Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Юни 2020 (1)
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесета серия "За баланс на чувствата" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
4-07-2015, 00:02 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесета серия „За баланс на чувствата“

--- сцена шестстотин четиридесет и пета ---
Юлски късен следобед, Градската градина

На две пейки, под дебелата сянка на ясеновите дървета край широката алея, се бяха разположили момчетата от тайфата: Стръки, Петьо, Манол, Санди, Огнян, Захари и още няколко. Умълчани, всички наблюдаваха братчето на Огнян, двегодишния Антон, който влачеше пластмасовата играчка фадрома до градинката отсреща, поръсваше количката с пръст, която загребваше с шепички изпод теменужките, пълнеше кабината, изсипваше още пред греблото и прецизно я избутваше до краката на батко си, където пръстта растеше в солидна купчина.
На отсрещните пейки, през алеята и цветната градинка, седяха три девойки в пъстри роклички, сандали, слънчеви очила и чантички, приказваха си и се кикотеха.
Малкият дотътри поредната купчина пръст и я заоформя, когато Петьо протегна ръка, улови го за раменцето и го придърпа.
― Я ела, мой човек, да свършим ние с тебе една много специална работа.
Всички извиха глави към двамата и зачакаха с любопитство. Петьо продължи:
― Виждаш ли отсреща ония какички? ― кимна към девойките на пейката.
Малкият се обърна, разгледа ги, изтри ръчички в панталонките си, после върна глава към Петьо и му се ухили широко, показвайки малките си бели зъбчета.
― А така. Колко са, можеш ли да ги преброиш?
Малкият отново се обърна, след което, помагайки си с лявата ръка, отброи три пръстчета на дясната, сгъна останалите две и вдигна резултата пред лицето на Петьо.
Момчетата се разсмяха, а Петьо го похвали:
― Браво на тебе! Сега: пресичаш градинката, ама внимателно, да не тъпчеш теменужките, отиваш отсреща, казваш „добър ден“ на какичките, питаш ги къде учат, как се казват и имат ли гаджета, после се връщаш тук и докладваш. Разбра ли?
Момченцето ококори очички, мисли известно време и кимна.
― Ехехехе ― разсмя се шумно компанията. ― Схвана те от едно изречение ― допълни Стръки и потупа малкия по русата главичка.
― Хайде, върви! ― обърна го кръгом Петьо и го подбутна напред.
Малкият Антон пресече тържествено алеята, мина през теменужките, пресече и отсрещната алея и се строи мирно пред трите момичета. Те спряха да си приказват и го заразглеждаха с любопитство.
В лагера на момчетата настана тишина, изпълнена с очакване. Виждаха как малкият посланик си общува с какичките, като от време на време се обръща назад, посочва с ръчичка, ръкомаха и се обяснява.
Момичетата се смееха и на свой ред заразглеждаха момчешката компания. Едната девойка стана от мястото си, вдигна малкия и го сложи да седне на пейката, след което се настани до него и му предложи солети. Той си извади една пръчица и загриза, като я размахваше, когато какичките му даваха думата да говори.
― Айдеее ― махна с ръка Санди, ― удариха го на лаф моабет.
― Сега ще го разпитат с пълни подробности ― допусна Захари.
― Ако изобщо му разберат какво приказва ― поклати глава успокоително Огнян.
Скоро на момченцето му омръзна на пейката, смъкна се долу и закрачи бодро обратно през теменужките, изпратено от кикотенето на момичетата.
― Е? Какво ти отговориха? ― посрещнаха го момчетата.
Малкият застана пред Петьо и с жар заразказва на своя език.
― Ахахахаха ― изригна компанията. ― Огняне, превеждай бе!
― Я почни отначало, ама по-бавно! ― стана от мястото си Огнян и клекна до братчето си.
То се обърна към него и със същата скорост и ентусиазъм забърбори отново.
Баткото запревежда:
― Отляво надясно са седнали Ана, Детелина и... на последната ѝ забравил името. И трите били в един клас, в същата гимназия, дето учел брат му, една година по-големи от него обаче. Щели да бъдат на есен в единадесети клас. Първата имала гадже в ШЗО-то в Плевен, на другата било от Математическата гимназия, пък третата, дето не ѝ запомнил името, нямала, тоест имала доскоро, но поради сериозни разминавания в характерите скъсали точно един месец преди края на учебната година и сега била свободна, но знаела, че Петър си има това-онова с Дарина от неговата компания, пък тя го държала изкъсо, тъй че със сигурност нямало да му се отвори парашутът ― погледна братчето си. ― Нали така ти казаха какичките, правилно превеждам?
― Да! ― заяви то с целия си бебешки авторитет и се ухили широко.
Компанията гръмна в смях.
― Познаваш ги, а? И мълчиш ― Петьо възмутено изгледа Огнян, а онзи вдигна рамене извинително, хилейки се.
― Я повтори на твоя език „ШЗО“ и „сериозни разминавания в характерите“ ― Стръки придърпа малкия Антон и двамата с Манол се запревиваха от смях.
Момченцето им се ухили, правейки сбръчкано личице, после ги заряза и се зае отново с фадромата си.
― К'во сте се разхилили като зелени желета? ― иззад гърба им изскочиха момичетата от компанията и ги изненадаха.
― Ооо, много рано сте се събрали нещо ― възкликна Санди.
― Друг път ревете, че закъсняваме, сега рано ― каза възмутено Зорница.
― Прекъснахме ли нещо? ― Дарина ги изгледа подред и спря поглед върху лицето на Петьо. ― Петре, защо си червен?
― Ааааахахахахахааа... ― хор от момчешки смях огласи алеята и като по команда младежите станаха от местата си. ― Да ходим към киното.
― Да минем първо да оставя малкия на майка ми при шивачката леля Катя ― обяви Огнян. ― Ейии, и пръстта да върнем ― зае се да пренесе с шепи купчината обратно в теменужките.
Момичетата записукаха около момченцето.
Момчетата хвърлиха за последно по едно око на трите девойки отсреща и дружно цялата тайфа пое към подлеза, свързващ Градската градина с центъра на града.
― Какво ще гледаме?
― „Умрао Джан“.
― Аааааа, неееее... Три часа песни и танци на народите и обмен на дяволити погледи. Тц!
― А „Ейджанайка“?
― Не пааак...
― „Полицаят се жени“?
― Даааа...
Огнян качи братчето си на конче върху раменете си, фадромата увисна на връвчицата, Дарина упорито се зае да разбере защо Петьо е червен и в смях и закачки тайфата се смъкна в подлеза.


