Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Шестдесет и седма серия "Гостенка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
19-07-2014, 09:51 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
шестдесет и седма серия „Гостенка“

--- сцена петстотин тридесет и девета ---

В слънчевото утро на петнадесети юли Веспасиана и Огнян бързаха по жълтите плочи на центъра. Понесъл голяма кафява кожена пътническа чанта, баткото крачеше напред, прехвърляйки я от ръка в ръка, а момиченцето подскачаше радостно след него.
— Батко, ти нали ще дойдеш на лагера да ме видиш някой път? — догони го и зададе въпроса си, а Огнян отвърна:
— Ако мога, ще дойда. Хайде, че закъсняваме. Автобусът ще тръгне без тебе.
— Батко, ами ти като ходеше на пионерски лагер, там запознаваше ли се с много деца?
— Разбира се, че се запознавах.
— Ами харесваше ли ти на лагера или ти омръзваше до края? — подтичваше и питаше Сиана.
— До края все повече ми харесваше и даже не исках да свършва — обясни момчето.
— Така ли? — заскача радостно момиченцето. — На какъв лагер ти харесваше повече — на море или на планина?
— Сианче — без да спира бързия ход, я погледна Огнян и прехвърли чанта в другата си ръка, — поне за шейсети път ми провеждаш това интервю, не ти ли омръзна?
— Харесва ми да ми разказваш.
— Ще отидеш на твоя си лагер и ще разбереш кое как е. Ако ти хареса, ще искаш да ходиш всяко лято. Ако не ти хареса...
— Дали ще ми хареса, ти как мислиш?
— Не знам. На мен винаги ми е харесвало.
Стигнаха площадчето между сградите на ДСК и БЧК, където се бяха събрали родители, братя и сестри изпращачи, лагерници — дечурлига на възраст от четвърти до седми клас, дружинни ръководители и учители. Групата жужеше радостно, децата говореха шумно, смееха се и тичаха между чанти и куфари, подредени в очакване на автобуса.
Веспасиана и Огнян се спряха и заразглеждаха множеството.
— Батко — хвана го за ръката и се надигна към ухото му Сиана, — ми те се познават всички бе — прошепна.
Момчето огледа по-задълбочено масата, стисна успокоително ръката на момиченцето и като се приведе над него, тихо заобяснява:
— Ей там, виж, едно момиченце колкото тебе, стои с баба си и чака. По-нататък друго, по-голямо, си приказва с момиче, с което страшно си приличат, може би е сестра му, която го изпраща. И онова момче... Ееее там, до тротоара, стои самичко с чантата си. Него никой не го изпраща.
Веспасиана слушаше думите на брат си и започваше да се успокоява.
— Хм! — заключи накрая. — Може пък да не е чак толкова лошо да не познаваш никого. Виж! — извика. — Медицинската сестра на училището.
Двамата се приближиха до една жена и поздравиха.
— А, Веспасиана! Ето те — зарадва им се жената. — Ела да те отбележат в списъка. Носиш ли бележката за паразити?
Момиченцето кимна, остави батко си и последва медицинската сестра до групата ръководители, където друга жена с тефтер я отбеляза в него.
В този момент откъм улицата на пазара се зададе син междуградски автобус, зави към площадчето и спря. Отвори врати и дечурлигата се втурнаха вътре, помъкнали багажите си.
Веспасиана се върна при батко си:
— Хайде! — понечи да вземе чантата си, но Огнян я изпревари:
— Аз ще ти я кача вътре, ти върви да си намериш място — даде указания той.
Веспасиана се вмъкна в автобуса и седна на една свободна седалка, далеч назад.
Огнян се провря между родителите и децата, стигна седалката и остави чантата в краката на сестра си.
— Ами... — ухили ѝ се. — Приятно забавление! И да внимаваш в морето, ясно! Хайде! — закачи я с пръст по нослето и тръгна да си ходи.
— Батко! — спря го момиченцето и когато той се обърна, каза: — Предай много поздрави на мама и татко. И на Антон.
Огнян се разсмя гръмко:
— Ще предам!
Измъкна се навън и застана край прозореца на Сиана, продължавайки да се смее. Тя му замаха, залепена за стъклото. Скоро вратите се затвориха, автобусът направи кръг и излезе на улицата на пазара, откъдето пое към морето.


