Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесет и трета серия "Оперативката" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
23-08-2015, 07:25 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и трета серия „Оперативката“

Тази серия е продължение на предишната, в която нещата се случиха в една събота в края на юли, на морето, след командировката на другаря Спасов в София. Сега се пренасяме в първия работен ден след двата почивни дни.

--- сцена шестстотин седемдесет и трета ---
Понеделник сутринта, всекидневната на Спасови

— Готово! — Нелчето остави ютията върху поставката ѝ в ъгъла на масата и вдигна за яката току-що изгладената бледожълта, на фини райета риза с къс ръкав.
На другия край на масата другарят Спасов пиеше кафе и разлистваше тънка папка.
— Благодаря! — затвори папката той, стана от мястото си и облече ризата. Закопча я, прибра я в панталона и се зае с колана, когато Нелчето го спря:
— Я да те огледам! — събра вежди: — Ммм... не! Сваляй я!
— Защо? — удиви се мъжът.
— Абе Антоне, нормалните хора по две седмици се киприм на плажа, да хванем тен, ти излизаш за ден и половина и заприличваш на мавър. И с тази риза още по-тъмен стоиш. Чакай, ще ти изгладя друга — тръгна към вратата тя.
— Недей така бе, Нелче — опита се да я спре той, но не сполучи и отново отвори папката, подпря се на масата и се зачете.
Жената се върна след малко с няколко ризи.
— Дай да видим сега коя — заизрежда, налагайки ги по него. — Тази не, тази не, може би тази...
— Толкова ли зле изглеждам с всичките?
— Напротив! — каза намръщено тя. — Изглеждаш прекалено добре. Като курортен Дон Жуан. Няма да те пусна така на работа!
— Ехехе — прегърна жена си той и я целуна по косата, — пернало те е слънцето май. Сега дай да облека каквото и да е и да тръгвам. Знаеш, че днес имам важна оперативка.
— Че ти кога си имал неважна оперативка — увисна на врата му. — Много хубава седмица беше! Особено последните два дни... — постоя така за кратко, след което се пусна и махна с ръка: — Все едно! Карай с тази риза! Ще ти дам и още една за преобличане, че в това топлото...
— Аз имам там... Фланелката с джобчето... И една риза — синята ленена, с пагоните.
След кратък размисъл Нелчето нареди:
— Фланелката може. Синята с пагоните не!
Мъжът прихна и понечи да я придърпа отново, когато Огнян нахлу в стаята:
— Мамо, ще ми изгладиш ли тениската?
— Ето го и следващия — завъртя очи жената. — Дай! — зае се отново с ютията.
През отворената врата влезе малкият Антон по бяла блузчица с картинка на мечето Миша и късо ръкавче, бели гащи и рошава руса косичка.
— И поредния — отбеляза с усмивка Нелчето.
— Охоо, кой е станал и се е измъкнал от креватчето — зарадва му се другарят Спасов, — олимпийското мече на татко — вдигна детето и го сложи да седне на един стол, по-далеч от ютията.
Нелчето приключи с тениската и я подаде на Огнян. Той я развя няколко пъти, да изстине, и я облече.
— Напарфюмирал ли си се бе? — сбърчи нос майката. — С „Корсар“?
— Малко само — призна си момчето.
— Защо не ми вярваш, като ти казвам, че не е необходимо младо момче да се фъска с тия миризми, а? И за къде се парфюмираш? За складовете.
— Хубава работа! — възмути се престорено другарят Спасов. — Дай като са складове, да ходим без „Корсар“ из тях — смигна на сина си.
Огнян се разхили, малкият го последва в смеха и разтърка очички, а другарят Спасов си задонаглася ризата и колана.
Нелчето изгледа тримата и изрецитира:
— „Юначините отбор, с главатаря Черномор“. Изчезвайте сега, вие двамата!
— Хайде — смеейки се, бащата подкани Огнян, давайки му път пред себе си.
— Успешен ден! — пожела им жената.
— Да слушаш мама, чу ли! — обърна се към малкото момченце мъжът.
— И вие да слушате! — вдигна пръст Нелчето. — Особено ти! — насочи го към мъжа си и когато трудещите се напуснаха стаята, изключи ютията и се зае да я прибере на безопасно място.


--- сцена шестстотин седемдесет и четвърта ---
По-късно, завода

От радиото над вратата на огромния склад с табела „Готова продукция“ се носеше музика. Бутайки натоварена над ръста му транспалетна количка, Огнян препускаше между стелажите, доколкото му позволяваше тежестта на товара, свиркаше си с мелодията и си припяваше с тара-ра-ра-ра. Стигна до крайната цел и спря пред компания от няколко мъже в работни дрехи.
— Ехеее, хвърчиш, хвърчиш — потупа го приятелски единият от тях.
— Много си радостен нещо, в понеделник сутрин — подкачи го друг.
— Май си е починал хубавичко, хем и почернял — намигна на останалите първият. — На моренце ли беше?
— Мъхъ — потвърди момчето.
— Мнооого хубаво трябва да е било... Чак ти се танцува от радост.
— Дааа — призна си Огнян и допълни с усмивка: — И даже на песен на Хулио Иглесиас.
— Еее? — загледаха го в очакване.
Той, все така усмихнат, вдигна рамене.
— Ама разказвай де, няма начин да не си завъртял някоя мадама — разхилиха се онези.
Момчето вдигна вежди и направи жест с ръка, който зевзеците изтълкуваха като:
— Охооо, голяма работа, викаш, а? Ц-ц-ц...
— Чехкинка ли?
— Полякинка?
— Тц! — не благоволи да ги информира Огнян и се зае да разтоварва количката.
— Брех, да бях на твойте години — закани се най-възрастният и бръкна в джоба на работната си куртка, извади пакет БТ, тръсна го и постави една цигара в ъгъла на устата си. — Искаш ли? — предложи на хлапака.
— Не.
— Добре, ама на обед една биричка няма да ми откажеш! — вдигна пръст към момчето и доуточни: — Ей тъй, от мене, за хубавата работа на морето — изгледа останалите и се разсмя дрезгаво.
Онези се закикотиха и се заеха с разтоварването.
По пътеката се зададе забързан млад мъж със зализана прическа и мустаци, облечен в син халат, и отдалеч заговори:
— Ааа, бай Кънчо, да не виждам такива работи в склада — посочи цигарата в устата на възрастния мъж. — Нали знаеш какво е наказанието!
— Аз само така бе, Крумов, да я помириша, че ми се разшумя кръвта, ахахахаха.
Мустакатият поклати глава предупредително, после се обърна към Огнян:
— Ти ми трябваш, приятел! От днес си комплектовчик — обяви новоназначението му той.
— Какво е комплектовчик? — заряза разтоварването момчето.
— Събираш поръчките за материали от цеховете, аз ще ти кажа кои са твоите, попълваш исканията в три екземпляра, с индиго, после отиваш в склада на снабдяването, даваш им ги, те ти изнасят материалите, окомплектовате ги според исканията и ги носиш на онези, дето са ти ги поръчали — обясни набързо онзи.
— С електрокара ли? — почти подскочи момчето.
— Ммм — изкриви устни мустакатият. — За електрокара трябват специални умения и документ. Не може всеки... Изкарай курса към ПУЦ-а, нямаш грижи. Хайде!
— Е това е! — обади се някой от групичката мъже. — Изпуснахме го момъка от склада. Издига се.
— Сега кой ще търчи наоколо и ще ни развеселява?
— Бре да му се не види, първо в склада, после комплектовчик, утре на електрокара, а до края на ваканцията — заместник на баща си, ахаха — изгърмя възрастният и прибра цигарата. — Обаче бирата на обед си остава, да знаеш, да не ни забравиш, директорче! Като се нахраниш в стола, ела, ще те чакаме! Да доразкажеш за морето — смигна му подчертано.
— Хайде, че цеховете бързат материалите си — кимна с глава към изхода Крумов и поведе момчето.
Докато вървеше, Огнян се обърна два пъти към старите си колеги, които го изпратиха с усмивки.


