се стреснаха и се обърнаха към стария. Той ги подмина на път за главната алея, пък размисли и се върна няколко крачки, вдигна бастуна и с възмутен старчески глас изхърка:
— Коскоджа ми ти мъжища се подпрели и си приказват. Вместо да вземете по една мотика, че полето чака здрава ръка... Ама няма кой, няма кой... — обърна се и си пое по пътя, но след няколко крачки отново размисли и се върна. — Да ги махате тез цигари! — посочи към пушещите момичета, сред които и Кет Балу. — С тез дробове утре деца ще създавате! Пфу!
Старецът си замина, а сред групичката настана пълна тишина.
Наруши я Манол:
— Някой навремето май не е внимавал в часовете по анатомия.
Чу се момичешки кикот, който даде тон на останалите.
— Правилно каза човекът! — стана от бордюра Огнян и изтри ръце в дънките си.
Останалите млъкнаха.
Момчето приближи Кет Балу и рязко издърпа цигарата от устата ѝ, хвърли я на земята и я смачка с крак в прахоляка.
— Ай стига с тез боклуци! — изгледа момичето отвисоко.
Фюуу... — чу се тихичко подсвирване в групата.
Кет Балу му хвърли смразяващ син поглед, стисна устни и не каза нищо.
— Виждала ли си бял дроб на пушач? — наведе се над нея той.
— Ляв или десен? — попита тя.
— Прилича на грозна пореста гъба, в която са гасени многобройни фасове!
— Бляаа — обади се момичешки глас.
— И къде ти се удаде случай да видиш? — наклони глава девойката и зачака отговора.
— В кабинета по съдебна медицина и патоанатомия. Или нещо подобно беше... Намира се в едни бараки зад болницата, точно срещу моргата. Стоят си органите, подредени в специални съдове и марината, като кисели краставички в буркан — отговори Огнян.
— Като сърцата на Михел Холандеца — прошепна зловещо някой.
— Какво правиш по такива места пък ти бе? — разсмя се Стръки. — Кой те пусна?
— Биоложката ни заведе веднъж — обясни Огнян. — На наблюдение. След видяното половината випуск се отказаха да стават лекарки.
Момчетата се захилиха басово, момичетата запискаха, а пушещите пуснаха тайничко цигарите на земята и ги стъпкаха.
— Айде да се вдигаме, че фиданки ми избиха тука! — подбра групата Стръки и всички дружно заслизаха по стръмната пътека към езерото.


--- сцена петстотин и шестнадесета ---
На следващата вечер

Перонът гъмжеше от народ, часовникът показваше осем и двадесет, а влакът, през чиито стъкла се виждаше залязващото отсреща слънце, жадно поглъщаше хора и багаж през многобройните си врати.
От старата жълта сграда на гарата, с бели орнаменти около прозорците и нелогично тесни дървени врати с витраж, се източи група младежи и девойки и шумно се пръсна по перона.
— Не натам бе — извика някой.
— Нали спален вагон търсим?
— Те са назад...
— Чакайте ни...
Разбутвайки изпращачите по перона и създавайки суматоха, младежите намериха вагон с табела „спален“ и завикаха:
— Огняне... Огнянеейии... Къде сиии... Покажи сее...
В рамката на един от смъкнатите прозорци се появи главата на Огнян, с разпъната от ухо до ухо усмивка:
— Защо сте дошли бе? — помаха им с ръка.
Групичката се измести под прозореца.
— Да те изпратим...
— Да ти пожелаем успех...
— Всички задачи да решиш...
— И да се върнеш, да не останеш в столицата, че в неделя сме на кино...
— Ще се върна ами, къде ще ходя — обеща Огнян.
— Ще се върне бе, нали ви казах — извика някой и радостните крясъци преминаха в песен, в която се включиха боботещи и пискливи, фалшиви и точни гласове: — О-о-окей, Сузанааа, за Огнян недей тъжиии, скоро ще се върне той при нас, щом задачите реши...
— Ехее... И песента развалихте чак — каза през смях Огнян. — Кой го измисли?
— Всички... Заедно...
— Само да не стане „щом задачите сгреши“ — предупреди пискливо дребничка девойка и размаха показалец.
— Да не ни посрамиш, ей! — закани му се друг.
Влакът сигнализира за намерението си да напусне гарата и изпращачите, подпомогнати от униформените служители, се поотдръпнаха назад, продължавайки да махат и да дават указания.
— Хайде, и носи много здраве на столицата...
— И на софиянки — специално поръча Захари.
— И на софиянци — допълни момичешки глас.
„Щом намажем релсите със грес, спира бързия експрес. И тогава с пистолет в ръка сбирам златото в торба. О-о-окей, Сузанааа, ти за мен недей тъжиии, скоро, скоро ще се върна аз с много злато и пари...“ — групичката затича покрай линията и пя, докато влакът се скри зад зелените дървета далеч напред.


--- сцена петстотин и седемнадесета ---
Призори на следващата сутрин

...

