Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2021    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Февруари 2021 (6)
Януари 2021 (9)
Декември 2020 (6)
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесет и четвърта серия "Чантички" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
6-09-2015, 20:11 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и четвърта серия „Чантички“

Действието в тази серия се развива в неделния ден на седмицата от предишния епизод.

--- сцена шестстотин осемдесет и първа ---

В слънчевия училищен двор, прикрити до оградата в сянката на стара липа, се бяха събрали хора, които разговаряха шумно помежду си и поглеждаха нетърпеливо часовниците си.
― Кой знае кога ще дойде автобусът им...
― Да закусят, да си приберат стаите, да издадат бельото...
― Докато си вземат довиждане...
― Ми две седмици са това, свикват заедно...
― Е, нали и в училище са все заедно...
― Ааа, друго е на лагер...
― Така е, така е, аз си спомням на Зла река, ехее... Какви спомени имам от там, беше петдесет и четвърта, пета... Още си помня приятелките...
― А ние на Върбица бяхме една година...
― На Тузлата...
― В Хисаря...
― Какви времена бяха...
― Какви?
― Същите.
― Аха, същите...
― По наше време беше друга работа...
― Днес децата са много разглезени.
― Така е, така е, аз си спомням как ни дисциплинираха, ехехе...
― Сегашните даже отговарят, не зачитат... Друго време беше...
― Я, я! Същото си е, ама на нас ни се вижда друго...
― Аааа, не може да е същото. Ама ние, родителите, сме виновни децата да растат разхайтени...
― Ми като ни няма по цял ден вкъщи. От работа ѝ се обаждам на моята, да питам нахранила ли се е, прочела ли е... Иначе вечер да напазарувам, да наготвя, да поприбера, да се скарам с Нейчо...
― Ехехехе ― закимаха повечето, съгласни.
― И то за децата време не останало.
― Така е, така е... Ама едно време по-хубаво беше.
― Хубаво било, щото сте били деца и сте нямали грижи ― затвори темата едър, към тридесет и петгодишен мъж и посочи към улицата. ― Пристигат!
Автобусът изпуфтя и спря до тротоара на училищния двор. Вратите му се отвориха тържествено, като театрална завеса, и дечурлигата бликнаха на сцената, помъкнали чанти и торби.
― Мамо... Татко... Бабо... Дядо... Како...
― Батко! ― извика Веспасиана и издърпа след себе си по стълбичката огромната кафява чанта, която тупна тежко на асфалта. ― Добре че си тука. Как щяхме да се замъкнем с Екатерина, не знам.
Огнян приближи водопада от дечурлига и измъкна сестра си и чантата ѝ от него.
― Къде е Екатерина? ― попита момчето, но веднага я видя и пое багажа ѝ.
Тримата се изтеглиха встрани.
― А здрасти сега ― ухили се Веспасиана на батко си.
Огнян ги разгледа и двете и задържайки поглед върху сестра си, каза през смях:
― Абе с какво са ви хранили на този лагер бе... С някакви специални смески ли?
― Защо? ― изгледа го учудена Веспасиана.
― Заприличала си на прасенце, хихихи, печено.
― Аз как съм? ― нареди се за оценка и другото момиченце.
― Ми и ти ― огледа я Огнян, ― ама тая съвсем ― смеейки се, момчето взе по една дръжка от чантите им във всяка ръка и ги подкани: ― Я хванете от другата страна!
Тримата се наредиха през чанта, пресякоха широката улица и поеха по уличката на Пионерския дом.


