Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728 
 
 
Архиви
Февруари 2019 (5)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (7)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Седемдесет и осма серия "Серия с мартенички" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
7-03-2015, 10:32 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и осма серия „Серия с мартенички“

--- сцена шестстотин двадесет и осма ---
Първи март, ранна утрин, дома на Спасови

Малкият тъмночервен кръгъл будилник иззвъня рязко до главата на Веспасиана. Момиченцето се надигна сънено в леглото, светна лампата до главата си, погледна часовника, който показваше пет и половина и го прасна бързо, за да спре да вдига врява. Разтърка очи и се смъкна от леглото. Отвори шкафа на бюрото си, застана на колене и бръкна чак до дъното му, зад купчината неподредени тетрадки, учебници, боички, флумастери, блокчета и всички останали елементи на множеството „ученическо бюро“. Измъкна бяла хартиена кесия и затвори шкафа, погледна в нея и направи доволна физиономия. После стана и изсипа съдържанието ѝ върху леглото си: четири мартенички, закачени на картончета, и една по-голяма от останалите, състояща се от два рошави пискюла ― бял и червен.
Веспасиана отвори тихо вратата на стаята си и излезе в коридора. Светна лампата над огледалото, преметна голямата мартеница през металната ѝ поставка и се отдалечи, да разгледа украсата. Хареса я и се върна при леглото си, взе една от останалите четири мартенички и се запъти към стаята на брат си.
Влезе тихо. Огнян спеше в чудновата поза, излегнат по корем, с ръце под възглавницата, а единият му крак стърчеше извън леглото, като допълнително приложен. Сиана го заобиколи внимателно, приближи се на пръсти и остави картончето с мартеничката щъркел в ъгъла на леглото. Отдръпна се, за да прецени, реши, че не е добре поставена ― стоеше твърде близо до лакътя на момчето, премести я, съгласи се с новото положение и тръгна да си ходи. Хвърли едно око към бюрото ― само за информация, не видя нищо интересно и излезе тихичко.
Взе останалите три мартенички от леглото в стаята си и внимателно натисна дръжката на спалнята.
От прозореца влизаше бледо сияние. Момиченцето пристъпи към детското креватче на малкия Антон, който спеше, царски изтегнат по гръб, с вдигнати ръчички над юрганчето. Сиана остави до главата на момченцето картонче с две плетени калинки ― червена и бяла, после се обърна към леглото на родителите си.
Другарят Спасов спеше в поза, проекция на Огняновата, а върху стърчащия извън леглото крак, висеше по-голямата част от завивката. Сиана постави картончето с червено и бяло жълъдче до възглавницата му и внимателно заобиколи леглото.
Нелчето спеше с лице към прозорците, обърната настрани, на самия ръб на леглото и на възглавницата, по която косите ѝ се бяха пръснали в безпорядък.
Веспасиана потърси удобно място за картончето с плетените детелинки, протегна се над главата на майка си и го остави до вътрешната страна на възглавницата ѝ, помилва с ръка разпиляната по нея коса и се отдръпна. Прецени за последно положението на мартеничките в стаята и тихичко се измъкна в коридора.
Нелчето отвори очи и без да мърда изчака да се затвори вратата. Усмихна се в утринния сумрак, обърна се на другата страна и се изправи на лакът. Погледна към креватчето на малкото момченце, погледна мъжа си, издърпа завивката му и я намести правилно, после взе мартеничката си и я заразглежда на оскъдната светлина от прозорците.
В стаята си Веспасиана се пъхна под юргана, зави се през глава и се приготви да си доспи.


--- сцена шестстотин двадесет и девета ---
По същото време, къщата на баба Веска и дядо Спас

