Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Юни 2020 (1)
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесет и първа серия "Семки и бонбонки" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
18-07-2015, 08:56 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и първа серия „Семки и бонбонки“

--- сцена шестстотин петдесет и трета ---
Една седмица след събитията от миналата серия, юлско утро, завода

От асансьора излезе дипломираният преди три месеца инженер Радослав Пасков, понесъл на рамо огромен сак, пластмасова чаша с кафе и дебел букет свежи едри теменужки, пое по коридора на Художествения отдел и почука на първата врата вляво.
― Дааа ― отвърна му алтов хор.
Вътре петте служителки на отдела работеха на бюрата си ― чертожни маси с повдигнати плотове. Лятното утринно слънце вече жареше цветята покрай прозорците, а вятърът фино люлееше тюлените пердета над цветовете им.
― Привет! ― затвори зад себе си вратата той.
― Охооо, Радко ― зарадваха му се четири от жените. ― Свърши ли командировката? Със сутрешния влак ли пристигна? Беше ли успешна? Добре ли си прекара?
― Да, да, да и да ― отговори на въпросите им той. ― Заповядайте, другарки! ― подаде букетчето теменужки на жената от средното бюро.
― Ммм, че хубаво миришат! От градината на баба ти ли са?
― От една саксия в центъра на Пловдив са ― ухили ѝ се той, а четирите се закискаха в звучна хармония.
Младият мъж ги остави да разпределят цветята в бурканчетата, които наизваждаха от бюрата си и се запъти към работното място в дъното на стаята, до триножника.
Невена Добромирова, облечена в пъстра дълга рокля с тънки презрамки, с прибрана коса с лента от същия плат, рисуваше с линеал, пергел и кривка букви върху кадастрон. Погледна новодошлия и премести кадастрона и чертожните инструменти от бюрото върху поставката на триножника.
Инженер Пасков пусна сака си на земята, свали плота на бюрото до хоризонтално положение, постави кафето си отгоре, придърпа един празен стол и седна с гръб към останалите.
― Добро утро, колежке Добромирова!
Младата жена седна на работния си стол, подпря лакти на бюрото, преплете пръсти и каза:
― Някои свалят звезди, Пасков, а ти всеки път неизменно сваляш плота на бюрото ми!
― Защото съм реалист!
― Механизмът вече заяжда ― посочи с брадичка лявата страна на работната маса тя.
― Пусни заявка за ремонт!
― Носиш ли ми цветните пластмаси, които ти поръчах за светещата пирамида във фирмения магазин? ― смени темата тя.
― Ейии ― намръщи се той, ― съвсем забравих за тях!
Невена Добромирова гледа безизразно колегата си няколко секунди и каза:
― Друго не съм и очаквала от тебе!
― Да не мислиш, че само ти си ми в главата! ― бръкна в предния джоб на сака той, извади оттам продълговато целофаново пакетче и го постави в средата на бюрото. ― РСВ фъстъчки ― обяви и отпи от кафето си. ― От Повеляново.
― Фъстъчки ― изгледа го тя.
― Имах и бонбони „Снежанка“, но ги изядох.
― Нали се кълнеше, че Снежанки не ядеш?
― Бях освирепял от глад, а с Принцесите някой се беше уредил преди мене.
― И ти посегна на Снежанките...
― Даже с пълното съзнание, че мога да си строша зъб с някоя от тях.
Двамата се разглеждаха мълчаливо десетина секунди, след което, като по даден знак, се изправиха и се прегърнаха през бюрото.
― Здравей!
― Здравей!
...
― Липсвах ли ти, Невено?
― Като билетче в автобус с кондуктор.
― А така ― пусна я той, доволен от отговора.
― Много дълга командировка беше, десет дена.
― Пластмасите ти са в колетното на гарата, по-късно ще отида да ги взема с уазката, имам и друго за прибиране. Но първо ще разтоваря в цеха дребните неща ― потупа сака, допи кафето си и хвърли празната чаша в кошчето до бюрото. ― Като донеса материалите, ще ти се обадя да слезеш.
― Хубави ли са им цветовете? Като в албума?
― Още по-хубави.
― Ще дойда с тебе на гарата ― сети се изведнъж момичето. ― Нямам търпение да ги видя. Хем ще ти помогна.
Той вдигна вежди и я огледа отгоре до долу:
― С тази рокля само ще ми пречиш.
― Ще си сложа работни дрехи ― кимна към шкафчетата до вратата тя.
― Тогава ― погледна часовника си той, ― след половин час ― среща на северния портал!
― Разбрано!
Младият мъж нарами сака и тръгна към вратата, но гласът ѝ го спря:
― Раде?
Той се обърна и тя продължи:
― В цеха за производство на стоки за широко потребление има една развалена машина за шиене на кожа. Не е бракувана, но не работи. Леля Динка каза, че ако се поправи, мога да я ползвам.
Инженер Пасков я изгледа с любопитство.
― За какво да я ползваш?
― Искам да се науча да шия на нея!
― Нова тема!
― Да. Ще ми я поправиш ли, а?
― Ако е възможно... Какво си намислила?
― Ще ти разкажа по пътя за гарата!
― Ей, щях да забравя ― бръкна в предния джоб на сака си той и извади една касета. ― Донесох ти подарък ― подаде ѝ я.
Жената го приближи, взе си подаръка и го заобръща в ръцете си.
― Йе, блус... Американски. Джей Джей Кейл... Страшен, благодаря!
― Обаче чуя ли го в залата за естетика заедно с Кени Роджърс, край! ― каза сериозно мъжът.
― Край ли? ― ухили му се Добромирова. ― На кое край?
― Предупредена си! ― вдигна пръст той, после се усмихна, махна за довиждане на колежките и напусна стаята.


