Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Октомври 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 
 
 
Архиви
Октомври 2020 (3)
Септември 2020 (5)
Август 2020 (7)
Юли 2020 (4)
Юни 2020 (4)
Май 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Осемдесет и шеста "Финална серия" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
21-11-2015, 00:48 | Автор: Цонка | Категория: Специални проекти / Безкрайно детство

Безкрайно детство
осемдесет и шеста „Финална серия“

Тридесет и две години по-късно, наши дни

--- сцена седемстотин и трета ---
Улица „Нашедетска“, дома на Спасови

 

Мобилният телефон засвири до главата на спящия, изтегнат по диагонал на широката спалня мъж. Той се разбуди и се ухили с блажено изражение. Валерия, входящо повикване гласеше надписът върху снимката на усмихната, красива, дългокоса жена. Спящият придърпа апарата към себе си, не отговори на позвъняването, а остави песента, намествайки се да си доспи.
— Четири пъти си отлагаш алармата, Огняне — вратата се отвори и в спалнята влезе жената от снимката, с подобен апарат в ръка и надвисна над главата на спящия.
— Чаках да ми пуснеш тая песен.
— Всяка сутрин едно и също — каза престорено сърдито жената, но не изключи телефона. — Хайде, закуската е готова, ставай.
— Не ми се става!
— Знаеш ли какво намерих преди малко? — седна на леглото тя. — Албума на Сиана, дето го търси отдавна. Беше заврян зад едни кутии със сервизи в шкафа във всекидневната.
— Кой албум? — повдигна се на лакът любопитно той.
— Дето ѝ бил награда от едно време, за някакво участие в тимуровска команда.
— Има ли нещо интересно вътре?
— Има. Ваши детски снимки си е налепила. Тебе те има като бебе, хихихи. И на тринайсет, точно от онази почивка, на която се запознахме.
— Ммм — измърка щастливо мъжът. — Тебе има ли те?
— Има ме. Ела във всекидневната да закусваш и ще го разгледаме.
— Хихихи... — измъкна се изпод завивката той и заоправя разрошената си коса. — Като се сетя, Валерианке, каква сладурана беше на онази почивка...
— Защо се хилиш?
— Сетих се на какво приличаше тогава... с тъничките си крака...
— На какво?
— На щипалка.
— Огняне! — възмути се жената
— Лъскава такава и неориентирана, току-що изпълзяла от сцепена прасковена костилка — допълни той. — И с една голяма коса...
— Ами ти? Като бебенце, пухкаво, бузесто, рошаво малко момченце. А колко мъжествен ми се струваше тогава... И толкова зрял за тринайсетте си години житейски опит. Как да не се размажеш от любов.
Двамата се смееха, загледани един в друг. След малко Огнян каза:
— Хубавото обаче е, че и двете ни дъщери приличат на тебе, красавици.
— Красавици са, но Нели прилича повече на майка ти.
— Не са се обаждали още тази сутрин момичетата — каза мъжът.
— Не са. Рано е още за дневния отчет пред татко — направи физиономия Валерия. — Кога ще престанеш да ги контролираш, Огняне?
— Аз? — изгледа я възмутено той и се ухили. — Те си звънят съвсем доброволно. Аз само искам да съм сигурен, че всичко е наред при тях.
— Наред е, разбира се. Нели е на двайсет и четири и попадна в чудесен екип в строителната компания, веднага след като завърши семестриално архитектура. Хем помощ ѝ оказват за дипломната работа, която подготвя, хем и опит трупа. А Диманка... — въздъхна жената, — като за първа година в университет, мисля, че бързо свиква.
— Само на деветнайсет е — каза тихо мъжът.
— Всички сме били на деветнайсет — усмихна му се жената.
— Като си спомня ти какво направи на деветнайсет...
— Ахахахаха! — избухна в смях Валерия. — Взех най-правилното решение в живота си, тоест взех самия си живот в своите собствени сигурни ръце. Хайде, ставай, в противен случай ще закусваш сам. Ще си изпусна автобуса.
— Зарежи автобуса, аз ще те закарам — стана най-сетне от леглото той. — Предиобед нямам някакви специални ангажименти. Следобед имам две срещи в завода, след които ще трябва да доизмисля един договор.
— Отивай си на работа, няма нужда да ме водиш, ще пътувам със служебния автобус.
Двамата напуснаха спалнята.

--- сцена седемстотин и четвърта --- 

  
Завода 

По коридора крачеше бодро жена, обута в китайски кецове, тесни дънки, бяла, опасана в дънките блуза, и вързана на опашка дълга коса. Под мишница мъкнеше няколко рула кадастрон, парче кожа и огромна макара канап. Избра врата с надпис Моделиерна, влезе и отнесе товара си до модерно стъклено бюро в дъното на стаята. Разтовари, седна на стола зад бюрото и заизважда от шкафа под него кутии с моливи, избра си няколко и ги подреди на поставката на големия триножник, поставен до прозорците готов за рисуване.
От вратата между тази и съседната стая влезе момиче и съобщи:
— Госпожо Паскова, Главният директор ви търси два пъти. А вие сте си забравила телефона — кимна към бюрото, — помоли да ви предам незабавно да се качите в кабинета му.
— За какво? — попита стреснато жената.
— Не каза.
— Добре, благодаря — изтри ръце в дънките си, — ще се кача.
Жената излезе в коридора и забърза към асансьорите. След минута застана пред вратата с надпис Главен директор, чукна и след отговора натисна дръжката.
— Заповядайте, госпожо Добромирова тире Паскова! — изправи се от стола си директорът и приветства влязлата. — Настанявайте се! — посочи към столовете около заседателната маса. — Кафе?
Жената приближи, застана срещу него и тури ръце на кръста:
— Какво има бе, Радославе? Защо ме викаш? Да не е станало нещо с децата?
— Ц-ц-ц, Невено! — ухили ѝ се Главният директор на завода Радослав Пасков. — Човек открай време не смее да те покани на едно кафе. Веднага вдигаш патардия до небето.
— Изкара ми акъла! Нали преди един час пихме вкъщи — каза по-спокойно тя и придърпа един стол. — Налей ми!.. В голяма чаша.
— Домъчня ми и реших да те извикам — обясни той, докато вадеше чаша от шкафа на бюрото си. Наля от каничката и седна на мястото си. — Мислех да те поканя долу, в залата за естетика, но не те намерих. Два пъти звънях, защо все си зарязваш телефона някъде?
— Нарочно! Знаеш как ги мразя тия телефони. Изкуствено ускоряват нещата. Губи се тръпката от очакването — ухили му се жената и отпи от кафето: — Та за какво ме викаш?
— Невено, защо вече не ходиш със съдрани на коленете дънки, а със здрави, все се каня да те питам?
— Леле! Това ли ти е сутрешният проблем?
— Любопитно ми е защо.
— Защото днес всички ходят така и на мен ми стана безинтересно. И заради възрастта е — призна си тихо тя.
— Петдесет и шест не е кой знае каква възраст.
— На тази възраст едно време щях да съм пенсионерка и да разхождам внучето си из Градската градина.
— Че ти го разхождаш.
— Дааа — ухили се доволно тя и очите ѝ заблестяха, — мъничката ми Невенка... Така добре си се разбираме с нея. На баба пълното копие, ахахахаха... Много е приятно да общуваш със себеподобни, Радко — не спираше да се смее жената, — винаги те разбират правилно, като им говориш, даже когато не се изразяваш както трябва, ахахаха...
Радослав Пасков, елегантен в костюма си, симпатичен мъж на петдесет и осем, със силно прошарена коса, гледаше жена си, преизпълнен с любов.

