Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Юни 2020 (1)
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Седемдесет и девета серия "Дълга серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
4-04-2015, 00:16 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
седемдесет и девета серия „Дълга серия“


--- сцена шестстотин тридесет и шеста ---
Улица „Нашедетска“, дома на Спасови

― Моля ти се ми реши една задача, моля ти се ― с жална физиономия и сборник по математика в ръцете Веспасиана влезе в стаята на Огнян и затвори зад себе си.
Баткото седеше на стола пред бюрото си и мислеше задълбочено, захапал края на един молив.
― Пак ли? ― обърна се към момиченцето с кисело изражение.
― Ами пак ― присламчи се Сиана и приседна в края на леглото.
― Прекъсваш ми важна работа!
― Извинявай!
― Чети! ― нареди ѝ.
В 5 часа сутринта ― зачете Сиана ― три автобуса тръгват едновременно от една и съща начална спирка и се движат по различни маршрути. Първият отива до крайната си спирка и се връща за 42 минути, вторият ― за 1 час и 10 минути, а третият ― за 1 час и 45 минути. Колко пъти ще се срещнат трите автобуса в началната спирка до 16 часа?
Докато момиченцето четеше, момчето си водеше записки върху един лист. Условието свърши, но Огнян продължи да пише бързо по листа. Веспасиана стоеше мълчаливо и го гледаше в ръцете. Той драска още известно време и обяви:
― Три пъти.
― Сигурен ли си? ― изгледа го подозрително тя.
― Ей, ако ти стана... ― разсмя се той, бутна листа в ръцете ѝ и я подкани да си ходи.
― Ще ми обясниш ли как го намери?
― Няма! Ще разгледаш решението и сама ще разбереш как съм стигнал до отговора. Ако не разбереш ― ще се отпишеш от кръжока и готово. Толкоз проста задача с НОК.
― Аха ― поклати неопределено глава тя.
― Сигурно и часовете не си се сетила да обърнеш в минути... Аз се чудя защо изобщо си се записала там, хем виждаш, че не ти върви тая работа. Не си гледаш съчиненията, ами...
― Класната ни задължи! ― оправда се Веспасиана. ― Всички, дето имаме шест по математика, трябваше да се запишем в кръжока.
― Ама то е едно да имаш шест на задачите от урока и съвсем друго ― на ония със звездичките.
― Кажи ѝ го на нея!
― Да знаеш, сестро, че ми писна да ти решавам всеки път домашните от кръжока.
― Вече ще карам татко! ― обеща момичето. ― Той хем ми ги обяснява, хем никога не ми се кара!
― Тогава какво правиш тука? ― засегна се момчето.
― Татко е зает. Играят с Антон на гаражи.
― Така ли? На ДАП? ― остави молива на бюрото си Огнян и загледа с любопитство сестра си. ― С табуретките и масичката ли?
― Мъхъ ― потвърди Веспасиана и допълни: ― И с камионите и автобуса.
― И аз искам! ― скочи от стола си баткото, подбутна сестра си към вратата и заедно напуснаха стаята.


--- сцена шестстотин тридесет и седма ---

В коридора двамата чуха как ключът се превърта в ключалката и се спряха, загледани към вратата.
Нелчето влезе в апартамента със сърдито изражение, пусна чантата си на земята и събу обувките, изкарвайки върху тях яда си, който носеше някъде отвън. Видя децата и се опита да им се усмихне:
― Здравейте!
― Здрасти ― отвърнаха те и я заразглеждаха с любопитство. ― Честита прическа! ― каза неуверено Веспасиана.
― Остави ― отвърна с разтреперан глас Нелчето и погледна стенния часовник. ― Ц-ц-ц, четири и половина минава. Къде е баща ви?
Двете деца мълчаливо посочиха с глави към всекидневната и пропуснаха майка си пред себе си.
Нелчето влезе в стаята, която двамата Антоновци бяха превърнали в гараж на ДАП.
― Виж, моля ти се, на какво ме направиха! ― обърна се тя към големия Антон, който седеше на пода, и по бузата ѝ се търкулна сълза. ― Сума време чаках във фризьорския да ми дойде редът, после три часа ме измъчваха, за да ме направят на... маруля! Виж! ― заподсмърча, застанала в отчаяна поза.
Другарят Спасов и малкият Антон се вторачиха в нея и я гледаха безмълвно няколко секунди, след което малкият се дръпна зад рамото на баща си и скри зад гърба си пластмасовата фадрома, която държеше, а големият се разсмя така, че ДАП-ът се разтресе.
Нелчето захлипа, истински разстроена.
― Чакай, чакай, чакай... ― стана от пода другарят Спасов и се приближи до жена си. ― Не е чак толкова зле ― заоглежда я, преценявайки.
― Какво не е бе! От срам едвам се прибрах вкъщи ― каза през сълзи жената. ― Бягах.
Другарят Спасов отново избухна в смях, а децата се събраха на канапето и загледаха мълчаливо родителите си.
― Ти ли поиска такава прическа? ― направи усилие да бъде сериозен мъжът.
― Казах им, че искам най-доброто, което може да се направи с косата ми, защото довечера сме на пролетния банкет на Окръжния комитет на партията. И те като се разтичаха... Пет фризьорки ме накацаха и виж... ― хълцаше, лееше сълзи и подсмърчаше жената. ― В такъв вид не мога да отида на банкета. Приличам на... на...
― Маруля ― подсказа ѝ другарят Спасов.
― Да.
― Ама на нашата си маруля ― прегърна я той и се обърна към децата. ― Нали?
Огнян се ухили до уши и потвърди с поклащане на глава. Веспасиана стоеше с изкривени устни и смръщени вежди. Малкият Антон, объркан, проследи реакциите на сестра си и брат си и избра да се присъедини с широка усмивка към мъжката част от компанията.
― Ето, виждаш ли, ние и така си те обичаме ― твърдо заяви мъжът и прехапа усмивката си.
― Никъде няма да отида в тоя вид ― каза тихо Нелчето. ― Не искам да ходя на никакъв банкет. Нито на този, нито на никой вече... ― обърна се и тръгна да излиза от стаята.
― Я! Какъв късмет извадих само! ― извика радостно другарят Спасов. ― В понеделник ще мина да почерпя фризьорките.
Нелчето се обърна, изгледа го и се приготви пак да реве.
― Чакай де! ― вдигна ръка той.― Само се пошегувах. Няма да ги черпя.
― Въобще не ми е до шегички, Антоне!
― Хм! ― почеса се по врата той. ― Ако разрешеш захарния памук на главата си, дали няма да си станеш пак същата?
― Няма да стана. Изпръскаха два флакона лак в косата ми. Трябва да я накисна и да я измия... И докато я изсуша с оня анемичен сешоар, банкетът ще свърши.
― Ще дойдеш с хавлията на главата! ― реши мъжът. ― Ще се появим в ресторанта като президента на Заир Мобуту и госпожата му.
― Госпожа Мобута ― изкикоти се Веспасиана и прошепна на ухото на батко си: ― Много обичам като се приготвят за банкет! Особено за някой важен.
Жената хвана дръжката на вратата и погледна отчаяно мъжа си, а той реши най-после да бъде сериозен:
― Нямаме спешна работа, Нелче, окръжните партийни дейци няма да избягат. Иди си върни човешкия вид и не бързай ― окуражи я.
― Ще ме чакаш ли търпеливо? ― тя изтри нос с ръка.
― Цяла вечер, ако трябва! ― ухили ѝ се той.
Тя вдигна рамене и напусна стаята.
Другарят Спасов се обърна към децата, гледа ги няколко секунди и плесна с ръце:
― Айде бе, хората висят по спирките, товарите чакат по обектите, вие тримата сте седнали и си клатите краката. Що за предприятие е това?
Огнян и Веспасиана скочиха и всеки си избра по едно превозно средство, което да управлява. Малкият Антон се подреди до тях с фадромата.
― Колегата с машината на „Пътни строежи“ да мине отпред, да разчисти, моля! ― повика го баща му и посочи пръснатите кубчета на пътеката между масата за хранене и библиотечката.
Детето запълзя нататък, бутайки фадромата. Двамата по-големи поеха след него. Ръководителят на предприятието седна на канапето, наблюдавайки с усмивка дейностите около себе си.


