Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Шестдесет и девета серия "Курортно-бригадирска серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
24-08-2014, 18:58 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
шестдесет и девета „Курортно-бригадирска серия“

--- сцена петстотин петдесет и четвърта ---
Последната седмица на юли, Албена

Във фоайето на хотела беше спокойно. Фотьойлите и канапетата скучаеха празни под двата едри филодендрона и препичаха гърбовете си на струящата през тюлените пердета на грамадните френски прозорци слънчева светлина.
При мокрия бюфет в ъгъла се настаниха на високите столчета двама чужденци — мъж и жена, натоварени с шарен надут дюшек и сламено кошче с подаваща се отвътре бяла хавлия с тъмносин надпис „Nivea”
— Добри дьен! — поздравиха на чешки.
— Добри дьен! — отвърна им барманът, около двадесет и две-тригодишен момък с бяла риза, черен панталон и усмивка с трапчинки на двете бузи. — Цо бисте хтели к питиии? — удължи гласната накрая и двамата чехи се разсмяха, след което мъжът поръча:
— Джус а колу, просим.
— Джус а кола йиж брзе — зае се с колд дринк машината момчето. — Бърже идат сок и кола, както казваме по нашия край — напълни чашите и им ги поднесе.
— Дьекуье! — благодариха двамата в един глас.
— Моля! Удоволствието е за мен! — остави ги младежът и се зае да полира чаши.
По стълбите, отляво на рецепцията по диагонал срещу бара, се смъкна с прахосмукачка в ръка жена на около четиридесет и пет, с червеникава, заносана от злоупотреба с къдрин коса, с дебела линия черен молив около очите, облечена във вишневочервена престилка с бели маншети на късите ръкави и бяла якичка. Остави прахосмукачката до ъгъла на барплота и се намести на едно високо столче, далече от чехите.
— Нено, пиленце — обърна се към бармана, — дай, кака, едно късо и една кòличка, да се ободря, че да рипна да очистя хола, докато не съм заспала ей там на диванчето.
— Да не си хайманосвала нейде снощи, како Величке? — ухили ѝ се момчето и се обърна към кафе машината.
— Ооох-ох-ох... Хайманосвала — сбърчи лице. — Дъщерята и зетят домъкнаха приятели на гости у дома. С деца! И с техните двете — цяла сюрия калпазани. Манджи ли да приготвям, дечурлига ли да събирам из стаите... Цяла вечер така. Моите като си пъхнат краката под масата, като заразпъват едни речи по международни проблеми, щото нали си нямаме наши, чуждите дертове оправяме, хеле зетят, дето вещ във всичко... Дай ядене! Дай пиене... Още пиене... Пък той на моите години, смокът му със смок, голям стаж има, държи! Докато не видят дъното на дамаджаната не мирясват — жената взе чашата с кафе, която ѝ поднесе Нено, и сръбна. — Ух, че си го докарал! Ама ако сè тъй го правиш, хич няма да изкяриш от твойта работа.
— Нали за тебе ма, како Величке — разсмя се младежът и бутна чаша с ледена кòла пред нея.
— Тъй, тъй — съгласи се жената и се върна на своите проблеми. — Тя, щерката, щото много окумуш, завъртя началника си... Двайсе години дърт от нея, ама началник. Като ми го доведе навремето вкъщи, да го покаже, само дето не умрях. Какво да ѝ кажа? Да беше жив моят Рачко, да ѝ налее мозък, ама нà. Пък и тя се надува, защитава го: „Той цял живот мене е чакал ма, майко. Обичам го. И всичко си има — автомобил, къща, висок пост... Как да изпусна такъв късмет! Знаеш ли колко трудно се намират днес свободни такива ценни екземпляри?“ „Знам, викам ѝ аз, открай време се намират трудно, затуй баща ти заради едната хубост го избрах, а тоя да го махаш от тебе и да си хващаш учението!“ Пък тя ми се хили и ей ти нà, вече шеста година го води. Таман беше свършила техникума, отиде на работа в завода, щото не я приеха вишо, и там го намери, пустия. Още на втория ден. На третия вече бяха хукнали по ханчетата, на четвъртия казаха ще се женят, не могат един без друг.
— Значи може наистина нея да е чакал... — измисли да каже Нено.
— Абе остави! — махна с ръка кака Величка и обърна в гърлото си остатъка от горещото кафе, загаси го с ледената кòла и смени плочата: — Къде е наш'та софиянка, рецепцията празна стои? — кимна нататък жената.
— Вътре е. Нещо брои и подрежда вече цял час.
— А, брои, значи! — кимна кака Величка и обърна поглед към официалния вход, откъдето в този момент влизаше Огнян, облечен в същата униформа като Нено, в черен панталон и бяла риза. — Ей го è, и паленцето се появи! — зарадва му се жената. — Къде те юркат тебе от сутринта?
— Ми насам-натам... — отвърна ѝ, усмихнат, Огнян и се загледа към празната рецепция.
— Трябваше ни тука да свършиш една работа, пък те няма, а уж си наш'то пиколо — каза сериозно камериерката.
— Управителката ме изпрати до Централното управление — обясни Огнян и мина делово на въпроса: — За каква работа ви трябвах?
— Да занесеш едно разхладително на доктор Спасова в кабинета ѝ, че жегата нещо я уловила.
Огнян я изгледа удивено.
— Не знаех, че в хотела има и лекарка, мислех, че е само доктор Русков.
— Ааа, има, има — поклати глава жената и направи знак на Нено: — Налей една кòличка!
Барманът се ухили широко и се зае с поръчката.
— Къде ѝ е кабинетът? — попита Огнян, избърса чело с ръка и взе чашата с кòла, от която стърчеше сламка.
— Ееееейиии там — посочи към рецепцията жената.
Момчето се обърна нататък. В тоя момент от стаичката на администраторите излезе Валерия — в елегантна тъмна пола и снежнобяла риза, с прибрана в стегнат кок коса, остави купчина картончета при книгата за регистрация на плота на рецепцията и без да погледне към бюфета, бързо се върна обратно в стаичката.
Огнян стоя мълчаливо няколко секунди, след което избухна в силен смях, изгледа с блеснали очи камериерката и бармана и радостно понесе нататък чашата с кока-кола.
— Я чакай малко! — извика след него Нено. — Върни се! — взе една сламка и я добави при другата в чашата. — Върви сега! — Огнян се отдалечи, а младежът се обърна към жената: — Много ги будалкаш тия двамата. Доктор Спасова... Хи-хи-хи...
— Ми като са ми толкоз симпатични — въздъхна тя, — гълъбчета мамини. Красота, любов, образование... Как да ти кажа... Ей такова нещо се полагаше на мойта хубавата щерка, ама като е шантава...
— Стига я окайва де — скара ѝ се младежът. — Нали на нея ѝ е добре, пък ти вместо да се радваш...
— Абе какво ѝ е добрето! — изгледа го камериерката. — Да беше се вземала с някой, дето ѝ подхожда, ей такъв като тебе например, студентче, да я дръпне да учат, да я завърти из онез среди... А тя, на твоите години още, пък с две деца вече, че и двете на онзи дърт ва'пирин мязат!
Нено се разхили, а жената стана и награби прахосмукачката.
— Айде, да очистя наоколо, докато не ме е подбрала управителката. Мерси за кафенцето! Барманът кимна и отиде да прибере чашите и стотинките на чехите, които си бяха отишли.