― Какво си затракала рано-рано ма, Веске, все едно в главата ми разбиваш с таз тел ― дядо Спас ― рошав, закопчавайки кафявата си кабинетна пижама, влезе в кухнята и загледа намръщено жена си. ― Що не спиш? Пет и половина още.
― Ооо, Спасе ― зарадва му се баба Веска, ― добрутро! Таман за тебе мислех. Я бръкни ей там, в джоба на оназ престилка и ми изкарай тефтера с рецептите, че са ми брашнени ръцете.
― Значи нарочно дрънчиш с телта по таз тенджера, за да стана и да ти дам рецептата.
― Таман за туй ― призна си бабата и го подкани: ― Дай, отвори най-отзад, има пъхнато едно розово листче попивателна хартия, написано с молив...
Дядо Спас измъкна тефтерчето и го заразгръща.
― Това ли?
― Не виждаш ли, че това е жълто ― скара му се баба Веска. ― Казах ти розово.
― Това ли е?
― Абе Спасе, ти... ― спря да бърка с телта за разбиване и загледа мъжа си с укор.
― Ми нали розово!
― Не е розово това, дето държиш! ― намръщи се баба Веска. ― Мазно е и само мяза на розово! Ееее, от тука го виждам онуй, дето ми трябва. Точно между синьото и бялото... А така, точно то. Я прочети, колко яйца пише там.
― Без очилата не виждам, дърт съм вече! ― разгърна на масата пред нея бележката той. ― Прочети си сама!
― Пфууу ― затръска ръце баба Веска, ― като те накарам да свършиш нещо ― дърт си. Ама довечера, в пенсионерския, като се съберем, хич няма да си дърт, като завъртиш на танго Здравка Минчовата, дето от всички тангаджийки най ти пасвала на темперамента.
― Я! Весо! Днеска първи март ли сме? ― извика дядо Спас.
― Първи март. По-късно ще идеш у децата, да вземеш малкия и да го доведеш тука, да може Антон да си напише днеска речите или каквото там... Нали затуй щял да си остане вкъщи, че в завода не го оставят на мира.
― Ма то било първи март днеска! ― продължаваше да се диви дядо Спас.
― Е първи е де!
― Чакай! ― напусна кухнята с пъргава походка той и след малко се върна с две мартенички в ръцете. ― Нà, Веске, честита ти Баба Марта! ― забоде едната мартеничка върху ревера на домашната роба на жена си. ― Пък на лято може да хванем с моторетката към планините.
― Аууу, Спасеее... ― възкликна баба Веска и замига радостно, разглеждайки мъничкия пластмасов еделвайс.
Дядо Спас целуна жена си по двете бузи и ѝ се ухили широко:
― А?
― Ми?
― Е...
Двамата помълчаха след краткия диалог, после той излезе в антрето и нахлузи стари патъци.
― Къде отиваш, Спасе, с тая мартеница? ― кимна към ръцете му тя и го изгледа подозрително.
― Нали и навън трябва да се сложи мартеница. Ще я вържа на курника, хем да честитя и на останалите кокошки ― ухили ѝ се още по-широко дядо Спас и побърза да излезе.


--- сцена шестстотин и тридесета ---
Три часа по-късно, завода

С пластмасова чашка с кафе, дебел сноп кокичета и купчина листи в ръце Ради Пасков излезе от асансьора и пое по коридора на художествения отдел. Почука на първата врата вляво и натисна дръжката.
Яркото утринно мартенско слънце пръскаше разсипнически светлината си през многобройните прозорци и правеше стаята да изглежда просторна и бяла, като платното, поставено на триножника в ъгъла ѝ. Зад всяко от петте бюра ― чертожни маси с повдигнати плотове, седеше служителка на отдела и се занимаваше с някаква дейност. Зад най-отдалеченото от вратата бюро, до триножника, седеше Добромирова.
Ради Пасков влезе, затвори вратата зад себе си и ухилен поздрави колежките в стаята:
― Добро утро! ― размаха кокичетата.
― Аууу... ― хукнаха да вадят бурканчета от бюрата си четири от жените.
― Къде ги намери такива едри, Радко? ― попита русокосата от второто бюро.
― Обрах градинката пред парадния вход ― отвърна ѝ той.
― В нея няма кокичета ― отбеляза жената от средното бюро.
― Ми защото ги обрах ― смигна ѝ той и бутна букетчето в ръцете ѝ. ― Да ви украсят стаята!
― Аааа мерси, мерси... ― заблагодариха четирите.
Пасков приближи към работното място на Добромирова и каза делово:
― Нося ти количествената сметка. Трябва да я прегледаме заедно и да заявим материалите ― свали плота на бюрото ѝ до хоризонтално положение, постави чашата си отгоре и пръсна листите, после взе един свободен стол и се настани с гръб към останалите. ― Давай, Снежанке, че нямам време!
― Чувствай се като у дома си ― каза подигравателно тя.
Той бръкна в горния джоб на работната си куртка и извади шоколад „Фин млечен“, начупи го на парченца, без да го отваря, после разгърна опаковката и го сложи в средата на бюрото.
Добромирова демонстративно бавно бутна с пръст шоколада към него:
― Това да ти е първи и последен опит, Пасков! ― каза със сериозно, предупредително изражение.
― Не се стряскай, Снежанке! ― ухили ѝ се той. ― Шоколадът е за мене. Понеже очаквам да ми вгорчиш деня! ― отпи кафе от пластмасовата чашка и си взе парченце. ― Не всички материали ги има в склада. Някои ще трябва да се търсят в ОПСО-то със специална поръчка.
Добромирова заразглежда листите, които той беше донесъл.
― Кое го няма в склада? ― полюбопитства.
― Фазера например ― каза той и отново отпи от кафето. ― Дървото, онова, дето много го харесваш, също. И плексигласът няма да ни стигне... Отбелязал съм ги.
― Добре. Заяви ги на нашето снабдяване, а аз ще се обадя в ОПСО-то да ни изтеглят по-напред, че сме спешни.
― Това аз ще го направя. Там имам някои връзки... Ще стане бързо.
― Не само ти имаш връзки, Пасков.
― На какво ниво са твоите?
― Средно ръководно в администрацията.
― Зарежи! Моите са направо вътре в складовете.
― Ммм... ― вдигна вежди престорено впечатлена тя.
― Много тесни другарски връзки, ако искаш да знаеш ― дообясни той, наблягайки на втората част на изречението.
― Не, не искам да знам! Личният ти живот въобще не ме вълнува! Измисли ли на кое предприятие ще поръчаме декорацията на тавана?
― На никого нищо няма да поръчваме. Всичко ще си направим тук. Нали това е задачата на помощния цех.
― Ах! ― плесна с ръце театрално младата жена. ― Радослав Пасков „Спесиалист юниверсалист“ ― каза с подчертано френско произношение и допълни: ― „Дупки пробиваме всякакви“. Няма работа, дето да ни се опре! ― млъкна за секунди, после изрецитира:

Кеф ти фрезата и струга,
кеф ти циркуляра,
кеф ти шкурката, пилата
и рендето, и маткапа...