--- сцена шестстотин осемдесет и втора ---

― Хайде бе, лагерничката! ― зарадва се Нелчето на дъщеря си, когато двамата с Огнян влязоха в апартамента. ― Добре дошла! Я да те огледам... Хехехе... Каква си ми станала само...
― Каква? ― бутна очилата върху носа си Сиана.
― Ммм ― запъна се Нелчето, ― откакто те видяхме там миналата седмица, още повече си почерняла ― спести ѝ останалото.
― Пък батко каза, че съм заприличала на прасе ― оплака се момичето.
― Прасенце! ― поправи я Огнян. ― Разликата е поне сто кила.
― Така му се струва, защото не те е виждал две седмици.
Веспасиана застана пред огледалото и се огледа.
― Малко съм понадебеляла...
― Попрекалила си с макароните със захар и сирене ― разхили се Нелчето.
― Много хубави макарони бяха, мамо! ― заразправя момиченцето. ― Искам да ми правиш вече само такива, ама баш същите!
― Пита ли как точно ги правят?
― Не, ама бяха по-особени от твоите и на баба... По-тъмнички... Много вкусни.
Звънецът иззвъня рязко и Огнян, все още близо до вратата, отвори.
В коридора влезе баба Веска, с пълна платнена торба в ръцете и когато видя Веспасиана, бутна торбата в ръцете на Огнян:
― Подръж малко, Огнянчо, да види баба кой си е дошъл, ама внимавай, чупливо. Ах леле, хубавото ми момиченце, ааааах, как ми е почерняло то, ах какви бузки ми е наляло, ах на баба хубавицата тя, как още по-хубавичка ми е станала. Брава, баба, брава! Хубаво ли беше на морето?
― Много! Бабо, ще ми направиш ли от твоя пълнен пипер? ― използва случая Веспасиана. ― Онзи от лагера беше същият. Пък мама ще ми направи макарони. И тас кебап, мамо, ама с картофено пюре, не с ориз. Е, може и с ориз.
― Ти май си много гладна ― каза Нелчето. ― Хайде, влизайте, после ще разтоварим багажа.
Всички се запътиха към всекидневната. Баба Веска взе торбата си от Огнян и я подаде внимателно на Нелчето.
― Няколко доматенца ви скъсах, от новия сорт, дето изпробвах. Взеха вече да зреят. Има много, като станат, ще ви набера. И яйчица ви нося, преснички.
― Къде е татко? ― попита Веспасиана, когато отвори вратата на всекидневната.
― Излязоха на разходка с малкия, после ще напазаруват... Дано баща ти да не забрави, че суперът работи до обед в неделя. Поръчала съм сладолед ― отговори радостно майка ѝ.
― Ехааа... ― зарадва се детето. ― Пък ако се сети татко и някоя пастичка да ми вземе... Или рулце, от онова жълтото, посипано с кристалчета захар...
― Ще се сети ― обеща ѝ Нелчето.
― Абе ти само за плюскане мислиш ― Огнян плесна сестра си приятелски зад врата.
― Ийиии ама... ― изгледа го с укор Сиана. ― Пък аз ти донесох подарък.
― Така ли? ― зарадва се момчето. ― Дъвка? Торбичка с лимки? Хартиена котка хармоника?
― Воден пистолет! ― извика момиченцето.
― Стига бе! ― възхити се Огнян.


--- сцена шестстотин осемдесет и трета ---
По същото време, в супермаркета

Покрай стелажите в средата на дългия, пълен с хора магазин малкият Антон мъкнеше с усилие за двете дръжки празното телено кошче и следваше баща си.
― Не си ли изморен? ― попита мъжът.
― Не ― отвърна му момченцето и се ухили.
― Ще трябва обаче да го напълним вече и ще ти натежи. Май е по-добре да ми го дадеш на мене, а ти, ако искаш, избери някакви бонбони ― посочи към купчините пакетирани „Виолетки“, „Ментови“, „Карамел“, „Кафе“, „Фуре“, „Ликьор“, „Лукчета“...
Малкият се разходи край изобилието от целофани, найлончета и шарени хартии, пъхна ръка в купа и внимателно издърпа торбичка „Кръц-кръц“, след което я сложи в кошчето.
― Това ли е? Само тази торбичка?
― Да.
― Много си ми скромен ти бе ― клекна пред момченцето бащата и го прегърна. ― Дай да си изберем още. Нещо шоколадово ми се ще на мене, а? Какво ще кажеш?
Момченцето се ухили и двамата се подредиха пред кутиите шоколадови бонбони.
― „Черноморец“ или „Фини млечни“?
Малкият посочи първите.