--- сцена петстотин петдесет и пета ---

Огнян мина зад плота на рецепцията и надникна в стаичката на администраторите.
— Ехоо... Много работиш.
— Огняне — обърна се Валерия, зарадвана. — Моля те, ела да ми помогнеш, защото вече пети път ги броя тия адресни карти и всеки път различно число изкарвам, а трябва да се опишат за статистиката и да се заведат в архива.
На ниската масичка пред канапето и двата фотьойла бяха разхвърляни безброй картончета. Огнян ги огледа и се ухили на момичето, подавайки ѝ чашата с кòла:
— Кака Величка и Нено ти я пращат. Да се освежиш.
— Благодаря! — пое чашата тя, намести двете сламки една срещу друга, отпи от едната и бутна чашата в лицето на Огнян. Той смукна от другата сламка и посочи към картончетата:
— И защо не ти излизат?
— Не знам защо! — вдигна рамене девойката и пооправи косата си, като натика измъкнал се кичур обратно в стегнатия кок. — Изглежда никак не ме бива в броенето.
— Така е — разсмя се Огнян, седна на канапето и се зае да разделя картончетата на купчинки. — Затова ти отговаряш за естествознанието и литературата, а математиката я поемам аз.
— Съгласна съм! — отпи от кòлата момичето и отново поднесе чашата към момчето. — Като каза „литература“, да знаеш, че съм измислила нещо по твоя реферат за увлечението.
— Мислила си върху реферата ми?
— Аха. Измислих как можеш да изпъкнеш пред останалите с нещо интересно.
— Значи ето защо не ти излиза бройката на адресните карти — установи Огнян и я изгледа радостно. — Защото си мислила за мене, как да ме изпъкнеш.
— Искаш ли да си изпъкнал или не?
— Да не мислиш, че някой ще седне да го чете тоя реферат?
— Ще му измислим интересно въведение — разпали се Валерия. — Удариш ли с първите изречения по вниманието на даскалите, дето ще го проверяват, гарантирано ще го изчетат докрай. „Увлечението като ценност на съвременната младеж“, нали така беше темата?
— Точно така.
— И нали каза, че имало някакви допитвания, описани в книгите, дето си чел по проблема.
— Имаше, да, питали някакви французи разни глупости... Да се покаже колко е тревожно положението на запад и колко младежите там са недоволни... Мисля си даже, че е фалшиво проучването.
— Ти пък ще си направиш свое! Съвсем истинско! Направо анкета! Ще разпитаме всички наоколо. И колегите, и гостите на хотела... Ще имаш истинското мнение на истински хора и нищо няма да спестиш в реферата — каза зарадвано момичето, отпи от кòлата и му подаде чашата: — Допий я, не искам повече. Ще нагледам рецепцията — надникна от стаичката.
Отвън, във фоайето, беше все така пусто и спокойно. Бръмчеше прахосмукачката на кака Величка, а Нено зад бара съсредоточено лющеше етикета на бутилка швепс.
Валерия се върна отново вътре.
— Не може нищо да не се спести — каза Огнян, който беше зарязал броенето и мислеше върху реферата. — Ако опишем всичко, което разкажат, ще излезем портаджии — сложи ръце зад тила и изпъна крака под масичката.
— Прав си — замисли се момичето. — Може да пропуснем кофтите моменти и да оставим само удобните за целта.
— Ето на! От „съвсем истинско“ стигнахме до „съвсем фалшиво“, също като разпита на французите.
— Уфффф... — намръщи се Валерия. — Така е.
— Какво пък, да си направим анкетата ей така, само за нас, и да видим какво ще излезе. Ако ни хареса, ще я вмъкнем в реферата.
— Става! Аз вече съм измислила няколко въпроса и смятам да започна с Нено. После ще разпитам Хелена и Яромир, Олга, Настя и Володар, Юрген, Свен и други, които се навият...Така ще имаме мнението на българската младеж, на чехословашката, съветската, немската и шведската... Ще стане грандиозна анкета — потри ръце момичето.