--- сцена шестстотин тридесет и осма ---
По същото време, терасата на кафе-сладкарницата на последния етаж над нов, модерен супермаркет

Трите млади жени ― Невена Добромирова с две приятелки на нейната възраст ― около двадесет и три ― минаха през френския прозорец и избраха маса на открито.
Следобедното мартенско слънце осветяваше терасата. Масичките и столовете ― в по-голямата си част заети, парапетите, саксиите, витрините и пердетата, веещи се през тях, блестяха и напомняха, че сладкарницата е съвсем, ама съвсем нова.
― Не е лошо! ― огледаха положението трите, оставиха на масата пакетите, които носеха в ръце, настаниха се и заизваждаха придобивките, за да ги разгледат.
― Парфюм „Мечтание“ на Фармахим ― задигна стъклено шишенце от покупките на Добромирова едната от приятелките ― издължено фино лице, огромни сиви очи, тъмна коса на черта и тънки, критични устни. ― С класически дървеснозелен аромат, умело съчетан със свежа цитрусова нота ― прочете на допълнителния етикет, висящ на златиста връвчица, преметната през вратлето на шишенцето. Отвъртя капачката и го помириса: ― Не е идеално лош! ― бутна го под носа на другата приятелка, после на Невена.
― Никак даже ― съгласи се собственичката на парфюма. ― На открито ми се струва още по-приятен. Свеж и някак... неустоимо притегателен.
― Отличен избор! ― ухили ѝ се онази. ― Току-виж сбъднал мечтата на живота ти и онзи твой директор ти обърнал внимание.
― Теодоро, прекаляваш! ― взе си шишенцето Добромирова и я изгледа предупредително. ― Знаеш колко ми е неудобно, задето тогава му наприказвах ония неща на човека, а ти продължаваш да ме дразниш! Кой знае какво си е помислил за мене.
Светлооката Теодора извади от една кутийка фин бежов чорапогащник, пъхна ръката си с дълъг червен маникюр в единия му крачол, разпъна го, разпервайки широко длан, разгледа го и заключи:
― Като не ги умееш, Невено, тия работи, дълго още ще се носиш само в мечтания.
Добромирова понечи да отговори на приятелката си, но в този момент погледът ѝ засече нещо зад прозорците, вътре в сладкарницата, и тя прошепна:
― Виж го ти, къде бил другарят!
― Кой? ― извиха вратове едновременно двете ѝ приятелки по посока на погледа ѝ.
― Не се обръщайте! ― скара им се Добромирова.
― Ама кой? ― настоя Теодора.
― Онзи от завода.
― Хааа ― възрадва се приятелката, ― директорът?
― Не! ― махна с ръка Добромирова. ― Онзи от помощния цех. Дето работим заедно по клуба за естетика и фирмения магазин.
― Аааааа ― казаха в един глас двете приятелки, не по-малко заинтригувани.
― Идват насам с още един... Да му се не види! ― престори се, че разглежда пакетите пред себе си Невена.
Другите две се загледаха с искрено любопитство в двете мъжки фигури, които вървяха към тях по пътеката на терасата.
― Добър ден! ― поздрави Ради Пасков и двамата застанаха до масата.
― Добър ден! ― усмихнаха им се мило двете приятелки.
― Къде беше цяла седмица, Радославе? ― вдигна глава от пакетите Добромирова и го подхвана вместо поздрав. ― Остави ме сама да разчертавам местоположението на секциите и да лепя плексигласа.
― Защо сама? ― изгледа я удивено той. ― Целият цех беше на твое разположение. Бях инструктирал съвсем точно колегите кога и за какво може да ги потърсиш и те бяха в готовност да ти помогнат, нали Кирчо?
― Съвсем вярно! Хем с радост щяхме ― ухили ѝ се Кирчо.
― Аз имам работа с тебе, другарю Пасков ― повиши тон Добромирова, ― не с целия цех! И докато трябва да бързаме да завършим залата и магазина, ти кой знае къде се шматкаш... Цяла седмица!
― Извинявай, че ти създадох известно неудобство, другарко Добромирова ― каза с възможно най-любезния и кротък тон той, направи пауза, ухили ѝ се и довърши: ― Бях зает да защитавам дипломна работа във Висшия машинно-електротехнически институт във Варна.
Добромирова зяпна от изненада и замръзна в това положение.
Пасков се усмихваше приветливо. Двете приятелки местеха поглед от него към нея и обратно и чакаха развитието на нещата. Кирчо взе инициативата:
― Уважаеми дами, имам честта да ви представя другаря Радослав Симеонов Пасков машинен инженер от вчера, гордостта на цеха и на целия завод! ― потупа колегата си по гърба и довърши: ― И в днешния слънчев съботен следобед ни е събрал Радко, да ни почерпи по тоя случай.
― Колегите имат сериозен принос за моя успех ― обясни Пасков ― и тази вечер ще го отпразнуваме. Видяхме ви на терасата и решихме да ви поканим да се присъедините към нашата компания ― протегна ръка към двете непознати момичета и се представи: ― Радослав Пасков, приятно ми е.
― Теодора Стелианова, приятно ми е.
― Райна Владикова ― кимна втората.
― Това е Кирчо ― колега и приятел ― представи го Ради.
― Приятно ми е, Кирил Сунгурларски, по прякор Мискета ― задържа ръката на Теодора той и потъна в очите ѝ. Когато въздухът му свърши, изплува и подаде ръка на другата жена.
Невена Добромирова беше започнала да се съвзема от изненадата.
― Защо не си ми казал, че следваш? ― каза тихо на колегата Пасков.
― Не си питала ― вдигна рамене той.
― И откъде би трябвало да знам какви въпроси е правилно да ти се задават на тебе?
― А аз откъде би трябвало да знам отговорите на незададените ти въпроси?
Разговорът увисна в нищото.
Сервитьорката приближи масата.
― Добър ден, какво ще обичате, моля? ― попита седналите.
― Те са с нас, благодаря ви! ― усмихна ѝ се инженер Ради Пасков и погледна подканващо момичетата.
Теодора и Райна заприбираха пакетите от масата и се изправиха.
― Айде! ― подбутнаха приятелката си, награбиха и нейните пакети и не ѝ оставиха избор.