--- сцена петстотин и четиридесета ---

Огнян вървеше към центъра, пъхнал ръце в джобовете на дънките, и се смееше полугласно. Отсреща се зададе Кет Балу, понесла сноп листи, облечена в къса бяла рокличка и бели сандали, с прихваната с тънка бяла панделка светла коса, традиционно заметната пред лявото рамо. Двамата спряха на площада пред блока със супермаркета.
— Вицове ли си разказваш? — вместо поздрав го подхвана момичето.
— Качих сестра си току-що на автобуса, замина на лагер, и знаеш ли какво ми поръча? Да занеса поздрави на нашите — разказа през смях момчето. — Сякаш не се разделиха само преди половин час.
— Може вече да ѝ е домъчняло — допусна момичето.
— Сигурно. Ти къде отиваш?
— До майка ми — кимна с глава девойката към сградата срещу супермаркета, в която се помещаваше Кореком. — Забравила вкъщи тези документи — вдигна листите — и ми се обади да ѝ ги занеса. Ако искаш ме почакай, оставям ги и идвам.
— Ще те почакам — обеща той. — Ама да не се забравиш.
— Сега се връщам — изтича нататък момичето и хлътна зад стъклената врата на корекома.
Тридесет секунди по-късно излезе.
— Искаш ли геврек и боза? — посрещна я с предложение момчето.
— Мии... — поколеба се девойката. — Може.
Двамата минаха през ганга на блока със супермаркета, който блок отделяше площада от „Стария град“, и се наредиха на опашката за гевреци в началото на редицата от дюкяни в етнографския комплекс.
— Два — поръча Огнян, когато им дойде редът.
— В хартия или на канапче? — чу се отвътре мъжки глас.
— На канапче.
— Двадесет и четири стотинки — едра космата ръка подаде през отвора два геврека, свързани с хартиен канап, и прие стотинките от Огнян.
— Горещи са, затова на канапче — обясни той на Зорница, докато минаваха през вратата на съседното на гевреците помещение. — Малка или голяма боза предпочиташ?
— Малка.
— Една малка от шест и една голяма от девет — поръча той и когато жената зад тезгяха им напълни чашите, попита: — Може ли навън?
— Да ми върнете после стъкларията обаче! — заповяда бозаджийката и прибра петнадесетте стотинки от чинийката.
Отвън двамата избраха една слънчева пейка без облегалка и седнаха, като Огнян я прекрачи и подреди внимателно двете чаши с боза между себе си и девойката, после вдигна канапчето с гевреците и ги залюля пред лицето ѝ: — Избери си!
Зорница постави пред него няколко монети, после посегна към гевреците, счупи единия и го измъкна от канапа.
— Ей, ама наистина прекаляваш! — посочи той стотинките.
— Нали знаеш, че не приемам почерпки — напомни му тя.
— Да раздаваш корекомски яйца с картони можеш, а да приемеш една боза не можеш.
— Онова е нещо съвсем друго — Зорница запрехвърля геврека от едната в другата ръка. — Още е горещ.
— Ти защо няма да бъдеш на бригадата на електротехникума към БКС? — отпи от бозата момчето и зададе тема на разговор. — Цялата компания ще бъде. Даже и аз имах намерение да ни запиша там, но нещата се уредиха за Албена, с нашия випуск от гимназията.
— Да „ни“ запиша? — не разбра добре тя, но веднага се сети и махна с ръка: — Ааа, да! Софийската връзка... Забравих — отпи от своята чаша и обясни: — Аз ще се включа в есенната бригада. Предпочитам гроздобера пред почистването на кварталните градинки.
— И какво ще правиш дотогава?
— В края на юли заминавам при баща ми в Бургас. Обикновено там прекарвам част от лятната ваканция. С неговото семейство.
Огнян спря да дъвче геврек и изгледа момичето продължително, след което каза тихо:
— Как звучи само „с неговото семейство“...
— Как звучи? — попита Зорница.
— Страшно!
— На мен не ми звучи страшно, защото съм пораснала в това положение — обясни тя. — През лятото съм на гости на баща ми, през останалото време — на гости на майка ми... — направи опит да се пошегува.
— И никога ли не си била едновременно с двамата някъде?
— Развели са се, когато съм била на година и половина. Имам някакви мътни картини в съзнанието си, образи, бебешки спомени, как са заедно в стаята над кошчето ми, разговарят... Но майка ми твърди, че не е възможно да си спомням от толкова ранна възраст. Не ми вярва и настоява, че си въобразявам...
— Аз ти вярвам!
— Така ли?
— И аз имам бебешки спомени. Например от креватчето ми в старата къща... И от пода на стаята също — каза с усмивка момчето.
Двамата млъкнаха и се замислиха.
— И защо са се развели? — продължи да любопитства той.
— Те изобщо е нямало да се оженят, ако не съм се случила аз. Запознали се едно лято, докато майка ми стажувала в Слънчев бряг, а той бил тъкмо завършил и работел в Нефтохим, инженер-механик, поставял нови производствени инсталации. Тя страшно се влюбила. А той пък си имал дългогодишна приятелка...
Огнян, съвсем забравил геврека, слушаше с нескрито удивление разказа на момичето.
— И когато се разбрало, че съм на път, той поел кавалерски отговорността и се оженил за майка ми.
— Значи ти си родена в Бургас — констатира момчето. — И след като са си подредили семейството, защо им е трябвало да се развеждат?
— Защото не става само единият да е влюбен, а другият да приема нещата по задължение. Не се разбирали и решили да се разделят. Майка ми се върнала с мене тук, при своите родители, а той се оженил за любимата си, която му била простила. Имат две деца — момче на тринадесет и момиче на девет.
— И те как те възприемат? — не спираше да пита Огнян. — Семейството като цяло, имам предвид.
— Баща ми е готин и се разбираме чудесно. Жена му е голяма сладурана, добър човек — усмихна се момичето. — А дребните си умират да ме показват на приятелчетата си и да се фукат с кака си, дето е толкоз важна, че ги удостоява с вниманието си само през лятото — разсмя се Зорница и допълни: — Изглеждат доволни от факта, че имат по-голяма сестра. Било то и „по погрешка“, както се изразява майка ми, когато изпадне в някое от самосъжалителните си състояния. Тогава започва да крещи, че мрази баща ми и в червата и не ще да чуе за него. А аз приличам на него и тя лесно пренася яда си върху мен. Твърди, че двамата сме най-големите грешки в живота ѝ.
Огнян слушаше с отворена уста и не смееше да прекъсне разказа ѝ.
— А като започне да ѝ минава — продължи Зорница, — излива пороища сълзи и извинения, разправяйки ми, че съм единствения човек в света, когото обича, и не съм никаква грешка... — изсмя се момичето и размаха геврека. — Аз, разбира се, знам, че ме обича. Знам и още, че не омраза изпитва и към баща ми, а точно обратното, и си мечтае един ден да се съберат отново. Затова и не се омъжва повторно, въпреки че има висящо предложение от „онзи нетърпим досадник“, както нарича майор Жеков от милицията, дето от години я чака да се осъзнае. Когато пък съвсем ѝ минат кризите, ме засипва с подаръци и със съвети как трябва да внимавам в какво се забърквам, за да не изпадна в нейното положение, и прочее родителски наставления — отхапа от геврека и каза с пълна уста: — Виж как се раздрънках и аз... Ама и ти питаш, питаш...
— Каква история само! — възкликна момчето.
— Отстрани може би е интересна, но всъщност е съвсем банална за героите в нея — отвърна момичето.
Млъкнаха и се заеха сериозно с гевреците и бозата. Около тях се разхождаха майки с колички; тичаха момиченца в цветни роклички; момченца търкаляха топка, а други спираха пред чешмата срещу гевреците и със специалния метален съд с дълга дръжка, закачен на синджир и приличен на черпак, пълнеха вода от силната струя и пиеха, пръскаха се, смееха се, после се разбягваха с радостни викове.
Скоро Огнян наруши мълчанието:
— Изглежда, когато природата си науми да създаде шедьовър, е готова да го направи дори с цената на грешка.
Зорница отпусна ръка с чашата, която тъкмо вдигаше, за да допие, и го изгледа продължително, после стана.
— Трябва да тръгвам — взе и неговата празна чаша от пейката и се отправи към бозаджийницата.
— Да не ми се обиди нещо? — Огнян я последва, обезпокоен.
Момичето влезе, остави чашите на тезгяха, благодари на жената и излезе.
— Нещо лошо ли казах? — продължаваше да се тревожи момчето отвън.
— Това беше най-милото нещо, което някой ми е казвал през целия ми шестнайсетгодишен живот — обясни девойката. — Сега наистина трябва да тръгвам — с бърза крачка пое към ганга на блока, за да излезе на центъра, зарязвайки момчето да стърчи самотно пред бозаджийницата.