— Юрген и Свен аз ще ги интервюирам — смръщи вежди Огнян. — Руският им е много скапан. Аз ще ги разпитам на английски. Освен това не ми е приятно да общуваш отблизо с тях.
Валерия вдигна изненадано вежди.
— Я виж ти!
— Особено с Юрген, след онази вечер... на забавата на плажа — допълни със суров тон Огнян.
Девойката мълча няколко секунди, после се разсмя:
— Чудя се дали да взема приказките ти на сериозно и да ти се разсърдя, или да се зарадвам задето си се раздразнил от поведението на Юрген — седна на канапето при него и го загледа, усмихната, а той дообясни:
— Няма да мога да те опазя от подобни типове, ако ти самата си решила да им обръщаш внимание.
— Не виждам от какво трябва да ме пазиш — каза вече сериозно момичето. — Никой не ме е обидил с поведението си. Юрген просто си упражнява чара пред когото му падне.
— Да си го упражнява просто в Дрезден пред дрезденчанки! — тросна ѝ се той.
— Какво? — прихна изведнъж Валерия. — Я го кажи пак! — кикотейки се, се опита да повтори последните му думи. — Не мога да изговоря бързо толкова П-та, Д-та и Р-та последователно...
Огнян мълчеше, стиснал упорито устни.
Девойката спря да се смее, погледа го известно време, изучавайки лицето му, после каза внимателно:
— Какво те прихвана така изведнъж?
— Не знам — наведе глава момчето и замести безразборно картончетата по масата, а тя търпеливо зачака да чуе нататък. — Преди малко — пое въздух той и продължи, — при бюфета... кака Величка, нали я знаеш каква е, като ме пращаше да ти донеса кòлата, пусна една шегичка, която схванах в момента, в който погледнах насам, а ти се появи с картончетата в ръцете и беше една такава... единствена... Самичка... Сякаш оградена...
— Оградена?
— Да, сякаш отделена от целия свят с някаква оградка, а аз почувствах, че вътре в ограденото е събрано всичко мое... Как да ти го обясня... Едно такова присвиващо, радостно усещане... И като ми припомни Юрген и Свен, сякаш някакви лапи заграбиха онова зад оградката и аз...
— И ти се побърка — допълни момичето с усмивка.
— Нещо такова... — призна си момчето.
— Мдаа... Много добре познавам това чувство — каза тихичко Валерия.
— Чак сега осъзнах колко... колко си специална и значима... И колко много те обичам...
— Чак сега?— иронизира го тя.
— Чак сега, след шегичката на камериерката — потвърди той и млъкна, опитвайки се да се овладее. — Знаех, че е много, но изобщо не подозирах, че е чак толкова много и толкова истинско... Абе страшно много и истинско... И преди беше такова, но сега изведнъж стана някак си... по-ясно и по-хубаво... Дано ме разбираш...
— Опитвам се — каза девойката, взе лицето му между дланите си и го целуна, после се отдръпна и го загледа с усмивка. — Но ще внесеш повече яснота, ако ми кажеш каква беше шегичката, която предизвика такава вълна от чувства.
— Ще ти я кажа...
Мълчание.
— Е? — подкани го.
— След пет-шест-седем години...
— Охооо... — махна с ръка тя. — Отдавна ще си я забравил.
— Невъзможно! — отсече той. — Защото тогава вече няма да е шегичка, а факт.
Валерия понечи да пита още, но откъм рецепцията се чу глас:
— Хальооо...
— Някой се е върнал рано-рано от плажа — стана от канапето девойката и излезе от стаичката, за да се заеме с гостите отвън.
Огнян върна вниманието си към картончетата и ги заподрежда, но скоро се отказа.
— Нямат късмета да бъдат преброени днес тия карти — заряза ги, изпъна отново крака под масата, сложи ръце зад тила си и отправи мечтателен поглед в неопределена точка някъде пред себе си.


--- сцена петстотин петдесет и шеста ---
По същото време, заводската почивна станция в Двореца