--- сцена седемстотин и пета ---
По същото време, в складовете на завода

— Господин Спасов! — извика облечен в сини работни дрехи младеж и замаха към мъжа, който току-що беше преминал найлоновата завеса на склада за готова продукция. — Насам! — помаха му с ръка момчето и се скри зад кашоните.
Огнян Спасов забърза нататък и изведнъж спря, ухилен широко. Насреща му се зададе малко, пъргаво алено електрокарче, управлявано от момчето. Водачът на машината ловко изви, спря до мъжа и докладва:
— Пристигнаха късно снощи в автобазата, прибрахме ги в завода рано тая сутрин. Четири броя чисто нови, миришат на производство. Останалите три са отзад.
— Аааа — извика зарадвано Спасов и погали машинката, — електрокарите, голямата ми страст от времето, когато изкарах първото си трудово лято в завода. Преди... повече от тридесет години, представяш ли си, Минко? Не ми даваха да карам, докато не минах курса към ПУЦ-а. Я слез! — настани се на мястото на момчето и подкара машината. — Голяма работа беше ПУЦ-ът едно време, Минко. И ако някой ти приказва с пренебрежение за него, да му кажеш да си гледа работата. Нямаше курс, който да не минах още като ученик. И получих сериозни умения във всичко, което ме интересуваше — говореше и се разхождаше напред-назад с електрокара. — Ако намериш още двама, ще си направим гонка във втори цех, хем да изпробваме машинките.
— Веднага! — подскочи радостно младежът и хукна към стаите в дъното на склада, а Огнян Спасов засвири с уста валс от балета „Спящата красавица“ и заразхожда електрокарчето, правейки танцувални фигури в свободното пространство на склада за готова продукция.

--- сцена седемстотин и шеста ---
По същото време, Албена

В слънчевия предиобед курортът приличаше на стара цветна картичка. Единственият недостатък на изгледа беше липсата на туристи, която се оправдаваше от приключилия сезон. Морето се колебаеше между наситено синьо и тюркоаз и заедно с чистото небе подсилваше белотата на хотелите. Хълмът, есенно нашарен, се изтягаше лениво на слънцето. По улиците се движеха коли на ремонтни бригади, които трябваше да коригират последствията от изминалото вече лято.
Във фоайето на хотела беше спокойно. Рецепцията стоеше празна. От първата врата по коридора зад нея се чуваха гласове. Валерия Спасова Управител беше указано на месинговата табелка на вратата. Вътре, около дълга ниска стъклена маса бяха насядали мъже и жени и разговаряха.
— Водопроводът издържа изпитанието това лято, няма да го пипаме — отметна нещо върху листите, които държеше върху коленете си Валерия.
— И климатичната инсталация изненадващо устоя — обади се един от мъжете.
— Всичко се прави, за да издържи до крайния срок на гаранцията си — почеса се по врата с молив друг от мъжете. — Оттам нататък да му мислим ние.
— Добре беше, добре — поклати глава една от жените, — да изкара така още няколко лета...
— Решетките на климатичната инсталация в стаите ще бъдат сменени — обяви Валерия. — Не ми харесаха още когато правихме големия ремонт, и опасенията ми се сбъднаха — напълниха ги с боклуци, защото приличат на кошчета. Ще ги подменим напълно. За целта искам старата спесификация и...
Мобилният телефон пред нея светна безмълвно и на екрана се появи очарователна усмивка с надпис Огнян, входящо повикване.
— Извинете, важно е! — взе апарата управителката, излезе в коридора и плъзна палец върху зеления бутон на дисплея: — Чао, аморе! Какво има?
— Исках да съм сигурен, че си пристигнала — чу се отсреща гласът на мъжа.
— Защо да не съм?
— Защото служебните ви автобуси хвърчат по надупчените пътища като имперски изтребители в астероидно поле.
— Хихихи... Ти нямаш ли си работа?
— Тестваме новите електрокари — похвали се по детски щастлив той.
— Браво! Поздравления! Децата обадиха ли се вече?
— Я гледай ти! — разсмя се мъжът отсреща. — Пък после аз ги контролирам. Не са.
— Само питам — жената също се разсмя.
— Не си забравила за сбирката довечера в залата за естетика на завода, нали?
— Не съм, след работа ще дойда направо там. Хайде, до довечера.

--- сцена седемстотин и седма ---
По същото време, къщата на баба Веска и дядо Спас

В стаята, оборудвана като компютърен кабинет, пред бюрото седеше на кожен въртящ се стол с висока облегалка рошав, русоляв, изключително симпатичен светлоок мъж около тридесетте, разхождаше бързо пръсти по клавиатурата, без да сваля поглед от монитора, като от време на време отпиваше кафе и си взимаше парченце нарязана ябълка от една чиния. Звънецът рязко иззвъня и мъжът се провикна:
— Отключено е, влизай!
В стаята влезе жена, с дълга, вързана на опашка руса коса, с тютюнев цвят блуза, с дънки, късо дънково яке и маратонки.
— Добрютро, брат ми! — поздрави с широка усмивка тя и тръшна розова найлонова торба до клавиатурата. — Нося ти баница. Домашна.
— Ооо, Веспасианке — зарадва ѝ се младият мъж. — Какъв е случаят?
— Доправи ми се баница тази сутрин и реших да те зарадвам, преди да се заема с новата задача, че хич не зная откъде да я подхващам — придърпа един стол и седна до него. — Как си, Антоне?
— Нали виждаш — ухили ѝ се той очарователно, посочвайки монитора пред себе си.
— Виждам — поклати глава Веспасиана. — Кафе и ябълки. И работа. Нямаше край този твой съвършен код. Не си вдигаш главата от компютъра, денонощно си на него.
— Ехеее, намерил се кой да ми се кара за компютъра.
— И как успяваш да поддържаш къщата в пълен ред — огледа наоколо жената.
— Не съм аз — вдигна рамене младият мъж и също огледа наоколо. — Даже нямам представа как се получава. И сандвичи имаше, но ги изядох. Налей си кафе! — посочи към каничката на ъгъла на масата.
— Защо се правиш на ударен! — изгледа го строго сестра му. — Забил си се в програмите си и не обръщаш внимание на живота около себе си. Докога ще мотаеш момичето? Вече си на тридесет и четири, какво чакаш, че не ѝ правиш предложение?
— Как ти се приказва толкова много сутрин, направо не разбирам — разкикоти се хлапашки „малкият“ Антон. — И за кое точно момиче говориш?
— За Елица, разбира се, не се прави на интересен.
— Мммм — намръщи се той, — не съм сигурен, че последно тук беше Елица. Или може тя да е била. Да, сандвичите. И кафето! Само нейното кафе ухае така — помириса съдържанието на чашата и го допи. — Чудесна идея, ще ѝ направя предложение веднага щом я видя. За какво да бъде?
— Защо приказваш така, Антоне? — изгледа го с укор Веспасиана. — С кого си мислиш, че се подиграваш? С мене? С нея? С живота си?
— Какво да ѝ предложа бе, како? — замига насреща ѝ малкият Антон. — Какво мога аз да ѝ предложа на Елица? Тя отлично знае, че работата ми изисква пълно себеотдаване, знае, че е свободна да идва и да си отива когато ѝ хареса, а това пък, което аз знам, е, че на този етап не мога да се грижа за семейство. Хиляди пъти сме го водили с тебе този разговор. И не че не искам семейство, напротив, искам голямо, щастливо семейство, каквото бяхме ние. Елица е идеалната жена, бих се радвал да си нароим дечица, отбор! Обаче не мога да поема тази отговорност, не и сега. Няма да мога да им отдам нужното внимание, а какво семейство е това, в което бащата живее в своя си кодиран свят, докато останалите вършат нещата без него? Престъпление! — отсече и върна поглед към монитора.
— Ха! — изсмя се Веспасиана. — Малкият Антон — първият баща в света, който ще е силно ангажиран със служебните си работи. Я си спомни татко как ги съвместяваше нещата? На него да не му е било лесно? Цял ден с проблемите на завода, а вечер сякаш се изключваше от тях и ставаше само наш си. И си играехме, и се смеехме, и си се чувствахме сигурни с присъствието му край нас. Никога не сме усещали липсата му. Дори когато нещата със завода се забатачиха толкова, че косата на татко изведнъж се прошари, пак не се отрази на отношението му към семейството.
Веспасиана млъкна и двамата се замислиха. След дълга пауза мъжът каза тихо:
— Аз не съм като татко.
След още една дълга пауза сестра му отвърна с въпрос:
— И като кого си според тебе, Антоне? — той не отговори и тя продължи: — Природата, братленце, също си има своите програмни кодове!
Той разтри челото си с пръсти, прокара ръка през лицето си, после пооправи рошавата си коса, придърпа найлоновата торба, надникна в нея и смени темата:
— Ехее — ухили се широко, — донесла си ми цяла тава баница. За Манол и децата не остави ли?
— За тях направих отделна тава. На племенницата ти ѝ завих за училище, нея все още мога да я излъжа да си вземе домашно приготвена закуска, но племенникът ти, вагабонтина, сутрин винаги бърза, хапна едно парче и то докато си пише с десет човека едновременно на телефона. Сигурно и не е разбрал какво е ял. После си купува боклуци от заведенията край гимназията.
— Ммм, много вкусно — захапа едно парче малкият Антон, — трябва да отделя за Елица, преди да съм излапал всичко. Хем съм закусвал... Божествена храна! Какви вълшебства слагаш вътре?
Веспасиана наблюдаваше братчето си с безгранична нежност, докато той лакомо унищожаваше баницата.