--- сцена петстотин четиридесет и първа ---

Автобусът с лагерници зави вдясно и спря до тротоара пред ниска ограда с парапет върху основа от балчишки камък, зад която се простираше зелен двор, последван от асфалтиран плац и двуетажна сграда. Децата се изсипаха навън под наставленията на ръководителите и помъкнали тежки чанти, преминаха през тесния портал. Изкачиха каменните стъпала и се събраха в двора.
— Ама това е училище... — премина шепот от уста на уста.
— Моля за внимание! — запляска с ръце една от ръководителките. — По списък! Чувате си името и номера на стаята. Четири стаи са в сградата на училището, останалите — горе в бунгалата — посочи с глава високите стръмни стълби на юг от сградата, които водеха до П-образно подредени зелени дървени бараки.
Жената започна да изрежда имена и децата се отделяха в посочената групичка.
Дванадесет момиченца на възраст четвърти за пети клас, сред които и Веспасиана, насочени към втора стая в сградата, изкачиха десетината стъпала към входа, влязоха и свиха по коридора вляво. На етажа стаите бяха две. По-отдалечената от входа беше тяхната.
Веспасиана бутна очилата си нагоре и понесла с мъка кафявата си чанта, пристъпи тържествено през прага на първото в живота си лагерно помещение.
Класна стая без чинове. Вместо тях — дванадесет пружинни легла — пет на реда на вратата отляво, долепени перпендикулярно на стената; шест перпендикулярно долепени до отсрещната стена под прозорците; едно самотно легло, успоредно на стената с черната дъска, покачено върху подиума за катедрата; шкаф на срещуположната стена в дъното. Високи прозорци, с олющени дограми и украсени с обърнати по гръб изсъхнали пеперуди и мухи первази; висок таван с паяжина; крушки, висящи на кабели; изсветлели стени, някога охра; едър, захабен паркет на пода.
Момиченцата заизбираха легла. Веспасиана стоеше насред стаята и чакаше. Онова, което остана незаето, се намираше в най-отдалечения от вратата ъгъл, под последния прозорец. Тя замъкна чантата си до него и го заоглежда. Дюшек, две кафяви одеяла, сгънати в единия край, комплект чаршафи, сгънати върху одеялата. Възглавницата привлече вниманието на детето. Едър надпис с химикал върху самия плат гласеше: „Краката ти миришат на умрели катерички“.
Детето се разхили и прочете надписа на глас, което пък привлече вниманието на момиченцето от съседното легло.
— Какво? — приближи то и надникна през рамото на Сиана. — Краката ти миришат на умрели катерички — прочете на свой ред и се закикоти.
— Веспасиана — първа протегната ръка.
— Ивелина — втора протегната ръка посрещна първата.
— Я! — зарадва се притежателката на първата ръка. — Също като най-добрата ми приятелка от блока.
В стаята влезе една от ръководителките и застана в средата с ръце на кръста:
— Преди да сложите чаршафите, завивките да се изтупат навън — даде указания, обърна се и бързо напусна помещението.
Момиченцата награбиха одеялата и се заизнизваха по коридора. След малко на двора, две по две, вдигнаха пушилка до небесата, оживени и засмени, сякаш се знаеха от години.