На зелената площ пред столовата, под чадъри в бяло и жълто бяха подредени бели метални масички. На бели метални столове тип „виенски“ седяха Димана и Нелчето пред две големи бели чаши със син кант и се оглеждаха нетърпеливо към каменната ограда и улицата.
Димана — в къса моряшка рокля и бяла широка лента на главата, минаваща над бретона и завързана на тила ѝ под подстриганата на къса черта кестенява коса, седеше с елегантно кръстосани крака, обути в бели сандали с висок ток.
Нелчето — в бяла къса рокля на червени, оранжеви и жълти вакуоли, с оранжеви сандали от най-фини кожени лентички и коркова подметка, с разпусната руса коса, сресана на път в стил Агнета от АББА, седеше кръстосала крака симетрично на Диманините и си вееше с периферията на бяла шапка с оранжева панделка.
— Какво направиха тия мъже — измяука тъмнокосата и погледна миниатюрния часовник на фина верижка върху тънката си китка.
— Оххх лелеее... — въздъхна русата, — ако ние им причиним такава досада от чакането, Антон ще има да мърмори два дена.
Първата кимна и се разсмя едновременно, допи съдържанието на чашата си и сбърчи нос.
— Това кафе беше доста рядко.
— За мен е по-приемливо така — каза втората. — Иначе ми действа зле.
— Ние с Кайчо напоследък доста злоупотребявахме с кафе. Заради написването на учебника по химия... Налагаше се да работим по цели нощи, за да предадем навреме материала за редактиране и печат. Мисля, че свършихме добра работа. Но най-хубавото е, че успяхме за краткото време, което имахме, да се организираме и да действаме в пълен синхрон. Постигнахме неподозирана синергия в екипната ни работа. Дори научихме изненадващи неща един за друг... А когато приключихме, ни беше дори малко мъчно — изсмя се Димана, прикривайки чувствата си.
— А от есента сте колеги в Института — каза замислено Нелчето. — Колко хубаво... Антон отдавна ме навива да започна при него в завода. Знае, че работата в Общинския народен съвет ме отегчава и не ми носи никакви приятни емоции... И като свърши майчинството, ще трябва пак да се върна там... Но как да се откажа от нея? Звучи престижно, нищо че в действителност е чиста загуба на време и ме води към изглупяване. А и Антон в завода е на тоя пост ден до пладне, утре ще го изритат от високото и тогава какво, ще си ходим двамата ли? Пък и общественото мнение ме притеснява... Ще кажат „дошла да го контролира, няма му доверие...“
— Общественото мнение? Тоест мнението на задължителните учрежденски клюкарки? — изкриви устни Димана и смени кръстоската на краката. — Драга ми, истината е, че всъщност никой не се интересува от тебе или от мене, от Кайчо или от Антон повече, отколкото самите ние позволим. Колкото по-голямо виждаш в съзнанието си значението на клюкарското мнение и го коронясаш като „обществено“, толкова по-малък ставаш в собствените си очи. Ако нещо ти се иска и можеш да го направиш, действай! — погледна към улицата и извика: — Аха! — стана от стола и сложи ръце на кръста: — Ето ги другарите! Не ви ли е неудобно, че висим самички тук и ви чакаме? Казахте десет минути, а ви няма час и половина! Къде бяхте?
— Ауу, че сте хубави с тия рокли — приближи ухилен другарят Делнишки и се наведе да целуне Димана по бялата лента на главата.
— Няма да се спасиш с комплименти! — скара му се тя. — Уж само щяхте да погледнете форда, да разберете какво е онова, дето бъзка непрекъснато...
— Няма да повярвате... — започна разпалено другарят Спасов.
— Ясно! Не сте измислили нищо правдоподобно за отсъствието си — прекъсна го намръщено Димана.
— Разрушкахме колата, после обикаляхме и слушахме — заобяснява той, обръщайки се ту към Нелчето, ту към Димана, — докато най-накрая се отказахме и точно тук, малко преди паркинга, открихме големия проблем.
— Захар! — извика другарят Делнишки, вдигна миниатюрно правоъгълно пакетче и го размаха пред погледа на жена си. — В Правец, Диманке, като пихме кафе, ти къде остави захарчето?
Жената изкриви устни и се замисли.
— Мисля между седалките, при ръчната спирачка...
— А така! — каза мъжът и размаха енергично пакетчето до ухото ѝ. — Познаваш ли звука?
— Не може да бъде — извика удивено Димана. — Скъса ми нервите откакто тръгнахме преди седмица от София. Ама не пакетчето захар, а ти, дето се ослушваше непрекъснато и ме подлуди да търся откъде се чува вибрацията. Вибрация! — махна с ръка подигравателно тя.
— Следващия път, преди да разглобим колата, ще се огледам първо за захар! — обеща през смях другарят Делнишки. — Вие готови ли сте?
— Готови сме — казаха престорено сърдито в един глас двете.
— Хайде, да се разходим до Албена и да навестим дечурлигата на работното им място.
Жените вдигнаха дамските си чанти от съседните столове и четиримата напуснаха двора на станцията, повървяха до паркинга, където се качиха във форда на другаря Делнишки и потеглиха.


--- сцена петстотин петдесет и седма ---

Отляво на пътя, след стръмно спускащия се обрасъл с храсти и ниски дървета склон започваше морето, позлатено от искрите на слънцето, което стоеше като ослепително бяло петно върху ясносинята небесна дъска. При хоризонта двете синеви се събираха в контрастна черта.
Вдясно от пътя, по извисяващия се хълм, се редуваха вили — от най-прости дъсчени бараки, до модерни, измазани в бяло постройки, с високи цокли от балчишки камък, с елегантни дървени оградки на терасите, шезлонги с раиран плат по тях, подобни транспаранти зад стъклата, навити до половината на рула, разтворени дървени капаци, закачени за черчеветата, и гъста зеленина в дворчетата.
— Като кадри от френско-италианска филмова лента — възторгна се Димана откъм задната седалка, където се бяха разположили двете с Нелчето. — Сякаш са се сгъстили от последния път, като бяхме тук.
— Строят хората — потвърди другарят Спасов.
— Ти обаче все не се решаваш — подкачи го тя.
— Човек трябва да преценява възможностите си и да не се хвърля далеч пред тях — обясни той. — Не говоря за финансовите, а по принцип... Ако не е по силите ми да свърша нещо сам, така както смятам, че трябва да стане, по-добре да не се залавям.
— Ах, как се беше изнервил, докато се строеше почивната станция на завода — припомни Нелчето. — Не искам втори път да минаваме през това.
— Дето има една приказка — избумтя през смях другарят Делнишки, — видиш ли мъж да ходи като гламав и да си приказва сам, то или се развежда, или къща строи.
— Абе те да ставаха нещата както си им е редът — поклати глава другарят Спасов, — по всички правила и закони, да се хванеш и да си свършиш работата по вода. А то какво? Молѝ се на тоя, кланяй се на оня, досаждай, бутай рушвети, чакай, надявай се, пак се кланяй... Ааа, благодаря! Виж, ако Нела беше настояла, сигурно щях да се занимая... Но тя е умно момиче — ухили се на жена си, обърнат целия назад.
— Ако много ме ядосаш някой път, ще се тръшна за вила, като отмъщение — обеща Нелчето
— Много ще внимавам — пресегна се между седалките той, вдигна шапката с периферия от коленете на жена си и я постави на главата ѝ. После седна нормално на седалката си и се загледа напред.

