Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Януари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031 
 
 
Архиви
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
Август 2019 (3)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Седемдесет и пета серия "Чаша грог" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
24-01-2015, 09:20 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и пета серия „Чаша грог“

Това е продължение от предишната серия, която завърши в хотела, където са на зимуване Валерия, Огнян и компанията. В снежния следобед на седми януари момчетата играха на пирати със снежни топки в коридора, момичетата слушаха Хулио Иглесиас в стаята на Валерия и Дарина и се приготвяха за излизане из града.

--- сцена шестстотин и първа ---

Тайфата се събра във фоайето на хотела.
― Да се преброим! ― нареди Стръки и дванадесетте деца се заоглеждаха помежду си.
― Всички сме в наличност ― докладва Манол.
Компанията дружно мина през стъклените врати и се спря на улицата.
― Продължава да вали обаче! ― отбеляза Зорница и всички вдигнаха поглед към снежната инвазия отгоре.
― Красота! ― възторгнаха се в един глас останалите девойки.
― Хайде! Да си пробием път до киното! ― посочи с глава надолу по улицата Стръки и групичката се понесе бавно, газейки дълбокия сняг.
― Я чакай! ― Огнян спря и препречи пътя на Валерия.
Двамата вървяха най-отзад.
― Нещо забрави ли? ― загледа го тя.
Момчето намести шапката ѝ ниско над очите, вдигна гуглата на палтенцето ѝ и стегна шала около врата ѝ.
― Така си по-добре!
― Два часа се гласих пред огледалото, ти с един замах развали ефекта ― скара му се тя.
― Казвам ти! Утре ще си болна. Не може да си измиеш посред зима косата с ледена вода и да излезеш!
― Ама аз я изсуших... ― оправда се момичето.
― Като малко дете си! ― каза сърдито той. ― Някой непрекъснато трябва да внимава за тебе, да не правиш глупости... И ти пак ги правиш.
Момичето се закиска:
― Пък ти си като бабичка, непрекъснато мърмориш.
И докато Огнян мислеше какво да ѝ отвърне, тя му подложи крак и с две ръце го бутна в дълбокия сняг. После хукна, смеейки се, надолу по улицата, по следите, които другите бяха оставили.
...
― „Бягство към победа“ ― прочетоха в хор афиша момчетата и се зауговаряха: ― Дайте да се редим, докато няма още много хора... Че в тоя сняг, сума ти народ ще реши да отиде на кино, като не може на Пампорово...
― Ами! Ще реши! ― изкриви устни Данчето. ― Това ли ще гледаме? Футбол.
― Пеле! ― извика възторжено Стръки.
― И Силвестър Сталоун ― допълни Петьо.
― Онзи, боксьора Роки ― махна с ръка Дарина.
― Самият той ― ухили ѝ се Петьо.
― Пак ли ще го пребиват?
― Ейдриаааааан ― извика артистично Манол и момчешки смях заглуши вика. ― Сега ще играе футбол. Айде, да си вземем билети.
― Ама на мене не ми се гледа филм за футболисти ― каза тихо Валерия на Огнян, а Зорница я чу и подкрепи:
― И на мен не ми се гледа!
― И на мен... И на мен... ― общо шест момичешки „И на мен“.
― Ще ви хареса бе! Ето, пише, че са военнопленници... ― опита се да ги уговори Петьо.
Момичетата мълчаха упорито.
― Ами тогава... ― намеси се Стръки, ― идете да се разходите два часа, пък ние ще влезем.
Девойките се спогледаха, после огледаха наоколо и след като претеглиха възможностите, решиха:
― Дано поне да е топло в киното.
― Топло ще е! ― обеща тържествено Стръки.
― Ти парнаджията ли си? ― изкиска се едно момиче.
― Раче, ще видиш! ― подсили обещанието си той.
― Добре бе, добре... ― примириха се момичетата. ― Обаче ако не ни хареса, излизаме всички ― поставиха условие.
― Ще ви хареса!


--- сцена шестстотин и втора ---
Малко по-късно, в киносалона.
На екрана:

Широко, опесъчено игрище насред дървени бараки. По него тичат футболистите, наблюдавани отвисоко от въоръжени германски пазачи. Край играещите са насядали зяпачи. Топката излиза от игрището и попада в краката на един тъмнокож военнопленник. Той става и започва да жонглира с изключително майсторство.
― Пеле... Пеле... ― разнесе се шепот из залата.
― Това е Пеле ― наведе се Огнян към Валерия и прошепна в ухото ѝ.
― Аха ― отвърна му на свой ред тя.
― Гледай колко е добър, а? ― каза възторжено момчето.
На екрана, с надписи на български:
― Къде си се научил да правиш това? ― приближава треньорът и пита жонглиращия.
― Когато бях момче, в Тринидад. На улицата, с портокали.
― Искаш ли да играеш футбол срещу германците?
― Че защо не?
Играта продължава. Вратарят подава топката на един играч, а Силвестър Сталоун се спуска върху играча, склещва ръце около кръста му и го събаря на земята.
― Тъпо янки! ― крещи онзи и се изправя. ― Какво си мислиш, че е това?По дяволите!
― Какво направих? ― гледа изненадано Силвестър.
― Знаеш много добре! ― намесва се притичалият треньор.
― Не, ти ми кажи! ― репчи му се нарушителят.
― Не може така да събаряш във футбола, повтарям ти го цяла година!
― Просто се борех за топката! ― оправдава се онзи.
― Ако пак използваш този американски стил, ще отидеш в карцера.
― Аз играя по американски.
― Ние не играем американски футбол, махай се!
― Що за игра е това ― мърмори Силвестър. ― За бабички и феи ли? Аз напускам.
Пълната зала се разшумя весело, чу се смях, някой изръкопляска.
― Харесва ли ти филмът? ― отново се наведе над Валерия Огнян.
Момичето кимна неопределено.
― Не ти ли е студено? В залата не е много топло ― продължи да ѝ говори тихичко той, позагърна яката на палтенцето ѝ и преметна ръка през раменете ѝ.
― Не ми е студено ― отвърна тя, но се намести в прегръдката. ― Чакай, че изпуснах какво му каза онзи на чешмата...
― Да отиде първо при шивача, защото отнемало време ― прошепна ѝ Огнян.
Момичето го погледна с възхищение и се обърна отново към екрана.
Огнян не спираше да ѝ приказва в ухото:
― Знаеш ли, че косата ти е още мокра?
― Студена е, не е мокра. Абе ти няма ли да гледаш филма? И без друго заради вас сме тука.
― Сложи си шапката!
― Няма!
Той вдигна на главата ѝ гуглата на палтото.
― Така ще стоиш, чу ли!
― Съвсем си превъртял ― каза му в ухото тя, но остана с гуглата. ― Изпуснах половината филм заради тебе.
― Ще се подготвят за мач срещу германския национален отбор. Щял да се играе на някакъв стадион в Париж.
― Аха ― каза момичето. ― Аз ще взема да подремна, в Париж ме бутни!
― Само няма да хъркаш... Ау! ― извика тихичко той. ― И няма да се биеш!


--- сцена шестстотин и трета ---
Същата вечер, къщата на баба Веска и дядо Спас

Около подредената за вечеря маса седяха Нелчето с малкия Антон на колене, другарят Спасов и двамата домакини.
― Хич няма да го чакаме Сианчето ― вдигна пълната ракиена чаша дядо Спас и я чукна в чашата на сина си. ― Наздраве! Да играят навънка децата, лампите светят ― чукна чашите на Нелчето и баба Веска и се обърна към малкото момченце: ― И на тебе наздраве, юначе!
Всички отпиха, докато малкият ги оглеждаше с интерес.
― Топни тука пръстчето! ― подаде му чашата си дядо Спас, малкият изпълни и той продължи: ― Я сега го кусай, да видиш ти люта крушовица.
Детето погледна дядо си, после му се ухили и опита течността по пръстчето си.