--- сцена шестстотин тридесет и девета ---
Два часа по-късно, улица „Нашедетска“, мазето на Спасови

Огнян и Веспасиана бяха разхвърляли по пода стари тетрадки, разглеждаха ги и ги сортираха.
― Това може да дотрябва, това може и то... И това може... ― редеше висока купчина момичето.
― Ама ти всичко отдели като „може да дотрябва“ ― каза Огнян. ― Така няма да събереш нищо.
― Ами не ми се дават за вторични тия неща ― разгледа купчините Веспасиана. ― Свидят ми се. Старите ми тетрадчици... Някой ден може да дотрябват.
― Ако не ги предадеш ти, мишките ще им видят сметката.
― Тука вече няма мишки ― огледа се наоколо тя.
― Да, да ― поклати глава Огнян и ѝ се ухили широко. ― Постой пет минути, без да мърдаш и да говориш, и ще видиш как ще изпълзят от невидимите си дупки ― космати, рошави, зъбати и с ноктенцата си ще се изкатерят по патъците ти и ще задращят плетените ти терлички...
― Стига дееее! ― прекъсна го Веспасиана и за всеки случай изтръска краката си, обути в дебели чорапи и стари, подпетени гуменки без връзки, дясната пробита на палеца. ― Много си гаден!
― Само чакай да те надушат плъховете...
Някой почука силно на прозореца в тоя момент и Веспасиана подскочи.
Огнян отвори едното крило и главата на Захари се вмъкна вътре:
― К'во прайте бе?
― Отделяме вторични за понеделник, за сестра ми ― кимна с глава към момиченцето.
― Ние идваме при тебе. Видяхме, че свети тука...
― Кои сте вие? ― надникна навън Огнян. ― Охооо... Цялата тайфа.
― Не сме баш цялата ― уточни Захари.
― Идвайте де!
Захари измъкна главата си, Огнян затвори прозореца.
― Аз нали може да остана? ― попита Сиана.
― Ако си траеш и не досаждаш.
― Няма да досаждам.
В коридора се чу тропот, вратата се отвори и в мазето се изсипаха десетина младежи и девойки от групичката.
― Яааа, какво голямо и подредено мазенце си имате ― възкликна Зорница, оглеждайки помещението. ― Само за сбирки ― вдигна ръка: ― Здравей! ― другарски разроши косата на Веспасиана.
― Здрасти! ― ухили ѝ се тя и бутна очилата си нагоре. ― Заповядайте, влезте! ― огледа новодошлите и се ухили още по широко, когато Манол мина през вратата последен. ― Здрасти! ― подаде му ръка и яко разтърси неговата.
― К'во правиш, дребосък? ― попита той.
― Ами... заделям малко вторични... За понеделник... Сестра ти замина ли да живее в Странджа Сакар?
― Дааа, отдавна. И твоят съученик замина, нали?
― Да. Лъчо.
― Нося ти снимките от зимуването, Огняне! ― заобиколи купчините на пода Дарина, извади от гумената си спортна чанта с надпис „Москва 1980“ бял пакет и му го подаде. ― Вътре са и снимките за Валерия, да ѝ ги изпратиш.
― Охо, мерси! ― взе пакета от ръцете ѝ домакинът. ― Аз направо ще ѝ ги занеса.
― Я ― извика Стръки, ― разрешиха ли ти да отидеш в София през пролетната ваканция?
― Дааа ― каза гордо Огнян. ― След тежки преговори с майка ми и обещания да не притеснявам хората. Настанявайте се де! ― покани гостите той.
Всички се вмъкнаха вътре и затвориха вратата.
― Аз не спирам да се чудя как ви пускат вашите да си ходите свободно наляво и надясно ― каза Данчето и се подпря на ръба на печката. ― Баща ми никога няма да ми разреши такова нещо.
― Ако нашите не бяха толкова близки приятели с техните на Валерия, сигурно и на нас нямаше да ни разрешават. Но пък тя е вече на осемнайсет, така че може да прави каквото си поиска.
― Направо да ви завиди човек ― въздъхна дълбоко Маринка и клекна на пода, като заразглежда тетрадките. ― Много хубаво пишеш! ― похвали Веспасиана и ѝ се ухили.
― Дааа... ― наду се момиченцето. ― За разлика от батко, с крокодилския почерк.
― Искаш ли да се качиш горе при баба, дядо и Антон и да решаваш задачи с красивия си почерк? ― ухили ѝ се злокобно Огнян.
― Не ― оттегли се до стелажа със зимнината тя. ― Някой иска ли компот от ягоди?
Никой не поиска.
― Айде да ходим да се размотаваме по центъра ― кимна към вратата Петьо.
― Имам доста работа тука ― посочи тетрадките на пода Огнян. ― Нашите преди малко заминаха за Албена, ще се върнат утре и им обещахме да разчистим боклуците, щели да преподреждат, като се приберат. Пък и трябва да приготвим Сиана за акцията в понеделник. Искат им по минимум пет кила хартия.
― Ние ще ви помогнем бе! ― предложи Манол.
Веспасиана тайничко се ухили под компотите.
― Айде да запалим печката! ― предложи Зорница.
― Юхууу... ― развикаха се останалите.
― Дърва има ли?
― И подпалки има...
― И картофи има ― посочи към една щайга Веспасиана, надвиквайки останалите.


--- сцена шестстотин и четиридесета ---
Албена

На осветения паркинг пред хотел-ресторанта бежовата лада на другаря Спасов намери място между едно червено Рено 14 с черен частен номер и една чисто нова бяла Лада 2107 с бял служебен номер.
Двамата с Нелчето слязоха от колата.
― Ах, как мирише на море ― пое дълбоко дъх тя.
Той заключи, заобиколи, наметна жена си с мантото ѝ и заоглежда бялата лада.
― Бива си я седмѝцата! ― прокара ръка по лъскавата ламарина. ― Прясна-прясна, още мирише на завод.
― Чия е, знаеш ли?
― Виждал съм да я кара Сулев, на Окръжния комитет на ДКМС председателят.
― А червената?
― Реното ли?
― Мии... червената.
― Тя е на Гочо Делигруйчев, председателя на Окръжния народен съвет.
― Аааа... Да си запиша в тефтерчето значи.
― Делигруйчев я има от няколко години, беше я купил от един софиянец, дето я карал из ловните резервати. Таратайка, като Кортината на Барабата. Не си струва записа.
Двамата се качиха по двете широки стъпала и влязоха във фоайето на ресторанта. Оставиха връхните си дрехи на гардероба и Нелчето се спря, да се огледа във високото огледало.
Токчета, панталон на тъмносини и бели вертикални райета и бяла ефирна риза, миниатюрно златно сърчице на фино синджирче около врата, разпуснати свободно по раменете руси коси и никакъв грим.
― Как съм бе, Антоне? След цялата одисея с оная ужасна прическа...
― Разкошна! Приличаш на пролетта ― ухили ѝ се той, разглеждайки я на силната светлина от лампите. ― Не! По-скоро на лятото. На зрялото лято.
― Ц-ц-ц ― изгледа го жената. ― Човек не знае да се радва ли на комплиментите ти, или да те опердаши!
― Да се радва!
Тя го разгледа на свой ред и пооправи вратовръзката му, след което го потупа доволно по левия ревер, а той ѝ се ухили:
― Как съм?
― Вълнуващ.
― Хм! Сега е моментът да решиш дали да влезем там и да се отегчим до безкрай, или да си организираме наша си свободна вечер.
Нелчето се огледа, надигна се към ухото му и зашушна:
― Имам цял списък с хора, които смятам да изследвам. Знаеш, че непременно трябва да разбера кои са вербувани вече от Трънковилски... Нали затова те накарах да дойдем.
― Приятно забавление тогава! ― вдигна рамене той и двамата тръгнаха към стъклените врати на залата.
― Аууу! ― закова се на място Нелчето. ― Стаменов, началникът ми, със Сийка.
― Ммм, много хубаво ― зарадва се другарят Спасов, ― тъкмо ще го питам защо се обажда на жена ми и я навива да се връща на работа.
― Моля ти се, Антоне... ― изгледа го умолително Нелчето.
― Нищо няма да му направя, само ще го питам.
― Не бе ― изкикоти се тя, ― направи му, ако искаш, само те моля да държиш Сийка настрани от мене, щото ще ми се лепне и цяла вечер трябва с нея да се разправям. Ще ми пропаднат плановете.
― Да държа Сийка? Цяла вечер? Аз?
― Танцувай с нея, приказвай, само я дръж далеч от мене.
Другарят Спасов се разсмя така, че очите му се насълзиха.
― Не чувстваш ли, че прекаляваш, жено?
― Не ми говори като каубой! ― каза сърдито тя и надникна през стъклото. ― Нали заради тебе искам да проведа разследването.
― Ааа, не! Авантюрата си е твоя! ― прегърна я през раменете той, отвори ѝ вратата и я подбутна внимателно вътре. ― Изживей си я пълноценно!


--- сцена шестстотин четиридесет и първа ---
Кафе-сладкарницата в града

Масите бяха почти празни, за сметка на дансинга. Под цветните светлини танцуваха по двойки гостите на младия инженер Пасков. Сред танцуващите се виждаха Кирил Сунгурларски, прегърнал деликатно светлооката Теодора, а Райна Владикова, отвлечена малко встрани от младеж в дънки и пуловер с издърпани над лактите ръкави, се смееше на нещо, което той ѝ разправяше, ръкомахайки над главата ѝ.
Виновникът за събирането седеше на маса до прозорците, в компанията на колежката Добромирова. Пред тях стояха недопити чаши коняк, кафе и бутилки Кока-кола със сламки.
― Искаш ли да танцуваме, Невена? ― попита инженерът.
― „Невена“ ― усмихна му се тя. ― Прави ми впечатление, Пасков, че днес нито веднъж не си ме нарекъл „Снежанке“ и ми е леко некомфортно.
― Не ми отива вече на ценза да се държа гаменски с момиче, при това толкова красиво. Е, ще танцуваме ли?
― Не! Това е Кени Роджърс ― отвърна му Добромирова.
― Още повече. Въртиш го непрекъснато в залата за естетика.
― На Кени Роджърс бих танцувала само с някой, който много го харесва. С някой изключително специален.
― Ахаа― вдигна вежди разбиращо той. ― Я дефинирай „изключително специален“!
Добромирова го изгледа.
― Добреее... ― присви замислено очи тя и заизброява: ― Винаги усмихнат и същевременно сериозен, приветлив и внимателен с хората около себе си, задълбочен и отговорен, бързо намира решенията, професионалист, наблюдателен, грижовен, обичан и уважаван, верен и абсолютно непробиваем. Съвършен!
― И харесва Кени Роджърс... ― допълни той.
― Точно така.
― Директорският пост задължително условие ли е за титлата „изключително специален“?
― Хаааа ― пое рязко дъх тя. ― Ти пък откъде знаеш за... това? ― попита по детски наивно.
― Ти ми каза.
― Аз?
― Ами ти. Когато оня път, в залата за естетика ме предупреди повече да не те наричам луда пред него. Как беше... „И само посмей още веднъж да ме наречеш луда пред другаря Спасов!“ ― изимитира я. ― Изглеждаше готова да убиваш.
Невена Добромирова го гледа няколко секунди и изведнъж прихна:
― Ахахахаа... Вярно, че така беше. Ахахаха... Ти не си посмял, нали?
― Като си спомня онзи поглед и се възпирам ― разсмя се и той.
Двамата се смяха още малко, след което Ради каза:
― Другарят Спасов наистина е изключителен човек. Знаеш ли, че той ме накара да кандидатствам и да уча задочно? Тъкмо бях започнал работа в завода, веднага след казармата. Аз си бях доволен със средно-специалното от техникума, както се казва имах си хляба в ръцете. Той каза, че мога повече и настоя. Благодарен съм му! ― отпи от кафето. ― И като се замисля, всичко това тази вечер нямаше да се случи без него.
Двамата се умълчаха замислени.
На дансинга двойките продължаваха да се поклащат и въртят с песента. През две маси няколко от гостите разговаряха оживено, една сервитьорка обикаляше и подменяше пепелниците, а барманът унесено полираше чаши с искрящобяла под неона кърпа.
― Не! ― каза изведнъж Добромирова.
― Какво „не“?
― Директорският пост не е задължително условие за титлата „изключително специален“.
― Чудесно! ― ухили ѝ се той. ― Останалите условия са напълно изпълними.
― И Кени Роджърс ли? ― усъмни се тя.
― Вече не мога да живея без него, така си ми го набила в главата.
Двамата се разсмяха отново и допиха коняка от чашите си.
― Сега ще танцуваме ли? ― стана той.
― Да знаеш, че шоколадът ти от първи март стои прибран в бюрото ми ― стана и тя и двамата поеха по пътеката към дансинга.
― Ще мина в понеделник да си го взема.
― Сигурно е завъдил червеи.
― Ще ги отстраним.
― Радославе... ― спря тя и се обърна към него.
― Да?
― Поздравления за успешното дипломиране! Много се радвам за тебе!
― Това искрено ли го казваш? ― каза зарадвано той.
― Винаги съм била искрена.
― Така си е ― съгласи се той. ― Че и отгоре.
Присъединиха се към танцуващите.
...
― Ти сега да не вземеш да вземеш нещата много на сериозно... от няма и половин танц!
― Тъкмо щях да те предупредя за същото!
...