--- сцена шестстотин петдесет и четвърта ---
Половин час по-късно

В тесни протрити дънки, съдрани на двете колена, поизбеляла тъмносиня блузка с къс ръкав, с чисто нови китайски кецове на краката и с вързана на опашка бляскава кестенява коса Невена Добромирова нетърпеливо чакаше при задния портал на заводския двор.
Камиончето изръмжа, бариерата се вдигна, пропусна го и то спря пред момичето.
― Няма ли кой да ви зашие панталоните, другарко? ― подаде ѝ ръка и я издърпа в кабината Ради Пасков, облечен в работни дрехи.
― Специална ергономична кройка, много удобни при клякане или качване в кабини на камиони ― обясни тя.
― Не ти стоят зле ― ухили ѝ се той, зави и се подреди на светофара.
― Знам! Такава мода ще излезе скоро.
― Малейии ― направи физиономия той.
― Аз ги предчувствам тия неща ― поклати убедително глава Добромирова. ― Забелязала съм, че като ми се доносят точки и излизат на мода. Доноси ли ми се райе ― става модерно. Доще ли ми се разкроена рокличка и хоп, пълно с такива. Не знам как, но се случва. Сега ми харесват скъсаните гащи и само чакай да видиш как ще хукнат всички някой ден като...
― Дрипльовци.
― Да.
― Още модни идеи имаш ли? ― изпревари един мотопед „Балкан“ с тежък водач на него и даде газ по булеварда.
― Имам! Хрумна ми модел за детска момичешка чантичка, много шик, и знам как да я изработя. От отпадъците от производството, разбира се, като всички останали джунджурии ― портмонета, коланчета и прочее, дето произвежда цехът за ширпотреба. Затова ми трябва машината. Искам, като се върнем от гарата и си разгледам пластмасите, веднага да отидем в ширпотребния, да я видиш, за да ми я поправиш, докато аз се занимавам с пирамидата.
― Други желания, Снежанке?
― Засега е само това.
― И трябва задължително да се сбъдне в момента, в който си го пожелаваш.
― Точно в същия. Едвам те дочаках да се прибереш. Можех да помоля Кирчо Мискета или Витан, но...
― Що не ги помоли?
― Защото само ти можеш да се справиш с това ― хвърли му продължителен поглед тя и се извърна към прозореца.
Инженер Пасков разтегна усмивка:
― Мазниш се, значи наистина ти трябва машината.
― Аз ходих при главния моделиер, да ми обясни едно-друго за кройките, поработихме няколко дни заедно. Моделът му хареса. Каза, че е възможно да се пусне в производство, даже предложи леля Динка да го ушие, да го видим, но аз не искам да ги занимавам, ще се справя сама, защото ако измисля и друг модел по-нататък... Няма всеки път да им вися на главите, отивам и си го ушивам. Само машинката да тръгне. Мислех сама да опитам, ама не посмях да я разглобя.
― Така значи... Опа! ― мъжът рязко извъртя волана и избегна хлътналия капак на една шахта. ― Чакаш ме, за да ти свърша това-онова, не за друго.
― За друго какво? ― вдигна рамене Добромирова.
― Използвачка!
Камиончето зави вляво и след триста метра отби на паркинга на железопътната гара.
Двамата слязоха и тръшнаха вратите.
― Забравих си документите вътре ― отвори отново младият инженер Пасков и взе паспорта си от джоба на седалката.
― Я дай да видя! ― дръпна го от ръката му жената, отгърна на страницата със снимката и се разсмя: ― Какво си гаменче... Ахахаха... С юношески мустаци и алаброс ― върна му документа, без да спира да се кикоти. ― Сега обаче си далеч по-добре. Приличаш малко на Иван Иванов. Актьора ― уточни. ― Ама съвсем малко... Само в определена поза и осветление. И като изключим някои елементи от кофти характерчето ти, можеш да минеш за поносим, даже за...
― Спрях да те слушам още на „гаменче“ ― прекъсна я той. ― Ще млъкнеш ли малко, защото не мога да си събера мислите.
Двамата минаха през чакалнята, излязоха на перона и свиха вдясно покрай сградата. След секунди прекрачиха прага на високите дървени врати на колетното помещение и се изгубиха в сумрака вътре.