― Хъхр-сиии-хъуъъйаахъъ ― изказа мнението си с особен вид ръмжене, правейки сбръчкана физиономия, и заоблизва устнички.
― Ахахахахаа ― отвърна му хорът от възрастни.
― Ай, на дядо юначето! ― зарадва се дядо Спас. ― Кусвай си отсега, да не се забравяш като пораснеш, че лоша работа. Нà ти още ― протегна отново чашата си към детето.
― Спасе! ― извиси предупредително глас баба Веска.
Малкият се стресна от гласа ѝ и отказа.
― Видя ли ма, Веске! ― извика доволен дядото. ― Има си мярка човекът.
Възрастните набодоха на вилиците си парченца кисела краставичка от чинията в средата, а за малкия Нелчето извади краставичка от буркана, подсуши я и той загриза, стиснал я здраво с цяла шепа.
― Аз навремето и баща ти, и батко ти, че и кака ти учех тъй ― продължи темата дядо Спас, обръщайки се към детето.
― Той и Антон ги учи ― вметна Нелчето. ― Явно по познатата схема.
Другарят Спасов кимна утвърдително:
― Децата трябва да излизат добре подготвени от дома, да са наясно по всички въпроси, за да няма издънки ― ухили се широко на жена си и си набоде ново парченце краставичка.
Зад вратата на стаята, откъм антрето, се чу шум и скоро в стаята влезе Веспасиана ― запъхтяна, зачервена, ухилена и мокра от снега по дрехите ѝ.
― Здрасти! ― смъкна шапката си от главата и я хвърли на канапето.
― Наиграхте ли се? ― попита майка ѝ.
― Не. Утре ще продължим, щото другите ги извикаха да се прибират.
― Че много рано, седем часът още ― възмути се дядо Спас. ― Само да ви развалят играта.
― Бабо, случайно у вас да съм си забравила „Незнайко в Слънчевия град“?
― Книжката ли? Няма я тука, баба, защо?
― Ами не мога да я намеря вкъщи... Четях я и изведнъж изчезна ― вдигна рамене момиченцето, но после се сети друго и се обърна към възрастния човек: ― Дядо, видях Писондер! ― извика радостно и се настани на стола до него.
― Котарака? ― изгледа я със съмнение дядото. ― Ами!
― Да бе, на оградата на леля Мара. Пък ти каза, че от една година го няма никакъв.
― Няма да е бил той.
― Той беше, познах го. Даже му извиках, но той не дойде, забравил ме е...
― Ако беше той, щеше да се прибере тука, не да виси на Марен'та ограда. ― замисли се дядото. ― Тука, да си почине, да се поглези...
― Да му режеш луканчица и кайзер с джобното ножче... ― допълни баба Веска. ― Кой няма да се прибере...
― Ядеше луканчица, Веске, ама и мишка не пускаше вкъщи. Другарче ни стана той, като ни го дадохте тогаз.. ееее... като разбрахте, че чакате малкия ― обърна се към другаря Спасов. ― Свикнахме си бърже с котарачето. Ходеше, ходеше, пък се прибереше... Някой път ранен, опърпан... Голям побойник беше станал. Не се е вясвал на прага откак нарои в махалата Писондерчета, лика му прилика, и хвана по чуждите махали, зер да нарои и там.
― Спасе! ― отново извиси предупредително глас баба Веска, а другарят Спасов се разсмя гръмко.
― Може ли да си вземем у нас друго коте, татко? ― сети се Веспасиана. ― Антон е вече голям. Пък и той много ще му се радва.
― Не знам ― вдигна рамене баща ѝ, без да спира да се хили, ― питай майка си.
― Мамо, може ли? ― извика ентусиазирано детето. ― Татко ми дава!
― Я да вървиш да си измиеш ръцете ти ― отказа да вземе отношение по въпроса Нелчето и кимна към вратата, опитвайки се да остане сериозна.
― Ама може ли да си вземем котка? А? ― загледа я с надежда момиченцето.
― Ръцете, каза майка ти ― другарят Спасов подкрепи Нелчето и Сиана нацупено тръгна към вратата, мърморейки:
― Нали от снега идвам, чисти са!