--- сцена петстотин четиридесет и втора ---
Същия ден, по обяд

Дядо Спас, другарят Спасов и Огнян, и тримата изплескани с масло, се занимаваха с мотора, проснат върху тротоара пред къщата на дядо Спас и баба Веска.
— Казах ти, татко, да не я взимаш обратно тази бракма и да оставиш Симо Казабланката да ѝ бере гайлето — ядосваше се другарят Спасов. — Ама ти... Спомени, сантименти...
— Закара ни машината и ни прибра от Яташка кория — застъпи се за мотора дядо Спас. — И на майка ти ѝ хареса. Сетне ходихме няколко пъти към лозята на разходка...
— И съвсем я разбихте по черните пътища — каза сърдито мъжът. — На мене не я даваше едно време...
— Че да си строшиш главата ли? Хлапашка работа — махна с мръсния парцал в ръка дядото. — Да се докарваш на момичетата.
— Я дай да видим сега! — вдигна мотора от земята другарят Спасов, изтри ръце в парцала, който баща му му подаде. Моторът запали след няколко опита и замърка, а мъжът се качи, даде газ и се изгуби надолу по улицата. Скоро се зададе отново, спря пред портата на къщата и със светнало лице извика: — Брех, да му се не види! Бях забравил каква е радост!
— Аааа, виждаш ли? — поклати глава дядо Спас. — Пък ми се караш, че съм си го прибрал обратно. Веднъж седнеш ли, не мойш го остави.
— Татко, искам да го пробвам и аз — намеси се и Огнян.
— Обаче полека — вдигна пръст другарят Спасов, — караш бавно и внимаваш с лостчето, нали разбра.
Огнян, запали, даде газ, възседна мотора и внимателно пое по улицата.
— Това беше! — обърна се към баща си другарят Спасов. — Вече няма да можеш да го откачиш. Само стой и гледай.
От двора на къщата излязоха баба Веска и Нелчето, повели малкия Антон за ръка.
— Къде е Огнян? — озърна се Нелчето. — Ами моторът?
— Познай! — ухили ѝ се другарят Спасов.
Отдолу се зададе машината с Огнян, спря елегантно, момчето изгаси двигателя и слезе, сияещо.
— Татко, искам да си извадя книжка и да го карам официално.
— А! — плесна с ръце баба Веска. — Само туй липсваше. Официално!
— За този мотор ще почакаш още малко за книжка — потупа го по рамото баща му. — Ето тука, докато е празна улицата, карай.
Момчето запали отново, качи се, обърна и забръмча надолу.
— Що му пуснахте мухата бе! — скара им се баба Веска. — Да го задигне някой път, че да хукне като замаян, да се пребие.
— Е де! — скара ѝ се дядо Спас. — Как тъй ще го задигне без да пита!
— Антон как го задигаше! — начумери се баба Веска.
— Само два пъти — защити се с невинна физиономия другарят Спасов.
Огнян се върна и спря до тях.
— Татко, може ли утре да взема с него Валерия от гарата?
— Хийии бре! — извика баба Веска, сякаш питаха нея. — Хептен пощръкля!
— Че то на Валерия като не се докараме, на кого? — смигна на сина си другарят Спасов.
— Ама даваш ли ми? — подскочи радостно момчето.
— Не, разбира се! — попари надеждите му бащата.


--- сцена петстотин четиридесет и трета ---
По-късно следобед, дома на Спасови

— Чудо голямо е машината на дядо — говореше тихо в телефонната слушалка Огнян. — Даже се опитах да склоня татко да те взема утре сутринта от гарата с нея, обаче той ме отряза.
— Ти да не си мислиш, че щях да се кача с тебе на мотор? — разсмя се отсреща Валерия.
— Нямаш ми доверие ли? — възмути се момчето.
— Никакво! — отвърна през смях девойката.
— Хайде, да идва по-бързо утре — пожела Огнян.
— Леле, нашите както се опънаха, за малко да не ме пуснат да дойда по-рано. Тревожат се да не ви притеснявам... Добре че баща ти им се обади.
— Голяма работа е татко! — каза с гордост момчето. — Ти какво ще правиш сега?
— Ще си прегледам отново багажа и ще чакам да дойде време за влака — обясни девойката. — Ами ти?
— Започнах си реферата за лятото и ще пиша цял следобед и цяла вечер, че по-нататък няма кога.
— Каква ти е темата?
— „Увлечението като ценност на съвременната младеж“ — каза тържествено момчето.
— Много интересно! — разсмя се Валерия.
— А колко материал изчетох... Ти знаеш ли, че социалнопсихическата природа на личността трябва да се възпитава, за да бъде тая природа социалистическа?
— Ами сигурно! — не спираше да се смее момичето. — Иначе ще вземе невъзпитаната ти природа да се увлече неправилно и животът ти да се окаже несъдържателен.
— А така! — зарадва се момчето. — Ще ми помогнеш да си допиша реферата, виждам, че ги разбираш нещата.
Двамата се закикотиха.
— Хайде, сега затварям — каза момичето, — а ти пиши.
— Валериана?
— Ммм?
— До утре!
— До утре...