Фордът на другаря Делнишки се носеше плавно по виещия се по хоризонталата на релефа път. Скоро стигна голямото пътно колело и сви вляво, към табелата на Албена.
Белнал се на ярката слънчева светлина, курортът ги посрещна с отлично поддържаните си градинки, безупречния асфалт със свежа маркировка, строгите бордюри, съвършения блясък на хотелските витрини и задължителните тайфи от сламено-бозави, опърлени от слънцето чужденци.
— Белият цвят, ароматът на диня, на море и крем „Нивеа“ — това е, с което свързвам Албена — каза усмихнато Димана, след като прибра главата си вътре в купето.
— Същото! — обяви и Нелчето. — В добавка — миризмата на коне от файтоните.
Двете се закикотиха.
Фордът сви към паркинга при автогарата, избра си местенце и скоро четиримата поеха пеша покрай цветните килими към вътрешността на курорта.
...


--- сцена петстотин петдесет и осма ---
В хотела

На бюфета се беше струпала дружина дечурлига и писукайки на руски, чакаше да получи своите напитки.
Нено действаше сръчно, като честичко напомняше на клиентите си да не се изправят по столовете, да не блъскат със стотинки по плота, да не се замерват с бонбони „Снежанка“ и да пазят тишина, защото се намират „в гостинице“, а не на „городском рынке“. Клиентите му продължаваха да се забавляват, пренебрегвайки условието „гостиница“. Момчето наля последните сокове, постави чашите на плота и даде указания на дружината да си ги изпие отвън на слънце, на чудесната зелена морава зад хотела. Когато и последното хлапе се изнесе, Нено изтри челото си с ръка, въздъхна дълбоко и се зае с нещо свое зад бара.
— Извинете — прекъсна го мъжки глас. — Не видяхме никого на рецепцията... Търсим Валерия и Огнян... Дали са на работа днес?
Нено вдигна разсеяно поглед към двете двойки възрастни и махна с ръка към рецепцията.
— Ааа, да, на работа са... Доктор Спасова е в стаичката, от сутринта брои адресни карти, а Огнян го извикаха по етажите...
Настана тишина — тежка и прашна на слънчевите лъчи, преминаващи през нарязаните листа на филодендроните. Изведнъж бумтящият смях на другаря Делнишки я разцепи като шарена басма. Последва го другарят Спасов.
Момчето изостави заниманието си и ги изгледа любопитно.
В този момент от стаичката на администраторите излезе Валерия и усмихната се запъти към посетителите.
— Татко! — каза зарадвано, като приближи бюфета. — Чух силен смях и веднага познах, че си ти. Здравейте — приветства ги подред момичето, като прегърна всеки един от четиримата. — Това е Нено — представи колегата си, — а това са баща ми, майка ми и родителите на Огнян — обясни.
— Приятно ми е — изкриви сконфузено устни момчето. — И се извинявам...
— Ахахахаа — другарят Делнишки посегна през плота и потупа приятелски бармана по рамото.
— Заповядайте! — като веща домакиня, Валерия ги настани на фотьойлите. — Искате ли нещо за пиене?
— Кафе — в един глас изговориха двамата Делнишки и другарят Спасов.
— Цитронада — поръча Нелчето.
Нено се зае с поръчката, а Валерия седна при гостите.
— Теб сама ли те оставят на рецепцията? — попита майка ѝ. — Без всякакъв опит...
— Две сме в дневната смяна, но колежката имала някаква работа в града и от сутринта съм сама. Но не е чак толкова страшно. Приемам и давам ключовете за стаите, отговарям на оплакванията, броя адресни карти... Вчера броихме бракувани чадъри... Онзи ден — хавлии с дупки... Цветна история — ухили им се момичето.
Нелчето се огледа неспокойно, а Валерия, уловила погледа ѝ, обясни:
— Огнян отиде да провери положението в двеста и четвърта стая. Дечурлигата нещо потрошили инвентара, без да кажат на никого. Камериерката видяла преди малко пораженията и го извика да помогне.
— Аха — кимна Нелчето.
Нено донесе кафетата и цитронадата. Валерия стана да му помогне. В този момент по стълбите, с подскоци през две, се смъкна Огнян, видя компанията и ухилен ги поздрави подред, после седна при тях.
— Как е работата, моето момче? — попита баща му.
— Екстра! — каза възторжено Огнян и се обърна към Валерия и Нено: — Шура, Володя, Андрюша и Женя играли снощи мач в стаята и свалили с топката глобусите на полилея и двете нощни лампи — заразправя през смях. — Смотали отломките във вестници и ги натикали в шкафа на тоалетката. Обаче кака ви Величка, нали е стара пушка-ветеранка, ги намерила. На всичко отгоре пукнали и стъклото на балконската врата...
— Ох, лелеее... — закикоти се Нено. — Вожатая Ольга ще им отпори ушите.
В този момент откъм градината, през френските прозорци, се вмъкнаха развихрени двама едри, русоляви младежи, по бански и хавлии, с плавници в ръцете.
— Хальоу, Валерия! — изговориха едновременно, виждайки девойката в компанията при фотьойлите. — Хай, О'гнян, Ниноо...
— Ъф, викингите пристигат! — измърмори Огнян под носа си, а баща му, единственият чул, го изгледа с любопитство, после огледа „викингите“.