--- сцена седемстотин и осма ---
Завода, малко по-късно

Огнян Спасов натисна дръжката на вратата с надпис Търговски отдел и влезе в светлото помещение, оборудвано с девет модерни работни места. Вътре служителите и служителките работеха надвесени над клавиатурите или над разпилени по плотовете на бюрата им документи.
— Добро утро! — ухили им се той и вдигна ръка за поздрав.
— Добро утро... Добро утро... — запоздравяваха колегите, а женските усмивки увеличиха луксовете осветеност в помещението.
— Нещо ново да е пристигало тая сутрин? — спря при последното бюро, поставено в дъното на помещението, до стъклена врата с табелка Търговски директор.
Момичето от бюрото, с прибрани в рошав кок на върха на главата кестеняви коси, розови бузи и изражение на самоосъзната хубавица, се изправи и докладва:
— Няколко запитвания, отговорих им според инструкциите ви; изпратих им оферти, но не очаквам отговор, мисля, че само ни проучват и то от едно и също място; едно запитване за свободно работно място при нас, отклоних го към Личен състав; с превода на онези заявки съм почти готова, но ще ги прегледам още веднъж. А да, търси ви госпожа Стратиева от Търговско-промишлената палата.
— Зорничка ли? Че защо не ме потърси на мобилния, ами звъни в офиса — затърси по джобовете си телефона той. — Друго? — обърна се към момичето.
— Едно погрешно обаждане — поръчка за охладени пилета, отказах я, разбира се — девойката се разсмя.
— Пилета? — присъедини се към смеха и той.
— Охладени! — подчерта тя.
— Само пилета нямаме в завода — Огнян Спасов отвори вратата до бюрото. — Това ли е всичко, Бранимирова?
— Има кафе. Силно, както го обичате.
— Чудесно! Благодаря ви! — зарадва се искрено той.
Бранимирова прие благодарностите с очарователна усмивка.
Търговският директор Огнян Спасов влезе в кабинета, преметна сакото си на отреденото за целта място, после при елегантното стъклено бюро с тръбни елементи и дърво натисна бутона на компютъра, накрая отиде при масивния бюфет-библиотека и свали пълната каничка от машината за шварц. След малко, с чаша кафе в ръка, настанен на мекия кожен стол с висока облегалка, затърси нещо по дисплея на телефона си.
— Ало, госпожа Стратиева? Звъняла си, Зорничке.
— Огняне! — зарадва се женският глас оттатък и подкара направо: — Повече няма да чакам, идваме с колегите в понеделник и ви сертифицираме!
— Айде пак с тоя сертификат — разсмя се той и отпи от кафето. — Аман от глупости, жено, мирясай вече!
— Огняне, знаеш какви са изискванията на чуждестранните ти партньори — развика се жената отсреща. — Как да ти търся нови, ако нямаш всички сертификати.
— Не ми ги разправяй на мене, Зорке. Пука им на партньорите за тия сертификати и за безсмислиците, описани в тях, като колко пъти на ден метем цеховете и в какви папки си държим архива. Точно колкото на мене ми пука за техните. Бумаги някакви измислени.
— Така приказваш, защото в момента си в силна позиция, но като ти се разклатят пазарите...
— И като се разклатят — прекъсна я той, — ще дойдеш да ми ги подпреш със сертификатите ли? Я стига си ме агитирала и вкарвала в разни схеми и излишни разходи!
— Какво приятно момче беше навремето, Огняне — въздъхна драматично Зорка, — а какъв стана, като порасна. Във ВИНС-а ли те направиха такава скръндза?
— Във ВИНС-а — потвърди той, смеейки се, помълча малко, пък размисли: — Виж, скъпа, ако си го закъсала здраво и съвсем нямаш кого да сертифицираш, добре, ще ти се навия и ще ти направя тази услуга. Но да знаеш, че е само в името на дългогодишната ни дружба.
— Наистина ли? — извика радостно гласът отсреща.
— Предупреждавам те обаче, не искам, като дойдете с шайката ти, да хукнете като замаяни из цеховете и да разстройвате реда и спокойствието в тях. Защото това ще е последният ти сертификат тук, ясно?
— Имаш думата ми! — отсече отсреща жената.
— Хубаво. Да кажеш на Стръки да мине да вземе бидона за зеле, приготвил съм го.
— Ооо, да, аз и това трябваше да ти кажа. Много ти благодаря, Огняне, но няма да ни трябва. Тази есен решихме, че няма да правим никаква зимнина. Няма за кого — Зорница замълча отсреща, после продължи: — Нали момчето ни замина да учи... Е, ти знаеш как е, и твоята дъщеря... Пък за нас двамата със Стръки да тръгнем да киснем зелки, да печем пипер и да бъркаме лютеници, тц!, не си заслужава.
— Хм, странна работа, Зорничке, би трябвало баш сега да правим зимнина и да изпращаме на дечурлигата, пък сякаш не върви, а?
— Защото не е като едно време, Огняне, сега всичко си имат. Каквото се сетят. Каквото им дотрябва — достъпно е. А пък и пиперът един... Красив, едър, а вътре няма никой. Изпичаш го и всичко си заминава с люспите. Измама!
Огнян се усмихна и след кратка пауза каза:
— Или пък ние си търсим оправдание да не правим лютеница. Какво чудо вършеха нашите едно време... В мазето ставаше топло и уютно, а от тавата ухаеше на... любов. На любовта им към нас; на онази помежду им; на любовта към живота... Затова и лютениците им бяха вълшебни. Но това го разбирам чак сега.
Настана тишина, в която Зорница се обади:
— Закусвал си нещо разчувстващо май.
— Мъ-ъ, превръщам се в старо бръмчило. Децата ми липсват. Много!
— И аз се чувствам по подобен начин — каза тихо Зорница. — Но да пукна, ако го призная пред някого — разсмя се в телефона.
— Току-що го призна пред мене.
— Ти не се броиш, ти си другарче.