― Мммм ― замисли се мъжът, ― разминаване в предпочитанията. Ще вземем и от двата вида тогава ― сложи кутиите в кошчето. ― Такааа... Да разгледаме сега спешния списък на мама, дето не се е сетила да ми го поръча през седмицата от заводския магазин ― бръкна в джоба си и извади отпран от ученическа тетрадка ъгъл, надраскан с молив. ― Кафе, захар, щипки, прах за пране „Алка“, веро, белина, лимонтузу две пакетчета, черен пипер на зърна три пакетчета, черен чай, какао, десет ванилии, сладолед две кутии, два хляба и шпек една щафета ― прочете на глас. ― Послепис: Антоне, вземи и нещо сладко за Сиана, ако има от онова жълтото руло, посипаното със захар. Ще ѝ вземем, разбира се ― захили се таткото. ― И за мама ще вземем шоколадова паста, от любимите ѝ... И за батко ти... Ти искаш ли паста? ― попита детето, то кимна за „да“ и двамата се заеха да изпълнят списъка.
...
― Щанд за риба, пък във витрината бяло вино... И на стелажа консерви... Консерва до консерва... ― приказваха си няколко възрастни клиентки на магазина.
― На плодовете ― компот до компот...
― На месото ― салами, „Русенско варено“ и пастет.
― Консерва до консерва... ― допълни, смеейки се, възрастен, елегантен другар, в бежов панталон с колан и риза с къс ръкав, с метален химикал в джоба.
― Само фирмата голяма ― посочи начумерено една от жените нагоре към табелата със стилизирана рисунка на бут и надпис МЕСО.
― На тази възраст и без друго ни е противопоказно ― каза мъжът и поръча на щандистката: ― Десет консерви русенско.
― Нали ви беше противопоказно? ― обади се една жена от групичката. ― Или си мислите, че като е скрито в тенекия, ще излъжете химическата си лаборатория ― кимна към стомаха му.
― Хехехе... ― вдигна прошарените си космати вежди той и обясни: ― За сина са. Заминават със снахата и децата на почивка. На къмпинг. Инак аз съм вегетарианец ― прибра си десетте консерви в кошчето, поклони се лекичко на възрастните другарки и отмина нататък.
― Ти знаеш ли кой беше тоя? ― сети се нещо една от жените.
― Кой?
― На „Родопа“ бившият главен технолог.
― Я!
― Бре!
― Вегетарианец!
― Ц-ц-ц...
Другарят Спасов, чакайки да му дойде редът, слушаше разговора им с усмивка и когато жените приключиха с коментарите и се отместиха, поръча на продавачката щафета салам. Тя откачи една от висящите зад гърба ѝ, претегли я на кантара, уви я сръчно във восъчна хартия и отбеляза с химикал стойността.
Двамата Антоновци продължиха нататък. Спряха при щанда със сладкарски изделия, зад витрината на който имаше полупразни табли с няколко вида пасти и сиропирани сладкиши.
― Какво ти харесва? ― попита другарят Спасов, след като остави кошчето на тезгяха и вдигна момченцето, за да разгледа съдържанието зад стъклото.
Детето огледа внимателно и посочи с пръстче тавата с шарени пасти, украсени с бяла маслена розичка всяка.
― Не! ― вдигна дискретно пръст щандистката и погледна настоятелно другаря Спасов.
Той я изгледа въпросително и тя дообясни тихо:
― Ако е за детето ― не! Всички пасти са от петък. Нищо им няма, хладилниците са силни, но за всеки случай...
― Добреее ― обърна се към сина си той: ― Избери си нещо друго, това не е за нас.
Малкият се поизправи в ръцете на баща си, поразгледа още и вдигна раменца.
― Боже! ― възкликна с усмивка щандистката. ― За първи път виждам такова дете. Обикновено лягат цели на витрината, залепват като вакуумни закачалки и не можеш да ги отделиш без да измъкнеш стъклото от рамката му заедно с тях.
Другарят Спасов се разсмя, а жената довърши:
― Или докато не им купиш желаното.
― Случайно да ви се намира жълто руло, посипано с кристална захар?
― Свършиха ― каза извинително жената. ― Но аз съм си заделила едно за вкъщи, ще ви го донеса.
― Не, не! Не можем да приемем ― спря я гласът на мъжа. ― Не е от съдбоносно значение. Ще вземем тулумбички.
― Ама моля ви се! ― настоя жената. ― Ще ме обидите. Така ми стана приятно да видя дете, което не се тръшка... Ей сега ― влезе в склада и след секунди се върна с увито в хартия руло. Написа цената му и го подаде на другаря Спасов. ― Пък вие тулумбички пак си вземете. Колко?
...
Скоро двамата Антоновци изпълниха списъка и с тулумбичките и двете кутии сладолед върху останалите покупки минаха през дългата опашка на касата. Преди изхода натовариха покупките в две торби, оставиха кошчето на определеното за целта място и напуснаха магазина.
Отвън слънцето журеше жълтите плочи на центъра и топеше асфалта пред магазина. Двамата минаха през ганга и се отправиха към ладата, паркирана в сянката на блока на супермаркета. Прибраха торбите в багажника, настаниха се в колата и потеглиха.


