Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728 
 
 
Архиви
Февруари 2019 (5)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (7)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Седемдесет и седма серия "Заводска серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
21-02-2015, 08:25 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и седма серия „Заводска серия“

В тази серия се доразвиват събитията от миналата, в която в един февруарски понеделник в завода се случиха следните две основни неща:
1. Другарят Спасов възложи на Добромирова от художествения отдел и Ради Пасков от помощния цех да представят общ проект за преустройство на заводската кафе-сладкарница във фирмен магазин и развиване на новия Клуб за естетическо възпитание до Кафе-клуб за отдих и естетика.
2. Контрольорите от Окръжния комитет за държавен и народен контрол (ОКДНК) бяха спрени и върнати от портала на завода със заповед на другаря Спасов. Това усили всезаводската любов към него, докара му небивало удоволствие, както и колебливи притеснения относно възможните последствия.


--- сцена шестстотин и двадесета ---
Завода, февруарски петък, четири дни след онзи понеделник

― Юрисконсултът Дафин Димчев чака да влезе ― съобщи гласът на секретарката Парушева по интеркома.
― Да идва, да идва ― нареди другарят Спасов и пусна бутончето.
В кабинета влезе мъж над петдесетте, с рехава прическа, кръгли очила и високо повдигнат, стегнат възел на вратовръзката, което правеше яката на ризата му да стои като компрес за болно гърло.
Другарят Спасов го посрещна усмихнат:
― Какво има рано-рано, Юре? Искаш ли кафе? ― посочи порцелановата каничка на ъгъла на бюрото.
― Шефе, ония са те наковладили, задето ги върна от проверка, и по бързата процедура ти е спуснато наказание от най-високо място ― каза припряно Димчев, сложи два листа на заседателната маса, седна на първия стол към бюрото на директора и облегна лакът до каничката с кафе.
― Я гледай ти! ― възкликна удивено другарят Спасов. ― Ако ти потрябват за нещо от „високото място“, с месеци ще ги чакаш, но щом е за наказание, мобилизират силите си за една нощ. Казвай, да чуя!
― Предупреждение и глоба от 100 лева за възпрепятстване на контрольори на ОКДНК.
― Уфф ― въздъхна облекчено другарят Спасов, ― значи щавенето на кожи се отлага.
― Кое? ― погледна го над очилата Димчев.
Другарят Спасов се разсмя нервно:
― Не изключвах възможността за по-строго наказание и големи разправии.
― Наложена ти е максималната глоба според закона ― заяви юрисконсултът. ― Можеш да избереш дали наведнъж да я изплатиш, или да ти се удържа на части всеки месец от заплатата. До една година обаче ― допълни.
― Ще избера ― поклати глава другарят Спасов. ― А някъде признават ли, че съм прав да не ги пускам без писмена заповед от председателя им?
― По тази тема не ми е дадена информация, но неофициално разбрах от колегата в Окръжния комитет, с когото говорих преди малко, че председателят им също е получил предупреждение.
― А така! ― зарадва се другарят Спасов. ― Много хубаво! Спестява ми се хленченето пред началствата горе. Нищо че масрафът остава за мене, важното е повече да не ми се мъкнат изневиделица след мъгливи сигнали. Но пък удоволствието да ги изгониш, Юре... Как да ти кажа, с кеф да му платиш цената. Искаш ли кафе? ― поднови поканата си директорът.
― Искам ― прие онзи и разхлаби компреса на врата си.