Двамата се настаниха на столчетата при бюфета, а Нено изтича зад бара, за да изпълни поръчката им.
— Цвай маль кока! — поръча единият и се зазяпа към гостите. — Кто они? — обърна се на руски към Нено.
— Родители Валерии и родители Огняна — отвърна момчето и сръчно отвори две бутилки.
— Аааа — вдигна руси вежди онзи и отпи от кòлата. — Хорошѝ! Пойдём через минут на белот, а? Ты и О'гнян, я и Свен.
— Не можем бе, Юрген — вдигна рамене Нено. — Знаеш, че докато сме на работа не става. Довечера.
— Ааа, я, я! Арбайт... А они хотели бы? — кимна към гостите.
— Родители? — изненада се Нено.
— Я! Папы двое...
— Не знаю, спроси! — барманът се подпря с любопитство на плота и загледа след Юрген, който с дръзка походка се доближи до фотьойлите при двете семейства.
— Извините! — изгледа подред другаря Делнишки и другаря Спасов. — Мы хотели... а-а-а... белот, но они заняты — погледна към Огнян и Нено, после върна поглед на двамата мъже: — Если хотите... Вы... С нами... Приз для вас — шнапс! Для нас — нихц! Нур фройде! Я?
Другарите Делнишки и Спасов се спогледаха.
— Какво примамливо предложение — възкликна другарят Спасов, — да обърнем „викингите“ на белот, а Бараба?
— И да го полеем с шнапс... — допълни другият и двамата се разхилиха.
— Дори представа нямат къде се натикаха току-що приятелчетата — с блесналия поглед на акула, надушила плячка, довърши другарят Спасов.
— Антоне! — каза строго Нелчето. — Да не ни зарежете сега и да седнете на карти?
Мъжът ѝ се почеса неспокойно по върха на главата. Юрген гледаше настоятелно, Огнян и Валерия гледаха с изненада, Нелчето сърдито, а Димана въздъхна:
— Какво ли ще правим ние през това време? Дали да не посетим онзи лъскавия фризьорски салон за фройлайни, под големия хотел, докато мъжете ни воюват за глътка шнапс! — подписа разрешителното на двамата белотаджии тя и се наведе към Нелчето, като зашепна: — Тъкмо се чудех как да се откопчим за два чàса... Не че не можеше да ги оставим на плажа, но така поне изглежда по тяхна вина.
— Чудесна идея! — възхити ѝ се Барабата и без да отлага и секунда, се обърна към Юрген: — Я, юнгер ман! Согласны! Теперь идите одеться, мы подождём.
Юрген направи знак на другия при бюфета и двамата се запътиха към стълбите, ухилени и доволни.
Огнян ги изгледа с крива физиономия.
— Виждам, че нещо те дразнят тия двамата — прошепна му на ухото баща му.
— И още как — призна си момчето.
— Ако ги бием на карти, да не ти създадем проблеми с тях?
— Спукайте ги! — извика Огнян и се ухили широко на баща си. — Да им останат тежки спомени.
— Хехехе... — разсмя се мъжът. — Иначе добри ли са на карти?
— Много! — намеси се Нено, който отново се присъедини към компанията. — Онзи, шведът, Свен, той не знае бъкел руски и нищо не схваща, като му говорим, но пък е хитра лисица. Студент е по математика в Стокхолм. Юрген учи икономика, той е от Дрезден. Тук са по някаква линия за международно младежко сътрудничество.
— А ти, момко, и ти ли си студент? — полюбопитства Димана.
— Да, следвам международен туризъм. Тук съм по разпределение за лятото. Да упражнявам занаята и чешкия си.
— Много хубаво... — поклати глава Димана.
Дечурлигата, които преди малко Нено изгони навън със соковете, се върнаха във фоайето и заоставяха празните си чаши по барплота, местейки столовете и вдигайки врява.
— Извинете ме — Нено се отдалечи и се зае да усмирява тълпата.
— Ще му помогна — стана и Огнян.
Четиримата възрастни и Валерия останаха на местата си.
— След два дни си тръгваме — обърна се Димана към дъщеря си. — Ще се прибереш с нас в София, за да можеш да се запишеш в Медицинския, да не изпуснеш крайния срок, знаеш, че е тридесети юли, после ще се върнеш с влака. Снимки направи ли си?
— Направих си — кимна момичето. — Мамо, нали каза, че се познаваш с много хора там, не може ли да им занесеш документите и ти да ме запишеш?
— Според правилата трябва лично да го направиш — обясни Димана.
— Знам... Но не искам да отсъствам два дни... И не ми се пътува напред-назад...
— На вас как ви е построена работната седмица?
— Всеки ден от осем до пет, с един почивен ден.
— Хм! Ще измислим нещо — обеща Димана
— Противниците ви пристигат! — посочи Нелчето към стълбите, откъдето се зададоха Юрген и Свен, облечени в светли ризи, светли панталони, сресани и стегнати като за официална среща на белотаджиите.
Барабата и другарят Спасов се спогледаха ухилени.
— Поне високо уважават противника. Как да не им дадеш една-две игри — каза тихо другарят Делнишки.
Настана кратка суетня, след която четиримата картоиграчи излязоха навън и се разположиха на квадратна маса под един чадър с изглед към морето, Димана и Нелчето си взеха довиждане с Валерия и Огнян, излязоха през официалния вход на хотела и поеха по оживената главна алея на курорта. Валерия зае поста си зад рецепцията, а Огнян и Нено продължиха заниманията си с тайфата непослушни дечурлига.