--- сцена седемстотин и девета ---
Училището, стаята на пети Б

Учителката коментираше и едновременно съобщаваше имената от етикетите, докато връчваше тетрадките на собствениците им, разхождайки се между редиците с чинове.
— Доволна съм от съчиненията ви... Като цяло... Валя... Някои са отбиване на номера... Емиле... В други грешките са повече от думите... Дончо... Но на мен ми хареса, че сте си направили труда да помислите върху вашето отношение към семейството... Симона... и да ни разкажете повече... Антония — подаде тетрадката на дългокосо, русо момиченце с очила и му посочи катедрата: — Заповядай да ни прочетеш твоето съчинение.
Момиченцето стана, попридърпа над дънките розовата блузка с шарена апликация на чудновато същество, застана пред бялата дъска и зачете:
Моето семейство. Казвам се Антония, на единадесет години. Баща ми се казва Манол, а майка ми — Веспасиана. Те са моите най-добри приятели след Линчето и Краси от нашия блок. Имам и брат, Камен. Той е на осемнадесет. Иска ми се да кажа, че и той ми е приятел, но няма да го кажа, защото понякога трайно ме разочарова. Домашен любимец нямам. Имала съм няколко пъти хамстери, но след като умрял последният, а аз три месеца не съм забелязала, че хамстерът го няма вкъщи, мама каза, че повече домашни любимци няма да имаме. Мисля, че напълно си го заслужавам.
Някой се изсмя. Класът се размърда и зашумя весело. Момиченцето продължи:
Обичам да се разхождам с мама из града. Тя винаги има за разказване някаква случка за местата, покрай които минаваме. Така ме запознава с нейното детство, когато нещата са били по-различни от днес и все пак доста подобни. Мисля, че ѝ е много мъчно за тогава и затова разказва. Мисля също, че аз като порасна, няма да имам нищичко за разказване, понеже в живота ми не се случва нищо особено. Когато го казах на мама, тя се усмихна и каза: „Дори нямаш представа колко много ще имаш да разказваш. С годините спомените се избистрят и най-ценните блесват ярко.“ Много странно! Все си мислех, че на възрастните хора спомените им помътняват. Аз например почти съм забравила за Стойчо от детската градина, който обеща, че ще се оженим, а после се влюби в друга.
— И аз го помня Стойчо! Подлец! — извика едно момиченце от класа и в стаята изригнаха смях и ръкопляскания.
Антония се кикоти дълго заедно с останалите, после пое дъх и продължи:
Когато се разхождам и с мама, и с татко, е още по-хубаво. И татко има много за разказване, но е по-сдържан. Много често двамата се поглеждат и сякаш са си казали много неща, защото изведнъж се разсмиват. Друг път започват да се препират кое как е било „едно време“, кое къде е било, коя чернобяла снимка откъде е правена и други такива и препирнята им става истинска караница с цупене и сърдене. До три минути! — семейно правило номер едно. Брат ми не излиза с мене на разходка, не ме взима със себе си, когато е с компания, и не ме пуска в стаята си, когато има гости. А на мене са ми страшно интересни. Познавам ги всичките, от профила му, и ако искам, мога да му чета съобщенията, защото му знам паролата, но никога няма да го направя, защото... Нямам представа защо.
— Ехее... Кажи паролата!.. Прочети му съобщенията... Пиши нещо вместо него... — развикаха се съучениците ѝ и класът отново вдигна врява, но учителката им направи знак да пазят тишина и те млъкнаха.
Моето семейство е като есенна алея в облачен ден, осветена от жълтите и ръждиви листа на дърветата, надвиснали над нея. То е също и като стъпки по затрупана през зимата пътека към малка къщичка със светнали прозорци. То е като разпуснатите над езерото пролетнозелени коси на върбите, с потопени във водата връхчета. Но най-много прилича на летен вятър, хукнал през житата, стигнал до морето, грабнал мириса му и го върнал над нажежената неравна равнина.
Антония затвори тетрадката, поклони се демонстративно, широко ухилена, бутна с пръст очилата над носа си и се върна на мястото си, съпроводена от тишината в стаята.
— Браво, моето момиче! Дай си бележника! — учителката застана зад катедрата и отвори дневника, а децата се разшумяха. — Внимавайте сега! Темата на съчинението за следващата сряда: „Машина на времето — напред или назад“
— Юпийии... — извика някой и смехът се сблъска със звъна за край на часа.

--- сцена седемстотин и десета ---
Завода, след края на работния ден

Работните места в дългия цех пустееха, прилежно подготвени за следващия ден. В най-отдалечения край се бяха скупчили няколко жени в сини работни халати и мълчаливо наблюдаваха работещия на машината възрастен мъж с чисто бяла коса и прошарени мустаци. Мъжът привърши действията си, вдигна изделието и доволно намести очилата:
— Ето това е правилната форма! Да поправите кройката, Невенке, и няма да чупи повече в тази част. И да обърнете внимание на материалите, защото тази кройка при различните кожи се получава различно — изгледа останалите жени и всички закимаха разбиращо.
— Браво, чичо Богдане! — извика Невена Добромирова тире Паскова. — Петдесетгодишният, че и отгоре, професионален опит си казва думата.
— Ееее — намуси се престорено Богдан моделиера, — еша си нямаш, Невено, да ми напомняш колко съм одъртял.
— Абе аз от уважение бе, чичо Богдане! — усмихна му се жената. — Докато си с нас, никой не се бои от грешки. Ти си ни много важен, знаеш!
— Знам аз, ама ти стига си ме чичосвала, че ми убиваш хъса — стана от машината възрастният човек, хвана под ръка госпожа Паскова и я поведе към изхода: — Да не ти напомням, че с Антон сме набори. На него все му подбираше музиката, пък на мене — „чичо Богдане“. Тридесет години и повече ми тровиш чувствата.
— Ахахахаха... — избухна в смях жената и прегърна възрастния мъж през раменете, — това ревност ли е, господин Богданов? Пък аз защо съм останала с впечатление, че хич не ме обичаше навремето.
— Абе какво приказваш ти бе — махна с ръка, опровергавайки я той. — Щях ли тогава да ти предам занаята, хем с всичките му чалъми, дето само за себе си ги пазех, та да станеш по-голям майстор-моделиер от завършилите баш по специалността. Щях ли?
— Гледай ти накъде го избива чичо Богдан! На признания, ахахаха... Да те чуе леля Калинка, ще видиш ти едни тридесет години тровени чувства.
— Не се подигравай с чувствата и възрастта, момиче! Тя е забележима заради тялото, но духът не мърда, да знаеш.
— Като спомена преди малко подбраната музика — смени темата жената, — да ти напомня, че ще се събираме в залата за естетика тази вечер. Все близки хора. Ще останеш с нас, нали?
— Дадено! — махна с ръка Богдан моделиера. — Само да се обадя вкъщи, че Калинка ще се чуди къде съм се запилял по нощите. Ето тогава вече наистина ще видя, ахахаха...
— С Радко ще те закараме, кажи ѝ да не те мисли — поръча Невена.
— Хубаво! — зарадва се възрастният човек и двамата с госпожа Паскова се изгубиха по коридора към асансьорите.