--- сцена шестстотин седемдесет и пета ---
По същото време, кабинета на главния директор

— Много мислих как да проведа днешната оперативка и реших да карам по обичайния начин, като разговор с близки приятели, с повечето от които сме заедно от създаването на завода и си знаем, дето се казва, и кътните зъби — взе чашата си с кафе и пакета цигари от бюрото другарят Спасов и се подпря на перваза на прозореца, оглеждайки колегите си: петнайсетина мъже, насядали около заседателната маса, също с чаши кафе пред себе си и пепелници с димящи цигари.
Онези, които седяха с гръб към него, се обърнаха и всички го загледаха с любопитство. Той продължи:
— Командировката от миналата седмица беше една от най-странните командировки, откакто съм на този пост. Тръгнах към столицата с предложения, идеи и очаквания за съдействие и даже похвали. Обаче — запали цигара от пакета БТ и прибра запалката в джоба си — там не стана нищо такова. Не и по време на редовните заседания. Интересното се случи в двете банкетни вечери.
Колегите се понаместиха в столовете си, дръпнаха от цигарите, отпиха от кафетата и се приготвиха да слушат.
— Получих няколко крайно неприлични предложения — ухили им се директорът и отпи от чашата си. — Неприлични и тъй привлекателни, че разбутаха съня ми дотам, да се стряскам и да излизам на прозореца на хотелската стая да пуша цигара от цигара.
Колегите се разшумяха и се заусмихваха.
— Крайно време беше да се поразчупиш малко и ти, че срамиш гилдията — обади се червендалестият Генади и огледа околните, за да види ефекта. Те закимаха одобрително, а онзи, доволен, довърши: — Приел си, надявам се.
— Ааааах... — въздъхна театрално другарят директор. — Отказах ги. Всичките.
Генади го изгледа възмутено, а другарят Спасов вдигна оправдателно рамене:
— Няма как! За многото, което ми се обещава да получа, от мен се иска и да дам. А аз не съм склонен да плащам за нещо, което вече си имам в напълно задоволителни форми и количества.
Колегите са захилиха.
— Ти сега да се хвалиш ли си ни събрал тука? — обади се някой.
— И да се похваля, да — потвърди директорът, направи пауза, в която попуши, после даде нова информация: — Едно от предложенията, доста примамливо при това, беше за брак.
— А туй то!— вдигна театрално ръце Генади и огледа останалите. — Брак.
— Ми като не си носиш халката на пръста — подхвърли един от мъжете. — Тиха водица...
— Че той беше с жена си там — сети се друг един и се обърна към директора: — Абе, шефе, ти нали каза, че ще караш направо! — замига в очакване на подробностите.
— Поне хубава ли беше кандидатката? — не мирясваше Генади.
— И хубава, и многообещаваща — отвърна директорът, направи дълга пауза, бавно загаси цигарата си в първия пепелник, който му попадна, и обяви със сериозно изражение: — Петнадесет процента от чистата печалба при продажба на брака ни на цена за екстра качество! Навън, естествено, и срещу валута, чрез едно от новоизлюпените външнотърговски дружества — нова пауза. — Тези проценти само за мене! — отбеляза и добави: — За останалите съучастници — отделно. Сладка работа! Въпрос на няколко подписа и липса на маркировка на качествения контрол. Няколко чифта затворени очи и в следващия момент заводът, който от години се бори да намали брака до минимум, започва да отчита пред държавата неимоверни количества от него, а сладкото става кехлибарен медец... За някои от нас.
Мъжете бавно прибраха усмивките си.
Директорът ги огледа, пое дъх и изговори бавно:
— Моля онези от вас, които също са получили предложението и пушенето на прозореца не им е редуцирало бляновете за охолен живот и благосъстояние, да се чувстват свободни да напуснат тази оперативка — направи поредната пауза и допълни: — Защото в останалата ѝ част ще обсъждаме плана за действие срещу такива предложения, които ще зачестяват, както и срещу още по-сериозни опити за посегателства.
Ако се пренебрегнеше шума от кръстовището под отворените прозорци, в кабинета тишината можеше да мине за космическа. Няколко чифта очи се ококориха, няколко чифта вежди литнаха нагоре, няколко лица съчетаха първите две упражнения, няколко останаха безизразни. Общото между всички беше, че не смееха да се погледнат един друг.
Директорът изчака достатъчно дълго и когато се увери, че никой не възнамерява да напусне оперативката, каза с въздишка на облекчение:
— Чудесно! — отиде до бюрото си, остави чашата с кафе и съобщи: — Това ще го коментираме по-късно, сега друго: искат да ни приберат социалните фондове.
Лицата придобиха едновременно едно и също изражение.
— Как така да ни ги приберат?
— Как тъй социалните ни фондове, гордостта на завода!
— Така! — каза директорът. — Прицелили са се и щом веднъж са отворили приказка, рано или късно ще се задействат.
— Значи не ни стигат проблемите с материалите, сега и това... Какво става в тази държава бе?
— На теб кой ти каза, Спасов? Такова нещо не се обявява като точка в дневния ред.
Всички се обърнаха с любопитство към директора.
Другарят Спасов се изсмя, запали нова цигара и каза:
— Не че ви нямам доверие... — замълча и ги изгледа подред, всички издържаха погледа му, но той се ограничи да отговори: — Предупреди ме един... да кажем посветен, който обича да вдига наздравици и държи да знае, че го уважават. Освен това разчита да харесаме неговото предложение, макар да не е чак толкова съблазнително откъм проценти като другото.
— И кой иска фондовете? Кой? — стана от мястото си червендалестият колега и се подпря с юмруци на масата.
— Все едно, Генади — каза другарят Спасов. — Знаеш, че открай време в системата се дълбае с разни инструменти, от геоложки чукчета до земекопни машини. Една лека корекция в текстовете, едно невинно допълнение и фондовете ни си отиват.