--- сцена петстотин петдесет и девета ---
Късно вечерта, на зелената морава зад хотела

Групичка млади хора се беше събрала при пейките до алеята към плажа. Сред разговорите на висок глас се долавяха разнообразни акценти на няколко езика. Смях, шепот, кикотене, боботене, фалшиво пеене...
Петима младежи — Юрген, Свен, Нено, Огнян /в бял панталон и тъмна тениска/ и един непознат, се правеха на интересни пред няколко момичета, сред които Валерия /в жълта рокличка/, пеейки всеки на своя език някаква фраза, от което се получаваше великолепна какофония.
— Хер комма де све-енске ме бълер о бон — пееше Свен.
— Хиер комен ди шви-идн мит крах унд радау — пееше Юрген.
— Тук шведите и-идат със тряаасък и гръм — пееха Нено и Огнян.
— Мчатся шведы, грохоча. Схватка будет горяча! — изрецитира артистично непознатото момче, а момичетата изръкопляскаха.
— Ну молодец, Володар! — втурна се към последния една от девойките и го запрегръща.

Музика заля площадката и заедно с нея светна прожектор.
Интернационалната компания се втурна към центъра на тревната площ, всички затанцуваха, хванати на хорце, с преплетени ръце, и запяха заедно с песента.
— Птица счастья завтрашнего дня...
...
— Выбери меня, выбери меня, птица счастья завтрашнего дня...
След малко разпуснаха хорцето и се заловиха по двойки. Скоро двойките се разбъркаха и вече не личеше кой, как и с кого танцува, като всички се кривяха в чудновати фигури. Към тях се присъединиха и по-малките гости на хотела, като наобиколиха големите и заскачаха, имитирайки ги и крещейки нестройно:
— Птица счастья завтрашнего дня... Птица счастья... Завтрашнего дня...
— Ой, какой прекрасный вечер! — въздъхна замечтано русокоса, дългокоса девойка и се завъртя пред Нено.
— Ольга... Прелесть... — възкликна той и заскача като див петел, опитвайки се да я впечатли повече, отколкото вече беше.
Юрген се опитваше да говори чешки в ухото на височко момиче с огнена коса, а Свен се тръшкаше и приклякаше в средата на импровизирания дансинг в тревата, имитирайки казачок.
Огнян погледна булетроника на ръката си, докато завърташе Валерия във вихрен танцов елемент.
— Като някакви Пепеляшки сме с тая вечерна проверка в бригадирския лагер — успя да каже, докато я завърташе по ръката си.
— Ауу, стана ли време? — стресна се момичето.
— Ако потичаме, ще стигнем точно.
— Километър и половина по хълма нагоре вече го взимаме за норматив — разкикоти се Валерия и се завъртя, като жълтата ѝ рокличка се изду като балон. — Много се радвам, че татко и баща ти спукаха Свен и Юрген на белот.
— Ахахахааа.. Ако знаеш аз колко повече се радвам...
— А те пък си удържаха думата за шнапса. Не са лоши момчета.
— Даже са много добри! — потвърди Огнян. — Колкото по-далече стоят, толкова са по-добри.
Валерия се закикоти и увисна на врата му.
— Глупчо!
Двамата направиха прощален танцов елемент, махнаха с ръка на останалите и хукнаха по алеята покрай хотела.
— Да куда вы... — чу се след тях глас с твърд акцент.
Те помахаха повторно и излязоха на главната алея, потичаха под светлините на уличните лампи и околните заведения, свиха вляво и поеха по стръмните, виещи се през гъста зеленина стъпала към горната зона на курорта.

Край на шестдесет и девета серия

Някои важни уточнения:
1. Песните са в изпълнение на Бисер Киров. Първата е „Отворете всички врати“, втората е „Птица счастья“.
2. „Тук шведите идат с трясък и гръм“ на български, шведски, немски и руски, е репликата на Томи от „Пипи Дългото чорапче“, от главата „Пипи се качва на кораба“. wink А ако ви е интересно как звучи в оригинал, ето изрезка от шведска аудио книга:

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: bat_mitco (24 август 2014 20:26)

ПУ СЪМ ПЪРВИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ... yeyeye

 




--------------------
 
 
№2 от: Маргарита Василева (24 август 2014 21:52)

Еххх, Албенааа girl_sigh sun icecream




--------------------
 
 
№3 от: Айви (25 август 2014 08:49)

 Поредната прекрасна серия, изпънена с много настроение!  bravo2


 
 
№4 от: Frangata (25 август 2014 14:05)

Ех, че хубава серия на филма. Направо те връща в това време: http://www.lostbulgaria.com/?p=5134

bravo2




--------------------
 
 
№5 от: Цонка (25 август 2014 16:16)

Хаха... Франга wink, ей такива две, да!  ogledalo
А другарите задължително в бели панталони с колан и навити ръкави на ризата  xaxa2




--------------------
 
 
№6 от: 9585 (25 август 2014 18:14)