--- сцена шестстотин осемдесет и четвърта ---
Същия ден, следобед, стаята на Веспасиана

Трите приятелки Веспасиана, Екатерина и Ивелина седяха на леглото на домакинята и си приказваха.
― Още не мога да свикна, че съм си вкъщи ― въздъхна Сиана.
― И аз ― повтори въздишката Екатерина. ― Сега, ако бяхме там, щяхме да спим следобеден сън.
― Или по-точно да четем, или да приказваме глупости.
― Или да планираме лагерната вечер...
― Или...
― Как ви завиждам ― прекъсна излиянията им Ивелинка. ― Другото лято и аз ще дойда.
― Още това трябваше ― казаха в един глас бившите лагернички. ― Щеше да бъде страаашно ― допълни Сиана.
― Довечера ще ходим на едно място ― каза тайнствено Екатерина.
― Къде? ― наостри вниманието си Ивелинка.
― Нали ти разправихме за онези двамата от лагера. На единия дядо му и баба му живеят ей там, до гимназията, точно по уличката, по която ходим за семки. Уговорихме се да наминем някоя вечер, да играем там.
― Аз там познавам едни от втората къща ― похвали се Ивелинка.
― Има си хас ти да не познаваш някого от която и да било част на града ― извъртя очи Екатерина, а Веспасиана се разкикоти.
На вратата се почука и след отговора на стопанката Огнян показа глава в стаята:
― Ела за малко ― обърна се към сестра си.
Веспасиана се смъкна от леглото и излезе в коридора.
― Една колежка от завода ме помоли да направим нещо за нея. По-точно ти и приятелките ти да направите.
― Така ли? ― повдигна очилата си момиченцето и го загледа в очакване.
― Тя измисля модели на момичешки чантички и моли да ги разгледате, да ги поносите малко и после да си кажете мнението.
― Дай ги де! ― извика нетърпеливо Веспасиана.
Огнян влезе в стаята си и се върна с три различни разноцветни кожени чантички в ръка, провесени за дългите им дръжки.
― Ето ги. За всяка от вас по една. Ама ги пазете, защото са прототипи, разбра ли? Ще влязат в производството, ако мнението ви е добро.
― Брей! ― възхити се Веспасиана. ― От нас ли зависи?
― Кое да зависи от вас? ― от вратата на кухнята излезе другарят Спасов с книга под мишница и чаша димящо кафе в ръка и се намеси в разговора на децата.
― Дали цехът за ширпотреба ще произвежда чантичките, или не ― обясни делово Огнян.
― Това да не са чантичките на Добромирова, защо са у тебе? ― бащата изгледа сина си.
― Тя ме помоли да съберем мнения за тях, каза, че ѝ било много важно да знае как ги възприемат момиченцата.
Другарят Спасов взе чантичките в свободната си ръка и ги заразглежда.
― Чичо ти Богдан, главният моделиер, ми каза за тях ― продължаваше да ги обръща една след друга в ръцете си. ― Не бях ги виждал... Интересни са.
― Кое е интересно? ― от банята излезе Нелчето, понесла леген с изпрани тюлени пердета, и се присъедини към групичката в средата на коридора.
― Чантички прототипи ― обясни Огнян. ― Ще се произвеждат в завода, ако момичетата ги харесат.
― Я да видя ― остави легена на земята и заразглежда изделията, висящи от ръцете на мъжа ѝ. ― Хубави са. Особено тази. Комбинацията плат и кожа е много сполучлива.
― Тя сега е съчетана с някакъв случаен жакардов плат, но иначе на негово място щяло да има специална тъкан в битов стил ― обясни компетентно момчето.
― Много хубаво! Браво! ― пусна чантичките жената и се наведе за легена. ― Ти какъв се явяваш в случая, че знаеш толкова много? Да не си се заловил с моделиерство?
― Не. Правя услуга на бате Радко на мадамата му, тя ги измисля и ги крои, и ги шие. Съвсем сама, в обедната почивка и след работно време ― обясни подробностите момчето.
Нелчето присви очи замислено и се обърна към мъжа си:
― Това е мацето от художествения ви отдел, нали? Снежанката с Кени Роджърс.
― Да ― потвърди другарят Спасов и върна чантичките на Огнян.
― Харесват ти, значи, мамо! ― каза радостно момчето. ― Ще ѝ предам и твоето мнение.
― Непременно! ― отговори Нелчето, хвърляйки неопределен поглед към мъжа си, и понесе легена през стаята на Огнян към отворената балконска врата.


--- сцена шестстотин осемдесет и пета ---

― Я вижте! А? ― влетя в стаята си Веспасиана, провесила трите чантички на раменете си и се завъртя пред двете гостенки.
― Ейии, какво е това бе?
― Прототипи ― каза важно момиченцето. ― За нас са. Ама временно. Ще трябва да ги поносим малко и да ги върнем.
― Я? ― скочиха от местата си двете момичета.
― Ейии, тая е готска!
― Тая с плата е за мене!
― Обаче ще си ги сменяме! ― обяви строго Веспасиана. ― Тая с плата и аз я искам, а когато започнат да продават с другия плат ще кажа на мама да ми купи.
― Какъв друг плат?
― Някакъв специален.
― Аз ще изляза с нея довечера ― завъртя се Екатерина в средата на стаята.
― И аз ― каза Сиана.
― Нали щяхме да ходим да играем на уличката към семките? ― не доразбра нещо Ивелинка.
― Е да де ― съгласиха се в един глас двете.
― Официални ли? ― продължаваше да се диви другата.
― Ами да!