— Пристигаме след малко! Гара София. Прибрахте ли всичко? — Ръководителят на школата и водач на групата участници в националния кръг на олимпиадата по математика циркулираше по коридора на вагона, надничаше в купетата и организираше подопечните си. — Искам всеки да си провери другарчето дали е в наличност, огледайте си отново багажа... Огняне, ще ти отнесе вятърът главата, а ще ти трябва.
Огнян, надвесен през прозореца, наблюдаваше приближаването на гарата в мътната сивота на отиващата си нощ.
Локомотивът намали скоростта и колелата затракаха по-бавно и тържествено тудуффф.., тудуффф-тудуффф, тудуффф.., изпълнявайки важния ритуал по срещата си със софийската гара. Фийиииии... — запищяха спирачките. Гордо разперените над пероните грамадни сиви козирки, главни участнички в ритуала, приветстваха пристигащите. Влакът беше избрал най-лявата козирка с надпис „София Sofia” и бавно, с джентълменска елегантност, се плъзна покрай нейния перон. Спирачките изскърцаха за последно. В коридора на спалния вагон настана голямо оживление и пътниците са заприготвяха за слизане.
Огнян напусна прозореца, вдигна сака си на рамо и се нареди пръв на опашката на нетърпеливите.

--- сцена петстотин и осемнадесета ---
В същия момент, Централна гара

— Върви, върви — подкани дъщеря си другарят Делнишки, застанал до стълбите на перона. — Аз ще почакам тука.
Валерия му се усмихна с благодарност, изостави го и се запровира между слизащите и багажа им, търсейки сред тях познатата фигура.
Пътниците се смесиха с посрещачите, създаде се хаос, който само след секунди се превърна в строен поток с посока стълбите.
— Извинете...
Някой потупа Валерия по дясното рамо, тя се обърна нататък, но не видя никого, завъртя се още, накрая избра обратната посока и се обърна натам.
— Два пъти мина покрай мен без да кажеш „здрасти“ — изправен над нея стоеше Огнян със сияйна усмивка и искрящи от радост очи.
— Леле! — възкликна момичето и грейна — Можеше да се разминем по улицата и да не те позная, честна дума. Виж се само... — заоглежда го любопитно.
— Забравила си ме — с широка усмивка и с не по-малко любопитство от нейното я разглеждаше и той. — Аз обаче си те спомням... Ти се казваше... Ох, как беше — почеса се по главата и косата му остана да стърчи. — Варицела? Не. Валидола... Не. Валериана! Точно така!
— Променил си се много от миналото лято — отбеляза девойката, усмихната, вдигна ръка и му оправи косата. — На външен вид де, възмъжал си, иначе си си същия...
— Да си ходя, ако такъв не ме харесваш? — направи трагична физиономия и крачка към влака той.
— Чакай, момко! — извика тя. — В името на олимпиадата... Остани! Не ни оставяй с нерешените задачи!
— Да бъде твоето, жено — върна се незабавно той. — Ще поостана ден-два, щом настояваш.
Двамата се загледаха с щастливи възторжено глуповати усмивки, докато момичето не издържа и увисна на врата му.
— Направо не е истина, че си тук! И как целият свят се промени за секунди... Ако знаеш колко хиляди пъти съм си представяла тази сцена.
— И все по този начин ли?
— Този е изненадващо нов — каза през смях Валерия и се отдръпна от него. — Радвам се, че се случи да дойдеш в София. Ще мога да ти покажа всичко, за което съм ти разказвала. Слушай сега какъв е планът за днес: ще минем към осем през училище — да ти го покажа, и без това вече не караме часове, ходим само формално; после ще се пошляем из улиците; следобед ще те заведа на басейна, да си премерим силите и да ти покажа как се плува, че си голям фукльо; а довечера едно момиче от класа има рожден ден и ако искаш ще отидем, ако не — ще ти сбъднем детската мечта, да обикаляш из София с трамвай до тъмно. Как ти се струва програмата?
— Без забележки! — каза радостно момчето. — Освен върху онова за фукльото.
— Мислех да ти кажа и нещо много важно... — продължи тя колебливо, — нещо, което трябва да обсъдим заедно. Но утре, след олимпиадата.
— И аз трябва да ти разкажа нещо — каза тихо момчето..
— Нещо лошо ли? — вдигна вежди момичето.
— По-скоро глупаво.
Ръководителят ги подбра заедно с останалите и всички се отправиха по перона към стълбите. Там другарят Делнишки пресрещна групата, ръкува се с ръководителя, поговориха кратко, след което всички се изгубиха надолу.