--- сцена шестстотин четиридесет и шеста ---
По-късно, улица „Нашедетска“

― Аз така си избирам книга за четене ― по пряката реч. Има ли пряка реч ― взимам я. Ако няма, значи са само описания на природа или на характерите на героите. Много скучно! ― разправяше Веспасиана на двете си приятелки от блока Ивелинка и Екатерина, докато трите седяха и си люлееха краката на подпорната стена, отделяща двора им от този на горния блок.
― И аз така ― извъртя очи Екатерина. ― И много мразя като вземат да ми разправят за чувствата на героя.
― Ами да, то от приказките и действията му се разбира какъв е и какво чувства, за какво ми е да ми го доописват по цели страници и да разсъждават... ― горещеше се още повече Сиана.
― Дааа, от приказките им на героите се разбира ― съгласи се Ивелинка и изгледа важно двете си приятелки. ― Ето, аз сега от вашите приказки разбрах какви сте.
― Какви? ― извикаха в един глас другите две.
― Калпазанки, дето не им се четат сериозни книги ― отсече тя.
Двете млъкнаха нацупени.
― Аз не че не обичам да чета непряка реч ― заоправдава се след малко Веспасиана, засегната, ― обичам. Ама когато разказва някаква случка, а не разсъждения върху проблеми, дето въобще не ме интересуват. Чиста загуба на време.
― Абе калпазанска работа, ви казвам ― махна с ръка Ивелинка. ― Четете само елементарни книжки, от които нищо не научавате за живота. Затова ще си останете глупави и невежи завинаги! ― заключи.
― Може и да си остана невежа ― опита се да прикрие обидата Сиана с небрежен тон, ― но поне съм се разхождала с Черния Корсар и съм сваляла трупа на брат му от бесилката, за да го отнесем на кораба и погребем в морето! И това току под носа на губернатора Ван Гулд. Приключение един път! ― целуна шумно върховете на събраните си пръсти и подсили твърдението си.
― Еееех ― въздъхна Ивелинка. ― Малки сте още вие за мъдростта на живота. Аз сега чета „Братя Карамазови“ ― обяви гордо. ― Ей такава дебела е.
― За какво се разказва? ― полюбопитства Веспасиана.
― Още съм в началото ― отвърна небрежно по-голямото момиче, ― но знам, че ще убият баща си.
― Хийии ― поеха стреснато едновременно въздух другите две.
Приятелката им се наду и ги изгледа отвисоко, а Веспасиана изкриви устни и отсече:
― Мерси от такива мъдри книги! Аз моя баща си го харесвам жив и здрав!
Екатерина се изкикоти, а Ивелина направи крива физиономия.
Откъм входа дотича Димо, спря запъхтян под висящите от стената крака на момичетата и загледа нагоре.
― Какво стана, ще излезе ли Любо или не? ― попита го Екатерина.
― Няма! Били у леля му на гости на обед, пък братовчедка му е болна от задушница и сега не го пускат, щото можело да се е заразил и нас да вземе да зарази ― изстреля на един дъх момчето.
― От какво била болна? ― изгледа го с полуусмивка Ивелинка.
― От задушница ― повтори онзи.
― Да не искаш да кажеш „заушка“? Сега много върлувала.
― Заушка, задушница, ееее... Все се заяждаш ― обиди се Димо.
― Ти влиза ли у тях? ― попита го Екатерина.
― Не ― отвърна онзи, ― баба му не ме пусна.
― Ааа, добре. Все пак стой далеч от нас. Знаеш ли колко е заразно?
― Глупости! ― махна с ръка Ивелинка. ― Трябва да прескочат лиги от болния на тебе и чак тогава се разболяваш.
― Ти пък винаги всичко знаеш ― сряза я Екатерина.
― Знам, я!
Отдолу по улицата се зададе другарят Спасов, облечен в червена риза с къс ръкав и тъмен панталон с колан; под мишница с кожена папка със закопчалка. Спря на тротоара пред къщата на Захари и Светла и се заприказва с баща им, който също се прибираше от работа.
― Татко! ― извика радостно Веспасиана, слезе от стената и хукна към него.
― Ехей ― зарадва ѝ се той и кимна за довиждане на съседа си.
― Много ми беше домъчняло за тебе! ― каза патетично момиченцето, прегърна баща си, после здраво го стисна за ръката и го поведе към входа на блока.
― От обед насам ли ти домъчня толкова? ― подкачи я той.
― Да!
― Някоя беля си свършила май, а? Я кажи!
― Не съм! Ти?
― И аз не съм ― разсмя се мъжът и поздрави останалите деца, минавайки край тях.
― Аз се прибирам! ― информира ги Веспасиана.
― Защо? Още е рано ― възроптаха приятелките ѝ.
― Ами така! Прииска ми се да се прибера рано! ― все така стиснала ръката на баща си, заскача радостно край него и двамата се изгубиха зад ъгъла на блока.