--- сцена шестстотин петдесет и пета ---
По същото време

Синьо-белият автобус за междуградски превози „Чавдар“ пътуваше по шосето, пресичащо богатата лонгозна гора. Слънцето, нашарило пътя, обсипваше с блясък короните на дърветата, скрили отдолу усуканите им в лиани стебла и засенчили подлеса от бодливи храсталаци, дрян и леска.
От радиото на автобуса гърмеше хрипкав гласът на Йордан Марчинков, укротяван от Стефка Берова. Шофьорът, на неопределена възраст, слаб, с плешиво теме и запотена коса на тила, с черни, отсечени рязко до ширината на устата мустаци, в светлосиня риза с къс ръкав и тъмносин панталон, държеше волана с лявата ръка, а дясната, с огромен пръстен на безименния пръст, размахваше с песента, като от време на време я протягаше драматично към седящата на първата седалка млада жена, хвърляйки ѝ диамантени погледи.
Подразнена от вниманието му, красивата като сарацинска принцеса жена, с дълги прибрани с фиби зад ушите тъмнокестеняви къдрици, с извити плътни вежди над две черни кюстендилски череши върху бялото ѝ лице, стана, попридърпа над коленете си бялата ленена рокля, със завързана зад врата ѝ предница и гол гръб, намести пресуканото коланче и хвърли усмъртителен поглед на шофьора, който ѝ се ухили още по-широко, пеейки с Йордан и Стефка.
― Ела, Гюлмезова, при нас, ела ― сгъстиха се на двойната седалка до вратата други две жени и станаха три.
Навътре в автобуса, пълен с дечурлига между единайсет и петнайсет години, Веспасиана и Екатерина седяха една до друга и си приказваха.
― Всичко ще ти покажа ― обясняваше разпалено Сиана на приятелката си. ― Миналата година нали бях точно в същия лагер. Спахме в сградата на училището, по сто човека в стая... А горе, на по-високото, са бунгалата. Там са щабът, медицинският пункт и всички даскали. И лагерници имаше настанени... Много по-гот е там. Вечер се строявахме пред бунгалата и сваляхме знамето, сутрин го вдигахме... Вижда се Албена, знаеш ли?
― Сиано, за осемстотин шейсет и пети път ми го разказваш ― въздъхна Екатерина.
― Уф, нямам никакво търпение да стигнем. Веднага ще те разведа, да ти обясня кое къде е... Дано да ни настанят в бунгалата. А отсреща има стрелбище. Плажът е далеко, но се минава покрай международния лагер и къмпинга. Ще видиш палатките на чужденците... И караваните... Пък лятното кино се намира...
― Осемстотин шейсет и шест ― прекъсна я Екатерина.
― Какво? ― бутна нагоре очилата си Веспасиана, нацупена. ― Ако не искаш, няма да ти разказвам. То и без друго почти сме стигнали. Сега ще завием наляво и малко по-нататък ще спрем пред сградата на училището.
Момиченцето млъкна и се заслуша в песента. След малко се сети нещо, събу сандалите си, седна на подлакътника и качи крака на седалката:
― Пък в къмпинга чужденците имат подвижни душове, окачват ги по клоните...
― Осемстотин шейсет и седем ― каза Екатерина и с очи ѝ посочи нещо зад гърба.
Сиана се обърна и видя другарката Гюлмезова да приближава:
― Седни като хората, ако обичаш ― каза ѝ с мил, леко провлачен, но категоричен тон учителката.
Веспасиана изпълни, седна мирно и си затананика „Магдалена, Магдалена...“
Автобусът излезе от гората, мина над рекичката и наоколо се разгърна широка равна панорама, която далеч вляво завършваше с лъщящото синьо на морето, подпряло небето при хоризонта. Край чавдара прелитаха жигулита, москвичи, лади и чуждоземни коли, теглещи ремаркета с багаж или цели каравани. От прозорците на колите се вееха сламени коси и светлите очи под тях любопитно оглеждаха пейзажа.