Близо 10 лета от живота ми са минали в Албена, само че във вилната зона, във вилата на семейни приятели на баба и дядо. Може и друг път да съм разказвала, че дядо имаше бледо червен Запорожец, с него тръгвахме за Албена, дядо слагаше кожени ръкавици без пръсти и слънчеви очила, баба - само слънчеви очила. Точно онзи ден се видяхме с тях и стана въпрос за пътуването до морето и баба разказа на мъжа ми подробно какъв е бил списъка с приготовления за мен ("За принцесата" - каза баба). И така, започна да изрежда тя: На първо място ЦУКАЛА, защото по пътя винаги й се прияждаха кебапчета и палачинки, а след това цукала се използва.  xixi После - възглавница, за да й е удобно по пътя на задната седалка, само че тя не я използваше, а заставаше по средата между двете седалки и през целия път ПЕЙ. Аз й викам: "Млъкни малко бе, бабо, моля ти се, млъкни". Но не - докато стигнем Албена, тя пей. :) После - надуваемо басейнче, късичка бяла хавлийка на червени ягодки, с качулка. В тоя момент дядо каза: "Не, тая хавлийка нямаше качулка" ...
Много мило ми стана как всичко си спомнят. 
Да продължа списъка с глезотиите, относно престоя ми в Албена: абонаментна карта за влакче, абонаментна карта за батута, абонаментна карта за водната пързалка ... и т.н. и т.н.
Боже, тия хора как са ме гледали kiss  

Спомням си как слизахме на плаж от вилната зона по едни мнооого на брой стъпала със завои. На плажа, каза баба, сме сядали някъде до зоната с чужденците и имало едни германци, които все отваряли пакети с бисквити, каквито разбира се, сме нямали тук. И аз съм ходела при тях, те постоянно ме черпели с бисквити. Според баба - защото ми се радвали, че съм била с дебело дупе и много красива (и малко нахална, но красотата ми явно е била повече)  winked xaxa2  

По въпроса за виенските столове - те са ми много любими, особено в комбинация с голям чадър отгоре и ресторант, където може да се търчи и да се играе с другите деца.
А дъщерята на кака Величка, може ли пък такова нещо, какво ми се задомява със смок frantic

Поздравления отново, Цонче, за всичко !!! 


 
 
№7 от: tivesto (25 август 2014 19:37)

Чудесна серия! Много, ама много ми хареса! А най-много първата сцена с кака Величка! Цоне, с всяка следваща серия ставаш все по-добра! Уш ей така, просто подхвърлени реплики или описяния, а то цяла съкровищница... Огромно БЛАГОДАРЯ за това, че продължаваш да ни радваш! hi




--------------------
 
 
№8 от: Anakin Skywalker (26 август 2014 11:18)

Поредния нов епизод - поредното връщане към емоциите които някога сме преживели ok2 .  И тези интернационални купонджийски компании от ученици, студенти по линия на дружбата и международното младежко сътрудничество. viktori  И в Албена на север и в ММЦ Приморско на юг.   Тук му е мястото да кажа че и нашумялата група Rammstein са идвали на море у нас като комсмолци от FDJ (Ге-Де-Ре-йския ДКМС). Предвид че младежките им години през 80-те са минали в Източната част на Германия.

sun  Благодаря и от мен на Цонето за празника който ни доставя! bravo2 hi

 




--------------------
 
 
№9 от: Зико (26 август 2014 13:56)

Браво, Цоне!

Ех, да можеше и да се филмира. winked От друга страна пък, може би е по-добре да остане в по-абстрактен вид. wink


 
 
№10 от: Цонка (27 август 2014 09:23)

Гале,  xixi, ей това е да попаднеш на баба :))) Нас със сестра ми ни пращаха на море на заводските бунгала в Двореца в Балчик. И на плажа баба ми, понеже не щеше да се тика при колегите на нашите, все постилаше тъничкия чаршаф встрани, върху камъните - гладки, плоски, големи колкото човешка длан, от онези, дето правят "жабки" в морето. Хем убиваше, като седнеш на чаршафа, хем баба ми не ме пускаше да влизам във водата, хем бях далеко от децата... Сестра ми, по-голяма с осем години, си хващаше бялата шапка с периферията и зачезваше нанякъде. Аз обаче бях задължена да се подчинявам на бабиния закон и "да си играя, ей тука, на камъчетата, ама не стъпвай във водата, че студена, щи изстинат краката, не лягай на мокрия пясък, щи изстинат бъбреците, тури си шапката, щи слънчаса главата, облечи си фанелката, че духа вятър" и тъй нататък, и тъй нататък...  lol Когато бяхме с нашите, беше съвсем друга работа. Бяхме си на нормалния плаж, с децата, влизахме си във водата като нормални хора :))) Тогава пък сестра ми вероятно е търпяла известни неудобства :)) - трябваше да седи при нас, да чете книга или да слуша Радио Ваканца на вефа, покрит с бялата й шапка с периферия - да не го увреди слънцето :)) Цялата ми детска и юношеска любов към морето е останала там, на онова място.

Благодаря ви, другарчета, за милите думи!  surtze




--------------------
 
 
№11 от: Cvetan (27 август 2014 11:50)

Цоне, като се чуете или видите, много поздрави на доктор Спасова от инж. Методиев fellow wink lol tongue3




--------------------
 
 
№12 от: Цонка (27 август 2014 15:27)

wink Ще предам, разбира се. А инж. Методиев дано да си прекарва добре лятото, защото в по-следващата серия го чака новобранска puh_haha




--------------------
 
 
№13 от: Anakin Skywalker (27 август 2014 18:18)

Цитат: Цонка
Аз обаче бях задължена да се подчинявам на бабиния закон

Цонче, само ти ли си била с баба на море? xixi  да не взема да разказвам аз... средата на 70-те когато сестричка беше бебе и нашите нямше как да ходят на море.. и тогава баба водеше унучето... chorchik




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 8
Потребители: 0
Гости: 8

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е: