Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2019    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728 
 
 
Архиви
Февруари 2019 (5)
Януари 2019 (1)
Декември 2018 (7)
Ноември 2018 (2)
Октомври 2018 (4)
Септември 2018 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
 
Броилка
 
 
 
Осемдесет и втора серия "Край морето" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
1-08-2015, 16:55 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и втора серия „Край морето“

--- сцена шестстотин шестдесет и трета ---
Няколко дни след събитията в последната серия, петък, дома на Спасови

С мокра коса, по тениска и шорти, Огнян влезе от кухнята във всекидневната, захапал филия с масло и шпеков салам, ритна бялото копче на светлосиния стабилизатор и се намести на канапето пред телевизора. Екранът още не беше светнал, когато телефонът иззвъня и момчето излезе в коридора.
— Ало? — каза с пълна уста в слушалката.
— Здрасти, синко.
— Ооо, татко — зарадва се момчето.
— Как е положението? — попита другарят Спасов. — Приключи ли работата за седмицата? Някакви проблеми?
— Никакви. Преди малко се прибрах, изкъпах се и сега ям. Вие идвате ли си? Откъде се обаждаш?
— Още сме в София, тръгваме след малко. Затова ти звъня, с майка ти решихме да отидем направо на почивната станция на завода и ще останем там събота и неделя.
— Добре.
— От теб се иска да свършиш нещо. Баба ти ще дойде при тебе, да приготвите един сак с багаж на малкия, аз съм ѝ се обадил, а ти ще го доведеш утре сутринта с автобуса в почивната станция. Разбра ли?
— Разбрах.
— И ти си вземи багаж за два дни.
— Ааа, татко — каза недоволно момчето, — на мен не ми се остава в станцията. Аз ще ви доведа малкия и ще се върна.
— Абе ти си вземи едно-друго, пък пак се върни, като искаш. Имаш планове ли за двата дни?
— Не. Те повечето от тайфата са нанякъде... Ама на мен на плаж не ми се ходи.
— Ще си решиш на място, айде, утре сутринта ще се видим, пък вечерта може да посетим сестра ти в лагера. Сигурно ѝ е домъчняло.
— Сигурно — каза иронично Огнян и двамата с бащата се разсмяха, единодушни по въпроса.
— Да провериш дали е загасено всичко, преди да излезете утре, чу ли?
— Да. А ти карай внимателно! — поръча момчето, затвори телефона, отхапа от филията и се върна пред телевизора във всекидневната.


--- сцена шестстотин шестдесет и четвърта ---
По същото време, в лагера на Веспасиана

— Бързо, докато никой не гледа! — даде знак Екатерина и четирите съквартирантки излязоха от портичката на лагерния двор, пресякоха улицата и се залепиха за дъсчения плот на стрелбището.
— Да зареждам ли пушките или ще си купувате направо? — ухили им се добродушно възрастният мъж зад плота.
— Ще купуваме — обяви Ангелина.
— Какво да бъде: дъвка, снимка, рошава маймунка — подръпна една от висящите на ластици играчки над главата си той, — стъклено бастунче, балон, карти, запалка ротманс, кент, камила, боро, ментолова цигара...
— Четири пластмасови треньорски свирки, моля! — обяви Веспасиана.
— Я! Да няма мач в лагера? — попита мъжът и извади една кутия, пълна с пластмасови джунджурии: снасящи кокошки, фигурки на животни и индианци, самолетчета с перки, колички, малки барабанчета, тромпети...
— Има и такива, ако ще вдигате врява — показа им жълто-бяла пищялка, подобна на миниатюрен кларинет. — И дървени свирки за балони имам...
— Искаме треньорски! — настоя Валя.
— Изберете си — наизважда пред тях различни цветове.
— По колко са?
— По шейсет стотинки.
Всяко от момиченцата си избра и едновременно изсипаха шепа стотинки на плота.
Мъжът прибра на доверие монетите в чекмеджето пред себе си и попита:
— Кой ще играе?
Момиченцата заразказваха едно през друго:
— Нашите момчета срещу момчетата от другото училище.
— Очаква се да е много интересно, ония са по-големи.
— Ще бъде в задния двор.
— Веднага след вечеря.
— Вие за кого ще викате? — пошегува се възрастният човек, но четирите се замислиха сериозно и се спогледаха. — Браво бе! — разсмя се той. — Аларми купувате, а не знаете в чия чест ще вият.
— А, не че не знаем...
— Аз сякаш повече държа за отбора на Енчо и Казака — обяви Екатерина.
— Ами да, какво като са от тяхното си училище, не от нашето — вдигна оправдателно рамене Веспасиана.
— По-сериозни са, не се бият и не приказват простотии... — додаде Екатерина.
— За разлика от нашите момчета, които са такива...
— Глупаци — отсече Ангелина.
— Е, чак глупаци не са — застъпи се за тях Валя, — ама са...
— Диваци!
— Особено ония четиримата до нашата стая...
— Пробиха дупка, току над пода, в стената между двете стаи...
— Да зяпат в нашата...
— Всяка вечер дълбаха по малко в шперплата. Цакър-цакър...
— И гледат през нея.
— Над пода ли? Хм — почеса се по главата стрелбищарят.
— Да, над пода. В ъгъла, най в дъното. Ние я запушихме, но те пак я пробиха.
— Не можем да се преоблечем спокойно, трябва постоянно да се крием зад вратичките на гардеробчето.
— И какво си мислите, че се вижда през една дупка малко над пода, в ъгъла, най в дъното?
— Ами те казаха, че виждат всичко в нашата стая.
— А вие пробвахте ли да гледате в тяхната?
— Не, защото трябва да се легне на прашния под, а никой не иска.
— Дупката я дълбаят мишки бе — захили се дядото и прибра кутията с джунджурии някъде под плота. — Мъхъ — поклати глава, за повече убедителност. — Ако смятаха да зяпат, момчетата ви щяха да издълбаят дупката в средата на стената. Или направо щяха да си зяпат през прозореца, ахахаха... За другото само ви будалкат. Пък вие да не се излагате, ами да си викате за вашето си училище! Ясно? Отивайте сега, и да кажете утре резултата.
Четирите си прибраха придобивките, огледаха се за коли и притичаха през улицата, към лагера, където тръбата за вечеря шумно призоваваше лагерниците.


