Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Шестдесет и пета серия "Карта за почивка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
14-06-2014, 22:31 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
шестдесет и пета серия „Карта за почивка“

--- сцена петстотин двадесет и пета ---
Улица „Нашедетска“, дома на Спасови

В стаята на Огнян гърмеше музика, а самият той, полуизлегнат в края на леглото, с изпънати върху стола крака, разглеждаше снимка, като я обръщаше ту откъм образите, ту откъм надписа отзад. Вдигна я и я долепи до стената зад себе си. Полюбува ѝ се, остави я на леглото, където бяха пръснати още снимки и пощенски плик, после я вдигна и я заразглежда отново.
Вратата се отвори и в стаята влезе другарят Спасов.
— Тази нощ може да вали, прибери си плуването — съобщи на сина си, надвиквайки музиката.
Огнян скочи, остави снимката на бюрото с лицето надолу и излезе на балкона.
Другарят Спасов се приближи, понамали звука от касетофона и се загледа в надписа на снимката.
След онези два вълшебни дни София никога вече няма да е същата! Валериана
Мъжът вдигна вежди и на лицето му се изписа: „Леле!“. Обърна снимката и я заразглежда. Върху облегалката на бяла пейка, на фона на яркозелена морава и пирамидален каменен паметник седяха Валерия и Огнян.
Момчето се мярна край вратата на балкона.
Бащата пусна снимката и се престори на разсеян, сдържайки усмивката си, когато синът влезе в стаята, понесъл хавлия, бански, плувна шапка и червен спортен сак.
— Писмо си получил днес, а? — кимна към леглото мъжът.
— Мъхъ — потвърди Огнян и остави на стола прибраното от балкона.
— Нещо интересно? — попита небрежно другарят Спасов.
— Валерия е изпратила снимки — измънка момчето и допълни: — От абитуриентския им бал.
— Охоо! — възкликна мъжът. — Ще ни ги покажеш, нали?
— Разбира се.
— Хайде, да вървим да вечеряме и да ги разгледаме — подкани го бащата и се запъти към вратата на стаята. Там се обърна назад и кимна към касетофона на бюрото: — Това новата софийска касета ли е?
— Аха — Огнян кимна утвърдително и уточни: — Форинър — събра снимките от леглото и ги прибра в плика, пропускайки онази на бюрото, спря музиката от касетофона и пое след баща си.
...
Във всекидневната, наредени около масата, Нелчето, Веспасиана и малкият Антон ги очакваха пред голяма тава с пържени картофи, салата от краставици, обилно поръсена със сирене; чиния с пилешки дробчета; платò с шунка, шпеков салам, кашкавал и пушено сирене; хляб, няколко бутилки сайдер и две бири.
Едногодишният Антон стърчеше прав в скута на майка си и от време на време, лягайки по корем на масата, протягаше ръчичка към пържените картофи в тавата. Засилваше се, сякаш да заграби с пълна шепа, но в последния момент с внимателно движение взимаше с два пръста картофче, изправяше се и го поднасяше към Веспасиана, която го изяждаше с артистично „Ам!“, правейки се, че ще изяде цялата му ръчичка. Момченцето избухваше в смях и посягаше отново.
Другарят Спасов и Огнян влязоха, момчето седна до Веспасиана, държейки плика в ръце.
— Снимки! — обяви мъжът и седна при Нелчето и малкия.
— Аууу... — извика зарадвано жената и подаде момченцето на баща му. Изтри ръце в салфетка и протегна ръка към Огнян. — От бала на Валерия ли?
— Мъхъ — подаде ѝ плика той.
— А от твоето гостуване преди това няма ли снимки? — полюбопитства майката. — Нали каза, че сте правили цветни.
— Има — каза Огнян.
— Ееее — ухили ѝ се другарят Спасов, — не бъди толкоз любопитна де!
— Направо си умирам да видя Кайчо без мустак — отвърна на усмивката му жената и заизважда снимките от плика. — Ауу, че хубаво момиченце тази Валерия бе... — възкликна, разглеждайки първата снимка. — И рокличката е хубав модел...
— Униформата на отбора на възрастните — разхили се Огнян и посегна към картофите.
— Изглежда си съвсем младежки — опонира майка му.
— Защото я е скъсила с педя и половина — обясни момчето, — преди това изглеждаше стара. Поне четиридест годишна.
Майка му го изгледа лошо, а другарят Спасов прихна:
— По-полека с определенията в присъствието на четиридесетгодишни! Ти ли ѝ даде акъл да я скъси?
— Не точно... — отвърна момчето. — Само казах, че е като униформа за новия ѝ отбор...
— Модист се извъдил, гледай го ти! — възмути се Нелчето.
— Ами тя ме попита — оправда се Огнян. — Ходихме заедно до онази тяхната... Възрастната французойка... госпожица Гевче, мадмоазел как беше... Дето едно време била гувернантка на леля Димана.
— Мадмоазель Жьонвиев ли е шила роклята? — попита другарят Спасов. — Браво на нея! Открай време си ги може тия работи.