--- сцена шестстотин осемдесет и шеста ---
По-късно същия следобед

Зъън-зъъън ― вдигна аларма звънецът над вратата и Веспасиана изтича да отвори.
Ивелинка и Екатерина стояха строени върху мокетената изтривалка за крака.
― Айде, готова ли си?
Веспасиана ги изгледа одобрително:
― Много ви отиват чантичките! ― пооправи си полата, хвърли си последен поглед в огледалото и извика: ― Ча-аао!
― Чао ― подаде се майка ѝ откъм всекидневната с парцал в ръка и пожела на компанията: ― Приятна разходка и навреме, нали?
― Дааа ― обещаха в един глас трите и хукнаха по стълбите надолу.
Поеха по тротоара на слънчевата „Нашедетска“, разисквайки плана:
― Значи, те казаха, че ако не са на улицата, значи изобщо не са в махалата ― обясняваше Екатерина.
― Ама те специално ли обещаха да дойдат тази вечер у баба му на... който беше там ― попита Ивелинка.
― Не ― отговори ѝ Веспасиана, ― но то се подразбра, че така ще направят.
― Ами ако ги няма?
― Е какво? Ще си купим семки и готово.
„Нашедетска“ свърши, вливайки се в кръстовище на пет улици, граничещо с портала на училищен двор, който, в по-голямата си част, извън игрищата, представляваше зелена градина с трева, дървета и алпинеум от грамадни балчишки скали пред стената на физкултурния салон.
Децата избраха уличката, вървяща покрай училището, и тръгнаха бавно по нея, правейки се на разсеяни. Из дворовете на къщите щъкаха стопаните им, заети с неделните си задължения: разнасяха кофи, скубеха излишното от градинките, вдигаха прахоляк с проскубани метли, проверяваха изсъхнали ли са прострените по теловете и оградите килими и пътеки, подвикваха си по съседски, тикаха маркучи в дворните чешми и миеха плочниците, разпалваха огън и дрънкаха стъклата на буркани със зимнина, докато ги подреждаха в дълбоките тенджери.
― Само „Левски“ ― извика старчески глас отнякъде.
― „Левски“ друг път ― отвърна му подобен, последван от звука на зачукване на пирон в дъска.
― Още ли го мъчиш туй черчеве? ― отново първият глас.
― Бе я си гледай овошките...
Трите момиченца бяха минали средата на улицата.
― И нищо! ― вдигна рамене Екатерина.
― Да си вземем семки и да се разкараме ― кимна напред Веспасиана и трите забързаха към края на улицата, където асфалтът свършваше и достъпът до последните схлупени къщи, подредени само от едната страна, ставаше по прашен, черен път, който се губеше в горичката, отделяща жилищния район от заводите оттатък.
Избраха предпоследната ― схлупена, неизмазана къщичка, и влязоха през провисналата портичка в двора с неподдържана градинка, обрасла в щир, коприва и кукувича прежда. Пред къщичката, върху хлътналия плочник, под сянката на стара, напукана, силно разклонена ябълка, на черна тенекия върху слабичък огън се печаха черни слънчогледови семки. Стара, силно набръчкана жена, с кърпа на главата, облечена в износена рокля, препасана с престилка, с дебели чорапи и патъци, седеше по турски току до тенекията и бъркаше семките с пръчка, с прикачена в края ѝ черна желязна лопатка за палачинки.
― Здрасти, бабо Елено! ― поздравиха трите.
― Здрасти, здрасти... ― зарадва им се бабичката, понадигна се от чергата, върху която седеше и измъкна изпод себе си куп намачкани, еднакво накъсани листи от вестник.
― Три пакетчета ― поръча Ивелинка.
Бабата изви сръчно три фунии от намачканите парчета вестник и се зае да ги пълни, взимайки семките с ръка направо от горещата тенекия. Подаде им ги и прибра доволно трите монети от по десет стотинки, които децата пуснаха в сухата ѝ, очернена от саждите длан.
― Аз ще си ги взема така ― каза Ивелинка, изсипа семките в чантичката прототип и върна кесийката на бабата. ― Да си имаш за друг път.
― Какво правиш бе? ― извика уплашено Веспасиана. ― Ще скапеш чантичката.
― Нали я проверяваме ― каза уверено Ивелинка. ― Ако не издържи шепа горещи семки, значи за нищо не става.
Екатерина хареса действието на приятелката си и го повтори, като също върна хартиената опаковка на бабичката.
Веспасиана се плесна демонстративно по челото:
― Като разбере батко... Не знам какво ще стане. Специално ме предупреди, че отговарям с живота си за чантичките ― изсипа семките в джоба на полата си и изписка: ― Уааа, горещи!
― Видя ли! ― ухили ѝ се Ивелинка.
Веспасиана също върна пакетчето на семкаджийката и трите напуснаха мястото. Тръгнаха по обратния път по уличката.
― Е, няма ги вашите хора ― въздъхна Ивелинка, когато се намериха отново на кръстовището на петте улици. ― Язък за барута, дето изгърмяхте, да се правите.
― Голяма работа ― имитира безразличие Веспасиана, ― друг път ще дойдем пак.
― Сега накъде? ― попита Екатерина.
― Ми така и така сме облечени като за разходка, да идем в Градската ― предложи Ивелинка.
― Айде! Ще хвърляме семки на шараните в езерото ― израдва се шумно Веспасиана.
Трите се хванаха под ръка и избраха друга уличка.