--- сцена шестстотин петдесет и шеста ---

― Ето го! ― извика Веспасиана, когато, заедно с останалите лагерници, двете с Екатерина се смъкнаха от автобуса с огромните си чанти багаж.
Екатерина огледа сградата зад оградата и зеленината и възкликна:
― Ама то наистина училище било.
― Нали това ти разправям от миналата година още. През зимата е училище, през лятото лагер.
― Как ще спим в училище?
― Ми така, на най-обикновени легла, само че в класна стая.
― Егати!
Другарката Гюлмезова плесна с ръце и призова:
― Първи отряд при мене!
― Ние сме в първи ― прошепна Веспасиана на приятелката си.
Другите ръководителки също размахваха списъци и призоваваха пионерите, които, предварително уведомени за местата си по отряди, поемаха след тях.
― В бунгалата сме, в бунгалата сме ― заскача радостно Веспасиана, когато другарката Гюлмезова отмина входа на училището и пое по стръмните стъпала от балчишки камък. ― Така се радвам!
― Значи няма да спим в класна стая ― каза радостно Екатерина. ― Слава богу.
― Като се настаним, веднага ще те разведа из лагера, да ти покажа всичко! ― пак се разгорещи Сиана. ― Все едно вчера съм била тука. Нищо не се е променило.
― Не може да не се промени за цяла година ― опита се да спори Екатерина.
― Същото е бе! ― огледа се наоколо Веспасиана. ― Ей под онзи прозорец ми беше леглото миналото лято ― посочи назад към прозорците на първия етаж на училищната сграда. ― Разликата е само, че тогава бях със съвсем непознати деца от окръга, а сега повечето сме от нашето училище.
Групичката се изкачи по каменните стъпала и спря в началото на бунгалата. Другарката Гюлмезова изчете четири имена на момчета и посочи първата врата. Момчетата се отделиха от групата и се вмъкнаха вътре.
― Екатерина, Веспасиана, Ангелина и Валя ― втора стая ― изброи другарката и четирите момиченца затътриха чантите си нататък.
Настаняването продължи нататък, а новите съквартирантки заразглеждаха стаята си. Скоро леглата бяха разпределени и Сиана тръшна чантата си на това под прозореца.
― Баба ми все ми казва по екскурзии и лагери да не лягам до прозорците или вратите, че духало ― обясни към останалите.
― И моята така... И моята... ― обадиха се те.
― Пък аз винаги предпочитам да съм близо до изход ― изкикоти се Веспасиана. ― Иначе се чувствам като в капан.
След като сподели личните си предпочитания, убеждавайки повече себе си, защото, както обикновено, за нея остана неизбраното от никой друг легло, Веспасиана се зае да го застели с чаршафите.
― Ей, първо да изтупаме одеялата ― сети се и подбра Екатерина. ― Хайде! Завържете си обаче устата и носа с кърпа, че страшен прахоляк ще се вдигне ― награби двете сгънати одеяла и излезе навън, пеейки: „Магдалена, мъъъко моя-а-а...“, като сама пропусна да си завърже устата и носа.


--- сцена шестстотин петдесет и седма ---

― Много хубава стана стаичката ― констатира едната от съквартирантките.
Четирите момичета седяха на оправените си и подредени легла.
― Сега какво ще правим? ― попита Екатерина.
― Ще чакаме всички да си оправят стаите и ще ни повикат ― обясни вещо Веспасиана.
― Ходи ми се до тоалетна.
― Ела! ― скочи Сиана. ― Ще те заведа! ― измъкна приятелката си от стаята и я задърпа по стъпалата надолу, към сградата на училището.
Стигнаха входа и изкачиха стълбите на бегом.
― Къде? ― спря ги на входа появилата се изневиделица чистачка, в син халат и дървено гребло с окъсан, засечен парцал на края му.
― В тоалетна ― информираха я двете в един глас.
― Не може!
― Защо?
― Вие сте от бунгалата. Вашата тоалетна е горе.
― Онази, външната ли? ― попита Сиана.
― Точно тя. Айде.
Двете поеха обратно.
...
― Мале, каква мизерия ― стисна носа си с два пръста Екатерина, надничайки зад дървената врата на постройката, в която се помещаваха тоалетните.
― Стой! ― извика Веспасиана. ― Не влизай!
― Защо?
― Виж на прозореца!
Паяжини висяха по ъглите на отвора, представляващ прозорец, високо над клекалата, а в самия отвор се беше заформило истинско сборище на...
― Стършели! ― извика Веспасина. ― Бягай!
Двете изскочиха навън и застанаха до постройката.
― Какво ще правим? ― вдигна рамене Екатерина.
― Защо винаги в такива тоалетни трябва да има оси или стършели? ― зачуди се Веспасиана.
― Сигурно се хранят...
― Аз в тази тоалетна няма да се застоявам ― каза сърдито Сиана. ― Две седмици няма да ходя по голяма нужда. Да не вземат да ме нажилят...
― Никой няма да те нажили ― обади се момчешки глас и двете момичета се обърнаха към него.
От страната на мъжката тоалетна стояха две момчета, видимо по-големи от момичетата, приближиха и заразглеждаха насекомите в прозорчето на женската тоалетна.
― Това са търтеи ― каза вещо същият глас, който принадлежеше на по-високото, пепелно русо, светлооко, с издължено лице момче.
― Е, и? ― опулиха се момичетата.
― Търтеите не жилят. Нямат с какво.
― Сигурен ли си? ― попита плахо Екатерина.
― Абсолютно! ― отсече с ръка русолявият.
― Знам, че не работят, ама че не жилят, не знаех ― призна си Веспасиана.
― Те се събират и чакат да мине царица ― заобяснява онзи, почувствал удобен момента да се похвали със знания. ― Но тези тука ми приличат на яко отрязани ― ухили се на приятеля си. ― Вероятно вече са прогонени от кошера и ще умрат.
― Горките ― направи физиономия Екатерина.
― За какво чакат царица? ― попита Веспасиана.
Двете момчета се спогледаха и се разхилиха.
― Да се оженят за нея ― обясни след малко другият, с жълта като слънцето коса и кръгла глава.
― Чакайте бе ― не доразбра Веспасиана, ― царицата нали си стои само в кошера и снася яйца, тия тука какво чакат.
― Ако си стои неомъжена в кошера и снася ― заобяснява първият, с продълговатото лице, ― от яйцата ѝ ще се излюпят само търтеи. Ако излезе навън и се запознае с чужди търтеи, от яйцата ѝ ще се излюпят пчели-работнички.
― Нищо не разбрах ― гледаше го глупаво Сиана.
― Вие от кое училище сте? ― попита кръглоликият, със слънчевата коса.
― От нашето си ― отвърна му Екатерина.
― И ние така ― отбеляза дълголикият и двамата се обърнаха да си ходят.
― Чакайте! ― спря ги Веспасиана и се обърна към пепеляворусия: ― Ти откъде знаеш толкова за пчелите?
― Дядо му гледа ― обясни жълтокосият, върна се малко назад и протегна ръка: ― Аз съм Енчо. А той е Казака.
― Здрасти! Здрасти... Екатерина... Веспасиана.