— Ами че ония вече трябва да са се задействали, една седмица е минала — каза ядосано прошарен възрастен колега от края на масата, изправи се и хвърли обвинителен поглед към главния ръководител: — А ти се разхождаш край морето, вместо да ни събереш и да решим как да...
— Спокойно, колега Момчев! — ставайки от мястото си, мъж с тъмни очила с диоптър и сресана от дясно наляво коса прекъсна строго по-възрастния. — Вече са подготвени мерки по въпроса, които предстои да обсъдим.
— Ти пък как така си в течение, Костурски, нали сега ни го съобщава Спасов — все със същия нервен тон попита възрастният. — Вярно, финансов си, но да не би да имаш шесто чувство за новините?
— Още същата вечер, когато е получил информацията, Спасов ме уведоми с почти шифровано обаждане — ухили се Костурски. — И поръча да мислим с главния счетоводител възможности за спасяване на фондовете.
— И вие веднага седнахте и измислихте — каза подигравателно възрастният. — Сега, като дойде държавата да ни ги прибере, ще я плеснете през пръстите и ще ѝ направите строга забележка.
— Момчев — каза със спокоен тон другарят Спасов, — ако държавата беше фея хубавица, честна дума, щях да я изведа на ресторант, да потанцуваме и да се разберем с две приказки, като големи хора. Обаче не е. За съжаление. Затова нека не се занимаваме с нея, а да дадем думата на финансовия ни директор Векил Костурски.
— Аз на ония там няма да им дам нашето си! — зачервен и сериозно ядосан, колегата Момчев удари с юмрук по масата. — Създадохме фондовете и ги поддържаме още от самото начало, откакто преди деветнадесет години малката работилничка стана завод. Тръгнахме с малко, да подпомагаме работниците и да привлечем нови. Работихме допълнително, борихме се, да могат днес хората ни да ползват удобства и с това да сме примамливи за младите. Да се разширяваме и да дърпаме напред... Всички, които се изучиха, останаха при нас и са доволни. С условията и придобивките, които се предлагат, работниците реално живеят в завода и си имат всичко — и ведомствени жилища в близост, и децата до едно са настанени в яслите и градината; цените в работническия стол са допълнително занижени с четиридесет на сто от цената на СП „Столове“, такива цени си позволяват само МНО-то; закуски се разнасят по работните места на бременните жени, имаме лекарски кабинет с трима лекари и три сестри, киносалон, фризьорски салон, хранителен магазин със специални цени, библиотека със седем хиляди тома литература, строим новия спортен комплекс, отборите ни са национални първенци в работническите спартакиади, ами репетиционната зала, ами хора, танцовия ансамбъл, художествената самодейност, естетическия кафе-клуб, клуба за ТНТМ; ами модерно обзаведения професионално-учебен център за четиристотин курсисти... Ами почивната станция... — изтри челото си с ръка мъжът. — Превърнахме комбината в един цял град, да е удобно и приятно за всички, да спестим време и грижи на семействата... — млъкна, разкопча още едно копче на ризата си, превъзбуден от речта, зачервен и изнервен.
Другарят Спасов се приближи до него и сложи ръка на рамото му:
— Това е истината, Момчев. Всички мислим като тебе.
Възрастният отново поде:
— Каквото си е за държавата, тя си го взима. Никога нищо не сме ѝ поискали, никога не сме хленчили по вратите им на ония. Хвалят се с нас, развяват ни като знаме под носа на западняците... Допълнителното сами си го изкарваме от помощното стопанство и цеха за ширпотреба. И щом е тъй, ще си го харчим за нашите си хора. Няма да го дам на някакви хайдуци, да хвърчат със самолети из цялото кълбо, да разхождат по него разните си... секретарки, да им купуват апартаменти и коли, сетне да ми се надуват на мене и да си придават важности под лозунгите. Ай си... — махна с ръка, вместо да довърши думичката, и продължи: — Всичко кривят и развалят. Не ги ли знам аз синковците? Не ги ли?..
— Успокой се, Момчев — потупа го внимателно директорът и го подкани да седне на мястото си, онзи запали цигара, а ръководителят продължи: — Всички сме еднакво разтревожени от заплахата да изгубим фондовете. Която заплаха, разбира се, може да се окаже празни приказки, подхвърлени в пиянски разговори. Но абсурдите, които наблюдаваме в последните години, категорично предупреждават да сме подготвени и нащрек — другарят Спасов замълча, присви очи и се загледа някъде през пердето. — Говори, Векиле!
— Знаете, че най-сигурно се спасяват едни средства като се похарчат — без прелюдия започна сресаният от дясно наляво мъж с тъмни очила с диоптър, и се подпря на масата. — Ей тука вътре — посочи папката пред себе си — с главния счетоводител подробно сме описали къде и как можем да наместим наличните, без да се стискаме. Не че сме от стиснатите, но беше хубаво да си имаме настрана нещичко извън онези четиристотин и петдесет хиляди годишен разход за изброените от Момчев благинки. Щом се наложи обаче, ще наместим и жълтиците по най-бързия начин... — обърна се към прошарения колега и каза: — Ти да не мислиш, че ми се дават на ония! Свидят ми се и то повече от на тебе! Планираното за разходи няма как да ни приберат засега, но другото... — огледа колегите си, които пушеха мълчаливо и слушаха, и спря поглед на другаря директор: — А пък ако решат, че новостроящият се спортен комплекс с басейн, киното, учебният център и другите подобни не ни трябват и че сме станали големи гъзари, то тогава вече ще трябва да я заведеш на ресторант, Спасов, феята партия. Или феята държава ли беше... — разтегна устни в тънка усмивка, направи пауза, след което заключи: — Защото срещу такива решения сме безпомощни.
— Ооо — ухили се широко другарят Спасов, — помощ ще ни бъде предложена и то съвсем скоро след това съвещание, сигурен съм — хвърли най-общ поглед към участниците в сбирката и веднага се върна към папката на колегата: — Чети сега, да видим какво сте измислили!