--- сцена шестстотин осемдесет и седма ---
Дома на Спасови

Другарят Спасов седеше във фотьойла с изпънати небрежно крака напред, гледаше съсредоточено някъде през екрана на телевизора, по който започваше „Всяка неделя“. Нелчето бършеше прах с парцал, излизаше на терасата, изтърсваше го, после се връщаше и продължаваше. След третото изтърсване на парцала жената застана между екрана и мъжа си и каза:
― От двадесет минути го гледаш тоя телевизор без звук.
― Знам ― отвърна той, прибра крака и седна прилежно във фотьойла.
― Миналата седмица, в София, преливаше от ентусиазъм и настроение, чак ми се стори, че преиграваш, демонстрирайки безгрижие, но не ми каза защо, през цялото време отбягваше въпросите ми. Аз бях щастлива, прекарахме си чудесно, после на морето... Реших, че ще ми кажеш, ако има нещо, ти не каза. Тая седмица беше в другата крайност. С Огнян и малкия се държеше както обикновено, днес и със Сиана, но пред мене се мръщеше или витаеше някъде, отсъстваше духом... Не ти се приказваше с мене... И продължаваш така!
― Напротив ― каза тихо мъжът и пое дъх, ― много ми се приказваше и то точно с тебе, но не бях готов.
Нелчето впери в него поглед без да мига и замачка парцала.
― Седни, недей да стърчиш! ― посочи ѝ ъгъла на канапето срещу себе си той.
― Ако ще ми сервираш нещо неприятно ― не мръдна от мястото си тя, ― моля те, карай направо. Обещавам да го приема мъдро, само не ме прави на глупачка! ― завърши с повишена интонация.
Другарят Спасов я изгледа намръщено, после изражението му бавно се смекчи и на лицето му изгря усмивка:
― Нямам нищо общо с чантичките.
― Кой ти каза, че ме вълнуват чантичките!
― Чувам ти мислите.
― Феномен!
― Това е някакъв служебен ангажимент на сина ти, за който ангажимент разбрах днес, точно десет секунди преди тебе.
Нелчето се опита да каже нещо, но той я прекъсна:
― Толкова по въпроса за чантичките! ― вдигна предупредително пръст и я изгледа строго. ― Седни, ако обичаш!
Тя го гледа враждебно няколко секунди и седна на ръба на канапето.
― Ти беше права за Трънковилски! Ченге е. И то от най-неприятните ― изговори той, а жената отвори уста и се препарира в това положение. ― В понеделник вечерта, нали си спомняш, че доста закъснях, след събранието в онова село той ме чакаше насред пътя. Поговорихме си приятелски, отново ме пробва дали имам интерес към предложенията му, аз отново му отказах.
― Трънковилски бил проблемът значи ― каза Нелчето и си отдъхна демонстративно: ― Слава богу! Разказвай нататък! ― размаха парцала и се настани по-удобно в канапето, готова да слуша.
― Истинско ченге от главата до петите.
― Изпробва те, нали? Проверяват ви наред и после... знаеш къде ― кимна неопределено жената. ― Ти не си отстъпил от позицията си, нали не си?
― Нито милиметър ― потърка брадичка той и продължи: ― Предупредих и колегите... Не за него, разбира се, но все по темата. Мисля, че ме разбраха правилно, да си отварят очите и ушите и да внимават в тънките сметки и фантастичните предложения. Убедих се, че неговите доносници са в най-тесния ми кръг, но предвид, че е ченге, то си е съвсем в реда на нещата да му се докладва.
― И кое го прави по-неприятен от други подобни?
― Че се възползва от онова, срещу което се бори. И не си прави труда да го крие. И тази негова отблъскваща демонстрация на добри намерения и добро отношение... Ако не прегърна идеите му ― добре. Ако ги прегърна ― още по-добре. Ако обаче ги прегърна и после размисля ― ще ме хвърли на...
― Ти мислил ли си сериозно дали да прегърнеш идеите? ― попита жената.
― Разсъждавал съм ― каза той. ― Затова затягаме още повече дисциплината и без отклонения продължаваме по правилата. Пък ако се окаже, че съм голяма пречка, ще се оттегля и ще си гледам спокойствието в някое село, с кокошките, гроздето и останалите екстри на семплото съществуване. Ще предавам на стопанството яйца и перушина за възглавници срещу гумени цървули и дърва за огрев.
― Добре си го измислил ― каза след кратък размисъл Нелчето. ― Аз присъствам ли някъде в картинката?
― Естествено ― ухили ѝ се другарят Спасов.
― И какво точно е заниманието ми?
― Чепкаш вълна.
― Алергична съм.
― Рониш царевица.
― Варя кафе.
― Договорихме се.
Щастлива, Нелчето се премести на подлакътника на фотьойла.
― Разкажи ми още за екстрите на семплото съществуване.
― Ммм, чакай да помисля...
Рязко иззвъняване откъм входната врата на апартамента прекъсна разговора им.
― Вашите водят Антон ― стана Нелчето и се запъти към вратата.
― Да! Сетих се една екстра. Няма да слагам звънец. Чакай, аз ще ида да отворя ― изправи се другарят Спасов и излезе от стаята.
Жената усили телевизора, избърса го и се зае с шкафа под него.