--- сцена петстотин и деветнадесета ---

— Ама си пораснал, синко? — другарят Делнишки потупа радостно момчето. — Добре ли пътува?
— Да — отвърна усмихнат Огнян. — Като не броим това, че поне тридесет пъти си ударих главата в тавана на купето...
— На най-горното легло ли спа? — разсмя се мъжът.
— Аха — кимна момчето.
Навън беше още сумрачно, но небето розовееше и обещаваше да светне всеки момент. Тримата се запътиха към паркираните навън коли, другарят Делнишки избра една чуждоземна и натика ключа в ключалката.
— А? — кимна гордо към колата и се обърна към Огнян. — Как ти се струва?
— Тази ли е вашата? — извика искрено изненадано момчето, обръщайки се първо към Валерия, после към колата, после към другаря Делнишки.
— Тази — отговори другарят Делнишки. — Форд Кортина. Ще ти дам да я пробваш на полигона, искаш ли?
— И още как! — оглеждаше прехласнато колата хлапакът, докосвайки внимателно с ръка лъскавата бежова ламарина. — Че това е фордът на Ташев.
— Кой Ташев? — изненада се другарят Делнишки.
— Онзи, дето си построи гараж върху игрището на децата — обясни Огнян.
— Какъв гараж?
— Тухлен — включи се Валерия. — От „Войната на таралежите“.
— Защо не си ми казала, че сте си купили колата на Ташев — обърна се към момичето Огнян.
— Че аз отде да знам каква е била на Ташев колата.
— Форд ма, форд — извика през смях момчето, Валерия се закиска, а другарят Делнишки ги загледа недоумяващо.
Огнян продължи огледа, постави ръце на ъгъла над предния калник и се отпусна.
— Аларма има ли?
— Че как — отвърна другарят Делнишки.
— Защото няма резервни части — момчето вдигна едната чистачка и я пусна внимателно, после почука по задното стъкло.
— Няма, вярно — съгласи се мъжът. — Откъде знаеш такива неща?
— Все от филма — уточни Огнян.
— И резервни нерви няма за бабичките от блока — допълни Валерия и двамата се запревиваха.
Другарят Делнишки ги изгледа усмихнат, поклати глава и възкликна:
— Детска работа. Хайде, мятайте се вътре!
Тримата се качиха във форда и колата потегли.


--- сцена петстотин и двадесета ---
Два часа по-късно

— Може би трябваше да послушаме майка ми и след закуската да останеш да поспиш — загрижено говореше Валерия, докато двамата с Огнян вървяха по тротоара на една павирана улица.
— Няма начин — отсече момчето. — Знаеш ли пък аз колко хиляди пъти съм си представял това и когато се случва най-после — да се тръшна и да спя.
— Така ли си го представяше? — попита през смях момичето.
— И на една десета не толкова хубаво — огледа се наоколо той и стисна ръката ѝ.
Слънцето се беше вдигнало над сградите и пръскаше щедро ярка светлина по фасадите им, по богатите корони на дърветата, по всяко паве на улицата, по трамвайните релси, по витрините, колите и лицата на хората.
Приближиха четириетажна бежова масивна сграда с аркада при входа и широк двор, в който, разхвърляни на групички, млади хора разговаряха, ръкомахаха и се смееха шумно.
— Ето го моето любимо училище — обяви радостно Валерия и допълни: — Което съвсем скоро ще ми стане бивше.
— Ейии — възкликна момчето, — изглежда някак си... мъдро.
— Да — разсмя се момичето, — някои сгради наистина изглеждат мъдри, за разлика от хората в тях. Ние обаче съвсем ѝ съответстваме на нашата, ще видиш.
Двамата влязоха в двора и се отправиха към една от компаниите при оградата.
— Това е моят клас — съобщи Валерия. — Сега ще те запозная. Ще ти харесат.
Съучениците ѝ ги видяха и замахаха радостно.
— Ето я бе — извика едно момиче и ги пресрещна.
Валерия пусна ръката на Огнян и двете с момичето се запрегръщаха и разцелуваха.
— Вие сякаш не сте се виждали от вчера — отлепи се от оградата симпатично момче с риза и вратовръзка, отмести момичето и награби Валерия, като я целуна три пъти: — За щастие! — обясни и смигна на Огнян. — Ти трябва да си онзи, литературният герой, заради когото нашата Валерия е дала обет да не поглежда встрани. Анастас — протегна ръка той, Огнян я прие и широко усмихнат се представи, след което онзи продължи: — Ще прощаваш за целувките, традиция — през смях обясни.
— Искаше да ти покаже, че може и да е твоя, но първо си е наша — разкикоти се момичето, което ги посрещна, и подаде ръка: — Константина.
— Огнян — разтърси ръката ѝ той.
Момичетата ги наобиколиха и ентусиазирано се запознаха с момчето, вдигайки врява. Няколкото момчета също му подадоха ръка.
— Михайлова ви търсеше за репетицията по предаване на знамето — обърна се към Валерия едно момиче.
— Точно днес ли? — сбърчи нос Валерия.
— Асистентка на знаменосеца ни е тя — похвали я пред Огнян Константина и преметна ръка през раменете на съученичката си. — Нали знаеш, избират най-заслужилите и най-представителните за предаване на знамето от абитуриентите към следващия випуск. Пък от нашата Валерия по-представителна къде?
Другите се захилиха, а Анастас придърпа Константина:
— Те и тебе те искаха, Коцо, ама първо ме питаха, а аз не те дадох на онзи знаменосец коварен — посочи с глава към едно седящо самотно при оградата момче и извика: — Цветане, ти кво дремеш там?
Цветан вдигна рамене и направи въпросителен жест с ръка, чийто смисъл се доближаваше до: „Ти какво очакваш да правя?“
Към групата с енергична походка приближаваше жена с очила и папка под мишница и отдалеч започна:
— Валерия и Цветан — в салона за репетиция, веднага! — стигна до групата и изгледа строго момичето: — Закъсня!
— Може ли да дойдем да гледаме, другарко Михайлова, имаме свободен час, да го убием — обади се някой от младежите.
— Ако не вдигате шум, може — завъртя се кръгом учителката и с ръка даде знак да я последват към входа на сградата.
Цветан слезе от оградата, мина покрай групичката и с бърза крачка пое след жената.
Валерия погледна извинително Огнян.
— Ще трябва да отида, няма как.
— Хайде — хвана го под ръка Константина. — Аз отговарям за него.
— Аз обаче не отговарям — обяви през смях едричка девойка, увисна на другата му ръка и двете го поведоха като арестант. — Ела сега, приятелче, да ни разкажеш всичко за себе си и то в подробности, защото ние те смятахме за съвсем измислен...
Валерия изтича след учителката и Цветан. Застигна ги и тръгна редом до момчето.
— Защо се цупиш? — попита, забила поглед в краката си.
— Тромпет ли да надувам от възторг? — опита се да придаде безразличен тон на репликата Цветан.
— Можеше поне да дойдеш и да се запознаеш.
— От височината на оградата добих отлична представа заради кого ми би шута преди две години — гласът му издаде вълнение.
Валерия мълчеше и той продължи да говори, без да я поглежда:
— Бива си го генийчето! — каза без злоба, но с напиращ гняв. — Доведе го да се похвалиш, нали? Сега го доведи и на басейна, и в зоопарка го заведи, при нашите шимпанзета, и в нашата сладкарница... — избърза напред и отвори вратата, като пропусна пред себе си учителката и момичето.
Валерия мина край него без да го погледне.