--- сцена шестстотин двадесет и първа ---
По-късно

Добромирова бутна двойната врата с люлеещи се крила с надпис „Помощен цех“ и влезе в дългото, високо помещение, силно осветено от двете остъклени стени, зад които се простираше широкият снежен двор. Със забързана, категорично нетърпяща опити за контакт походка тръгна през цеха, а от двете ѝ страни дървообработващите, металообработващите, листорезните, тръбоогъващите и прочее видове машини зарязаха работата си, зацъкаха с език, заблещиха се с високо вдигнати вежди, захилиха се глуповато, забъркаха в джобовете си за цигара, а някои дори си позволиха да подсвирнат.
Жената избра един циркуляр, застана до него и размаха блокчето за рисуване номер четири, което носеше в ръцете си.
― Аз съм готова с идеята за проекта! ― остави блокчето върху дървения плот и зачака.
Циркулярът изряза шумно дебела дъска и се зае със следващата, демонстрирайки пълна липса на интерес.
Добромирова настойчиво побутна блокчето по-навътре:
― Ти си на ход!
― Да се накълцаш ли искаш? ― скара ѝ се Ради Пасков, надвиквайки шума в цеха, и отмести жената от плота.
― Разгледай я! ― извиси глас тя.
― Когато ми остане време, ще я разгледам.
― Разгледай я сега и си кажи некомпетентното мнение, за да не го приема и да си продължа спокойно работата! ― викаше Добромирова.
― Виж, Снежанке ― довърши дъската младият мъж, свали предпазните очила и ръкавиците, остави ги на края на плота, наведе се над младата жена и заговори силно в ухото ѝ, ― ще разгледам идеята ти, когато ми се доразглежда! И не ми нареждай като на новобранец, ясно! ― взе блокчето и го пусна в сандъчето за помощни материали под циркуляра.
Тя го изгледа ядосано и извади блока от сандъчето:
― До довечера искам мнението ти, Пасков, въпреки че въобще не ме интересува! И внимавай да е любезно и похвално, за да не ме ядосаш извънмерно!
― Ама ти наистина си луда! ― извика той и се разхили.
― Повтаряш се!
― Очакваш да се разтичам подире ти, обезумял от възторг ли? Ахахахахаха...
― Оооо... ― вдигна високо блокчето тя: ― Ще тичаш и още как. И не само ще тичаш, но и името ми ще крещиш по коридорите на завода! ― бутна в ръцете му проекта, обърна се и пое покрай машините към вратата, от която беше влязла.
Машините на свой ред изпълниха ритуал по изпращането, подобен на ритуала по посрещането, после се върнаха към задълженията си.
Ради Пасков понечи да хвърли блокчето отново в сандъчето, но размисли, увери се, че Добромирова е напуснала цеха, и отгърна картона.
― Леле майко! ― възкликна удивено и се цапна по челото с широко отворена длан, после хукна през цеха, блъсна двете крила на вратата и изкрещя: ― Снежанкеее... ― затича по коридора, мина през една междинна врата и сви в левия коридор, в края на който се виждаше отдалечаващата се Добромирова. ― Снежанке! ― извика отново и увеличи скоростта: ― Невенооо!
Добромирова се закова на място и го изчака.
Онзи се приближи задъхан, а тя се обърна с доволно изражение и отбеляза:
― Тичаш след мене по коридорите и крещиш името ми. Казах ти, че така ще стане!
― Ти майтапиш ли се нещо? ― размаха блокчето той.
― Хареса ти идеята ми, нали?
― Каква е тая глупост да правиш отвор в стената за бара във формата на гигантска петолъчка?
― Защо не? ― погледна невинно тя. ― Стори ми се страшно оригинално. Барманката кака Руска влиза и излиза през двата лъча, поставя кафетата в нишите на другите два и държи измитите чаши високо в пространството на петия лъч. Столчетата край стената на бара също са петолъчки, както виждаш ― една за двама, а стената е декорирана с разнообразни плюшени стилизирани фигури, омекотяващи въздействието на острите ъгли на петолъчките ― все пак целта на залата е отдих, а не да ти изкара мозъка през очите. Материалите за бара ще ги измислиш ти, понеже си доказан специалист в избора на удобни за разкрояване. От мене толкова! ― обърна се и закрачи към стълбите.
― Чакай! ― настигна я той и я спря, хващайки я за лакътя. ― Не може да говориш сериозно!
― Не мога ли?
― Няма начин да си правила това четири дена.
― Лесно ли ти се струва да се измисли?
― Глупаво ми се струва! ― извика той.
― Не ми крещи!
― Ще ти крещя колкото си искам. С това няма да се явя в понеделник пред другаря директор ― заяви категорично мъжът.
― Не можеш да се справиш с толкова сложен проект, нали?
― Дори няма да си направя труда да разсъждавам над такава глупост!
― Наричаш го глупост, защото не си достатъчно добър да го изпълниш! ― заключи тя и взе блокчето от ръцете му, извади листа с рисунката на петолъчката, смачка го и го хвърли в краката на мъжа. ― Знаех си! Затова съм ти измислила по-простичък проект ― върна му блокчето. ― Да ти подхожда! ― изгледа го насмешливо, обърна се и се изгуби по стълбите нагоре.
Ради Пасков я изпрати с яростен поглед, после заразглежда новата рисунка, която му се разкри под картонения капак на блокчето. Заизважда листите един след друг, изучавайки ги. Скоро изражението му премина от ядно-пренебрежително безразличие, през силно любопитство, до неочаквано одобрение, което завърши с възклицание:
― Виж я ти, вещицата, как го е измислила!