--- сцена шестстотин седемдесет и шеста ---

Докато вътре течаха разговорите, в стаята на секретарката Парушева влизаха хора, понесли папки и купчини листи, и биваха любезно отпращани.
— Днес оперативката ще продължи дълго.
— Ама как така оперативка без нас — нервираше се ниско подстриган младеж с очила и стегната до краен предел вратовръзка. — Толкова задачи стоят за решаване пред заводската комсомолска организация, имаме въпроси и искаме да ги изложим и да се посъветваме за...
— Ще се посъветвате — обеща му Парушева, — но по-късно.
— Не може по-късно — почти тропна с крак младият комсомолец. — ДКМС не търпи отлагане на задачите. Следобед има окръжно заседание и аз трябва да знам...
— Допитайте се до партийния секретар! — каза строго Парушева.
— Затова съм тук — кимна към вратата на директорския кабинет онзи.
— Днешното съвещание засяга само икономически въпроси и партийната група не присъства. С нея някой от заместниците ще проведе оперативка утре.
Младежът премигна зад очилата, направи крачка напред и каза предизвикателно:
— Че откога икономическите въпроси на завода се разглеждат отделно от партийните?
Парушева вдигна високо вежди, изгледа активиста и каза със суров тон:
— Със сигурност отпреди да ви приемат в комсомола — замрази погледа си върху лицето му.
Онзи сви перки, обърна се кръгом и с категорична походка напусна стаята.
Жената дълго гледа затворената след него врата, после поклати глава и вдигна телефона, който настойчиво звънеше.
— Кабинета на главния директор... В момента не е възможно... Ааа, вие ли сте, другарю Паламарски... Да, както е уговорено, следобед в пет другарят директор ще бъде при вас за провеждане на месечното заседание... Да... Да... Да, знае за проблемите с извозването на готовата продукция от цеха във вашето село... Добре, да... И на вас.
Жената затвори и апаратът иззвъня наново.
— Кабинета на главния директор... В момента не е възможно...


--- сцена шестстотин седемдесет и седма ---
Обедната почивка

В дългия седемдесет и пет метра цех, оборудван с четири реда машини, работни маси, конвейер, плотове и стелажи, отрупани от една страна със заготовки, от друга с готови изделия, нямаше жива душа. Вентилацията шумеше монотонно, слънчевите прозорци на скосения таван освежаваха атмосферата без да внасят топлината вътре, някъде отдалеч се чуваше радиоточката и слабо доловимо потракване на шевна машина.
— Ехоо — озърна се Огнян, вървейки по пътеката между две редици машини, понесъл на рамо навит на обръч кабел, с висящ разклонител в края му, и отворена бутилка бира в свободната ръка. — Фюуу у-у-у-у...
Никой не му отговори. Момчето изброди цеха по дължина и когато потракването на шевната машина се чу съвсем близо, сви зад една висока работна маса и надникна.
— Ейии! — зарадвано каза то. — Имало живи хора.
На машината за шиене на кожа съсредоточено работеше другарката Невена Добромирова и изненадано вдигна поглед към новодошлия.
— Здравейте! — ухили ѝ се Огнян.
— Здравейте! — отвърна му тя, издърпа изделието, върху което работеше, отряза конците, остави го настрана, скръсти ръце върху машината и зачака момчето да говори.
— Вие тук ли работите? — огледа се то наоколо.
— Не, тук се забавлявам допълнително. Слизам само в почивката и след работно време.
Огнян я гледаше с очакване да доразкаже, но тя замълча и той продължи:
— Аз нося един разклонител...
— Виждам — погледна навития кабел, висящ от рамото му тя, после кимна към бутилката бира в лявата му ръка: — Не сте ли твърде млад да пиете от обед?
Момчето прихна и обясни:
— Бившите ми колеги от склада за готова продукция настояха да ме черпят бира и не ме оставиха на мира докато не пих с тях. Само няколко глътки — реши да се оправдае, — после някой ми набута тоя кабел в ръцете и поръча да го донеса тук.
— Защо бивши? — полюбопитства жената.
— Защото от днес съм комплектовчик и вече не съм в склада за готова продукция — каза гордо той.
— Издигате се! — похвали го тя.
— Май да. Знаете ли какво прави комплектовчикът?
— Комплектова.
Момчето кимна и допълни:
— И кара електрокар!
Жената вдигна вежди впечатлена.
— Къде да оставя разклонителя? — огледа се Огнян, после махна с ръка: — О, вие пък не работите тук...
— Остави го долу! — мина изведнъж на „ти“ Добромирова и посочи пода до себе си. — Като приключат с обяда колегите и се върнат, ще им го дам.
Огнян остави бутилката до машината за шиене и подпря кабела на крака на високата работна маса.
Младата жена извади от очукания шкаф под машината една пластмасова туристическа чаша и я сложи до бутилката бира:
— Може ли малко?
Огнян изтри ръце в работните си панталони и напълни чашата.
— Наздраве — чукна пластмасата в стъклото Добромирова и отпи няколко глътки.
— Наздраве — ухилен, хлапакът отпи от бутилката, позавъртя се, поогледа се и подкара другарски: — Какво шиеш?
— Детска чантичка. Модна.
— Може ли да видя?
Жената му показа свързаните с тегел две различни на цвят парчета кожа, момчето ги разгледа и ѝ ги върна:
— Това още не е чантичка.
— Не е — съгласи се тя и допи съдържанието на чашата, след което я протегна за още.
Момчето ѝ наля, а в това време тя извади от същия шкаф готов модел в тъмносиньо и алено с катарамка и дълга дръжка, захваната с две метални халки.
— Това е другият вариант.
Огнян взе чантичката и любопитно я заобръща в ръцете си. Изпробва закопчаването, подръпна дръжката и каза:
— Ти и шивачка ли си, освен художничка?
— Човек е това, което му се прави в момента — отвърна тя и отпи.
— Изглежда като истинска — каза възхитено той и побърза да се поправи: — Като купена, искам да кажа... Ъ-ъ... Много е хубава — върна ѝ чантичката.
— Мъхъ. Добре се получи. Заповядай, седни! — посочи му дървена макара.
Огнян седна и се приготви да довърши бирата си.
— Не я пий докрай, има боклуци на дъното — предупреди го жената.
— Знам, не ми е за първи път — каза той, отпи и остави бутилката на пода.
— Сестра ти кой клас е? — попита Добромирова.
— Пети за шести, защо?
— Ще ѝ я занесеш ли? — подаде му чантичката отново. — Да направим един експеримент. Нека я поноси, да чуе мнението на приятелките си и да ти каже. И своето мнение, разбира се. Много е важно да знам как я намират момиченцата. А? Ще ми направиш ли тази услуга?
— Ще ти направя. Но сестра ми е на лагер, няма да я има до края на седмицата.
— Мммм — каза разочаровано жената, допи бирата от чашата си и я дръпна встрани. — Жалко.
— Но мога още довечера да я покажа на момичетата от нашата тайфа — сети се той, щастлив да помогне.
— Тц! — намуси се Добромирова. — Те са на твоята възраст.
— Ами да.
— Големи са вече, няма да проявят интерес.
— Може да проявят.
— Няма! — отсече тя.
— Както кажеш — вдигна примирително рамене той и стана. — Е, ще тръгвам. Като се прибере сестра ми, ще мина да взема готовите модели, да проведем експеримента.
— Хубаво — ухили му се тя. — И благодаря за бирата!
— Моля — отвърна ѝ с усмивка той, взе бутилката от земята и заобиколи високата работна маса.


