Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829 
 
 
Архиви
Февруари 2020 (1)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Седемдесет и трета "Много сериозна серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
29-11-2014, 13:12 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и трета серия „Много сериозна серия“


Това е продължението на миналата серия. Следим събитията от една съботна вечер точно в средата на ноември, в която:

1. Другарят Спасов и Нелчето се озоваха в луксозна вила, замаскирана като евтина и зле поддържана постройка в лозята край морето, по покана на бившия министър Гороцвет Трънковилски.
2. По същото време в дома им Огнян е събрал приятелите си на купон, за чиято организация подстрекателка беше Веспасиана.
3. По същото време, в София, Димана научава от Валерия, че момичето има намерение да напусне Медицинския институт, за да учи хотелиерство във Варна. Новината докарва до истерична паника жената.
Серията свърши, когато Димана нареди на дъщеря си задължително да присъства на семейната вечеря в ресторанта.
 

--- сцена петстотин осемдесет и четвърта ---
София, събота вечер в средата на ноември, апартамента на Делнишки

Валерия, облечена и готова за излизане, скръстила ръце и облегната небрежно до закачалката в антрето, чакаше майка си да се приготви.
Димана търчеше от стая в стая, мърморейки за чантата си, после за коприненото шалче, накрая ги намери заедно пред огледалото, облече си мантото и заизбира обувки от шкафа.
― Как издържа татко да те чака всеки път да се бавиш така, изобщо не ми е ясно ― закикоти се момичето.
― Валерия, моля ти се! ― скара ѝ се Димана, докато вдигаше циповете на елегантните тъмнокафяви боти с висок ток. ― Тази вечер не си в позиция да правиш хумористични забележки по чужд адрес.
― Извинявай! ― каза момичето и отвори входната врата, пропусна майка си пред себе си, после излезе, заключи вратата и двете заслизаха по стълбите. ― И все пак много му се чудя ― не спираше да се заяжда девойката.
Отвън валеше ситен дъжд. Във форда, паркиран до тротоара, ги чакаше другарят Делнишки, в компанията на Силвето и Мадмоазель Жьонвиев ― възрастната французойка, гувернантка на Димана в детството ѝ и почетен член на семейството.
― Охо ― възкликна радостно Валерия, докато се вмъкваше на задната седалка, ― Мадмоазель, ма шер! ― прегърна възрастната жена. ― Бонсоар!
― Бонсоар, ма пьотит! /Добър вечер, малката ми!/― разцелува я французойката. ― Кель сюрприз! /Каква изненада!/ Дойдоха да ме вземат Силвето и татко ти, казаха, не желаеш да излизаш. Ме ком жьо сюи-з-йорьоз дьо тьо воар! /Колко съм щастлива да те видя!/
― Радвам се, че размисли и дойде ― обърна се назад другарят Делнишки и се ухили на дъщеря си.
― Мама ме принуди! ― информира го Валерия.
― То е защото нашето мило момиченце има да ни съобщи една изключително интересна новина! ― каза Димана, настанявайки се на седалката до мъжа си. ― Бонсоар, мадмоазель! ― обърна се назад и поздрави жената.
― Бонсоар, ма ботé! /Добър вечер, красота моя!/ ― отвърна ѝ тя.
― Как ти беше днес с новото якенце, Силве? ― Димана попита по-малката си дъщеря.
― Чудно! ― каза радостно момиченцето. ― Даже ми беше много топло с него в училище.
― Ще го видим, като падне снегът ― поклати глава майката и се обърна към мъжа си: ― Готови сме, Кайчо.
Другарят Делнишки запали двигателя, фордът измърка и пое плавно по улицата.


--- сцена петстотин осемдесет и пета ---
Малко по-късно, улица „Нашедетска“, дома на Спасови

Гостите на Огнян бяха насядали кой където беше намерил из стаята и разговаряха шумно.
― Я загасете лампата! ― нареди Стръки и светна с железничарско фенерче.
Някой изпълни командата. От стъклото на вратата влизаше светлината от коридора. Светлинките от фенерчето зашариха по лицата на младежите.
― Цветомузика! ― поръчаха няколко гласа едновременно и се разсмяха.
Светлинките се засменяха ― червено, зелено, червено, жълто, червено, зелено...
― Огняне, откъде ти е тая касета, дето върви? ― обади се момичешки глас някъде от тъмното.
― Софийска е ― отговори Захари вместо приятеля си. ― Те с Валерия си дублират всички касети, за да слушат една и съща музика.
― Ауууу... Лелеее... Хихихи... ― чу се от различни ъгли на стаята.
― Уф, щях да ти я поискам, да си я презапиша ― обади се същият момичешки глас отпреди малко, ― но при това положение...
― Аз не бих ти я дал при такова положение ― чу се момчешки глас.
― И аз... И аз... ― избоботиха още няколко момчешки гласа, последвани от бумтящ смях.
― Ще ти я дам бе, нямаш проблеми ― обади се Огнян.
― Тогава и аз я искам ― извика друг момичешки глас.
― И аз... И аз... ― изредиха се и други.
― И аз я искам, ама нямам касетофон ― оплака се някой.
― И аз нямам... И аз...
― Вуйчо ми има.
― Аз имам само грамофон ― изхленчи момичешки глас.
― Пробвай на него тогава ― даде акъл някой.
― Може и на водомера.
― Или на електромера през зимата.
― Ама ние сме с нафтова печка и газов бойлер.
― Ееее, никакъв шанс, значи, да завъртиш касетата.
― Ще идвам у вас да я слушам...
― Винаги си добре дошла!
Настана весела шумотевица, а Стръки продължаваше да си играе със светлинките ― по стените, по секцията, по тавана, по килима... И по лицето на баба Веска, която отвори вратата и влезе в стаята, понесла огромна кръгла тава.
― Баба носи баницата! ― обяви Огнян и слезе от бюрото.
Някой светна лампата и светът наоколо се открои, блестящ в очите и усмивките на приятелите.
― Като слънце свети! ― извика Петьо и се надвеси над баницата.
― И как миришеее... ― навириха нослета като лисички момичетата.
― Направете място ― изкомандва Манол и разчисти пътя на бабата към бюрото.
Доволна от вниманието, ухилена до уши, жената се обърна към Огнян:
― Я тури няколко вестника, баба, че гореща тавата, да не вдигнем полировката!
― Абе откъде в стаята на детето вестници ― изникна иззад гърба ѝ дядо Спас, който се беше вмъкнал незабелязано, и сръчно изработи солидна база за тавата от няколко броя „Работническо дело“, които беше осигурил специално за целта.
В стаята влязоха Веспасиана, Ивелинка и Екатерина, понесли малки чинийки и салфетки. След тях на вратата застана ухилен малкият Антон, придърпвайки жълта пластмасова фадрома на връвчица, загледан в радостната суетня.
― Абе ти къде се разхождаш с тези машини напред-назад? ― видя го Зорница и го взе на ръце, а фадромата увисна на връвчицата. ― Пътища ли строиш? А? Какъв си ти? Инженер? Кажи де!
Момченцето се ухили и подпря челото си в нейното, като я загледа в очите от три сантиметра.
― Ахахаха, не мога да те фокусирам така ― разсмя се девойката и го отдалечи, ― какво си маймунче само ― стисна го в прегръдките си, целуна го по светлата косичка.
Малкият се заизмъква от ръцете ѝ, тя го пусна долу и намести фадромата, удобна за теглене.
Огнян видя братчето си и се наведе над него:
― Ще те прегазим бе, къде щъкаш? И досаждаш на какичките ― погледна Зорница той.
― Не, не ― оправда го момичето, ― какичките му досаждат на него.
Огнян ѝ отвърна с усмивка и се обърна отново към брат си:
― Ще ядеш ли баничка?
Малкият кимна и вдигна ръчички. Баткото го взе и го отнесе към бюрото.
― Все едно е нова година! ― извика Петьо, сочейки баницата.
― Още една се пече ― турила ръце на кръста, ги информира баба Веска. ― Щото тази няма да ви стигне. Хайде, взимайте и яжте, докато е топла, че сетне ще стане на каиш!
Двамата с дядо Спас се изнесоха и оставиха децата да се справят сами.


--- сцена петстотин осемдесет и шеста ---
София

В ярко осветената зала на ресторанта, приветлива с дървената си облицовка и зеленината в многобройните саксии, на маса за шестима, седяха семейство Делнишки и Мадмоазель Жьонвиев и вечеряха спокойно.
Силвето действаше радостно с вилицата, бодейки кебапче, пържено картофче, лютеница, зеле и повтаряше операцията в същия ред.
― Не искаш ли хляб ― попита я Димана.
― Тц! ― отвърна момиченцето.
― Силвия ― изгледа я предупредително майка ѝ.
― Не, благодаря ― поправи се Силвето. ― Много са хубави кебапчетата!
Тримата възрастни ядяха салата и отпиваха от ракиени чаши, а Валерия рушкаше грамадна купчина оранжево пюре от тиква в основна чиния.
Покрай тяхната маса мина шумна компания от млади хора и няколко от тях поздравиха, обръщайки се към Димана:
― Добър вечер, другарко Делнишка!
― Добър вечер, колеги ― усмихна им се любезно тя.
― Наздраве! ― с лек поклон и широка усмивка допълни елегантен момък, който вървеше най-отзад в групичката. Димана кимна в отговор на пожеланията му, той изпълни същото и към другаря Делнишки и отмина.
― Последен курс в нашия институт ― обясни жената. ― Чудесни млади хора! Старателни и отговорни!
Валерия се обърна и разгледа компанията, после се върна на пюрето си.
― Как върви при тебе, моето момче ― отправи въпрос към другаря Делнишки Мадмоазель Жьонвиев със силния си френски акцент. ― Дали свикваш ти добре в работата на преподавател?
― Честно да си призная, тресат ме нервите преди всяка лекция ― каза през гръмък смях другарят Делнишки. ― И като свърши лекцията, тичам да намеря Димана, да ѝ се оплача от дечурлигата и да се заредя с търпение и сила, за да ги понеса още веднъж и още веднъж...
― Започнали са вече да му се качват на главата! ― отпи от чашата си Димана, набоде салата, изяде я и попи устните си със салфетка. ― Особено девойките. Аз съм го предупредила: разберат ли веднъж студентите му, че е добър човек и склонен на компромиси ― свършен е! Няма да учат, ще се глезят, ще се извиняват, ще се сърдят за оценки... Ще приложат всички възможни позволени и непозволени номерца... А нашата цел е да ги изпратим от института подготвени и научени.
― Знаеш ли, Мадмоазель ― заразказва другарят Делнишки, обръщайки се към старата французойка, ― в един от първите ми дни като преподавател имах удоволствието да чуя неволно разговор между две студентки от горните курсове по мой адрес. Звучеше нещо като: „Дано е свестен! Като знаем жена му каква е кривотия...“
― Ахахахахаха... ― избухна в смях Валерия.
Силвето се захили, прикривайки се с кебапче.
Мадмоазель Жьонвиев не разбра съвсем добре, Димана ѝ обясни на ухото и възрастната жена се разсмя заедно с останалите.
― Защо не си ми казал, Кайчо, за тоя случай! ― изгледа го с упрек Димана. ― Или си измисляш!
― Истина е. Просто изчаквах удобен момент като този ― чукна чашата си в нейната другарят Делнишки и веднага след това се обърна към по-голямата си дъщеря: ― Сега мисля, че е настъпил такъв, в който да чуем и интересната новина, която имала да ни каже Валерия. Нали така я анонсира, Диманке, новината? Като интересна ― отпи и остави чашата си.
Димана кимна, скръсти ръце и зачака, загледана в дъщеря си.
Валерия остави вилицата, с която гребеше по малко от тиквата, облиза устни и без грам притеснение обяви, гледайки баща си в очите:
― Ще напусна Медицинския институт! Не желая да уча там! Искам да уча хотелиерство. Избрала съм Варна и следващата седмица ще се опитам да си уредя прехвърлянето. Ако не стане тази година, ще прекъсна, ще работя осем месеца и ще кандидатствам догодина. Това е!
Другарят Делнишки зяпна и застина. Мадмоазель Жьонвиев замести поглед от него към Димана, към Валерия и обратно. Силвето спря да дъвче, пусна вилицата си в лютеницата и замига удивено, загледана в профила на сестра си.
Валерия продължаваше да гледа дръзко баща си в очите.
Другарят Делнишки затвори уста, прехапа устни и стоя дълго така, давайки си време да помисли върху чутото.
― Значи това обмисляш от известно време насам. Затова се държеше странно и отбягваше разговорите.
― Исках да съм сигурна първо за себе си и чак тогава да ви кажа ― обясни Валерия.
― Само дето щеше да ни постави пред свършен факт ― намеси се Димана. ― Дори нямаше намерение да го обсъди с нас. Ако не я бях принудила да говори тая вечер, щяхме да научим в понеделник, когато вече щеше да се е обърнала към деканата.
Другарят Делнишки събра вежди, но каза кротко:
― Вярно ли е?
― Не знам дали точно в този ред... ― измънка момичето.
― В понеделник, значи ― потърка гладко избръснатата си брадичка мъжът. ― На рождения ти ден. Чудесно си го измислила! Навършваш осемнадесет и си вече възрастен човек. Споровете с родителите се пренасят на друго ниво... Можем да те съветваме, но не и да ти налагаме решенията си. Вече си по-зряла, по разсъдлива, по-добре знаеш кое е добро за теб... ― Другарят Делнишки говореше тихо и спокойно. ― Това обаче в понеделник. Сега е едва събота. Ще споделиш ли с нас причината за това странно намерение?
― Ах! ― обади се отново Димана. ― Тя причината е от ясна по-ясна! Защо да се преструваме, че я търсим, като всички отлично знаем къде е.
― Не е това причината! ― избухна изведнъж Валерия, обръщайки се към майка си. ― В голяма грешка си, ако си мислиш, че е.
― Причината е, че напълно си изгубила разсъдъка си, мислейки, че като скъсяваш разстоянията, подобряваш нещата за себе си ― заключи Димана.
Настана кратка пауза, потопена в пълна тишина на масата, която тишина Валерия наруши с напълно овладян глас:
― Съвсем наред съм, мамо! Ако наистина бях безразсъдна, както твърдиш, сега нямаше да водим този разговор, защото толкова щях да съм скъсила разстоянията, че щях да съм на петстотин километра оттук и да ям на баба Веска вълшебната баница! ― направи пауза, очаквайки реакции, но такива нямаше, затова продължи: ― Можех да ви излъжа, че заминавам с колегите от Института за два дни на Боровец, а в действителност да си хвана сутрешния влак и да присъствам тази вечер на едно събиране, на което бях много настоятелно поканена и на което страшно много ми се искаше да отида... Но не отидох! Защото съм достатъчно разсъдлива! И защото си давам ясна сметка за положението и внимавам да не прекалявам и да не навредя без да искам... А и в същото време трябва да взема ясно, добре обмислено решение за собственото си бъдеще, без да правя компромиси със себе си! Ако целта ми беше да скъся разстоянията, щях да поискам да се преместя в по-близкия до желаната точка Медицински институт, а не изобщо да сменям медицината с хотелиерство! ― затвори рязко изречението, задъхана от вълнение, и припряно зарушка с вилицата тиквата в чинията пред себе си.
Димана държеше дъщеря си под прицел, изчака да разбере дали е приключила монолога и когато се увери, че е, каза тихо:
― Разбирам, че няма начин да те спрем и ще се наложи да те подкрепим в начинанието ти. Аз лично ще те подкрепя! ― млъкна и направи пауза, след която обяви: ― Но ще отидеш да учиш хотелиерство в бургаския институт. Не във варненския! ― доволна от хрумването си, се поусмихна.
Валерия трепна и премигна изненадано.
Още по-доволна, че я е спипала, Димана огледа победоносно останалите.
Пълно мълчание на масата.
― Добре! ― вирна брадичка Валерия. ― Нека бъде бургаският.
Беше ред на Димана да се изненада.
― Не ти вярвам! ― хвърли с очите си огънчета към момичето.
Другарят Делнишки взе ръката на жена си и я стисна внимателно в своята:
― Стига толкова! ― погледна предупредително първо нея, после дъщеря си. ― Няма полза от подобни препирни. Изглежда, че причината съвсем не е толкова повърхностна, колкото ни се струва на всички ― натърти на „всички“. ― Дори част от нея да е „скъсяването на разстоянията“, то е ясно, че има нещо много по-сериозно и аз нямам търпение да го науча. Валерия, моля те да ми обясниш кое конкретно те накара да поискаш да смениш медицината с хотелиерство!
Момичето обмисля известно време отговора си, после пое дълбоко въздух и заяви:
― Все едно дали ще разберете или не... Мисля по въпроса още от лятото... В края на краищата си дадох сметка, че... искам да бъда сред щастливи, усмихнати хора, които се радват и забавляват в живота си, а не сред такива, които страдат и нямат надежда в него! С последното няма да мога да се справя, знам го! Затова и никога няма да стана добър лекар ― след края на изречението от очите на момичето потекоха два реда сълзи и то ги заизтрива с обратната страна на дланта си, като малко дете.
Тишина.
Никой не смееше да се обади.
Мадмоазель Жьонвиев подсмръкна и попи очи със салфетка.
Силвето стоеше като препарирана и не смееше да диша.


--- сцена петстотин осемдесет и седма ---
Вилата на Трънковилски

Компанията от общо петима мъже ― с другаря Спасов, и пет жени ― с Нелчето, всички с питиета пред себе си, разговаряха под трите кръгли полилея, спускащи се от тавана на втория етаж над ниската масивна маса долу, на първия. Настанени в средата на дългото кожено тъмнокафяво канапе, между други двама от гостите, семейство Спасови отпиваха от чашите си с червено вино, докато останалите, без изключение, пиеха уиски. В средата на масата полупразна бутилка Джони черен етикет, недокосната Столичная и наполовина пълна бутилка Мурфатлар Пино Ноар си правеха компания с няколко кристални купички с разнообразни ядки.
― Даже в избора на алкохол проявява строг индивидуализъм, ха-ха-ха, нали, Спасов? ― Трънковилски изгледа останалите, които подеха смеха. ― И като го попиташ защо, веднага ще ти даде най-семплото и логично обяснение, за да го оставиш на мира... Ха-ха-ха...
Другарят Спасов кимна ухилен, прибра бутилката Мурфатлар пред себе си и обясни:
― Опитът напоследък ми е наложил правилото с каквото започна вечерта, с това да я приключа, ако не искам да преживея тежко следващата сутрин. А и с напредването на възрастта...
― Нали ви казах, аха-ха-ха... ― тресеше се Трънковилски, а другите му пригласяха. ― Как да посмееш сега да му налееш друго! Ахахаа... Ще ти подаря едно кашонче Мурфатлар. Виждам, че сте му любители, по съседски... За годините... какво? Ти си още на четиридесет и три, най-добрата възраст за експерименти. Имаш опита, енергията, амбициите... ― млъкна и се замисли. ― Амбициите не си отиват с възрастта, Спасов. Нито експериментаторският дух... Аз съм с двадесет години по-стар от тебе и не се страхувам да редувам питиетата... Даже да ми струва известно неразположение.
Жената до Трънковилски махна с ръка и се обади:
― От години те предупреждавам да внимаваш.
― Знам мила, знам ― прегърна я мечешки през солидната талия. ― Обещавам да внимавам. Но не тази вечер... Ахахаха...Ахахаха... ― пригласи му хорът, а той подбутна жена си: ― Дали не е време да погледнете вечерята?
Като по команда четирите жени се изправиха. Нелчето погледна въпросително другаря Спасов и също се изправи.
― Вие останете, Нели! ― с ръка ѝ нареди Трънковилски. ― Разговорът ще ви бъде интересен, сигурен съм.
Нелчето се смъкна на мястото си.
Четирите жени се оттеглиха в помещението зад камината.
Мъжете на масата отпиха от питиетата си.
― Та за амбициите, Спасов, ми беше думата ― заприказва отново Трънковилски. ― Интересно ми е докъде стигат твоите!
Другарят Спасов го погледна недоумяващо.
― Неее ― ухили му се Трънковилски, ― аз всъщност знам докъде стигат. По-интересно ми е докъде биха стигнали при определени условия.
Другарят Спасов го загледа още по-недоумяващо.
Един от мъжете измъкна от черна кожена чиновническа чанта купчина папки и ги предостави на домакина. Трънковилски избра две от тях ― една дебела зелена и една тънка бежова, върна останалите на мъжа, а тези сложи пред себе си и ги затисна с лакти, поизкашля се и започна:
― На първо място трябва да те информирам, Спасов, че заводът ти няма да може да изпълни поръчката за канадците.
Другарят Спасов го изгледа с разширени от изненада очи.
― В момента работите по първата една пèта от договореното, нали? Колко бройки се явява тази една пèта? Сто хиляди? Мдаа... Екстра продукт, по модел на ваш специалист... Висше качество, извънземни материали, хирургическа точност при изработката... Най-добрите ти майсторки работят по тази поръчка. Продуктът ти практически се явява вечен. Нали така? ― ухили се на другаря Спасов. ― Цената е без коментар. Въпреки това канадците ще платят с радост. И с валута, разбира се, не само с радост, ха-ха-ха... Но! Материалът за останалите четири пèти никога няма да влезе в завода. Защо? ― отпи бавно от уискито, облиза дебелите си устни и продължи: ― Защото е вече продаден, Спасов. Навън. Срещу валута, естествено. Друга суровина с такова качество, знаеш, в страната няма, а набавянето ѝ ще отнеме поне година. Ти няма да можеш да произведеш цялото договорено количество, а канадците искат всичко или нищо, при това в срок. Договорът е нарушен, заводът плаща неустойка във валута, естествено, а сто хиляди бройки екстра качествена продукция ще трябва да си намерят нов пазар, което става почти невъзможно заради безумно високата цена... Тогава ТЕ, същите, дето ти изнесоха материала, ще те спасят, като ти намерят пазар, но вече ТЕ ще ти определят цената. Следиш ли мисълта ми?..
― Кои ТЕ, по дяволите! ― изхърка полугласно другарят Спасов.
― А! ― извика радостно Трънковилски и плесна с ръце. ― Дойдохме си на думата! Да кажем ― започна с тайнствен вид, ― че ТЕ това не сме НИЕ ― млъкна, после продължи: ― Вече се питаш кои сме НИЕ. Логично е да питаш, да. Накратко казано НИЕ не сме съгласни с техните похвати. Затова сме поели по различни пътища. Дадох ти ясен пример за техния начин на действие, повече не мога да ти кажа. Ако го направя, то ти вече няма да имаш избор и ще бъдеш принуден да вървиш с нас. Но аз те харесвам много, следя развитието ти от самото начало, когато зае поста и мисля, че вече добре те познавам. Затова няма да те притискам. Искам сам да видиш нещата и сам да вземеш правилното решение, като му дойде времето.
― Решение за какво? ― попита почти глупаво другарят Спасов.
― Ще помислиш и ще се сетиш сам. Дори съм сигурен, че вече се сещаш, но не бързай. А между другото, искам да ти покажа нещо интересно. Професионалното ти досие, Спасов ― Трънковилски постави дебелата четири сантиметра зелена папка пред другаря Спасов и му се ухили. ― Разгледай го, пипни го... Оригиналното е. Друг път няма да имате възможност да се срещнете толкова отблизо. Виж го де, виж...
Другарят Спасов отмести чашата с вино и придърпа папката. Разгърна я и заразглежда листите вътре ― някои напечатани, други ― написани на ръка.
― И доносите срещу тебе са вътре ― все така усмихнат му говореше бившият министър. ― Речите ти по събрания също са там, както и бележките, изпращани от съответните лица след по-особените ти изказвания. Ето как един агент те е подредил в свое донесение: „С поведението му на авторитарен ръководител, с дръзките му критики и своеволни решения срещу определени икономически елементи, с конфликтната му нагласа към местните партийни ръководства, както и свръх самочувствието, с което демонстративно не зачита важни норми и установени порядки на нашето социалистическо общество, лицето Антон Спасов Спасов категорично може да бъде определено като завършен капиталист. С особено внимание! Подпис: не се чете“. Апропо, изключително приятно четиво може да се открие извътре. Капиталист, на който някои от работничките му получават два и половина пъти повече от него и не ги пуска на ленинските съботници, за да могат "да си погледнат дома и децата“... Ахахахаа... ― захили се Трънковилски.
― Има си БКС за почистването на улиците и прекопаването на градинките, това няма да се уморя да го повтарям ― измърмори другарят Спасов и затвори папката. ― Сигурен ли сте, че цялото количество материали за поръчката на канадците е изнесено?
― Какъв човек! ― вдигна ръце театрално Трънковилски. ― Ти май си напълно лишен от инстинкт за самосъхранение ― избухна в гръмък смях и огледа останалите. ― Аз го плаша с досието му, той мисли за материалите си. Ахахаха...
― Кьорфишеци! ― побутна папката към средата на масата другарят Спасов. ― Това за капиталиста си го разправяме ежедневно с колегите в столовата. Станало е като лозунг: „За да ги бием капиталистите, трябва да бъдем по-големи капиталисти от тях“. Своеволните решения срещу икономическите елементи ― това е задето спрях премиалните на администрацията. Конфликтната нагласа към местните партийни ръководства ― ами как да ви кажа, нямам какво ново и градивно да науча в тяхната компания, затова ги отбягвам. Освен това са дразнещо слаби картоиграчи. Това досие е събирано от хора без работа! Аз нямам какво да крия. Всичко докладвано тук е публично известно. Нямам таен живот и не се договарям тайно с никого ― заключи сериозно другарят Спасов.
Настана тишина. Трънковилски вдигна тънката бежова папка, която държеше досега пред себе си, и я размаха:
― Така си е! Нямаш таен живот. Личното ти досие е възможно най-скучното досие, което съм разглеждал през живота си, ахахахахаха... ― отново избухна в смях. ― Спокойно можеш да го подредиш в рамка на стената в спалнята си. Ахахахаа... Ооо ― сети се изведнъж и се обърна сериозно към Нелчето: ― Безкрайно съжалявам за грубата шегичка. Но тук сме си само приятели, нали, Спасов.
От момента, в който Трънковилски беше приготвил папките, Нелчето стоеше бледожълта като восъчна свещ, вперила поглед в домакина. Последните му приказки я извадиха от транса и тя се поусмихна, опитвайки се да изглежда любезна.
― Вечерята е сервирана! ― влезе в хола и обяви другарката Трънковилска.
Гостите се изправиха.
― Да вървим сега да хапнем, моето момче ― Трънковилски прегърна през раменете другаря Спасов, ― после ще си довършим разговора.


--- сцена петстотин осемдесет и осма ---
София, ресторанта, масата на семейство Делнишки

― Значи изводът ти е, че хотелиерството ще те направи щастлив човек, а медицината ― нещастен, така ли? ― обобщи другарят Делнишки.
― Точно така! ― съгласи се Валерия.
― Как е възможно една толкова престижна и благородна професия като лекарската, да те прави нещастен ― включи се Димана. ― Професия, заради която хората ще те уважават и почитат...
― Ха! ― извика невъздържано момичето и сълзите отново се появиха. ― Хората! Вижте, вижте ― ще си казват, като ме видят, ― минава достопочтената доктор Валерия Делнишка. Шапки долу! Добър ден, почитаема? Как е днес настроението ви? Колко човешки живота спасихте тази седмица и колко не успяхте? Ах, прекрасно! О, как добре ви подхожда тази професия, как ви прави... Извисена! ― девойката изговори с ироничен театрален тон репликите, млъкна, изтри очите си с ръка и продължи: ― Обаче никой не се интересува какво ѝ е в главата на достопочтената, как мисли денонощно за онези хора, на които не е могла да помогне и как се страхува, че няма да се справи, всеки път, когато срещне нов случай; как сънят ѝ нощем не идва и не идва заради този страх и тя дави ужасните си мисли в грамадни количества алкохол и приспивателни.
Сцената беше оценена по достойнство с дълга и тежка тишина. Другарят Делнишки се осмели да вземе думата:
― Този страх го има винаги, Валерия! Независимо с какво се занимаваш. Той е показателят, че си още с главата си и реално преценяваш нещата. Този страх те концентрира в първите мигове, после на мястото му застава професионализмът. Оттам нататък си вече ти, с всичките си знания и опит. А те, мила моя, ще дойдат постепенно с годините. Сега си уплашена почти до паника ― втренчи поглед в очите на дъщеря си, а тя наведе глава. ― Защото си все още на заглавието на първия урок. Докато дойде моментът, в който от теб ще зависят човешки животи, ти ще си минала бавно и уверено през познанието и практиката и тогава мястото, което сега ти се струва чуждо и страховито, ще ти бъде по мярка и ще се чувстваш силна там. Защото, мила моя, добър лекар се става със сърце, знания и опит. Аз виждам, че сърцето го имаш ― влече те нататък, а в същото време страховете ти те отблъскват. Знанията са това, което ще ти донесе спокойствие. Но постепенно. Не случайно тази професия се учи и упражнява толкова много години. А на теб учението ти се отдава с изключителна лекота. Защо трябва да пилееш качествата си, като можеш да се събереш и да бъдеш полезна... за другите и за себе си... И защо мислиш, че на мястото, което ще освободиш, като напуснеш Медицинския институт, ще дойде някой, който ще стане по-добър лекар и по-достоен човек от тебе? Готова ли си да отстъпиш това място на друга девойка, която смело и гордо нагазва в нещата, защото дори не се е сетила да си представи страховитите неща, които ти виждаш в съзнанието си? И един ден тя да се усмихва вместо тебе в най-хубавите моменти, които изживява един лекар, подавайки новороденото бебе на щастливата майка, или изписвайки възстановилия се с много усилия човек, чиято радостна усмивка ще бъде единствено и само за онзи, който със знанията и уменията си е сполучил да го върне към светлината на живота? Това готова ли си да го отстъпиш на някой друг? А? Не го ли искаш за себе си?
Останалите слушаха разговора смълчани.
― Искам го, разбира се ― каза тихо Валерия, скри лице в дланите си и заподсмърча, а през масата мина тежка въздишка на облекчение.
Другарят Делнишки изчака дъщеря си да се поуспокои и каза с твърд глас:
― Тогава в понеделник, на рождения ти ден, Валерия, искам да влезеш в сградата на института като един самоуверен, дързък млад човек, който отива да натрупа знания и опит, които ще му помогнат да се чувства комфортно всеки път, когато се обърне сам към себе си и се подложи на собствената си безпощадна преценка! А когато след такава, на каквато си се подложила напоследък, усетиш, че тръгваш назад, вместо да напредваш, опитай се да поговориш с някого, преди да стигаш до крайни решения. Не оставай доброволно сама. Край тебе винаги ще има хора, които те обичат и ще се опитат да те разберат ― усмихна се и загледа дъщеря си настоятелно. ― Ако ти им позволиш, разбира се. Радвам се, че нещата се случиха така тази вечер. Сигурен съм, че и ти ще се почустваш по-добре от това и ще преосмислиш намеренията си.
Без да го погледне, все така скрила лице в дланите си, Валерия кимна в знак на съгласие.
― Хубаво! ― изправи се в стола си другарят Делнишки. ― Да видим сега какво ще поръчаме за вечеря.
― Аз искам още две кебапчета, може ли ― обади се Силвето и се зае да дояде последното в чинията си.
Останалите сe разсмяха, прогонвайки досегашното напрежение.
― И аз искам кебапчета ― обяви другарят Делнишки.
― Жьо вудре дю фромаж натюр е... чаша вино, мерси ― изказа предпочитания Мадмоазель Жьонвиев.
― И аз ще взема сирене натюр и още една салата ― заяви Димана. ― Ти на тиква ли оставаш? ― попита голямата си дъщеря.
Валерия кимна и издуха носа си в салфетка.
Другарят Делнишки потърси с поглед сервитьора и го повика.


--- сцена петстотин осемдесет и девета ---
Улица „Нашедетска“, дома на Спасови

Баницата беше разпределена в чинийките и всички се наслаждаваха на бабиното Вескино творчество.
Веспасиана остави Ивелинка и Екатерина седнали на една мека табуретка и небрежно, правейки се на разсеяна, се присламчи към бюрото, където се беше подпрял Манол и ядеше с апетит.
― Ти чел ли си книгата „Моби Дик“? ― заби му изненадващо въпрос момиченцето.
― Гледал съм филма на кино, със сестра ми, но доста отдавна. Ако го повтарят в някое от кината, пак ще го гледам. Ти да не би да си чела книгата?
― Тц. Батко я чете в момента и ми я разказва. Ти би ли ял китово месо?
― Всичко бих ял, ако съм гладен ― отвърна ѝ момчето и отхапа от баницата.
― Вие у вас с какво си светите?
― С електричество, естествено ― отвърна удивено момчето.
― А като спре токът?
― Със свещи.
― Аха, добре. Защото ловът на китове бил вече забранен...
― Абе ти да нямаш за домашно да правиш някакво специално проучване? ― разхили се Манол и довърши парченцето баница, след което изтри пръсти в салфетка.
― Не е за домашно ― чудеше се как да продължи разговора Веспасиана. ― По линия на една извънкласна форма е... Абе за един кръжок... То не е точно проучване... И не за китове де... Накараха ни да пишем за разни природни обекти... Понеже един от нашия клас заминава да живее в Странджа Сакар...
― Така ли? ― интересът на момчето беше силно предизвикан. ― И моята сестра заминава да живее с мъжа си и племенницата ми там. Заедно с още едно семейство техни приятели... Те имат момче, да, някъде твоя възраст, към трети клас...
― Аз съм пети клас ― силно се засегна Веспасиана и се наду.
― Извинявай ― отвърна небрежно той, опитвайки се да се сети: ― Момчето се казваше...
― Лъчезар? ― допусна Веспасиана.
― Точно така, Лъчко му викат... ― зарадва се Манол. ― В един клас сте, значи.
― Мъхъ.
В този момент Огнян пресегна пред лицето на Сиана и остави чинията си на бюрото.
― Абе, сестра ми, ти защо занимаваш гостите с щуротии? Хайде!
Веспасиана се ухили на Манол и се запъти към приятелките си.
― Ейии, за какво приказвахте толкова време бе? ― възхитено я попита Ивелинка и двете с Екатерина се запулиха в очакване на отговора.
― За кино... За литература... За общи познати... Такива работи! ― отвърна важно Веспасиана и пое към вратата.


--- сцена петстотин и деветдесета ---
Вилата на Трънковилски, часове по-късно

В обзаведената с малко мебели стая на горния етаж на вилата, Нелчето и другарят Спасов лежаха в тъмното на широкото легло.
― Спиш ли? ― прошушна на ухото му тя.
― Не.
― Колко ли е часът?
― Минава два ― направи усилие да види часовника си той на влизащото през прозореца мътно сияние. ― Ти защо не спиш?
― Как бих могла... Чакам с нетърпение да съмне, за да си тръгнем от това ужасно място и да ми отговориш на въпросите ― все така шепнешком му отвърна тя.
― Да, като съмне ще ти отговоря. Сега спи!
― Няма начин!
Млъкнаха за дълго.
― Искаш ли цигара? ― предложи той.
― Да.
Двамата станаха, той потърси кутията и запалката, отвориха прозореца, запалиха и се подпряха на перваза, подали глави навън.
― Каква гъста мъгла е паднала... ― прошепна тя и издуха облак дим в плътната завеса от миниатюрни капчици.
― Ще се вдигне ― отвърна той и димът му догони нейния.


--- сцена петстотин деветдесет и първа ---
София, дома на Делнишки, по същото време

― Спиш ли? ― попита тихичко Димана.
― Не ― отвърна ѝ другарят Делнишки.
― Колко е часът?
― Някъде след два. Ти защо не спиш?
― Много ме разтревожи днес Валерия. Не мога да спра да мисля за това.
― И мен ме разтревожи.
― Дали ще те послуша или ще постъпи както си е наумила?
― Мисля, че ще ме послуша ― каза тихо, но категорично другарят Делнишки. ― Ще помисли и ще разбере, че е по-добре да не напуска Медицинския. Но аз повече се боя да не го направи само заради нас. Тогава ще се чувствам много по-зле, отколкото ако си вземе шапката и отиде да учи хотелиерство.
― Кайчо! ― седна Димана и го загледа сърдито в тъмното. ― Какви ги приказваш? Стига с това хотелиерство! Глупости! Още я държи емоцията от лятото. Сигурно си мисли, че като стане хотелиерка, цял живот ще ѝ бъде празнично, като на лятна бригада. Ще си стои няколко часа на рецепцията, ще си ходи привечер да плува в морето, а Огнянчо завинаги ще се навърта край нея, ще изпълнява желанията ѝ и ще озарява живота ѝ. Глупости и детинщини! Добре направи като ѝ поговори тази вечер. Благодаря ти за търпението. Аз нямаше да се справя.
― Повече от това, Диманке, не можем да направим. Тя ще постъпи така, както на нея ѝ се стори най-правилно. Хайде, лягай сега, че си ме развила.
Димана послушно се върна на мястото си, подложи ръце зад тила си и потъна в дълбоки мисли в тъмнината.


--- сцена петстотин деветдесет и втора ---
Неделя предиобед

Морето се виждаше едва в мъгливата сива далечина. Ладата се движеше някак безразлично по самотното шосе. Вътре Спасови пътуваха без да разговарят. Изведнъж ладата отби и закова спирачки встрани от пътя. Другарят Спасов поднесе цигара към Нелчето, запалиха и той я покани:
― Да излезем.
― Най-после! ― завъртя очи жената.
Двамата се измъкнаха навън и се подпряха на нейната врата, с изглед към морето.
― Обещах ти приятна разходка в събота и неделя, а виж какво ти навлякох ― започна бавно другарят Спасов.
― Ти не си виновен за лошото време. Ще ми кажеш ли най-после за какво беше целият този панаир и какво искат от тебе? Кои са ТЕ и кои са НИЕ? И изобщо, Антоне ― гласът ѝ набираше нервност, ― в какво се опитват да те забъркат с тия досиета, с недомлъвките... Проверяват те! ― нервността в гласа ѝ заплашваше да градира до истерия. ― Не разбираш ли? Всичките бяха ченгета. Личеше им по физиономиите. И досиетата... И всичко... ― беше се обърнала към него, размахваше цигарата и вече крещеше свободно. ― А ти ― нищо. Какво искат от тебе, отговори ми, какво си шушукахте цяла вечер, защото вече нямам сили да те чакам. Не можехме да говорим снощи в стаята, ясно защо, затова говори сега и ми обясни всичко, всичко... Всичко! ― ято гарги в полето излетя шумно след последната изкрещяна дума и жената млъкна.
― Искат да ми подарят завода ― каза спокойно другарят Спасов и се ухили към жена си.
― Искат да те вкарат в затвора! ― поправи го тя, след което схвана същността на казаното от него. ― Да ти подарят завода ли? Държавния завод да ти подарят? Целия? Ахахаха... Барабар с детската градина, помощното стопанство и почивната станция... Ахахаха... ― истерията отново занабира мощ. ― От тоя понеделник или от следващия?
― Не уточниха кога ― отвърна без да спира да се усмихва той. ― Като му дойдело времето. Разбира се, той нямало да бъде съвсем мой, но... съм щял да имам свободата да го управлявам по най-добрия начин, както съм бил вече показал, че умея... Много ме похвалиха.
Нелчето стоеше, втренчила поглед в очите му.
― Какво смятат да правят тия хора, Антоне? ― каза тихо. ― Къде те забъркват? Защо им беше да размахват досието ти? Предупредиха те да си мълчиш ли?
― Те много добре знаят, че не бих обсъждал с никого подобно нещо. Освен с тебе, която нарочно помолиха да бъде свидетел на разговора.Така ми дават шанс да имам с кого да поговоря за това, за да се чуя отстрани. Иначе не, не беше заплаха. По-скоро демонстрираха възможности ― виж къде можем да бъркаме както ни хареса. Но на мен ми се струва, че тия папки са някакъв вид самодейност... Както и да е.
― Ти какво им отговори? На предложението...
― Застанах твърдо на страната на системата, успокой се! ― каза с иронична усмивка той. ― Така дори в случай, че са ме проверявали, аз съм показал, че съм ѝ верен. И ясно съм дал да се разбере, че с политика не се занимавам. Извън системата такъв завод няма шансове да просъществува, Нелче. Поне не с този си капацитет. Без пазарите, които тя осигурява, ще бъде нищо. А знаеш ли как се търсят пазари извън нея... Вземи канадците например...
― Ах! ― изписка Нелчето. ― Как спокойно ги споменаваш, след като разбра, че поръчката се проваля. Защото някои си ТЕ са ти задигнали и продали материалите...
Другарят Спасов бавно придърпа жена си, като я накара да се облегне до него на вратата. Преметна ръка през раменете ѝ и замечтано се загледа към морето, където слънцето успешно пробиваше облаците.
― Виждаш ли, Нелче, има неща, които е достатъчно веднъж да ти се случат, за да не ги допуснеш втори път.
― Какво имаш предвид?
― Въпросните материали още от петък са си при нас в завода и поръчката на канадците ще бъде изпълнена в срок ― съобщи ѝ, доволно усмихвайки се на пейзажа отсреща. ― Когато в началото на седмицата усетихме, че оттатък мънкат и се опитват да отлагат транспортирането им от склада на производителя, моментално изпратихме наши камиони и си прибрахме своето. Исках снощи да разбера докъде му стига информацията на Трънковилски, но той не говори повече за това. Още един кьорфишек, като досието ми. Хехехе...

― Ти каза ли му, че материалите са при тебе? ― удивено го гледаше Нелчето.
― Откъде накъде ще му се обяснявам. Аз съм поставен на тоя пост от системата и се отчитам само на нея. А той вече е извън.
― Ти нарочно ли забрави кашончето с Мурфатлар, като си тръгвахме?
― Разбира се, че нарочно. Приемането на подаръци си е вид ангажимент, колкото и да са безобидни. Виж ― пусна раменете ѝ и посочи напред, към морето. ― Слънцето съвсем изтика облаците. Албена се вижда цялата. Да отидем да се поразходим, а? Ще те черпя шоколадова торта в панорамната сладкарница на новия хотел. Той работи целогодишно.
Нелчето се замисли, после реши:
― По-добре да се прибираме. Предпочитам да сме с децата...
― Само една торта и те прибирам. Ще вземем и за тях.
― Тогава може...
Двамата се качиха в колата и се понесоха по хълма над морето към блестящия в далечината бял курорт.

Край на седемдесет и трета серия

Някои важни уточнения:
1. Първото аудио е “Tonight Will Last Forever“ на Bonnie Bianco.
2. Второто аудио е “Embarcadero” на Paul Desmond.
3. Героите и случките около другаря Спасов са абсолютно и най-откровено изфантазирани и не почиват на конкретни факти и образи.
4. На Веспасиана въжделенията също са измислени.
5. Валериините ― и те, в по-голямата си част :)
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: 9585 (29 ноември 2014 23:41)

Офф, много ме кефи другаря Спасов, какво да кажа повече...

Много е важно да се каже, че нещо ако изстине, ще стане на каиш. И баба така казва xixi  


 
 
№2 от: monko (30 ноември 2014 08:35)

wink Прекрасна серия!

Нищо че случките около другаря Спасов не почиват на факти... просто тази серия показва вече друг поглед, някакси зрял и опитващ се да ни подскаже, че нашите любимци вече се превръщат в зрели хора и с детството малко по малко се разделят...поне аз така го почуствах де

 


 
 
№3 от: Маргарита Василева (30 ноември 2014 18:24)

Охх, направо се уплаших,че ... е дошла демокрацията... за втори път.

Всичко е добре, когато свършва добре! bravo2




--------------------
 
 
№4 от: tivesto (30 ноември 2014 19:37)

Искам от баницата на баба Веска! Искам ПЪК!

Все едно е нова година! извика Петьо, сочейки баницата.

Да си призная и аз така се чувствам като ям баница в къщи - все едно е нова година. Само паричката липсва. А две тави баница си е направо СЪКРОВИЩЕ! Браво на баба Веска. Браво и на дядо Спас, че знае човека как да я подхване с тънката...

Много хубава серия! Нищо, че е малко сериозна от време на време! То без това не може. Винаги се налага да се вземат сериозни решения в трудни моменти! Интересно какво следва от тук на татък! hum-hum

Цоне, защо не ни даде един малък джокер?




--------------------
 
 
№5 от: Цонка (30 ноември 2014 20:20)

Цитат: tivesto
защо не ни даде един малък джокер?
 Защото не съм подготвена по темата, Тишко xaxa2




--------------------
 
 
№6 от: Айви (30 ноември 2014 22:23)

bravo2 Прекрасна серия, Цоне!

Цитат: 9585
Офф, много ме кефи другаря Спасов, какво да кажа повече...
  yess


 
 
№7 от: Anakin Skywalker (1 декември 2014 11:20)

Миналата серия завърши доста обезпокоително. neznam  Не вещаеше нищо добро за нашите герои. И ни остави в тревожно очакване. Но както се казва - Лошите неща не са свършили докато наистина не свършат yess

И оптимизмът отново се завърна. smile




--------------------
 
 
№8 от: Зико (4 декември 2014 10:28)

Както винаги, на висота. hiphip


 
 
№9 от: катя милушева (14 декември 2014 21:07)

Страхотна, отново!!! За пореден път си мисля,че трябва да се филмират тези твои вълщебни серии Цоне! Благодаря ти! hiphip


 
 
№10 от: Цонка (15 декември 2014 12:53)

Другарчета, само да ви кажа, че следващата серия планирам да излезе на 3 януари 2015, да не я чакате по-рано /ако я чакате де :))/




--------------------
 
 
№11 от: tivesto (15 декември 2014 19:25)

Нова година, нова серия, а това със сигурност ще е едно добро начало! Ще я чакам с голямо нетърпение!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 21
Потребители: 0
Гости: 21

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!