--- сцена шестстотин шестдесет и пета ---
По-късно същата вечер, лагера

— Сега не знам, от мишките ли да ми е по-гадно, или от това, че ония все пак може наистина да зяпат в стаята — чудеше се Екатерина, седнала заедно с приятелките си и половината легер на ниската подпорна стеничка от балчишки камък, в очакване да започне мачът.
Овесили около вратовете си треньорските свирки на връзки за обувки, четирите клатеха крака и оглеждаха нетърпеливо терена.
— Омръзна ми да чакам! Да излизат вече! — изпуфтя отегчено Веспасиана, вдигна свирката, изду бузи и изсвири с всичка сила.
Останалите три момичета одобриха действието и го заповтаряха. Сред публиката имаше и други алармаджии и по дължина на подпорната стеничка и нагоре по затревената височинка настана такава шумотевица от ръкопляскания, крясъци и пищящи звуци, че участниците в състезанието побързаха да излязат на терена и да заемат местата си.
Мачът започна, ръководен от физкултурника на лагера, подпомаган от три другарки, като странични съдии, сред които прелестната Гюлмезова, с прибрани с шнола буйни коси, обута в изпънат по широката ѝ задница черен анцуг с бели ленти отстрани, гуменки и къса бяла блузка, подчертаваща тънката ѝ талия.
— Ааайде наште... — пееха и пляскаха с ръце зяпачите от единия край.
— С белииите гащи — отвръщаха им от другия край.
— Ууууу....
— Ааааа...
— Фюууу...
Двата отбора започнаха играта, изучавайки се един друг. Скоро по-големите момчета заиграха с видимо пренебрежение и дори снизхождение към семплите умения на противниците си. Първият гол беше реализиран още във втората минута. След майсторски финт срещу стълпения в защита отбор на по-малките и забележително изпълнение с ляв крак, русолявото момче с издължено лице, познато ни от предишната серия като Казака, разбиращия от пчели, вдигна ръце към ревящата публика, за да приеме овациите.
— Са-мо наш-те... Са-мо наш-те... — скандираше половината публика.
— Бо-ца-джи-и... Бо-ца-джи-и... Уууу... — отвръщаше останалата половина.
Веспасиана, Екатерина, Ангелина и Валя надуха бясно алармите и не спряха, докато бузите им не заплашиха да се откъснат и да заживеят самостоятелно.
— Много сте шумни с тия свирки — спря се пред четирите другарката Гюлмезова и ги предупреди с провлачения си говор.
Четирите скръстиха ръце на коленете си и безмълвно обещаха да се поправят.
Мачът продължи след кратко съвещание на наказания с гол отбор. Ядосани, по-малките момчета се спуснаха настървено след топката и заскачаха по игрището като пружинки на щракащи химикали. Опитът им да пробият защитата на големите претърпя провал, топката им беше отнета и със светкавична контраатака авторът на първия гол им запрати още един във вратата.
Публиката, без оглед на пристрастията си, изрева одобрително, а свирките запищяха до небето.
В центъра умърлушените бити подготвяха топката да бъде вкарана в игра и очакваха сигнала на главния съдия, когато, все още в еуфория от красивия гол, Веспасиана изсвири пронизително и без да иска даде старт.
Главният съдия погледна сърдито и вдигна пръст към групичката им, после хукна след топката.
— Повече няма да ви предупреждавам, ще наказвам — със спокойния си глас другарката Гюлмезова направи сериозна забележка на четирите съквартирантки и се върна отново към събитията на терена.
Играта вървеше без никаква надежда за отбора на по-малките, когато главният съдия събра помощничките си в края на терена, до бордюра, и четиримата се засъвещаваха със събрани глави. Играчите стояха в очакване, публиката — в тишина, сякаш се опитваше да дочуе какво си приказват, а една зрителка демонстрира нетърпението си, подавайки звуков сигнал току зад гърба на другарката Гюлмезова, въпреки двете предупреждения, които вече беше получила от нея.
Гюлмезова се обърна назад:
— Дай свирката! — каза без да повишава тон и протегна ръка към Веспасиана, която се поколеба. — Дай, дай! — размърда подканващо пръсти жената и зачака.
Момичето отвърза свирката и я сложи в ръката на другарката. Тя я прибра в джоба на анцуга си и отново се присъедини към колегите, които вече бяха стигнали до важното решение.
— Поради явно несъответствие в силите, двата отбора ще се разформироват и ще се съставят нови два, смесени — обяви на висок глас физкултурникът.
Публиката изръкопляска и заскандира:
— Наште, наште, наште...
Скоро отборите бяха готови, като едните облякоха потници, другите фланелки, определиха вратите и започна нова, съвсем справедлива игра.
Зрителите се приготвиха да гледат равностоен и интересен мач, крещяха имената на любимците си, пляскаха с ръце и вдигаха врява с треньорските свирки... Е, поне който имаше треньорска свирка..
За Веспасиана мачът беше приключил.