--- сцена петстотин четиридесет и четвърта ---
По същото време, стаята в лагера на Веспасиана

Тръбата изсвири и момиченцата се размърдаха в леглата. Вратата се отвори и влезе ръководителката:
— Четири часът е, край на почивката! Следобедната закуска е отвън, хапвате и се събирате за практически упражнения с медицинската сестра.
Жената остави след себе си вратата отворена и един прозорец се тръшна от течението.
Децата станаха, сънени, от леглата си и се защураха напред-назад. След малко, облечени, излязоха навън.
Върху широкия каменен парапет отстрани на входа беше поставена грамадна тава с топли сиренки, а една едра жена в бяла престилка и забрадка раздаваше на най-нетърпеливите.
— Как мирише само... — възкликна Веспасиана и бутна с пръстче очилата си. — Елате, Иве, Живе, да се наредим.
Трите нови приятелки — Веспасиана, Ивето и Живето, застанаха на опашката и скоро задъвкаха топлите сиренки, разхождайки се в тревата покрай оградата на лагера.
— Вижте! — извика Ивето. — Отсреща има стрелбище.
Момичетата изтичаха в ъгъла на оградата, покачиха се върху зидарията и се загледаха през улицата.
Ивето:
— Висят рошави маймунки на ластик...
Живето:
— И шарени бастунчета виждам...
Сиана:
— Малеее, ако ни пуснат навън, трябва да си купим.
— Може даже още утре, като отиваме на плаж.
— Няма да ни пуснат.
— Тогава по-нататък...
— Плажът бил далече.
— Аз си нося пояс. И топка нося.
— Ейии, да поиграем след упражненията...
Чу се треньорска свирка, последвана от женски глас:
— Втори отряд при мене!
Дечурлигата се скупчиха около жената и тя ги поведе към средата на зелената площ, където насядаха в кръг.
— Това е медицинската сестра на нашето училище — прошушна Веспасиана на новите си приятелки.
— Първи урок: почистване и превързване на рана — сестрата извади от чантата си принадлежностите за целта и огледа децата: — Има ли доброволец?
— С рана ли? — обади се едно момче.
— Ако има с рана, още по-добре! — усмихна се жената.
— Ама е засъхнала — стана момчето и се приближи.
— Лошо! Ще се наложи да потичаш наоколо, докато паднеш и си обелиш другото коляно.
Момчето хукна към плаца.
— Я се връщай! — извика след него тя, децата се закикотиха, а когато онзи си седна на мястото, сестрата вдигна тъмно шишенце и обяви: — Йод. Само около раната! Спирт! — също! — показа второ шишенце и посегна за трето, вдигна го и обяви: — Кислородна вода... Риванол... Марля... Болния, ако обичаш, подай си коляното с раната. Гледайте внимателно, защото после ще го направите вие.
Децата се попреместиха по-близо.
— Май ще е доста интересно на тоя лагер — каза доволно Веспасиана.
— Май да — съгласиха се Ивето и Живето и трите се загледаха с интерес в действията на медицинската сестра.


--- сцена петстотин четиридесет и пета---
На следващия ден следобед, центъра на града