Той я изгледа удивено и изведнъж избухна в смях:
― Ахахахааа, Невено... ― удари се по коляното с длан. ― Напиши го, моля те, красиво и ще си го закача на таблото със задачите в цеха ― да се фукам! За първи път ми посвещават стихове и ми харесва! Ахахаха...
Тя стисна устни и не каза нищо. Той спря да се хили, облегна се назад в стола, кръстоса важно крака, отпи от кафето и каза:
― Ти нали знаеш специалните машини, дето ще се поставят в реконструирания шести цех? Дванадесет на брой.
― Не съм ги виждала, но знам, че са италиански.
― Ха-ха ― изсмя се младият мъж. ― Италианска беше само първата, която закупи заводът преди няколко години. Останалите са правени в помощния цех ― изгледа я доволно. ― С подобренията и иновациите на нашите инженери. Обаче тихо, да не чуят италианците, че ще дойдат да ни се скарат.
Добромирова го гледаше с искрено озадачена физиономия и той довърши:
― Пък ти ми приказваш за декорацията на някакъв таван... ― допи кафето си и стана. ― Искаш ли да ти оставя сметката да я прегледаш или ще ми се довериш?
Жената мисли няколко секунди и каза:
― Не искам никакви отклонения от одобрения проект, Пасков, разбра ли? Ще ви връщам, докато направите всичко, както съм казала, пък ако ще и перпетуум мобиле да сте изобретили! ― след което събра листите и му ги подаде.
Той ги нави на руло и ги пъхна в страничния десен джоб на работния си панталон, хвърли празната чаша в кошчето за боклук под бюрото и каза:
― С ОПСО-то значи аз ще се разправям. Засега ще работим с каквото разполагаме. Първо ще отворим стената към бара, за да го обърнем към залата за естетика, а след като се изчистят боклуците, ще монтираме онези пана, които ще го затворят към фирмения магазин. Когато приключим, ще се заемеш с апликациите си там, а ние ще продължим работата си от страната на клуба. Това е засега ― набеляза реда и се обърна да си ходи, но се сети нещо и спря рязко: ― Опа, щях да забравя ― затърси из джобовете си. ― Я си протегни ръката напред!
Добромирова го изгледа подозрително, после любопитството ѝ надделя и тя изпълни нареждането, вдигайки лявата ръка с елегантен часовник на фина верижка.
― Не тази, другата!
Тя смени ръцете.
Ради Пасков разгърна шнурче, оплетено от червена и бяла вълнена прежда, завършващо в двата края съответно с бяло и червено пискюлче във формата на Пижо и Пенда. Уви няколко пъти шнурчето около китката на младата жена, завърза го внимателно и каза:
― Баба ми прави всяка година мартеници и ги раздава. Тази ми я даде сутринта и поръча да я вържа на ръката на някое момиче, за да бъдело светло и радостно. И понеже ти си най-киселото същество, с което, за нещастие, ми се налага да общувам, реших, че на баба ми мартенската магия може да установи известно равновесие ― ухили ѝ се, обърна ѝ гръб, пожела приятна работа на останалите четири колежки и напусна стаята.

Невена Добромирова остана объркано загледана в затворената след него врата, после заразглежда двете пухкави вълнени фигурки на ръката си, премести поглед върху шоколада, който стоеше насред бюрото ѝ цял, без парченцето, което Ради Пасков си беше взел, и пак се върна на пискюлчетата.
От радиоточката се разнесе гласът на Лили Иванова.