--- сцена шестстотин четиридесет и седма ---

В коридора на апартамента ги посрещнаха Нелчето и малкият Антон, облечен в жълта хавлийка с качулка на главата и обут в сини чехлички за баня.
― Спа следобед само един час, после го оставих на Огнян и компанията, докато бях при шивачката, а си го получих с пълни обувки с пръст и черно под ноктите, дето едвам изчистих. Антоне, изрежи ги, че нали знаеш аз как се разтрепервам, като посегна с нокторезачката към малките му пръстчета ― изговори проблема си за секунди жената и прегърна мъжа си през врата: ― Здравей! Гладен ли си?
― Здравей, гладен съм и ще му ги изрежа ― ухили ѝ се той, а Веспасиана го задърпа към всекидневната.
― Ела, татко! Сега ще ти сервирам. Искаш ли да ти налея нещо за пиене преди вечерята? Ракия, бренди, мастика... Или нещо друго ― коняк?
Другарят Спасов погледна въпросително жена си. Тя вдигна рамене и поведе момченцето след тях към всекидневната.
Мъжът мина през кухнята, изми ръцете си и се настани на масата в очакване. Пред него се запоявяваха салата, вилици, чаши, накъсано пиле, картофено пюре, хляб и ракиена бутилка без етикет.
― Заповядай и ти, мамо, когато си готова ― почти с поклон покани майка си детето.
Нелчето тайничко се усмихна на мъжа си и се зае да облече малкото момченце.
Скоро четиримата седяха около масата и вдигаха наздравица всеки с питието си.
― Как мина работният ти следобед? ― обърна се към баща си и отпи от швепса Сиана.
― Ползотворно ― отвърна ѝ той делово. ― Бяхме решили на всеки от моделиерите да изработим специален знак, който да се отпечатва върху изделието, до емблемата на завода, така че да се знае чий е моделът. Нещо като личен подпис.
― Ехааа ― възкликна момиченцето.
― И днес следобед разгледахме готовите клейма, колегите заредиха машините пред всеки конвейр и когато получим официално разрешение от ДСО-то, ще започнем да маркираме.
― А кога ще получите официалното разрешение? ― продължаваше да разпитва Веспасиана.
― Следващата седмица, на съвещанието на Обединението в София.
― Аха.
― Я ти кажи сега каква е причината да седиш тук с нас, а не да играеш долу с приятелките си ― подкани дъщеря си другарят Спасов и набоде парче краставица.
― Няма причина ― каза небрежно детето. ― Довечеря ми се с вас, особено с тебе, и толкоз.
― Все пак нещо ти е дало повод.
Веспасиана въздъхна дълбоко и си призна:
― Ивелинка каза, че чете „Братя Карамазови“ ― изстреля и млъкна, но родителите ѝ стояха в очакване да продължи и тя довърши: ― Пък те са убили баща си.
Другарят Спасов вдигна вежди и направи разбираща физиономия.
Момиченцето заразказва:
― Тя каза, че с Екатерина сме невежи, щом не четем такива книги. Пък аз ѝ казах „мерси от такива книги“. Татко, разрешавате ли ми никога да не чета мъдри и дебели книги, даже да ме мислят за глупава онези, дето са се прекарали да ги прочетат?
― Ивелинка седми клас ли ще бъде на есен? ― избегна отговора мъжът.
― Да. Нали е с една година по-голяма от нас с Екатерина.
― Вижда ми се младичка за „Братя Карамазови“? ― обърна се към жена си, а Нелчето кимна утвърдително. ― Ти какво четеш в момента? ― върна се към дъщеря си той.
― „Орлов камък“.
― За Орфей и Дика?
― Да. Страшно ми харесва!
― Това е най-важното ― да изпиташ удоволствие от прочетеното. Има произведения, за които си има и съответното време, в което да ги прочетеш, изгледаш или изслушаш, за да ги усетиш и да те развълнуват ― заобяснява мъжът. ― Не бива да се насилваш да четеш книги или да гледаш филми, които чувстваш, че не ти допадат. Отложи ги за тогава, когато ще си готова да ги възприемеш! Пък че щели да те обявят за невежа, не се безпокой. Точно пет минути след това ще са забравили за тебе, но неприятната емоция от насила прочетеното ще ти остане дълго, а споменът завинаги. Не е нужно да правиш нещата заради това как ще изглеждаш в очите на хората. Доверявай се на първо място на собствените си усещания и взимай от мъдростта на другите толкова, колкото е по силите ти да носиш в момента.
― Добре! ― извика радостно Веспасиана. ― Защото ми стана много гадно, като каза Ивелинка какво пише в книгата, и ми домъчня.
― За Ивелинка ли?
― За тебе.
― Имаш тогава официалното ми разрешение да не четеш „Братя Карамазови“ ― обяви бащата, ― поне докато не те подтикне любопитството да разбереш какво точно се случва там.
― Ти чел ли си я?
― Недочел, отложил. Но съм гледал филма и две театрални постановки. Едната самодейна, по студентска линия, която, ако трябва да съм честен, беше по-вълнуваща от другата, защото Грушенка беше от нашата компания ― довърши изречението с усмивка той.
― Коя е Грушенка?
― Ще прочетеш някой ден и ще разбереш.
― Сигурно и аз ще гледам филма, ама само ей така, за сведение. Сега може ли да сляза да играя? ― стана от мястото си детето.
― Няма ли да вечеряш? ― попита Нелчето.
― Не съм гладна, по-късно ще ям, като си дойде батко. Чао!
Момиченцето изхвърча от стаята, оставяйки замислени родителите си.
― Ама и на Ивелинка майка ѝ прекалява с амбициите ― каза Нелчето и поднесе парченце домат към малкия Антон. ― Да караш тринайсетгодишно дете да чете това...
― Направи ли ти впечатление как дъщеря ни ми засвидетелства обичта си? ― загледа жена си другарят Спасов.
― Сервира ти вечеря и те разпита как е минал денят ти ― отвърна тя и поднесе ново парченце домат към малкия.
― Така е, ама с какво започна, забеляза ли?
Нелчето го изгледа замислено и се ухили:
― Предложи ти питие. Ахахаха...
― Дааа ― почеса се по главата мъжът. ― Това не говори добре за мене. Дъщеря ми ме смята за пияница.
― Ами! ― махна с ръка жената. ― Искаше само да придаде тържественост на нещата.
Другарят Спасов поклати неопределено глава и рязко смени темата:
― Искаш ли да дойдеш с мене другата седмица в София, за заседанието? Три дена командировка, ти и аз. Никакви колеги от завода. Стая с изглед към Витоша. Съвещанията са само предиобед, следобед съм на твое разположение. Вечерта ― както си я организираме: вечеря с другарите от „горе“ ― таман по твоята част, или без тях ― таман по моята.
Нелчето грейна.
― Искам!
― Чудесно! ― потри ръце той. ― Сиана заминава на лагер, Огнян е голям човек, няма да го мислим, а тоя малкия ― посочи с брадичка момченцето, ― ще го дадем на баба му и дядо му, може да ги пратим на почивната станция на завода, ако искат.
― Тъкмо днес си взех от Катето от „Модния център“ новата рокля ― бяла, на сини и червени ивици горе и най-долу, по ръба, малко е под коляното ― стана Нелчето. ― Искаш ли да я видиш?
― Че как ― отпи от чашата си другарят Спасов. ― Ама я облечи!
― Ей сега се връщам, хем ще ми разкажеш повече за Грушенка.
― Ехехехе ― разсмя се той. ― Няма нищо за разказване. Беше приятелка на Димана ― проследи жена си с поглед, докато тя напусна стаята, после се обърна към сина си: ― Е, юначе, ти какво прави следобед? Ходил си на разходка с батко и приятелчетата му, а?
Малкият се ухили широко и заразказва на баща си на неразбираемия си бебешки език.


--- сцена шестстотин четиридесет и осма ---
Още малко по-късно

Развилняна, тайфата се измъкна от киното и с тананикания и закачки, вдъхновени от току-що видяния филм, се спусна към центъра.
― Тра-ла-ла-ла лаа ла-ла-ла, тара-ра-ра-ра рарара... Пам тара-рара-рам...
― Жозефà... Жозефàааа... Ооо, ма биш... Сърничке моя, къде си? Ухахаха...
― Ами като видя тапетите в стаята: Ааа! Ааааа! Аааааа... ― имитираха физиономиите и жестовете на Луи дьо Фюнес.
― Таралала... ― правеше се, че шофира Санди и замаха с ръка: ― Давайте, давайте... Изпреварвайте на непрекъсната, да ви видя...
― Зайчето ми... ― наведе се над ръката на Дарина, Петьо. ― Трррр ― престори се на ударен от ток, целувайки я. ― Оооо, Жозефà... Усети ли искрата?
― Дайте да видим къде е най-силна! ― предложи някой.
Строявайки се в редица по дължина на градинката пред „Валентина“, девойките застанаха с протегнати ръце и се закикотиха, а момчетата се заизреждаха да им целуват ръка.
Стръки мина пръв.
― Получи ми се навсякъде искрата! ― извика доволно след последната девойка.
Последваха го Манол, Петьо и Санди, като Петьо, освен искра, получи от Дарина и юмрук в рамото, за престараване.
Огнян се наведе над ръката на Маринка, после на Данчето, подмина Зорница само с лек поклон и продължи към Дарина.
― Огняне! ― извика му Зорница, намръщена. ― Защо ме прескочи?
― Пардон, ма биш! ― ухили ѝ се момчето, без да показва намерение да се върне към нея.
― Я ела! ― дръпна го за ръкава на ризата тя и го върна. ― Отговаряй защо ме прескочи!
Онзи мълчеше.
― Отговаряй бе!
― Да не искаш да те треснат десет милиона волта! ― каза ѝ престорено сърдито той.
За няколко мига момичето спря да диша, после сложи ръце на кръста, присви очи и каза заплашително:
― Не ми се лигави, ами отговори на въпроса! И друг път така си правил. Защо?
Огнян погледна въпросително към Захари, който нетърпеливо чакаше реда си след него. Приятелят му се разхили и вдигна рамене:
― Ако искаш ѝ кажи, мина повече от година.
― Какво да ми каже? ― изгледа го навъсено Зорница, после заби поглед в Огнян. ― Говори!
― Ами... Дал съм клетва да не те целувам до края на живота си ― изговори бързо той и отскочи назад.
― Какво си дааал? ― извиси глас момичето и го приближи бавно.
― Клетва! ― дръпна се още назад той.
― Пред кого? ― крачка напред.
― Пред Захари ― крачка назад.

Отстъпвайки, Огнян опря гръб във витрината на „Валентина“, след което се стрелна встрани и хукна между хората, като се обръщаше, за да се увери, че е преследван. Забави се и даде възможност на девойката да го настигне, после спря насред центъра, като се обърна рязко, а тя налетя отгоре му, заплашително размахвайки юмруци.
― Какви са тия клетви и глупости? Откъде-накъде ще се кълнеш на Захари. И изобщо, на кого му е притрябвало да обещаваш такива неща... Пък аз вече сериозно си мислех, че имаш нещо против мене, неприятна съм ти или знам ли... Ненормалник! Кретен! ― стисна го за лакътя и го помъкна към групичката. ― Сега ще кажеш на Захари да отмени клетвата! Чуваш ли! ― влачеше го, докато той се хилеше, а тя не спираше да приказва: ― Да си мисля аз, че нещо не ми е наред, а той клетви раздавал... Лигльо и половина!
Зорница довлече заклетия пред компанията и го изправи пред Захари, който в това време изглежда беше разяснил на останалите проблема, защото те стояха в очакване.
― Захари, освободи го от клетвата! ― заповяда момичето.
Останалите се запревиваха от смях и се заобаждаха:
― Освободи го бе... Не го освобождавай... Освободи го... Не... Освободи го, не я карай да страда... Ахахаха...
― Освобождавам те, Огняне, от клетвата, която ми даде преди година и нещо ― обяви тържествено Захари, вдигнал ръка. ― Обаче само за Зорка. Останалото си остава в сила ― допълни и свали ръка.
― Какво е останалото? ― изгледа го лошо Зорница.
― Аааа, Жозефà, недей да прекаляваш! ― скастри я той. ― Не те засяга!
― Така ще ви засегна аз вас ― закани им се тя. ― Пълни идиоти!
В смях и настроение групичката се разтича по центъра.
― Много сбърка с отмяната на клетвата, да знаеш! ― Огнян подкачи Зорница.
― Абе айде бе! ― махна пренебрежително с ръка тя.
Електронният часовник над закусвалнята показваше осем без петнадесет. Слънцето, ниско зад дърветата, проблясваше през листата им и осветяваше тържествено високите етажи на сградите, откроявайки ги на фона на чистото светлосиньо юлско небе.


--- сцена шестстотин четиридесет и девета ---

― Валерия те търси преди двайсетина минути! ― информира сина си Нелчето и погледна стенния часовник в коридора, който в същия момент заби, обявявайки десет вечерта.
― Така ли? ― каза зарадвано Огнян, затвори зад себе си входната врата и заключи. Погледна часовника, после Булетроника на ръката си и се намръщи.
Майка му допълни:
― Каза да ѝ звъннеш независимо от часа, щяла да вземе телефона при себе си. Имала нещо важно да ти казва. После ела да вечеряш, сестра ти те чака.
― Добре ― събу маратонките си момчето и грабна телефонния апарат пред огледалото, седна на пода и занабира: нула, две...
Ало? ― чу се отсреща.
― Хей, здравей, красота!
Здравей, любов! ― отвърна радостно момичето в другия край на линията. ― Като ти чуя гласа и светът ми наоколо грейва. Как тече ваканцията?
― Приятно! Като изключим, че ми липсват важни елементи... ― отвърна той. ― Но очаквам да стане двойно по-приятна към края на месеца, когато елементите си дойдат на мястото. Как върви твоят стаж? Свикваш ли вече на онова място? То таман ще свикнеш и стажът ще свърши...
Тъкмо за това исках да те чуя ― каза сериозно момичето. ― Имам две неща за казване: лошо и хубаво.
― Започни с лошото! ― поръча той.
Ще започна с хубавото, защото лошото е следствие от него. Или не, ще направя както казваш, ще започна с лошото.
― Давай направо, че вече имам кофти предчувствие.
Момичето отсреща пое дъх и каза:
Огняне... Лошото нещо е, че... няма да мога да дойда на работа в хотела в Албена, както беше по план. Стажът ми в болницата няма да е две седмици и няма да свърши до двадесет и пети юли. Ще продължи до края на лятото ― Валерия млъкна.
― Ти сериозно ли? ― каза тихо момчето.
Сериозно.
― Да му се не види! ― удари с юмрук коляното си той. ― Това е, защото много се смях днес.
За какво си се смял?
― Гледахме с тайфата „Полицаят се жени“, после се счупихме да се лигавим по центъра и да се хилим като ненормални. И ето ти накрая новина. За баланс на чувствата.
Знам какво ти е ― каза тихо тя. ― Но някои неща няма как да се прескочат... ― започна с оправдателен тон, но той я прекъсна:
― Кажи сега хубавото нещо и ме зарадвай!
Хубавото нещо... Хм, то всъщност е хубаво само за мене...
― Хубавото за тебе е хубаво и за мене, разказвай!
Та хубавото е, че стажът ми няма да е в тази болница, а в друга, където нещата са съвсем различни. Когато казах на майка ми какво представлява работата ми тук, тя така побесня, че...
Момичето разказваше, Огнян слушаше, събрал вежди и прехапал устни, а дишането му се ускоряваше заедно с побеляването на кокалчетата на ръката му, стиснала здраво слушалката.


--- сцена шестстотин и петдесета ---

Малко по-късно във всекидневната Огнян и Веспасиана седяха на масата, пред чините си с вечерята, а родителите им, седнали на канапето, слушаха с интерес момчето, което, зачервено и превъзбудено, преразказваше телефонния разговор с Валерия.
― Карали я да мие тоалетните, да търка фугите в баните с кухненска телчица, да изхвърля кошчетата, а санитарките и сестрите не само че не ѝ отговаряли, когато ги пита нещо, ами и се подигравали, че от нищо не разбира, пък тръгнала била докторка да става. И си умирали от смях. Лекарите пък я обявили за дежурна по кафеварка, наредили ѝ да блестят витрините на аптечките в кабинетите им, искали да им глади престилките, пращали я за цигари и закуски, карали я да им чете вестник, докато си пият кафето... И всички ѝ обяснявали, че така се започвало в тази професия.
― Казармен тормоз ― каза тихо другарят Спасов и стисна юмрук върху вестника, който държеше отворен пред себе си. ― Навсякъде ги има такива бок... ― процеди през зъби, без да се доизкаже, после пое дъх: ― Независимо от образованието и професията им. Лошото е, че понякога заразяват цели учреждения с мръсотията си! Казала ли е на техните?
― Първия и втория ден не. Мислела, че така ще е само докато попривикне, но когато и на третия ден нещата не се променили, дори напротив, казала на майка си и тя откачила. Отишла в института, където учи Валерия, и им разказала. Там вдигнали рамене и казали, че това е положението за първокурсниците. Разпределяли ги на случаен принцип, а стажът им бил санитарна практика ― каквото им дадат да вършат, това. Да изтърпяла криво-ляво петнадесет дена, да ѝ заверят стажа, нищо чак толкова нямало да ѝ стане. Хем да обръгнела.
― Представям си Димана как е реагирала на тоя отговор ― изсмя се нервно другарят Спасов. ― Включила е метлата на трета, няма начин! ― обърна се към Нелчето, която беше спряла да шие дупката на коляното на бебешко панталонче и зяпаше сина си, впечатлена от разказа му. ― Пък за Барабата не ми се мисли как е полудял ― допълни мъжът.
― Валерия каза, че майка ѝ моментално извадила дебелите връзки ― продължи Огнян ― и отишла направо при директорката на... забравих какъв национален институт беше, ама нещо свързано с новородените бебета.
Нелчето и другарят Спасов кимнаха разбиращо и момчето продължи:
― Казала ѝ, че дъщеря ѝ има желание един ден да специализира в тази област, че е пълна отличничка след първи курс и че там, където е разпределена да кара летния си стаж, не само че нямали да я научат на нещо полезно, ами с отношението си щели да ѝ убият добрите намерения. Онази жена се оказала изключително разбрана и поканила Валерия, щом има интерес към тази област от медицината, да я посети в кабинета, да поговорят, а тя щяла да има грижата да я изпрати в най-подходящото за нея отделение, където наистина да извлече полза от престоя си. И така, днес ходила на срещата, директорката лично я завела в нео... нео нещо си ― запъна се Огнян, ― някаква логия беше, подобно на патология.
― Неонатология ― помогна му майка му.
― Да, неонатология. Казала ѝ, че там ще ѝ бъде най-интересно, защото е напрегнато, трудно и изключително отговорно. Да гледа, да се учи и да граби с пълни шепи от опита на професионалистите. Защото тя и всички старателни и ученолюбиви деца като нея, били тези, които един ден щели да поемат грижата за... Абе някакви хубави работи ѝ наприказвала и Валерия останала много впечатлена. Лекарите и сестрите в отделението я приели дружелюбно и сега нямала търпение да стане утре и да започне работа.
― Много се радвам, че са се подредили нещата! ― поклати глава одобрително Нелчето. ― Браво на майка ѝ. Хубаво е, че Валерия ѝ е казала за онова място. Можеше да си премълчи и да има неприятни последствия.
― Кофти е само, че директорката я е посъветвала да изкара цялото лято на стаж в болницата ― въздъхна тежко Огнян. ― Казала ѝ, че с две седмици нищо няма да постигне. И Валерия смята да я послуша. Което значи, че отпадат и Албена, и излета с палатки, дето обмисляхме с тайфата... И изобщо цялото ни лято се проваля ― бутна чинията с недоядената вечеря. ― А ясно е, че вече всяко лято така ще се проваля.
Настана мълчание. Веспасиана беше спряла да яде, докато батко ѝ разказва, и все още не смееше да посегне към чинията пред себе си.
― Дааамм... ― въздъхна другарят Спасов. ― Вие нали си знаехте отдавна, че такъв един момент неизбежно ще настъпи?
― Знаехме си ― каза момчето и заби вилицата си в нежната купчина картофено пюре.