--- сцена шестстотин и четвърта ---
Късно същата вечер, фоайето на хотела, Смолян

Около рецепцията имаше голямо оживление, беше пристигнала нова група ученици и докато чакаха да бъдат настанени, говореха високо, смееха се, прескачаха чанти и куфари, закачаха се и вдигаха врява.
Няколко от по-възрастните гости на хотела, които се опитваха да гледат усиления до край телевизор, чийто говор кънтеше и допълваше шумотевицата, хвърляха към новопристигналите предупредителни погледи, покашляха, коментираха възмутено помежду си и клатеха глави, докато онези дори не подозираха, че са някакъв дразнител, дълбоко унесени в собственото си щастие.
Тайфата беше заела едно канапе и няколко табуретки до прозореца, под огромен фикус и с интерес наблюдаваше новите.
― Откъде ли пристигат тия, нали пътищата са затворени ― зачуди се Манол.
Останалите само вдигнаха рамене, без да свалят поглед от тях.
― Гледай ги как се кефят ― отбеляза Стръки.
― Аха ― съгласи се Рачето, ― чакай само да разберат, че в хотела няма вода...
― Хихихи...
― Тях може да ги настанят на по-ниските етажи, където има ― допусна Зорница.
― Да, да ― поклати глава Дарина, ― и те са ученици, с нищо не са заслужили вода в банята.
― Обаче, признайте си, че ви хареса филмът! ― пренасочи разговора Петьо.
― Айде пак за филма... ― разкикоти се Данчето, ― откакто излязохме от киното, по време на цялата вечеря и после в кафе-сладкарницата само за него приказвате.
― Ама признайте си, че ви хареса! ― намеси се и Стръки.
― Филм като филм ― вдигна рамене Дарина.
― Обаче и шестте ревахте накрая ― ухили се на Валерия Манол.
― Е, аз поревах малко ― призна си скромно тя, ― като започнаха французите да загръщат пленническия отбор с дрехите си... Беше много трогателно!
― Там и аз си поревах ― призна си девойката до Рачето.
― Ти, Маринке, най-много рева ― заяви Санди, ― чувах те през осем седалки как хълцаш.
― Чувал бил ― замери го с една шишарка момичето, която взе от украсата на близката масичка.
― И друг път като ви кажем, че един филм е хубав, да ни слушате и да не се опъвате като магарици! ― нареди Петьо.
― Айде, айде ― махна с ръка Дарина, ― колко глупости сме изгледали заради вас...
― Извинете, случайно да имате огънче? ― светлокос младеж с дънки и брезентово яке с дебела подплата се надвеси над табуретката, където седеше Зорница и зачака отговора. Момичето се обърна, изгледа го и посегна към джоба на якето си.
― Нямаме ― изпревари я Стръки и се изправи като колос между нея и светлокосия.
― Извинете ― без да се засегне ги отмина той и се отправи към двама възрастни мъже пред телевизора.
― Защо го излъга? ― Зорница погледна с упрек Стръки. ― Поне половината от нас имаме.
― Щото се прави на интересен ― отвърна сурово момчето. ― Можеше да попита някого от нас ― огледа подред останалите момчета от компанията, ― а не да...
― Ами попита първия, който му се падна на пътя, и по случайност се оказах аз ― прекъсна го момичето.
Мъжете пред телевизора бяха отказали огънче на младежа и той се връщаше намусен към групата при рецепцията. На минаване край тайфата, Стръки го пресрещна, размахвайки кутийка кибрит:
― Търсиш ли още? ― каза му с мирен тон и му я подаде.
― Ей, много благодаря! ― зарадва се светлокосият и прие кибрита. ― На една от нашите мадами ѝ се развали ципът на чантата ― заобяснява. ― И докато се опитвах да го оправя, го скапах повече и завлачи конци...
― Ааа, ясно ― ухили му се Стръки. ― Вие откъде пристигате, нали са затворени пътищата.
― Местят ни от хотела в центъра. Не бачка отоплението и не можели да го оправят, щяло да отнеме дни...
― Е, тука поне е топло ― намеси се в разговора Манол.
― Но пък няма вода ― казаха почти в един глас момичетата от канапето и се разкикотиха.
― Ще го преживеем ― ухили им се светлокосият и вдигна кибрита: ― Много благодаря, ще го върна след малко.
― Задръж го ― махна с ръка Стръки, върна се на мястото си на подлакътника на канапето и загледа Зорница.
― Така е по-добре ― усмихна му се тя.
Настана кратко мълчание, което Санди наруши:
― Дайте да уточним плана за утре!
― Планът, планът... ― протегна се Петьо, ― какъв ли да е планът?
― Жив и разнообразен, изпълващ ни с трепетни очаквания ― изрецитира Данчето и завърши с опулена физиономия.
― Взимаме си найлоните и шейничките, отиваме на закуска и после ― отсреща на баира, оня, дето си го харесахме от балкона ― обяви реда Манол.
― Приема се!
― Приема се...
Отново настана кратка тишина, която този път наруши Рачето:
― Абе нас защо не ни хранят в ресторанта на хотела, ами в онзи стол на съседната улица? ― почеса се театрално по върха на главата.
― За икономии ма, Раче! ― обясни ѝ Манол.
― Ейии, като спомена „хранят“ ― потърка стомаха си Захари, ― на някого да му е останало нещо за запълване на празнините?
― Пак ли сте гладни бе?
― Ами...
― Ябълки има още няколко в торбата ― съобщи Валерия и кихна дискретно в ръкава си.
― Наздраве! ― поздравиха я в един глас.
― Почна се! ― обяви Огнян.
― Кое? ― попита Петьо.
― Знам утре кой няма да се пързаля на баира отсреща ― прибра кихналата към себе си и демонстративно заизтрива носа ѝ с мъжка носна кърпичка, която измъкна от джоба на якето си.