--- сцена шестстотин тридесет и първа ---
Още по-късно, кухнята на Спасови

Нелчето обърна палачинката и зачака, почуквайки някакъв ритъм с металната лопатка за палачинки по ръба на готварската печка.
Вратата се отвори и в кухнята влезе другарят Спасов по анцуг, избръснат, сресан и закичен с мартеницата жълъдчета.
― Добро утро! ― ухили се на жена си. ― Баба Марта май е минала през спалнята.
― Аха ― извади палачинката Нелчето и остави тигана настрани. ― Аз я видях в тъмното, в пет и половина тая сутрин. Много приличаше на дъщеря ти.
― Ехехехе... ― разсмя се мъжът и посочи детелинките върху пеньоара ѝ. ― И теб не е подминала.
― Даа, тъкмо ставах, когато чух, че някой влиза тихичко и се направих на заспала, да не ѝ преча на Баба Марта да си свърши работата.
Двамата се разсмяха, радостни.
― Палачинки ― каза доволно другарят Спасов, сочейки с поглед високата купчина. ― Антон взеха ли го нашите?
― Мъхъ. Другите са на училище.
Другарят Спасов бръкна в джоба на анцуга и извади широка два сантиметра плетена лента в бяло и червено.
― Я да видим сега, ще станеш ли мартеничка? ― протегна ръце над раменете на Нелчето и завърза косата ѝ на опашка с лентата. ― Я? Мммм, красота! ― прегърна жена си и я задържа.
Нелчето опипа лентата в косата си:
― Откъде се сдоби с това? ― попита без да напуска прегръдката.
― Специална поръчка! ― ухили ѝ се той и я пусна. ― Защо ме остави да спя толкова до късно, вече е десет... Трябва да пиша доклад.
― Дожаля ми, не можах да те събудя.
― То и без друго не знам какво да пиша ― каза той, седна върху шкафчето до мивката и залюля безгрижно крака. ― Ако разрешиш! ― посегна към чинията с готовите палачинки и си взе една. ― Убийствени! ― каза с пълна уста.
― И сега? Какво ще правиш, като не знаеш какво да пишеш? ― Нелчето извади от шкафа конфитюр в бурканче от бебешко пюре и го подаде на мъжа си.
Той изтри пръсти в кърпата на печката и завъртя капачката на бурканчето, върна ѝ го и заобяснява:
― Всъщност аз знам какво, но работата е там, че се изчерпва с едно изречение. Пък на мене ми искат цял доклад. И сега се чудя откъде да го подхвана.
― Ами напиши им само това изречение и готово ― даде му акъл тя и се зае да маже със сладко най-горната палачинка.
― Ахахаха ― разсмя се другарят Спасов, ― както при първата ми реч, на първото ми събрание като главен директор на завода. Разправял съм ти много пъти.
― Разправи ми пак! ― подаде му навитата палачинка Нелчето и се приготви да слуша.
― Беше велик момент. Бях решил, че още с първото си изказване ще наложа практиката да не се увличат говорещите в излишни приказки, казах каквото имам и зачаках ръкоплясканията. Обаче в залата остана тихо и всички чакаха да чуят още. Пък аз не бях подготвен за повече. Направо се вцепених, не знаех как да постъпя. Стъмни ми се... И изведнъж сякаш се отделих от себе си и се погледнах отстрани. И подобно на другите в залата, зачаках оня, дето остана зад катедрата, да продължи... И той изведнъж почна да приказва някакви неща, не ги помня, даже не знам дали изобщо ги чувах, но той заговори и говори, и говори... Откара така петнадесет минути. Залата заръкопляска възторжено и аз се прибрах отново в себе си, тоест в оня, дето приказваше. Оттогава съм наясно, че винаги, когато не знам как да постъпя, мога да му се доверя ― разправяше през смях другарят Спасов. ― Просто се изключвам и го оставям да действа от мое име. Никога не ме е подвеждал.
― Ето, на това се казва да разчиташ изцяло на себе си и да си вярваш ― бутна му следващата палачинка в ръцете Нелчето, взе и за себе си, облегна се до него и двамата задъвкаха. ― Що не го оставим вкъщи да ти напише доклада, пък ние с тебе да идем на кино, така и така си кръшнал от работа за целия ден... Пуснали са повторно новия филм с Ален Делон, дето го изтървахме през януари.
― „За кожата на едно ченге“.
― Да. Какво ще кажеш?
― Не знам... ― намръщи се той. ― Като гледаш филм с Ален Делон, после три дена не ми приказваш.
― Не е вярно, Антоне ― разкикоти се Нелчето.
― Аха, не е! ― поклати глава той и си взе нова палачинка. ― Снимката му още ли стои в паспорта ти?
― Ами стои ― каза престорено виновно тя.
― Разкарай я от там и ще те заведа ― изгледа я строго, тя издържа погледа му няколко секунди, след което и двамата прихнаха.


--- сцена шестстотин тридесет и втора ---
Малко по-късно, стаята на пети „Б“ клас