--- сцена шестстотин петдесет и първа ---
Сутринта на следващия ден, завода

Другарят Спасов вървеше към кабинета си с широка крачка и размах. Влезе забързан в стаята на секретарката си.
― Добро утро, Парушева. Нещо спешно, неотложно, животоопределящо? ― ухили ѝ се.
― Добро утро! Само това ― показа му тя купчина листи и също му се ухили. ― За преглед и подпис.
― Добре ― взе листите той и мина през отворената към кабинета му врата. ― Уха, кафенцето ми, благодаря! ― задигна каничката и чашата от подноса, оставен в ъгъла на заседателната маса, и се запъти към бюрото си. Хвърли листите отгоре и си наля кафе. Отпи. ― Ммм, разкош! ― седна на стола си, придърпа един оръфан дебел тефтер и го запрелиства.
Парушева влезе след него, взе празния поднос и напусна кабинета, затваряйки вратата.
Другарят Спасов намери в тефтера каквото търсеше, вдигна слушалката на телефона и набра осемцифрен номер. След секунди оттатък вдигнаха:
ВХТИ София, централа слуша!
― Вътрешен двеста и дванайсет, ако обичате! ― каза напрегнато той и зачака.
След няколко позвънявания отсреща отговориха:
Ало?
― Диманке?
Антоне? ― отговори удивен женският глас отсреща. ― Каква изненада!
― Удобно ли е да говорим, да не ти прекъсвам важна дейност? ― каза припряно той.
Не, не, нищо не прекъсваш ― побърза да го успокои тя. ― Подготвяме се да посрещнем кандидатстудентския изпит утре, но в момента не върша нищо особено. Ти как така?
― Снощи Огнян ни разказа за премеждията на Валерия на онова противно място и ни разтревожи ― мина направо на темата той.
Аааах! ― възкликна Димана. ― Каза ми тя, че го е запознала най-подробно, а той, изглежда, е запознал и вас.
― Запозна ни. Неприятна история.
Не биваше. Разтревожила ви е само ― говореше притеснено Димана. ― Аз специално спестих детайлите пред Кайчо, защото... нали си представяш какво щеше да се случи, ако му бях разказала за вестниците, кафетата и тъй натататък.
― Кристално ясно си представям ― каза с твърд глас другарят Спасов.
А те пък взеха, че до тебе стигнаха подробностите ― каза извинително тя. ― Трябваше да предупредя Валерия да не приказва толкова пред Огнян... Не беше редно да ви тревожи... Не е станало нещо, с което да не мога да се справя... Онова, за което можах да ѝ съдействам, е веднага да се премести оттам... И пак с връзки! Виждаш ли? Не става по обикновения начин. Ами ако не познавах подходящите хора? ― гласът на Димана беше станал нервен. ― Щеше две седмици да търпи онези... не знам как да ги нарека, та хем да е вярно за тях, хем да не обиждам професията им.
― Като те познавам добре, изненадан съм, че не си отишла първо да се разправиш с тях ― каза по-спокойно мъжът.
Оооохохо ― разсмя се жената. ― Натам бях тръгнала. Но по пътя реших да използвам енергията си за развитие на нещата, не за саморазправа. Сигурна съм, че на новото място ще ѝ хареса и стажът ще ѝ бъде полезен. И без друго ни държи на тръни двамата с баща ѝ за това нейно учене...
― Как така? ― не разбра той. ― Нали си е взела изпитите с пълни шестици?
Ако знаеш какви разправии имахме за следването още в началото на първия семестър... Беше решила да напуска института и да става хотелиерка.
― Хотелиерка ― повтори другарят Спасов.
Нямала била да се справи с тежестта на професията и щяла да бъде лош лекар, предпочитала щастливия живот на кадър в туризма. Такива обяснения даде. Кайчо ѝ поговори и я убеди да не напуска института, но оттогава все сме в притеснение, че остана в медицината заради нас, а такова едно усещане не е никак приятно. И когато разбрах какво са ѝ сервирали на онова място, направо ми причерня. Колко ѝ трябва да се откаже, ако наистина заради нас е продължила, а не заради себе си... ― жената млъкна.
― Хотелиерка значи. Запалила се е сигурно от бригадата миналото лято.
Ами да, от бригадата, щастливите дни, морето, голямата любов... Беше тръгнала да се записва във варненския институт по туризъм, забележи, не в бургаския, а във варненския, за да е колкото може по-близо до вашия град. Вече мислех, че е решила да му пристане на твоя Огнян, бях се уплашила сериозно, че ще ви се изтърси някой ден с две чанти багаж и ще си реши проблемите.
― Ахахахахаха ― разсмя се от все сърце другарят Спасов. ― Че какво пък толкова? Тя си е като член на семейството.
На мене никак не ми се струва забавно. Дръзка е в някои отношения. Не достатъчно, за да се опери на ония лигльовци в болницата, но достатъчно, за да си обърка живота, заедно с този на още хора.
Другарят Спасов спря да се смее и по линията настана тишина.
Антоне? Там ли си?
― Тук съм ― каза с нисък глас той.
Помислих, че разговорът прекъсна.
― Замислих се.
За какво?
― За това, какво ли преди двадесет години не бих дал да ми се изтърсиш тука с две чанти багаж. Но ти не се изтърси.
Образува се тежка тишина, гъста и плътна, и като гигантски тромб заседна някъде насред петстотинте километра телефонен кабел.
Разбута я другарят Спасов:
― Следващата седмица имам заседание в София, ще взема и Нелчето ― обяви с бодър тон той. ― Ще се видим с вас, нали?
Разбира се, даже ще се радваме да останете у нас...
― Не, не, не ― прекъсна я той. ― Имам запазена стая. Само кажи на Барабата да приготви от крушовицата на баща си, че тъй ми е домиляло...
Ахаха, ще му кажа, добре.
Пак тишина.
Антоне?
― Да?
Много ми стана приятно, че се обади. Благодаря!
― И аз се радвам, че те чух. Хайде, много здраве на онзи гъзар, мъжа ти, и да не ми забравите крушовицата ― завърши другарят Спасов и постави внимателно слушалката върху телефона. Постоя замислен известно време, после отпи от кафето и се зае с листите пред себе си.


--- сцена шестстотин петдесет и втора ---
Малко по-късно същата сутрин, улица „Нашедетска“

Обут в сини шорти и бяла фланелка, с джапанки на краката, преметнал син спортен сак през рамо, Захари излезе от портичката на тяхната къща, пресече улицата и застана на площадката пред блока на Огнян.
Фюууу-фюуит-фюуит ― изсвири, вдигнал глава към балкона на втория етаж. Почака и повтори сигнала по-силно.
Иззад пердето на отворената врата се подаде рошавата глава на Огнян, а след миг и самият той, по размъкната фланелка и гащета.
― Кво прайш, че не си готов бе! ― извика удивено Захари. ― Да не спиш още?
― За къде да съм готов? ― разтърка очи Огнян.
― Нали се уговорихме с тайфата да ходим на открития басейн на „Спортна среща“?
― Ааа, вярно ― прозя се момчето. ― Не ми се ходи.
― Защо? ― сложи ръце на кръста приятелят.
― Не съм на кеф!
― Тоя пък! Я кажи какво става! Нищо ти нямаше снощи.
― Става това, че нищо не става, и аз нищо не мога да направя по въпроса, това е.
Захари го гледаше неразбиращо.
― Качи се ― махна му с ръка Огнян. ― Няма да разправям на цялата махала ― огледа се по съседните балкони.
След малко в стаята на Огнян Захари стовари сака си на стола и заповяда:
― Приготвяй се, докато разказваш!
― Няма да дойда на басейн ― каза категорично Огнян и седнал на леглото си, се усука в чаршафа, подпря лакти на коленете си и обхвана главата си с длани. ― Всичко ми отиде по дяволите. Цялата ваканция. Ей така ― бам ― и по дяволите.
― Нещо с Валерия ли? Да не сте се скарали? ― плахо попита Захари.
― Няма да дойде тя това лято. Нито в Албена ще работим, нито на излет ще идем, нито ще се видим... И дори не сме се скарали.
― Тогава?
― Ще стажува. Ще се учи. Ще се занимава със сериозни неща... Това е! ― направи безпомощна физиономия Огнян. ― Дотук беше всичко. Край! С Валерия приключихме!
Захари го гледа дълго и накрая изтърси:
― Значи, таман навреме ти отмених клетвата за Зорка, хихихи...
Огнян изгледа приятеля си изпод вежди така, че онзи млъкна, изкриви устни и промърмори:
― Това май не беше смешно.
― Не беше! ― бавно отмести поглед от лицето му другият и се зазяпа през пердето, някъде навън.
― Значи съвсем хич няма да дойде?
― Съвсем хич.
― Ти що не идеш?
― И какво ще правя там?
― Де да знам ― вдигна рамене Захари, ― каквото правиш обикновено, като отидеш.
Огнян сбърчи нос и заклати глава:
― Само аз ѝ липсвам сега ― разтърка очи и подкани приятеля си: ― Айде, ти няма ли да изчезваш, ще закъснееш.
― Я ставай и тръгвай! ― каза твърдо Захари. ― Като си сред нас, бързо ще ти мине.
― Аз не ща да ми минава! Айде, отивай да плуваш!
Захари го гледа мълчаливо няколко секунди и вдигна рамене, взе си сака от стола и тръгна към вратата.
― Както искаш ― напусна сцената.
Останал сам в стаята си, Огнян стоя намръщен известно време, после изведнъж скочи и излезе в коридора. Вдигна слушалката на телефона и занабира.
― Ало? Другарко Парушева... Добър ден.
Добър ден. Огнянчо, ти ли си?
― Да. Може ли да говоря с татко, ако е там.
Свързвам те.
Ало? ― обади се другарят Спасов.
― Татко, искам да те питам нещо.
Какво има, моето момче? ― тревога се прокрадна в гласа на мъжа.
― Може ли да си отработя при тебе, в завода, задължителните за лятото трудодни?
Ами Албена? Хотела?..
― Нямам работа в Албена сам ― отвърна с категоричен тон момчето. ― Ще се обадя на другарката Дамянова, управителката, че няма да работим там, да намери други.
Разбирам... ― каза бащата и замълча задълго.
― Е? ― попита нетърпеливо Огнян.
Какво „е“? Още ли си там? ― чу се окуражаващият глас на мъжа. ― Стягай се и идвай! Тъкмо ни трябват хора в складовете, че има много отпускари.
― Ура! ― извика момчето. ― Какво да си облека, някакви стари дрехи ли?
Тука ще получиш работни.
― Добре. Татко?
Да?
― Може ли, като свърши работата в склада, да работя на някой струг в помощния?
Ц-ц-ц... Още не си тръгнал и почна с пазарлъците.
― Хихихи... Идвам.
Огнян остави слушалката, хвърли едно око на образа си в огледалото, после с бодра крачка и подскок се отправи към банята, тананикайки си мелодията от „Полицаят се жени“.

Край на осемдесета серия

Някои важни уточнения:
1. Музиката е от филма "Полицаят се жени".
2. В случай че сте забравили или сте се включили по-късно в "гледането" на сериала и се чудите защо другарят Спасов приказва тъй на Димана, да ви припомня, че са били гаджета в студентските години. Ето в тази серия, в сцена 333, Димана разказва подробности на дъщеря си, която е намерила тяхна снимка в един справочник.
3. Клетвата на Огнян пред Захари можете да си припомните в тази серия, в последната сцена.
4. И да не пропусна да благодаря на всички фенове на сериала winked
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (4 юли 2015 10:54)

smile yess  bravo2  sun  hi 




--------------------
 
 
№2 от: anni (4 юли 2015 12:01)

Ааа новата серия малко ми стъжни настроението. Благодаря, Цоне, както винаги хубаво казано, а действащите лица отдавна са ми влезнали под кожата и са пуснали корени там.

И да си призная-не съм чела "Братя Карамазови". wink 




--------------------
 
 
№3 от: trak123 (5 юли 2015 00:40)

Че на кой му е притрябвал "Братя Карамазови" при наличието на детския сериал.  smile 

Цоне, заклевам се да не пипна никаква друга литература, докато не изчета докрай всяка нова серия тук.  love И скоро ще започна честичко да поглеждам, дали тя не се е появила по-рано от очакваното. 

Благодаря ти, че го има!  kniga2 


 
 
№4 от: plamen69 (5 юли 2015 09:38)

Ура  poshta 

 hiphip  bravo2 

Досега ми беше добре. Бях изчел за няколко дни всички серии.  kniga 

Сега ще трябва да се чака с нетърпение за всяка следваща.  fiufiu 

Поздравления за увлекателния сериал.  ok2 


 
 
№5 от: Айви (5 юли 2015 19:06)

Урааа-ааа любимият ми сериал се завърнааа!  hiphip 

Благодаря за прекрасната серия, Цоне! Oчаквам следващата скоро!


 
 
№6 от: Cvetan (6 юли 2015 09:38)

"- Аз така си избирам книга за четене - по пряката реч. Има ли пряка реч, взимам я. Ако няма, значи са само описания на природа или на характерите на героите. Много скучно! разправяше Веспасиана"

 

И аз така до ден днешен си ги избирам!!!




--------------------
 
 
№7 от: 9585 (6 юли 2015 14:20)

Еми да ... щем не щем, поресваме ... 


 
 
№8 от: ssi (7 юли 2015 01:59)

bravo2


 
 
№9 от: Зико (7 юли 2015 07:17)

bravo2


 
 
№10 от: Маргарита Василева (7 юли 2015 13:52)

И ние още повече ти БЛАГОДАРИМ, Цоне!Чудесна серия!Колкото и време да мине, аз поне, не забравям подробностите.Като започна да чета нова серия, като ,че влизам в друг свят, паралелен, но много познат и много по- близък.Благодаря ти!




--------------------
 
 
№11 от: tivesto (7 юли 2015 23:25)

Тюююююххх, изпуснал съм премиерата на новата серия! Нищо, сега, макар и късно, успях да я "изгледам" на запис! Чудесна серия, Цоне! Много силна! И толкова много истини... Огромно БЛАГОДАРЯ! hi 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 17
Потребители: 1
Гости: 16
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?