--- сцена шестстотин и пета ---
Смолян, хотела, рано на следващата сутрин

От стаята се измъкна Дарина и зашляпа по коридора с чехлите си. Спря пред една врата и похлопа: чук-чук-чук. Почака, не ѝ отговориха, повтори и когато отново не чу отговор, натисна дръжката и влезе в стаята.
Вътре на двете легла спяха Захари и Огнян.
Дарина приближи до Огнян и го бутна по рамото:
― Огняне... ― почака. ― Огняне бе...
― Мъъъъ...
― Събуди се! ― заповяда му тихичко.
― Мъ-къ! ― отказа той, обърна се на другата страна и се зави през глава.
― Събуди се бе! ― разтърси го по-силно момичето.
Онзи не реагира.
― Огнянеее... ― отви главата му и му извика шепнешком в ухото.
Той само го почеса.
― Ейиииии... ― ядоса се тя и му издърпа завивката. ― Стани, важно е! ― каза полугласно.
― К'во правиш бе! ― измърмори с досада и половин отворено око той.
― Ела с мене! ― заповяда тя и се отдръпна.
― А, Дарче! ― започна да се осъзнава момчето. ― Ти ли си? ― погледна към съседното легло. ― Помислих, че Зарко ме юрка да ставам...
― Ела!
Изведнъж Огнян скочи разсънен и седна в леглото:
― Какво има?
Дарина му направи знак да я последва, той потърси обувките си до леглото, нахлузи ги на бос крак, подпетени, и тръгна след нея.
Влязоха в стаята на момичето и то кимна към леглото, където спеше Валерия.
― Има много висока температура. По едно време говореше на сън и ме събуди... Не изглежда никак добре... Имаш ли аналгин? Може би тя има... Ако не, ще събудя останалите, все някой ще си носи. Или ще поискаме от рецепцията...
Огнян се приближи до Валерия и сложи ръка на челото ѝ.
― Леле! ― отдръпна се като опарен, гледа я няколко секунди, после се наведе и я разтърси за раменете: ― Валериана... Ееейии... Валериана... Събуди се!.. Събуди се бе ― седна до нея и заопипва лицето ѝ. После изведнъж се сети и отдръпна завивката. ― Трябва да се охлади, много е гореща. Валериана, събуди се!
Момичето се сви на кълбо в бялата си памучна нощница на ситни цветенца.
Момчето стана, намери чантата ѝ и затършува в нея.
― Дано да носи лекарства ― мърмореше си той. ― „Аз не се разболявам толкова лесно“ ― имитира я, без да спира да претърсва джобовете. ― Защо ли да не си измия косата с ледена вода и после да изляза на разходка. Посред януари... Стой! ― извика. ― Амидофен, аналгин, аспирин, памук, лейкопласт, бинт... Браво на нея, сякаш е задигнала на баща си аптечката от колата ― показа ги на Дарина и се върна при Валерия: ― Събуди се, чуваш ли!
― Много ми е студено ― без да отваря очи потърси завивката си тя.
― Събуди се, имаш висока температура...
Дарина наля от гарафата на тоалетката вода в стъклена чаша и зачака, докато момчето продължаваше да уговаря болната:
― Стани, да изпиеш едно хапче за температурата. Аналгин или амидофен?
Валерия най-после отвори очи, изгледа подред Огнян и Дарина и затрака силно със зъби:
― Много е студено...
― Какво пиеш за температура, аналгин или амидофен? ― повтори въпроса си той.
― Нямам температура ― възрази тя и се сви още повече.
― Слушай, жено! ― наведе се над нея Огнян и каза с твърд глас: ― Гореща си като дъно на тиган и те тресе. Настинала си здравата, щото вчера си изми косата със студена вода и излезе. И хем ти казах...
― Аааа, да, вярно, че ми каза ― съгласи се тя, поусмихна се сънено и се опита да се надигне. ― Охх... Не мога да си въртя главата ― подпря се на лакът.
― Аналгин или амидофен? ― потрети той.
― Вода или антифриз? ― избухна в трескав смях момичето.
Огнян се замисли, после се ухили доволно:
― Онзи от сервиза в „Баш майстора на море“.
― Позна!.. Ааах, мале, как ме боли главата ― притвори очи тя и се върна на възглавницата си. ― Аналгин.
Той бързо извади едно хапче, Дарина приготви водата, Валерия отново се повдигна на лакът.
― Не мога да го изпия... Вратът ми е като занитен.
Огнян натика хапчето в устата ѝ, хвана я под мишниците и я изправи да седне. После взе от Дарина чашата и внимателно помогна на болната да изпие аналгина. Тя жадно изгълта водата, после се остави да бъде върната на мястото си. Момчето я зави и я загледа загрижено.
― Видя ли как се докара!
― Нищо ми няма ― опита се да спори девойката. ― Спала съм накриво, схванала съм се... Голяма работа. До довечера ще ми мине...
― Много накриво трябва да е било, чак температура да вдигнеш...
Някой почука на вратата и в стаята нахлуха останалите четири момичета от тайфата:
― Ехоо, станахте ли?
― К'во става тука бе! ― извика изненадано Данчето. ― Угрижени физиономии, хапчета, момчета по пижами...
― Имаме болен ― съобщи им Дарина.
Четирите зяпнаха удивено.
― Да извикаме доктор!
― Ми той докторът е болен...


--- сцена шестстотин и шеста ---
Малко по-късно

― Надвиснали сте като на главна визитация ― подала глава изпод множеството завивки, Валерия изгледа виновно единадесетте приятелчета от тайфата, които стояха тревожно край леглото ѝ. ― Изобщо не ме мислете, отивайте на закуска и после на пързалката... Както е по план. Аз ще се поизлежавам на топло и следобед ще съм напълно добре.
― Следобед, ама кой ден? ― подкачи я Стръки.
― Хайде, изчезвайте, иначе ще се чувствам виновна и няма да ми мине.
― Искаш ли да ти донеса касетофона? ― предложи Манол. ― Даже знам и касетата с Хулио Иглесиас къде е скрита, ще ти я донеса.
Момчетата се разхилиха басово, а момичетата запискаха:
― Значи не е изчезнала случайно! Знаехме си...
― Няма случайни неща, когато става въпрос за онази песен ― избоботи Петьо.
― Тръгвайте, ще изпуснете закуската ― подкани ги болната. ― Огняне, и ти върви!
― Майтапиш ли се? ― изгледа я обидено момчето. ― Не мърдам оттука, докато не ти падне температурата и не престанеш да зъзнеш.
― Ще се върнем да ви донесем закуска ― обеща някой.
― Няма нужда, ще се справим ― каза твърдо Огнян и ги подкани към вратата. ― Вървете и се напързаляйте, аз ще се занимая с болния доктор.
― Огняне ― обади се Зорница, ― да кажем ли на даскалите, че имаме болен?
― В никакъв случай ― каза стреснато Валерия, ― нищо сериозно не е, честна дума, само ще вдигнат излишен шум. Отивайте да играете!
Приятелите от тайфата постояха още малко, после мълчаливо се заизмъкваха от стаята. Огнян ги изпрати и затвори вратата след тях.
Само след секунди тя пак се отвори и Манол внесе касетофона, подаде го на Огнян заедно с няколко касети, усмихна се състрадателно на болната и излезе в коридора, където групата се реорганизираше.
― Толкова нещастна изглежда така, с температура... ― сподели мислите си Манол. ― Направо да ти се скъса сърцето.
― Ти гледай, ако и днес не дойде топла вода, утре как повечето ще сме на това дередже ― каза замислено Дарина.
― Дали да не остана и аз ― продължаваше да разсъждава на глас Манол. ― За компания... И без друго не ми се пързаля нещо...
― Аууу ― направи кисела физиономия Стръки, ― тя си умира точно ти да останеш да ѝ правиш компания.
Някой се изкикоти и групата отново се оживи.
― Готови ли сме?
― Готови.
Екипирани, понесли найлони и шейнички, приятелите поеха по коридора към асансьорите.


--- сцена шестстотин и седма ---
Още по-късно

Валерия лежеше завита до очите с няколко допълнителни одеяла върху завивките и премигваше сънено, заслушана в гласа на момчето.
Огнян седеше на стол до нея, люшкаше се на задните му крака, качил своите на ръба на леглото, и четеше от дебела два пръста книга с твърди корици:
Разбира се, никой не казва, че Незнайко бе непоправим мързелан. По-точно би било да се каже, че той просто се бе отбил от правия път. Като се научи да чете както трябва, той почна да се заседява по цял ден над книгата, но четеше не това, което бе нужно, а това, което му беше по-интересно, най-вече приказки. Като се нагълта с приказки, той съвсем престана да върши каквото и да било и както се казва, потъна цял в мечти. Той се сприятели с едно момиченце ― Карфичка, която се славеше с това, че също като него ужасно обичаше приказките. Незнайко и Карфичка се сгушваха в някое потайно кътче и почваха да си мечтаят за разни чудеса: за шапки невидимки, за хвърчащи килимчета, за бързоходни ботуши, за сребърни чинийки и златни ябълки, за вълшебни пръчици, за вещици и магьосници, за добри и лоши вълшебници. Друго не вършеха, само приказки си разказваха, но най-любимото им занимание беше да се препират кое е по-хубаво: шапка невидимка или хвърчащо килимче, гусла самосвирка или бързоходни обуща, и те спореха толкова разгорещено, че понякога стигаха до бой.
― Хи-хи-хи... ― чу се изпод одеялата.
― Виждаш ли ― каза престорено възмутено Огнян, ― до бой!
― Аз искам шапка невидимка ― каза гласът от одеялото.
― Аз пък искам вълшебната пръчица. Тя е над всичко ― можеш да си поръчаш сто шапки невидимки и да си ги сменяш според сезона.
След кратко мълчание гласът от одеялото каза немощно:
― Добре де, така да бъде, няма да стигаме до бой.
― Така те искам! ― зарадва се момчето.
― Студено ми е ― оплака се тихо гласът.
― Стига бе! ― каза тревожно той и остави книгата. ― Не ти ли падна вече температурата?
― Огняне?
― Ммм?
― Трябва да изпия чаша грог.
― Какво?
― Чай с ром.
― Знам какво е грог.
― Можеш ли да слезеш в ресторанта и да ми купиш чаша чай с малко ром. Или какъвто и да е алкохол...
Момчето се замисли, после каза:
― Ще те стопли ли?
― Ще се изпотя като свинче тежкоатлет и няма да остане и следа от настинката.
― Дали ще ми дадат? Алкохол е все пак...
― Колко пъти си минавал за осемнадесетгодишен... Ще се справиш, върви! Ако те питат ― с мед да бъде. В джоба на чантата ми е портмонето.
― Аз имам пари ― стана от стола момчето, поогледа се в огледалото над тоалетката, понаду се и каза: ― Ей сега се връщам.
...
Пет минути по-късно вратата на стаята се отвори и Огнян влезе с празни ръце.
― Направо ми се изсмяха ― каза ядосано.
― Да им се не види... ― измърмори гласът изпод одеялото.
― Ще отида да купя ром от някой магазин. Чай ще взема от ресторанта. Това вече няма как да ми откажат.
― И в магазина може да не ти дадат ― допусна момичето под завивките. ― Най-добре вземи още някои неща, все едно майка ти те е изпратила да напазаруваш за вкъщи. Искаш ли да ти направя списък?
― Ще се справя! ― отсече той и отново излезе.


--- сцена шестстотин и осма ---
Час по-късно

― Прибрах се ― влезе внимателно в стаята Огнян, отиде при момичето и се надвеси над него. ― Спиш ли?
― Ммм?.. ― измърка то. ― Вече не ― закашля се.
― Донесох всичко необходимо за твоето лекарство.
― Дадоха ли ти ром?
― Изобщо не ми обърнаха внимание. Минах с пълното кошче в супера, касиерката ми взе парите, даде ми торба и толкова ― заразправя ентусиазирано.
― Сега ще поискаш ли чай от ресторанта?
― Няма нужда! Да ходя да им се моля! Ако искаха да помогнат, още преди малко щяха да ми дадат. Ще ти направя тук! ― бръкна в торбата с покупките и измъкна оттам уред, който разлюля на белия му кабел пред лицето на момичето.
― Купил си бързоварче? ― отметна завивката Валерия и се понадигна любопитно. ― Ухх, че ме боли вратът, откъде го купи това?
― От магазин „Билки“.
― Стига де...
― Ами от един магазин за електроуреди. Обърнах половината град... Поне вече знам къде какво има. Така! ― хвърли якето си на леглото той и заизважда покупките: ― Кутийка лайка в пакетчета, бурканче мед, бутилка ром ― седемстотин милилитра; кутия меки бисквити „Чайка“, бебешко пюре от тиква и моркови, бебешко пюре от кайсии и още едно от шипки...
― Пюре?
― Ами нали каза „все едно майка ти те праща“...
Момичето се изкиска тихичко.
― Чакай, има още ― продължи той: ― хамбургски салам, за него тубичка горчица; шпеков салам, за него буркан лютеница; хляб Добруджа ― да не ми е мъчно за вкъщи, и кутия вафли „Асеница“ ― с тъмен пълнеж, каквито най обичаш. Това е. А, момент, има още ― измъкна две еднакви бели порцеланови чаши с пингвинчета на тях и ги бутна под носа на момичето: ― Едната ще си я вземеш в София. И само от нея ще си пиеш грога, чу ли? Другата е за мене.
― Огняне ― изгледа го момичето със смесица от благодарност и упрек. ― Изхарчил си всичките си джобни...
― Не се безпокой ― каза той и напълни двете чаши с вода от гарафата. Постави в едната бързоварчето и го включи до огледалото: ― Я да видим, работи ли?.. Сякаш работи.
Момчето остави уреда да действа по предназначение и извади джобно ножче от якето си, кимна към пакетите и попита:
― Хамбургски с горчица или шпеков с лютеница?
― С горчица...
Отвори по-едрия пакет и изряза дебел кръг от салама. Изстиска обилно горчица отгоре, размаза я и я поднесе към болната:
― Отхапи си!.. Искаш ли хляб?
― Не... Ъъъъ... Да! Искам... По-бързо... Малее, направо ме прасна в мозъка тая горчица...
― Сега ще стане чаят ― обеща той. ― И аз ще си пийна от грога ти... ― отхапа от хамбургския, ― да не взема да се разболея... Лелее... ― счупи голяма хапка от хляба и я налапа. ― Леле как люти... А уж трябва да горчи.


--- сцена шестстотин и девета ---
Двадесет минути по-късно

От касетофона се носеше музика.
Валерия седеше завита, леко изправена и облегната на възглавницата си, с насълзени очи и зачервени бузи, стиснала в ръце чашата с пингвинчетата.
― Май малко прекали с количеството ром в чая ― изкиска се и шумно сръбна от съдържанието на чашата.
― Много е добре така ― изхили се Огнян, който седеше на старото си място на стола, с чаша в ръка, и се поклащаше на задните му крака. ― Даже ще направя по още един...
― Ще се насвяткаме здравата... ― не спираше да се смее без особена причина девойката.
― Нали каза, че от това ще оздравееш...
― Ама не казах да се докараме до изтрезвителното.
― Ако от това ще ти мине бързо, какво пък толкова ― ухили ѝ се широко той и отпи от чашата си.
― Ще ми четеш ли пак за Незнайко и Карфичка?
― Мъхъ... ― отново отпи Огнян от чашата си, посегна за книгата и каза замислено: ― Валериана, мислила ли си какви ще бъдем след двадесет и пет години?.. В следващия век...
― Ами... Какви ли?.. Не знам, може би същите. Или не ― сети се изведнъж, ― брадата ти, която сега расте за един месец, тогава ще расте за една нощ.
― Какво ѝ е на брадата ми? ― смръщи вежди момчето и поглади лицето си.
― Не знам ― изсмя се момичето. ― Има ли ѝ нещо?
― На тебе обаче наистина ти светна от грога ― каза доволно Огнян.
― Хайде, чети за Незнайко ― подкани го отново. ― Между другото, сестра ти дали няма да си търси книжката? ― разкикоти се болната.
― Сигурно я търси ― вдигна рамене той. ― Като тръгвах за влака, в бързината грабнах листи и химикал ― да си пишем резултатите от белота, потърсих нещо да си подлагам и видях книгата... Нямах време да мисля...
― Добър избор си направил! Обичам Незнайко.
На вратата се почука.
― Даааа ― извикаха в един глас двамата, спогледаха се и се разхилиха.
Вътре влезе Манол.
― Привет!
― Що се прибираш толкова рано? ― удиви се Огнян. ― Не е ли гот на пързалката?
― Всички се прибрахме ― даде знак с ръка момчето и останалите се изсипаха в стаята.
― Аааааа... Гледайте какво става тука... ― развикаха се младежите.
― Мирише на бар...
― Не, на сладкарница...
― Вижте, ром! ― Стръки вдигна бутилката, показа я на останалите и им смигна.
― Йо-хо-хо ― изрева Петьо и взе бутилката от ръцете му. ― Хубаво лечение провеждате!
Дарина избута останалите и се приближи до болната:
― Добре изглеждаш! ― ухили ѝ се.
― Аха ― изкиска се Валерия.
― Следобед ще ходим да се къпем ― съобщи радостно Данчето.
― Къде? ― попита болната.
― Онзи от снощи ― заразправя Рачето...
― Дето Стръки му даде кибрита, да поправи чантата на мадамата си ― допълни Зорница...
― Настанили ги на третия етаж, моля ви се ― довърши Маринка.
― И там имат през цялото време вода...
― И гореща имат...
― Представяте ли си?
― Срещнахме ги долу и за благодарност за снощи, ни поканиха да се изкъпем в техните бани... ― съобщи с възторг Зорница.
― Така че следобед сме на хамам ― избухна в смях Данчето.
― Защо се прибрахте толкова рано от пързалката? ― попита отново Огнян.
Всички млъкнаха замислено, след секунди Манол се изказа:
― Не е същото, като липсват хора от компанията.
― И решихме, че е по-добре тука да играем карти, ама да сме заедно... ― допълни Дарина.
Огнян и Валерия ги изгледаха с блеснали от радост и ром очи.
― Искате ли грог? ― стана от стола той и остави книгата върху завивките на болната.
― Дааааааа... ― десет гласа изреваха в хор и в стаята настана радостно оживление.
...
― Какво четете бе? „Незнайко в Слънчевия град“... Ахахахахаха...
Край на седемдесет и пета серия
Някои важни уточнения:
1. Песента е 21st Century Man на Electric Light Orchestra.
2. Диалога от филма "Бягство към победа" съм свалила от тук 19:15, ако не зареди директно от сцената.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Frangata (24 януари 2015 10:05)

Събота е! Ставайте, дават нова серия на детското!

grabgrab




--------------------
 
 
№2 от: Anakin Skywalker (24 януари 2015 12:38)

smile  Вече го гледах, детското ok2  И отново се преносх в атмосферта на Смолян и хотела на площада. Помня пицарията с най вкусните пици ( пардон гарнирани пити tongue ) карането на ски и пързалянето с шейни на Пампорово, кубинското сокче Taoro (за съжаление без ром what ) в сладкарницата в кулата на вр. Снежанка. Гледахме и два филма, но не в киносалона, а КВК-то. В малката зала Челюсти, в голямата Сицилианска връзка с Микеле Плачидо.  Купонясването по стаите където някои другарчета откровено си го раздаваха като възрастни разреждайки швепса с коняк Слънчев бряг и подръпвайки от цигарите БТ и Фемина.




--------------------
 
 
№3 от: Зико (24 януари 2015 14:09)

hiphip yess 


 
 
№4 от: bat_mitco (24 януари 2015 21:53)

МАЛИИИИИИИЙ...БЯГСТВО КЪМ ПОБЕДАТА...ПЕЛЕ,ОСИ АРДИЛЕС,БОБИ МОР,ПОЛ ВАН ХИМСТ,КАЗИМИЕРЖ ДЕЙНА,ДЖОН УОРК,МАЙКЪЛ КЕЙН,СИЛВЕСТЪР СТАЛОНЕ( lol КАКТО МАЙ ГО ПИШЕШЕ ПО АФИШИТЕ)...В МОМЕНТА ,В КОЙТО ПЕЛЕ НАПРАВИ ЗАДНА НОЖИЦА И НАКАЗА ФАШАГИТЕ НАРОДА В КИНОТО БЕШЕ НА КРАКА И РЪКОПЛЯСКАШЕ...

  А МОМИЧЕТА БИХА МОГЛИ ДА ЗАПЕЯТ В ДРУГА ВЕЛИКА СЦЕНА ОТ БЯГСТВО КЪМ ПОБЕДАТА...

  ММММ...СМЯТАМ,ЧЕ ВЕРОЯТНО ЩЕ ИМАМ АВТОГРАФ ТОЧНО ОТ ЕДИН ГЕРОИТЕ ОТ ФИЛМА И УЧАСТНИК В ДИАЛОГА ,ВКЛЮЧЕН В СЕРИЯТА...




--------------------
 
 
№5 от: Айви (25 януари 2015 20:25)

bravo2 Супер серия!

"хляб Добруджа - да не ми е мъчно за вкъщи''  xixi2 


 
 
№6 от: Cvetan (26 януари 2015 09:46)

"бебешко пюре от тиква и моркови, бебешко пюре от кайсии и още едно от шипки...
- Пюре?
- Ами нали каза „все едно майка ти те праща“...

wink laughing 

Ами правилно! 




--------------------
 
 
№7 от: tivesto (26 януари 2015 19:14)

Мисля си, че и аз имам нужда от една чаша грог! Ще ме оправи със сигурност! Всъщност, самото "гледане" на сериала си е една ПАНАЦЕЯ, лекуваща всичко! Много ми харесва, а с всяка следваща серия става все по-интересно! То си е направо като машината на времето! На моменти се чудя кога е сега и кога тогава и... абе много се кефя! Цоне, благодаря за доброто настроение, което ни даряваш! hi 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 14
Потребители: 0
Гости: 14

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?


 
 
 
 
Ново в ПУК!