― Звездопад... Каква красива дума, представете си, събрала в себе си светлината и магията на далечното, видимо, но недостижимо... Ако се научим да виждаме красотата край нас ― учителката, приседнала върху втория чин, изпадаше в еуфория всеки път, започвайки нова мисъл, с което вадеше децата от унеса им, после снишаваше глас и ги приспиваше отново, ― да я усещаме близка, като че можем да я докоснем, без да я развалим, без да я уязвим, ненарушавайки равномерността и съзвучието ѝ, монотонността ѝ ако щете, която ни помага да...
Праааас! ― звукът на паднала от чина комбинация от затворен учебник, тетрадка и моливник, наруши равномерността и съзвучието на красотата наоколо и накара класа да подскочи.
― К'во прайш ма? ― чу се сърдит, шепнещ момчешки глас от последния чин.
― Ритни ме пак и гледай само! ― обърна се назад Веспасиана и се закани на момчето зад себе си, което се наведе да вдигне учебниците си от земята.
― Не бях аз! ― каза сърдито то, докато другарят му отляво се хилеше, забил глава в лакътя си върху чина.
― Ти ли беше? ― обърна се на другата страна Сиана и посегна да бутне и неговите учебници долу.
― Веспасиана! ― стана от мястото си другарката. ― Какво правиш ти толкова назад? Защо не седиш на мястото си?
― Ми тука при Мирелка ми е по-удобно, другарко ― стана Веспасиана.
― Сядай и не вдигайте шум.
Учителката застана пред черната дъска, скръсти ръце и продължи разказа си за красивите думички и красотата край нас.
Веспасиана сложи чантата си зад гърба си, надникна между своя стол и този на Мирелка, вдигна глава към онзи отзад, дето се хилеше, и му прошепна:
― Да те видя сега как ще си изтриваш обувките в престилката ми!
― Отпечатах ти мартеничка на задника ма, Сиано ― захълца от смях той.
― Стояне, стани и повтори последното изречение! ― каза строго другарката, посочвайки момчето, на което Веспасиана току-що се беше заканила.
― Моето изречение ли? ― стана с наведена глава той, едвам сдържайки смеха си.
― Моето повтори! Слушам те! ― каза строго другарката и онзи прехапа устни.
Веспасиана изчака няколко секунди и скочи от мястото си:
― Аз му говорех, другарко, затова не можа да чуе изречението ― призна си самоотвержено, готова да посрещне последствията.
― А ти чу ли го? ― присви очи учителката.
― Не ― наведе глава виновно момичето.
― Тогава за домашно и двамата ще напишете съчинение за красотата, която можем да обрисуваме с думи и другата, неописуемата.
― Ама общо съчинение ли? ― попита Веспасиана и в този миг се чу звънецът.
― Всеки свое ― каза другарката. ― Свободни сте!
― Уффф, слава богу! ― измърмори на себе си Сиана. ― Стреснах се ― плю си три пъти в пазвата и натика бързо учебниците си в чантата. ― Заради тебе! ― изгледа лошо съученика си и подбра Мирелка. ― Айде!
Двете се уловиха под ръка и важно тръгнаха към вратата на стаята, а двамата от последния чин се запревиваха от смях след тях. Отзад на престилката на Веспасиана, вляво, под коланчето ѝ, тържествено стоеше „мартеничката“ на Стоян ― сив отпечатък от дясна обувка, тридесет и девети номер, родно производство.


--- сцена шестстотин тридесет и трета ---
Следобед, при монумента с конника

Шестнадесетте момичета и момчета от тайфата бяха насядали, подложили ученическите си чанти, по мраморната стена под постамента на гигантския бронзов конник и люлееха крака. Зад тях, тръгнало да слиза вече на запад, следобедното първомартенско слънце блестеше ослепително и топлеше гърбовете им с ласкавите си лъчи. Градът блестеше далеч напред с високите си модерни сгради на фона на яркосиньото небе.
Децата, до едно закичени с мартенички, накацали като лястовички на ръба на стената, безгрижно се смееха и разговаряха, подвиквайки си от единия към другия край на дългата редица.
― Не мърдайте много, защото ще се изсухлим вкупом долу ― извика Дарина и посочи под стената, където се простираше площадката, а по-нататък и водното огледало.
― Що не хвърлим въдици...
― За попчета...
― Сафрид...
― Кит...
― Аз съм заредил за калкан ― обяви Петьо.
― Ейиии, откога не са давали „С деца на море“...
― На лято ще го дадат...
― Айде да идва вече това лято...
― Трябва отсега да измислим какво ще правим ― каза Манол, ― за да не се пръснем кой накъдето свари и да умрем от скука.
― Пак ще идем на излет, като миналата година ― обяви Стръки.
― Ама тоя път на палатки ― извика радостно Санди.
― Ейиии, ще бъде чуднооо...
― Трябва да си уредим отсега...
― Ще поискаме от Туристическия съюз ― сети се Данчето. ― Нали грижата за децата и младежта е на първо място за тях.
― Веднага ще извадят нужния брой палатки и ще ни ги поднесат с поклон ― каза Стръки и заклати убедително глава.
― И примуси, и рибарски столчета ще ни предложат...
― И масички...
Децата се посмяха на шегите си, после млъкнаха, замислени.
― Абе за какво ни е да се тикаме в палатки? ― извика Петьо и плесна с ръце. ― Ще спим на открито!
― Дааа... Идеално... Върхът...
― В спални чували...
― Върху надуваеми дюшеци...
― Край огъня...
― В някоя горичка над морето...
Млъкнаха за секунди, после възкликнаха в един глас.
― Ехааа...
Пак млъкнаха.
― Зорке, да не ни доведеш пак майора да ни чете лекция за безопасно поведение ― извика Стръки и останалите се закикотиха. ― Откакто ти е татко, съвсем изкъсо те държат.
Зорница го изгледа, после се разсмя:
― Не се заяждай, Станимире!
Децата се разшумяха и се заговориха помежду си.
Огнян използва случая и попита тихичко Зорница:
― Какво става у вас, реши ли къде ще живееш, с майка си у майора или ще си останеш у баба си и дядо си... Нищо не разказваш...
― Ами какво ― вдигна рамене Зорница, ― след като майка ми и майорът се ожениха, тя се премести при него. Но беше за кратко, защото толкова много свикнахме да сме вечер заедно у баба и дядо, че накрая майорът се премести при нас. Дядо ми жив го няма: „Зетко това, зетко онова...“ Намери си събеседник и компания, успокои се за майка ми... И сега сме едно съвсем стандартно семейство, с цялата суматоха сутрин в кухнята и пред банята... И вечер около масата сме всички... Това е. Хубаво е. Най-важното от всичко е, че майка ми е щастлива. Никога през живота си не съм я виждала така сияйна. Може би много по-рано трябваше да предприеме тази стъпка... Майорът е изключително свестен човек.
― Ти вече говориш ли му на „ти“?
Зорница изкриви устни и се надигна към ухото на Огнян:
― Не ― прошепна му.
― Ахахахаха ― разсмя се момчето.
― Ми не мога да си обърна езика ― вдигна рамене момичето. ― И както ми беше обещал, че ако не престана, той също ще мине на „вие“, изпълни обещанието си и започна да ми казва „Вие, госпожице Зори“. На баба и дядо им хареса шегичката и те подеха обръщението и сега вкъщи е много забавно.
― Ейии ― сети се нещо Петьо и всички се обърнаха към него. ― Ако имахме бинокъл, можеше да гледаме оттука в стаите на новия хотел.
― Браво бе, Петре! ― скастри го Дарина.
― Далече е ― присви очи Манол, за да прецени.
― Ако е граничарски, ще се види ― допусна Санди.
― В Универсалния има! ― сети се Стръки и се изправи. ― Сто и петдесет лева.
― Фюууу...
― И аз го знам тоя в Универсалния ― каза Данчето, ― при въдиците и макарите е.
― Да идем ли да го видим? ― предложи Манол.
― Айде!
Децата наставаха от стената.
― Бинокли има и в Детмаг ― съобщи Петьо.
― Ще ти купим такъв за рождения ден ― обеща му Маринка.
― Светлосин, с червена пластмасова лента за врата ― уточни Манол.
― Увеличава два пъти ― допълни Стръки.
― И двойката му на Петьо по немски, ще му се вижда като четворка... ― изкикоти се Дарина и хукна напред, за да избегне отмъстителната ръка на другарчето си.
Тайфата с радостни викове се понесе по гранитната настилка пред паметника, скри се в подлеза и след малко се показа от другата му страна, на алеята в Градската градина.


--- сцена шестстотин тридесет и четвърта ---
Привечер, центъра на града

От левия изход на киното заизлизаха хора, заобличаха връхните си дрехи, занаместваха шапки, някои мълчаха, други разговаряха помежду си, всички с лица, изразяващи емоцията от току-що видяния филм.
Другарят Спасов помогна на жена си с палтото, закопча и своето и я погледна въпросително:
― Накъде?
― Да се поразходим ― каза тя и двамата тръгнаха един до друг, смълчани.
Електронният часовник над закусвалнята показваше шест без десет. Беше още светло и центърът ― оживен.
― Антоне? ― каза Нелчето и пъхна ръка в неговата.
― Ммм?
― Много ме разочарова!
― Аз ли? ― погледна я той изненадано.
― Не ти! Ален Делон.
― Ааа ― успокои се той.
― Изглежда ужасно стар и изморен, забеляза ли?
― Честно казано, не се задълбочих много във вида му ― отвърна той и допълни: ― Имаше далеч по-приятни неща за гледане във филма.
Нелчето подмина репликата му и продължи:
― С четири години е по-възрастен от тебе, значи сега е на... четиридесет и седем-осем. И ако филмът е сниман преди две-три години... Тогава е бил на около четиридесет и пет-шест, пък изглежда някак си... Абе недобре! И през цялото време ми стоеше разсеян и неконцентриран в ролята си, направо извън нещата.
― Ами мога да го разбера, с такова присъствие до себе си... ― разсмя се другарят Спасов.
Нелчето го изгледа и изкриви устни:
― Пък тя още по-лошо му подчертава годините с младостта си.
― Съвсем добре си го подчертава девойката ― опита да се позаяде той, но тя не реагира, заета да разсъждава:
― Мисля, че начинът му на живот му действа много зле. Изглежда преситен, уморен... И това се вижда в играта му. А колко беше различен в „Полицейска история“... Такава красота! ― поклати замечтано глава тя. ― Безкрайното внимание го е разглезило, но и изтощило, както разгулният живот... С годините нещата се натрупват и... виж докъде се е докарал.
― Аз не видях нищо плашещо във вида му ― каза мъжът.
― Аааааах... ― въздъхна тежко и отчаяно Нелчето. ― Не бива красотата да остарява, Антоне! Трябва да ѝ се забрани да остарява! Не си ли съгласен?
― Абсолютно съм съгласен.
― Ако я кара така, един ден ще се превърне в сприхав, отегчен дъртак и толкоз!
― Един ден всички ще се превърнем в сприхави, отегчени дъртаци, независимо дали сме били глезени и отрупвани с внимание или сме го давали по-полека.
― Този направо ще го съсипят! Безкрайно съм разочарована.
― Сега най-после ще махнеш снимката му от паспорта си.
Нелчето помисли кратко и се разсмя:
― Ммм-не! Ще му дам още един шанс!
― Няма отърване значи ― измърмори другарят Спасов. ― Искаш ли шоколадова паста?
― Трябва да си вземем малкия от вашите, нали ще ходят на танцова забава в Пенсионерския клуб тази вечер ― върна се бързо в реалността жената.
― Тя е чак от осем ― каза спокойно той. ― Да седнем в „Комсомолец“?