--- сцена петстотин двадесет и първа ---
Няколко часа по-късно

— Голяма работа са съучениците ти — говореше радостно Огнян, докато двамата с Валерия пресичаха училищния двор, излязоха отвън и спряха на тротоара. — Направо ми взеха акъла с хилядите си въпроси. Изглеждате сплотени... Сигурно ви е много мъчно, че се разделяте. Нашият клас е разединен. Нямаме много общи теми, но виж, с тайфата, с която излизаме напоследък, сме нещо подобно на твоя клас. Говорим си свободно и някак мислим еднакво. Даже дойдоха снощи да ме изпратят на гарата, за подкрепа... Само дето много ме дразнят с цигарите. Иначе са доста интелигентни и идейни, винаги намираме какво да правим. Абе на вас преди репетицията някой да не ви се кара за нещо, че бяхте такива?
— Какви? — погледна го Валерия.
— По-нацупени асистентка и знаменосец от вас не бях виждал — каза през смях Огнян.
— Никой не ни се е карал — отвърна момичето. — Засегнаха ме на въображение, затова се вкиснах.
Момчето я изгледа въпросително, а тя изведнъж прихна и махна с ръка:
— Няма нищо... Знаеш ли какво, реших да не ходим днес на басейн. Има тренировки и коридорите ще са заети. Дано не си много разочарован...
— Никак даже — каза Огнян. — И без това взех нещо да се скапвам, чак сега усетих, че наистина съм уморен от пътуването.
— Гладен ли си? — попита загрижено тя.
— Малко.
— Да си вървим тогава — хвана го за ръка, — нашите ще ни чакат за обяд, после ще си починеш и ще измислим програмата на място — двамата поеха по павираната слънчева софийска улица.


--- сцена петстотин двадесет и втора ---
Още няколко часа по-късно

— Хайде събуждай се... Ставай... Еейии... — Валерия внимателно се опитваше да разбуди Огнян, който спеше завит с меко бяло одеяло, изпънат на широкия бял диван в хола. — Трябва да ставаш, вече е четири и половина.
Огнян се размърда и отвори очи. Стоя няколко секунди втренчен в момичето и изведнъж скочи.
— Леле — усмихна се радостно-сънливо и прокара ръка през косата си. — Докато се осъзная къде съм — погледна булетроника на ръката си. — Проспал съм два часа и половина софийско време.
Валерия наля кока-кола в две чаши, подаде му едната, а с другата в ръка седна в един от фотьойлите.
— Спиш като заклан! — информира го тя. — От половин час се опитваме да те събудим. Татко мие долу колата. Ще ходим всички заедно да вземем майка ми от Института и познай къде отиваме после!
— Не мога — изпи на един дъх кòлата той.
— На полигона, да караме! — обяви тържествено Валерия, отвори втора бутилка и му наля.
В хола влезе Силвето, понесла голяма картонена кутия.
— Бате Огняне, това е за Сиана, да ѝ го занесеш.
— Абе Силве, къде ще го караш да мъкне по влака такава огромна кутия.
— Ама тя е лека, виж! — Силвето бутна кутията в ръцете на сестра си. — Сиана ми изпрати подарък по бате Огнян искам и аз да ѝ изпратя. Вътре има салфетки и едно мече. Питах мама и тя каза, че може.
— Ще я занеса, разбира се — Огнян успокои момиченцето, изпи и втората чаша кока-кола и стана. — Да вървим сега да изпробваме форда на Ташев — каза ухилен и потри ръце.