--- сцена шестстотин шестдесет и шеста ---
На следващата сутрин

— Спирка „Двореца“ — каза в микрофона шофьорът на автобуса и отвори вратите.
Огнян, приготвил сака и братчето си, се смъкна първи по стълбичките, взе момченцето, свали и него, преметна сака си през рамо и двамата поеха по тротоара. Малкият подтичваше, уловен за ръката на батко си, и радостно оглеждаше наоколо.
В слънчевото юлско утро автобуси с туристи и коли с български и чужди номера профучаваха по пътя или свиваха към паркинга, където изсипваха съдържанието си, пристигнало специално по хладно да разгледа двореца и градините му.
Двете капанчета бира-скара вече бяха изпънали сенниците си над запрашените, омазнени стъкла и захабените дървени плотове. Столовете и масичките, завързвани със синджири през нощта, сега бяха освободени и примамваха минувачите да споделят свежото утро с тях. Скарите, включени, но още празни, виеха дим над дебело нагорелите си пръчки, превръщайки непочистените вчерашни остатъци от печено месо и лук по тях във въгленчета, придаващи незабравимия вкус и аромат на курорт.
Стопаните на капанчетата, препасали лекьосани престилки над бирени шкембета, със запотени още от сутринта чела, мъкнеха каси с бира и безалкохолни и състезавайки се кой да вдигне повече шум, прибираха напитките в хладилниците, силно тракайки стъклата им едно в друго.
Мухите заемаха тежко местата си на уважително разстояние от скарата, в очакване да бъдат разгърнати найлоновите обвивки на тавите със сурови червени кебапчета и кюфтета.
Между двете капанчета отваряше бараката за плажни принадлежности. Като с вълшебна пръчица под сенника ѝ увисваха надути плажни топки и пояси във всички основни цветове, кофички, лопатки, шапки и хавлии, подреждаха се по плота кремове за изгаряне и против изгаряне, млека и лосиони със същата цел; разтопени още от миналогодишните горещини червила за устни; гребени и четки, слънчеви очила, комплекти за маникюр, огледалца, портмонета, найлонови плажни чанти или плетени кошчета, джапанки и бански костюми, фланелки с корабчета или с „Ну, погоди!“
Малкият Антон се дърпаше от ръката на батко си, стремейки се към пъстротата.
— Ама хайде да вървим сега — каза умолително баткото, — да те доставя на нашите, че да се прибирам. Пък те ще те доведат да разглеждаш... Ще ти вземат топка и ще играеш с нея в морето, хайде!
Момченцето продължаваше опитите да се откъсне, но непреклонната ръка на баткото го държеше здраво и скоро двамата стигнаха станцията. Бутнаха портичката и влязоха в потопения в зеленина двор, с ниско окосена свежа трева, по която бяха разпръснати масички и столове за почиващите.
На една от масите вече пиеше сутрешното си кафе весела компания, състояща се от другаря Спасов, Нелчето, другаря Николай Делнишки по прякор Кайчо Барабата, Димана Делнишка и...
Огнян се закова на място.
— Валериана — каза тихо.
Момичето сякаш го чу и се обърна в същия миг. Остави чашата си на масата, стана и му се усмихна слънчево.

— Валериано! — повтори той, пусна сака на земята и ръката на братчето си, което с вик „мама“ се втурна към компанията и след секунди вече се катереше по Нелчето.
Огнян стоеше като вкопан. Валерия изостави възрастните и изтича към него. Без да помръдне от мястото си, той разпери ръце за прегръдка.
— Валериано — стисна силно момичето, — Валерианке... — не спираше да повтаря името ѝ в косите ѝ. — Валерианке бе...
Четиримата възрастни наблюдаваха сцената с интерес. В един момент другарката Димана Делнишка тактично отвърна поглед и с широка усмивка насочи вниманието на останалите към малкия Антон.
Огнян и Валерия стояха прегърнати насред пътеката от едри плочи балчишки камък.
— Какви изненади ми правиш, Валерианке... — говореше в косата ѝ момчето.
— Ти напълно ме беше отписал, нали? — каза скрита в рамото му тя.
— Бях се примирил... — стисна я още по-силно и я завъртя така, че гърбът му да я скрива от останалите. — Не мога да се състезавам с важните неща в живота ти.
— Нищо в живота ми не е по-важно от тебе!
Той я отдръпна, разгледа я, за да се убеди, че говори сериозно и я върна обратно.
Слънцето надничаше любопитно зад листата на близкото дърво. Жълта авлига подсвирваше в клоните му, питаше нещо и сама си отговаряше — един и същ въпрос, един и същ отговор. Откъм масата на компанията се чуваше весел смях. Около сградата някой приканваше някого да побърза, плажна топка затупка по стъпалата, група почиващи се появи, поздрави седналите на масата и продължи по пътеката, заобикаляйки от двете страни двамата на нея. Когато групата отмина, момчето попита момичето:
— Знаеш ли какво се случва, когато те прегърна?
— Какво?
— Времето се сгъва, сегашната точка се среща с точката, в която съм те прегръщал за последно и животът ни продължава оттам.
— Даа, и ако съшиеш точките и пригладиш сгънатото настрани, се получава нещо като... живот на плисета.
Двамата останаха смълчани в прегръдката.
— Радвам се, че дойде! — каза момчето.
— Още като разбрах, че вашите ще идват в София, знаех с кого ще се върнат — разсмя се момичето.
— Не смея да питам за колко време си тук.
— Имаме два дни.
— Два дни... — повтори той тихо и веднага след това каза бодро: — И това е нещо — пусна я, усмихна ѝ се, пооправи разрошената на върха на главата ѝ коса, вдигна сака от земята и двамата с момичето минаха по пътеката, за да се присъединят към родителите си.