--- сцена шестстотин тридесет и пета ---

Двамата свалиха палтата си, окачиха ги на закачалката и се настаниха в дъното на сладкарницата, до прозореца, под едър фикус в саксия с керамзит. Другарят Спасов поръча две пасти и два швепса „Битер лимон“ и докато чакат, се загледаха в минаващите отвън като на ревю.
― Антоне, ако те питам нещо, ще ми отговориш ли честно? ― загледа го настоятелно, с леко присвити очи тя.
― Давай! Само дано няма общо с душевното състояние на Ален Делон, защото не знам отговорите.
― Не е за него. За Трънковилски е.
― Ъъъъъфф... ― направи отчаяна физиономия той. ― Как ти е станало любимо в най-неочаквани моменти да ми пробутваш темата за Трънковилски.
Сервитьорката поднесе пастите, бутилките швепс и две чаши и другарят Спасов наля на жена си и на себе си. Когато сервитьорката се отдалечи, Нелчето зададе въпроса си, снишила глас:
― Тебе страх ли те е от него?
― Не.
― Не ти ли е тревожно, задето ти изпраща послания и напомня, че не е случаен и дейността му е укрепена на всички нива?
― Не.
― Знаеш ли защо продължава да го прави?
― Защото заводът е тлъстичък и охранен като прасенце ― зае се с пастата си.
― Подозираш ли кои са шпионите му около тебе?
― Гледай сега, Нелче ― спря да яде той, ― ако играех във филм, като герой на Ален Делон, то задължително щях да знам кои са и как да се справя с тях, за да приключат нещата. Вероятно и пистолет щях да нося ― отметна сакото си и се престори, че вади оръжие, след което ѝ се ухили. ― Но в реалния живот... ― поклати съжалително глава. ― А да подозирам хората, с които работя, не мога да си позволя. Всеки от тях може да е, както може и никой от тях да не е. Няма да ставам параноик и да се занимавам с мечтите и мераците на някакви групички. Самата система ги рои и рано или късно ще я съсипят, но аз няма да участвам нито в изпълнението, нито в подготовката. Моята работа е да решавам проблемите на завода, не да ги създавам.
Нелчето го изгледа продължително, след което заби вилица в пастата и откъсна солидно парченце, изяде го, присви очи и каза самодоволно:
― Знам какво ти куца в организацията.
― Не мисля, че нещо ми куца в организацията ― позасегна се той.
― Разузнаването ти! ― обяви тя и допълни: ― Хич го няма.
― Получавам регулярно сведения, за онова, което ме интересува ― оправда се. ― Че и отгоре. Знаеш ли колко любезни, желаещи да ме информират за това-онова хора ме занимават ежедневно, без да съм ги търсил? Да ти призлее чак от разузнавачи.
― Не за това говоря ― махна с ръка тя, ― а за личното впечатление, което можеш да получиш от срещи извън строго служебните. Не ходиш на събиранията и банкетите на „елита“ ― посочи с очи нагоре и уточни: ― партийците, отбягваш ги, не общуваш с тях, дърпаш се като магаре, не те интересуват личните им дела, нищо свързано с тях не те вълнува, а можеш да разбереш толкова много...
― Ти предпочиташ да излизам сутрин в осем и да се прибирам в два след полунощ ― елитно нафиркан и напарфюмиран, но догоре зареден с информация, така ли?
― Ако ходим на всички градски събирания и банкети, Антоне, знаеш ли колко информация мога да ти събера... И дори можем да намерим на Трънковилски съратниците.
― Ааааа ― загря другарят Спасов, ― аз се чудя защо ме караш да вадя от девет кладенеца вода, пък то било, за да напълниш джезвето за кафе. Доходило ти се е на банкет.
― Ами да ― призна си тя и дояде пастата.
― Защо не каза направо, ами ме интервюираш като за местния вестник?
― Защото си ми много приятна гледка, като почнеш да се обясняваш.
― Айде да се върнем на Ален Делон, а? ― предложи другарят Спасов и също дояде пастата си.
― Ако ме заведеш на пролетния банкет на Окръжния комитет на партията, на който канят и вас, индустриалците, обещавам да разузная кой, как и колко е напреднал с благополучието в живота си. За една вечер в ресторант с танци сигурно ще науча повече, отколкото ти за половин година научаваш от агентите си.