--- сцена шестстотин четиридесет и втора ---
Албена, ресторанта, часове по-късно

Песента на оркестъра свърши и танцуващите се пръснаха в залата.
Кавалерът на Нелчето я заведе до мястото ѝ на масата на ръководителите на предприятия, помогна ѝ със стола и ѝ благодари. Тя му се усмихна любезно, после се усмихна на мъжа си.
― Е? ― отвърна на усмивката ѝ той и каза тихичко в косата ѝ: ― Върви ли разследването?
― Не! ― сбърчи нос жената, отпи от чашата си с вода, подпря брадичка и се заслуша в разговора на седящите в техния край на масата мъже в костюми и отегчените им съпруги.
― Язък за енергията, значи ― продължи да ѝ приказва той.
― Мъхъ ― съгласи се тя и му прошепна: ― Никаква следа при партийците и комсомола.
― Нещо повече ― говореше едър, светлокос другар, ― петдесет на сто от тях са нестандартни и негодни за промишлена обработка. За какво са стандартизационните документи, като не се спазват разпоредбите в тях? Кажете ми аз как да произведа качествена продукция от калпава суровина... Кажете де! Спасов, ти например ми кажи, дето от много места зависиш за набавяне на материали, как си решаваш проблема.
― С огън и меч ― ухили му се другарят Спасов и допълни: ― И собствен транспорт.
― Ето, това е! ― вдигна ръце онзи. ― Да се колим и да се гърмим за всеки товар добра стока, като разбойници. Защото производството запада, безотговорност и незаинтересованост похабяват материала, другари, чудя се откъде да избирам и да търся, а плановете налитат, налитат над предприятието... Критикуваме се по събранията и толкоз ― огледа се наоколо, хвърли поглед към дългата маса на партийните ръководители, разположена Г-образно на тяхната, отпи от чашата си и загреба руска салата.
― Велчо, не се нервирай, моля ти се ― напомни му жената до него.
― Абе наше качествено има то, ама се губи някъде по трасето, затуй пък вносът стана модерен ― поклати многозначително глава друг от компанията и заби поглед в чинията пред себе си.
Нелчето позадържа поглед върху него, после бръкна в чантата си, извади хартиена салфетка, прибра я отново, дълго рови вътре, после дръпна ципа и отново подпря брадичка.
― Разбра ли? На Мушмулев жена му дошла с кожух, моля ти се! ― зад гърба ѝ се наведе и изсъска в ухото ѝ тантуреста, изрусена другарка, в тоалет с едри нервюри отпред, от яката до кръста, които я удвояваха.
― Ох! ― подскочи Нелчето и я изгледа. ― Изкара ми акъла, Сийке! ― отпи от водата в чашата си.
― В края на март, с кожух... Не можах да я видя де, но на излизане ще дебна ― седна на празния стол до нея изрусената. ― Какво си се задълбочила? Аз избягах от Стамен ― кимна към масата на партийците, ― че не ми се слушат служебните им проблеми... Ти много танцуваш тая вечер, ударила си го нещо на живот, не се спираш да те видя... Я гледай, харесва ли ти? ― изпъчи нервюрите си Сийка. ― В Модния център я ших ризката, за банкета специално. Едвам се уредих, баловете наближават... Чиста копринка, естествена.
Нелчето се опитваше да слуша едновременно разговора на мъжете и приказките на Сийка, но не ѝ се получаваше и тя, изглежда, реши нещо трето, защото се наведе към другаря Спасов и понечи да му заговори. В този момент думите на другата жена я спряха:
― Ела да ти разправя нещо за Кокалеви, ела...


--- сцена шестстотин четиридесет и трета ---
Още часове по-късно, хотелска стая, пред отворената врата на банята

― И ми се кара Харизанов, придърпвал съм му бил работниците... ― говореше отвътре другарят Спасов, облечен в пижама, докато изстискваше „Поморин“ на четката си. ― Той бил машиностроителят, пък кадрите му напускали неговото предприятие, за да работят при мене, дето въобще не ми било това работата. С какво толкова съм ги примамвал в помощния цех, че се натискали ― влезе в стаята и продължи да говори, размахвайки четка за зъби. ― Давам им свобода и уважение, му казвам, а ти навсякъде гониш икономическия ефект. Ами това се искало от него, от нас... Абе иска се, ама насреща ми има хора ― с качества, амбиции, разбирания за живота... Че те са поддръжката на целия комбинат. Тила! Всеки миг в производството се случва да аварира някоя машина. Ако ги нямам под ръка момчетата, знаеш ли какво става, Нелче? Той, навремето, като го търсех за тия неща, си придаваше важности и ме караше да го чакам, да приключели с това, да приключели с онова, че да ми прати работниците си... Ще чакам някой да приключи, че да се включа аз. Няма такъв филм!.. Ти какво правиш?
― Разбор! ― отговори му Нелчето, която беше пръснала хартии по цялото двойно легло и ги разглеждаше с ръце на кръста, облечена все още в тоалета от вечерта. ― Сведения, надраскани с молив за очи върху салфетки, защото шпионският ми тефтер остана в колата.
― Ехее... Нали каза, че разследването ти не върви, пък гледам доста си изписала. А можеше и химикал да ми поискаш, имам три в сакото ― наведе се над салфетките мъжът. ― Миндерски, къща в широкия център, наскоро реставрирана ― прочете на една от тях.
― Ммм ― погледна го многозначително Нелчето. ― Как се реставрира къща?
― Тази къща е реставрирана по партийна линия, приютявала била партизани, ще водят пионерчета на посещение ― обясни другарят Спасов.
― Я! ― извика Нелчето. ― Чудно, че не ми е попадала такава документация в Общинския народен съвет, докато бях на работа, явно съвсем наскоро са разбрали, че приютяваните са били партизани ― направи смешна физиономия жената и допълни: ― Останах с впечатление, че инициативата и средствата са негови.
― Грешно. Я да видим тука ― взе нова салфетка мъжът и прочете: ― Мишо и Кинка Качамакови, строят вила, дъщеря им учи кинокултура в Чехословакия. Качамаков танцува добре. Хм! ― почеса се по главата той. ― И Кинка танцува добре, но мисля, че дъщеря им учи в Полша. В Чехословакия кандидатства архитектура, но не стана. Е, може и обратното да беше, няма значение. Строежът на вилата им е спрян, теренът е свлачищен.
― Антоне, ти откъде ги знаеш тия подробности бе? ― удиви се искрено Нелчето, приседна на ръба на леглото и зяпна мъжа си.
― За Кинка че танцува ли?
― За всичко ― гледаше глупаво Нелчето.
― Кинка я знам от опит, а че на разузнаването ми му няма нищо, ти казах още тогава в сладкарницата, ама ти не ми повярва. Куцало било...
― Че ти знаеш повече от Сийка! ― каза развълнувано тя и очите ѝ заблестяха. ― Обаче не знаеш, че в края на краищата тази вечер намерих заподозрян за връзки с Трънковилски и негоподобните.
― Така ли? ― прояви особен интерес другарят Спасов и седна до нея.
― Коста Кокалев имал... как да се изразя... нерегламентирана приятелка.
― Коко ли? ― смръщи вежди мъжът. ― Ами! Коко не е такъв човек.
― Нали! ― каза доволно Нелчето. ― Кокалева си измисля!
― Тя ли разправя такива неща за него? ― ухили се другарят Спасов.
― Казала на Сийка, после и на мене каза. И даже се опита да ни убеди колко е сериозен проблемът у тях, но на мен ми се струва, че лъже и то нарочно. Ходел Кокалев през седмица в съботите на някаква вила. Прибирал се късно на другия ден и, представи си, това го знаела от година... Аз тебе да те бях убила няколко пъти за това време ― вметна между другото и продължи: ― Може би ходи на сбирките на Трънковилски.
― Че е сериозен проблемът у тях, сериозен е, Нелче ― каза другарят Спасов. ― Но не е от такова естество, дето Кокалева разправя.
― Ами да, ясно е, че го прикрива за нещо, което не бива да излезе наяве... ― изведнъж млъкна, после възкликна: ― Ти да не би да знаеш от какво естество е проблемът им?
― Знам. Коко ходи да играе покер. С големи залози. Печели, но и много губи. И няма отказване ― другарят Спасов стана и огледа четката си за зъби. ― Виж, потече.
― Антоне, удивляваш ме! ― кокореше се жена му. ― Вече подозирам, че знаеш и кои са вербувани от Трънковилски, но не искаш да говориш за това.
― Да! Не искам да говоря за това. И не! Не знам кои са. Нещата ще се избистрят от самосебе си един ден, а аз не виждам защо да се мъча насила да го приближавам.
― Значи какво излиза, че интересното, което научих тази вечер, го научих от тебе. И цялата операция е била напразна.
― Е, поне си потанцува ― ухили ѝ се той и се запъти към банята.
― Дааа... ― засъбира салфетките от леглото Нелчето. ― Само с тебе не танцувах нито веднъж ― въздъхна.
― Сериозен пропуск! ― извика ѝ той откъм банята, с четка в устата. ― Намери нещо по радиото! Ако работи ― ще закърпим някак положението.
― Не работи! ― подпря се на касата на вратата жената и се загледа как другарят Спасов изплаква четката си. ― Антоне... ― отдръпна се от вратата, за да му направи място да излезе от банята. ― И за още нещо се притеснявам...
― Виж сега, аз си лягам, защото часът наближава три, а ти, ако искаш да дискутираме още проблеми, побързай!
Тя влезе в банята и затвори вратата.
― Антоне? ― чу се след малко отвътре. ― Май все пак не трябва да разрешаваме на Огнян да ходи в София. На главата на хората четири дена...
Откъм стаята не се чу отговор.
― Антоне бе... Да не заспа?


--- сцена шестстотин четиридесет и четвърта ---
Седмица по-късно, София, малко след залез, непознат апартамент

Купонът се провеждаше в две преходни стаи. Младежите и девойките, пръснати навсякъде, танцуваха между двете стаи или разговаряха, насядали по столове, табуретки и фотьойли, разглеждаха списания, пиеха от чаши, дъвчеха сандвичи, пушеха и пак приказваха.
На балкона Валерия и Огнян стояха облегнати на парапета и мълчаливо разглеждаха дребните фигурки на колите и хората долу. Гледката наоколо разкриваше подреден жилищен комплекс с високи и по-ниски блокове, алеи, градинки с цъфнали на места дръвчета, а отсреща Витоша се белееше, разкошна, с върховете си.
― Искаш ли да се качим в неделя на пистите? ― обърна се към момчето Валерия.
― Не ме влече особено карането на ски, знаеш ― отвърна ѝ Огнян и ѝ се ухили.
― Само ще се разходим. Иначе ме видя и мене със ските последния ден на зимуването... ― разсмяха се и двамата.
― Колежке Делнишка, ти как така не си скиорка, като планината ти е под носа? ― дръпна от цигарата си младият мъж с брада и очила, който стоеше облегнат до вратата на балкона и беше чул разговора им. ― Всички столичани сте длъжни да можете да карате ски. Иначе за какво ви е Витоша?
Двамата се обърнаха към него и той продължи:
― До нашето село има река и язовир. Там направо си се раждаме плувци и рибари.
Докато мислеше какво да му отговори Валерия, Огнян подпря гръб на парапета и каза ухилен:
― Интересна теория. Нашето село е сред нивите, трябва ли всички там да се раждаме комбайнери?
― Кое е вашето село, колега? ― поинтересува се брадатият и дръпна от цигарата.
― Все едно, те сега всичките си мязат, както казва дядо ми ― избегна отговора момчето.
Откъм другия край на балкона се чу смях. Двете момичета, които се възхищаваха на гледката от високия етаж и едновременно слушаха разговора, се приближиха, а едната попита Огнян:
― Вие от нашия институт ли сте, колега? Интересно как не съм ви забелязала досега.
― Защото съм в друг курс ― измисли да каже момчето, а Валерия го изгледа насмешливо и го стисна предупредително за ръката.
― Кой курс? ― не спираше онази.
― Амии... ― присви очи той и помисли, ― ако прескочим казармата... минус трети.
Момичето го изгледа въпросително, после изведнъж се разсмя:
― Гимназист ли сте? Ахахахаха...
― Вероника е много силна по математика ― похвали я Валерия.
― Още се чудят родителите ми защо избрах медицината ― допълни онази и подаде ръка на Огнян: ― Приятно ми е да се запознаем.
― Огнян ― представи се той, после се запозна с другото момиче ― Анатолия, а накрая и с брадатия колега ― Асен Аврамов Халташки.
― Роднини ли сте с Валерия? ― продължи да разпитва Вероника.
― Още не.
― Ахахахаха... И на колко сте? На шестнайсет или на седемнайсет?
― Седемнайсет ― отговаряше охотно момчето.
― Изглеждате по-голям ― похвали го тя.
― А колко можеше още, ако сутринта Валерия не беше настояла да се избръсна.
― Хихихихи... Танцувате ли?
― Само с потенциални роднини.
― И никакви изключения?
Той вдигна рамене извинително.
― Какво упорито хлапе! ― изкиска се Вероника. ― И как тогава смятате да прекарате вечерта?
― Тъкмо се чудех дали има работещи въртележки по това време на годината.
― Хихихи ― махна с ръка момичето и кимна към вратата: ― Няма ли да влизате?
― Вътре е доста задимено ― каза колегата Асен Аврамов Халташки и извади от смачкан пакет нова цигара, запали и се подпря на парапета.

В стаята усилиха музиката и младежите вътре закрещяха с песента, подскачайки в ритъма.
Валерия се поотдръпна от дима на колегата и попита Огнян:
― Искаш ли да танцуваме?
― Искам да се разкараме от този купон и да се шляем само двамата по улиците, да зяпаме колите и хората, и сградите и да си направим плановете за лятото.
Момичето му се ухили:
― Четеш ми мислите!
Двамата си взеха довиждане с пушача, минаха през танцуващите, размениха няколко реплики с едно момиче и напуснаха апартамента. Почакаха огромния асансьор, който ги смъкна долу бавно и скърцайки.
Беше се стъмнило съвсем и улиците и блоковете светеха.
― Уха! ― извика радостно Огнян, оглеждайки се наоколо. ― Уж прилича на нашите квартали, пък е съвсем различно.
― Обичаш ли София? ― попита го Валерия.
― Обичам я! ― прегърна момичето той.
― Какво най-много ѝ обичаш?
― Всичко ѝ обичам!
― Ама най-най-много какво обичаш да правиш в София?
― Ммм ― замисли се той, ― най-много обичааам, най-много обичааам... Да се целуваме с Валерия на онази пейка при фонтаните пред Народния театър.
― Това ли можа да измислиш? ― прасна го другарски с юмрук тя. ― Аз те питам сериозно.
― Ами това най-много ― прегърна я повече и заби лице в косата ѝ. ― Леле... Миришеш на цигари... И якето ти.
― И твоето ― смръщи нос Валерия.
― Ако побягаме, ще се отмиришем ― хвана я за ръката той и я задърпа. ― Хайде!
― Чакай! Накъде?
Той се спря и я изгледа удивено:
― Към Народния театър, много ясно!
Смехът и фигурките им скоро се изгубиха в шума и сенките на големия град.

Край на седемдесет и девета серия
Край на n-ти сезон

Някои важни уточнения:
1. Задачата е от „Математика, книга за ученика“, 5 клас, на Здравка Паскалева и Мая Алашка.
2. Първото аудио е Lady на Kenny Rogers, второто е изрезка от I'm alive на Neil Diamond.
3. Сега Киностудията излиза в отпуска и сезон n+1 не знам кога ще започне, може би през лятото, когато имаме да ходим пак на лагер, да участваме в Тимуровска команда за дострояването на ново училище, да се връщаме към любими стари неща, да създаваме нови, да развиваме производството в полза на социалистическото ни бъдеще и пр.

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: monko (4 април 2015 09:37)

- Приятно ми е, Кирил Сунгурларски, по прякор Мискета - задържа ръката на Теодора той и потъна в очите й. Когато въздухът му свърши, изплува и подаде ръка на другата жена.

:) Страхотно казано!


 
 
№2 от: Цонка (4 април 2015 10:38)

wink И на мен ми е едно от любимите места в серията.




--------------------
 
 
№3 от: Anakin Skywalker (4 април 2015 12:48)

Ха-ха xaxa2  Президента на Заир (Конго) Френското му име май беше Жозеф Дезире, а езическото африканско - Мобуту Сесесеку Куку Нгбенду Ва за Банга! xixi Той Тато навремето освен в братските соц. страни, ходеше да се среща с диктаторите в арабския свят и разбира се с африканските вождове: Менгисту Хайле Мариам, Амаду Махтар Мбоу,  Гомунда Донгози Гуана Бу, Мамбонго Абдули Мбооб, Мибумба Надимбу Бутумба и още много такива.... tongue3  Хайде, Нели, мий косичката и слагай кърпата като тюрбан! ще ти отива със сигурност ok2 




--------------------
 
 
№4 от: anni (5 април 2015 14:28)

Фризьорският салон...имам болезнени спомени и до днес,със сигурност това е нещото,което никак не ми липсва. Надявах се днес да открием клуба по естетика и фирмения магазин,но проектът май не е завършен.

Приятна почивка на Киностудията и благодаря за удоволствието!




--------------------
 
 
№5 от: 9585 (5 април 2015 14:33)

Майка ми за абитуриентския си бал също има такава история, точно като на Нелчето  wink Отишла тя и я направили точно като овца, след което, прибирайки се разревана, пъхнала главата си под чушмъта (както казва една моя приятелка) и така пооправила щетите  xaxa2 


 
 
№6 от: Айви (5 април 2015 15:24)

Страхотна серия, ама хич не ми се видя дълга!


 
 
№7 от: Цонка (5 април 2015 18:45)

Анни, благодаря за пожеланието! Трябва да свърша туй-онуй /нали все затова си взимаме отпуска :)))/, пък по-нататък пак smile
Гале, аз самата бях с такава прическа на бала си lol printzesa2 Мноого зле беше положението, а беше и "трайно" - с измиване нямаше да се поправи. Но тогава сигурно съм се харесвала така, за да се докарам... wink
И пак да ви благодаря, другарчета! 




--------------------
 
 
№8 от: tivesto (5 април 2015 23:59)

Много интересна и хубава серия. Ама изобщо не беше дълга. Изгледах я на един дъх. Е, на запис, че вчера изтървах премиерата...

Това с изплуването и свършването на въздуха много ме впечатли! Страхотен лаф.

Навремето, баща ми беше купил една "оригинална" аудиокасета от Балкантон на Кени Роджърс. Постоянно я въртяхме и я бях научил на език. Песента на която танцуваха Невена и Радко ми е любима.

Леле... Миришеш на цигари... И якето ти.

Така си беше. След прибиране от дискотека, дрехите ужасно миришеха на цигари. Все ми се караха, че умирисвам целия апартамент, в който не се пушеше. Сега, с настоящите забрани този проблем вече го няма...

Цоне, благодаря за хубавата серия. С нетърпение ще чакам завръщането на сериала. Липсва ми ВЕФ-а на дядо Спас и смяната на станцийте, липсват ми и лудорийте на съседите... Лятото е пред нас. Сигурен съм, че ни очакват невероятни приключения.




--------------------
 
 
№9 от: Цонка (6 април 2015 09:38)

Между другото, картинката от "афиша" на серията е точно кафе-сладкарницата, в която празнуват Пасков и компания, и е от 1983 година. В горния десен ъгъл, зад мъжките фигурки, по наше време, беше дансингът. Тя работи и до днес, като една от най-популярните дискотеки.




--------------------
 
 
№10 от: Anakin Skywalker (6 април 2015 10:08)

Цитат: anni
Надявах се днес да открием клуба по естетика и фирмения магазин,но проектът май не е завършен.

Оставете настрана клуба, той ще стане щом е започнат. Сега обаче след сблъсъка на два ръбати характера, се очаква новата романтична история. kiss4  




--------------------
 
 
№11 от: ssi (8 април 2015 07:19)

На мен най ми харесват описанията на Цончето за напълно по детински влюбванията :-). Много са ми близки.


 
 
№12 от: Frangata (13 април 2015 19:59)

Светлооката Теодора извади от една кутийка фин бежов чорапогащник, пъхна ръката си с дълъг червен маникюр в единия му крачол, разпъна го, разпервайки широко длан...

Ще го разпори тоя нов чорапогащник с този дълъг маникюр и после ще има да обикаля из града да дири някоя барачка или мазенце със закачена отвън табела "Ловим бримки".

wink




--------------------
 
 
№13 от: Цонка (13 април 2015 22:48)

Веднага я уреждаме Теодора - в обедната почивка на счетоводството wink На 34:04, ако не зареди директно.




--------------------
 
 
№14 от: tivesto (13 април 2015 23:23)

Как ставаше тая работа с ловенето на бримки? Имаше някаква джаджа, ама какъв е принципа? hum-hum 




--------------------
 
 
№15 от: Frangata (14 април 2015 00:51)

А, Теодора, ако и тя работи в счетоводството на обувния завод (не е споменато в епизода, пък и се появява за пръв път в сериала), няма да вземе да лови бримки в обедната почивка, както другарката счетоводителка в "Момчето си отива". Първо не и прилича хич, второ няма да се стиска да даде някоя и друга стотинка в ателието "Ловим бримки" за ремонт на чорапогащник, пък и другарят Спасов не търпи таквиз работи - трудещите се да се въргалят по бюрата, неяли, въртейки частпром (весел дом) по обяд, както тия несъзнателни граждани в гореспоменатия филм "Момчето си отива", - той се грижи за работниците си, че и за администрацията, не че си пада кой знае колко по последната, така че или ядеш в стола по туй време (кака Гинка със свитата си готви/сипва вкусни манджи в паниците от алпака) или се освежаваш с някой и друг коняк с кафе в барчето (е, да де, в "Клуба за естетическо възпитание" или както там беше). Е, но пък ако я свари някой колега, докато сръчно си репризира чорапогащника, нищо чудно да си рече: "Бре, каква спестовна жена е тази, кърпи ли кърпи, с един чорапогащник една петилетка изкарва!", и да се вземат след месец-два. После пък ще има от страна на тъща му: "Зет ми, жив и здрав да ми е, много икономичен излезе: с една салата пет ракии изпива!"...

wink




--------------------
 
 
№16 от: Цонка (14 април 2015 09:40)

Теодора е помощник-фармацевт и работи в аптека №1 в центъра wink
Райна /другата приятелка/ работи в ДСК - на етажа на детските влогове lol

 Ето я джаджата за ловене на бримки,  поръждясала вече :)
  В червения дял има пружинка, която прибира  тенекиената  част, а закривената игличка минава  през чорапа и провира конеца от предния ред през следващия.  Май така беше, на магьоснически принцип xaxa2




--------------------
 
 
№17 от: tivesto (14 април 2015 10:26)

Този бримколовец е чудна джаджа! Ама как само са го измислили... hum-hum Обаче щом сега ръждясва, значи отдавна е излязъл в пенсия! В днешно време живеем в света на Купи - Счупи (скъсай) - Купи. Все по-рядко нещо се ремонтира.




--------------------
 
 
№18 от: Цонка (14 април 2015 10:56)

Той, горкият, няма достатъчно стаж за пенсия, пък и години няма... Ръждясва си в трудоспособна възраст. Мисля, че беше във Варна, когато го видях и някакъв импулс ме накара да го купя, за да разбера как става тая работа с ловенето. Разбрах /почти/ и толкоз wink 




--------------------
 
 
№19 от: donaddt (19 април 2015 21:51)

Цоне, тоя бримколовец прилича на кръстоска между отварачка и уред за почистване на чушки. Моята джаджа е по-модерна. Прилича на кука за плетене. По повод тази технология си спомням надписите "Не се приемат мръсни чорапи" в павилиончетата за ловене на бримки.


 
 
№20 от: Цонка (19 април 2015 22:33)

wink Наистина изглежда внушително на снимката. Трябваше май да поставя предмет за сравнение. Иначе габаритно е 19/85 мм.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Ходли ли сте в Мавзолея?