--- сцена шестстотин двадесет и втора ---
Следобед, кабинета на директора

Секретарката Парушева стоеше до бюрото на другаря Спасов и го чакаше да приключи с купчината от няколко тънки зелени папки.
― Готови са, проверени и подписани, може да се действа по тях! ― връчи ѝ ги в пакет. ― Друго има ли? Какво държиш?
― Съобщението, дето трябва да пуснем във вестника ― пъхна под мишница папките жената и му подаде напечатан лист.
― Ааа, вярно, дай да видя ― взе листа пред себе си директорът и зачете: ― Завод... така, така... Град... така... Търси да назначи главен енергетик с висше техническо образование; шлосеро-монтьори от втори до пети разряд ― осем мъже със средно техническо образование; електротехници ― от втори до пети разряд ― двама мъже със средно техническо образование; работници на специални машини ― десет мъже със средно образование. Кандидатите да бъдат жители на град... така... или селищната система. Справки в служба „Личен състав“ на завода. Ами добре, пускайте обявата ― вдигна глава към секретарката. ― Даньо Каракьосев да си подбере кандидатите и да мятат преоборудването и реконструкцията на шести цех. Само енергетика ще искам да го видя и аз, да знаят в Личен.
― Ами ако за местата кандидатстват жени?
― Ако отговарят на изискванията ― добре дошли ще са.
― Защото от обявата, така както ми я дадоха от Личен състав, излиза, че не щем жени.
― Променете „мъже“ на „души“ или след черта добавете „жени“ и готово.
― Разбрах! ― взе си листа Парушева. ― Друго няма.
― Благодаря! ― кимна другарят Спасов и стана. ― Аз ще сляза в стола да потърся нещо за ядене ― погледна часовника на стената, който сочеше три без десет, ― ако е останало. Събранието в кинозалата е обявено за четири и половина, нали?
― Да.
― Хубаво.
Парушева влезе в стаята си, а другарят Спасов напусна кабинета и забърза по коридора към асансьорите.
...
Столовата беше празна. Две жени в бели престилки сменяха покривките, поставяха пълни оцетници и попълваха със салфетки тенекиените поставчици.
Другарят Спасов пресече залата, поздрави двете жени, а те спряха да се занимават с делата си и отвърнаха на поздрава му с усмивки.
― Како Гинке, дай да ям, че нещо се разтреперах от глад ― подаде глава той над празната топла витрина.
― Аааа ― извика отвътре кака Гинка. ― Сети се! Я ела тука, че там чистят мойте, да не ти пречат. Ела!
Другарят Спасов заобиколи и влезе в кухнята през бялата врата с бяло копринено перденце на стъклото.
― Какво да ти приготвя? ― тури ръце на кръста кака Гинка.
― Намажи ми две филии с масло. Или с пастет, ако има отворен, ако няма, недей отваря за мене.
― Я седни ей там ― посочи му масичка до прозореца с искряща бяла покривка. ― Филии с масло ― каза възмутено. ― Цял ден кафета пиеш и цигари пушиш, забравяш да ядеш, сетне... ― не довърши, само поклати обвиняващо глава, обърна се към печките в средата на кухнята и наля олио в един тиган. ― Ще ти опържа един голям шницел, а докато стане, една пилешка супичка ще хапнеш. Къде зяпа досега, че не дойде да ядеш като хората?
― Къде ли съм зяпал... ― вдигна рамене другарят директор, ухили ѝ се и седна на масичката.
― Трябва да се храниш, щото ще се разболееш. Ами да ― зае се да му сипва супа, обирайки я от дъното на тенджерата. ― Ей нà, нищо не остана. Раздавам го за вкъщи на който иска от сутрешната смяна, като си заминават... И какво ще правим ние после, ако те няма тебе в завода? Кажи де?
― Същото, какво ― бръкна в джоба на сакото си той, извади купона за обяд и го остави на масата. ― С мене, без мене... работата трябва да се върши.
― Аааа, не е баш тъй то! ― поднесе супата готвачката и му избра лъжица. ― Искаш ли оцет?
― Искам кисело мляко.
Тя извади от хладилника едно бурканче, чукна станиолената му капачка с кокалчетата на свития си юмрук, отвори бурканчето и го сложи на масата, после се зае да оформи шницела.
― Абе, како Гинке ― взе си хляб от панерчетата зад себе си другарят директор, остави го до чинията и се зае с бурканчето мляко, ― какво става с хората днес?
― С кои хора?
― Ами всички в завода. Виждат ми се някак особени. Суетят се повече от друг път, тайнствени са някак си... Да не е станало нещо, без аз да знам?
― Че аз пък откъде да знам ― вдигна рамене възрастната жена, ― от сутринта все сред тенджерите се въртя, никъде не ходя, отде да чуя?
― Хм! ― изяде набързо две трети от киселото мляко той и изсипа останалото в супата. ― Ти обикновено знаеш всичко, затова те питам.
― Нищо не знам ― разби едно яйце кака Гинка, оваля шницела в брашно, топна го в яйцето, пак в брашното, в яйцето и го хвърли в горещото олио. ― Нищо не знам! ― вдигна рамене с невинна физиономия и изля остатъка от яйцето при шницела в тигана.