Другарят Спасов изпи швепса от чашата си, изгледа продължително жена си, смръщил вежди, после каза бавно:
― Слушай, Мата Хари, след последното, което каза, можеш да си сигурна, че на никакъв банкет повече няма да те заведа, колкото и да ми се тръшкаш.
Нелчето направи физиономия на дете с издърпано ухо и наведе глава.
Той я гледа сърдито и строго още известно време, но не издържа дълго и се разсмя, взе ръката ѝ и каза внимателно:
― Сериозно ли ти се ходи на нафуканото им тържество?
― Ходи ми се ами! ― светна жената. ― И аз ще се нафукам, и тебе ще нафукаме и гледай само. А? Ще отидем ли?
― Щом искаш... ― вдигна рамене той и каза безпомощно: ― Всеки път, като стане въпрос за тия банкети, ме караш да се чувствам виновен, че не ходим.
― Ти СИ виновен.
― Знам ― призна си той след кратък размисъл. ― Какво да направя, като не са ми по вкуса! Още една паста?
― Не! ― отказа категорично тя. ― Да вървим да си приберем детето, че и за вечеря нищо не съм измислила...
― Искам принцеси с кайма! ― реши ѝ проблема той.
Двамата станаха, другарят Спасов плати сметката на сервитьорката, която незабавно се озова до тях, взеха си палтата от закачалката, облякоха се, напуснаха сладкарницата, която се беше напълнила с посетители, и поеха по центъра, без да бързат.
Беше се стъмнило и глобусите блестяха високо над хората долу, като десетки бели луни на фона на мастиленосиньото първомартенско небе.

Край на седемдесет и осма серия

Някои важни уточнения:
1. Песента в края е Say Maybe на Neil Diamond и е използвана във филма "За кожата на едно ченге"
2. Следващата серия планирам да излезе през пролетната ваканция
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: tivesto (8 март 2015 12:31)

Чудесна мартенска серия! А мартеничките, с които се кичехме са абсолютно същите! Заприличвахме на онези военни, които даваха по манифестациите и парадите с многото медали по униформите им. Толкова много мартенички получавахме по пощата от роднини и приятели... Трябваше да се изфукаме с тях...

Нали и навън трябва да се сложи мартеница. Ще я вържа на курника, хем да честитя и на останалите кокошки - ухили й се още по-широко дядо Спас и побърза да излезе.

Отзад на престилката на Веспасиана, вляво, под коланчето й, тържествено стоеше „мартеничката“ на Стоян - сив отпечатък от дясна обувка, тридесет и девети номер, родно производство.

Голям смях! Цоне, благодаря ти за доброто настроение!




--------------------
 
 
№2 от: Зико (8 март 2015 13:59)

Какво да кажа освен oks. smile 


 
 
№3 от: Цонка (8 март 2015 14:10)

Радвам се, че ви е харесала! Благодаря! laughing 




--------------------
 
 
№4 от: Anakin Skywalker (8 март 2015 16:29)

Ех тази Ан Парийо! Как може така да засенчва екранния ни любимец от детството! feel  xaxa2 

Петьо, какво ще кажеш за военен съветски бинокъл TENTO? mig_mig Става и за военноморски и за граничарски, за всякакви цели. С параметри 1000/67 (т.е 1км го доближава на 67м) С хоризонтална координата система на окуляра. Заставаш на стената на кея в Приморско в лятна привечер при ясно време. Поглеждаш през него в посока юг-югоизток, синклинация 47градуса и 12 минути (т.е "подминаваш" Китен) и и гледаш по далеч - с. Лозенец. Може да видиш ясно и къщите и разхождащите се летовници по улиците... Но няма да ти го дам докато не порастнеш, защото само за глупости ще го използваш сега! stop 

Честита Баба Марта на всички другарчета! smile и Честит 8 Март на нежната половина от махалата! roza 

(вкл и на авторката на любмия сериал нищо че от половин година люто ми се сърди и не ми говори neznam )




--------------------
 
 
№5 от: Айви (8 март 2015 17:07)

Серията както винаги е чудесна!  hiphip 


 
 
№6 от: anni (8 март 2015 17:07)

Много хубава мартенска серия! Мартеничката с еделвайса е моята,даже скоро я виждах из вещите си. Браво, Цоне! И честита баба Марта на всички другарчета!




--------------------
 
 
№7 от: bat_mitco (8 март 2015 17:09)

СЦЕНАТА В КЪЩАТА НА БАБА ВЕСКА И ДЯДО СПАС Е МНОГО В ДУХА НА СУТРЕШНИТЕ ДИАЛОЗИ НА МОИТЕ БАБА ЦЕНКА И ДЯДО СТЕФАН В ПОЛСКИ ТРЪМБЕШ... yajuyo 




--------------------
 
 
№8 от: 9585 (8 март 2015 17:33)

Естествено, голямо удоволствие както всеки път :)

Диалозите между Ради и Снежанка са ... просто О Ч А Р О В А Т Е Л Н И  love 


 
 
№9 от: kitten (12 март 2015 12:40)

Цонче,  oks 




--------------------
 
 
№10 от: donaddt (17 март 2015 21:28)

Мартеничките са много мили, и аз имах еделвайсче, светещо.
И ще има банкет, хип-хип-ура, а Нелчето ще си направи някоя разкрасителна процедура и ще е най-хубавата, ogledalo


 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 19
Потребители: 0
Гости: 19

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?


 
 
 
 
Ново в ПУК!