Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2021    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031 
 
 
Архиви
Февруари 2021 (6)
Януари 2021 (9)
Декември 2020 (6)
Ноември 2020 (5)
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесет и пета серия "Пътища" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
27-09-2015, 22:25 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и пета серия „Пътища“

--- сцена шестстотин и деветдесета ---
Улица „Нашедетска“, дома на Спасови, стаята на Веспасиана

Четирите деца — Веспасиана, Екатерина, Ивелинка и малкият Антон, насядали по леглото, на стола и по пода, се занимаваха задълбочено, всяко със своето занимание. Ивелинка дереше листи от списание „Жената днес“ и режеше лентички от тях, Екатерина бъркаше с дървен молив лепило от брашно и вода в порцеланова купичка, Веспасиана изтегляше елегантни фунийки от лентичките на Ивелинка, топеше връхчетата им в кашата на Екатерина, омазваше ги добре с пръсти и ги оставяше да съхнат в зелената тава до себе си. Малкият Антон, седнал в ъгъла на леглото, съсредоточено изследваше Булетроника на батко си, без да обръща внимание на заниманията на големите.
Веспасиана изтри ръце в един парцал, опипа готовите по-рано фунийки в тавата и се зае да ги забожда в едрите дупки на розовия плетен шал, преметнат през рамото и врата ѝ, като патрондаш.
— Така ми се иска да извърша някакво геройство — приключи подредбата, въздъхна дълбоко и загледана в в купичката с кашата, допълни: — А няма никакви условия за това.
Другите две спряха работа и също се замислиха.
— Аз пък четох „Братя Карамазови“ — изкиска се изведнъж Ивелинка.
— Да не я прочете? — извикаха удивено в един глас приятелките ѝ.
— Ами! — подреди лентичките в купчина и ги побутна към Сиана. — Зарязах я.
— Не, само я отложи — поправи я Веспасиана, хилейки се.
— Да речем... — съгласи се Ивелинка.
Звънецът иззвъня и Веспасиана скочи:
— Мама сигурно се прибира натоварена и не може да си отключи. Ей сега се връщам — излезе в коридора, оставяйки в стаята си гостенките и малкото си братче, което не вдигна глава от електронния часовник в ръцете си.
Веспасиана отвори входната врата и зяпна. Насреща ѝ стоеше Манол, от компанията на брат ѝ.
— Здрасти! — зарадва ѝ се той и огледа патрондаша: — Въоръжаваш ли се?
— За всеки случай — преодоляла изненадата си, му се ухили тя. — Горната махала нещо са се разшавали.
— Батко ти каза, че ще има със сигурност някой у вас. Докарах балканчето на сестра ми. За Валерия, като дойде за излета — момчето млъкна.
— Заповядай! — отдръпна се назад Сиана и посочи с ръка.
— Не, не, няма да влизам, оставил съм го долу до пощенските кутии, дай ми ключа за мазето, ще прибера колелото там, после ще ти върна ключа.
— Аз ще сляза да ти отворя — грабна ключа от висящите на пиронче няколко между вратата и вградения гардероб, нахлузи патъците пред вратата, затвори и двамата заслизаха надолу.
Момчето смъкна колелото по стълбите към мазето, следвайки Веспасиана. Тя отключи вратата и му даде път. Манол го остави в средата на помещението и пусна степенката:
— В отлично състояние е, да кажеш на батко си.
— Аз още съм му сърдита.
— Заради чантичките ли? — ухили се момчето.
— Никога няма да му простя! — заяви тя. — Въпреки че художничката не само не се разсърдила за семките, ами и решила да направи в чантичките специално отделение за целта.
— Ахахаха — разсмя се гръмко момчето. — Спомогнали сте за подобряване на модела.
— Нещо такова.
Манол спря да се хили и каза сериозно:
— Преди и аз се заяждах и се карах със сестра си за какво ли не. Правех ѝ номерца, портех я на нашите, досаждах ѝ, исках стаята ѝ... — млъкна и се замисли, след което продължи: — А като се омъжи и си замина, ми стана пусто. Чак тогава разбрах, че е била важна част от живота ми. Даже стаята ѝ не исках вече, само да се върне — млъкна отново и добави: — Сега не можеш, но като завърши гимназията батко ти и влезе в казармата, ще го разбереш. После ще отиде да учи и край, вече нищо няма да е същото.
Веспасиана премигна зад очилата, вдигна рамене и заяви категорично:
— Аз за семките в чантичките не бях виновна.
Момчето се разсмя и излезе от помещението. Сиана заключи и двамата се качиха до входа и пощенските кутии.
— Чао и благодаря за помощта — вдигна ръка Манол.
— Чао! Радвам се, че ти помогнах.
Момиченцето пое по стълбите нагоре. След секунди нахлу с полет в стаята си, седна на пода, подпря гръб на табуретката пред пианото и демонстратвно си заправи вятър с ръка.
— Кой беше, че се забави? — полюбопитстваха момичетата.
— Манол — съобщи им тя.
— Фюуу — подсвирнаха двете, а малкият Антон за миг вдигна глава от часовника.
— За какво? — попита Екатерина.
— За батко — махна, имитирайки пренебрежение Веспасиана, и се върна при фунийките. След малко се обади: — Трябва да се измисли нещо за остатъка от ваканцията, че взе да ми доскучава.


--- сцена шестстотин деветдесет и първа ---
Завода, кабинета на другаря Спасов

Главният моделиер Богдан висеше над разхвърляни по заседателната маса картони и разсъждаваше:
— Зимният модел така или иначе отдавна се работи, но може пак да го представим.
— Ще го представим — съгласи се другарят Спасов. — Заедно с новия ортопедичен и двата летни модела. Ученическите официални за всеки случай ще присъстват, но няма да се акцентира върху тях.
— Ясно! — събра картоните моделиерът и седна на стола срещу директора.
Двамата запушиха мълчаливо.
— Очаквам на това изложение да имаме сериозен успех с ортопедичния модел — каза Богдан.
— Традиционно на Чехословашкото изложение имаме успехи. И тази година ще е така — каза другарят Спасов. — Освен всичко, ще покажем и специалната машина и конвейерите, които искаме да наложим на пазара. Ако стъпим там, ще подсилим помощния цех от завод за резервни части до машиностроителен завод, все в рамките на комбината. Виждаш как е, хубаво е да сме на два фронта, ако на единия закъсаме...
— Мъхъ — съгласи се моделиерът. — Като едно време, дето си избирали нивите в различни краища на землището — ако мине облак с градушка над едната нива, другата поне да оцелее.
Попушиха мълчаливо и другарят Спасов обяви:
— Тази година за щанда ни на изложението ще отговаря Добромирова. На нея ще поръчаме допълнителното му пригаждане и ще я оставим да направи нещата както тя прецени.
Богдан се облещи:
— Винаги Малинкова е отговаряла за него.
— Тази година ще бъде Добромирова — каза категорично директорът. — Искам я на Чехословашкото изложение. Да подготви щанда и да посреща гостите. Педантична е към детайлите и ще се справи идеално.
— Антоне — поклати глава моделиерът, — недей така, ще ти тръгне приказка.
— За какво приказка бе! — изгледа го другият.
— Знаеш за какво.
— Ако ми тръгваше приказка за всички новоназначени и преназначени...
— Ама изложението е друга работа, знаеш какво натискане пада за там, а Добромирова е много хубава и ако излезе от тебе предложението...
— А така! — извика директорът и се изправи от стола си. — Дай хубавите да ги затворим в парокотелното и да им нахвърляме леща — изгледа лошо колегата си. — Богдане, почнали са да те прихващат и тебе!
— Добре де, ееее — махна с ръка моделиерът. — Само те предупреждавам приятелски.
— Спести ми предупрежденията и върви да си вършиш работата, че приятелски ми вдигаш кръвното. На мене тези хора ще ми трябват и искам да трупат опит, разбра ли!


--- сцена шестстотин деветдесет и втора ---
Училището на Веспасиана, пионерската стая

— Добър ден, може ли? — надникна момичето вътре.
В дъното, до ъгъла на дългата маса със зелена плюшена покривка с жълти ресни, стоеше дребничка жена с бледо, отчаяно лице и огромни светли ококорени очи.
— Веспасиана! — отчаяното лице изведнъж се промени в свежо и слънчево и жената замаха към момиченцето. — Идваш ми като по поръчка!
— Така ли? — изненада се детето.
— Тъкмо се чудех откъде да подхващам нещата, че да ви събера. Трудна работа, ваканционно време... Спешно ми трябва Тимуровска команда, да помогне в довършителните работи по новото училище. За началото на учебната година трябва да отвори врати, а имало още много работа. Сигнализираха ни за помощ. Искам от тебе да събереш колкото може повече пионери от класа и утре в осем да сте на линия. До училището се стига с тройката, слизате на спирката след резиденцията на другаря Живков, веднага след завоя. Ще го видите. Училището де, не... другаря. Бъдете в работни дрехи и носете метли! Разбра ли?
Момичето изслуша пороя от думи и премигна зад очилата.
— Май да.
— Ти за какво идваш? — сети се да попита дружинната.
— Мисля, че точно за това — ухили ѝ се Веспасиана.


--- сцена шестстотин деветдесет и трета ---
Завода, коридора на художествения отдел

Клекнала над изпънато на летви синьо платно, положено на пода пред първата стая, Невена Добромирова старателно подреждаше и фиксираше с лепило букви от стиропор, когато вратата зад нея се отвори и една колежка извести:
— Невенке, при началството.
— А, да! — каза дръпнато Невена. — През пет минути при началството! Имам си работа.
— Не това началство, най-голямото — уточни другата.
Добромирова се изправи рязко:
— За какво?
— Не ме информираха.
— Трябва да се преоблека — засуети се повиканата, поглеждайки към съдраните си на коленете дънки.
— Парушева каза „незабавно“ — добави колежката.
— Да му се не види! — измърмори Добромирова, остави лепилото на земята, поизтри ръце в дънките, пооправи си косата, стегната в опашка, и пое по коридора към асансьорите.
— Заповядайте — покани я любезно секретарката Парушева и кимна към вратата до себе си.
Добромирова влезе в кабинета, където я посрещна откъм бюрото си другарят Спасов, ставайки:
— Елате, Добромирова, сядайте — посочи ѝ столовете около заседателната маса, като не пропусна да разгледа работната ѝ униформа. — Това някаква нова мода ли е? — изкоментира съдраните дънки.
— Да — призна си тя сконфузено и побърза да се оправдае: — Много са удобни.
— Ммм — вдигна разбиращо вежди другарят директор и каза: — Ако ви срещнат така на улицата и ви попитат къде работите, моля ви, спестете името на завода — и допълни през смях: — Ще си помислят, че здравата сме го закъсали.
— Обещавам — отвърна с усмивка момичето и седна на един стол.
Директорът също седна на мястото си и мина на темата:
— Искам да поемете подготовката на щанда ни на тазгодишното изложение в Чехословакия. Трябва да е специално пригоден да покаже специалната машина и елементи от конвейерите, така че ще е нужно особено внимание. Затова се обръщам към вас, но искам да помислите и да сте сигурна, че ще се справите. Освен това искам лично да присъствате там и да се включите в цялостното представяне на изделията ни.
Невена Добромирова вдигна вежди изненадано. В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе инженер Радослав Пасков.
— Извинявам се, забавих се — заобяснява, но директорът вдигна ръка и го прекъсна:
— Няма нищо, тъкмо разказах на другарката Добромирова за какво става въпрос. Искам заедно да прецените как ще се разположи машината на щанда, така че да ти е лесно, Радко, да показваш и демонстрираш на посетителите. Искам ви заедно, в екип, и разчитам на вас за отлично представяне в Чехословакия. Радославе, машината е твоята дипломна работа, знаеш какво очаквам, нали? — вдигна предупредително пръст. — Имате достатъчно време. Ще уточним подробностите, след като представите предложенията си.
Инженер Пасков кимна усмихнат, а Невена Добромирова гледаше неразбиращо.
— Другарю директор — започна младият мъж, — ще използвам случая, че сме тук и двамата — погледна към Невена, — ние и без друго искахме да дойдем при вас, за да... — позапъна се, но бързо продължи: — Ние бихме искали да ви поканим, вас и съпругата ви... С Невена ще сключим брак и ще се радваме да ни удостоите с присъствието си!
— А така! — извика радостно директорът и стана от мястото си, заобиколи бюрото и застана до инженер Пасков. — Ето на това се казва хубава новина! — раздруса ръката му и повтори по-внимателно с Добромирова, която също беше станала. — Правилно решение сте взели! — заразглежда ги усмихнат. — Още като ви видях тогава в залата за естетика как качествено се карате, бях сигурен, че нещата за вас вървят нататък. Кога е тържеството?
— Следващата седмица, в събота.
Другарят Спасов погледна календара на стената, помисли няколко секунди и каза:
— Ще присъстваме и то с най-голяма радост!


--- сцена шестстотин деветдесет и четвърта ---
На следващия ден

В слънчевото утро шест момиченца, въоръжени с метли, маршируваха по дългата улица, чиято цяла дясна страна, по посока на движението на децата, граничеше с висока, метална, непристъпна ограда. Зад нея се простираше борова горичка, гъсто обрасла в основата си с бодливи храсталаци.
— Резиденцията — каза Веспасиана и всички изпълниха равнение надясно. — Охранява се строго, като южната граница.
— Знаете ли го оня виц — започна едно от момиченцата, — дето пресичали границата африканецът, американецът и Бай...
— Шшшшшт! — извикаха в един глас няколко от останалите.
— Да не си луда да разказваш вицове за... — без да се доизкаже кимна към оградата едното от тях. — И то точно пред дома му.
— Това не е домът му, а нещо като вила — уточни друго момиченце. — Тука спи, когато е на посещение в града.
— Я спи тука, я не — направи физиономия Веспасиана. — Че какво за африканеца и американеца?
— Значи, африканецът, американецът и Бай...
— Абе тихо бе! Може да подслушват от храстите.
— Бай Ганьо — изгледа ги разказвачката на вица.
— Аааа — успокоиха се другите. — Я почни отначало!
— Няма да ви разказвам повече, щом ме прекъсвате — ядоса се онази. — И голяма работа, че сме пред дома му. Татко каза, че откакто умря другарят Брежнев, вицове могат да се разказват за когото си искаш.
— Той ли е забранявал преди?
— Де да знам. Татко каза, че оттогава ония горе са я подкарали през просото, а на нас щели едните вицовете да ни останат.
— Ами разказвай тогава!
— Вече не ми се разказва. И без това скоро ще стигнем училището.
— Сианче, ти защо каза да слезем на предния завой? Цяла спирка по-рано.
— Ми забравих какво ми каза дружинната — вдигна рамене момичето, — на завоя преди Резиденцията или на завоя след... Е, голяма работа, я какво е хубаво времето.
Шестте стигнаха целта си, влязоха през задния портал на новопостроената училищна сграда и се заоглеждаха вътре.
— Смърди на строеж.
— Скоро ще засмърди на двойки в бележниците, хихихи...
— Ааа, вие ли сте пионерите помощници от Тимуровската команда? — материализира се пред тях червенобуза другарка с коса на масури. — Момчета няма ли? — надникна зад тях.
— Няма.
— Жалко. Последвайте ме! — тръгна с чевръста походка към края на коридора, където се смъкна по стълбите в сутерена на сградата.
— Я да видим колко са ни тимуровките — към другарката се присъедини мъж в тъмносин работен халат. — Значи шест броя инструменти. Метлите оставете ей там, няма да ви трябват.
Децата го последваха в дъното на помещението, където няколко жени стържеха циментовия под. Мъжът връчи оръдията на труда на момиченцата и разясни задачата:
— По пода има засъхнали остатъци от цимент. Трябва да се премахнат. Ей така — посочи към работещите жени. — Разбрахте ли?
Децата кимнаха и си взеха по един инструмент.
— Какво нещо — възкликна Веспасиана и заразглежда пръта от оребрена арматура, с прикачена в края му шпатула. Огледа пода, избра една буца засъхнал цимент и пробва инструмента, като застърга с шпатулата, опитвайки се да откърти упорито залепналото. След известни усилия постигна ефект и обяви: — Екстра! Работи!
Тимуровките се подредиха в редичка и подеха битка с излишното по пода.


--- сцена шестстотин деветдесет и пета ---
Същия ден, привечер, къщата на баба Веска и дядо Спас

— Нали ти казах червен ориз ма, Веске — седна на масата, подредена за вечеря, дядо Спас и изкриви уста. — Знаеш, че белият ми мяза на сутляш.
— Знам, ама на мене не ми се ядеше червен. Нà ти топъл хляб! — каза баба Веска, сложи на покривката няколко дебели, криво отрязани филии и седна срещу мъжа си.
— Едно време каква разбрана беше, пък сега, колкото пò одъртяваш, толкоз пò...
— Едно време, Спасе — прекъсна го бабата, — беше хубавец, не можех да ти скърша хатъра, хеле като ми се ухилеше.
— Че сега какво ми има? — захапа топлия хляб дядото и загреба от ориза.
— Дърт си, туй ти има! — повтори неговите действия тя и допълни, дъвчейки: — И досаден отгоре. Обръмча неска махалата с мотора. Бактиса им главата на комшиите и моята бактиса.
— Ама го подготвих за пътешествието, а? — ухили се широко дядото.
— Аз чак до планината с мотора ти не тръгвам! — отсече баба Веска. — Много път е!
— Я недей дивя! — скара ѝ се дядо Спас. — От март месец съм ти казал, че ще те заведа, приготвили сме багажа, с единия крак сме тръгнали, ти... Всеки път се дърпаш и мърмориш, пък сетне „Ауу, чи хубуу, Спасее!“
— Ехооо — извика детско гласче откъм входната врата на къщата и в стаята влезе Веспасиана.
— Таман навреме идваш! — зарадва ѝ се баба ѝ. — Гладничка ли си ми?
— Мъхъ, ама ще ям вкъщи, само минах след тимуровския ден да ви видя. Утре пак ще ходим, че има още много работа. И вдругиден... Гледайте на какво ми станаха ръцете от бачкане!
Веспасиана вдигна ръце и показа дланите си, с големи тъмнорозови резки олющена кожа по тях.
— Хийии! — извика баба Веска. — Изгорила ли си се, какво?
— Тц! — кимна с глава детето. — Цял ден стъргах засъхнал цимент от пода с една шпатула на прът, дето доста се хлузеше по ръцете и ми ги обели. Много грапав, еее, като онези пръчки, дето имаш зад къщата, дебелите — обясни към дядо си.
— Арматурата ли? — изненада се той.
— Да, дето прилича на големи болтове.
— И без ръкавици?
— Без — каза гордо момиченцето.
— Боже, боже... — плесна се по челото дядото, — кой умник ви накара да вършите това! Ц-ц-ц...
— А стига се възмущава! — скастри го баба Веска.
— Ц-ц-ц — не спираше онзи, — да накараш ти пети клас момиченце да работи цял ден с прът от оребрена арматура.
— За шести — уточни Веспасиана.
— Я си измий ръцете ти, да ги промием сетне с риванол и да видим с какво да ги намажем — подкани бабата внучето си.
— Бабо, искам да ме превържеш с бинт до китките — подскочи радостно Веспасиана. — Като на боксьорите под ръкавиците.
— Аха! — поклати глава баба Веска. — Че да изкараш на майка си акъла, като те види. Върви се измий, върви! — посочи с глава към мивката.


--- сцена шестстотин деветдесет и шеста ---
Улица „Нашедетска“, апартамента на Спасови

В стаята си Огнян беше усилил музиката докрай и действайки в ритъма ѝ, се приготвяше за излизане. По леглото бяха нахвърляни небрежно кабел, дезодорант, книга, солидно количество намачкани обличани дрехи и сгънати чисти такива, между които момчето се опитваше да избере подходящите за вечерта. Избра си тъмносиня фланелка на бели ленти, облече я, опаса я в дънките, след което вдигна купа с чистите дрехи и го набута в гардероба. Носените останаха на мястото си в компанията на кабела, дезодоранта и книгата. Танцувайки, Огнян излезе в коридора, където през входната врата тъкмо влизаше сестра му.
— Ооо, Тимуре! — ухили ѝ се. — Чак сега ли се прибираш? Да не си се отбила допълнително да прибереш дървата на някоя баба?
Веспасиана затвори вратата и се втренчи в батко си.
— Какво зяпаш? — попита той.
— Я виж! — вдигна ръцете си тя срещу него.
— Уха! — възкликна той и със сериозно изражение разгледа дланите ѝ. — Къде се ожули така?
— Трудова злополука — отвърна му надуто момиченцето, събу гуменките си, изритвайки ги в ъгъла до вградения гардероб, и се запъти към стаята си.
— Сианче — каза баткото, светна лампата над огледалото и се заоглежда в него, оправяйки фланелката си, — аз вчера май пропуснах да ти благодаря, че помогна за балканчето. Голяма услуга ми направи.
— Ъф — направи физиономия тя, — не беше заради тебе! За тебе вече услуги няма! — наду се и отвори вратата на стаята си.
— Що? — надникна след нея момчето.
— Ти си знаеш.
— Чантичките. Ееее, няма край!
— Може и да има, но при едно условие! — сложи ръце на кръста момиченцето и загледа батко си в очакване да попита, той обаче не попита, върна се при огледалото и зареса косата си, а момиченцето го последва и заяви: — Искам да дойда с вас на излета с велосипедите и палатките.
Момчето я погледна периферно и се разсмя така силно, че вратата на всекидневната се отвори и оттам излезе Нелчето, последвана от малкия Антон.
— Огняне, каква е тази дандания? Я да намалиш музиката! А! Прибрала си се — зарадва се на дъщеря си. — Как мина трудовият ден?
— Изглежда през цялото време са си разправяли вицове — каза вместо сестра си Огнян. — Голяма инерция е набрала. Продължава и вкъщи. Ахахахаха... — влезе в стаята си и остави останалите в коридора да се приветстват след работния ден на тимуровката.


--- сцена шестстотин деветдесет и седма ---
Градската градина, малко по-късно

— Сестра ми, завалийката, мераци да идва на излета — разказваше през смях Огнян на тайфата, която се беше събрала около белия паметник. — Лапешка работа.
— Валерия сигурна ли е за събота? — попита Дарина.
— Абсолютно! Освободила се е за няколко дни, ще пътува утре с дневния влак, вечерта да може да се наспи, и в събота... на колелото на Маноловата кака.
— Остава само да теглим чоп кой с кого ще е в палатка и готово! — обяви Петьо, седнал в краката на каменния съветски воин, и огледа останалите от тайфата. — Имаме един ден да решим.
— Два — поправи го Дарина. — В деня на излета също можем да мислим.
— Важното е, че събрахме цялото оборудване! — каза Захари.
— Още по-важното е — обади се Маринка, — че родителите на някои от нас ще го закарат с коли до заслона и ще ни чакат да пристигнем. Няма да мъкнем нищо на гръб.
— Аз нямаше да дойда, ако трябваше да нося и багаж — тръсна къдрици Данчето. — Щях да се схумна още на първите няколко километра.
— Вие и без багаж ще се схумнете — направи физиономия Стръки. — Аз се чудя защо изобщо да ви взимаме с нас. До морето с колелетата по черно и после до заслона хич не е майтап. Само ще ни бавите и ще се глезотите.
— Я па тоя! — сложи ръце на кръста Зорница и го изгледа.
— Добре де — разхили се Стръки, — може да не ни забавите чак толкоз.
— Ако мислиш, че ще въртя като бясна, защото на някого му се щяло да се прави на Стив Маккуин, не позна.
— Ще те изчаквам през двеста метра бе, мила, не бой се. Точно тебе ли ще изоставим из треволяците — обеща ѝ момчето и преметна ръка през раменете ѝ.
— Ще се съобразявате с най-бавния! — избута ръката му тя. — И без да ни юркате! Иначе...
— Иначе?
— Иначе се връщаме.
— Сами? През степната пустош? Мухахаха... Куражлийки. Да ви застигне нощта насред полята, вятърът да ви издуха, вълци да ви дебнат в поясите...
— Те наистина вълк до вълк в поясите — изкриви устни Зорница.
— А какви звезди се виждат нощем извън града... — въздъхна някой.
— Голяма работа ще бъде вдругиден — каза замечтано Санди. — Откога ги приказваме тия палатки и ето че ги докарахме криво-ляво...


--- сцена шестстотин деветдесет и осма ---
Два дни по-късно

Слънцето сипеше жар над безкрайните поля. Колоната велосипедисти се движеше бавно по прашния светлокафяв път, с широка ивица трева в средата, която колелата на селскостопанските машини бяха пощадили.
— След онзи пояс е селото — съобщи Захари, който водеше колоната.
— Ти и за предния пояс каза така — извика някой отзад.
— Видях го бе, ееее къде е — постави ръка над очите си момчето.
— Явяват ти се миражи, аз село не виждам — изтри с ръка потта от челото си Данчето, без да спира да върти. — Искам вода!
— Карай, карай — ей сега ще стигнем.
— Жадна съм!.. И аз... И на мене ми се почива вече... — заобаждаха се момичешки гласове.
— Ето бе, почти сме там.
— Докато кажеш, че сме там, и изскача следващата нива. Като в някакъв лабиринт. Сигурни ли сте, че това е пътят? — хленчеха девойките.
— Колкото, че съм кръстен на дядо си Захари — извърнал глава назад, обясняваше водачът.
— Това е бе! — подкрепи го Манол. — Наистина се мярна селото зад пояса, когато бяхме на височинката.
— Уф, дано, че да си напълним вода — изпъшка Маринка. — Скоро може да ми призлее. Как се казва селото?
— Безводица — извика Захари и хилейки се увеличи скоростта.


--- сцена шестстотин деветдесет и девета ---
По-късно през деня

Осемдесет и пета серия "Пътища" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Колоездачите се изправиха занемели пред грандиозната гледка от ръба на платото, под което далеч напред се простираше зелена долина, а на хоризонта морето.
— Еха! — обади се след малко някой.
— Неописуемо...
— Дори само заради тази гледка си струва цялото пътешествие...
— Въобще такива пътешествия си струват най-вече заради гледките — заяви мъдро Стръки, без да сваля поглед от чудото пред себе си.
След продължително съзерцание в тишина Петьо въздъхна:
— Дааа, и заради разпределението в палатките си струват.
Младежите се обърнаха към него и след секунди в компанията избухна весел смях.
— Да поседнем...
— Да похапнем...
— Пак ли? Нали ядохме преди два часа...
Разположени в тревата с лице към хоризонта, децата дъвчеха сандвичи.
— Дояж го, не искам повече — Валерия бутна в ръцете на Огнян сандвича си и се намести по-удобно, облегната на рамото му.
— Трябва да ядеш, гледай се само как си отслабнала — опита се да ѝ го върне той, но момичето бутна ръката му:
— Не ми се яде. И изобщо нищо не ми се прави — каза тихо.
— Какво ти е, нещо не е наред ли при тебе? Виждаш ми се особена откакто пристигна, а нищо не казваш...
— Ааааах — въздъхна тежко тя, настани се по-комфортно в прегръдката и се загледа в далечината. — Ако знаеш колко е хубаво така.
— Май знам — дояде сандвича ѝ той, прибра смачканите салфетки в раницата до себе си и се намести в тревата, като се постара да увеличи комфорта на момичето.
— Огняне?
— Ммм?
— Не искам да се връщам в София.
— И аз не искам.
— Аз обаче сериозно не искам — надигна се на лакът тя и го загледа. — Искам да остана тук. Даже точно на това място, завинаги!
— А — разсмя се момчето, — доближаваш се до предложението ми да се заселим в онова дере до Сияйно.
— В дерето беше мрачно, а тук... Тази широта, просторът... Красота!
— Дааа, знаеш ли като задуха зимният вятър къде ще те прати чак — не спираше да се смее той.
— Огняне, не мога да се справя с онова, което ми се случва.
— Какво ти се случва? — застана сериозно момчето и събра вежди. — Нещо със стажа ли не е наред? Да нямаш неприятности с колегите си?
— Не, не — махна с ръка тя, — там всичко е идеално. Даже ако някой ден мога да избирам, ще искам да работя точно с такива хора. Друг е проблемът... Не мога да се справя с лудите в главата си.
Момчето отново се разхили:
— Да, чувал съм, че на някои им идвали в повече. И майка ми често се оплаква от нейните.
— Имам усещането, че някой друг човек върши нещата, които върша всекидневно. Не съм аз. Опитвам се да се навивам, че това е правилното, но знам, че не е.
Огнян я изгледа с любопитство, не намери какво да отговори и я остави да продължи, но тя само го прегърна по-силно и отново се загледа в хоризонта.

— Аз пък знам, че щом си тука, всичко е на правилното си място — каза той и я помилва по главата. — Даже косата ти има цвета на тукашната почва. И аромата на топла земя.
— Леле... — усмихна му се тя, — романтичен ли си станал?
— От гледката е.
Двамата седяха смълчани, потънали в радостта от взаимното си присъствие.
— Виж колко пътища се виждат отвисоко — вдигна ръка към долината Валерия. — Решения и възможности всякакви. И как човек да знае кой е правилният път?
— Мисля, че няма правилен или неправилен — отвърна ѝ Огнян. — Хващаш някой и където те отведе. Но това, разбира се, ако не знаеш къде отиваш.
— А ако знам?
— Тогава пътят пред тебе би трябвало да е само един.
Валерия затаи дъх, а след няколко секунди се изправи рязко на колене и извика:
— Ами да! Това е! — със светнали очи загледа момчето, после взе лицето му в длани и го целуна по носа. — Това е! Толкова е просто, че чак да се чуди човек защо е трябвало да се усложнява насила. Ахахаха... И аз го знам, знам го!.. Благодаря ти! — целуна го още няколко пъти по цялото лице. — Ахахаха... Един е, един е... Няма други — изправи се и затанцува по поляната на ръба на платото. — Други нямааа... Нямаааааа... Други пътища нямаааааа... — със събрани на фуния шепи изкрещя към долината.


--- сцена седемстотин ---
Същия ден, привечер

В кафе-сладкарницата седяха трите приятелки Невена Добромирова, Теодора и Райна, пиеха швепс и кафе, прелистваха пъстро списание и си приказваха.
— Ето тази прическа ще ти отива най-много — обърна списанието към Невена Райна и посочи картинка на изящно сплетена дълга коса, украсена със ситни бели цветчета, като диадема.
— Мъ-ъ, красиво е — потвърди бъдещата булка, — но смятам да си спестя висенето при фризьор в деня на сватбата. Не ми се вписва в ангажиментите някак си — разсмя се. — А ако трябва да я направя предния ден, няма да мога да спя, да не се развали.
— Ти и без друго няма да можеш да спиш — поклати глава Теодора и придърпа списанието към себе си.
— Ами! — махна с ръка Добромирова. — Не само че ще спя, ами и ще сънувам. И според каквото сънувам, ще зависи отговорът ми в ритуалната зала.
— Ехее — изгледа я Теодора, — колебания ли имаш?
— Всичко се случва — ухили ѝ се другата.
— Особено като знаем кой ще присъства... Страстта на живота ти, невъзможната любов, неосъществимата мечта, единственият и неповторим... — разхили се Теодора.
— А стига де! — скастри я Невена. — Недей да прекаляваш и да пресилваш нещата.
— Току-виж прекъснал церемонията точно преди да кажеш „да“...
— Теодоро, минаваш всички граници! — грубо ѝ се скара приятелката. — И не си забавна.
— Не се ли поизхвърлихте малко с тази покана? — попита Райна.
— Радко настоя. Каза, че благодарение на другаря Спасов сме се събрали и държи да го поканим. Честно казано, аз очаквах да откаже, затова се съгласих, а той пък взе, че прие и даже много се зарадва.
Теодора вдигна към устните си чашата с кафе и се захили още по-силно:
— Ми какво да ви прави човекът, нали сте бодрата заводска смяна, хихихи... — кафето ѝ се разля по масата. Без да спира да се кикоти, тя го попи със салфетка и допи остатъка в чашата.


--- сцена седемстотин и първа ---
По същото време, край туристическия заслон

Пет коли, сред които ладата на другаря Спасов, бяха паркирани в началото на поляната. В отсрещния ѝ край, в равната част, бяха разположени през еднакви разстояния зелени военни раници, а в края на редичката им беше вдигната жълта четириместна палатка с преддверие. Близо до колите бяха разпънати още няколко големи палатки. Под навеса на заслона, в специално иззидана за целта открита пещ, няколко жени, сред които Нелчето и майката на Зорница, разбъркваха въгленчетата и се радваха на хубавата жар. В средата на поляната петима мъже, сред които другарят Спасов и вторият баща на Зорница, както и няколко деца, сред които Веспасиана, ритаха топка и вдигаха врява като на градски стадион.
— Татко, подай! — крещеше момиченцето и махаше с ръце като вятърна мелница.
Другарят Спасов ѝ пусна леко топката, но едно момченце я спря пред нея и я отне от техния отбор. Веспасиана не губи време, а хукна след него. Един от татковците препречи пътя на играча с топката и тя скоро пое в другата посока.
— Голяма игра пада — коментираха жените при огъня.
— Кога ли ще пристигнат децата?
— Всеки момент, според изчисленията на моя мъж.
— Ще са капнали. Да им бяхме подготвили и техните палатки...
— Те специално предупредиха, че са тренирали и ще свършат сами тази работа.
— Е, поне с готовата вечеря ще ги изненадаме.
— И не само.
Жените се разкикотиха.
Слънцето беше полегнало зад дърветата и процеждаше лъчите си през тях, осветявайки върховете им.
— Какво хубаво място е това — огледа се наоколо една от жените и постави голяма очернена метална решетка върху каменните бордюри на пещта.
— Тук е имало крепост навремето.
— Утре може да се качим дотам.
— Да слагаме кебапчетата, а? Или е рано.
— Слагаме ги! Децата пристигат!
По затревената пътека, утъпкана от петте коли, се зададе групата колоездачи, до един бутайки колелетата по стръмното.
— Ехооо — приветстваха ги мъжете и зарязаха играта.
— Ехооо — отвърнаха уморени и радостни децата, нахвърляха велосипедите на една купчина и се събраха около тях. — Скапани сме!
— Ами нормално. Имате ли сили да си разпънете сами палатките?
— О, това го правим за Гинес, с вързани очи — похвали се Стръки и огледа лагера, който възрастните бяха организирали. — Тези палатки чии са? — посочи към няколкото големи край колите.
— Нашите — отвърна един от мъжете.
— Какво? — млъкнаха всички изведнъж и в тишината се чуваше само пукането на въглените в пещта и писукането на птица в гората.
Стръки се почеса по рошавата коса и замига срещу мъжа:
— Ама татко...
— Решихме, че ще е хубаво и ние да изкараме една нощ сред природата и се организирахме допълнително.
— И тука ли ще спите? — попита глупаво момчето.
— Както виждаш — посочи към палатките мъжът.
Веспасиана, скачайки радостно, се приближи до Огнян и му се ухили:
— Видя ли? И аз дойдох на палатките — каза и избяга при приятелчетата си.
— Ами щом всички сте тук, измийте се, подгответе си спалните, после ще вечеряме — обобщи плана бащата на Зорница и даде знак на останалите мъже: — Да извадим вече бирата.
Радостни, петимата закрачиха към изворчето, където бяха натръшкани няколко мрежи с бутилки.
Колоездачите останаха на местата си и организираха извънредно заседание:
— Кофти работа! Че и палатки са си намерили набързо.
— Обаче как мирише от скарата... — облиза се Захари.
— Може би е по-добре, че са решили да останат с нас, хем да ни нахранят.
— Ама нали ние трябваше да си изпечем вечерята.
— Малеее — прозя се Данчето, — както съм скапана, таман ми е до приготвяне на вечеря.
— И аз така... И аз... — обадиха се и останалите момичета.
Зорница, Стръки, Огнян и останалите, чиито родители бяха тук, мълчаха.
— Да се занимаем сега с палатките. После ще се измием — подкани Манол.
— Да му се не види! — изсумтя Петьо и удари юмрук в дланта си. — Това е контрол.
Останалите колоездачи го изгледаха и изведнъж се разсмяха дивашки.
— Петре... Петре... Отиде ти разпределението, Петреее... Сега ще трябва да измислиш ново, ахахаха... Имаш няколко часа да мислиш... Ахахаха... После в тъмното да не се объркаш, ахахаха...
Изморени и щастливи, младежите се заеха да подготвят дългоочакваната нощ на открито.


--- сцена седемстотин и втора ---
Една седмица по-късно, събота

Залата на ресторанта, пълна с гости, блестеше тържествено от слънчевите лъчи, които струяха през тюлените пердета и караха покривките на дългите маси да искрят с белотата си.
Булката сияеше в цялата си прелест в бялата семпла рокля и разпуснати дълги кестеняви коси, леко прибрани на тила с бяла шнола, служеща повече за украса. Младоженецът, усмихнат и подчертано горд до прелестната си съпруга, прегърнал я през талията, чукваше чаша с чашата на желаещите да ги поздравят и разменяше по няколко думи. Оркестърът свиреше ненатрапчиво джаз, компания дечурлига се кълчеше на дансинга в ритъма и извън ритъма, гонеха се, криеха се при родителите си, разнасяха бонбонки „Детска радост“, опаковани в тюл, подхвърляха ги, намираха ги отново, после пак се стълпяваха на дансинга.
Спасови седяха на масата с колегите и приятелите на младоженците. Другарят Спасов водеше оживен разговор с момчетата от цеха и обясняваше нещо, жестикулирайки. Нелчето разглеждаше обстановката и гостите с любопитството на малко дете и от време на време се включваше в разговора, после бързо се връщаше към интересното си занимание.
Оркестърът даде туш, младоженецът инженер Радослав Пасков взе микрофона и без да изпуска булката, заговори:
— Уважаеми гости, ние с моята любима съпруга — целуна я по бузата и продължи, — искаме отново да ви благодарим, че споделяте с нас този така специален ден и наред с вашите прекрасни пожелания, ние да ви пожелаем винаги да сте щастливи... поне наполовина, колкото съм аз — погледна с любов момичето до себе си, — да се обичате... поне наполовина, колкото нас, да се радвате и да не спирате да търсите най-хубавото около вас, защото то винаги е някъде наблизо — бурни ръкопляскания. — Искаме най-сърдечно да благодарим на един изключително специален и за двама ни човек, на когото до най-голяма степен дължим днешното събитие, защото, докато ние работехме с моята Невенка заедно, един до друг, глава до глава, и не се виждахме, заети да се надскачаме в таланта си — ухили се на жена си, — този човек ни видя и ни подсказа накъде е верният път, като ни възлагаше задача след задача, поощряваше ни в идеите, помагаше ни и продължава да ни подкрепя. Другаря Спасов, уважаеми гости! — посочи с ръка към мястото му и залата избухна в ръкопляскания.
Ради подаде знак на баскитариста на оркестъра, който същевременно обслужваше уредбата и касетофона, и той щракна един бутон.

— И понеже знаем, че другарят Спасов е почитател на хубавата музика — продължи младоженецът, — бихме искали следващата песен да бъде специален поздрав за него, с пожелание да остане винаги такъв, какъвто го познаваме всички в завода!
Невена и Радослав Паскови се запътиха към масата на Спасови, заобиколиха я и застанаха до столовете им, като младоженецът се поклони пред Нелчето и ѝ предложи ръката си, а Невена Добромирова се усмихна на другаря Спасов, който се беше изправил, също широко усмихнат. Той на свой ред ѝ предложи кавалерски ръка и четиримата се запътиха към дансинга, където затанцуваха под аплодисментите на гостите.
— Чудесно тържество — каза Нелчето на младоженеца. — Удивително красиво и елегантно. Още веднъж поздравления и... бъдете истински щастливи!
— Ще бъдем — говореше ѝ в ухото той, — непременно.
Нелчето се усмихна и кимна, а момчето продължи:
— Това, което казах пред всички, е само малка част от онова, което в действителност искам да кажа, за да изразя благодарността си към вашия съпруг. Абсолютен пример за подражание във всяко отношение. Мога само да съм благодарен, че животът ме срещна с него и това не е само мое мнение, така виждат нещата всички колеги, с които работим заедно в цеха, в завода изобщо.
Радослав Пасков не спираше да приказва на Нелчето, прегърнал я като на блус в училищна забава, докато другарят Спасов беше прихванал булката елегантно и внимателно, в стил „старата школа“, и двамата танцуваха в пълно мълчание.
Към средата на песента по-възрастният мъж се отдръпна, усмихна се на красивата младоженка, наведе леко глава, като поклон, взе ръката ѝ и я подаде на съпруга ѝ. Младоженецът целуна ръка на Нелчето, благодари ѝ за танца и я предаде съответно на нейния съпруг.
— Прекрасна сватба, нали, Антоне? — каза Нелчето, която избра училищния стил захват и се скри в рамото на мъжа си, където даде воля на чувствата си и захлипа: — Не исках да плача, но не можах да се сдържа докрай, толкова е вълнуващо.
Другарят Спасов я стисна окуражаващо в прегръдката си:
— Вълнуващо е, наистина. Прекрасно! И като се замисля... докато се обърнем и нашите дечурлига ще ни зарадват с тържествата си.
Нелчето подсмръкна и се разсмя в рамото му.
Дансингът се беше изпълнил с танцуващи.
Край на осемдесет и пета серия
Някои важни уточнения: Песните са както следва: „Елате, хиляди младежи“; Los huevos de la araña на мексиканската банда Fongus; My first love на Bonnie Bianco; Love the world away на Kenny Rogers.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Айви (28 септември 2015 13:07)

Невероятна серия, Цоне!  bravo2 

Така ми се иска да извърша някакво геройство ... А няма никакви условия за това.

Толкова ми е познато!  xixi2 

 


 
 
№2 от: Зико (28 септември 2015 17:39)

ok2  hiphip printzesa2 


 
 
№3 от: Anakin Skywalker (29 септември 2015 17:02)

Чудесен нов епизод! bravo2  hi  (надявам се не предпоследен poches ) С всяка следваща серия, Нашият детски филм става по красив, smile по вълнуващ и по романтичен roza  Цонче, недей развявай карирания флаг в края на 86-ти епизод! Ще се чувствам виновен request , че съм предизвикал началото на края с онова изказване на възрастен, с онзи коментар в по предишната серия. Има още толкова неща които можем да "гледаме" всички...

 

П.П. Кое е селото долу в далечината на красивия пейзаж? hum-hum 




--------------------
 
 
№4 от: Цонка (29 септември 2015 17:43)

Единствената причина е, че се изморих. И то много! Това е, друго няма! Толкова по тоя въпрос.
Сега за селото. Долу е Оброчище. Нататък, зад левия хълм, е Албена. Снимката е направена от ръба на платото при село Ляхово. Няма такова усещане, честна дума, заставаш там и онемяваш. Убийствена красота!




--------------------
 
 
№5 от: tivesto (29 септември 2015 21:32)

Чудесна серия! Трудно се коментира след нещо толкова хубаво написано...

Много обичахме да си правим пътешестия с велосипедите. Чувството е неописуемо. Липсва ми онова време...

Сцената с баба Веска и дядо Спас много ми хареса! Обичам когато така си говорят възрастните хора... Все пак най-силната сцена в този епизод е последната! Цоне, невероятен талант и усет имаш да въздействаш и просълзяваш с написаното! Огромно БЛАГОДАРЯ от мен! А щом си изморена... почини си! Почини си на тези невероятно красиви места, за които ни разказваш. Почини си толкова, колкото е необходимо. Не бързай! Събирай прекрасни впечатления и когато наистина ти се прииска, ни ги разкажи с някой нов епизод от любимия ни сериал. Ние сме търпеливи. Ще чакаме, толкова, колкото е необходимо...

Все пак аз бих искал да чуя вица за Бай... Нали вече отминахме оградата на резиденцията... fellow 




--------------------
 
 
№6 от: Frangata (29 септември 2015 22:46)

Цитат: tivesto
Почини си толкова, колкото е необходимо. Не бързай! Събирай прекрасни впечатления и когато наистина ти се прииска, ни ги разкажи с някой нов епизод от любимия ни сериал. Ние сме търпеливи. Ще чакаме, толкова, колкото е необходимо...

Тъй ами. Съвсем ще я втасаме без сериала. Трудно е зер. То, ако писането беше лесно, и аз по цял ден щях да пиша, закичен с китка цвете зад ухото, пеейки. С трицветна химикалка или с паче перо. Едни кални или минерални бани и ще живне любимата писателка...

vishenka_27




--------------------
 
 
№7 от: Цветелина (29 септември 2015 22:49)

Смятам да си изтегля всички серии, да си ги разпечатам и подвържа и да си ги чета когато ми се дочете. Впрочем Цоне, ако решиш, че можеш всичкото това богатство да го издадеш под формата на книжка, ще ти помогна с каквото мога. 

Излишно е да споменавам, че и тази серия беше супер  hi 




--------------------
 
 
№8 от: 9585 (30 септември 2015 23:24)

Училището де, не... другаря.

Просто супер  xixi 

Знаеш ми мнението, ужасно талантлива си и всичко е прекрасно  smile 


 
 
№9 от: trak123 (1 октомври 2015 19:11)

Цоне,
няма да си го простя, ако не напиша и аз нещо, въпреки че може би няма да искаш.
Сериалът е повече от прекрасен и заема много важно място в емоционалния живот на мнозина. Разбира се, че имаш правото да го прекъснеш, когато решиш, но не можеш ли да почакаш...десетина години и нещо??  hum-hum
Много добър съвет беше този, да не се насилваш и да пускаш нови серии само тогава, когато ти си решиш и искаш, и можеш... Иначе нашият интерес е ненаситен и неизчерпаем, дано почерпиш и ти достатъчно аргументи от това и да продължиш още много-мноооогоо серии. 
Много неща ми се иска да се случат в сериала, ноооо няма да упражнявам влияние върху творческата ти свобода.  winked

Пък дано се сбъднат мечтите, поне колкото се може повече от тях. Невероятно е, но се случва.

 


 
 
№10 от: Anakin Skywalker (5 ноември 2015 14:59)

Цитат: Цонка
Сега за селото. Долу е Оброчище. Нататък, зад левия хълм, е Албена.

 

Даа, Оброчище го знам, минавал съм през него, точно на път за Албена. В Нашедетския град Толбухин(Добрич) съм пребивавал само три пъти и то през новия век. 2003 - Командировка до завода за камионски надстройки, полуремаркета и контейнери. 2006 - края на август и началото на септември - като участници на изложението за подемнотранспортна, строителна и селскостопанска техника. Разхождал съм се и по ул. Нашедетска, без да знам още тогава че се казва така fellow и третия път беше през юли 2005(след концерта на Дийп Пърпъл на 21.07. в Каварна) на гости tayna за 3 дни на едно симпатично момиче. С моята любезна домакиня ходехме в Албена на плаж (36км) и похапвахме nazdrave на онова заведние Тентата. Но по главния път. Нямахме велосипеди подръка тогава, нито време за романтични разходки no затова не съм успял да видя този красив пейзаж. Возехме се в автомобилчето bruuum и освен Оброчище се сещам и за селата Стефаново и Славеево, както и кв. Добротица. (Марийче ако някога прочетеш това, ще се сетиш) Където и да пребиваваш в този момент Бъди щастлива! roza 




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 14
Потребители: 0
Гости: 14

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Най-любимия празник?