--- сцена шестстотин петдесет и осма ---
Отново в завода, по-късно през деня, някъде из складовете

Невена Добромирова, все още в скъсаните дънки и избелялата блузка, пъхна глава зад найлоновата завеса на едно помещение и извика на някого вътре:
― Ей, младежо, ще ми намериш ли един кашон? ― след което се вмъкна вътре и зачака.
Огнян заряза палета, който облепяше с тиксо, и се обърна по посока на гласа.
― Какъв?
― Няма значение, само побързай! ― нетърпеливо отговори другарката Добромирова.
Той влезе навътре в склада и след секунди се върна с голям празен кашон в ръцете.
― Много е голям ― сбърчи нос тя.
Момчето се върна обратно и скоро донесе друг, по-малък.
― Тц! И този е голям ― каза с досада жената.
― Виж ― приближи я той, ― ако ми кажеш за какво ти трябва, ще ти избера подходящ, но не ме разхождай напразно, че ме чакат още палети.
Жената не отговори, а го заразглежда любопитно, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
Огнян настоя за повече информация:
― Какво ще слагаш в него?
― Ти от техникума ли си? ― попита тя. ― На стаж?
― Не съм от техникума. Отработвам си лятната бригада тук.
― Аааа... ― вдигна разбиращо глава. ― Майка ти работи в завода и те е уредила.
― Баща ми.
― Аха.
―От вашите кой работи тука? ― попита момчето и я разгледа, спирайки поглед на скъсаните ѝ панталони.
― Хаха! ― изсмя се Добромирова. ― Аз работя тук от година и половина.
― Така ли? Вечерно ли си учила?
― Откъде ти хрумна? ― смръщи вежди младата жена.
― Ми щом си работила в учебно време...
Добромирова отмина предположението му без коментар и каза замислено, повече на себе си:
― Защо ми се струваш някак познат...
― И аз съм те виждал някъде.
― Хм! ― направи дълга пауза тя и изведнъж изкомандва на висок тон: ― Айде, размърдай се сега и ми намери един свестен кашон, ей такъв ― показа с ръце, ― и по-бързо, че ме чакат отвън!
Огнян ѝ обърна гръб и без да бърза, се върна към вътрешността на склада.
В този момент през найлоновата преграда мина Ради Пасков и застана ухилен до Добромирова:
― Виждам, че си се запознала вече с приятелчето.
― Кое приятелче?
― Огнян, на другаря Спасов голямото момче. Разбрах, че от миналата седмица си кара при нас трудодните.
Добромирова премигна насреща му глупаво.
― Ти какво? ― разсмя се Ради, ― да не си успяла вече да го насметеш? Ахахаха...
Жената прехапа устни.
Огнян се зададе с празна кутия в ръцете и отдалеч се ухили:
― О, бате Радко! Здрасти пак!
― Здрасти, мой човек!
Момчето подаде кутията на Добромирова.
― Тази става ли?
― Да, подходяща е, благодаря ви! ― взе я тя, обърна се и напусна склада през найлоновата завеса.
Огнян вдигна вежди след нея и се обърна към инженер Пасков:
― Абе тая нещо да не е... ― не се доизказа. ― Първо ме юрка и ми вика, после ми приказва на „вие“... Да не работи на открито без шапка, в тая жега?
― Ааа-хахаха... ― захили се Пасков. ― Такава си е тя, нашата Снежанка, и без да работи на открито.
― Снежанка ли се казва?
― Невена Добромирова се казва. Но беше Снежанка на тазгодишното тържество за Нова година и ѝ остана името.
― Ааааа ― вдигна брадичка Огнян, ― ето, значи, защо ми e позната. От снимката на брат ми с Дядо Мраз ― помисли малко, после каза: ― Макар че там изглежда доста по-голяма. А аз я взех за ученичка, със съдраните ѝ панталони, и я питах даже дали не е учила вечерно.
― Ахахаха ― плесна се по коленете с две ръце инженер Пасков. ― Защо вечерно?
― Понеже тя каза, че работи тук отдавна и ми се стори логично, щом хем работи, хем е ученичка...
― Ахахаха...
― Май здравата се изложих.
― Ами! ― поклати глава успокоително мъжът. ― Даже си ѝ направил комплимент. За ученичката де. Хихихи... ― направи пауза и обясни: ― Тя е по изкуствата, моята Невенка. Завършила е Художествената академия.
― Твоята Невенка ли?
― Мъхъ ― каза гордо инженер Пасков.
― Леле... ― направи сконфузена физиономия момчето. ― Извинявай, че я помислих за... нещо луда.
― Моля ти се, няма за какво. Само не го споменавай пред нея или пред когото и да било друг, чу ли? ― предупреди мъжът, смеейки се.
― Обещавам! ― вдигна ръка Огнян. ― Ще поиграем ли с тебе някой път тенис на маса?
― Охо, няма да пропусна да те отупам.
― Ааа, ама аз съм дръпнал още повече от последния път.
― Ще те видя колко си дръпнал.
― Тази вечер, след работа, става ли?
― Не мога, обещах да погледна една развалена машина...
― То и аз не мога ― сети се Огнян. ― Тази вечер ще имам гости.


--- сцена шестстотин петдесет и девета ---
Привечер, къщата на баба Веска и дядо Спас

Баба Веска и малкият Антон инспектираха доматите в градинката, когато портичката се отвори и дядо Спас застана пред тях, стиснал в ръцете си едра бяла птица с кафяво по главата и крилата.
― Спасе, какво ми носиш пак? ― изгледа го слисана баба Веска.
― Юрдечка, не виждаш ли! ― каза радостно възрастният мъж и ги приближи, клекна и показа птицата на малкия Антон, който смело приближи и протегна ръчичка.
― Ще го клъвне бе! ― скара се бабата и дръпна ръчичката на детето.
― Остави го да я погали ма, Весо, няма да го клъвне.
― Откъде я мъкнеш таз юрдечка, днеска не е пазарен ден.
― Кръстю ми я даде, дето му помогнах да си поправи банцига, стана като нов. Искаше пари да ми дава, абе бягай оттука, му викам, той като се заяде, не!, ще вземеш, та ще вземеш, викам не!, тръгнах да си ходя и той ми набута юрдечката. Взех я, да не го обидя, пък и отдавна мислех да разширя курника и да го усиля с нови птици. И Сианчето беше питала как се пишело с паче перо, сега ще мога да ѝ подостря хем няколко, като се върне от лагера. А? Харесва ли ти? Красавица ― вдигна птицата пред лицето на жена си. ― Като картичка. Може тъй да я кръстя даже, Картичка.
― Картичка! ― изгледа го жално бабата. ― Спасе, ще ме довършиш! ― взе малкия за ръчичка тя и обърна гръб на мъжа си, който понесе юрдечката към курника.
Момченцето се изтръгна от ръката на баба си и пое след дядото. Баба Веска извъртя очи и ги последва мърморейки:
― Аз го чакам целия курник да разкара, той го усилва с картички!


--- сцена шестстотин и шестдесета ---

Малко по-късно дядо Спас бодеше салата във всекидневната на къщата и гледаше телевизия. Малкият Антон влизаше и излизаше през входната врата и редеше чехли и обувки по стъпалата към двора. Баба Веска държеше слушалката на телефона и чакаше. Затвори и се обърна към мъжа си:
― Не отговаря тоз Огнян ― каза притеснено. ― Къде се е запилял след работа, не вдига телефона?
― Излязъл е с приятелчетата си, къде ― каза безгрижно дядо Спас.
― Спасе, да идем да го видим това момче ― зачупи пръсти бабата. ― Обещахме на майкини му да го наглеждаме, докато са в София, пък виж... Аз ще ида до тях, да го проверя.
― Няма да ходиш да го проверяваш! ― смръщи се дядото. ― Остави го на мира, голям е вече.
― И без друго трябва да взема на малкия връхна дрешка някоя, че като се стъмни захладнява. И другата му пижамка да взема, да има за преобличане. И някоя книжка да му взема, да му чета довечера, като го приспивам, че тука няма.
― И аз ще дойда с тебе, хем да ти кажа какво намислих.
― Не ща да ми казваш ― нахлузи чехлите баба Веска и заслиза по стълбите.
― Аз ще ти кажа пък ― заключи вратата дядо Спас и поведе малкия. ― Ще направя басейнче за Картичка.
― Моля ти се бе, Спасе!
Тримата свиха край съседната къща и поеха по баира надолу. В края му пресякоха „Нашедетска“ и заслизаха по стръмното баирче към двора на Огняновия блок. Изкачиха стъпалата до втория етаж и баба Веска позвъни.
― Идваме... ― чуха се отвътре два гласа, единият от които женски, и двамата възрастни се спогледаха.
В този момент вратата се отвори и зад нея застанаха Огнян и Зорница с торба слънчогледови семки и голяма, плитка тава в ръцете.
― Ооо, бабо, дядо ― зарадва им се Огнян. ― Вие какво така насам?
Малкият Антон прекрачи прага и пое към вътрешността на жилището. Баба Веска стоеше като препарирана, а дядо Спас бавно разтегна широка усмивка и я отправи към внука си.
― Ти откога си вкъщи? ― окопити се бабата.
― От... ― погледна Булетроника на ръката си момчето ― ами от пет и половина, прибрах се веднага след работа.
― От близо три чàса значи ― погледна стенния часовник тя, а дядо Спас се ухили още по-широко. ― Защо не вдигаш тогава телефона? ― продължаваше разпита от вратата баба Веска.
― Не съм го чул ― отвърна безгрижно Огнян. ― Вие за какво сте дошли?
― А! ― махна с ръка дядо Спас. ― На баба ти приумиците. Да вземела на малкия книжки и малко дрешки... Не ни обръщай внимание, ти си гледай гостите.
― Ама ние тъкмо излизаме ― даде път на момичето Огнян и двамата минаха между бабата и дядото. ― С тайфата! ― уточни. ― Вие ще заключите, нали? Чао.
― Чао, чао ― изпрати го с блестящ поглед дядо Спас.
Двете деца се изгубиха надолу по стълбите.
― Спасе? ― изгледа баба Веска мъжа си.
― Веске? ― разсмя се той. ― Видя ли, казах ти, че нищо му няма, ама ти да идем, та да идем. Нà ти сега, дойдохме!


--- сцена шестстотин шестдесет и първа ---

― Голяма излагация, Огняне! ― Зорница спря на последното стъпало до пощенските кутии и се обърна към момчето с притеснено изражение. ― Защо ги остави да си мислят разни неща?
― Да им бях казал, че долу в мазето има петнайсет души, запалили сме печката посред лято, ще печем семки и ще пием бира ли? Че да се пренесат да спят тука, и да слизат през десет минути да ни проверяват... Няма начин!
Зорница изкриви устни.
― И все пак не ми харесва, че си помислиха това, което си помислиха.
― Не се притеснявай, това е стар, изпитан номер, знам го от Валерия. Когато те пипнат да вършиш нещо, което не искаш да се разбере, измисляш друго, по-шокиращо, объркваш ги и те оставят на мира. Много е простичко, пък работи. Като ни хванаха по-миналото лято в хладилника на ресторанта да ядем шоколадова торта социалистическа собственост, Валерия каза, че сме се целували, никой не се усъмни и не се занимаваха дълго с нас. Чиста работа. За другото дори не разбраха.
― Да, ама онези са били непознати, а сега вашите няма да те оставят на мира.
― Утре ще си призная за купона долу, не се тревожи!
― И те като ти повярват...
― Дааа ― намръщи се Огнян, ― има такава вероятност. Управителят на ресторанта не ми повярва, като си признах, че сме яли торта. Изсмя ми се.
― Ето, виждаш ли? ― тръсна торбата със слънчоглед момичето.
― Айде, че ония сигурно са обърнали всичко с краката нагоре, стига си мислила ― подкани я към стълбите на мазето той и тя послушно заслиза. Най-долу спря, обърна се и му се ухили:
― Огняне, вие тогава наистина ли ядохте торта в хладилника, или...
― Зорничке, ти сега наистина ли се качи с мене да избереш тава за семките, или...
Зорница се закиска и двамата свиха вдясно, към мазето на другаря Спасов.


--- сцена шестстотин шестдесет и втора ---
По същото време, маса на открито в сладкарница „Комсомолец“