--- сцена шестстотин двадесет и трета ---
Пет и половина същия ден, кинозалата на завода

Помещението с капацитет петстотин и седемдесет седящи места беше пълно до краен предел със съответния брой седнали и още толкова прави, застанали нагъсто работници и работнички. В президиума седяха осем човека ― мъже и жени, а при катедрата, зад микрофона, говореше другарят главен директор на комбината Антон Спасов:
― И накрая, колеги, да припомня, че в съботния ден ще работи само цехът, зает с канадската поръчка. За всички останали двата дни са почивни, поради което заводският митинг за осъждане на конфликта в Близкия Изток с призив за незабавно сключване на примирие, предвиден за утре в задния двор пред втори склад, се отменя.
Радостен шепот в залата.
― Възмущението и непримиримостта си ще изразим в протестна телеграма до Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка, а иначе знаете, че още от миналото лято сме в готовност да изпратим наша продукция в помощ на пострадалите от конфликта в района деца. С протестни митинги няма много да помогнем, затова няма да идвате утре, починете си хубаво в събота и неделя и в понеделник ви искам на бойна нога! Закривам събранието.
Залата се разшумя силно, но никой не мръдна от мястото си.
― Другарю директор ― извика от множеството мъж в син работен халат и си запробива път към катедрата.
― Да? ― остана на място другарят Спасов и изчака.
Онзи стигна до него и вдигна пред лицето му голяма цилиндрична ваза от дебело стъкло, пълна с бели монети.
― Другарю директор ― започна тържествено, леко приведен към микрофона, ― във връзка с наложената ви глоба, за която разбрахме тази сутрин, ние, работническият колектив на завода, искаме да изразим нашата солидарност с вас и да участваме в покриването ѝ. На глобата! ― уточни. ― Съвсем символично, разбира се. Заповядайте! ― бутна в ръцете му вазата.
Другарят Спасов загледа изненадано работника, после обърна поглед към залата, в която присъстващите безшумно се бяха изправили на крака, в очакване на реакцията на главния си ръководител. Опитвайки да прикрие вълнението си, той разгледа вазата, претегли я в едната, после в другата ръка и се обърна към работника:
― Струва ми се, че съдържанието съвсем несимволично надхвърля глобата.
― Може ― каза скромно работникът, ― всички искаха да се включат.
Другарят Спасов постоя безмълвно няколко секунди, след което се обърна към залата с усмивка:
― Значи затова бяхте такива тайнствени днес ― направи пауза. ― Хубаво е да знаеш, че зад гърба ти стои армия от верни бойци ― нова пауза. ― Трогнат съм от жеста и ми е много приятно, въпреки че онази случка не е пример, който бих искал да следвате. В края на краищата всеки трябва да върши работата, за която му е гласувано доверие. ОКДНК правят точно това, макар често пъти да ни дразнят, защото и ние се стараем да бъдем безупречни в нашата. Глобата, справедлива или не, ще допринесе за повече стриктност в отношенията и повече уважение и на двете страни една към друга. Затова нека не отдаваме на случката значение по-голямо, отколкото заслужава, и да се съсредоточим над нашите си цели и задачи.
Всички мълчаха. Другарят Спасов направи дълга пауза, накрая кимна към вазата в ръцете си, ухили се широко и каза:
― А символа на солидарност ще го заделим за бъдещи разходи. С тези средства можем да си позволим да посрещнем и изпратим ОКДНК още няколко пъти! ― залата изригна в смях, а директорът допълни: ― Ако, разбира се, продължат да идват неизрядни. Хайде! Да вървим да си почиваме. До понеделник.
Хората изръкопляскаха, после радостно превъзбудени се заизнасяха през широката двойна врата на заводската кинозала.


--- сцена шестстотин двадесет и четвърта ---
Два дни по-късно, неделя следобед

По заснежения тротоар на слънчевата улица, една зад друга вървяха две фигури в якета, шапки, дънки и кафяви кубинки. Първата фигура, висока колкото втората, но по момчешки тясна, крачеше в приповдигнато настроение, от време на време се обръщаше назад и приказваше, ръкомахайки:
― А в салона в училище няма достатъчно място, тенис-масата е натикана в един ъгъл и като замахна по-широко, ръката ми спира в стената. Знаеш ли колко пъти съм се удрял... Никой не иска да играе от страната на стената ― обърна се напред и след няколко крачки отново заприказва на фигурата зад себе си: ― То вече и никой не иска да играе с мене де, щото падат и се цупят... С кого да тренирам, че да напредвам? Много отдавна не съм играл. Абе изобщо...
― Ти май отдалеч се оправдаваш, задето ще паднеш след малко, така ми се струва ― каза другарят Спасов и понамести брезентовата раница, която носеше преметната през рамо.
― Ами! ― махна с ръка Огнян. ― Изобщо не се оправдавам. Само ти казвам, че можем по-често да ходим на вашата тенис-маса в завода, да играем.
― Винаги, когато си поискал, сме ходили.
― Вече искам да ходим редовно ― подскачаше ентусиазирано момчето. ― Искам да стана добър като тебе.
― Е, аз не съм чак толкоз добър. Ще трябва да се целиш по-високо.
― Да, да, не си ― поклати глава малкият. ― Колкото тебе да стана, стига ми!
Високата сграда на завода изпъкваше силно контрастно на фона на ясното зимно небе, осветявана от ниското следобедно февруарско слънце. Двете фигури пресякоха улицата, влязоха в двора и скоро минаха през входните врати към фоайето, където ги посрещна портиерът бай Йовчо:
― Охохооо... ― зарадва се шумно и разтърси ръката на момчето. ― Добре дошъл бе, Огнянчо! Откога не си идвал насам, от лятото, като водихте чужденците на посещение.
― Има някой в новата зала ли, бай Йовчо, чува се музика? ― попита другарят Спасов и кимна към вратата в малкото коридорче зад стаичката на портиера.
― Ради е там ― обясни възрастният човек, ― дойде преди час с едни рула хартия, нещо мери и чертае.
― Ще отида да го видя ― другарят Спасов се отправи към вратата на клуба за естетическо възпитание, оставяйки Огнян в компанията на бай Йовчо.
― Е, как е учението? ― портиерът поведе момчето към стаичката си и го покани вътре. На един шкаф мъничък портативен телевизор с щръкнала антена излъчваше детски игрален филм.
― Я, Шилялисът ти още бачка ― възкликна момчето.
― Ехеее, той ще ме надживее, че и оттатък ― указа продължителността на процеса с жест бай Йовчо и бръкна в едно чекмедже, откъдето извади кутия бонбони „Фини млечни“. ― Почерпи се! ― отвори капака и ги бутна пред момчето.
Огнян си взе, задъвка и се загледа във филма.
― Ти кой клас стана бе, Огнянчо? ― полюбопитства възрастният и седна на стола пред гишето.
― Девети. Но всъщност то се равнява на десети, понеже нали в нашата гимназия учим една година повече ― подготвителна, дето не се брои, и всеки път, като ни питат, трябва да обясняваме тая подробност, за да не ни мислят за по-малки.
― Аааа ― вдигна вежди разбиращо бай Йовчо, ― то, значи, на колко години си?
― Навърших седемнайсет през януари.
― Брей, много бе! Браво на тебе! ― възкликна портиерът и бутна кутията пред момчето: ― Я си вземи още по тоя случай!