--- сцена седемстотин и единадесета ---
Малко по-късно

В залата за естетика беше оживено. Сепаретата бяха заети. На двете маси, разположени до стената със снимките, се беше събрала голяма компания мъже и жени, които пиеха кафе, коняк и безалкохолни и разговаряха.
— Знаеш ли, Маноле, това място не се е променило откакто се помня като дете — обясни на симпатичния мъж до себе си Веспасиана и обгърна с поглед помещението. — И галерията заводски снимки си стои — посочи стената.
— Виж, Невенке, на оная какви сме готини, а! — кимна нататък главният директор на завода Радослав Пасков. — Тя е от двадесетата годишнина на завода, точно една година след сватбата ни.
— Дааа — поклати глава жената, — какви години бяха, Радко, на творчество и младежки ентусиазъм.
— А най-хубавото е, че успявате и до днес да запазите духа на онова време — похвали ги Богдан моделиера, който се разхождаше край насядалите, с чаша коняк в ръцете. — Грамофона, плочите, касетите. Тонколоните в стената. Тия мебели колко пъти ги претапицирахте и ремонтирахте, но не ги сменихте.
— Ами заради Невена — включи се в разговора Огнян Спасов. — Не разрешава да се правят никакви промени тук. Забранила го е със заводски закон номер едно.
— Така е — каза Радослав Пасков и цитира закона: — „Не се посяга на кафе-клуба за естетика под страх от смъртно наказание, което се изпълнява лично и безмилостно от госпожа Паскова, известна на длъж и шир като... Жестоката Невена!“
— Ако беше казал „лудата“, Радославе, щеше да си платиш скъпо! — вдигна пръст срещу него жена му и останалите се разхилиха.
— А аз вас ви помня като една много мила Снежанка от дядомразовските заводски тържества — ухили се от края на масата „малкият“ Антон и вдигна чашата си към госпожа Паскова, после прегърна хубавото момиче до себе си и допълни: — Нали се сещаш, Еличке, снимките от няколко поредни години, показвал съм ти ги.
Тя кимна усмихната и отпи от питието си, а Веспасиана се обади:
— Интересното в снимките, Антоне, е, че на онези, на които те държи Дядо Мраз, си все кисел и се опитваш да се изтръгнеш, а на онази, на която те е прегърнала Снежанка, си разтопен от щастие, та чак светиш.
— Защото не е чувал как крещи Снежанка и юрка половин цех да прекроява четиридесет пъти цветарниците за тая зала. Еее, онези там цветарници — надигна се от мястото си добре изглеждащ, леко прошарен мъж, и посочи към огромните цветя край прозорците.
— Мискете — разсмя се Невена, — с Ради не спирате да се оплаквате за тогава. Що за злопаметни чудовища сте вие? Теодоро — обърна се към изключително стилната и леко разсеяна жена до Мискета, — такъв ли си е по принцип, или само когато стане дума за цветарниците?
— Само когато стане дума за цветарниците — усмихна се ослепително Теодора и огледа критично маникюра си.
— А младите на тоя клуб му викат „ретро“? — вмъкна нова информация Радослав Пасков.
— Такова „ретро“ ще им дам! — закани се госпожа Паскова. — Опитват се хлапетиите да осквернят този олтар на нашата младост с откачената си музика. Мисля, Радко, да поставим заглушител за телефони. Не се научиха да си слагат свестни мелодии за звънене.
— Аааа, недей тази вечер! — извика Огнян сред смеховете на останалите. — Може Валерия да се обади. Какво направи тази жена, стана късно — погледна часовника на ръката си и допълни: — Днес и децата нещо ме пропуснаха. Досега не се е случвало. А! Ето я и нея, госпожа Спасова. Къде ходиш до толкова късно, Валериано! — стана да посрещне жена си, която влезе в помещението, натоварена с дамска чанта и две платнени торби. — Какво си понесла?
— Почерпка! Здравейте всички! — ухилена лъчезарно, Валерия му подаде товара си и се тръшна на мястото, което, събирайки се навътре в канапето, ѝ освободиха, „малкият“ Антон, момичето му, Веспасиана и Манол.
— Какъв е поводът? — извика зарадвано Антон и придърпа торбите, които брат му постави на масата.
— Разтоварвай! — поръча му Валерия и Антон заизважда: четвъртита бутилка, кръгла бутилка, огромен пакет ядки, кутии с бисквити, кутия с бонбони...
— Ехеее, сбирката май ще се проточи — възкликна радостно.
— Та какъв е поводът? — подпря се на масата Огнян, надвисвайки над жена си, и зачака отговора.
— Какво пиеш? — попита Валерия.
— Кафе — кимна към мястото си той.
— Дайте, моля, две водни чаши! — обърна се към останалите тя и отвъртя капачката на четвъртитата бутилка.
Веспасиана взе от средата на масата и постави пред тях две големи стъклени чаши. Валерия заналива. Напълни едната повече от половината и я бутна пред Огнян, наля два пръста в другата, остави бутилката на масата, взе втората чаша и я чукна в първата:
— Наздраве, скъпи! Ще ставаш дядо.
Сред възцарилата се на масата тишина Огнян премигна няколко пъти, вдигна вежди удивено, прокара ръка през лицето си, премигна отново и пое дълбоко въздух.
— Тази реакция я виждам за трети път в живота си — обясни към останалите Валерия и отпи от чашата. — Първите два пъти беше, когато щеше да става татко. Тогава реакцията завършваше с усмивка. Да видим сега.
Компанията избухна в смях и радостни възклицания:
— Ехее... Честито... Браво... Наздраве... Ехехе, дядо...
Огнян стоеше мрачен, събрал вежди.
— Ти какво така се стресна, младежо? — тупна го по гърба Богдан моделиера. — Ами това е животът, наздраве! — чукна чашата си в неговата. — Пийни си де, пийни!
Огнян го погледна, после огледа останалите и спря поглед на жена си:
— Коя от двете? — попита глухо.
— Голямата, много ясно — ухили му се Валерия и се изправи: — Я седни, че току-виж си припаднал — бутна го на мястото си и се подпря на рамото му, отпивайки по малко от питието си. — Обади ми се днес следобед, да ме информира.
— Ах, Нели, Нели! — каза на себе си мъжът, после се обърна към Валерия: — А на мене защо не се е обадила?
— Не знаела как да ти го съобщи, помоли ме аз да ти кажа — обясни тя.
— И откога е това... ъъъ... положение? — разхлаби възела на вратовръзката си.
— Три месеца. Искали да са сигурни, затова чак сега ни казват.
— Сигурни! — повтори сърдито Огнян, надигна чашата и отпи солидна глътка. — Аз дори не мислех, че нещата между тях са сериозни.
— Четири години, Огняне! На мене ми се вижда доста сериозно — поклати глава убедено Валерия, а останалите гледаха с любопитство семейната сцена.
— Някакъв хлапак, едва проходил в професията. Вчера станаха и двамата от студентската скамейка — мъжът развърза вратовръзката, смъкна я от врата си и я натика в джоба на панталона. — А нашата хубавица дипломна работа има да защитава след два месеца.
— Да ти напомня ли, че ти все още седеше на студентската скамейка, когато Нели се роди.
— Учех магистратура — оправда се той.
— Ето нà, виждаш ли, още учеше. А докато се готвеше за държавния изпит, я държеше на бюрото като талисман, помагала ти била да запомняш по-лесно. Намерих ви веднъж заспали двамата, завити с тетрадките ти.
— Така беше — усмихна се на спомена мъжът.
— А зет ти вече работи по специалността си и ако искаш да знаеш, аз го намирам за изключително стабилно и сериозно момче.
— Абе за какъв зет приказваш! — намръщи се отново Огнян. — На дъщеря ми гаджето.
— А, да, за малко да забравя! — ухили му се тя. — Стягай се за сватба!
Компанията, силно развълнувана от новините, се разшумя отново.
— Това наистина трябва да се полее! — взе четвъртитата бутилка Радослав Пасков и заналива наред.
— Наздраве, дядо! Наздраве, Огняне! Наздраве, брат ми! — зазвънтяха стъклените чаши над масата.
— И къде ще живеят, ако не е тайна? — продължаваше да мърмори Огнян.
— У Силвия — отговори Валерия и уточни за останалите: — Сестра ми. Поканила ги е официално, докато си уредят самостоятелно жилище. Място има у тях, а и със съпруга ѝ пътуват често извън страната.
— Значи — отпи от чашата си Богдан моделиера, избърса мустак с ръка и обяви: — Значи моят мил приятел Антон ще става прадядо! Той дали знае вече? — обърна се към Валерия.
— Нели каза, че ще се чуе тази вечер с нашите и с техните на Огнян. Ще го съобщи на четиримата едновременно, понеже моите родители са на гости у тях.
— У Антонови ли? — попита възрастният човек. — В онази къща?
— Да — отвърна Валерия. — Пак са там. Майка ми полудя по онова място. Тя се чувства нещо като пророчица, защото навремето, като се връщали четиримата от оная командировка, преди колко... тридесет и пет-шест години, изказала на шега предположение, което наистина се сбъдна — завещанието на онзи сантиментален възрастен италианец.
— Дааа... И когато преди година Антон получи документите за собственост на къщата, заряза всичко тук, взе си жената и заминаха да живеят... един дявол знае сред какви люде — каза мрачно Богдан моделиера. — Наздраве! — вдигна чашата си. — За приятелите! И за новините, които ще получат тази вечер.

--- сцена седемстотин и дванадесета ---
Палермо, Сицилия, същата вечер

Червеното Мазерати Гибли модел 1967 изръмжа на завоя, напусна осветения от високите лампи крайбрежен път, сви покрай трите разноцветни препълнени пластмасови контейнера и пое по закърпената уличка вляво, пълзяща нагоре по хълма, между оградите на потънали в зеленина вили. Колата изхърка и се закова пред портата на двуетажна бяла къщичка с плосък покрив, скрита зад разклонени вечнозелен храсти.
— А? — ухили се възрастният мъж зад волана, измъкна синя кутия „Житан“ и предложи цигара на спътника си. — Как ти се вижда, Бараба? Заслужава ли си да трампя ладата за тоя звяр — колата от „Басейна“, с Морис Роне и Ален Делон, нали си спомняш?
— Спомням си, Антоне, че Морис Роне свърши зле в онзи филм — разсмя се другият мъж и двамата запалиха. — Този твой съсед трябва да е голям любител на съветски коли, щом ти предлага такава размяна.
— Има две такива — потупа волана Антон Спасов, — а ладичка си няма. Аз, разбира се, само ще ползвам мазератито, докато съм тук, но виж, ладата ще му я подаря и то с най-голяма радост. Ще знам, че е в ръцете на ценител. Огнян и Валерия ще я докарат в края на месеца, после летят за Канада. Огнян трябва да уговори и подпише някои анекси към новия договор.
— Даа... — дръпна от цигарата Николай Делнишки, по прякор Кайчо Барабата, — а Валерия ще се възползва да рекламира хотела и да придърпа почиващи. При последното си служебно посещение в завода канадците останали много доволни от прекараните в курорта почивни дни.
— Добре се справят децата — поклати глава Антон Спасов.
— Така е — съгласи се Барабата. — Навремето Валерия за малко не докара Димана до инфаркт, когато ни се обади от вас след онзи излет, че няма да се върне в медицинския и заминава да учи хотелиерство във Варна. Поиска да ѝ изпратим преписа на дипломата, за да може да кандидатства, намери си набързо квартира... — мъжът замълча и двамата дълго стояха загледани през предното стъкло на мазератито в очуканата настилка на уличката, осветена от мъждива лампа. — Какво всъщност правиш ти на това място, Антошка? — обърна се Делнишки към приятеля си.
— Почивам си — изтръска пепелта от цигарата през отворения прозорец „другарят“ Спасов и се ухили на събеседника си. — И се отдавам на потискани цял живот пороци — коли, покер... А напоследък и портокаловия сладкиш на вдовицата Джерланда, за която жена ми ме изяде, напълно неоснователно, разбира се, но щом ѝ е приятно да мърмори...
— Какво стана с лозето, което спечели на карти?
— Нела полудя, като разбра, че съм играл с големи залози, и поиска незабавно да го върна. Но тук достойнството е над всичко и трябваше да заложа лозето в игра срещу собственика му, за да го загубя, иначе щях да обидя дон Мелкиоре, а той е добър човек. Тук всички са добри хора. И ме имат за свой. Всички знаят кой и какъв е бил собственикът на вилата и защо я е оставил точно на мене. Някои са убедени, че имаме с него кръвна връзка, както и с много от тях, а аз не си правя труда да отричам, освен това ми е беден речникът за подобни дискусии.
— Не ти ли липсва заводът? Трескавата работа, ежедневните предизвикателства?..
— Всъщност... не! — разсмя се Антон Спасов. — Остаряхме, Бараба. А и твърде много енергия изразходвах, за да ми е мъчно. Може би трябваше да се оттегля още в средата на осемдесетте, когато хаотичните процеси затвърдиха онова, към което се опитваше да ме привлече Трънковилски, лека му пръст. Когато в безумни лутания ония горе замътиха нещата с безкрайните си реорганизации и нововъведения, знаеш ли колко пъти исках да хвърля всичко и да се махна, но нямах право. Трънковилски ме беше предупредил, аз знаех предварително, че нещо се задава, макар и неясно. Разбира се, това, което се случи по-късно, далеч щеше да надмине представите ми, но все пак аз знаех и бях длъжен да остана. Много от колегите, ръководители на заводи, нямаха късмета да знаят, или не взеха нещата на сериозно. Трябва да съм му безкрайно благодарен на Трънковилски.
— Той в крайна сметка нямаше нищо общо със завода, нали?
— Нямаше. В един момент реши, че заводите са кокошкарска работа и се зае с по-мащабни проекти — дръпна от цигарата Спасов. — Като си помисля, Бараба, в онзи период колко пъти съм казал „не“... Само на него три пъти, ахахаха — смачка фаса и извади нова цигара. — Много удари отбихме, но и много пуснахме във вратата. Взеха ни сградата на ПУЦ-а през осемдесет и седма, спряха ни строежа на спортния комплекс още по-рано, затвориха ни изнесеното производство в селата, а плановете продължаваха да ни връхлитат под лозунгите и лицемерните призиви на една съзнателно самоунищожаваща се система. Колко „нововъведения“, спуснати отгоре, успяхме да спрем, безумни, за големи харчове, излишни, за внедряване на скъпи машини, каквито ние самите произвеждахме и продавахме навън. За разширяване на производството с мъжки и дамски модели, идеи с абсолютно неясна реализация на продукцията. Не. Не. Не... Колко пъти го казах и го написах, и се подписах под него. Даже по партийна линия бях порицан за некадърно управление, помниш ли? След всяко „не“ си събирах вещите от бюрото, в очакване да ме изритат, ахаха... — „другарят“ Спасов изтри чело с обратната страна на дланта си и продължи: — Затова пък колкото можехме да спастрим, периодично го влагахме в суровини. Задръстихме складовете, Бараба, и това беше едно от най-правилните ни решения. Така останахме до голяма степен независими. Знаеш ли, че и до момента в складовете можеш да намериш тридесет и кусургодишни материали, ахахаха, няма такова качество, знаеш. Но спасението си подсигурихме с двадесетгодишния договор с канадците. Щях да го нарека късмет, ако не трябваше да се разделим с почивната станция, за да ни разрешат договора, ахахаха... Тъжно. Какви години бяха, Бараба, а?
— Антоне, пак ли монолога за завода? — до отворения прозорец на мазератито се материализираха две възрастни жени, с елегантни прически и стройни за годините им осанки.
— Охо, Нелче — зарадва се Антон Спасов на жена си. — Малко позакъсняхме — загаси цигарата.
— И пак пушите! — наведе се и погледна вътре другата жена.
— Само една, Диманке, за разнообразие — оправда се Барабата и излезе от колата.
— Чакахме ви! — каза Нелчето. — Обади се Нели, имала да ни казва новина, но държала да сме всички. А вас никакви ви няма.
— Каква новина? — Антон Спасов отвори вратата, вдигна стъклото, заключи колата и четиримата тръгнаха по стъпалата през градината към двуетажната, силно осветена вила, откъдето се носеше музика.
 
— Каза, че ще ни я съобщи, като се съберем — обясни Димана. — Звучеше много развълнувана.
Четиримата възрастни влязоха във всекидневната и застанаха от едната страна на голямата дъбова маса, на която, до стъклена купа с мушмули и гарафа с вода, стоеше отворен лаптоп. Димана седна пред него и натисна бутон от клавиатурата. След кратък сигнал на екрана светна лъчезарното личице на нежно, русо, дългокосо момиче с омайна усмивка:
— Ехоо, привет! — изпя гласче откъм екрана. — АББА ли слушате пак?
— Здравей, красавице! — приветства момичето „другарят“ Спасов и се настани до Димана, правейки място на Нелчето до себе си.
— АББА — потвърди Барабата и седна от другата страна на жена си. — Искала си да ни чуеш четиримата.
— И да ви видя, разбира се — изкикоти се момичето. — Ние сме у леля.
— Кои сте „вие“? — попита Димана.
— Аз точно затова исках да ви чуя. Ние тук сме с...
Момичето заговори задъхано, а двете възрастни двойки — Спасови и Делнишки, седяха, вперили поглед в светлината от екрана, от който внучката им поднасяше новини. АББА лееше божествена музика от уредбата до отворената към терасата врата, а отвън, през листата на вечнозелените храсти блещукаха в топлата есенна нощ крайбрежните светлини на италианския град.
КРАЙ

Някои важни уточнения:
1. За сантименталния възрастен италианец и командировката можете да си припомните в серия 34 "Чужбина", от сцена 267 нататък.
2. Картинката на завода е 3D визуализация — така си представям, че можеше да изглежда сега.
3. За направата на картинките - уж кадри от филма, в различните серии съм използвала цели фигурки или чаркове xaxa2 от Ален Делон, Марион Котияр, Клаудия Кардинале, Роми Шнайдер, Ани Жирардо, Мишел Дюшосоа и др.
4. Песните са Ti amo на Umberto Tozzi и The winner takes it all на ABBA.
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Тони-Бонбони (21 ноември 2015 03:35)

Благодаря на Цонка за приятните мигове, в които се потапях докато четях глава подир глава.

Не зная дали този грабващ сценарий ще завърши с истински филм, но съвсем спокойно би могло да се издаде на книжка. Със съвсем леки козметични корекции. Четивно е произведението и даже има няколко глави, които направо са си без грешка. Мъничко съжалявам, че не се включих навреме да допринеса със спомените си... но ще хвърлям сегиз-тогиз по едно око, че току виж ви хрумнало да сътворите втори сезон. 

 


 
 
№2 от: Зико (21 ноември 2015 11:31)

Цоне, не знам какво да кажа, затова просто roza 

86 серии, освен че са цяла епопея, ме връщат направо в 86-та г. laughing 

Поклон за положения огромен труд. (поради липса на смайлик за поклон, получаваш това printzesa2 )


 
 
№3 от: Цонка (21 ноември 2015 14:14)

Благодаря ви, другарчета! smile Винаги се радвам, като разбирам, че ви е било приятно sun




--------------------
 
 
№4 от: Айви (21 ноември 2015 15:22)

sad Любимият ми сериал свърши.  rev 

Искам още!