Невена Добромирова и двете ѝ приятелки Теодора и Райна, седяха около празната кръгла маса и събрали глави в триъгълник, потънали в задушевен разговор, не обръщаха внимание на шумния околен свят, изпъстрен в края на деня с хора, цветя в саксии и лятно настроение.
― Хийии... И ти му се развика на момчето? ― закри устните си с пръсти Теодора и се захили зад тях.
― Не съм му викала, само го подканих по-сурово ― оправда се Невена.
― И веднага след това разбра, че е синът на любимия ти директор, хихихи ― изкоментира Райна.
― Дааа ― въздъхна тежко Добромирова, ― изглежда никога няма да спра да се излагам пред тия хора.
― Е, голяма работа, като срещнеш утре баща му в залата за естетика, ще му се извиниш ― смеейки се, Райна смушка Теодора.
― Той не е в завода тия дни ― информира ги Невена. ― Освен това не ходи в залата за естетика
― Така ли? Нали каза, че много я харесал, и магазина харесал, похвалил те... ― вдигна вежди Теодора.
― Беше на откриването, похвали ни на общо основание всички, които работихме по ремонта, и никога повече не стъпи там ― обясни разочаровано.
Настана тишина в триъгълника от женски глави, която тишина Теодора рязко прекъсна, като се разсмя:
― Ти се надяваше да си премести бюрото долу ли, ахахаха...
Райна я последва в смеха, а Невена ги изгледа намръщено. След секунди и тя се присъедини към веселия кикот на приятелките си.
― Айде бе, какво стана с тия кафета? ― погледна над главите на седящите наоколо към вратата на сладкарницата Теодора. ― Уж Мискета и Витан отидоха сами да вземат поръчката, за по-бързо ― стана от мястото си. ― Ще отида да им помогна.
― Идват ― посочи Райна.
Двамата млади мъже се добраха до масата и поставиха табличката с кафета, кока-кола и пакетчета захар.
― За мен не трябваше да взимате ― каза Невена, докато трите се заеха да свалят поръчката от подноса. ― Аз ще си ходя.
― Защо? ― удиви се Мискета. ― Радко всеки момент ще дойде.
― Радко към три часà си тръгна от завода ― информира го Добромирова, ― каза, че ще се прибере у тях да спи, че много се скапа ― пътуването, после докато разпредели донесеното, а днешният ден трябваше да му е почивен след командировката.
― Аз като си тръгвах в пет и половина, Радко въртеше нещо на струга ― разказа Витан, подаде празния поднос на минаващата край тях сервитьорка и седна при Райна.
― Така ли? ― изненада се Невена.
― Каза, че ще дойде на сбирката ― допълни Мискета и махна с ръка към потока от хора по жълтите плочи: ― Ето го!
Ухилен до уши, с бодра крачка, в дънки и риза с къс ръкав на тънки вертикални райета, сресан и стегнат, инженер Пасков прекрачи широките, излети от мозайка саксии с теменужки, придърпа стола и се намести до Невена Добромирова.
― Позакъснях малко.
Тя го изгледа въпросително.
― Машината ти е готова ― съобщи ѝ радостно той. ― И работното място съм ти нагласил в ширпотребния, така че никой да не ти наднича... Още от утре можеш да започнеш с експериментите.
― Раде... ― премигна с натежали от признателност мигли тя. ― Не знам какво да кажа.
― Рядко ти се случва ― ухили ѝ се още по широко той.
― Какви експерименти? ― полюбопитства Теодора.
― Модни ― отвърна Радко и отпи от кòлата. ― Не знам какви са вашите планове ― обърна се към компанията, ― но ние ще тръгваме ― взе ръката на Невена в своята и стана.
― Къде бе? ― удивено попита Кирчо Мискета.
― Имаме да прослушаме една касета ― смигна му онзи и остави на масата няколко едри монети. ― Хайде, чао!
Инженер Пасков поведе Добромирова през седящите в сладкарницата, изведе я на жълтите плочи и без да пуска ръката ѝ, двамата се вляха в потока разхождащи се в лятната юлска вечер.

Край на осемдесет и първа серия

Някои важни уточнения:
1. Песента в края е You keep me hangin' on на J. J. Cale
2. Ето го и лагера в Кранево, в сектора с бунгалата, така любими на Веспасиана wink
Осемдесет и първа серия "Семки и бонбонки" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

 

 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Anakin Skywalker (18 юли 2015 11:59)

Тъкмо бяха започнали да ми липсват Радко и Невена в предишния епизод и ето ги и тях. smile  bravo2




--------------------
 
 
№2 от: Цветелина (18 юли 2015 14:57)

- Липсвах ли ти, Невено?

- Като билетче в автобус с кондуктор.

Много свежо! :)

 




--------------------
 
 
№3 от: Frangata (18 юли 2015 18:12)

- Откъде я мъкнеш таз юрдечка, днеска не е пазарен ден.

lol lol lol




--------------------
 
 
№4 от: tivesto (19 юли 2015 13:46)

...изпревари един мотопед „Балкан“ с тежък водач на него и даде газ по булеварда.

Направо си представих картинката... xixi2 

От радиото на автобуса гърмеше хрипкав гласът на Йордан Марчинков, укротяван от Стефка Берова

от време на време я протягаше драматично към седящата на първата седалка млада жена, хвърляйки й диамантени погледи.

Аз го чакам целия курник да разкара, той го усилва с картички!

Май ще трябва да цитирам цялата серия. Ама как само ги измисляш, Цоне! Чудно! Благодаря! hi 




--------------------
 
 
№5 от: Айви (19 юли 2015 16:50)

Супер серия!  hiphip 


 
 
№6 от: anni (20 юли 2015 16:01)

Истинско удоволствие е четенето на "Безкрайно детство" Благодаря, Цоне!




--------------------
 
 
№7 от: Маргарита Василева (25 юли 2015 09:27)

 - Вие от кое училище сте?
 - От нашето си.
 - И ние така...
 wink

Първи срещи с любовта.И на Весито дойде времето.
В разгара на юли  - много разгарящи се чувства в тази серия.
Чудесна серия, Благодарим ти Цоне!

Весело лято на всички!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 13
Потребители: 0
Гости: 13

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?