--- сцена петстотин двадесет и трета ---

На широката асфалтирана, но поизоставена и тревясала площадка, ползвана като импровизиран полигон, една червена лада, една бяла шкода и един светлосин москвич четиристотин и осем се упражняваха съответно в паркиране, зиг-заг около камъни и търкане на гуми.
Фордът спря до площадката и от вратите му наизлязоха цялото семейство Делнишки и Огнян.
— Кой иска да е пръв? — попита другарят Делнишки.
— Предимство на младежта — Димана посочи към Огнян. — А ние ще документираме — вдигна фотоапарата, който носеше със себе си, и погледна през визьора.
— Благодаря — каза радостно момчето и без да чака втора покана, се настани на мястото на шофьора.
— Искам да се возя, докато бате Огнян кара — заскача Силвето.
— Силвия — направи ѝ забележка майка ѝ.
— Нека се качи — разреши другарят Делнишки и седна отпред при Огнян.
Силвето се мушна на задната седалка и затвори вратата с трясък.
— Гледай сега и се учи от най-добрите — каза тихичко към Валерия Огнян, подал глава през прозореца.
— Фукльо — отговори му също толкова тихичко тя, скръсти ръце и с широка усмивка зачака.
Ключ, запалване, малко газ, първа, отпускане на съединителя, зацепване...
Хррр — изръмжа колата и загасна.
— Случва се — подаде отново ухилена глава през прозореца Огнян.
— Спокойно — даде му кураж вътре другарят Делнишки. — И аз я загасих при първата проба. Трябва да ѝ свикнеш. Не е първа младост и си е изградила характер — каза през смях мъжът. — Дай отново!
Запалване, много газ, вой, по-малко газ, първа, отпускане на съединителя, отлично зацепване!
Фордът се плъзна бавно покрай тревите, ограждащи площадката, зави и се присъедини към упражняващите се коли, като се придържаше плътно към крайните очертания на асфалтирания терен. Направи няколко обиколки, спря, даде назад, после отново потегли напред за още няколко обиколки, излезе от площадката и със значително висока скорост хвана дългия черен път, водещ към потънали в зеленина вили.
— Край! — обърна се към майка си Валерия. — Изоставиха ни.
Колата се появи след малко и бързо приближи. Намали скоростта и елегантно спря при момичето и жената.
— Много хубаво кара бате Огнян — изскочи от задната врата Силвето.
— Добра работа, синко — похвали го и другарят Делнишки, когато двамата излязоха от колата. — Ще ни трябва по-сериозен терен, този ни идва тесен и пренаселен — смеейки се гръмко, обясни на жена си.
— Като на улицата — отбеляза Димана.
— Страшен бил фордът на Ташев — каза възторжено Огнян.
— Кой Ташев? — попита жената.
Другарят Делнишки, Валерия и Огнян се спогледаха и се разхилиха.
— Ще трябва непременно да го гледаме този филм! — отбеляза мъжът.
— Покрай пътя имаше много сливи — съобщи Силвето. — Може ли да отидем да си наберем?
— Може, вървете — разреши другарят Делнишки. — Ние ще направим няколко кръгчета. Само внимавайте да не ви връхлети москвичът — предупреди ги.
Децата се отправиха към дърветата край пътя, отрупани с млади зелени сливи, а двамата възрастни ги проследиха с поглед. Димана нагласи фотоапарата, вдигна го и щракна.
— Забелязал ли си колко красиви изглеждат зелените върхове на дърветата върху синия фон на небето?
— На снимката няма да личи...
— Ооо, аз съм сложила нова лента — цветна!
— Добре си направила — преметна ръка през раменете ѝ. — Ще се учим ли да паркираме успоредно?
— Хайде! — жената щракна още няколко пъти. — Прибери го в жабката — подаде апарата на другаря Делнишки и двамата се качиха в колата.