--- сцена шестстотин двадесет и пета ---

Другарят Спасов влезе в залата за естетическо възпитание и завари Ради Пасков, клекнал на пода, със замах да драска с дърводелски молив върху лист бял кадастрон и да си тананика с песента от грамофона.
― А! ― изненадано скочи момчето. ― Другарю директор? Добър ден!
― Свободно, Пасков! ― ухили му се другарят Спасов. ― Добър ден! Защо си тука в неделя следобед? Това по проекта ви за утре ли е? ― кимна към чертежите.
― Да ― каза с усмивка, но все още смутено другият. ― Разсъждавах върху него вкъщи и ми хрумнаха няколко идеи, затова дойдох днес да измеря и да преценя възможностите. Да съм добре подготвен за оперативката утре, че оная лу... Добромирова де, ще има после да вика.
Другарят Спасов се разсмя искрено:
― Абе тя, че ти вика, вика ти, ама и ти не ѝ оставаш длъжен ― подкачи младежа.
― Ами като ме вбесява ― оправда се със смръщена физиономия той.
― Защо не пробваш някой път, вместо да ѝ крещиш, да ѝ говориш тихо и внимателно и да я изненадаш?
― Мислите, че ще се изненада ли? ― попита недоверчиво Радко.
― Можеш да си сигурен! Ще се чуди, чуди какво те е прихванало, пък ще подкара и тя по-кротко. Не е сложно! ― потупа го свойски по рамото. ― Надявам се утре да ни покажете интересни идеи.
― Ооо, измислила го е Снежанката, не може да ѝ се отрече ― призна Ради и в интонацията му се долови известна гордост.
― Спомням си, че и тя те похвали за тонколоните в стените.
― Така ли? ― удиви се искрено Пасков, после бързо върна темата: ― Искате ли да видите чертежите?
― Не! ― отказа директорът. ― Утре ще ни разкажете подробно. Надявам се да не повредите стената с жълтите фигури.
― Там изобщо няма да пипаме.
― Хубаво ― почеса се по главата замислено другарят Спасов, после кимна към грамофона: ― Слушаш „Сребърни крила“, а? Много са добри!
― Ми... избрах ги от плочите, дето е оставила Добромирова в музикалната секция.
― Ммм ― другарят Спасов направи разбираща физиономия, после се сети нещо: ― Радко, ние сме тука с големия ми син, дойдохме да поиграем тенис на маса във физкултурния салон ― посочи неопределено с глава, ― ако искаш, ела по някое време, да разнообразим играта.
― С удоволствие! ― светна лицето на младежа.
― Хайде тогава ― обърна се директорът и напусна залата.