Огнян, Валерия и Захари вървяха от дясната страна на дългия слънчев център, като Огнян посочваше магазините, покрай които минаваха, и обясняваше на момичето:
— Книжарницата, юношеския магазин, спортния магазин, показния, кулинарния... Паметника, чешма... Бонбонения магазин, аптеката, магазина за обувки „Пирин“, „Минерал сувенир“, оптиката, хотела с кафето и дискотеката на младежкия културен център...
— Запомних — каза убедително момичето.
Излязоха на широкия площад.
— Защо Светла отказа да дойде? — полюбопитства Валерия, обръщайки се към Захари.
— Защото не харесва компанията — обясни ѝ той. — Нито веднъж не пожела да излезе с нас, за да ги опознае. Наумила си е, че са надувки и разхайтени и няма работа с тях.
— Ами те са си такива — разхили се Огнян, след него и Захари.
— Нали все разправяш, че са страшно готини — каза Валерия.
— Ето ги! — посочи Захари.
В сянката на дърветата пред витрините на „Валентина“ се беше събрала голяма част от тайфата. Всички ядяха сладолед във вафлени кофички, разговаряха шумно и се смееха.
— Охо! Ето ги Захари и Огнян. С гостенката... — съобщи едно момиче и компанията млъкна, като рязко се обърна в указаната посока.
Тримата се приближиха и Захари и Огнян поздравиха приятелите си:
— Привет!
Групичката в пълна тишина заразглежда новодошлата.
Облечена в бледожълта блузка с чуждоземен надпис, опасана в къси дънкови панталонки, с жълт колан; с жълти сандали и разпусната дълга до кръста коса, слабо прихваната на тила с шнола в типичния за нея стил Гуинивър или Тристановата Изолда, Валерия стоеше смутено.
— Това е Валерия — представи я Огнян.
— Здравейте — вдигна ръка тя и им се усмихна приятелски.
— Здравей! — пое инициативата от страна на компанията Стръки и се приближи до момичето. — Станимир, накъсо Стръки — подаде ѝ ръка, след което се наведе и я целуна по двете бузи.
— Манол — представи се и изпълни същата операция следващият.
— Александър, накъсо Санди — последваха ръкостискане и целувки.
— Ей, ей, ей — намеси се Огнян през смях, — я по-полека...
— Нали ти разправяше, че там имали такава традиция... — обясни му Петьо и докато се приготвяше да се запознае, допълни: — Пък и имаме да ти отмъщаваме... Ооох! — извика, защото в същия момент момичето до него го смушка с все сила с лакът, така че онзи си изпусна сладоледа върху маратонката. — Еее, гледай какво направи, Дарино — изгледа я ядосано той.
— Без да искам! Извинявай! — издърпа го настрани за ръкава тя и докато останалите се запознаваха, го подхвана: — Луд ли си, че дрънкаш такива работи бе? Имал да си отмъщава... Ха сега иди ѝ обясни за какво отмъщение става въпрос, като ѝ разкажеш дето Огнян целуна Зорница. Ама че си глупак! И интригант отгоре на това!
— Не съобразих — виновно се почеса по тила момчето. — Исках само да се пошегувам...
— Няма да се бъркаш, където не ти е работа! Даже и на шега! — заповяда момичето и тикна в ръцете му сладоледа си: — Ето ти моя, задето съборих твоя! — после вдигна от земята смачканата кофичка и я изхвърли в близкото кошче за боклук.
— Къде са останалите бе? — огледа се Захари. — Няма ли да ходим към езерото?
— Влязоха във „Валентина“, да миришат парфюми — отговори му момичешки глас от групата.
— Идват — посочи с глава Стръки.
Към групата се приближиха тичешком, с радостни викове четири момичета, сред които и Кет Балу.
— Бързо, да бягаме, докато не са ни пипнали — извика едното, когато стигнаха тайфата.
— Изпръскахме им пробите... — обясни през смях друго.
— Миришем на сто различни неща — затика ръцете си в носовете на приятелите си третото.
— Миришете на френски кокошки — сбърчи нос Стръки. — Запознайте се с Валерия!
Кет Балу вече стоеше като препарирана пред гостенката и я разглеждаше, което предизвика вниманието на останалите. Млъкнаха и зачакаха с интерес.
— Я виж, харесва ли ти? — изненадващо Кет Балу вдигна лявата си китка под носа ѝ.
Валерия помириса и отвърна:
— Не е лошо. Малко е тежичко.
— И сладникаво — съгласи се Кет. — Я виж това — вдигна дясната си китка.
Валерия помириса.
— Това е българска роза от освежителна кърпичка.
Няколко момичета се закикотиха.
— Позна! Браво! — похвали я Кет Балу. — Ти какъв парфюм използваш?
— Фльор дьо фльор — отвърна Валерия и се обърна към Стръки: — Като френска кокошка — ухили му се.
Групичката се разшумя весело, а Кет Балу протегна ръка:
— Зорница.
— Валерия — прие ръката гостенката.
— Вижте! — извика едно от момичетата, които избягаха от „Валентина“. — Онази продавачка идва за нас! Води и управителката... Да се махаме! — посочи към магазина и смеейки се, подкани групата да се размърда.
— Айде на стрелбището...
— И на количките...
Всички хукнаха, а Огнян и Валерия останаха на местата си.
— Е? — попита я повече с поглед той.
— Мии... — отвърна му повече с усмивка тя, вдигайки рамене.
— Да ги настигнем — хвана я за ръка и двамата затичаха по нагорещения юлски жълт център към зеленината и прохладата на Градската градина.


--- сцена петстотин четиридесет и шеста ---

При количките беше спокойно в жаркия следобед. Вървеше музика, няколко хлапета се въртяха вътре в кръг, а младежът, който пускаше количките, ги беше зарязал и се занимаваше с момиче в къса пола, което му показваше някакво лъскаво списание.
Компанията се изсипа и наруши спокойствието им.
— Чупката! — спря машинките младежът и хлапетиите се изнесоха. — Настанявайте се — кимна на тайфата. — Измъкнете и допълнителните — посочи към резерва от две колички в ъгъла.
— Искаме за четири пъти — обяви Стръки. — От втория път нататък — на половин цена обаче!
— На половин, ама без билети — вдигна пръст младежът.
— Много ясно — кимна Стръки и махна с ръка към компанията.
Разпределиха се по двойки и след малко зафучаха бясно сред трясъци, викове, смях.
— Как ти се вижда софиянката? — попита момичето в количката на Манол, свило ръка на тръба до ухото му.
— Уф! Страхотна! — зави рязко наляво момчето, за да избегне Петьо и Дарина, които летяха, ухилени, срещу тях. — И с тоя лек акцент, направо зашеметяваща... — извъртя очи мечтателно.
— Мъъ-хъъ — съгласи се девойката. — Зорка ще има да почака...
— Какво да чака? — не разбра Манол и я изгледа, но в същия момент отзад ги връхлетяха Стръки и Зорница, отместиха ги, помахаха им и отпътуваха към отсрещния край на пистата, където се забиха в подиума.
— Ехооо... Пазете сееее... — две момичета в една количка обикаляха пистата по най-външния ѝ край, опитвайки се да избягват останалите.
— Не ви ли е скучноооо... — пресрещна ги количка с две момчета вътре и ги тресна челно.
Момичетата запищяха радостно:
— Махнете се бе, агресориии — измъкнаха се назад и тръгнаха да търсят спасение..
— Тясна е пистата за вашите възможности — извика след тях единият от преследвачите. — Откажете се...
Момичетата отговориха със смях и се включиха в голямото задръстване в центъра.
— Сетих се за чичо Манчо и Пипси на Слънчев бряг — извика в ухото на Огнян Валерия, докато чакаха да се освободи пътят.
— Я виж не ти ли виси фотоапаратът извън количката — ухили ѝ се той.
— Ей! — плесна с ръце момичето. — Аз го забравих в София. Знаех си, че нещо пропускам...
— Вашите ще го донесат вдругиден, като пристигнат.
— Можехме да си направим снимки сега...
— Не се сетих да взема моя — Огнян ловко изведе количката на открито пространство и ускори. — Искаш ли да покараш малко? — предложи ѝ волана.
— Не! — отказа момичето и зае аристократична поза. — Предпочитам да се возя с личния си шофьор.
Силен удар отзад разтури аристократичната ѝ поза. Петьо и Дарина ги изпратиха в далечния ъгъл, след което, хилейки се, се извиниха и избягаха от местопроизшествието.
— Да ги настигна ли? — попита заканително Огнян.
— Нека живеят — с кралски жест ги пощади Валерия и двамата се разсмяха.
— Много се радвам, че дойде по-рано! — наведе се над ухото ѝ той.
— И аз!
Наоколо се беше събрала тълпа от чакащи, привлечени от шумната компания.
Градската градина се изпълваше с разхождащи се от всички възрасти, пейките се заемаха постепенно, на стрелбището вече висеше тълпа дечурлига, пред пуканките се изви безкрайна опашка, компания младежи с китара окупира розариума. Момиченце се затича по наклонената алея към люлките, пльосна се по корем и зарева, майка му го вдигна и го заутешава, батко му тикна рошав захарен памук в лицето му, то отказа и отново хукна към люлките. Велосипедисти профучаха с балканчетата си и свиха към езерото. На спортната площадка се подредиха два отбора, а публиката по пейките ръкопляскаше нетърпеливо. Безгрижие озаряваше лицата на хората в светлия късен следобед на поредния горещ юлски ден.