Шестдесет и четвърта серия "Нерешима задача" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


--- сцена петстотин двадесет и четвърта --- 

Слънцето отбелязваше края на деня с ярка тържествена светлина и изтъкваше красотата на тежките сгради, подчертавайки белотата им в контраст с наситеносиньото безоблачно небе.
Огнян и Валерия се разхождаха покрай фонтаните пред Народния театър и ядяха сладолед в бели кофички с бели пластмасови лъжички.
— Какъв ден само! — каза момчето и заби лъжичката в сладоледа. — Като се сетя къде бях снощи по това време и къде съм сега... Ако можеше всеки ден да ни е такъв...
— Ако можеше... — повтори като ехо момичето.
— Това лято пак ще има бригада в Албена, очертава се и друга възможност — бригада към БКС — тя ще е в града — всеки ден на различен обект — парка, градинките... Цял ден ще се мотаем из улиците.
— Даа — разсмя се Валерия, — как няма да ви се натреса вкъщи за цялото лято.
— Ще те настаним у баба и дядо — там има свободна стая. Даже много ще се зарадват. Особено баба. И без друго напоследък постоянно ме подпитва за тебе — как си, що си, няма ли да идваш на гости, как вървят нещата между нас... Ей такива едни работи. Ще бъде жестоко лято. А? Как ти се струва идеята? — превъзбуден от радост, говореше задъхано. — Ако предпочиташ Албена — още по-добре... В същия бригадирски лагер, само не знам тоя път къде ще ни пратят... Дано е някъде по плажа, че в ресторанта ми беше малко досадно. А по плажа, по тентите, е най-готино. И ще можем да си плуваме в морето колкото щем и да се шляем...
— Огняне — прекъсна го момичето. — Всъщност аз точно за това исках да поговорим и да вземем някои сериозни решения.
Момчето застана нащрек.
— Какви решения?
— Ела да седнем — поведе го към една пейка при фонтаните, седнаха и след дълга пауза момичето продължи: — Знаеш ли в какъв момент се намираме с тебе?
Огнян се замисли.
— Мисля, че подозирам, но кажи все пак.
Валерия пое дъх и каза:
— Това е онзи момент, за който знаем от самото начало, че ще настъпи и много пъти сме си говорили, че задачата ни е нерешима и съвсем скоро за нас нещата ще приключат. И ето, точно сега сме в центъра на въпросния момент — момичето млъкна, а момчето, прехапало устни, я гледаше в очакване да продължи. — Аз завършвам училище, предстоят ми изпити и ако успея, наесен ще съм студентка в Медицинския.
— Това ли избра последно? — попита тихо момчето. — Колебаеше се понеже между химия и медицина...
— Това избрах, за добро или лошо... Но исках да ти кажа, че всъщност аз вече минавам в отбора на възрастните, разбираш ли? Ще дойдат други проблеми, средата ми ще се промени...
— С две думи — край на детските истории! — допълни Огнян. — Всъщност се надявах този момент никога да не настъпи...
— Аз вече няма да мога да идвам на твоите бригади...
— Нито аз на твоите студентски — допълни той. — Преди се радвах, че ще се фукам с гадже студентка, помниш ли — тя кимна и той продължи: — Но не бях поглеждал нещата от твоята страна. Сега разбирам, че няма как студентка да се хвали с гадже гимназист...
— Не е само в това въпросът. Има и друго. Ти трябва да си пораснеш свободно и да си изживееш ученическите години без напрегнати мисли за това на кого и как ще се хареса поведението ти.
Огнян я изгледа удивено, а тя продължи:
— Такава връзка от разстояние е непълноценна. За себе си скам да си част от ежедневието ми, искам, като ми хрумне нещо и се обърна, да си там, за да го споделя с тебе, не по телефона и не да слушам за това колко весело си прекарваш с новата компания, в която всички са оригинални и интересни, а момичетата са не знам какви, а в същото време аз не мога да съм част от живота ти там...
— Всъщност момичетата — прекъсна я Огнян, но тя вдигна ръка и не му даде възможност да говори:
— Не искам да знам подробности! Достатъчно добре мога да си представя нещата и като по-зрялата от двама ни...
— С цяла година и два месеца по-зряла... — прекъсна я той, за да уточни.
— Като по-зрялата, съм длъжна да поема отговорността и да ти предложа да приключим нещата дотук. Не исках да говорим сега, за да не те разсейвам преди олимпиадата утре, но така се случи...
Огнян мълча дълго. Сладоледът в чашките им се беше разтопил и той го изпи. Валерия направи същото.
— Да приключим значи — повтори той.
— Да — каза тихо тя.
Настана дълга пауза.
...
— Ами добре! — наруши най-сетне мълчанието Огнян и бавно стана от пейката. — Щом така е правилно, нека да бъде! — взе от ръцете ѝ празната кофичка, пусна я в своята, обърна гръб на момичето и с приведени рамене тръгна по алеята към улицата.
Валерия зяпна след него.
Той извървя цялата алея, избра едно кошче в края ѝ, хвърли чашките и лъжичките в него, обърна се кръгом и тръгна обратно.
Валерия се разсмя истерично, след което от очите ѝ рукна порой сълзи. Изтича към него и го прегърна през кръста.
— В първите три секунди помислих, че наистина си отиваш, не знам къде, но си отиваш — захлипа, — после се усетих, че ми играеш сценки, но все пак трите секунди бяха най-ужасните в целия ми живот!
— Виждаш ли — прегърна я и той, — три секунди те разстроиха, а искаш да прекараш остатъка от живота си без мене.
— Не искам...
— Заради разстоянието е всичко — замилва косата ѝ. — Като не съм край тебе и започваш да мислиш глупости...
— Ти не си ли мислиш глупости? — попита през сълзи тя.
— Аз, идиотът, направо ги върша.
Момичето се стегна и се опита да се отдръпне, но той не я пусна, а продължи:
— Не съм съгласен с предложението ти! Ти може да си по-зрялата, но аз съм тук мъжът и ти забранявам, жено, да си мислиш повече такива неща, разбра ли? След изпитите през юли ще дойдеш при мен и ще си вдигнем багажа за Албена... Освен това вече имам паспорт и мога да пътувам където си искам сам, като свободен гражданин на народната република, даже мога и да се оженя, ако поискам.
— Не можеш — обади се момичето. — Трябва ти съдебно разрешение и то само ако има належаща причина.
— Хм!
Валерия се разкикоти и той я пусна. Тя заизбърсва очите си с ръка и предложи:
— Искаш ли да изберем трамвай и да се повозим из града?
— Искам! Но обещай, че повече няма да повдигаш темата за нерешимата задача. Ще ми докараш страх от всички задачи, а от мен се очаква утре да намеря решението на всяка една.
— Обещавам — подсмръкна тя и пъхна ръка в неговата.
Заедно напуснаха фонтаните и се изгубиха сред множеството на големия столичен град.
 