--- сцена шестстотин шестдесет и седма ---
По същото време, лагера

В столовата приборите чаткаха хармонично по тенекиената посуда. Веспасиана няколко пъти изсипа захар от стъклената захарница с метален дозатор и направи голяма кристална купчина върху макароните си. Разнесе я с лъжицата и посегна към сиренето в средата на масата. Взе си едно парченце и го натроши върху захарния слой. Прецени резултата и повтори с още едно парченце. После наръси върху сиренето още захар и загреба с лъжицата.
Трите ѝ приятелки изгледаха действията ѝ и зачакаха. Сиана ядеше бавно, хрупайки захарта.
— Ще ти стане лошо от толкова сладко — каза Валя.
— Нека да ми стане — каза нацупено тя.
— Ееее, ти пък заради една конфискувана свирка ще се самоубиеш — разкикоти се Екатерина.
Веспасиана вдигна примирително рамене.
— Иди и си я поискай — посъветва я Ангелина.
— Да-да! Тя не се сеща да ми я върне, аз да ходя да ѝ се моля.
— Ами забравила е. Те са така другарките, големи забравани — каза убедително Екатерина.
— Забравила друг път! — бутна очилата си нагоре Сиана и продължи да яде. — Ще си я запази, да си свири с нея.
— За какво ѝ е на Гюлмезова твоята свирка — направи физиономия Валя. — Хвърлила си е анцуга снощи, свирката е останала в джоба му и като го обуе пак, ще я намери и ще ти я върне.
— Аз ти казвам да идеш и да си я поискаш! — настоя Ангелина.
— Не мога! — изгледа я Веспасиана. — Неудобно ми е да ходя да си искам моите неща. Обаче сега, като отиваме към плажа, ще си купя друга. Хем друг цвят, че оная беше кафява и не ми харесваше много-много.
— Нали сама си я избра — подсети я Екатерина.
— Да, ама не ми харесваше.
— Да даваш още шейсет стотинки за нещо, което вече имаш — изкриви устни Валя.
— Имам, ама нямам! — каза сърдито Веспасиана, загреба макарони и продължи да хрупа — И на тая Гюлмезова повече няма да ѝ харесвам косата! Вече не искам да приличам на нея като порасна.
— Ето я — дискретно обяви Ангелина, посочвайки вратата с поглед. — Събудила се е най-после.
— С анцуга ли е? — попита с надежда Веспасиана, без да се обръща.
— Не, с пола и дантелена блуза без ръкави.
— Носи ли нещо? — надеждата още не угасваше.
— Тц!
— Майната ѝ на свирката тогава. Ще си купя друга!
— Може в края на лагера да ти я върне — допусна смело Екатерина.
Веспасиана се замисли.
— Може. Таман ще имам две!


--- сцена шестстотин шестдесет и осма ---
В почивната станция, малко по-късно

Тримата Спасови и двамата Делнишки, готови за плаж в късите си панталони, фланелки, рокли и сандали, със слънчеви очила и плетени кошчета, напуснаха двора на станцията и поеха по улицата.
— На кой ли плаж са отишли Огнян и Валерия — каза притеснено Нелчето и стисна ръчичката на малкия Антон, който се опитваше да се измъкне, сочейки пъстрата барака между двете капанчета. — Не пожелаха да дойдат с нас в Албена...
— Щях силно да се изненадам, ако бяха пожелали — разсмя се големият Антон и се наведе към момченцето: — Искаш ли да видим топките, юначе?
— Да — извика то с подскок и този път успешно се измъкна от ръката на майка си.
Компанията приближи бараката и заразглежда. След минути съобразена с размерите на детето червено-бяла топка му беше предадена от продавачката и то я понесе, тичайки радостно край възрастните. Димана и Нелчето избраха единодушно флакон слънцезащитен крем, хвърлиха си по едно око в огледалцата на плота и всички поеха към паркинга.
Капанчетата вече бяха пълни с жадни туристи, а мухите ласкаво ги приветстваха, лепнейки по запотените им вратове.
— С нашата или с вашата? — обърна се към приятеля си другарят Спасов, когато стигнаха колите. — Или е излишно да питам.
Другарят Делнишки му се ухили и скоро петимата пътуваха през живописния хълм над морето във форд кортината със софийски номер.


--- сцена шестстотин шестдесет и девета ---
Брега под Двореца

Скалните отломъци, заливани от морето, обрасли с хлъзгави червеникаво-кафяви водорасли, като зализани с брилянтин коси, започваха от брега и влизаха на повече от сто метра навътре в наситеносинята вода. Край тях на места стърчаха ръждясали останки от конструкцията на разрушен кей, което подсилваше историческия вид на мястото. Почти към края се издигаше над водата висок и широк, леко наклонен камък, на който Огнян и Валерия бяха постлали хавлия, седяха с провесени крака и ядяха пъпеш, който момчето отделяше от кората с джобно ножче и режеше на парченца. Под тях, сред камъните, се намираше малка пясъчна лагуна, не по-голяма от вана за къпане, в светлината на която плуваха миниатюрни рибки, размотаваха се рачета, помъкнали раковини, полюшваха се свежи къдрави водорасли.
— Дали хората са домъкнали скалните късове тук, за да оформят вълнолом или са се свлекли сами, когато мястото е било диво? — огледа се Валерия наоколо и си взе парченце пъпеш.
— Хората са го направили. Да се свлече по този начин и толкова навътре... — поклати глава в отрицание Огнян. — И после са построили кея.
— А морето го е съборило... Жалко.
— Тук брегът непрекъснато се руши.
— Какви ли хора са се разхождали насам в много стари времена?
— Рибари, разбойници, пирати... Все такива романтични люде — ухили ѝ се той и ѝ подаде пъпеш на върха на ножа.
— Даже царици... — отбеляза момичето.
— И Калин Орела — допълни Огнян. — Филмът започва с картини от това място — посочи с ръка на юг от камъните.
— Лелее, откога не съм ходила на кино — облиза пръсти тя и си взе ново парче пъпеш.
— Много ли се изморяваш в болницата?
— Повече ми е напрегнато, отколкото изморително — заобяснява Валерия. — Възлагат ми всеки ден все по-сериозни задачи. Отнасят се с мен като с равна — усмихна се доволно. — Знаеш ли колко ми е приятно това. Няма нищо общо с глупостите на ония, от първото място. Всичко е сериозно. На моменти ми е страшно, когато не знам как точно трябва да изпълня задачата. Лекарите обаче показват и обясняват подробно. Даже си мисля, че им е приятно да го правят... А на мен ми се налага вкъщи да чета съответната литература, за да бъда на ниво следващия път. Изобщо, на това му се казва да учиш в движение. Правя неща, които ще се учат далеч напред.
— Харесва ти при бебетата, значи.
— Прекрасни са, невинни душици. В началото всички ми се струваха еднакви — заразказва с усмивка тя. — Никаква разлика не откривах, ама никаква. Като азиатци. Но постепенно започнах да виждам чертите им. И даже характер изразяват личицата им, знаеш ли? — очите на момичето заискриха. — Много е отговорно с тях. Навсякъде е отговорно, но там сякаш най-много. От притеснение даже няколко пъти сънувах кошмари. Най-страшният от тях: някой беше влязъл през нощта и нарочно разбъркал бебетата в кошчетата, отгоре на това им разменил и номерцата. И аз носех отговорността, защото съм била нощна смяна и съм заспала... Събудих се, а сърцето ми щеше да изскочи. Не можах да се успокоя до сутринта.
— Нощни смени ли караш вече? — удиви се момчето.
— В понеделник вечерта ще ми е първата.
— Лелее — вдигна вежди той и след дълга пауза каза замислено: — Пък аз къде съм още... В детската градина.
Валерия се разсмя, вдигна ръка и го помилва по косата и лицето.
— Съвсем си си на мястото! — дръпна пъпеша встрани и се присламчи до момчето.
Стояха загледани във вълните, които пред тях, откъм юг, идваха бурни, а зад тях водата беше спокойна и почти гладка.
— Искаш ли да поплуваме до вълнолома и обратно — предложи той, посочвайки на север.
— Преядох с тоя пъпеш — отказа тя, — ще потъна като гюлле. Между другото, знаеш ли кой ще идва в София и иска да се срещнем?
— Кой?
— Юрген, германеца от миналогодишната бригада в хотела. Щели да пътуват с мотори заедно с още някакъв...
— Каквооо? — дръпна се момчето и засвятка с очи. — Кой ти каза? — попита глупаво.
— Той. По-точно ми писа.
Огнян сви устни и се зазяпа сърдито някъде през морето. След малко промърмори:
— Няма отърване от тоя шваба! Как пък от две Германии и половин Европа точно на тебе намери да се лепне!
— Хихихи...
— И ти ще се срещнеш ли с него?
— Да не се ли? — попита тя.
— А! Това си е твоя работа... Кой съм аз, че да ти казвам дали да се срещаш с Юрген, или да не се срещаш с Юрген.
— Ами ето, питам те и искам мнението ти.
— Е, щом го искаш, тогава не!
— Благодаря — каза зарадвано момичето. — И без друго не ми се срещаше с него. Сега поне лесно ще му откажа — разсмя се.
— И какво ще му кажеш?
— Истината — вдигна рамене тя. — Че ти не ми разрешаваш, хихихи...
Огнян мисли дълго със сериозна физиономия. Накрая се ухили широко, преметна ръка през раменете на момичето и каза доволно:
— Добре!


--- сцена шестстотин и седемдесета ---
Албена

Белотата на курорта, подчертавана от зеленината над него и яркосиньото небе, заслепяваше с блясъка си. Таксита спираха и тръгваха от паркинга. Тото пунктът вече приемаше предположенията на играчите. Нагиздени коне, впрегнати във файтоните, потропваха нетърпеливо и разтърсваха пискюлите на челата си, извръщайки глави след всяка преминаваща група чужденци или сдвоени велосипеди. Заради пресеченото им от капаците периферно зрение, конете силно изтегляха вратове, пръхтяха и правеха няколко стъпки на място.
— Тпруу, е де! — предупреди облеченият като кръстник на сватба кочияш, смукна от цигарата, отпи от пластмасовата чаша кафе и продължи да обяснява на колегата си от задния файтон за овчето кисело мляко на сватята, дето му носела специално на него всеки път, като дойдела на гости. Пък тъй хубаво било млякото, гъсто и мазно, тежичко, в шепи да го пренасяш. Жена му, вещицата кльощава, хич не го обичала. Кривяла устни, миришело ѝ на овца.
— Пък ти на какво ѝ миришеш, Станчо... — смееше се гръмко другият, смигна на колегата си и потупа коня си.
Станчо хвърли цигарата на земята, стъпка я и заяви:
— На германките е важно на какво, на германките.
— Добре че не придирят много — захили се другият и допълни: — За разлика от наште кикимори.
Двамата заклатиха глави одобрително.
Конете също заклатиха глави, изпръхтяха и изтеглиха вратове към групичка от трима млади мъже и три млади жени по бански, шапки с периферии и слънчеви очила.
— Горките животни — каза намръщено Невена Добромирова, когато групичката им отмина файтоните. — Пискюлите им закриват очите до половината, капаците им ограничават кръгозора... Какво изобщо виждат?
— Движат се само благодарение на богатата си фантазия — обясни вещо приятелката ѝ Теодора.
— Не стига че ги държат в робство, ами и ги качулят като кукери — продължаваше да се възмущава Невена.
— Бунт! Бунт! Бунт! Свобода за конете! — вдигна юмрук нагоре и заскандира Теодора.
Младежите свиха по алеята и скоро нагазиха в мекия, дълбок пясък на плажа. Пресякоха го напречно, потопиха крака във вълните и тръгнаха по дължината му, край чадърите, спасителните постове и навалелите като градушка чуждестранни гости на курорта.
Теодора, Райна и Невена вървяха най-отпред, следвани в колона от Кирчо Мискета, Витан и инженер Радослав Пасков.
— Уф, настъпих мида и май се порязах — спря Невена и сбърчи нос.
— Я да видя? — вдигна стъпалото ѝ за преглед Ради. — Малко си се резнала, ще му наложим тютюн.
— Теодора ще ти забърка мехлем в аптеката, нали е специалист — обеща Мискета от името на момичето и го изгледа с обожание. — Нали?
— Тютюн ще свърши работа — потвърди вещо Теодора, след като разгледа порязаното. — А солената вода още по-добра работа ще свърши.
Току пред тях двегодишно момченце хвърляше червено-бяла плажна топка във вълните, те му я връщаха, а то с бурна радост повтаряше упражнението под зоркия поглед на баща си.
— Я! Другаря директор! — извика радостно Ради Пасков и се приближи до мъжа. — Здравейте, другарю директор — подаде му ръка, а другарят Спасов я разтърси сърдечно с широка, приятелска усмивка на лицето.
Теодора и Райна се заковаха на място и зяпнаха любопитно мъжа. Мискета и Витан се присъединиха към Ради и също се ръкуваха. Невена Добромирова застана до приятелките си и само поздрави, без да се приближава.
Прегърнал топката, малкият Антон притича до баща си и се ухили с малките си бели зъбчета.
— И вие ли на плаж? — попита Ради Пасков.
— Ами да — отвърна другарят директор и се обърна към седящите наблизо Нелчето, Димана и другаря Делнишки, който надуваше дюшек със сива гумена помпичка с форма на полусфера. — Колеги от завода — обясни им Спасов и постави ръка на рамото на Ради. — Младата смяна — уточни с ведра усмивка.
— Здравейте! — вдигна ръка към тях Ради, същото направиха Витан, Мискета и Невена.
— Здравейте! — отвърна им с мила усмивка Нелчето.
Другарят Делнишки им кимна приветливо, Димана също поклати глава за поздрав.
— Ние сме на една вила за събота и неделя — заобяснява Ради.
— Ние сме в почивната станция на завода — обясни му на свой ред другарят Спасов, — но предпочитаме албенския плаж, по-просторно е.
— И ние сме тръгнали да си намерим по-широко местенце... — посочи с глава някъде напред Пасков, където свършваха чадърите и плажът се ширеше широк, свободен, бял и приветлив. — А за довечера ще берем миди при скалите... — сподели му по детски радостно.
— Внимавайте като се гмуркате! — вдигна пръст и каза със сериозен тон другарят Спасов.
— Ще внимаваме! Е, приятна почивка! — пожела младежът след краткия диалог и махна за довиждане към двете жени и другаря Делнишки.
— Благодаря! И на вас — сърдечно пожела директорът Спасов.
Момчетата тръгнаха напред. Невена подбутна заровените си в мокрия пясък приятелки и им каза тихичко:
— Абе хайде тръгвайте бе!
Теодора и Райна тръгнаха след момчетата. След стотина метра Теодора се спря, обърна се и загледа Невена.
— Какво ме зяпаш като отровена! — вдигна крак онази и заразглежда порязаното си стъпало.
— Невено! — каза тържествено Теодора.
— Какво?
— Мила ми Невено... Извинявай, задето досега се подигравах на чувствата ти към твоя директор. Аз си го представях дърт, надут, посивял чичко с бакенбарди и съсухрено лице, пък той... — направи замечтана физиономия, вдигнала поглед към небето: — Пък той слънце ма!
Райна подкрепи мнението на приятелката си с одобрително поклащане на глава.
— Я вървете напред и стига сте дрънкали глупости! — скара им се Невена с глас, издаващ вътрешния ѝ триумф. — Нямате капка свян! Зяпахте човека като гъски!
Трите ускориха ход, за да настигнат момчетата. Теодора отново спря и попита:
— Коя от двете мадами е жена му? Не! Чакай! Не ми казвай, аз ще позная. Тъмнокосата сицилианка. Нали? От километри си личи по ревнивия поглед.
— Сбърка! — отвърна ѝ Невена. — Русата е жена му.
— Така ли? — извика Теодора, искрено изненадана. — Хм! Сигурна ли си?
Невена не отговори, само я изгледа.
— Гледай ти! Можех да се закълна, че е сицилианката. Затова разгледах само нея, русата я пропуснах.
— Да се върнем, ако искаш, да я доразгледаш — каза Невена.
— Айде!
— Я върви! — стресна ѝ се вече сериозно оная.
— Ами тогава сицилианката каква му е? — не спираше приятелката.
— Откъде да знам — отвърна с досада Невена.
— Хм, хм. Много странно! Имам вътрешното усещане, че там има някаква силна връзка... Да знаеш. Убедена съм. Тази жена ни гледаше така, сякаш се готвим да ѝ изгребем компота с вилица.
— Ех, Теодоро, виждаш някого за тридесет секунди и в следващия момент вече се печата биографичен роман, базиран на усещанията ти. Стига си дрънкала! Ясно? — каза предупредително Добромирова.
— Аз ти казвам, там има нещо... съдбовно — завъртя очи, хвърляйки зелени светлинки Теодора.
— Оффф — сбърчи нос Невена и закуцука, отбягвайки да стъпва на порязаното.


--- сцена шестстотин седемдесет и първа ---
Късно същия ден, лагера

Слънцето беше слязло зад хълмовете. Четирите приятелки седяха върху екватора на металното земно кълбо катерушка и си люлееха краката, приказвайки една през друга:
— Сега сандалите ми са на нос Хорн, в Африка.
— Нос Хорн е в Южна Америка.
— Кой ти каза?
— Жул Верн, с „Фарът на края на света“.
— Ми кой е на Африка носът?
— Добра надежда... май.
— Уф, все ги бъркам.
— Аз отивам в Антарктида да си уловя пингвини и да си ги отглеждам вкъщи на топло, стига са зъзнали там.
— Аз отивам на Северния полюс с ледоразбивач.
— Аз ще си хвана маймуна в Конго.
— Знаете ли, че има женско име Маймуна в някои държави.
— Да-да, има.
— Има бе...
Веспасиана се беше качила най-горе.
— Малее, как ме е страх от високото — държеше се здраво за металните тръби.
— Ми кво прайш там!
— Искам да изсвиря силно с новата си жълта свирка — каза тя и се разхили. — Пък да дойде другарката Гюлмезова да ми я вземе. Ейиии — загледа се някъде над покривите на къщите, — чувате ли музиката?
— Не.
— Нощем се чува още по-добре. От Албена чак.
— Да бе, от Албена...
— Ресторантска музика, много обичам. Чухте ли я? От Албена идва, ви казвам.
— Ти що не каза на вашите, като дойдоха тази вечер, че Гюлмезова ти е взела свирката и не ти я връща? — попита Екатерина.
— Да, че да им бях обяснила и защо ми я взе ли?
— Хихихи, защото ѝ изсвири зад гърба, след като те беше предупредила, хихихихи...
Трите се разсмяха за сметка на Веспасиана. Тя се направи, че не се интересува и се върна на темата за музиката:
— Някой ден искам да обиколя всичките албенски ресторанти с ресторантска музика.
— И за какво ти е?
— Не знам, ама страшно ми харесва! Като в някакъв филм!


--- сцена шестстотин седемдесет и втора ---
По същото време, някъде из вилите над Албена

Касетофонът свиреше от перваза на прозореца на скромна двуетажна виличка, варосана, с дървени капаци и дървен парапет на терасата. Под дърветата пред нея, сред зелените храсти, на дървена маса двете приятелки Невена и Райна режеха домати и лук, топяха сафрид в брашно и го подреждаха в тигана със сгорещено олио, цвърчащ върху стар, олющен примус. Теодора грижливо лакираше ноктите си край тях.
— Ей сега идвам, само минутка — задуха по пръстите си тя.
— Не ни трябваш засега — успокои я Невена, — ти ще раздигнеш накрая масата.
— Става — съгласи се и замаха яростно с ръце фармацевтката.
— Отивам да сложа бира в камерата на хладилника — съобщи Невена, — Радко я обича съвсем ледена. Като се върнат с мидите, да се зарадва.
— Донеси насам по една за нас — поръча Райна.
Невена се върна с три бутилки, отвори ги и връчи на всяка по една.
— Наздраве, наздраве...
— Пък при твоя директор, Невено, и сицилианката сто на сто има някаква история. И ако искаш да знаеш, аз като имам предчувствие за нещо, винаги излиза вярно!
— Айде пак почна — възмути се Добромирова, остави бирата и заобръща сафрида в тигана. — Станах пишман, задето изобщо ви казах за него. По-добре да си бях отрязала езика.
— Наистина! — настоя фармацевтката и се зае да затвърди червения цвят на ноктите си с втори слой лак. — Много ясно ги виждам някои неща. Дарба, какво да се прави.
— Като си такава познавачка, отвори си приемна. Ще се скъсат да идват при тебе! Известната гадателка Теодора от първа аптека. Предчувствия за любов, за здраве, за късмет... Ще се стълпят от цялата страна хора, ще се завият опашки от гарата до аптеката. Ще им правиш отвари, да ги успокояваш, след като им познаеш.
— Аууу, ние ще идваме с предимство — даде заявка Райна.
— Хммм — поклати глава Теодора и отдалечи ръката си, огледа постигнатото и отново бръкна с четчицата в шишенцето. — Подигравате се вие, но не знаете какви дни ни чакат. Може и приемна да си отворя.
— Ааааа, виждаш и бъдещето, значи... — заклатиха глави Невена и Райна. — Е, може, нещо като моите модни предчувствия — допълни първата.
— Аха, виждам! И настоящето виждам — каза Теодора и кимна към тигана: — Олиото гори.
— Хийиии... — стресна се Невена и бързо затвори тигана с капак. — Пфу, да му се не види!
— Ехеееейии, ще запалите хълма бе — чуха се откъм портичката гласовете на момчетата. — Чак долу мирише.
— Ааа, не е от нас — оправда се Невена. — Нашето олио току-що се запали.
Тримата тръшнаха на масата две найлонови пазарски мрежи, пълни с големи черни миди.
— Да напалим огънчето — зае се Витан.
— Тенекията е ей там — указа мястото Мискета.
— Биричката изстина ли? — попита Радко.
— Преди малко сложих в камерата — обясни Невена. — Иначе е хладна.
— Благодаря ти — целуна я по бузата той, — ама не можем да чакаме. Жадни сме!
— Дааа — потвърдиха и останалите момчета.
Момичетата им преотстъпиха своите бири и компанията се зае дружно да довърши вечерята.
Светлината на деня се стопи изведнъж и електричеството я смени, пръскайки точиците си край морето и по хълмовете над него.
Скоро върху тенекията над огъня мидите запукаха, издигайки малки пушечета при отварянето си.
— Какъв аромат... — възкликна някой, докато шестимата стояха мълчаливо, втренчени в процеса.
...
— Теодоро, гадаеш ли на мидени изпарения?