Огнян налапа няколко пържени картофчета и каза с пълна уста:
— Тя те познавала...
— Мдааа — потвърди мъжът, изтри ръчичките на малкия Антон и го пусна долу, а той се навря под масата и се заигра.
— Много странна бабка! — продължи Огнян и занарежда резенчета шунка върху филия. — Трябваше Валерия да направи последна проба на роклята, затова отидохме, следобеда след олимпиадата, и тя, бабката, като отвори и като ни видя на вратата, се разписка, плесна с ръце, хвана се за сърцето и заприказва на френски, като някаква луда.
— Огняне, предупредих те за определенията — вдигна пръст баща му.
— Не го прекъсвай! — скара се Нелчето на мъжа си. — Тъкмо е заразказвал с охота, друг път с ченгел му вадя думите... И? — подкани сина си да продължи.
— Ами нищо — задъвка филията с шунка Огнян и си сипа салата в чинията. — Приказва, приказва, аз нищо не разбрах. Валерия после ми обясни какво е разправяла: като ни видяла заедно, получила усещане за... Забравих как се казваше... Абе сякаш била виждала това преди и го вижда отново.
— Дежà вю — помогна му другарят Спасов.
— Да! — извика момчето. — Точно така каза. Дежà вю. И като ме запрегръща, без да спира да бъбри на френски. Чак се просълзи. После ни черпи с убийствен кекс и някакъв сироп, а Валерия отиде да пробва роклята... Докато чакахме, бабата мина на български и взе да разправя за тебе, че те познавала много добре от студентските ти години и как съм бил съвсем същия, все едно тебе видяла в първия момент на вратата... Ей такива неща.
— Емоционална си е Мадмоазель Жьонвиев — потвърди другарят Спасов, леко смръщен. — Какво друго ти разправи? — попита престорено небрежно.
— Нищо, само това — каза Огнян и набоде кръгче краставица. — После дойде Валерия с роклята и пита как е...
Веспасиана стана от стола си и взе снимките от ръцете на майка си, която беше спряла да ги разглежда, заслушана с любопитство в разказа на сина си.
— Този кой е, дето кака Валерия го държи под ръка? — бутна една снимка под носа на брат си момиченцето.
— От техния клас — обясни момчето. — Знаменосецът. Не знам как се казва, защото така и не се запознахме, а и Валерия изобщо не говори за него...
— Я дай да видя — посегна към снимката другарят Спасов и я инспектира. — Той ли ѝ е бил кавалер на бала?
— Не знам — вдигна рамене момчето и заподрежда втора филия. — Сигурно. А тези до тях са Анастас и Константина — заобяснява. — Много са готини! Щели да се оженят през август, преди да влезе той в казармата. Даже и мене поканиха.
— Да се ожениш ли? — извика Веспасиана. — Или да влезеш в казармата? — загледа брат си опулено.
— Абе ей! — скара ѝ се той и със сведен поглед продължи: — Да присъствам на сватбата им. Понеже целия клас са поканили... И Валерия е поканена, нали е от класа...
— Ще отидеш ли? — не спираше с въпросите сестра му.
— Не знам... — Огнян погледна с надежда родителите си изпод вежди и небрежно захапа филията.
— Дай да видя! — Нелчето издърпа снимката от ръцете на мъжа си и я заразглежда, напълно пренебрегвайки намека на Огнян. — Хубави млади хора... — въздъхна. — Да им се чудиш закъде са се разбързали.
— Да пораснат бързат! — разясни другарят Спасов. — Нямат търпение. А след двадесет години ще забият пети в прашния път на живота и ожесточено ще се съпротивляват на бясната сила, дето ги влачи по него — изгледа сина си.
— Ейии, тука са се снимали с Маргарита Хранова! — каза Веспасиана и размаха друга снимка, остави я пред майка си и измъкна нова, като извика радостно: — Ето ти го, мамо! Чичо Кайчо без мустак.
След нейното възклицание малкият Антон се измъкна изпод масата и се занадига на пръстчета да разглежда и той. Огнян го взе в себе си.
— Я? — Нелчето взе снимката от дъщеря си. — Айиии, лелеее... — разсмя се от сърце.
На цветната снимка, облечени официално, цялото семейство Делнишки се усмихваха щастливо, наобиколили абитуриентката.
— Дай и на мене! — другарят Спасов нетърпеливо взе снимката, разгледа я внимателно и се разхили гръмко. — Не съм го виждал без мустак от казармата... Ц-ц-ц-ц... Гледай го ти, подмладил се е с двайсет години...
— Подозирах аз, че мустакът само го разваля — през смях каза Нелчето. — Явно спокойствието далеч от началническия пост му действа положително. Много хубаво! Антоне, що не вземат и тебе да те свалят от отговорното ти място, че да се поспреш повечко вкъщи? — подкачи мъжа си.
— Нееее, засега трябва да ти е достатъчно, че нямам мустак — отвърна ѝ в същия тон другарят Спасов. — Пък на другото и на него ще му дойде времето, само почакай. Има ли още снимки? — попита дъщеря си.
— Няма — размаха празния плик момиченцето и засъбира снимките от масата.