Край на шестдесет и четвърта серия

Някои важни уточнения:
1. Песента в последната сцена е „Young love” на Air Supply.
2. Фигурката на форда съм взела от тук.
3. Събитията отпреди две години, които Цветан споменава в края на 520 сцена, са от четиридесета серия "Мелба с две лъжички".
4. В сцена 519, децата разиграват диалози от "Войната на таралежите". Подробности —  в четвърти коментар под статията :)
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (17 май 2014 16:57)

smile Като прочетох заглавието си помислих: Малко скучна серия с решаване на задачи на Олимпиадата се очертава, wink но като я изгледах, колко приятно бях изненадан viktori  Ето каква била нерешимата задача kiss4  Това е най интересният и най-романтичен епизод от новия сезон! bravo2  Засега... Защото какво ли можем да очакваме neznam през бъдещите летни епизоди... sun plaj




--------------------
 
 
№2 от: Айви (18 май 2014 13:56)

 Поредната страхотна серия!  bravo2
 

В първите три секунди помислих, че наистина си отиваш
 
 И аз така си помислих!
 Очаквам с нетърпение развръзката!  


 
 
№3 от: 9585 (18 май 2014 20:51)

Форд, ма, форд  xixi
Супер :) 


 
 
№4 от: Цонка (18 май 2014 21:17)

Да отбележа, че при разглеждането на форда, Огнян и Валерия си подхвърлят репликите от "Войната на таралежите" - от онази част, в която на съвета се решава съдбата на Камен и Добрева кара учениците да се изкажат, едно момиче вдига ръка, става и казва: "Аз не разбрах каква е била колата", а едно момче й вика: "Форда ма, форд". Та затова двамата умират от смях. Репликите за резервните части и резервните нерви също са инсценировка на филма wink




--------------------
 
 
№5 от: Anakin Skywalker (19 май 2014 12:04)

Цитат: 9585
Форд, ма, форд

 

Цитат Цонка: " - Форд Кортина, Ще ти я дам да я пробваш на полигона, искаш ли?"

 

Да, момичета, yess това е Ford Cortina III bruuum от средата на 70-те. Спортната версия на Ford Taunus. Началото е поставено с легендарния модел Lotus Cortina от 1963г на конструктора Колин Чапман. Тясната връзка между Лотус и Форд продължава почти две десетилетия. И така са създадени четири поколения автомобилни шедьоври Ford Cortina. ok2

 

А какво стана с Мерцедеса на чичо Кайчо, Цоне?  neznam  




--------------------
 
 
№6 от: Цонка (19 май 2014 12:20)

Цитат: Anakin Skywalker
А какво стана с Мерцедеса на чичо Кайчо, Цоне?

lol Мерцедесът беше служебен. Аз бях включила информацията в един от диалозите, но я съкратих, да не го раздувам излишно. Щях после да й търся място, но другите емоции ме завъртяха и забравих за мерцедеса  xaxa2




--------------------
 
 
№7 от: 9585 (19 май 2014 15:10)

