> Безкрайно детство > Десета серия "Отива си лятото" от сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Десета серия "Отива си лятото" от сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


11-09-2010, 19:06. : Цонка
Филмът вече се снима на цветна лента.


В дуета от сцена шестдесет и осма сме с другарчето Гергана.
В радиопредаването от сцена седемдесет и шеста участва с гласа си другарчето tivesto.
Говорителката в радиото е новоназначената другарка Чела Недочела, която обещава от утре да посещава редовно логопед.

 
Музиката на Mike Oldfield избра другарчето Бат Митко.

Безкрайно детство
Десета серия "Отива си лятото"


--- сцена шестдесет и осма ---

Спасови имаха гости.
На голямата маса във всекидневната бяха подредени салати; препечени филийки; разбит хайвер украсен с маслини; две плата с шпеков салам, шунка, луканка, кайзер, къдрав кашкавал, пушено сирене; различни ядки и шоколадови бисквитки; гроздова; бренди; бира и швепс.
Около масата седеше следната компания: домакините Нелчето и Антон; Дора, съученичката на Нелчето, с мъжа си Моньо, както и Росен Катранджиев, съученик и стара любов на Нелчето, със съпругата си - красивата стюардеса Констанца.
– Ами притеснявам се за децата, но Антон като не си взе отпуска, наложи се да ги пратим с баба им и дядо им. И то в последния момент – обясняваше Нелчето на Дора и хвърляше укорителни погледи към мъжа си.
– Нашите пък бяха първо на пионерски лагер, после на село, после две седмици помагаха към БКС-то да се чистят и окопават градинките из града, нали им искат бележка за отработени трудодни – сподели Дора.
– Ха, намерихте ли им десет кила желязо? Искат му бележка на нашия. И за хартия искат бележка. Пак за десет кила. – Антон се захили.
– Искат – отговори Моньо. – Ама нЕма. От'де да го намеря това желязо? Миналата година едни ребра за радиатори измъкнах от завода срещу бутилка гроздова за портиера. Цяла година имаха какво да предават по акциите, ама портиера го смениха и ребра вече нЕма.
– Е, чугунени нЕма – изимитира го Дора. – Но свински – колкот' щеш.
– Блазе ви, Доре – въздъхна Нелчето. – Моньо в месокомбината... Грижа нямаш за месото, не висиш по опашки...
– Айде сега, вие пък за обувки не се щурате по магазините – контрира Дора.
– Да пием за добрите работни позиции! – вдигна чаша Катранджиев, който не сваляше ръка от рамото на красивата си съпруга. – Утре ще ходя при брат ми във Вторични суровини за едни винкели и ще му поискам бележки. Напишете ми само имената на децата, училището и колко кила.
– Еее... Браво бе, Роска! Ха наздраве! – зачервен от алкохола Моньо вдигна чашата за наздравица, в която се включиха всички, доволни от разрешението на проблема.
– Вие тази година първокласничка ще имате, нали? – Констанца отправи въпроса си към Нелчето, след като отпи елегантно от брендито, начервиса ръба на чашата и дръпна от цигарата притваряйки очи.
– Даа... – Нелчето мацна хайвер на края на една препечена филийка. – Като се приберат от морето ще ходим да купуваме бяла блузка, плисирана пола, престилка, якички, чанта...
– Сигурно много се вълнувате.
– Естествено. Винаги съм обичала времето преди първия учебен ден. Сякаш аз самата ще влизам в клас.
– Да беше станала учителка тогава – Антон подкачи жена си.
– Да бях, ама не станах – въздъхна Нелчето и се обърна към Дора. – Доре, я да изпеем някоя песен на два гласа. Отдавна не сме пяли.
– Хайде, изпейте. Пък ние ще ви акомпанираме с вилици по чашите – разгорещи се Моньо и чукна една чаша.
– Внимавай с кристала! – сопна му се Дора.
– Чакайте да донеса триолата на Сиана – Антон Спасов изчезна зад вратата и след секунди се върна с триолата и един ксилофон, който бутна пред Росен Катранджиев и му връчи палчицата. – Ти дръж басите!

Дора и Нелчето запяха:

 

--- сцена шестдесет и девета ---

Баба Веска стана от леглото и включи котлона, за да се стопли в бараката. Облече се внимателно и заизважда от гардеробчето анцузите на Огнян и Веспасиана.
Дядо Спас се размърда и сънено попита:
– Ко прайш ма, Веске? Къде си хукнала по тъмно.
– Спи, спи. Ще ги заведа на брега да подишат йодни пари.
– Луда жена! Я остъй децата да спят.
– Не съм луда аз. За какво сме дошли тука, нали да са здрави децата. Преди изгрев са най-силни парите. Я ставай и ти да ходим всички, тъй и тъй си буден вече.
– Да-да – измърмори дядо Спас и се обърна към стената, като се зави през глава. – В туй студеното.
– Стопли се вече от котлона – информира го баба Веска и побутна Веспасиана.
– Какво? – ококори едно око момиченцето.
– Хайде, ще ходим на морето.
Веспасиана скочи напълно разбудена.
– Ураа...
Но веднага млъкна като погледна през прозорчето на бараката.
– Ама то навън тъмно! – възкликна детето и разтърка очи, за да се увери, че вижда правилно.
– Тъмно е. – тихичко каза баба й. – Сега е времето таман.
Огнян също се беше разбудил.
– Къде отивате? – попита.
– Хайде ставай да се обличаш. Отиваме на брега.
Момчето скочи бързо и погледна през прозореца.
– Ама то тъмно още бе, бабо.
– Уф, Веске, размири цялата барака – дядо Спас се измъкна изпод одеалата. – И аз ще дойда. То вече няма да заспя ами... Ама ти да не мислиш, че всяка сутрин ще ми погаждаш тоз номер. Няма още пет часа. Да знайш, че само сега идвам. Чу ли?
– Чух.
Четиримата се облякоха, изключиха котлона и в мъгливата тъмна утрин се отправиха по тайната пътека към брега.