--- сцена шестстотин двадесет и шеста ---

Пинг-понг, пинг-понг, пинг-понг...
― Ааааах ― извика Огнян и заплаши ръба на масата с хилката. ― Сигурна точка беше, сигурна точка... Изпуснах я!
― Най-сигурно се изпускат сигурните точки, знаеш ― каза му спокойно усмихнат другарят Спасов и го зачака да миряса. ― Щото в съзнанието си вече ликуваш и си отвличаш вниманието от удара. Айде, давай!
Огнян би сервис.
Пинг-понг, пинг-понг, пинг-понг...
― Страшен забив! ― похвали баща си момчето. ― Обаче го стигнах топчето, видя ли, нищо че не успях да го върна.
Пинг-понг, пинг-понг, пинг-понг...
― Взимай топчето отдолу... Замахвай силно, изтегляй се още назад... Завърти от китката...
Пинг-понг... Пинг.
― Край! ― хвърли хилката на масата Огнян. ― Направо ме смля на кайма.
― Предсказуем си ― каза баща му. ― Още с рамото си сочиш пътя на топчето и на мене ми остава само да го посрещна там, където го пращаш. Никакви изненади. Завъртай по-рязко китката.
― Ейии, татко... Като каза „посрещна“ ― почеса се по главата момчето и заобиколи масата.
Двамата си размениха местата за следващата игра.
― Готвиш се да искаш нещо, дето не е за искане ― заподозря го другарят Спасов и му подаде хилката, която малкият беше зарязал насред масата.
― Амиии... да! ― призна си откровено момчето.
― Ако ме биеш този път, ще ти уредя проблема, за който ще врънкаш, без никакви условия!
― А стига бе! ― зарадва се Огнян, после клюмна. ― Подиграваш се! Айде давай, майсторе.
Пинг-понг, пинг-понг... Забив, точка за „майстора“.
― Татко ― спря да играе момчето, ― че няма да те бия е ясно, но поне може ли да ти кажа нещото, дето искам да ти кажа?
― Давай!
― Разрешаваш ли ми през пролетната ваканция да отида на гости на Валерия в София?
― Разрешавам ти! ― отсече бащата и се приготви да бие сервис.
― Сериозно ли? ― извика радостно момчето.
― Да виждаш да се смея?
― Не. Обаче имам лошо предчувствие.
― Мдаа... Ще трябва да поискаш разрешение и от майка си ― ухили му се другарят Спасов.
― Знаех си, че ме будалкаш ― отпусна отчаяно рамене Огнян.
― Готов ли си?
― Да.
Пинг-понг, пинг-понг, пинг-понг...
― Татко? Ще ѝ поискаш ли ти разрешение?
― Как да ти кажа... ― вдигна рамене и направи замислена физиономия мъжът. ― На мене сякаш не ми се ходи много-много в София.
― Татко ― не се засегна от подигравката момчето и продължи с проблема си, ― Валерия обеща да ме взима със себе си всеки ден в института, да видя какво е да си студент, разбираш ли, все едно съм истински... Като нея.
― Като станеш студент, ще разбереш сам.
― Значи няма да ме пуснете?
― Така ми се струва.
В същия момент в салона влезе Ради Пасков и притеснено приближи масата.
― Здрасти ― протегна ръка на оклюманото момче. ― Ти си Огнян, нали? Аз съм Радослав.
― Здрасти! Приятно ми е.
― Поканих Радко да поиграе с нас ― обясни другарят Спасов. ― Искаш ли ти да играеш с него?
― Играйте вие ― даде хилката си на Ради Огнян и се изтегли до стената. ― Аз ще погледам.