--- сцена шестстотин седемдесет и осма ---
Следобед, къщата на баба Веска и дядо Спас

— Спасе... Спасе бе!
Баба Веска, надвиснала с нож и омазнени ръце над мъжа си, който спеше на канапето във всекидневната, наврял глава в радиото, се опитваше да го разбуди.
— Спасе, стани!
— Хийии! — извика мъжът, който с отварянето на очите си съзря ножа над себе си. — Ко прайш ма, Весо!
— Уф, че ме стресна бе, пфууу... — плю три пъти в пазвата на домашната си роба бабата. — И да се събудиш като хората не можеш!
— Махни тоз нож от мене! — бутна ръката ѝ дядото и стана. — Защо ме ръчкаш, тъй хубавичко си спях.
— Бончо Кюспето те търси — съобщи му жената.
— Ми що не влезе?
— Не ще! Мъкне на колелото си туба с нафта и отива нанякъде, каза да излезеш, да ти кажел нещо за турнира довечера.
— Затуй ли ме събуди, зарад тоз... Пхейии, да го котките ядат. Не стига, че не я умее таблата — нахлузи чехлите си и се замъкна до входната врата, откъдето се провикна: — Думай бе, серсемино!
Дядото с колелото и тубата нафта отвън, пред портичката, звънна приветствено няколко пъти със звънчето, ухили се и извика:
— Тренираш ли, тренираш ли, Спасе? Или само сънуваш... Мухахаха... — забута колелото и се изгуби надолу по улицата.
— Ъфф! — махна с ръка след него дядо Спас и се захили: — Треперят му гащите и идва да ми разбутва душевното равновесие, барем така постигне няколко часа спокойствие — погледна часовника на ръката си. — Ще го отвъртя довечера на табла! Да не може три дена да спи от мъка — влезе си вкъщи и се запъти към канапето, когато видя жена си да приготвя в тенджерата голяма птица.
— Хийии! Веске! Да не си заклала Картичка, юрдечката ми! — опули се зад очилата той.
— Мъ-ъ — кимна бабата. — Ще правя Картичка гювеч! По шопска рецепта. Докато я гледах да си плава в басейнчето, ми се дощя да я наготвя.
— Акъл имаш ли ма, Весо! — извика стреснато дядото и забърза към прозореца на кухнята, който гледаше към задния двор с курника.
Там, зад телената оградка, в широко каменно коритце пълно с кална вода, щастливо се киснеше и се попръскваше с крила бяло-кафявата юрдечка Картичка.
— Уффф — въздъхна облекчено дядо Спас и се върна при жена си. — Що прайш тъй? Знаеш, че туй животно ми е много свидно.
— Знам. Затуй, като му дойде редът, ще ти го наготвя с боровинки — обеща важно баба Веска.
— Много си зла! — нацупи се дядото. — Кюспето не можа, ама ти ми разстрои равновесието.
— Аз пък знам, че като си крив, пò ти върви зарът — каза успокоително бабата.
— Да, да! Ти ще си виновна, ако загубя довечера — завъртя се край жена си, която напълни тенджерата с вода и я сложи на печката, а той кимна към съда: — Коя е вътре?
— Давидка — отвърна хладнокръвно баба Веска.
— Вечна ѝ памет — вдигна очи нагоре дядото. — Голяма кокошка беше.
— Голяма и дърта! Ще изгори ток за три Картички.


--- сцена шестстотин седемдесет и девета ---
Завода, по същото време

На меката врата, от ония врати, на които не можеш да почукаш, освен на касата им, стоеше месингова табелка:

Зам. директор
финансови въпроси

Вътре в кабинета, облицован като вратата, работеха върху листи с таблици другарят Спасов, седнал на стола зад бюрото, и финансовият директор Векил Костурски, надвиснал над главата му.
— Толкоз! — каза главният директор Спасов, свали очилата от носа си и ги хвърли върху листите с таблиците. — Повече от това наистина не може да се измисли. Ако се наложи да реагираме бързо, това е окончателният план.
— Дано не се наложи — поклати глава финансовият, изправи се и се облегна на стената.. — Останаха едни левчета тука. Дай да им намерим мястото и на тях.
— Сърцето ми се разкъса от алтернативни харчове — намръщи се другарят Спасов. — Не ми се мисли повече. Ще сляза сега да се завъртя из цеховете, да си почина при традиционните проблеми.
— Един телевизор пари — каза Костурски.
— Какво?
— Толкова остават — кимна към листите на бюрото. — Не щеш ли да си имаш в твоя кабинет?
— Майтапиш ли се — подпря уморено глава на ръката си главният. — Само телевизор ми е кусурът.
— Къде можем да поместим един? Цветен — продължаваше да разсъждава Костурски. — В кафе-клуба за отдих и естетика! — сети се изведнъж и допълни радостно: — Ами да! Ще му заспи като конгресна значка на ревер.
— На твое място не бих пипал кафе-клуба — замасажира челото си другарят Спасов.
— Що бе? — ентусиазира се другият. — Я чакай да се обадя на онази, отговорничката, от художествения отдел — вдигна телефона, — как се казваше, онова хубавичкото, Снежанката?
— Добромирова.
— Да, Добромирова. Ей сега ще я зарадвам.
— Съмнявам се, че ще я зарадваш. Ако искаше да сложи телевизор в клуба, щеше да го предвиди в проекта, щом не е, значи там не трябва да има — изказа се другарят Спасов. — И аз не мисля, че на клуба му трябва телевизор. Остави таз слушалка и мирясай. Телевизор — махна с ръка пренебрежително.
— Само гледай как ще се зарадва, като чуе, че искаме да им купим...
— Ааа, не! — прекъсна го главният. — Не искаМЕ! Ти искаш и ако обичаш, не намесвай името ми!
Костурски направи физиономия и се зае с телефона:
— Йовче, свържи ме с Добромирова от художествения, моля ти се — облегна се на стената, сложи ръка на кръста и зачака със слушалката на лявото ухо. След малко заговори: — Ало? Добър ден, колежке Добромирова, Векил Костурски... Мислех си, как бихте погледнала на идеята да поставим цветен телевизор в кафе-клуба... — рязко отдръпна слушалката от ухото си, после я върна: — Не ли?.. Защо? Категорично? Все пак си мисля, че би било подходящо... Не е подходящо? Е, щом така смятате... Да, няма да разваляме атмосферата с телевизори, разбира се, както кажете. Добре. Така е, да... Точно така е, права сте... Ако ви трябва нещо, винаги можете да разчитате на моята помощ... И на вас приятна работа — постави слушалката на апарата, намести тъмните си очила и обяви: — Отряза ме със замах колежката.
Другарят Спасов се хилеше самодоволно:
— Нали ти казах да не пипаш кафе-клуба! — прекара ръка по челото и лицето си, после прибра усмивката и каза: — Векиле, нещата са наистина много сериозни и искам от всички ви повишено внимание към всеки документ, който пристига или напуска завода. Добре следете думите и запетайките, вниквайте в смисъла на всяко изречение, защото... — млъкна и извади пакет БТ.
— Пуши от моите бе! — кимна към пакета CAMEL пред него Костурски.
— Не ща! — прибра очилата от бюрото в джоба на фланелката си главният директор и стана. — Ще вървя. Трябва да помисля върху някои важни неща, които очаквам. После заминавам за съвещанието в онова село, кой знае колко ще продължи и то, може да замръкна.