--- сцена шестстотин осемдесет и осма ---

В същото време, в най-отдалечения край на езерото в Градската градина младежите и девойките от тайфата, в намален състав, се бяха скупчили около брезентова раница, положена на тревата, и обсъждаха оживено някакъв проблем.
― Военна двуместна палатка! ― обяви Стръки, гледайки съсредоточено раницата. ― Мога да взема още четири.
― Значи, общо пет ― почеса се по главата Манол. ― По две ― десет места. Чудно.
― И ако намерим една голяма, почти ни се урежда въпросът за излета ― потри радостно ръце Санди.
― Дарино, ще споделиш ли с мене една военна? ― попита Петьо и застана в отбранителна поза.
― Ще! ― обещаващо поклати глава момичето. ― Ако ми отделиш пространство за гардероб, с място за преобличане, етажерка за козметиката, огледало с лампа, мрежа против комари и обещаеш никога да не влизаш в палатката ― ще споделя.
― Че то направо да те настаним сама в голямата! ― вдигна ръце момчето, а другите се захилиха.
― Откъде ще я вземем? ― върна се отново на сериозна вълна разговорът.
― От туристическия съюз ни галнаха...
― Е, то се знаеше да не разчитаме на тях...
― Аз пък все си мислех, че има нещо вярно в лозунгите и обещанията.
― Има, дренки! Минимум майка ти трябва да отговаря за палатките и оборудването, за да се уредиш. С по-далечни роднини не става.
― Майорът каза, че ще опита да направи нещо ― обади се Зорница.
― Баща ти? ― извика радостно Санди и побърза да се поправи: ― Искам да кажа... вторият ти баща.
― Всички знаем кой е майорът! ― сряза го Стръки и се обърна към момичето с въпросително изражение.
― Нищо не е обещал, само каза, че ще опита ― вдигна ръка предупредително Зорница.
― Идеално, значи! ― извика Манол. ― Щом майорът е обещал, ще стане.
― Не бил обещал бе! ― скара му се Захари.
― Айде, нали щяхме да тренираме опъването на палатката ― подкани ги Огнян. ― Защото след дългото колоездене до заслона ще бъдем скапани, пък ако решим и да се изкъпем преди това в морето, може да замръкнем и ще сме направо трупове. Трябва да се научим да я отваряме за норматив и със затворени очи.
― Ще си запалим огън и ще си светнем.
― Ще си носим фенерчета.
― Да, това ще носим, онова ще носим... Знаеш ли какво е да си карал балканчето повече от петдесет километра по черни пътища през нивите, в изорани от тракторите коловози, плюс багаж... Като стигнеш, лягаш където намериш и умираш до сутринта. А момичетата изобщо не ги търси следващите два дена. Само ще хленчат и ще се оплакват.
― Хихихихи...
― Абе айде отваряй бе, ще го измислим! Има цял месец дотогава.
Момчетата се заеха с раницата, а момичетата, с ръце на кръста, се обявиха за контролен орган.
― Вие ― обърна се към тях Стръки, ― както сте се скръстили, да вземете да помислите за менюто. Щото и то се приготвя трудно в тъмното.
― Ние сме го измислили ― смигна му Данчето. ― За тебе гризини, за останалите момчета ― обикновени бисквити. За нас ― вафли.
― Аааа ― развика се Петьо, ― аз искам кебапчета!
― Филе миньон с гъби не щеш ли? ― изгледа го Дарина.
― Ще се прекараш с тия кебапчета, да знаеш ― обади се някой и смеейки се на репликите от любимия филм, дечурлигата се заеха сериозно с палатката.


--- сцена шестстотин осемдесет и девета ---

Веспасиана, Екатерина и Ивелина вървяха покрай езерото, чоплеха семки и пускаха люспите във водата.
― Хич не са прости шараните ― отбеляза Екатерина.
― Мъхъ, не се спускат на люспи ― съгласи се Ивелинка.
― Чакат ядчица ― хвърли няколко цели семки Веспасиана, които, докато сварят да направят кръгчета по повърхността на водата, изчезнаха между устните на дребните рибки.
― Ееее, ще се изтрепят гладниците ― хвърли няколко семки и Екатерина.
― Да ми беше тука лимонаденото шише с месината и кукичките, щях да им покажа ― закани се Веспасиана.
― Кой ги въди тия шарани? ― запита се Ивелинка.
Другите две вдигнаха рамене.
Скоро наближиха края на езерото и групичката младежи, седнали в тревата край разпъната зелена палатка, привлече вниманието им.
― Я! Батко и компанията му ― извика радостно Веспасиана и хукна нататък, следвана от другите две. ― Баткооо ― замаха отдалеч.
― Ъъъ ― намръщи се Огнян, виждайки сестра си и приятелките ѝ. ― Само те липсваха.
― Здрастиии ― вдигна ръка Сиана, усмихвайки се на групичката.
― Ооо, дребосък ― зарадваха ѝ се те.
― Много си почерняла.
― Бях на лагер.
― Брейиии...
― Я какви хубави чантички ― забеляза Маринка. ― Откъде ги имате?
Огнян се опули:
― Харесват ли ти?
― Ми да, много са интересни ― заразглежда ги тя.
Останалите момичета наобиколиха трите новодошли и смъкнаха чантичките от тях.
― Тая е много готска ― завъртя в ръцете си комбинираната с плат чантичка Данчето.
― Мен тая ме кефи...
― Къде се продават?
― Никъде ― намеси се Огнян. ― Все още. Това са прототипи. Ама наистина ли ви харесват?
― Ми да бе ― заразглежда един от прототипите Зорница. ― И в Корекома при майка ми даже не съм виждала такива ― откопча чантичката и я обърна.
― Полека! ― извика Ивелинка, но семките вече бяха издали присъствието си, изсипвайки се от чантичката.
― Това ли носите вътре бе? ― разкикотиха се девойките. ― Семки... Ахахахахаха...
― Сиано! ― Огнян изгледа смъртоносно сестра си.
― Моите са си в джоба ― каза невинно момиченцето и му показа.
― Ще те разстрелям ― каза ѝ на ухото момчето. ― Нали ви казах да ги пазите!
― Аз моята си я пазя ― защити се тя.
― И аз искам такава ― обяви Зорница.
― И аз...
― Хахаха ― разхили се Огнян, ― аз ѝ казах, че ще ви харесат, ама тя не ми повярва.
― Коя? ― полюбопитстваха момичетата.
― Една мадама, художничка, колежка от завода. Тя ги изработва.
― Там ли се правят?
― Да. Обещах да събера мнения.
― Кажи ѝ, че са страшни! ― каза Дарина.
― Мъхъ, така е ― съгласиха се и останалите.
― Ако не са много скъпи, като ги пуснат, ще си купя.
― Брей, ти и художнички колежки ли имаш бе? ― подкачи го Стръки. ― Ц-ц-ц... Аз се чудя що ходиш с такъв ентусиазъм на работа.
Останалите момчета се захилиха.
― Готина ли е? ― полюбопитства Петьо.
― Ми готина ― призна Огнян и побърза да ги успокои: ― Обаче е гадже на един приятел.
― Язък...
― Може ли и ние да ги поносим малко ― натисна се Зорница.
― Може! ― отсече Огнян и се обърна към сестра си и приятелките ѝ: ― Уволнени сте!
― Ама аз не съм носила семки вътре, нали ти казах ― изхленчи Сиана.
― Толкоз беше от вас. И друг път като ви се каже да пазите, ще изпълнявате! Чао! ― посочи им пътя, откъдето бяха дошли.
― Чао ― трите се обърнаха и поеха нататък.
― Ама много си строг ― каза му сериозно Манол. ― Сестра ти е толкоз свястно хлапе.
― Даа ― кимна Огнян, ― знаеш ли колко беше хубаво две седмици, като беше на лагер. Рахатясах.
― И все пак е свястно хлапе ― настоя онзи. ― Пък ти малко прекали.
― Май да ― въздъхна Огнян след кратка пауза и изкриви устни. ― Тя даже ми донесе подарък от лагера. Воден пистолет.
― Я! ― израдва се Стръки. ― Носиш ли го?
― Не.
― Защо бе, щяхме да се попръскаме...
― Розов е, затова.
Компанията гръмна в смях, после се върна на темата, която момиченцата бяха прекъснали. Засуетиха се отново край палатката, влизаха и изпълзяваха обратно, оглеждаха я, коментираха, ръкомахаха, спореха... После се умириха и насядаха пред нея.