--- сцена петстотин двадесет и шеста ---
Няколко часа по-късно

Малкият Антон спеше зад вдигнатата мрежичка на креватчето си, стиснал в ръчички гумено магаренце.
Големият Антон се приготвяше за лягане. Погледа детето в креватчето, пооправи без нужда одеялцето, възглавничката, измъкна магаренцето от ръчичките му и го остави в ъгъла. Полюбува се на детето и усмихнат каза към Нелчето, която търсеше нещо из гардероба.
— Скоро ще трябва да започнем да му сваляме мрежата, голям е вече.
— Мъхъ, голям е — потвърди жената, натикала глава между закачалките. — Ето я! — измъкна пъстра копринена рокля, намачкана на хармоника. — Това нещо няма гладене — огледа я.
— Помниш ли как свикнахме Огнян да спи без мрежата? — продължи посоката на мислите си другарят Спасов.
— Помня ами — ухили му се жената. — Слагахме му сгънат на две юрган пред леглото, а той задължително падаше през нощта и си доспиваше долу.
Двамата се захилиха, загледани в спящото спокойно малко момченце.
— Абе ти наистина ли намираш, че не прекарвам достатъчно време вкъщи? — скочи в друга тема мъжът.
Нелчето захвърли роклята на табуретката пред тоалетката и сложи ръце на кръста.
— Ммдааа...
Отсреща, през двойното легло, другарят Спасов на свой ред сложи ръце на кръста и се оправда:
— Знаеш, че се старая!
— Знам.
— Доскучало ти е май.
— Май...
— Като приключим полугодието в завода и ще си починем...
— Аха — кимна многозначително жената. — Следват третото тримесечие, есенното договаряне, лятната колекция за догодина, реконструкцията, обновлението, разширението... — направи пауза и продължи: — Писна ми да се конкурирам с тримесечния, шестмесечния, годишния, петилетния и разни партийни планове. Не съм им в категорията — вдигна намачканата рокля от табуретката и я заразглежда.
Другарят Спасов изслуша жена си и когато тя млъкна, изтърси:
— След онези два вълшебни дни София никога няма да е същата.
Нелчето го изгледа недоумяващо, а той ѝ се ухили:
— Надпис на гърба на една от снимките, дето синът ти я скатà и не ни я показа.
— Така ли? — светнаха очите на жената, захвърли роклята и седна на леглото, подгънала колене. — Откъде знаеш?
— Видях я на бюрото му.
— Какво има на нея?
— Седят си двамата с Валерия на една пейка в Докторската градинка, ухилени до уши, като за пропагандно табло на Димитровския комсомол. Елате, гнили империалисти, да видите какви слънчеви млади хора отглеждаме в добре уредената ни страна.
— Хийии, Антоне! — възкликна жената. — Искам да я видя.
— Щом не ти я показва, значи не иска да я виждаш.
— Ама ти си я видял, нали?
— Случайно.
— Иди я измъкни и ми я донеси! — нареди жената.
— Иди го помоли да ти я покаже сам! — предложи мъжът.
— Аха! — кимна жената. — И откъде знам за нея?
Другарят Спасов се почеса по тила.
— Женска интуиция, ще му кажеш. Нали е много модерно напоследък да приказвате за шестото си чувство... Отиваш и си признаваш, че те е осенила мисълта, че има снимка, която...
— Глупости, Антоне! — прекъсна го жената и стана от леглото. — Трябва да отвлечем снимката. Ако не я видя, няма да мога да заспя — отвори тихичко вратата и надникна в коридора. — В стаята му не свети, заспал е — прибра главата си обратно в спалнята и затвори вратата. — Ще влезем тихичко и ще я потърсим. Ако се събуди, ще му кажем, че сме дошли да му кажем лека нощ.
Другарят Спасов се разсмя гръмко и двамата се обърнаха да видят не се ли е стреснал малкият Антон. Не беше се стреснал и мъжът каза:
— Да му пожелаем лека нощ, а? Както той правеше като малък по триста пъти преди да си легне: праас вратата, идвам да ви кажа лека нощ... Дааа, сега е моментът да му отмъстим.
Жената се разхили и направи знак:
— Идвай!
Двамата излязоха в коридора.
— Я светни! — нареди тя и другарят Спасов щракна ключа на лампата над огледалото.
Нелчето внимателно натисна дръжката на вратата отсреща и двамата се вмъкнаха вътре.
— Антоне, къде е Огнян бе? — застана изненадана жената над празното легло и се заозърта.
— На колко места из къщи може да е по това време? — отвърна ѝ с въпрос другарят Спасов и приближи бюрото. — Ето ти я снимката.
На моливника беше подпрян обектът на похищението им.
Нелчето се приближи, вдигна я, обърна я към светлината откъм коридора и я заразглежда.
— Много хубава снимка... Трябва да има и други — каза тихичко към мъжа си и зарушка по бюрото.
— Стига де! Нали видя каквото искаше, тръгвай! — подкани я.
— Чакай! Къде е детето?
Другарят Спасов дръпна плътната завеса от отворената балконска врата и излезе навън. Последва го и Нелчето.
В далечния край на дългия балкон, под прозорците на съседната стая, седеше на стол Огнян, вдигнал крака върху парапета, и пишеше нещо в тетрадка голям формат, осветявайки листите с фенерче.
Момчето се стресна при внезапната поява на двете фигури, скочи от стола и насочи фенерчето към тях.
Снопът светлина изтъкна като на сцена другаря Спасов и Нелчето, които стояха глупаво, с присвити срещу светлината очи.
— Изкарахте ми акъла! — каза с упрек момчето. — Какво правите на балкона по това време?
В светлината на фенерчето, двамата родители се спогледаха и казаха в един глас:
— Дойдохме да ти кажем лека нощ.


--- сцена петстотин двадесет и седма ---
Следващия ден, дома на баба Веска и дядо Спас

— Спасе, ела да видиш печката, че голямата плоча не топли . Манджата ми едвам къкри — баба Веска изтри ръце в престилката, отвърза я и я хвърли на масата. — Аз ще ида да накъсам малко магданоз.
— Веске— извика дядо Спас откъм стаята, — гледай какво намерих!
Жената влезе при него. По масата дядото беше наредил чекмеджета и изследваше съдържанието им.
— Ах, каква кочина си образувал! — възмути се бабата. — Върви виж печката, че манджата до утре няма да стане!
— Ела, ела — ухили ѝ се дядо Спас и размаха квадратно зелено картонче сгънато на две. — Картата за почивка от завода, дето ми я дадоха за последно преди пенсионирането... За почивен дом „Стъкловица“.

Шестдесет и пета серия "Карта за почивка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

— Пък не можахме да идем, щото ти се курдиса с болна жлъчка — допълни баба Веска.
— Знаеш ли колко ми тежа на съвестта, дето не те заведох — сподели замислено дядото.
— Тъй ли? — изненада се искрено бабата. — Аз пък мислех, че се радваш, задето стана тъй.
— Весо! — извика със светнали очи дядо Спас. — Искаш ли сега да те заведа?
— С таз карта ли, отпреди колко години... — изкриви устни в подигравателна усмивка бабата.
— Ще взема мотора от Симо и ще идем за два дена. Ей го е, няма петдесет километра до село Синор.
— Спасе, пощръклял си! Рушкаш из стари работи и откачаш. С оназ бракма, дето я продаде на Симо, само до вуйна Райненто лозе не можем стигна, камо ли до Яташка кория.
— На вуйна ти Райна, лека ѝ пръст, лозето вече широк център идва ма, Вескееее — разхили се дядо Спас. — Градът расте, расте. И не ми обиждай моторетката! Продадох му я на Симо, щото ме врънкаше, ама вече съжалявам. И без друго не я кара, ще взема да си я откупя обратно. Айде, гаси печката, облечи се за гора и да се поразходим.
— Луд човек, акъл няма — пустоса го с ръка бабата, а очите ѝ грейнаха радостно. — Ей тъй да зарежем всичко и да хукнем. Манджата ми ще вкисне до утре, недоварена. Ами кокошките ти?
— Ще им насипя повечко, няма да се заносат за ден и половина. Утре вечер ще се приберем.
Баба Веска стоя дълго и мисли. Накрая каза:
— Ами какво да си облека...
— Тури си забрадка, че каската ще ти развали фризурата — разкикоти се дядото и се зае да приготви себе си.
— Ми ако няма свободни стаи? — сети се изведнъж тя.
— Айде, айде — успокои я дядо Спас, — Динко Аркадаша все ще ни намери място.
— Що не му се обадиш първо?
— Ще го изненадаме. Хем и жива кокошка ще му занесем, подарък.
— А! — плесна с ръце баба Веска. — Ще караш моторетката и кокошка ще носиш?
— Ти ще я носиш, Веске, в кошницата.
Бабата го изгледа с присвити очи:
— Спасе, ти май си глътнал сто грама тая сутрин?
— Приготвяй се, пък аз отивам у Симо за мотора.


--- сцена петстотин двадесет и осма ---
Половин час по-късно

Баба Веска, пременена в пъстра рокля, шушляково яке и китайски кецове, се въртеше из къщата, като влизаше от една стая в друга.
Дядо Спас влетя в антрето и извика:
— Готов съм, Веске! Обади ли се на децата?
— Обадих се. Изключих всичко... — огледа наоколо.
Дядото грабна ВЕФ-а от бюфета.
— Да не помъкнеш и музиката, Спасе? — смръщи се бабата.
— Че как без музиката! — завъртя копчето дядото и от транзистора гръмна песен на Маргарита Хранова.

— Къде ще го туриш тоз сандък?
— В чантата — отсече дядото. — Хем и да си го слушаме по пътя. Пък ти ще вардиш куцата Виолета, да не фръкне от кошницата, пущината. Аз съм ѝ вързал краката де, ама за всеки случай...
— Боже, дай ми сили да го изтърпя такъв — извъртя очи театрално бабата. — Ако ни видят децата, ще умрат от смях, а Веспасиана ще реве за куцата Виолета.
— Ще ѝ кажа, че е избягала по дворищата — махна с ръка дядо Спас. — Хайде, да вървим.
Огледаха за последно стаите, излязоха, баба Веска заключи къщата и портичката, а дядо Спас натика транзистора в голям кожен сак, преметна го през глава и рамо, бутна в ръцете на жена си кошницата с куцата Виолета и се зае да пали моторетката.
Ръмммм... Ръм-ръм-ръммммм... — огласи улицата моторът.
Двамата надянаха на главите си кафяви кожени моторни каски тип „тройка кебапчета“, баба Веска се настани отзад, прегърна дядо Спас през кръста, държейки в свивката на лакътя си кошницата с куцата кокошка.
— Готова ли си? — надвика мотора и музиката дядо Спас.
— Побъркан дъртак! — извика в ухото му бабата. — Готова съм.
Дядото даде газ и моторът потегли по улицата.
От оградата на съседния двор, скрита зад трендафила, комшийката Мара завистливо ги изпрати с поглед.
...
Моторът литна по широкия слънчев булевард и скоро срещна табелата за край на града. Пое между безкрайните нивя с още зелена пшеница, покрай нисичките растения на царевицата и слънчогледа, ограничавани от дългите тесни пояси от акация, бряст и ясен; покрай орехите, брезите и тополите, нашарили със сенките си шосето, на което моторът се явяваше единствен господар.
— Харесва ли ти, Веске? — извърна глава наляво и извика дядо Спас.
— Каквооо?
— Хубаво ли ти е, викам? — повтори по-силно.
— Гледай напред ти! — направи му забележка баба Веска и отново долепи буза към брезентовото му яке, радвайки се на слънчевата картина наоколо.
Над нивите се стрелкаха дребни птички, шмугваха се в рошавата пшеница и после се вдигаха високо нагоре.
Баба Веска надникна в кошницата при куцата Виолета и тъжно извъртя очи.
Пред тях изникна каруца, мотористът елегантно я заобиколи, приветствайки я с два къси и един дълъг клаксон. От каруцата вдигнаха ръка за поздрав и проследиха мотора, който бързо се отдалечаваше с веещата се шарена рокля и стърчащата кошница.
А слънцето от ослепително синия си дом щедро изливаше спокойствие и топлина над обширната хълмиста равнина.


--- сцена петстотин двадесет и девета ---
Кабинетът на другаря Спасов

— Къде, казваш, заминали? — отпи от кафето мъжът и придържайки с рамо слушалката към ухото си, зарушка по бюрото из купчина папки. — За два дена на Яташка кория? Гледай ти, каква изненада — разсмя се гръмко. — В „Стъкловица“ ли ще отседнат? Аха... Какво?.. Каквооо! С мотора? — другарят Спасов заряза папките и стисна слушалката. — Ми нали баща ми го продаде на Симо Казабланката... Нелче, сигурна ли си, че с мотора?.. Брех, да му се не види! Ударили са го на младежки лудории — захили се мъжът. — Чак да им завиди човек... Ааа, не. Имам още малко работа и си идвам... Днес, нали е събота, освободил съм Парушева и ще трябва да свърша някои неща сам... Не, не... Съвсем малко... Хайде — затвори телефона и отпи от чашата. — Какво ли ги е прихванало старите — прокара ръка през косата си. — Всъщност, защо пък не!
Телефонът иззвъня:
— Да? — вдигна веднага другарят Спасов.
— Шефе, ела бързо в моделиерната — чу се мъжки глас отсреща.
— Пожар ли има? — попита директорът.
— По-хубаво е!
— Паднал е портретът от стената?
— Хахаха... Ще подскочиш като го видиш, шефе, новия модел. Изкарахме го. Да вземеш вкъщи един чифт за малкия, да пробваш как се държи. Тъй ще ти хареса, че ще заръчаш да направим до четиридесет и шести номер такива.
— Ахахаха — разсмя се сърдечно другарят Спасов. — Дано не ти е напразна хвалбата, Богдане, че ще те туря две поредни събрания да водиш! Мисли му! — затвори, събра папките и ги понесе към стаята на секретарката. Остави ги на бюрото и понечи да излезе, когато телефонът иззвъня.
— Кабинета на директора — отговори веднага другарят Спасов. — Кой го търси?.. По каква работа?.. Директорът не е на разположение в момента, заповядайте в понеделник... Благодаря, и на вас приятен ден! — затвори и каза: — Я колко било хубаво да си секретарка! — напусна стаята и забърза по коридора към стълбите.


--- сцена петстотин и тридесета ---
Същия ден, късен следобед, улица „Нашедетска“, дома на Спасови

Във всекидневната Нелчето обличаше малкия Антон в дрешки за разходка, докато той и баща му гледаха детско филмче по телевизията. Момченцето, без да откъсва поглед от екрана, охотно се оставяше да бъде пременено в къси бели панталонки, бяла блузка с картинка на „Ну, погоди!“ и къси бели чорапки.
— Готови сме! — обяви Нелчето и го огледа. Взе гребенче от масата и среса златистата му косичка. — Голям симпатяга, а? — обърна го към баща му.
— Дааа — съгласи се другарят Спасов и стана от фотьойла. — Дай да видим сега експеримента на Богдан.
Мъжът отвори картонената кутия, която стоеше на един стол и извади чифт сандалчета от кожени лентички в два цвята и ги заразглежда.
— Я виж! — подаде ги на жена си.
Малкият се обърна и загледа сандалчетата. Протегна ръчичка и майка му му подаде едното. Момченцето го огледа и го вдигна към личицето си. Помириса го и се ухили широко, след което го върна на майка си и се приготви да бъде обут.
Двамата родители прихнаха.
— Виж го ти, как определя качеството нашият специалист! — извика през смях другарят Спасов.
— Ами ти носиш от завода същата миризма — обясни Нелчето — на кожа и лепило. Позната му е — зае се да обува сандалите на крачетата на момченцето.
— Лесно ли ти е? — запита мъжът.
— Удобно, да! — коментира тя. — И са много приятни на пипане. Интересна кройка... И като цвят са симпатични...
— Вътре в подложката е специалният елемент, който щял да издигне Богдан на световно ниво като рационализатор — обясни другарят Спасов и допълни с усмивка: — Децата щели да искат да спят с тях.
Нелчето закопча и второто сандалче и малкият Антон се смъкна от канапето.
— Готови ли сме? — попита мъжът.
— Така мисля — отвърна жената.
— Да тръгваме тогава.
Тримата напуснаха апартамента. Вън на двора ги пресрещна Веспасиана:
— Може ли десет стотинки за семки?
— Последно няма да дойдеш на разходка с нас, така ли? — попита другарят Спасов, а Нелчето извади портмонето си от чантата.
— Не, ще ходим за семки, после ще играем народна — обясни дъщеря им.
— Къде ще ходите за семки? — полюбопитства майката и подаде стотинките на детето.
— Мерси! При една баба Елена... Зад гимназията живее... В една къща...
— Хм! Кой знае каква е тази баба и какви са ѝ семките — поклати глава Нелчето и пооправи блузката ѝ.
— Конски зъб — обясни момиченцето възторжено. — Знайш кви едри! Заслужават си — защити производството на баба Елена. — Пече ги на двора, на огън между тухли, а отгоре — черна тенекия. Бърка ги с ръка и прави кесийки от вестници. Пълни ги топли, топли... Много са хубави!
Нелчето направи смръщена физиономия към другаря Спасов, който слушаше с усмивка.
— Друго продава ли тази баба Елена? — попита той.
Сиана вдигна раменца.
— Не знам. Да я питам ли?
— Не, не! Няма нужда — махна с ръка бащата.
— Да внимавате с колите! — нареди майката.
— Добре! — съгласи се Веспасиана, обърна им гръб и затича към улицата, където я чакаха Ивелинка и Екатерина.


--- сцена петстотин тридесет и първа ---

— Антоне, ела да видим какво са пуснали в Универсалния, може да ти харесаме нещо за лятото — хвана го за ръка Нелчето.
— Нали на разходка сме тръгнали — опъна се мъжът, — не по магазините.
— Нищо де, така и така сме тука — задърпа го тя.
— С малкия в магазина? — опита се да се отърве той. — Знаеш, че става невъзможен.
— Ти си невъзможен, не той — скара му се престорено жената.
— Айде друг път, а? — опита се да преговаря мъжът.
— Все така казваш.
— Дай да се разходим из градината, да не си губим времето из разни дрешници...
— Антоне! — изгледа го Нелчето. — Винаги така правиш! Много си сложен, да му се не види! Какво ще ти стане, ако поразгледаме и ти харесаме нещо? И пари съм взела...
— Намислила си го от сутринта, нали? — заподозря я той.
— Да! — призна си тя. — Защо всеки път трябва коленопреклонно да ти се моля да влезеш с мен в магазин?
— Знаеш, че мразя! Каквото ми избереш — нося го, само не ме карай да се тикам из закачалките.
— Носиш го, друг път! Упорито магаре! — разсърди се жената.
— Виж — заговори внимателно той, — ако малкият не беше с нас, щях да се навия...
— Гледай! — извика зарадвано Нелчето и посочи към читалището. — Огнян с приятелчетата си. Ела! — забърза нататък, дърпайки двамата Антоновци за ръце. — Огняне...
Момчето ги видя и им се ухили:
— На разходка ли?
Момичетата от компанията веднага се спуснаха на малкия и запискаха подобаващо.
— Огняне, ще ти оставим за малко брат ти, да видим с баща ти едни работи в Универсалния. После ще ви намерим из центъра. Нали нямаш нищо против?
— Оставете ни го — обади се едно от момичетата, преди Огнян да успее да отвори уста. — Даже колкото искате. Ние ще го разходим.
Огнян изгледа намръщено девойката, Нелчето я погледна признателно, а другарят Спасов остана над нещата.
Нелчето благодари и задърпа мъжа си към големия магазин.
— Какъв късмет, нали, Антоне? — пърхаше радостно.
Той мълчеше, стиснал устни.
Усетил се в центъра на специално внимание, малкият Антон се развихри. Раздаваше целувки наред, отговаряше с широка усмивка на въпросите на какичките, показваше картинката на блузката си и дори се опита да събуе новите сандали, за да ги представи на любопитните.
— Голям образ е тоя малкият! — хилеше се момичето, което обеща да се грижи за него. — Огняне, много прилича на тебе. Какво да го почерпим? Сладолед дават ли му вашите?
— Как сладолед бе! — възмути се Манол — На мене едва миналата година ми разрешиха.
Компанията избухна в смях и огласи центъра.
— Горкичкият... — изписка друго момиче. — На мене като малка ми извадиха сливиците и после ме спукаха от сладолед. Затова не обичам.
— Ейии, блазе ти — обади се Петьо. — Я да видя какво имаш сега в устата си на мястото на сливиците.
— Чупката — перна го девойката и се наведе към хлапето.
От долната страна на центъра се зададе Кет Балу, понесла с две ръце картон, завит с шарена хартия.
— Ето я! — извика Захари. — Идва с изненадата.
Кет Балу приближи и извика зарадвано:
— Я кой бил тука... Дръж за малко! — бутна товара си в ръцете на Захари и се наведе към момченцето: — Какво прави на кака сладурчето? А? Беше ли ти мъчно за мене? Защото на мене за тебе ми беше ужасно мъчно — вдигна го, размениха си целувки и го пусна долу.
Малкият Антон изпъна крак, да покаже новата си придобивка, и зачака отзива на Кет.
— Аууу, какви хубави сандалчета имаш! Браво! Виж сега какво ще ти подаря! — обърна се към Захари и разгърна пакета.
Цял картон с лъскави корекомски яйца се облещи в ръцете на момчето.
Групичката ахна.
Кет Балу взе едно яйце и клекна пред момченцето:
— Заповядай! — подаде му го. — Обичаш ли шоколадови яйца? Вътре има играчка, нали знаеш...
Малкият Антон взе подаръка, разглежда го съсредоточено известно време и се зае да лющи станиола.
— Взимайте де — изправи се Кет Балу и огледа компанията. — За вас са!
Младежите запосягаха към картона, развеселени.
Огнян стоеше като гръмнат и не смееше да си вземе яйце.
— Ето ти и на теб — подаде му едно Кет Балу. — Ето ти и още едно, за сестричката ти.
— Откъде имаш цял картон корекомски яйца? — не се сдържа и попита той.
— От майка ми, разбира се — изгледа го момичето, — не знаеш ли? Управител е на корекома и когато нещо се издъни в отношенията ни, ме подкупва с подаръци в гигантски количества — за мен и приятелите ми.
— А ние сърдечно ѝ благодарим! — каза Стръки с пълна с шоколад уста. — Да седнем отсреща на пейките и да си видим играчките!
Девойката, която беше поела отговорността за малкия Антон, го взе на ръце и компанията хукна към градинката срещу Универсалния магазин.
Огнян, Захари и Кет Балу останаха да стърчат насред центъра — Захари все още с картона в ръце, Огнян с двете яйца, а Кет Балу, с ръце на кръста, загледана в щастливите си приятели.
— Голяма издънка трябва да е направила майка ти — отбеляза Огнян.
— Ами! — махна с ръка момичето. — Аз си ѝ знам номерата и не ѝ се връзвам вече. Но пък я обичам, като почне да си чисти съвестта — разсмя се лъчезарно и тръгна към останалите, подканяйки двете момчета: — Хайде, да вървим да сглобяваме играчки. — обърна се към Огнян и добави: — Друг път ще ти разкажа повече.


Край на шестдесет и пета серия

Всички серии на филма

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: 9585 (15 юни 2014 04:21)

вуйна Райненто лозе -  да, точно така се казва  xixi

Отново поздравления за много интересната серия. А също така ако може да разберем в какво се е издънила майката на Кет Балу.

Прииска ми се и аз да имам такива сандалки с два цвята.  


 
 
№2 от: Цонка (15 юни 2014 08:05)

wink А, разбира се, в следващата серия ще ни обясни Кет за майка си, за отношенията им и "издънките", които водят до екстра извинения  icecream




--------------------
 
 
№3 от: tivesto (15 юни 2014 11:07)

Много весела серия пълна с интересни лафове! Чакам с нетърпение да разбера как ще си изкарат почивката дядо Спас и баба Веска! Дано мотора издържи и не се развали някъде по пътя, че да се налага другаря Спасов да ги спасява!

 




--------------------
 
 
№4 от: Anakin Skywalker (15 юни 2014 12:02)

Цитат: tivesto
как ще си изкарат почивката дядо Спас и баба Веска!

Ами чудесно със сигурност! ok2  Аз от седмица искам да пратя нашите на морето и да им се чудиш на акъла защо се опъват neznam  ???   И не с моторетката (татко навремето имаше Ява), колата bruuum искам да им дам както всяка година... а те... sad 

Цитат Цонка: "Двамата надянаха на главите си кафяви кожени моторни каски тип Тройка кебачета..." xixi2

Не моторни, по скоро танкистки каски, Цоне ok2 mig_mig  Сякаш и в момента виждам такава пред очите си. Много бяха смешни xaxa2  Със същата каска караше Симсон-ката си и агронома чичо Кольо (по прякор Буп Кольо) на село. Великолепен филмов разказ за шейсет и пети път! hi bravo2 smile




--------------------
 
 
№5 от: Цонка (15 юни 2014 12:09)

wink Чичо Тошко от отсрещния апартамент караше Балкана си с такава. А мотора, заедно с дървата си за огрев, държеше в специален ламаринен гараж в двора на блока, който гараж, или по-точно покривът му, се явяваше кораба на Блейк.




--------------------
 
 
№6 от: 9585 (15 юни 2014 13:12)

Пропуснах да изкажа възхищението си от надеждата на другаря Спасов портретът да е паднал от стената  xixi2


 
 
№7 от: Айви (15 юни 2014 13:51)

  Страхотна серия, както винаги, Цоне!   hiphip
 

Цитат: tivesto
Дано мотора издържи и не се развали някъде по пътя,

  hum-hum  И на мен ми минава подобна мисъл...
 
Цял картон с лъскави корекомски яйца се облещи в ръцете на момчето.
 
 В този момент ми се прииска и аз да съм от компанията! xixi  


 
 
№8 от: didimus (17 юни 2014 22:54)

И на мен много, ама много ми харесва чувството за хумор в сем. Спасови wink wink!" ...Дааа, сега е момента да му отмъстим..." и " Дойдохме да ти кажем лека нощ"  xixi
"Я, колко хубаво било да си секретарка!" - не е истина просто! 


 
 
№9 от: Зико (20 юни 2014 20:02)

Благодаря, Цоне! yess


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!