--- сцена шестстотин и осемдесета ---
Късно същата вечер

Бежовата лада, обърнала гръб на залеза, пътуваше по шосето, простряно между високи слънчогледи вляво и ниско ожъното златно поле вдясно.
Облегнал лакът на отворения докрай прозорец, с подпряна на дланта глава, другарят Спасов управляваше уморено с една ръка и едва петдесетина километра в час. По безлюдния път насреща се зададе светлосин москвич и пресветна няколко пъти с фаровете. Другарят Спасов вдигна глава от дланта си, благодари с леко помахване за предупреждението, изправи се в седалката и постави две ръце на волана.
Скоро се показаха жълт мотор, спрян на банкета, и униформен с лента КАТ на ръката, който остави ладата да приближи съвсем, взирайки се в номера ѝ, и в последния момент вдигна палката.
— По дяволите, сети се — изруга тихичко другарят Спасов, даде мигач и отби, като спря между мотора и една бледобежова шкода, вероятно също спряна за проверка.
— Добър вечер, старшина Радостинов — поздрави и се представи катаджията, вдигайки ръка към шапката си, и когато водачът на ладата се наведе към жабката, допълни: — Документите ви не са нужни, другарю, моля, слезте и изчакайте при онази кола — посочи шкодата.
Другарят Спасов излезе навън, затръшна вратата, огледа се наоколо и закрачи към шкодата, през стъклото на която се виждаха вътре два силуета. Когато стигна, предната дясна врата се отвори и от колата излезе тантурест мъж към шейсетте с цигара в ръка, облечен в костюм и вратовръзка и се ухили широко:
— Здравей, Спасов! — затвори вратата и бавно приближи. — Дълго заседание беше в онова село, наложи ми се да чакам.
— Трънковилски — отвърна на усмивката директорът и се обърна към милиционерския мотор, който шумно запали, набра бързо покрай тях и се изгуби далеч по шосето.
Край пътя останаха само ладата и шкодата, с шофьора вътре, и двамата мъже отвън.
— Впечатлен съм! — Спасов кимна в посоката, в която замина мотористът.
— Ехехе — разсмя се доволно Трънковилски, дръпна от цигарата и каза: — Получих съобщението ти, моето момче.
— Не беше съобщение — уточни другарят Спасов.
— „Помощ ще ни бъде предложена и то съвсем скоро след това съвещание“, нали така си казал сутринта.
— Така казах. И ето че проверката за присъствие на ваши елементи в най-тесния ми служебен кръг даде резултат.
— Това може да не е никаква тайна за тебе, стига да пожелаеш.
— Харесва ми да е тайна — извади пакета БТ от джоба си директорът, запали и се подпря на задната врата на шкодата.
По-възрастният застана до него и двамата запушиха мълчаливо, загледани към хоризонта над златната ожъната нива.
— Заваляха предложенията около тебе, а? — започна Трънковилски. — Кое от кое по-директни и привлекателни.
— Интересуват ме фондовете — заяви директно Спасов. — Колко вероятно е да бъдем ограбени?
— Радвам се, че вече ми имаш доверие и се допитваш — разсмя се възрастният.
— По-скоро ви използвам.
— Ти мене, аз тебе... — въздъхна театрално онзи. — Още тогава, на онази сбирка на вилата, ти казах, че ние с тебе много си приличаме и мислим съвършено еднакво. Но ти реши, че съм враг на системата и стоя извън нея... Дано си се убедил, че всъщност... аз съм самите ѝ основи.
— Може — съгласи се Спасов. — След всички дребни номерца, като накисването заради ОКДНК и светкавичното наказание, вярвам, че е така.
— Ааааа, не! — възмути се Трънковилски и размаха цигарата. — Това не е моят стил. Някой, дето хич не те обича, те е накиснал. Аз чак с такива „дребни номерца“ не се занимавам.
— Ами онова с досиетата? — изгледа го по-младият.
— Ехехехехех — гръмна в тишината на полята смехът. — Ама ти много ми се обиди за ония папки с информация за тебе, а?
— Обидил не е точната дума. Погнусил е по-правилно.
— Няма как, моето момче. В нашата практика си имаме едни простички тестове, през които задължително минават всички наши хора. Вярно е, бунашка работа са, но показват много за човека отсреща — изгледа го и продължи: — Знаеш ли, че повечето кандидати се провалят точно на досиетата? Хехе... Пък ти направо побесня... Ехехе, приеми го най-сетне от добрата му страна, от оная вечер жената ти спи по-спокойно.
— Винаги си е спяла спокойно.
— Не, не! Бъди сигурен, че оттогава е още по-спокойна.
Другарят Спасов не каза нищо и Трънковилски заговори:
— Това за фондовете на завода беше изненада за мен. Но ще разберем откъде идват мераците, не се безпокой.
— Аз се безпокоях, че идват от вас.
— Ех, синко... Ти изобщо не щеш да вярваш, че в цялата лудост, която се задава, аз стоя с всичките възможности и сили срещу безумствата и алчността. Същото, което ти се опитваш да правиш на твоето си ниво, при това сам. На една страна сме. Но не става сам, Спасов. Никой солист не е надпял ансамбъла. Аз съвсем отговорно ти предлагам мястото до себе си. Опитах се да те дръпна още преди години, когато те поканих в министерството, ти отказа. Предложих ти го и на онази среща, ти се отнесе с пренебрежение. Сега ще ти го предложа за трети път.
Другарят Спасов се обърна към мъжа и каза тихо:
— Едно не мога да разбера, защо полагате толкова усилия, при това лично, заради един единствен човек.
— Защото мераклиите са много, Спасов, но са все алчни и нетърпеливи. А на мене ми трябват лидери, които да запазят умереност и интелигентно да ръководят хората си, като правят тъй, че самите водени да искат да следват точно този човек и да му вярват. От другите имам в изобилие... Ама не стават. Те вършат добра работа по ниските и средни нива, но не са за най-горе. За редки екземпляри като тебе мога да положа и повече усилия, макар че точно в твоя случай не ми е нужно. Ти, с начина си на работа и разбирания, и сега работиш за мене. Ти пазиш завода, а аз искам точно това. Когато дойде моментът, ще си го получа читав и докато ти си там, ще спя спокойно, също като жена ти, понеже ти познавам личното досие, ахахаха...
— Все говорите за някакъв момент, който чакате с трепет, а на мен добрите очаквания ми изглеждат лишени от логика. Кога и как го мислите да настъпи този момент? Какво точно ще се случи след него? Разбирам, че е момент, в който сегашните правила ще се обърнат, а това би довело единствено и само до загуба на пазари, което ще събори производството ни. Какво ще правите тогава със стабилния само в определени условия завод, който няма как да остане такъв, когато те станат други? Щом знаете какво ще се случи и се стремите към него, това означава, че вие сам участвате в подготовката му, друго обяснение не намирам за вашето усърдие, откъдето следва и другото, че сам ще бъдете виновен при евентуален провал.
— Браво! — разсмя се възрастният. — Обичаш по свой собствен начин да стигаш до нещата — обърна се към по-младия и го загледа в очите: — Спасов, аз не ти предлагам просто да ръководиш завод след обръщането на правилата, аз ти предлагам място на първа линия, когато историята се създава. Не е ли това, за което будно съзнание като твоето мечтае?
— Истината, другарю Трънковилски, е, че будното ми съзнание винаги е мечтало да отглежда кокошки в някое тихо, свежо, зелено селце, с мирни съседи, които не досаждат; росни утрини, ярко слънце и огромно синьо небе. Аз съм химик. Историята никога не ми е била голяма сила, което ми забранява опитите да я променям.
— Разбирам, че за трети път ми отказваш — каза разочаровано Трънковилски.
— Правилно ме разбирате.
— Е, тогава — подаде ръка Трънковилски и другият я прие. — Знай, че винаги съм насреща, ако имаш нужда, Спасов!
Онзи кимна, възрастният влезе в шкодата и тя незабавно потегли в посоката, в която изчезна и моторът.
Останал сам насред пустото шосе и нивите, другарят Спасов, без да бърза, се върна при ладата, седна зад волана и понечи да запали, но размисли. Излезе отново навън, подпря се на задния капак и се загледа към небето на запад, което залязлото вече слънце беше зачервило за лека нощ.
Един трактор се влачеше бавно и шумно и когато стигна до ладата, ухилено, добродушно мъжко лице се подаде през прозореца и извика:
— Проблем ли имаш, шефе?
— Не знам — каза с усмивка, повече на себе си, другарят Спасов.
— Искаш ли да те изтегля до града?
— Благодаря! Ще се справя! — извика директорът и махна с ръка, показвайки му да продължава.
— Да не останеш цяла нощ на пътя сам, я мине някой вече, я не — поклати глава предупредително трактористът, прибра се в кабината и тежко продължи напред.