--- сцена шестстотин двадесет и седма ---
Няколко часа по-късно, дома на Спасови

Бащата и момчето си отключиха и влязоха в апартамента. От вратата вляво се измъкна Веспасиана и ги посрещна радостно.
― Привет!
― Какво си правила пак в стаята ми? ― каза ѝ строго Огнян.
― Ааа, нищо ― опули се момиченцето. ― Търсех една книга.
― Коя книга?
― Миии...
Нелчето и малкият Антон се появиха в коридора.
― Айде бе, голяма игра му дръпнахте! ― каза им усмихната Нелчето.
Двамата новопристигнали събуха обувките си, закачиха якетата си и всички заедно влязоха във всекидневната, където беше разпръснато току-що прибрано от простора зимно пране. Нелчето продължи гладенето му, заела половината маса, Огнян се тръшна на канапето, другарят Спасов седна на стола срещу гладачката, малкият Антон се натика под масата, а Веспасиана остана права до нафтовата печка.
― Знаеш, че не ми е приятно да ми ровиш в стаята докато ме няма ― продължи да мърмори Огнян.
― Не съм ти ровила, исках само да ти ползвам речника.
― Книга каза преди малко.
― И речникът е книга.
― Като си измисляш, поне гледай да е достоверно ― повиши тон баткото.
― Не си измислям, исках да проверя нещо ― покачи октавата и момиченцето.
― Не знам какво си искала да проверяваш, но повече няма да влизаш там, докато ме няма!
― Що? Да не правиш тайни научни опити, които те е страх да не разглася?
― Не ми се прави на остроумна!
― Я стига! ― скара им се другарят Спасов. ― Каква е тая разправия на висок тон? ― изгледа ги продължително и много строго, спря поглед на Огнян и каза: ― Аз на чуждите деца давам акъл как да си приказват спокойно и уважително, а моите вкъщи си крещят като в зверилник! ― изгледа и Веспасиана.
Момиченцето се нацупи, постоя малко, без да поглежда баща си, после се приближи до канапето и седна до брат си.
― Извинявай ― смушка го с лакът.
― И ти извинявай ― перна я зад врата брат ѝ. ― Ще ми кажеш ли какво търси в стаята? ― попита подчертано кротко.
― Ако обещаеш да не ми се караш, ще ти кажа ― би го по кроткост момиченцето. ― Обаче после!
Малкият Антон беше показал глава изпод масата и разглеждаше с любопитство сестра си и брат си. След кратък размисъл се измъкна, настани се на канапето до Веспасиана и попълни редицата.
Другарят Спасов не удържа дълго строгата физиономия и се разсмя.
Нелчето остави ютията и се загледа в тримата на канапето.
― Като матрьошки са ― отбеляза, обръщайки се към мъжа си. ― А, щях да забравя, Антоне, идва да те търси един другар, не се представи, каза, че иска лично да ти каже нещо.
― Какъв другар по това време?
― С очила с дебели рамки и къдрици в ушите. Каза, че ще мине по-късно. Как беше играта, нищо не казвате? ― обърна се към големия си син Нелчето. ― Кой би?
― Кой може! ― извика Огнян, посочвайки с поглед баща си, и заобяснява ентусиазирано: ― Обаче, татко, кажи, че много съм задобрял, а? Ловя ти вече най-бързите удари.
― Така е, така е... Хубава игра стана. Наистина трябва по-често да ходим.
― Бат Радко и той е много добър. Как само ги върти...
― Кой Радко? ― попита Нелчето, обръщайки се към мъжа си.
― На бай Йовчо племенникът ― обясни той, ― беше дошъл да свърши нещо и го извикахме да поиграе с нас.
― Татко направо го счупи от бой! ― каза възторжено Огнян. ― Въпреки, че оня играе много особено и коварно.
― Е как ще съм го счупил, като последната игра той победи ― каза другарят Спасов.
― Победи, щото ти му се остави! ― отвърна Огнян.
― Няма такова нещо ― каза бащата. ― Вече бях доста изморен и си паднах съвсем по правилата.
― Нали те видях! ― извика момчето и заобяснява на майка си: ― Както водеше петнайсет на осем, татко се остави да го бие Радко двайсет и едно на шестнайсет. Понеже Радко губеше през цялото време, нещо взе да се поядосва и татко се смили.
― Огняне, какви ги разправяш? ― смръщи вежди другарят Спасов, а отдолу очите му заблестяха радостно.
― Истината разправям! Щеше да го оставиш момиченце, но ти направо спря да играеш след петнайстата точка.
На вратата се позвъни.
― Това трябва да е пак онзи човек ― каза Нелчето.
Другарят Спасов стана и излезе в коридора.
На входната врата стоеше мъж на пенсионна възраст, в черен балтон, с очила, плешиво теме и къдрици, излизащи от ушите му.
Нелчето беше последвала мъжа си в коридора и стоеше до него, любопитно загледана в човека.
― Добър вечер! ― поздрави той.
― Добър вечер! ― изгледа го с изненада другарят Спасов, после се отмести от вратата и покани мъжа вътре. ― Заповядайте, влезте! Другарят председател на Окръжния комитет за държавен и народен контрол ― обясни на Нелчето, докато затваряше вратата след гостенина, после се обърна към него и го покани да влезе в стаята: ― Заповядайте.
― Не, не ― вдигна ръка мъжът, ― не искам да ви притеснявам. Дойдох само да ти кажа нещо, Спасов, което мисля, че е много важно да знаеш.
― Слушам ви! ― застана нащрек домакинът.
― Искам да знаеш, че аз не съм се оплаквал на началствата в София, задето ни върнахте от портала онзи ден. Нито пък някой от нашия комитет ― направи дълга пауза, в която другарят Спасов го гледаше с безкрайно любопитство. Онзи продължи: ― Да, ние бяхме неизрядни и ти беше в пълното си право да не ни пуснеш. Но когато държавата иска от мене дейност, а сигналите са все анонимни... ― изтри челото си с ръка. ― Нито сме имали намерение да те ковем горе, нито сме го направили. Това е. Може би ти по-добре знаеш кой би го сторил и с каква цел, но това вече не е моя работа. Благодаря, че ме изслуша. Приятна вечер! ― кимна към Нелчето и се обърна да си ходи.
Другарят Спасов не се опита да го спре. Затвори бавно вратата след него, превъртя ключа два пъти и се обърна към жена си с въпросително изражение.
Нелчето го гледаше по подобен начин.
― Трънковилски ― изговориха двамата в един глас след няколко секунди размисъл.
Край на седемдесет и седма серия

 

Някои важни уточнения
1. Песента на Сребърни крила е "Razglednica iz provincije"
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (21 февруари 2015 18:49)

Брей, най-сериозната от всички серии досега. hmmm  Без никакви детски емоции.

Само епизода с поднасянето на вазата наистина развълнува.