Край на шестдесет и седма серия

Някои важни уточнения:
1. Песента е The land of make believe на Bucks Fizz.
2. Ето как изглежда сега лагерът на Веспасиана. Вече не е училище. В сградата се помещават детска градина и Община Кранево. Бунгалата са си все същите, но за тях — догодина, когато ще сме в същия лагер и ще спим в тях, даже точно във втората врата, под прозореца wink

Шестдесет и седма серия "Гостенка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм Шестдесет и седма серия "Гостенка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: bat_mitco (19 юли 2014 10:34)

АААААААААААА...ПУ СЪМ ПЪРВИЯ ЧИТАТЕЛОЗРИТЕЕЕЕЕЛ... lol




--------------------
 
 
№2 от: Anakin Skywalker (19 юли 2014 10:51)

НЕЕЕ, НЯМААА ПЪЪЪЪК.... tongue3   АЗ БЯХ ПЪРВИЯ!!! puh_taram  

bravoo




--------------------
 
 
№3 от: Цонка (19 юли 2014 10:57)

xaxa2 На един ред сме всички tantz




--------------------
 
 
№4 от: bat_mitco (19 юли 2014 11:44)




--------------------
 
 
№5 от: tivesto (19 юли 2014 15:55)

Еххааааа, каква изненада!!! Днес не очаквах епизод от любимия ми сериал! Много ми хареса! И лагерите обичам и гостенките обичам! Цоне, благодаря ти за доброто настроение! С огромно нетърпение очаквам следващата серия!




--------------------
 
 
№6 от: Айви (19 юли 2014 22:12)

  bravo2 Серията, както винаги е супер!!!  hiphip
  Нещо много почна да се затяга положението между Огнян, Валерия и Кет Балу.  hum-hum Как ли ще приключи това?  girl_sigh
 Но сериалът не искам никога да приключва! wink  


 
 
№7 от: Маргарита Василева (20 юли 2014 22:28)

Еха, този път успях да се вредя за втория ред hiphip .

И аз споделям мнението на Айви.Да не стане „От два стола - на земята“. bomba .

Отново увлекателна серия, Благодаря, Цонче!




--------------------
 
 
№8 от: vmarkowa (21 юли 2014 12:44)

Поздравления за чудесната серия! Спомних си за моя първи (и единствен) лагер на морето, точно на възрастта на Веспасиана. Не ми понесе добре, хем международен беше, само за отличени пионери. Четири дни преди края имах възможност да се обадя по телефона вкъщи и се разплаках. На другия ден нашите пристигнаха и след доста уговорки успяха да ме измъкнат. Следващите два дни обикаляхме Дюни, Елените...Не сме спали там, де, само цъкахме с език :) Беше толкова хубаво!


 
 
№9 от: Цонка (21 юли 2014 15:39)

Цитат: vmarkowa
Не ми понесе добре

На мен ми беше много тревожно в началото. Сестра ми ме изпрати до споменатия площад пред БЧК /лагер-школата беше под неговата егида, на БЧК/. И по същия начин, като в серията, разглеждах останалите, но коментирах с изкуствено приповдигнато настроение, за да не усети сестра ми моите тревоги. За нищо на света не бих ги признала пред когото и да било от нашите тогава. После, като се запознахме с децата... беше истински интересно, но всеки ден, привечер, към пет и половина, гледах една къща - през улицата отсреща, тухлена, която следобедното слънце осветяваше ярко и тази светлина върху стената и прозорците й ми напомняше за моята си махала, в която по това време нашите се прибираха от работа. И в стомаха ме стягаше една такава болка... Беше си ми мъчно. Иначе, този първи лагер беше нещо като "показнО" от страна на по-големите wink Гледах ги и им се възхищавах на щуротиите, учейки съответно уроците за себе си :))) А те, големите, никак не се пестяха откъм изцепки. Беше хубав първи лагер - 1982 година, втората половина на юли. И всеки следващ беше все по-хубав, докато не пораснах. Даже, докато пишех серията, не спрях да се жалвам, че ми се ходи на пионерски лагер, нещо, което няма начин да се повтори, освен, разбира се, ако не си го филмираш сам  wink

Благодаря ви, другарчета, за милите думи! kiss  




--------------------
 
 
№10 от: Anakin Skywalker (21 юли 2014 22:19)

Цитат: Айви
Нещо много почна да се затяга положението между Огнян, Валерия и Кет Балу.