Другарят Спасов седна в колата, запали двигателя, пусна радиото и потегли след трактора, на който помаха с високо вдигната отвън ръка, когато го изпревари.

Край на осемдесет и трета серия

Някои важни уточнения:
1. Първата песен е Pobre diablo на Хулио Иглесиас.
2. Втората песен е Cosa sei на Рики е повери.
3. Случките около заводските проблеми са измислени и зад героите не стоят реални хора.
4. Кадър от сцена шестстотин седемдесет и девета:
Осемдесет и трета серия "Оперативката" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Айви (23 август 2015 12:47)

Серията е повече като "за възрастните", но въпреки това е чудесна!  hiphip 

Не ми харесва обаче положението около другаря Спасов...  hum-hum 


 
 
№2 от: Frangata (23 август 2015 17:45)

Пустият му Трънковилски, навърта се като вълк покрай овча кошара около китния завод на др. Спасов.

angry




--------------------
 
 
№3 от: Цветелина (23 август 2015 21:51)

Остана ми едно такова гадно чувство след като "изгледах" серията.  sad Като че ли идва краят на филма, "безкрайното" детство май взе да свършва, заводът ще се приватизира и на децата ще им се наложи бързо да порастнат. 

А колкото да предателите около др. Спасов, струва ми се, че май ще да е др. Векил Костурски, не за друго, ами защото пуши CAMEL - шефът му пуши БТ, а той CAMEL - сигурно от Корекома.

 




--------------------
 
 
№4 от: Цонка (23 август 2015 23:05)

Еее, чак пък край на филма заради малко дертове wink Нали трябва да се редуват нещата, за баланс. Пък че краят му ще настъпи преди безкрая, това е сигурно, но обещавам да бъде отразено още в заглавието на серията: "Финална серия". А вътре първото изречение ще бъде "Тридесет години по-късно" - примерно тридесет де pionerche 




--------------------
 
 
№5 от: anni (24 август 2015 20:42)

Ми на мен серията ми харесва, защото видяхме как се решават проблеми на високо равнище, защото Добромирова ми стана по-симпатична, защото се притесних за Картичка и защото Спасов е неотразим. И освен това Нелчето, като мен обича приказките на Пушкин. Благодаря, Цоне, надявам се финалния епизод да е само заглавие в главата ти!