Цоне, благодаря за удоволствието! roza  


 
 
№5 от: tivesto (21 ноември 2015 19:00)

Тъжно... rev Края на безкрайното детство... И все пак... Гранде Финале... Възможно най-добрия край... Никога не съм си го представял така... Тъжно ми е... Никога няма да разбера какво се е случвало през изминалите тридесет и две години... Сигурен съм, че са били изпълнени с прекрасни събития и преживявания... За съжаление всяка история си има край...

Цоне, благодаря от все сърце за удоволствието, което ни доставяше през годините с всяка нова серия. Имаш огромен талант и голямо сърце! А нашите герои ще са вечно живи! Е, поостарели и помъдряли, но ще си ги виждаме винаги, когато пожелаем...




--------------------
 
 
№6 от: Цветелина (22 ноември 2015 00:39)

Благодаря от сърце!  bravo2 




--------------------
 
 
№7 от: 9585 (22 ноември 2015 13:38)

Аз имам въпрос: какво работи Сиана? И какво стана с останалите от групата? Например ясно, че тя се е омъжила за Манол, разбрах и за Зорница и Стръки ... ама другите?  smile 


 
 
№8 от: Цонка (22 ноември 2015 13:40)

wink Оставено е на вашата фантазия.




--------------------
 
 
№9 от: Anakin Skywalker (22 ноември 2015 16:00)

Като го четеш изпитваш едно такова смесено чувство. Хем ти става мило, хем мъчно и тъжно, че чак те стиска за гушата.  podsmruk  От друга страна изпитваш усещане за удовлетвореност и оптимизъм, че всичко в сюжета се случва така, сякаш по-добро, по-щастливо не би могло да бъде!  smile   Понякога все пак се питам neznam какво би станало ако все пак Валерия беше станала лекар, а Огнян вместо към ВИНС-а във Варна, се беше отправил към ВНВВУ Г. Бенковски в Долна Митропоолия...?.. aviator 

 

Огромно благодаря на Цонка! hi 




--------------------
 
 
№10 от: Dimitar_rd (22 ноември 2015 18:11)

Ето и финалът. Признавам си, че го очаквах с много противоречиви чувства. Бях си забравил паролата на акаунта тук, та специално в чест на последния епизод си създадох нов. Сега разбирам колко много път изминахме през дебрите на безкрайното детство. Как изглеждаше за мен това страхотно време ли? Когато започнах сериите, работех като младши асистент - одитор в една одиторска компания, зайче на няколко месеца. Нова работа и една противоречива любов към края си... Бях на 26, едно порастнало дете на 80-те години, влюбено в детството си. Две години по-късно, също като другаря Спасов, се озовах в най-големата фабрика за производство на хавлиен текстил в България и млад - зелен заех тежката и отговорна позиция на финансов директор. Няма да крия, че понякога съм се отъждествявал със самия Спасов и това ми позволяваше да вкарвам и малко идеализъм в иначе напрегнатото ни всекидневие. От вратата на фабриката, където днес работят повече от 350 души, ме посрещнаха с много проблеми и с тежката мисия да форсираме производството до дупка. Фабрика "Аглика" днес е значителен  международен играч, известна марка, и продукцията й е преобладаващо за износ. Вярвам, че и аз съм имал своя малък принос за това, но бяха луди години, а сериала си вървеше. Вървеше и моят сериал, ожених се, а за гражданския брак пристигнах направо от Пловдивския панаир, където имахме презентация. Така между сметките, отчетите, износните сделки, дефектната продукция и инвентаризациите на незавършеното производство, се роди и малката ни дъщеричка. Така епизод, подир епизод, другарят Спасов се бореше завода да просперира, а ние се борихме нашата фабрика, която сигурно е била наборка на обувния завод, да се утвърди на международния пазар, да се модернизира и така... Сдадох директорската позиция след три години усилена и кошмарна работа, за да бъда по-близо до семейството си. Днес съм в друга одиторска компания, на по-висока длъжност от онази през 2010 г., и дочитам финалната серия. Мисля си за живота като за един безкраен кръговрат. Дъщеричката ми щъка край мен и виждам в нея себе си, а някъде от страни чувам гласовете на Огнян, Веспасиана и Антон... Поклон на авторката!


 
 
№11 от: kitten (22 ноември 2015 19:13)

Огромно браво за таланта и от мен, Цонче! bravo2 




--------------------
 
 
№12 от: plamen69 (22 ноември 2015 20:09)

Да-а. Всяко нещо, колкото и да е хубаво, си има край. Благодаря за приятните емоции и предизвикани спомени. Ще ми липсва тръпката при влизане в сайта да се питам: - Днес дали няма да има нов епизод от "Безкрайно детство"?

Още веднъж Благодаря!


 
 
№13 от: donaddt (22 ноември 2015 22:21)

И на мен ще ми е мъчно за любимите герои, но важното е, че заводът го има!


 
 
№14 от: dani (22 ноември 2015 22:24)

Това звучи като финал на "НД". Даже вече не ми е тъжно, защото го преживявах този финал  няколко пъти. Обаче от "машината на времето не се отказвам".

Темата на съчинението за следващата сряда: „Машина на времето — напред или назад“

Чудесна тема за писане. Но какво ще каже "госпожата" посоката да е ... настрани. Втората пряка в дясно и после... smile 




--------------------
 
 
№15 от: Cvetan (23 ноември 2015 10:35)

Цитат: donaddt
И на мен ще ми е мъчно за любимите герои, но важното е, че заводът го има!

Даа, и за мен това е най-важното е, че го има завода!

Всяко хубаво нещо има начало и край, само салама има два края wink 

   Сега сериозно, по време на целия сериал си гледах детството, и  бях малък и имах детски проблеми, 

Изведнъж при започването на финалната серия изведнъж ,като че някой ми угаси екрана и си вдях отражението след ...32 години. yajuyo 

Доколкото знам, при всички велики филми,след официалното приключване,почитателите дописват историята...

Така че по въпроса какво стана с останалите от групата ,който знае да си каже fellow 

Аз лично подочух, това-онова за някои от героите  и ще споделя скоро.

И накрая

БЛАГОДАРЯ ти Цонче !!!

За огромния труд и безкрайна обич и топлота вложени във всички серии bravo2  bravo2  yeyeye 




--------------------
 
 
№16 от: Frangata (23 ноември 2015 13:29)

Вече два-три дни, след прочитането на последната серия, се опитвам да напиша коментар, но не става. Здрава времепортация имаше тука. Засега само мога да благодаря на сценаристката.

bravo2




--------------------
 
 
№17 от: trak123 (24 ноември 2015 10:34)

Поклон, Цоне!  hi 

За всички прекрасно трогателни серии от сериала, за времето и усилията, положени при осъществяването му, както и за безкрайната радост, с които ни дари.

И ако приемем, че пътуването е поне също толкова важно, колкото и достигането на крайната цел, а понякога дори и по-важно, бих искал да те помоля нещичко - просто винаги, когато те обземе необходимото вдъхновение и дързост, украсявай този свят с по един нов епизод от сериала. Хронологичната последователност не е абсолютно необходима. Със сигурност можеш да подариш на героите на сериала, на всички нас, а защо не и на себе си още много незабравими мигове на щастие. bravo2

И така, до нови срещи и прости дързостта ми (ни) tongue2

Обичаме лудо сериала и създателката му, а любовта е и лудост kiss2  

 


 
 
№18 от: Anakin Skywalker (24 ноември 2015 12:47)

Цитат: tivesto
какво се е случвало през изминалите тридесет и две години...

 

Цитат: Cvetan
Изведнъж при започването на финалната серия изведнъж ,като че някой ми угаси екрана и си вдях отражението след ...32 години.

 

Другарчета, тук откривам един интересен паралел между нашия истински сериял с наши случки и преживявания и един друг. Фанатастичен сериал развил въображението ни и променил представите ни за кино.  От Епизод 6 - ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДЖЕДАИТЕ и Епизод 7 - СИЛАТА СЕ ПРОБУЖДА са изминали точно... 32 години.