Ами да винимава Огнян да не оплеска нещата, като моя милост! request podsmruk

Иначе романтиката все по-осезаемо и все по трайно се настанява в сериала. roza

Цонче, bravo2

 

Цитат: Цонка
1982 година, втората половина на юли.
 

Моето най велико морско преживяване беше тогава. За което писах вече, преди две лета в чест на 30 годишната от тези емоции. sun




--------------------
 
 
№11 от: 9585 (22 юли 2014 03:16)

Дарина като нахока Петьо, помислих, че Валерия е чула и ще последва олеле мале ... А да видим сега какво ще стане, обикновено тия работи не остават завинаги скрити, а като знаем Валерия, ще има пак да се откъртват снежни лавини и неописуеми бури ще се вихрят, но авторката може да пощади Огнян милия ...  no Във всички случаи чакам с нетърпение развитието на събитията, а също така ми е много важно дали на Кет Балу майка й ще хване птиченцето на рамото си и на майор Жеков да му излезе късмета :)
По тоя повод се сетих веднъж Вера Маринова като беше на гости на Слави, и каза, че сега била омъжена в Англия (ако правилно си спомням), и че мъжът й 20 години бил влюбен в нея и я чакал да се накани, та накрая тя кандисала и сега колко щастливи били и така нататък. Та не мога да разбера тази жена защо не иска да се омъжи за майора.
Кет Балу като застана пред Валерия, ми минаха няколко възможни емоции, за сега обаче като гледам е спокойно. Валерия непоклатима, истинска кралица, сигурна в неизместеността си (има ли такава дума изобщо?!?), а Кет Балу непоказваща с нищо, че иска да й отнеме Огнян, а може би вътрешно съставя рецептата за отровата, която ще й свари в казана ... ? Вкарах ли се много във филма, Цонче?
(Учудващо тая фраза тук си е тъкмо на мястото си, това все пак е филм, за Бога) xixi  
Хайде моля те, не ни измъчвай дълго със следващата серия, и да е пак така дълга, ако не е много нахално girl_sigh  


 
 
№12 от: Цонка (22 юли 2014 09:50)

Ех, Гале бе!!!xixi2 

Цитат: 9585
Вкарах ли се много във филма
Много!  xixi

Цитат: 9585
не мога да разбера тази жена защо не иска да се омъжи за майора
Предполагам, че за негово добро lol

Цитат: 9585
следващата серия да е пак така дълга, ако не е много нахално
Не е многоtongue




--------------------
 
 
№13 от: kitten (23 юли 2014 01:12)

Цонче, чак сега намерих време да прочета най-новите три серии. Чудесни са, както винаги! yess




--------------------
 
 
№14 от: катя милушева (23 юли 2014 22:57)

 Ти си неизчерпаема, Цоне. Просто нямам думи! Какъв разкош, какъв размах и изразитоз жива!

love grabgrab bravo2 !


 
 
№15 от: Маргарита Василева (28 юли 2014 00:00)

Цитат: Anakin Skywalker
Моето най велико морско преживяване беше тогава. За което писах вече, преди две лета в чест на 30 годишната от тези емоции. sun

Жоре, ще съм ти благодарна да ни припомниш, моля!




--------------------
 
 
№16 от: Anakin Skywalker (28 юли 2014 16:52)

Цитат: Маргарита Василева
Жоре, ще съм ти благодарна да ни припомниш, моля!

ok2 ОК, другарчета. Това беше година, в която също имаше Мондиал - Испания 82. nomer1  В почивната станция бяхме 32 хлапета на почти еднаква възраст плюс три дребосъка от детската градина. Толкова деца не сме се събирали никога наведнъж по време на почивка. Разбира няколкото най верни мои приятелчета. Бяхме вече поотраснали. Освен плажните sun игри, заформяха се футболни мачлета на вече несъществуващото игрище ( podsmruk ) едно мини световно първенство. Почти всеки се именуваше на тогавашните зезди - Марадона, Зико, Сократес, Паоло Роси, Румениге, Брайтнер, Кевин Кигън. Е имаше и такива "балеринки", които просто кокетно танцуваха по терена и ги изгонихме. После големия брат на едината "балерина"  щеше да ни бие. boksyor Игри на волейбол, в които се включваха и момиченцата, и които прерастваха в игра на картоф - да биеш с топката клекналите в средата. Игри на федербал - боси на зелената прясно окосена и поливана морава. Състезания по подреждането на кубчето на Рубик. Вечер като сме пообиколили градчето, лунапарка и стрелбищата се прибирахме в двора на станцията и се заформяха игри на жмичка. Гледахме сериала за възрастни Богат Беден и още и още спомени... smile

 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 7
Потребители: 0
Гости: 7

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по: