Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829 
 
 
Архиви
Февруари 2020 (1)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Седемдесет и четвърта "Зимна серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
3-01-2015, 07:29 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и четвърта серия „Зимна серия“

--- сцена петстотин деветдесет и трета ---

Глобусите по високите стълбове на центъра осветяваха в приглушено жълто кишата долу. Електронният часовник над закусвалнята сочеше с цифрите си 19:42:45 и напредваше със секундите. 4О С замени часа, последва го 3 ЯН ПН, после часът се върна с ново показание 19:43:00.
Компанията от момичета и момчета стоеше пред входа на читалището и потропваше нетърпеливо на място, превръщайки кишата в локва.
— Айде бе, тоя Огнян нали обеща да излезе по-рано от школата по математика — измърмори Петьо.
— Само да довърши сборника, дето му подарили на сурваки, и ще излезе — изсмя се някое от момичетата.
— Уффф — изпуфтя Зорница. — Аз не мога повече да чакам. Трябва да се прибирам. Майка ми специално ме предупреди, че ще ме чака за вечеря.
— Почакай още малко — спря я Дарина. — Ще се уговорим за вдругиден и се прибираме. Ето го.
От стъклените врати на читалището излетя Огнян, преметнал чантата през рамо, закопчавайки якето си.
— Трябваше само да довърша една задача — заоправдава се, приближавайки.
— Нали ви казах — обади се момичешкият глас отпреди малко. — Само да довърши.
Компанията се разшумя весело.
— Значи вдругиден, сряда, пети, вечерта — взе официално думата Стръки, — сбор на гарата двадесет минути преди влака. Ще гледаме да се настаним заедно, само нашата тайфа, да не се смесваме с другите от техникума и да не ни се набутат даскали.
— Огняне, вашата гимназия къде щеше да ходи на зимуване? — попита Манол.
— В Тетевен.
— Добре че избра да се запишеш с нас — избоботи Санди. — В Смолян е къде-къде по-гот от Тетевен.
— Пък и да не се цепиш от тайфата — уточни Петьо.
— Валерия направо там ще дойде, нали? — попита Манол.
— Тебе пък какво те интересува! — каза възмутено Стръки и смушка Манол.
— Ще дойде на шести вечерта, ако успее — обясни Огнян, — понеже сутринта има изпит. Ако не — ще дойде на другия ден.
— То и ние ще стигнем някъде по обед на шести — почеса се под шапката Санди. — Сутринта сме в Пловдив, после до Смолян с автобус...
— Да си носите сандвичи за из път — напомни Захари.
— Ооо, задължително — обадиха се няколко гласа.
— Касетофон ще взема аз — обеща Манол.
— Който има ски да си ги вземе, че на Пампорово били много скъпи под наем — сети се някой.
— Аз ще взема найлони от завода — обеща Огнян.
— Дааа, найлони ще трябват.
— Аз ще си взема малката шейничка.
— Карти и нещо за писане.
— Дарче, да не забравиш фотото, моето дете, че те убивам! — закани се Петьо.
— Уффф... — махна с ръка девойката. — Че аз друго може и да не взема, но лентите и апарата — задължително.
— Така те искам — потупа я по пухкавото калпаче Петьо.
— Айде, аз изчезвам — съобщи Зорница. — Чао, до утре в училище, а на тебе, Огняне — до вдругиден на гарата.
— Ще те изпратя — натисна се Захари.
— И ние сме нататък — обадиха се още няколко гласа.
Компанията се пръсна по нашарения от лампите кишав и хлъзгав център.


--- сцена петстотин деветдесет и четвърта ---

Зорница излезе от асансьора, изтри ботушките си в гумената постелка пред вратата на апартамента, отключи и влезе.
От стъклената врата отсреща се подаде елегантна жена в тъмен панталон с висока талия и фина кремава копринена риза, прибрана в панталона; с разпусната дълга кестенява коса и сияещо в усмивка лице:
— Точно навреме. Вечерята е почти готова.
— Мамо! — изгледа я удивено Зорница. — Празнуваме ли нещо тази вечер? Или е отзвук от новогодишното тържество на Кореком — разсмя се на собствените си приказки, събувайки ботушките.
— Преоблечи се, измий се и ела при нас! Имаме да обсъдим нещо важно — обясни накратко жената, кимна дружелюбно и се прибра обратно в стаята.
— Виж ти, нещо важно — измърмори девойката и окачи якето си на закачалката.
...
Минути по-късно Зорница влезе в хола. Около масата с искряща бяла покривка, салата и блестящи кристални чаши, седяха двама възрастни — мъж и жена; а срещу тях — майката на Зорница и майор Жеков от милицията, облечен в униформа.
— Добър вечер, бабо, дядо! — усмихна се момичето, обръщайки се към възрастните хора. После се обърна към мъжа: — Здравейте, другарю майор.
Мъжът стана и усмихнат разтърси ръката на момичето.
— Сядай — покани я майка ѝ и погледна към майора.
Той остана прав, изчака да се настани новодошлата, поизкашля се и започна:
— Зори... — отново се изкашля. — Ще си спестя предисловията и ще карам направо. Да не бавим вечерята... Не за това, разбира се... — за трети път прочисти гласа си и продължи: — А защото знам, че си изключително интелигентно и прямо дете и никак не обичаш някой да усуква нещата. Ти знаеш, че от години търпеливо чакам майка ти да приеме предложението ми да се съберем като семейство... И ето че тя най-после взе правилното решение — усмихна се на жената, после върна поглед към момичето. — Искахме тази вечер да ви го съобщим официално и разбира се, да получим одобрението на цялото семейство. Всъщност, от баба ти и дядо ти вече го получихме — всички се засмяха, дядото закима доволно, а майорът продължи: — Сега остава да чуем твоето мнение, което е... от особена важност за нас... Бих казал от определяща важност — допълни смутено и млъкна в очакване.
— Ами най-после! — извика радостно Зорница и стана от мястото си. — По тоя въпрос винаги съм била на ваша страна, другарю майор! Нали, мамо? — наведе се и прегърна майка си над ъгъла на масата.
Жената стана и прегърна дъщеря си, като я зацелува и замилва по русата коса:
— Така е! Така е... — призна си, подържа още малко момичето, после го пусна, издуха носа си в салфетка и всички седнаха по местата си. Млъкнаха усмихнати.
Зорница заразглежда с интерес лицата на майка си и майора. Еднакво искрящи от радост очи, еднакво разтегнати усмивки, еднакво подредени бръчици около очите и по-дълбоки резки около устата... Две съвсем различни и въпреки това приличащи си лица... Щастливи и хлапашки ухилени.
— Взаимност! — каза полугласно девойката.
— Какво? — наведе се към нея майка ѝ.
— Нищо — отвърна тя. — Много се радвам за вас! — погледна майора, който кимна с благодарност, и му се ухили: — Вие, другарю майор, сега нали няма да очаквате от мен да ви казвам „татко“? — замаскира като въпрос категоричното си заявление тя.
— Ще бъда благодарен, ако изобщо някой ден престанеш да ми говориш на „вие“ — успокои я той.
— Ще се опитам — обеща момичето.
— Защото в противен случай ще трябва и аз да ти говоря на „вие“.
— Като същински французи.
— Да вдигнем наздравица — предложи дядото.
— Печеното — скочи майката. — Задръжте наздравицата!
— Ще ти помогна — стана Зорница и последва майка си в кухнята.


--- сцена петстотин деветдесет и пета ---

— Остави на мен! Ще си изпръскаш ризата — Зорница отмести майка си и се зае с прехвърлянето на печеното месо от тавата в стъклена чиния.
Жената се подпря на шкафа до мивката и се загледа в действията на дъщеря си.
— И кога взехте финалното решение? — попита с широка усмивка момичето и облиза пръсти, изцапани със сос. — На новогодишното тържество на милицията или на вашето тържество, корекомското?
— Някъде между двете тържества... Предполагам — отвърна жената и прехапа устни.
— Ако знаеш колко млада изглеждаш в момента... — спря да се занимава с месото девойката, подпря се на ръба на масата и загледа с радостен поглед майка си.
— Чакай да видим... — направи се на замислена тя. — Сигурно колкото тридесет и осемгодишна.
— Приличаш на четвъртокурсничка пред абитуриентския си бал — ухили се широко Зорница и се зае отново с месото.
— Уха! — възкликна доволно майката.
— И да знаеш, че сега съм много по-спокойна за всички.
— Така ли?
— Мъ-ъ — потвърди девойката. — Вече се страхувах, че на майор Жеков ще му писне да те чака и ще си вземе за жена някоя от навъсените лелки от паспортното гише.
Майката се разсмя невъздържано и елегантно отметна коса, откривайки пламналото си лице и искрящите, изпълнени с радост очи, докато дъщеря ѝ не спираше да дърдори:
— И вместо на милиционерските банкети да се перчи с най-красивата ми майка на света, щеше да се крие у дома си, в кухнята, да се налива с мастика, да хрупа туршия и тайно да разглежда твоя снимка под покривката на масата, докато лелката от паспортното в другия ѝ край му реже дебели парчета сланина за вечеря и окайва колежките си от „Адресна регистрация“ какви пияници и кръшкачи са мъжете им.
— Зори! — извика през смях жената. — Какви ги дрънкаш!
— Виждаш ли какво можеше да му причиниш? — продължаваше да се кикоти момичето. — На него... И на лелката...
— Край! Стига толкова! — опита се да си придаде сериозно изражение жената. — В училище ли учите такива глупости?
— Тц! Там учим други глупости — Зорница вдигна чинията с печеното и я бутна в ръцете на майка си. — Върви сега! — заповяда. — Аз ще нарежа хляба.
Жената послушно пое чинията и тръгна по коридора към хола.
— А, мамо! — извика след нея девойката, надничайки иззад вратата на кухнята, и когато майка ѝ се обърна, изтърси: — Да знаете, че предпочитам братче! — изкикоти се и се залюля, прегърнала вратата.
— Не прекалявай, момиченце! — изгледа я предупредително майка ѝ, после се ухили и натисна с лакът дръжката на холната врата.


--- сцена петстотин деветдесет и шеста ---
По същото време, улица „Нашедетска“, дома на Спасови

— „Кооперативно село“ — в нашата кутия. Да знаеш нещо по въпроса, Антоне? — Нелчето размаха вестника и го стави в ъгъла на масата във всекидневната, върху която другарят Спасов беше отворил голяма тетрадка с дебели корици и чертаеше нещо в нея.
— А, да — погледна разсеяно той. — Аз ни абонирах. Трябваше да изпълним определена бройка.
— А за „Жената днес“ пак не можа да се вредиш. Хем те предупредих специално.
— Ами при толкоз жени, Нелче — вдигна рамене и се почеса с химикала по главата.
— И бройката си за „Паралели“ отстъпи, нали?
— Примоли ми се отчаяно Ненова от пласмента. Как да ѝ откажа?
— Ц-ц-ц... Ти наистина си особен случай, Антоне! — вдигна ръце жената. — Примолила му се. А аз как точно трябва да ти се примоля, за да ми се получат нещата?
— Е, голяма работа! Ще си ги купуваме заедно с „Филмови новини“.
— Ето нà! — каза сърдито Нелчето. — Ненова ще си получава списанието вкъщи, а аз ще дебна по реповете...
— Ама на нея ще ѝ го крадат от кутията — ухили ѝ се другарят Спасов, — пък на тебе ти обещавам да ти осигурявам списанията регулярно! Знаеш, че на репа до железарията другарката е силно мой човек и с радост ми ги запазва.
— Ще ти дам аз една радостна другарка! — седна на стола до него тя и подпря брадичка на дланта си.
Откъм другата стая идваше звукът на пианото, кресливото пеене на Веспасиана и доволните писъци на малкия Антон. Нелчето се заслуша, поусмихна се, после попита:
— Върху какво работиш? — кимна към тетрадката.
— Ха! — зарадва се на въпроса ѝ той. — Върху една много приятна задача. От разкроя на канадската поръчка, така както сме го договорили с тях, остават изрезки — едно доволно количество материал, който те не искат, не им трябва, разбираш ли, ще иде на боклука, а са го платили. Ние обаче ще го използваме по най-добрия начин. Инженер Михалчев, кучето хитро, така пренареди разкроя, че ще си докараме една много хубава бройчица, която ще пуснем на нашия пазар и то на съвсем прилична цена — потри доволно ръце. — И сега Михалчев твърди, че неговият вариант на подреждане е оптималният. Пък мене ме човърка, че можем да съберем още, тъй че накрая да останат само кожени връвчици за медальони — разсмя се и продължи, загледан в чертежа. — И Богдан моделиера каза, че може, но от по-малък номер, само трябва да се преподредят основните и да се внимава с обръщането ляво-дясно, понеже материалът е еднолицев. Сега и Богдан решава вкъщи, сигурен съм — разсмя се. — И още хора търсят решението на задачата, та ще видим кой ще намери най-доброто. Ще взема да я дам и на Огнян, може да измисли нещо по-интересно...
— Антоне? — прекъсна ентусиазма му Нелчето и го загледа съсредоточено.
— Ммм?
— Ти защо не говориш нищо за онази среща с Трънковилски? Дума не си обелил оттогава, все едно никога не се е случвала.
Лицето на другаря Спасов рязко смени изражението си. Той премести бавно вестника „Кооперативно село“ от единия ъгъл на масата в другия, давайки си време да обмисли отговора, и каза бавно, със суров тон:
— Защото единственият резултат от онази среща беше, че още повече изостри вниманието ми към следващи опити на разни новоизмислени дирекции и дружества да дърпат от предприятието. Пък аз нямам нито желанието, нито намерението да им помогна. Тъй че, ако наистина някога, неизвестно кога и как, се случи онова, за което намекна Трънковилски, то със сигурност ще съм направил всичко, което зависи от мен, да задържа нещата в рамките на правилата! — приключи изречението си със строга категоричност.
— Уха! — възкликна тя и се отдръпна леко. — Ръководителят в действие. Извинявай, че попитах!
Той я гледа изпитателно няколко секунди, после ѝ се ухили виновно:
— Нали знаеш, че ако имам нещо интересно за разказване, сам ще ти го кажа?
— Знам де, знам! Няма да питам повече. Решавай си на спокойствие задачата.
Вратата на стаята се отвори и вътре влетя Веспасиана, следвана от малкото си братче.
— Антон иска акордеончето, пък аз не мога да го стигна — съобщи набързо.
— Къде е батко ти? — попита я Нелчето.
— Говори по телефона.
— Като приключи, му кажи да го свали — поръча майката.
— Ама той говори със София, нещо за зимуването... — момиченцето излезе от стаята и затвори след себе си, оставяйки малкия при родителите си.
— Така се притеснявам и за това пътуване на Огнян до Смолян — каза загрижено Нелчето и стана от стола. — В прогнозата дават да вали обилен сняг в следващите дни.
— Ами нали сняг им трябва на дечурлигата, не киша — успокои я другарят Спасов и повика малкия, който измуча радостно и се покатери на коленете на баща си.
— Отивам да видя яденето — жената влезе в кухнята, оставяйки вратата към всекидневната отворена.
Малкият Антон се опита да докопа огромната тетрадка върху масата.
— Искаш да пишеш с химикала ли? — прегърна го баща му.
— Мъъъъ — протегна ръчичка с разперени пръстчета.
— Кажи ми думичката и ще ти го дам. Кажи: „хи-ми-кал“.
— Мъъъъ... — сочеше малкият.
— Ама няма „мъъъ“, кажи „химикал“ и веднага го получаваш! Хи-ми-кал.
— Тау-тау — изпълни условието момченцето и се ухили на баща си.
— Ей това е! — зарадва му се той. — „Тау-тау“ е далеч по-добре от „мъъъ“, нали, мамо? — извика към кухнята, после се обърна към детето: — Чакай, чакай — дръпна ръчичката му, — тука не може да драскаме, това е една много важна служебна задача, дето татко трябва да реши. Ето ти на тебе специална страница — отгърна тетрадката някъде напред, а малкият възторжено заби писеца в средата на листа и отбеляза дълбока черта.
— Тау-тау... — потърси одобрението на баща си.
— Тау-тау... — повтори мъжът и погали буза в косичката на сина си.


--- сцена петстотин деветдесет и седма ---
Три дни по-късно, вечерта, Смолян

Снегът се изсипваше обилно над града, бързо заравняваше и променяше пейзажа.
Пред сградата на автогарата, под светлините от прозорците ѝ и жълтия прожектор, окачен високо над входа, мъже с лопати гребяха усърдно и разчистваха пътя на двата потеглящи синьо-бели автобуса, които издишваха облаци черен дим.
Пъхнал ръце в джобовете на тъмночервеното дебело яке, с приведени рамене, Огнян неспокойно се разхождаше в салона на автогарата между билетната каса и прозорците и всеки път поглеждаше през тях към снежната плъст отвън.
— Нали отдавна вече трябваше да е пристигнал автобусът от София? — върна се към касата и надникна през изрезката в стъклото ѝ, погледна часовника на стената, после булетроника на ръката си. И двата показваха 19:34.
— Хъ-хъ — изсмя се жената оттатък и спря да отмята в тетрадката пред себе си. — Трябваше я! И аз вече трябваше да седя пред телевизора, ама нà! — върна се към тетрадката си и заприказва, клатейки глава: — Като нищо може да са спрели рейса в Асеновград, съобщават за голям снеговалеж. Ама пък щяха да се обадят. Ако е рекъл да захецне нейде по-насам, жална им майка тогава на онези вътре.
Огнян се намръщи и захапа яростно напуканите си устни.
— Ти за какво го чакаш, момко, става вече два часа висиш тука? Отивай си вкъщи на топло!
— Не съм тукашен — отвърна вяло момчето.
— Да не мислиш тука да нощуваш? — изгледа го строго над очилата си жената.
— На зимуване съм. Настанени сме в големия хотел ей там горе — обясни ѝ той. — Чак на единадесетия етаж! — уточни без причина, повече за да се похвали.
— Ааа — успокои се жената. — Така може. Викам, да не си някоя хаймана.
Няколкото души, които стояха мълчаливо по пейките в дъното, се понадигнаха и го огледаха преценяващо, после отново се свиха в палтата си, изгубили интерес. Не бил хаймана.
— Че кого чакаш със софийския? — полюбопитства жената. — Софиянче ли си?
Огнян се престори, че не чу, отдалечи се от касата и залепи чело на прозореца.
— Идва! — извика радостно след секунди и изскочи навън.
Автобусът проби с фаровете си тюлената снежна завеса, изхърка, отвори врати и избълва нетърпеливите пътници, които заизпълваха чакалнята.
Момчето се вглеждаше в излизащите от автобуса, заслушваше се в коментарите за тежките условия, за мъчното пътуване, за това къде и при кого ще се отбият сега. Огледа се назад по прозорците, после надникна в празния автобус и попита шофьора:
— Извинете... Дали не е останал някой пътник по задните седалки? Да е заспал...
— Абе кой ще заспи на такъв път бе, младеж? — изхили се шофьорът и нервно запали цигара от пакета БТ пред себе си. — Ти знаеш ли през какво чудо минахме — издуха дима, едновременно отдъхвайки си.
Мъжът все пак се разходи до дъното на автобуса и се върна.
Огнян все още надничаше вътре.
— Няма заспали — информира го шофьорът и зарушка нещо на предната седалка.
— А утре автобусите от София дали ще пристигат нормално? — не го оставяше на мира момчето.
— Какво разправяш бе, ако продължава да вали така и цяла седмица няма да ги видиш.
Огнян замига невярващо, после бавно се отдръпна от автобуса, прегледа за последно съдържанието на чакалнята, огледа и отвън и пъхнал ръце в джобовете, пое отчаяно през снега, нагоре по улицата към хотела.


--- сцена петстотин деветдесет и осма ---
Два часа по-късно, хотелска стая

Компанията се беше разположила из стаята — върху двете легла, по тоалетката, нощните шкафчета и двата стола.
Стръки, Петьо, Огнян и Санди играеха карти върху едното нощно шкафче, поставено като масичка между двете легла, Захари следеше играта, а по диагонал на стаята Манол беше опънал лентата от една касета и заедно с Дарина се опитваха да я разплетат и навият с молив.
— Егати обстановката обаче! — вмъкна се откъм балкона Зорница, следвана от една къдрокоса девойка, и двете се заизтръскваха от снега. — Сякаш някой горе скубе памук и го пуска долу.
— Баба Хола тупа пухения си дюшек и над света вали сняг — обади се едно от двете момичета, които седяха в края на едното легло и разглеждаха съдържанието на някакъв козметичен несесер.
Зорница и момичето от балкона се подпряха на радиатора под прозореца.
— Утре сигурно няма да можем да отидем на Пампорово — въздъхна къдрокосата.
— Ами, Данче, ще си намерим тука някой баир и ще се пързаляме по него, все едно сме си вкъщи — отбеляза Стръки и пусна карта: — Коз! Баирите са си баири във всички краища на страната. Коз! И Коз! Браво на нас — ухили се широко на Огнян, който с безизразна физиономия запресмята резултата и го записа в един тефтер. — Като някакъв робот играеш, Огняне! Сякаш изобщо те няма в играта, а пък си прецизен до съвършенство — отбеляза с възхищение Стръки, събра картите и ги поднесе към Санди: — Цепи! — раздаде и погледна отново към Огнян: — Ти сега цяла вечер ли ще мълчиш?
— Аз сигурно цяла седмица щях да мълча, ако тъй кофти ми се бяха развалили плановете — каза Манол и занавива още по-усърдно.
— Ами четири месеца да чакаш такава среща и накрая да пропадне... — включи се и Петьо.
— Я го оставете на мира! — скара им се Дарина и пусна лентата, която Манол прибра изцяло в касетата. — Като му мине разочарованието, пак ще си стане нормален.
— Пика — обяви Петьо.
— Всичко коз — обяви Огнян.
— Контра — обяви Санди.
— К'ва контра пък ти бе! — възропта Петьо.
— Реконтра — обяви Стръки.
В този момент се чу почукване на вратата.
— Уфф, тия „В“ курс не се спряха значи! Аман от тях — каза намръщено другото от двете момичета, които разглеждаха несесера. — Да се престорим, че ни няма!
Почукването се повтори и всички изреваха в един глас: „Нееее“, последвано от бурен смях. Вратата изскърца и след секунди в отвора между антрето и стаята застана Валерия, ухилена до уши, със зачервени бузи и разпуснати коси по бялото пухкаво късо палтенце, с бели ботушки и натикани в тях бели дънки. Пусна огромната си кафява кожена чанта и една торба на земята и извика радостно:
— Добрах се!
В стаята настана абсолютна тишина.
— А стига бе! — извика Огнян, хвърли картите, прегази карето и с две крачки, прескачайки леглото, стигна до девойката и я награби в мощна прегръдка. — Все пак дойде! — отдръпна я, разгледа я, после пак я прибра в дебелия си тъмносин пуловер на сиви, светлосини и бели ленти.
В следващите двадесет секунди никой в стаята не посмя да диша.
— Сякаш съм си у дома — обади се някъде от пуловера момичето, прегръщайки го с всичката радост на света.
— Откъде пристигаш такава... топла? Да не си се крила досега в съседната стая до радиатора? — отдалечи я и без да я пуска я заразглежда.
— Пристигнах с един джип. Лада „Нива“ — уточни тя, — оставиха ме точно пред входа на хотела... А в колата беше много горещо... Ще ти разправям... Егати денят, дето беше това. Бях се уговорила с колегите от нашата група да мина първа на изпита, за да мога да хвана автобуса в ранния следобед. А изпитът дълъг — в три части... Минахме писмения. После се проведе практическият, докато в същото време проверяваха писмения... После проверените се наредихме и чакаме да ни повикат за третата част — за устното изпитване... И стоя аз пред вратата, и чакам, и гледам — станало обед, ако не мина веднага — край, изпускам автобуса... И тъкмо да почнат да ни викат, домъкнаха се няколко от зъболекарите — и на тях това им е първият изпит, и се наредиха пред мене. Аз им казвам, че влизам първа, те обаче нахални. И ме прередиха. Набутаха се ей така, представяш ли си? Направо ми причерня. Щях да се разрева от безсилие и гняв. Сигурно съм била полилавяла, защото като ми дойде редът и седнах пред изпитващите, доцентката ме гледа уплашено и вика: „Колежке, какво е това напрежение? Успокойте се! Работата ви дотук е... брилянтна! Ето, вижте!“ И ми показва листите от писмения. А там с ей такива букви пише: „Браво!“ И отдолу шестица. Пуля се в листите и хем ми става приятно, хем съм бясна, че автобусът ще пристигне в крайната си точка без мене. А онази продължава да приказва как точно така трябвало да се подготвяме, за да... не знам какво си... Изтеглих си билет и веднага поисках да говоря, въпреки че знам, че вече няма смисъл да бързам. Не ме въртяха много, бяха респектирани от писмения ми и ме пуснаха бързо. Излизам вънка — сняг две педи. Потвърждава се прогнозата и вече съм сигурна, че ще затворят пътищата и никога няма да стигна до тебе. Прибирам се вкъщи омърлушена, баща ми там. Разказах му за изпита и за нахалните зъболекари, заради които ми пропадна зимуването. Той пък направо откачи от радост заради шестицата. „Такава гордост си ти за нас!“ — вика. Аз се прибрах в стаята си и не знам какво да правя. Стоя, а мислите ми във вакуум. Накрая взех решение никога в живота си да не проговоря на зъболекар и сякаш се поуспокоих. Десет минути по-късно влиза баща ми и ухилен ми вика: „След два часа тръгваш за Смолян“. Гледам го и се чудя какво е замислил, той ли ще ме кара, понеже фордът е развален и стои от един месец в сервиза, нали няма резервни части — двамата с Огнян се разсмяха едновременно на репликата и момичето продължи да разказва: — А той звъннал на колеги и приятели, където се сетил, и ме уредил да пътувам с едни от Минно-геоложкия, отивали в Рудозем. С джип. Имало и още една възможност, с друга кола, но татко не искал да ме пусне как да е в тоя сняг. И ето че изведнъж нещата за мен се промениха от пълно отчаяние до велико щастие — ухили се на Огнян. — За малко да изпуснем цяла седмица заедно, когато са ни изключително ценни даже секундите...
Фиюуу — подсвирна тихичко Петьо откъм стаята, а Дарина му изшътка. Цялата компания стоеше в пълна тишина и най-откровено подслушваше разговора на двамата в антрето.
— А хората от „Нива“-та, трима мъже и една жена, инженери и техници, по работа... Редовно си пътували по маршрута... Оставиха ме току до вратите и си хванаха пътя за Рудозем. И нито снегът ги притеснява, нито прогнозите. Дадоха ми и ябълки за всички, спирахме в Чепеларе, при техни познати... — наведе се и вдигна торбата, която беше оставила до чантата. Прекрачи в стаята и се ухили: — Аз май не казах „здрасти“ — вдигна ръка за поздрав и остави торбата на близкото легло. — Ама трябваше първо да му разкажа — кимна към Огнян, — иначе щях да се пръсна от вълнение.
Компанията весело се разшумя, поздравиха топло новопристигналата и нападнаха ябълките.
— Не били мити — предупреди ги Валерия.
— То и без друго няма вода — изтри в пуловера си една шарена ябълка Стръки и я захапа.
— Де и моят баща да беше толкоз печен... — въздъхна едно от момичетата и другите се разхилиха разбиращо.
— Питах долу на рецепцията за вас — доразправи Валерия, — казаха на единадесетия етаж, целият бил за групата. Почуках в първата стая, оттам ми казаха къде сте.
— Гладна ли си? — попита Огнян. — Имам сандвич от снощи.
— Мии... по-скоро не — отвърна тя. — Хората от „Нивата“ ядоха хляб и сланина и трябваше да се включа. И аз нося сандвичи — кимна към чантата. — И бонбони, да почерпя за първия изпит.
— Не знам защо така огладнях изведнъж — зачуди се той.
— Ами миряса и огладня — извика през смях Дарина и смигна на Валерия. — Допреди малко с него не се говореше. Петре бе — сети се изведнъж, — я дай онези сарми, дето ти сложила майка ти и трябвало да ги изядем още снощи във влака, пък никой не искаше. Да не вземат да се развалят.
— Ей, верно бе, сармите.
Минути по-късно дечурлигата от тайфата опустошаваха останалите им сандвичи и Петьовите зелеви сарми върху листчета от форматна лъскава тоалетна хартия, кикотеха се и дърдореха щастливи, с измазнени пръсти и уста.
— Абе вие не сте ли вечеряли? — попита Валерия и отстъпи половин сарма на Огнян.
— Вечеряли сме — отвърнаха ѝ. — Ама беше преди четири чàса.


--- сцена петстотин деветдесет и девета ---
На следващия ден, улица „Нашедетска“, дома на Спасови

Облечен в червен зимен скафандър, малкият Антон пречеше на майка си да му обуе ботушките, като отказваше да си натика крачето докрай.
— Хайде, натисни още малко — даваше указания жената, — още само малко, да стъпиш хубаво.
Вместо това момченцето вдигаше крачето си и умираше от смях.
— Защо правиш така бе, мамо! — каза сърдито Нелчето и го сложи да седне, като се зае да тика ботушчето сама. — Сякаш за първи път се обуваме.
Малкият се излегна по гръб на килима в коридора и се разкикоти с цяло гърло.
— Много ти е смешно, ама аз всеки път ставам вир-вода докато те приготвя. Ще трябва да си намериш други забавления, ясно! — вдигна го от земята и размаха пръст пред личицето му, а той захълца от смях. Майката го донатъкми и каза: — Я да видя сега, хубаво ли стъпваш. Убива ли ти чорапчето вътре? А? — малкият сбърчи носле и направи смешна физиономия, която Нелчето, за свое удобство, прие за „не“. — Добре, хайде да вървим.
Облече палтото си, обу ботушите си, дръпна им ципа, сложи си рошав калпак на главата, пооправи косата си изпод него, огледа се в огледалото и след като се одобри, взе чантата си и поведе малкия навън.
Дворът на блока беше дебело покрит със сняг. Двамата минаха по разчистената тясна пътечка и се изкачиха по късото стръмно баирче към силно осветената от ярко зимно слънце улица.
Там беше настанало същинско патиланско царство. По полегатата „Нашедетска“ се спускаха с шейните си по-предпазливите деца, докато по-дръзките и безстрашни хлапета бяха излъскали до блясък стръмната, перпендикулярна на нея улица. Там, където се срещаха двете улици, стоеше „регулировчик“ и пускаше и спираше движението, според някакъв негов правилник.
Нелчето и малкият Антон се спряха на безопасно разстояние, да погледат забавата.
— Вардааа... — натоварена с деца шейна влетя в Т-образното кръстовище току пред погледа на „регулировчика“, мина майсторски между двете препълнени кофи за боклук и се обърна в средата на двора пред горния блок.
Ахахаха... Децата се изтупаха от снега и хукнаха отново нагоре, пресичайки пътя на една по-бавна шейничка, която се спускаше по „Нашедетска“.
— Мамо! — извика от нея Веспасиана, заби левия си крак в снега и рязко сви пред майка си и малкия Антон. — Къде отивате? — слезе от шейната момиченцето.
— Ще пресрещнем баща ти и ще се поразходим тримата. Ще дойдеш ли с нас?
— Нееее — отвърна момиченцето. — Искате ли шейната? — подаде на майка си края на връвчицата.
— Мъъъ — зарадва се малкият и протегна нагоре облечената си в пухава бяла ръкавичка ръка.
— Ами ти с какво ще се пързаляш? — попита майката.
— На мене ми омръзна — махна с ръка Веспасиана. — Димо изнесе кашони, ще им подложим найлони и ще се пускаме с тях по стръмното — обясни момиченцето, изтри течащия си нос в ръкавицата и намести шапката си. — Вътре се събират двама, даже трима човека... и никой не може да управлява. Засилват те и където иде кашонът... — заобяснява радостно.
Нелчето пооправи дъщеря си, като прибра под шапката ѝ изпотената косичка на челото и постегна шала около врата ѝ.
— Само не се спирай за дълго на вятъра, че си изпотена.
— То там няма вятър — посочи към лъскавата стръмна улица.
— Няма, няма — съгласи се майка ѝ и се ухили, — точно там вятър няма.
Веспасиана ѝ махна за довиждане и хукна нагоре по баира, а Нелчето се загледа отново в пързалящите се наоколо деца.
Малкият Антон се покачи на шейната и се изправи в цял ръст.
— Мъъъ... — посочи след сестра си.
— Дааа — въздъхна замислено майка му, — след някоя друга година и ти ще се спускаш сам с шейничката... И изведнъж ще тръгнеш на зимуване на другия край на България... И после... Опа! — извика тя и се разсмя.
Малкият се беше опитал да напусне шейната, прекрачвайки облегалката ѝ, и се намери по лице в пряспата до нея.
Нелчето го вдигна, клекна пред него и заизчиства полепналия по личицето му сняг. Детето направи намръщена физиономия, опита снега от устничките си и се приготви да реве.
— Ааа не, няма да ревем сега! Да се излагаме пред големите! — опита се да го уговори майка му и той размисли. Тя изтърси снега от червения шушляков скафандър и покани момченцето да седне в шейната.
— Мъъъ — отказа то и посочи връвчицата.
— Ще я дърпаш ли? — Нелчето изтри появилата се сълзичка в ъгъла на лявото му оченце, целуна го по нослето и се изправи, нави връвчицата до неговия ръст и му връчи управлението. — Заповядай!
Двамата тръгнаха, без да бързат, по разчистената тясна пътека на тротоара надолу по „Нашедетска“, оставяйки зад себе си кръстовището с „регулировчика“, където в този момент един огромен кашон върху найлон се спусна по стръмната улица и се залепи на кръглата кофа за боклук, като я разклати застрашително. От кашона се измъкнаха Веспасиана, Ивелинка и Екатерина и с радостни писъци поеха отново нагоре, влачейки го дружно.


--- сцена шестстотин ---
По-късно следобед на същия ден, Смолян, хотела

В коридора на последния етаж на хотела цареше подозрителна тишина. В дъното неуверено проскърца врата, зад друга една, леко открехната, проблясна око. Отнякъде се чуваше момичешки кикот и музика, разнесе се нестройна песен на чудноват език, напомнящ испански с гръцки мотиви, последва „ла-ла-ла“ и отново кикот.
Изведнъж от една врата изскочи Санди, сложи ръце пред лицето си като фуния и изрева:
— Испански кораб с „В“ курс срещу нас! Корсари, готови за абордаж!
От двете страни на пътеката с трясък се заотваряха врати и снежни топки заизмерваха ширината на коридора, летейки с пълна сила, разпадайки се по стените, по касите на вратите, по самите врати или с повече късмет — по надничащите иззад тях. Тежки викове „Ай карамба!“ на ранените изпълниха пространството. Ругатни, споменаващи триста дяволи и небесата, гръм и мълнии и бъчви с ром, неясни команди и още „карамба!“ се въздигнаха към тавана на хотелския последен етаж и увиснаха над шайката момчетии, които наизскачаха от стаите и поведоха битката със сняг лице в лице.
— Още муниции! — заповяда Стръки и Манол изнесе зелен леген пълен със снежни топки. Петьо се присъедини към Санди, осигурявайки снежни гюллета, Огнян и Захари атакуваха безжалостно противника — няколко момци, свирепи и също въоръжени до зъби със сняг. От една врата на испанския кораб двама моряци изнесоха цяла пряспа в найлон, засилиха я дружно и я изпратиха срещу корсарите. От друга стая плахо надникнаха две момичешки глави. Някой даде команда: „Срежи им въжето!“ и двете с писък се прибраха в стаята, след което се чу кикот.
Битката продължи до изчерпване на мунициите, после изведнъж в коридора се възцари предишната тишина. Корсарите и търговците от испанския кораб се спогледаха безмълвно, после огледаха пораженията по заснежения коридор.
— Малеее... — чу се отнякъде и няколко гласа се разсмяха.
Без официална покана всички участници в кратката битка се заеха да заличат следите от нея.
...

...
След малко Огнян и Петьо похлопаха на вратата на една стая, от която се носеше все същата разбиваща сърцето испанска песен и първият натисна дръжката.
Вътре Валерия и Дарина, покачени върху двете легла, завили рамене с плетени шалове, танцуваха по матраците и се опитваха да пеят с касетофона:
— Ке ми амор син ту амор нада еееес...
...
— Фуе ун адиос... На-наа-на-нааа... Нуестрас видас, нуестрас альмас, нуестро амооор...
Огнян, държейки се за главата, с немощна походка се придвижи през стаята и се тръшна в краката на Валерия.
— Доктор!.. Моля, доктор... — извика жално и се направи на умрял.
Момичето спря да танцува, застана над него и го загледа от високо:
— Мдааа... — подритна го леко, а той не помръдна. — Мисля, че доктор няма да ви помогне, драги господине, другарю корсар или какъвто сте там... На вас ви трябва свещеник, струва ми се. Или пък твърде умело се преструвате...
— Гръм и мълнии! — извика страховито умиращият и надигна глава. — Да ме изядат акулите, жено, в нощта на фосфоресценцията, ако се преструвам! — дръпна ръката си от челото и показа зачервен отпечатък от прецизно изпратена срещу него снежна топка.
— Хийии! — падна на колене над него момичето и разгледа удареното място. — Бих ви препоръчала да го наложите със сняг.
— Нещо друго да ми препоръчате? — погледна я той отблизо и изведнъж скочи уплашено: — Какво ти е на очите?
Валерия го загледа удивено:
— Какво ми е?
— Извадени са!
— Това е очна линия! — каза сърдито тя, слезе от леглото и се заразглежда в огледалото над тоалетката. — Не ти ли харесва?
— Да ме вземат мътните, жено, ако пак те видя така! — изруга той и отново се тръшна като умрял. После се надигна и допълни: — Не ви ли омръзна тази песен, въртите я за хиляден път?
— Пуе ун адиос... На-наа-на-нааа... Нуестрас видас, нуестрас альмас, нуестро амооор... — изпя жалостиво с подчертано вибрато Дарина и двете момичета се разкикотиха.
— Касетофона довечера Манол ще си го вземе — информира ги Петьо.
— А да, да! — възропта Дарина. — Довечера ще е в стаята на Зорка и Данчето, ще се съберем там.
— Само тая песен не я пускайте повече — препоръча Петьо.
— Хулио Иглесиас? — извикаха удивено в един глас двете, а Дарина направи физиономия: — Нищо не разбирате от хубава музика!
— Тази песен е като лятото — светла и топла... — добави убедително Валерия.
— Като за сватбата на баба ми е — разхили се Петьо, а Дарина го изгледа лошо.
— Вие готови ли сте за излизане? — мина на съвсем сериозна тема Огнян и се зазяпа във Валерия, която бръкна с парче памук в кутийка крем и ловко заизтрива очната линия от очите си.
— Само да ми доизсъхне косата — информира го тя и дообясни: — Понеже я измих...
— Че то и днес няма топла вода — удиви се момчето. — Даже и студената тече едвам...
— Е да, ама аз не можех повече да си търпя косата такава — затвори кутийката с крем девойката и хвърли очернения памук в кошчето под тоалетката. — И си я измих със студена.
— Значи утре ще си с четиридесет градуса температура — каза намръщено Огнян.
— Не се бой, всичко е под контрол! Знаеш, че не се разболявам толкова лесно — увери го категорично момичето.
В стаята нахлуха останалите четири девойки от компанията и се разписукаха на тема гребени, фиби и маша за коса.
Двете момчета се изнесоха в коридора и затвориха след себе си, а момичетата вътре закрещяха в хор:
— Нуестрас видас, нуестрас альмас, нуестро амооор...
— Тази касета трябва да я докопаме и да я скрием! — отбеляза Петьо.
— Не е чак толкоз лоша — каза снизходително Огнян.
— Само да я чуе баба ми... — извъртя очи Петьо и огледа мокрите петна по стените: — Лелеее, какви сме идиоти! Пренесохме снега от терасите в коридора...
— Да бе, егати! Добре, че е топло от радиаторите, ще изсъхне бързо... — направи виновна физиономия Огнян и двамата влязоха по стаите си.

Следва продължение

Някои важни уточнения:
1. Песента е Un adios a media voz на Хулио Иглесиас.
2. С тази зимна серия ви честитя Новата година, мили другарчета, и ви желая да ви се получават нещата, да ви е много слънчево и радостно и... бъдете здрави!
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: 9585 (3 януари 2015 11:52)

Страхооооотна серия, зимна и уютна :) 

От един час се хиля на констатацията, че Огнян не бил хаймана xixi

"Тау-тау" - а брат ми като беше на възрастта на Антон, намираше за изключително интересно заниманието да ме гледа как легнала на земята по корем (и той до мен в същата позиция), пиша на 1 лист с химикал различни думи, които изговарям на глас, докато ги пиша. Например: "мама, баба, кака" ... Това се повтаряше постоянно, след което на химикала му се викаше "баакака" xixi

На Валерия бащата е голяма работа, така и очаквах да стане, не може Огнян да е тъжен през цялото зимуване, а Валерия да откачи :)

И накрая, да не забравя да въздъхна "НАЙ-ПОСЛЕ". Много се радвам за Майора и за пощадената лелка от паспортното love Какъв нещастен брак избегна жената.

Между другото, ние с майка ми сме на мнение, че повечето жени, които работят по всичките видове институции, са зли и намръщени точно поради тази причина - че са нещастно омъжени и имат като на паспортно-лелкината без-малко-да-се-случи-съдба. tongue


 
 
№2 от: Цветелина (3 януари 2015 18:36)

 Електронният часовник над закусвалнята сочеше с цифрите си 19:42:45 и напредваше със секундите. 4О С замени часа, последва го 3 ЯН ПН, после часът се върна с ново показание 19:43:00.

Е-е, тоя часовник е бил много як. На покрива на нашето читалище имаше също, но показваше само часа, минутите и температурата. 




--------------------
 
 
№3 от: tivesto (3 януари 2015 21:42)

Страхотна зимна серия! Много ми хареса! С нетърпение чакам да разбера какво ще се случи в продължението!

Накрая взех решение никога в живота си да не проговоря на зъболекар

Хахаха, голям лаф! Ама права е Валерия! Моята зъболекарка ме кара да стисна силно зъби за няколко минути без да си отварям устата и започва да ми говори и да ми задава въпроси... Е, как очаква да й отговарям със стиснати зъби? Само муча и хъкам-мъкам... Правилно решение е взела Валерия!

В шести или седми клас бяхме на екскурзия в Смолян и спахме в някакъв хотел, ама не помня на колко етажа беше. Носехме си касетофон и беше много готино. А най-много ми хареса Планетариума, защото беше много по-голям от габровския и си заслужаваше да се види.

Цоне, Честита Нова Година и на теб! Да си много здрава, щастлива, винаги усмихната и да продължаваш да ни радваш с любимия ни сериал!




--------------------
 
 
№4 от: Anakin Skywalker (4 януари 2015 13:00)

Още веднъж Честита Нова година smile на всички другарчета и на авторката, която ни зарадва следновогодишно с нова прекрасна серия! bravoo

Цитат: tivesto
бяхме на екскурзия в Смолян и спахме в някакъв хотел, ама не помня на колко етажа беше.

Аз ще кажа - Това е 11 етажния хотел СОКОЛИЦА в центъра на Смолян. Ние от нашето даскало два пъти сме били на екскурзия в този красив край на Родопите. 8-ми и 10-ти клас. Единия път бяхме настанени в СОКОЛИЦА а другия в хотел РОЖЕН на самия едноименен връх. (хотел със същото име има и в Пампорово). При зимуването естествено карахме ски или шейни, а при летуването имахме други мероприятия - посещение на Планетариума в Смолян и Роженската обсерватория. на площада в близост до хотела ни през 80-те имаше много хубава пицария и КВК - Кино Видео Клуб където ходехме вечерта. Бъдете щастливи Валерия и Огнян! smile




--------------------
 
 
№5 от: Айви (4 януари 2015 15:31)

Супер серия, както винаги, Цоне!  hi
С нетърпение очаквам какво ще се случи по-нататък!
ЧНГ на всички!  


 
 
№6 от: Zara (10 януари 2015 09:06)

Вчера попаднах на сценария за детски филм и не мога да се спра - така ме грабна, толкова са ми близки героите  wink Първо прочетох последните двайсетина, но после започнах от началото. Смях се с глас на моменти.

Харесва ми непринудения стил на писане, всичко е много естествено, дори диалозите, където обикновено "издишат" авторите - все се прокрадва нещо изкуствено - но тук не е така. Истинско удоволствие е наистина! Благодаря на автора, че по толкова симпатичен начин ме върна в детството  bruuum 


 
 
№7 от: Цонка (10 януари 2015 10:50)

Благодаря ти, Zara, за милите думи! winked 
Добре дошла в махалата! chao Ще бъде чудесно да споделиш с нас свои истории от онова време. Желая ти весели игри в сайта "Нашето детство", където е събрано цялото то, любимото наше, слънчево и незабравимо! sun




--------------------
 
 
№8 от: Zara (10 януари 2015 11:06)

Едно време имах регистрация тук пак с това име, вероятно историите ми още стоят  wink 

Да,ето една от тях: http://detstvoto.net/index.php?newsid=554


 
 
№9 от: Цонка (10 януари 2015 11:25)

Ааа... супер! wink Тогава приветствието се коригира така: "... да споделиш с нас още истории..."




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 0
Гости: 19

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!