Това ми припони времената когато си събирах бели монетки от 10ст.в шише. В бутилка от гроздова ракия с тясно гърло през, което само малките стотинки можеха да преминат.  И това ми бяха джобните за морето. sun  Събираше се доста прилична сума, която "обменях"  xaxa2  Леля Стефка касиерката в счетоводството при мама ми ги уедряваше в книжни левчета и .... никак не беше зле в Приморско ok2 




--------------------
 
 
№2 от: Цонка (21 февруари 2015 23:01)

Цитат: Anakin Skywalker
Без никакви детски емоции.

Я да видим сега: аз си мисля, че да те заведе баща ти в почивния си ден на работата си, за да играете тенис на маса, е една изключително приятна детска емоция. Да те почерпи портиерът с "Фини млечни" си е също доста приятно. Да пипнеш сестра си или пък тебе да те пипнат, че излизаш от нечия стая, в която си бил, докато стопанинът й отсъства, и трябва да даваш обяснения... е това ако не е детска емоция... Пък да не говорим колко приятна детска емоция е да разбереш, че баща ти, освен че е много добър в нещо, е и достатъчно съобразителен да не го изтъква на всяка цена. Я да преброим емоциите... Брей, станали четири.




--------------------
 
 
№3 от: bat_mitco (22 февруари 2015 11:11)

 МНОГО МИ ХАРЕСА СЦЕНАТА В КУХНЯТА...И КАКА ГИНКА...И СРЕБЪРНИ КРИЛА...И КАРТИЧКАТА ОТ ПРОВИНЦИЯТА, КОЯТО ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ СРЪБСКИ Е МАААЛКО КАТО ЗА СИТУАЦИЯТА С ОГНЯН И ВАЛЕРИЯ...И ФИНИТЕ МЛЕЧНИ(НАВРЕМЕТО НА ЕДНА БРИГАДА В КОНСТАНТИН МОМИЧЕТАТА СИ БЯХА СЛОЖИЛИ ТАБЕЛА НА СПАЛНОТО ОТ КУТИЯ ОТ СЪОТВЕТНИТЕ БОНБОНИ - ФИНИ МЛЕЧНИ МОМИЧЕТА...А НЯКОЙ БЕШЕ ПОПРАВИЛ ПОСЛЕДНАТА ДУМА НА МОНТАФОНКИ...)И ШИЛЯЛИСЪТ... yess 




--------------------
 
 
№4 от: tivesto (22 февруари 2015 13:53)

Ама изобщо не е сериозна тази серия! Даже си е страхотна. Те възрастните, колкото и да са възрастни, все си остават деца. Пък Ради и Невена и те се карат като хлапетийте от махалата, ама вярвам, че всичко ще се нареди при тях. Много ми хареса сцената в Помощния цех, като няма да ми стигне мястото за цитати... После сцената в кухнята, а за събранието и вазата с монети... нямам думи, просто... yajuyo 

Цоне, благодаря, че продължаваш да ни радваш!




--------------------
 
 
№5 от: 9585 (22 февруари 2015 17:07)

Аз лично нямам никакво търпение пак да чета С ПОДРОБНОСТИ за Ради и Снежанка :)


 
 
№6 от: Зико (23 февруари 2015 12:21)

Цоне, кажи кога ще се филмира сецнеарият? wink 

Поздрави за поредната порция детство. ok2 


 
 
№7 от: Айви (23 февруари 2015 14:46)

Прекрасна серия, както винаги! bravo2 

 

 


 
 
№8 от: Цонка (23 февруари 2015 17:49)

puh_haha  Зико, кое да се филмира? xaxa2 Да я беше мислил нарочно думичката, толкоз хубава нямаше да се получи! 
Ех, другарчета... winked Аз ви благодаря!




--------------------
 
 
№9 от: Frangata (24 февруари 2015 16:48)

- Како Гинке, дай да ям...

lol lol  lol 




--------------------
 
 
№10 от: Цонка (24 февруари 2015 20:24)

- Ветре, спри, чуваш ли, спри! Върни ми брашното!
- Ееех, момче, къде се е чуло и видяло вятър да държи брашно. Но щом дойде чак дотук, няма да те върна с празни ръце. Ти си упорито и ми харесваш. Ето, ще ти пусна тази кърпичка. Кажеш ли й: "Кърпичке, дай да ям!" и тя сама се постила, и на нея се явяват каквито искаш ястия.
- Ехехе, ветре, не ме ли лъжеш?
- Фюууу... Опитай и ще видиш сам.
- Кърпичке, дай да ям бяла питка с мед и масло.
Шранти, шранти, шранти, шранти, шранти-тирирара-тираааа...
- Я, кърпичката сама се постла, но откъде се взеха тия чудни блюда с мед и масло?..
Из приказката "Момче и вятър" от плочата, така, както си я спомням. Всеки път огладнявам, като я спомена. Задължително! Макар че като малка много мразех мед, пък заедно с масло - съвсем.
Това по повод "Како Гинке..." wink




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 21
Потребители: 0
Гости: 21

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!