И накрая- ако наистина БЕЗКРАЙНО ДЕТСТВО не се материализира на филмова лента, то спокойно можеше да вземе участие в Ръкописът по БНТ 1 и да го спечели безапелационно. Не знам обаче Цонка какво мисли по този въпрос. И малки, големи и още по големи дечица, недейте да плачете! Както дойде вдъхновение на авторката, може пък да ни разкаже в откъслечни епизоди какво се случва с героите ни примерно в края на 80-те, в средата на 90-те и в първите години на новия век. Хронологията не е задължителна.




--------------------
 
 
№19 от: Цонка (24 ноември 2015 13:33)

Абе хора xixi
Моля ви се най-най-искрено, не искам повече препоръки и предложения от сорта на: публикувай, допиши, филмирай, издай, спечели конкурс, повтори по телевизора и прочее. Защото нямам намерение нито да издавам книга, нито да филмирам, нито да дописвам, нито да публикувам, нито нито! 
Радвам се, че ви е станал мил и близък сериалът, затова черпете от емоцията с пълни шепи за себе си, отдайте се на приятните усещания, предайте ги на хората около вас и направете живота си по-топъл, по-романтичен, по-емоционален. И слушайте само подбрана музика, разбира се wink 




--------------------
 
 
№20 от: anni (25 ноември 2015 20:22)

Цитат: Цонка
затова черпете от емоцията с пълни шепи за себе си, отдайте се на приятните усещания, предайте ги на хората около вас и направете живота си по-топъл, по-романтичен, по-емоционален. И слушайте само подбрана музика, разбира се  

Чудесно казано!

Аз изчетох финалната серия на части, като за последно. Всичко очаквах да се случи, не и да се пренеса тридесетина години напред във времето. Значи нашите герои пораснаха и се превърнаха в това, което сме ние?. Хубав край и малко ми е тъжно, разбира се, но не заради края на детството, а заради края на това приключение, споделяно дълго време с другарчета. И си дадох сметка колко много обичам детството си - моето си детство - с всичкото му нямане, с комунизма и с портрета ня стената, абе на кой му пука за тези глупости... я люблю ето времяяя, безнадеждно люблююю...(така пееше Алек в един филм).

Цоне, благодаря ти за цялата енергия, време и обич, които даде на този сериал. За мен изживяването беше удоволствие!




--------------------
 
 
№21 от: dani (26 ноември 2015 22:02)

 A аз пък взех и си прочетох първа серия на "Безкрайното". 

Първо избухнах да се смея в момента,в който Веспасиана си мушва кюфтето в джоба. А после - направо се задавих от смях - когато другарката обяснява на уплашените деца, че 

В този момент към нашата детска градина пътува милиционер, истински, с униформа
xixi3 И също: защо не се хвърля храната според Другарката Механ... Манастирска (мислех си, преди да прочета обяснението й, че ще каже нещо за "трудовите хора" и "хлябът, добиван с пот") - защото се цапа коридора и ще плъзнат мишки xixi  И въобще много ми харесва Първа серия от сериала (не бях я чел от пет години и седем месеца) и... За мен това е най-хубавата серия ok2 Значи хайде да направим класация - на кого коя серия му харесва най-много. И защо? "ГА"* (* Главен Админ) може да пусне и една анкета отстрани за гласуване. Какво ще кажете за предложението, другарчета? Цонке, нали нямаш нищо против? И едно поздравче за Цонка, за хубавите 86 серии и петте безкрайнодетски години - Умберто Тоци : Gloria,
manchi tu nell'aria,
manchi come il sale...




--------------------
 
 
№22 от: dani (26 ноември 2015 22:11)

 И  забравих да допълня , че те обичаме. Всички! Победител е, който е спечелил любовта на другите  smile 




--------------------
 
 
№23 от: Цонка (26 ноември 2015 22:32)

Да припомня, че причината да е толкова забавна първа серия е историята на другарчето filipovaeli Черна точка в детската градина, която история заедно с игрите в Познай филма! ме вдъхновиха да започна сериала.

П.П. Дани, на въпроса ти дали нямам нещо против анкета, ами... имам. Не виждам нито необходимост, нито смисъл. Разбирам, че предложенията ви идват от добри чувства и от това, че ви е мъчно за героите, но ако на вас ви е мъчно, представете си на мен колко повече отгоре ми е!!! Затова, моля ви, за пореден път, оставете нещата така както са си, на спокойствие. Благодаря!




--------------------
 
 
№24 от: Маргарита Василева (7 януари 2016 01:08)

Дълго отлагах този момент, понеже не ми се искаше да идва края на най- увлекателния сериал, но ... „ Всичко хубаво си има край!“ rev 

Благодаря ти, Цоне от все сърце за прекрасните мигове в „машината на времето“! Запази детето в себе си още много много години и дано някога, когато сме на преклонна възраст отново да полетим, за да видим как живеят внуците! БЛАГОДАРЯ! roza 




--------------------
 
 
№25 от: mechtatel (26 септември 2017 15:43)

Ех... Доживях да си препрочета отново целия сериал. Когато изчезна "детството" се обвинявах, че не си запазих копие от текстовете за да си ги чета, когато ми е криво, а сега се зарадвах истински... Даже ми хрумна една интересна идея... Както е модерно напоследък към някои от касовите сериали да излизат филми и обратното - към филмите да пускат сериали, та какво ли не бих дал нашата Цонка да ни зарадва с един блиц епизод, досущ като някоя допълваща сериала фирмова адаптация...


 
 
№26 от: Цонка (26 октомври 2017 09:14)

Както писах под статията на другарчето trak123, ще дам малко информация за героите към днешна дата grinning
Внучето на Огнян и Валерия е момиче и е вече на година и половина. Нелчето така и не свикна със сицилианците и тамошния начин на живот и почти през цялото време е в България - ту у внучката си Нели в София, да помага за бебето, ту в дома си при Валерия и Огнян. Силвето, сестрата на Валерия, и мъжът ѝ са в Брюксел. Малкият Антон се ожени за приятелката си Елица и си живеят в къщата на баба Веска и дядо Спас. Веспасиана и Манол са се отдали на частната си практика, а в свободното си време джиткат из пущинаците. Децата им си гледат учението. Зорница и Стръки си живеят мирно и кротко, често се събират с Валерия и Огнян, понякога и в мазето, край печката, на печени семки и бира. Никой вече не вари лютеница. Заводът върви на пълни обороти и никой не се опитва да създава спънки на ръководството, имат си едно наум, защото... Другарят Спасов живее в Палермо, прекарва много време в компанията на интересни хора, а от неотдавна на ръката му се забелязва масивен пръстен. Барабата се занимава с научни трудове, а Димана, която никога не е криела страстта и обожанието си към сицилианския начин на живот, го кара често да гостуват в Палермо на другаря Спасов. Но Барабата е твърде зает и се чувства стар за тия пътувания, затова Димана си ходи сама.




--------------------
 
 
№27 от: Frangata (28 октомври 2017 08:52)

"Внучето на Огнян и Валерия..." Като прочетох това се втрещих и ми идеше да попитам като агент Купър в най-новия Twin Peaks: "Коя година е сега?"

open_mouth




--------------------
 
 
№28 от: Frangata (29 октомври 2017 01:25)

Да не губим надежда. Между предпоследната и последната серия на "Безкрайно детство" има бая място. Александър Дюма как е работил?
1. Тримата..., тоест "Безкрайно детство"
2. Двадесет години по-късно - Валерия и Огнян. Никой не вари лютеница
3. Още десет години по-късно - Виконт дьо Антон
4. Виконт дьо Антон, или десет години по-късно - Елица дьо ла Валиер
5. Една година по-късно - Веспасиана и Манол. Варенето на лютеница в мазето отпочва с нови сили
6. Една година по-късно - Зорница и Стръки. Вари се вече и кьопоолу. Експериментира се с компоти
7. Една година по-късно - Есента е студена, вари се греяна ракия, ентусиазмът на възроденото домашно консервиране намалява, правят се двадесетина суджука с кайма от магазина и се окачват на пръчка, да съхнат
8. Една година по-късно - На всички им е писнало от буркани, капачки, чували, щайги, зарзавати, варене, миене на тави, гювечи, чебъри, съдини... Вместо това през есента отиват вкупом на почивка за десетина дни по околните морета и ядат по кръчми. Никой не вари нищо, най-много някое и друго кафе сутрин

blush




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 9
Потребители: 0
Гости: 9

Интересности
Книжарничка за стари детски книги, обмен на книги, някои се подаряват
 
 
 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?