― Какво ще стане, ако решим да пренощуваме тука?
― И да си запалим огън.
― И да хвърлим въдиците.
― Да спим под звездите.
― Да слушаме цяла нощ песента на щурците.
― И да ни нашарят комарите.
― Ще си разказваме страшни истории, като се стъмни.
― Ааа, без такива!
― Добре бе, само не пискайте.
...
― Мдаа, ще бъде интересно да останем цялата нощ.
― Ще ни изгонят!
― Хихихи...
― Абе аз да не бях утре на работа...
― Ааа, не бива да пропускаш.
― Хихихи...

Край на осемдесет и четвърта серия

Някои важни уточнения:
1. Песента е Steppin' Out на Electric Light Orchestra.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Айви (7 септември 2015 14:28)

Серията е чудеснм както винаги, Цоне!  bravo2 Ама защо останах с впечатление, че чантичките са за малки момичета, мацките от компанията на Огнян вече не са ли големи за такива неща?  xixi 

Аз на 14-15 години носех през рамо мини чантичка тип портмоне и се чувствах мадама.  xixi3  xixi3 


 
 
№2 от: Frangata (7 септември 2015 15:08)

Много гладнишка серия е тая, то тас кебап, то пресни яйчица, макарони със сирене, пълнени пиперки, бонбони "Черноморец", "Фини млечни", "Кръц-кръц" ли не щеш, и още и други, и сладолед, и жълтото рулце, и "Русенско варено", и пасти, и тулумбички, и салам, и кебапчета, и семки, че и сурови шарани в езерото... Иде му на човек да иде до "супера" на пазар или поне да сготви нещо.

icecream




--------------------
 
 
№3 от: Цонка (7 септември 2015 16:13)

Цитат: Айви
вече не са ли големи за такива неща?
Ми тя и Добромирова ги мислеше големи и не даде на Огнян да им занесе чантичките, пък то виж какво се оказа ogledalo Тя и Нелчето за малко да поддаде xaxa2 

Франга, така обобщено... wink направо ме изпрати в кухнята. И ако питаш: пълнен патладжан - зеленчуков пълнеж, сирене и кашкавал  puh_haha 




--------------------
 
 
№4 от: Frangata (7 септември 2015 17:16)

Вместо "Чантички" заглавието ми се вижда като "Манджички".

wink




--------------------
 
 
№5 от: anni (7 септември 2015 19:24)

Я как им свиха чантичките на децата,тц,тц, типично за по-голям брат!




--------------------
 
 
№6 от: 9585 (8 септември 2015 19:10)

Днеска тъкмо започвам една кутия "Черноморец", поглеждам сайта, опаа ... нова серия. А вътре за какво се разправя? За "Черноморец". Телепатия  smile 


 
 
№7 от: tivesto (8 септември 2015 23:48)

След третото изтърсване на парцала жената застана между екрана и мъжа си...

Явно всички жени правят така! Защо ли? hum-hum Преди години направо закриваха екраните и нищо не се виждаше... В днешно време екраните са по-големи, но май се наблюдава все пак някаква закономерност... uuux 

Чудесна серия, Цоне! Благодаря!




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 14
Потребители: 1
Гости: 13
Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?