Ама как да не знам откъде са репликите? :)
Много любим филм ми е "Войната на таралежите", а също така и книгата. Книгата я открих случайно като бях в 4-ти клас. Живеехме на квартира с нашите и едната стая не я ползвахме, беше заключена. После нещо се разбраха баща ми и хазяина, и вече заключената стая стана моя стая. Вътре имаше купища и купища книги, все такива - интересни, така ме е яд, че ги нямам сега, къде отидоха тези книги, не мога да разбера. Но едната от тях беше "Войната на таралежите", която почти научих наизуст, след като я прочетох минимум 45 пъти kniga2  
Много ми беше мъчно за Пантата, когато майката на Юлия го прецени, че за нищо не става, щом майка му работи "В министерството на външите работи ... чистачка е ..." Милия ... no  



 
 
№8 от: Цонка (19 май 2014 15:33)

Галенце, kiss, така и предположих, но ми светна, че е правилно да обясня повече за репликите от филма, защото може би не всеки ги помни.
А Пантата грешка няма  wink, голям сладур. Най-най ми е любима репликата му от следния диалог:
Майката:
- И все пак ти си добро дете.
Пантата:
- Защо "все пак"?




--------------------
 
 
№9 от: kitten (19 май 2014 15:34)

Поредната интересна серия, Цонче! hi
И намигването към любимото филмче "Войната на таралежите" ме зарадва много. smile  oks Почти наизуст го знам. И понеже стана дума за любими реплики, да кажа и аз:
Другарката Добрева към децата (след като е разбрала за баскетболния кош): "Всичко мога да приема, но да ме лъжете така".
И отговорът на Маляка: "Ами ние откъде да знаем, че ще разберете!" wink  




--------------------
 
 
№10 от: Anakin Skywalker (19 май 2014 15:50)

Цитат: Цонка
резервните части
...за Форд-а на другаря Ташев  bruuum  който за разлика от служебния Мерцедес на другаря Делнишки, беше в случая личен.

 

Цитат: Цонка
и резервните нерви
...за баба Надя Теменугова xaxa2 (или както се казваше там във филма hum-hum




--------------------
 
 
№11 от: tivesto (19 май 2014 17:35)

Чудесна серия! Ми така си беше, постоянно използвахме лафове от любимите си филми за щяло и нещяло. То нали ги даваха толкова рядко, та един запомнил това, друг онова и после като ги повторехме хиляда пъти и ги запомняхме, не е като сега като се сетим за нещо и да питаме оня нулестия чичко... Миналата година отново изгледах "Войната на таралежите", а после прочетох книгата за да видя къде има разминавания... Колкото до нерешимите задачи от този сорт, много, ама много ги мразя! Както и да ги мисля, решение все не се намира...




--------------------
 
 
№12 от: Anakin Skywalker (19 май 2014 20:46)

Цитат: kitten
И отговорът на Маляка: "Ами ние откъде да знаем, че ще разберете!"

И още един отговор на въпроса на съседа Стоименов дето не понася шум:

- Какво правите тука (в мазето) бе???  angry3
- Танк с далечно управление!...

xaxa2

П.П. И аз искам едно кръгче с Форд-а!




--------------------
 
 
№13 от: kitten (19 май 2014 22:39)

Цитат: Anakin Skywalker
Танк с далечно управление!...


Или думите на бащата на Маляка, след като прочете писмото му:
- "Пътищата ни се разделят." Какъв глупак. Но той ще се върне, ще се върне и тогава пътищата ни ще се пресекат отново. wink  




--------------------
 
 
№14 от: kitten (21 май 2014 13:26)

Цитат: Anakin Skywalker
за баба Надя Теменугова (или както се казваше там във филма ) 


Казваше се Худерова. smile А нали помните, мили другарчета, че същата сладурана Надя Тодорова в "Двойникът" се казваше Кулишева, а братчедът първо я беше запомнил като Кушилева. wink




--------------------
 
 
№15 от: Anakin Skywalker (22 май 2014 15:13)

Цитат: kitten
Казваше се Худерова.

 

yess mig_mig  Даааа, точно! Като героините на Цончето - другарките Манастирска, Суратлийска и Горгобашиева ok2

И как се оплакваше само от гледането на бебетата внучета: "Кът си раждат дИца дъ си ги гледът, е не като нас да отглеждами по две три реколти" xaxa2




--------------------
 
 
№16 от: Маргарита Василева (24 май 2014 18:25)

Чудесна серия, Цонче! Благодаря! Мнооого романтична! А за Форд-а на Ташев - веднага се досетих fellow . Обаче нещо  ми се струва, че детството си отива - 

Освен това вече имам паспорт и мога да пътувам където си искам сам, като свободен гражданин на народната република, даже мога и да се оженя, ако поискам.




--------------------
 
 
№17 от: Anakin Skywalker (18 септември 2014 15:12)

Цитат: Цонка
репликите от "Войната на таралежите"
И още да добавя: "- Да бяха го изяли лъвовете в Африка, сега нямаше да имаме този проблем" - "По скоро той ги е изял, иначе това шкембе откъде е..."

Дааа, бунтарството и справедливата война за правото да се играе и спортува! Детският устрем, срещу общественото малодушие в битката за междублоковото пространство.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 15
Потребители: 0
Гости: 15

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!