Край на осемдесет и втора серия

Някои важни уточнения:
1. Първото аудио е изрезки и сглобки от песента La terre tournera sans nous на Alain Barrière
2. Второто аудио е песента City Girls на J. J. Cale
3. Лагера в Кранево /в бившето училище, сега кметство/
Осемдесет и втора серия "Край морето" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
4. Камъните под Двореца
Осемдесет и втора серия "Край морето" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: trak123 (2 август 2015 00:31)

frantic Любимият сериал е с нова серия  bravo2 

Прекрасно, както винаги! Няма да престана да искам още и още...  love 

Благодаря ти, Цоне! Нека вдъхновението да е винаги с теб, а чрез теб и с нас! hi 


 
 
№2 от: Маргарита Василева (2 август 2015 13:45)

Еййй, днес съм на първи ред frantic Всъщност - още вчера си запазих място wink 

Серия, изпълнена с много морско настроение. Благодаря, Цонче! Прекрасна, както винаги! roza 




--------------------
 
 
№3 от: petit bonhomme (2 август 2015 20:12)

Поздравления за този балчишки епизод, Цоне! smile 

Трябва да открием тема за Балчик от 1980-те някога.


 
 
№4 от: Цонка (2 август 2015 21:20)

Чудесно ще бъде! laughing
С удоволствие ще разкажа каквото помня /даже от седемдесетте/, основно за Двореца, където беше почивната станция на завода, дето работеха нашите. Аз съм споделила доста по темата и в сериите, и в коментари, но ще ми е много приятно да събера нещата в един разказ. Ако опишеш спомените си и пуснеш статия, с радост ще се присъединя.




--------------------
 
 
№5 от: Айви (2 август 2015 21:52)

Урааа! Нова серия!  hiphip Страхотна е, както винаги!  wink 


 
 
№6 от: tivesto (3 август 2015 21:22)

Чудесна морска серия! Много благодаря, Цоне! Може ли да разкажеш повече за кремовете за изгаряне? Специални ли са? xaxa2 




--------------------
 
 
№7 от: Зико (4 август 2015 00:14)

hiphip


 
 
№8 от: Anakin Skywalker (4 август 2015 11:19)

Морска, ваканционна и романтична серия... sun  plaj ... и както винаги вълнуваща...

И едно пояснение към малките момиченца, разхождащи се по глобуса: При Иглен нос в Южна Африка се събират двата океана- Атлантическия и Индийския. А нос Добра Надежда е малко по встрани.  Нос Хорн вече го знаят като Еверест-а за мореплавателите.




--------------------
 
 
№9 от: anni (4 август 2015 13:05)

Как ми замириса на мореее... ама тази година само що ми мирише wink отдалече. Много ми хареса тази серия, обаче държа да изкажа възмущението си към другарката Гюлмезова и нейни подобни. Да ти свият свирката по време на мач - много кофти номер. Ми ако на мачове не я надуват хората, къде на друго място?! chorchik




--------------------
 
 
№10 от: Цонка (4 август 2015 22:26)

lol Ами да, какъв мач е без аларма. На всичко отгоре другарката "Гюлмезова", не й помня фамилията на истинската, само се сещам, че се казваше Ели и беше много красива, та тази другарка Ели не ми върна свирката до края на лагера. И изобщо никога не ми я върна xaxa2 Аз си купих друга. На този лагер си оставих и чисто новата хавлия - голяма, за постилане на плажа. Разказвала съм го май вече, хавлията нова, майка ми я сложила в багажа, аз не съм видяла и не съм имала честта да се запозная с новата придобивка. В бунгалото съм я извадила и съм я пренебрегнала, нали не я познавам. Изкарах си лагера само с една по-малка и помня, че ми беше много трудно само с нея. Като си тръгвахме, хавлията беше овесена на дървото до портичката. Сто пъти питаха другарките чия е, висеше ми под носа, но аз дори нямах представа, че е моя. Така си остана там. Майка ми беше мнооого разочарована. Та претърпях две сериозни загуби на този лагер, но пък беше хубаво hvalba Като на всички лагери, на които съм била.




--------------------
 
 
№11 от: 9585 (6 август 2015 14:51)

Аз на един лагер (но във Велинград), когато бяхме в 5-ти клас, подстригах една моя съученичка, не знам дали съм ви го разправяла. Ася се казваше, имаше коса до кръста. Една вечер се гледа тя в огледалото и ми казва: "Оф, как ми омръзна тая дълга коса ..."

Аз й казвам: "Ми ако искаш аз мога да те подстрижа". Тя: "Ама ти можеш ли?" и аз: "Разбира се". Никога не бях хващала фризьорска ножица, но нали знаете приказката за Стрелеца - първо стреля, а после си огражда около забитата срела кръгчето  winked 

Съгласи се тя, застанахме пред огледалото и аз почнах. От тук - от там, то пък все от едната страна ставаше по-късо. Не бях аз виновна, ножицата нещо не беше в ред  xixi  Косата от до кръста стана до раменете. Ама Ася се хареса. Но майка й после я направила на нищо  hum-hum 

 

Серията е чудесна  smile 


 
 
№12 от: Anakin Skywalker (12 август 2015 16:36)

Ей, ама къде е Силвето Делнишка??? uuux  neznam 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 18
Потребители: 0
Гости: 18

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!