--------------------
 
 
№6 от: 9585 (25 август 2015 09:28)

Едно от любимите ми неща ПРЕДИ е как навсякъде се пуши  smile 


 
 
№7 от: Frangata (25 август 2015 11:30)

Цитат: 9585
Едно от любимите ми неща ПРЕДИ е как навсякъде се пуши

Скоро гледах няколко серии от "Произшествия на сляпата улица". Там Наум Шопов и Светослав Пеев, в качеството си на милиционери-следователи, постоянно припалват, черпят се един друг с цигари, търсят кибрити, понякога искат такива от заподозрените, като идат на местопрестъплението първата им работа е да се бръкнат за цигари и да запушат (ако са ги свършили се отива до близката будка и се купуват), попийват конячета и кафенца в канцеларията (от портрета на стената одобрително ги гледа Георги Димитров с лула в устата), винце в ресторанта, тия дето ги разпитват като свидетели и те пушат здраво; понякога Наум Шопов го играе, че ще се отказва от пушенето, което води до това, че през половината епизод се разкарва с незапалена цигара в уста, която предварително е изпросил от колегата си, но върхът на всичко беше, когато в една от сериите отиде във Франция, в Париж, и заедно с френския следовател (всъщност полски актьор) отидоха на оглед в празното жилище на убития в България французин, чието убийство разследваха, и минавайки покрай една масичка с бутилки, рече нещо такова: "Никога не съм мислил, че има толкова марки уиски.", на което френският полицай отвърна: "Апропо. Бихме могли да пийнем по чаша от запасите на господина." Тоест от питиетата на жертвата. Тъй и тъй е умрял, защо да отиват зян хубавите напитки...

lol




--------------------
 
 
№8 от: Цонка (25 август 2015 13:16)

Много се пушеше наистина. Нашите и двамата. Прибират се от работа заедно и се захващат за БТ-то и рапаните пепелници. Редовно ме пращаха за цигари, затова цените от 0,90 за пакет и 1,20 за кутия БТ просто владеят спомените ми. Но иначе на нас със сестра ми ни обясняваха строго, че не бива да пушим, докато подръпваха с наслада от цигарите си xaxa2 На сестра ми баба ми й даваше пари за цигари, после един ден я изклюкари на баща ми. Беше интересно gag Бяха я хванали в техникума, сестра ми де, не баба ми, да пуши и я завели при директора. Той я питал: "Вашите пушат ли?" "Да" - отвърнала тя. "Тогава няма какво да говорим повече" и я пуснал по, живо по здраво.
А на мен баща ми, в гимназията бях вече, ми разясняваше проблема с пушенето така: "Да седне една жена в заведение, да сложи пред себе си една кутия хубави цигари, с една хубава запалка, да си запали с конячето или кафето... Ето на това викам аз хубава гледка, всеки мъж ще възхити. Ама да ми пали цигара от цигара..." lol Голям сладур беше той, разбираше ги тия работи, но за съжаление си отиде само на 56. Накрая беше изоставил и конячето, и кафенцето, и цигарите, но не помогна.




--------------------
 
 
№9 от: Зико (25 август 2015 15:14)

Цитат: Frangata
Скоро гледах няколко серии от "Произшествия на сляпата улица"

Не е ли „Произшествие на тихата улица“ по книгата на Павел Вежинов? poches 


 
 
№10 от: Frangata (25 август 2015 16:47)

Цитат: Зико
Не е ли „Произшествие на тихата улица“ по книгата на Павел Вежинов?

Да, ама сериалът се казва така, както съм го написал: http://tinyurl.com/o736r59

read




--------------------
 
 
№11 от: kitten (28 август 2015 19:15)

Цонче, понякога не мога да намеря време да "изгледам" сериите, но винаги, когато успея, се възхищавам на таланта ти. bravo2 




--------------------
 
 
№12 от: tivesto (6 септември 2015 19:48)

Еееееее, след осемдесет и три епизода на любимия детски сериал, за първи път ми се наложи да "изгледам" новата серия със закъснение от точно две седмици. Ама така е: Работа... оперативка... работа... оперативка... и времето отлетяло!

Проблемите на възрастните не търпят отлагане! Въпреки всичко и в най-сериозния момент, сценариста вмъква смешни и забавни сцени! Това е един брилянтен баланс между прекрасния свят на децата и напрегнатото ежедневие на възрастните. Между доброто и злото, веселото и тъжното, миналото и настоящето...

Всяка една нова серия е подарък, който ни е дарен на всички от махалата. Благодаря на Цонето за труда и огромния талант, с които ни радва! hi 

в. и. д. критик на НД: Филмарион Критикарски




--------------------
 
 
№13 от: Цонка (6 септември 2015 19:54)

Хех, таман влизам да зареждам новата лента и чета това. Филмарион... wink




--------------------
 
 
№14 от: Anakin Skywalker (8 септември 2015 16:34)

Много хубава, но и много сериозна серия. За възрастни! no  Значи ли това, че Детството си отива..?.. neznam 




--------------------
 
 
№15 от: Цонка (8 септември 2015 21:04)

Цитат: Anakin Skywalker
много сериозна серия. За възрастни! Значи ли това, че Детството си отива..?
Да. В края на краищата май това значи. Сериалът "Безкрайно детство", не Детството!
______________
Другарчета,
Секунди след като пусна този коментар може би ще съжаля за това, но ще поема риска.
Отдавна усещам, че не ви допадат историите на възрастните, понеже сериалът е детски и сайтът е детски и изобщо всичко трябва да е детско, но все не можех да се сдържа и да въртя нещата само около децата. Просто се пада някъде извън семплата ми женска логика. Възрастните присъстваха в моето детство и то натрапчиво, с всичките си ежедневни служебни и лични проблеми! Ама с всичките! Ако огранича другаря Спасов, Нелчето и останалите възрастни до положение "Добър вечер, изпитаха ли те днес, колко ти писаха, гладен ли си?", то ще бъде равносилно на това, да ги извадя от сериала. После да махна и завода и всичко да стане като... ако сте чистили грубо шум от някакъв звуков файл, остава нещо като нищо, уж основното, пък звучи различно. Много мислих какво точно е редно да предприема, понеже се усещам как самата аз започвам да се овъзрастявам и нямам контра. Явно е естествен процес. И за да не изпадна в положение да ви стана свръх досадна и да ви скапвам настроението с измишльотините си, смятам съвсем отговорно в осемдесет и шеста серия да забия флагчето за финал. Давам си сметка, че ми идва в повече многото емоция, която ми струва писането, затова мирно и кротко ще му турим края, пък някой ден, може да си измислим нещо ново и по-интересно. Знам, че ще има разочаровани, ще има и доволни. Хубавите думи, безбройни, които сте ми изписали са... какво да ви кажа, велико удоволствие и радост, но не са движещата сила. Тягата я дават емоциите ви, а аз не ги усещам положителни, разбира се изцяло по моя вина, което за мене е много сериозен знак, че е дошло време. Затова поемам отговорността и взимам гореспоменатото крайно решение.
Моля ви, не коментирайте, предварително знам какво ще ми кажете и ви благодаря, но недейте, и без друго ми е трудно.




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?