--- сцена седемдесета ---

– Ауу, че страшнооо... – Веспасиана се оглеждаше наоколо, докато вървяха по алеите на Двореца. – Добре, че дядо дойде с нас.
Морето сивееше зад сводестите отвори в каменната ограда.
– Как мирише самоо... – възкликна Огнян. – На море и на мокър чемшир.
– Нали? Затуй ви водя, да видите колко е хубаво рано сутрин на брега.
– А, бабо, на плажа има деца – Веспасиана изскочи на пясъка и зазяпа голямата група деца, които правеха утринна гимнастика под ръководството на мъж в спортен екип.
– Сигурно са лагерниците от "Ивката", лагерът, дето входът му е точно отляво на входа на Двореца. Еее... по оня път, дето вчера ме пита къде води.
– Че много рано ги будят и тях – възкликна дядо Спас.
– Будят ги я. Да са здрави. Я стига сте приказвали сега, ами дишайте дълбоко, че да ви се напълнят дробовете с йод. – разпореди бабата.
Децата застанаха на каменната стена, която преграждаше пътя на вълните към плажа, и задишаха дълбоко. Леки вълнички се плискаха в камъните. Мъглата изтъняваше и постепенно откриваше хоризонта. Дядо Спас се нареди до децата. Баба Веска се усмихна.
– Утре сутрин май пак ще сме тука – каза тихичко.
– Да-да! – обърна се сърдито към нея мъжът й и дълбоко вдиша няколко йодни пари.


--- сцена седемдесет и първа ---

– Сту-сту-студено е... бррр... – тракаше със зъби Веспасиана.
– Абе застани хубаво под душа да те изплакна, бе! – скара й се баба Веска.
– Мммно-го е сту-дена во-дата...
– Ако се бяхме върнали от плажа по-рано щеше да има топличка. Ама като са минали двайсет човека преди нас...

Варелът със слънчева вода се изпразнил.

– Бррр... – трепереше момиченцето и се свиваше под безмилостната струя.
– Готова си.
Баба Веска облече детето с меката хавлийка, сложи му качулката и го изгони навън на слънце да се стопли.
Отвън в беседката Веспасиана видя Огнян, Диана и още едно момиче, на възрастта на брат й, което се представяше като Зуза и Веспасиана така и не научи името й. Отиде при тях и се настани на пейката до Диана, като продължаваше да трака със зъби.
– Я излез на слънцето да се стоплиш – нареди й голямото момиче.
– Искам при вас пък. За какво си приказвате?
– За довечера – побърза да отговори Огнян. – Ще си направим малко представление след вечеря. Всеки ще изпълни по нещо – песен, стихотворение... Каквото си иска.
– Аз ще рецитирам "Към Партията". – похвали се Зуза.
– Аз ще покажа фокус с карти – каза Огнян.
– Искаш ли да участваш? – попита Диана.
– Даааа... Ще изпея една песен, дето знам от баба. – заяви категорично участието си Веспасиана.
– Коя бе, да не би "Под липите капят круши"? – подскочи брат й.
– Да, точно нея.
– Хихихи... – закиска се момчето. – Ако те чуе мама. Нали не ти разрешава да я пееш, че била дивотии.
– Да, ама татко каза, че била градски фол... колф... фок... – обърка се момиченцето. – Абе градски не знам какво от младините на баба и не ми се кара, задето я пея.
Градски фолклор. – уточни Огнян. – Добре, изпей я довечера. Обещавам да не казвам на мама, че си се изявявала пак.
– Добре – съгласи се сестра му и се обърна към Диана: – Ти какво ще изпълняваш?
– Аз ще съм публика.
– Добре.
Тъкмо в този момент от банята излезе баба Веска и видя Веспасиана да стои в сянката под беседката.
– Аз къде ти казах да стоиш, бе? Я бърже ела тука! – извика тя и момиченцето незабавно изпълни командата.
– Бабо, довечера ще участвам в представление.
– Нали ти беше студено, защо не стоиш на слънце?
– Вече не ми е. Ще пея "Под липите капят круши".
– Ще пееш ти, ако не вдигнеш температура дотогава! – помъкна я за ръката баба й.


--- сцена седемдесет и втора ---

Децата бяха насядали в тревата около люлките и всеки от участниците излизаше отпред, за да изпълни номера си. На самите люлки седеше привилегированата публика състояща се от Диана; Борис – момчето от четвърто бунгало, с което Диана и Огнян се запознаха още първия ден; двамата му приятели и още едно момиче, тяхна съученичка, която беше на почивка в съседна почивна станция.
Беше ред на Зуза. Тя стана, изтупа треволяка от полата си, изправи се гордо, впери взор в короните на тополите, които се извисяваха над тоалетната и зарецитира с патос:

 

"Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри –
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!
 
Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!
 
Води ме, Партийо, води ме
 под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!"

 

Зуза се поклони, а публиката бурно изръкопляска.
– Ми само това ли знаеш от цялото стихотворение? – обади се лениво момичето, дето беше дошло от съседната станция.
– Само това знам, защото са думичките ми от патронния празник – нацупи се Зуза и седна на тревата при останалите.
– Да заповяда следващият от списъка. Моляаа..., фокусникът... Огняаааан – Диана обяви поредния участник в представлението.
Огнян застана пред всички и с ентусиазъм и широка усмивка започна да разбърква тесте карти. Разпери ги като ветрило пред лицето на Диана и тържествено, с дебел глас, каза:
– Изберете си, уважаема другарко, една карта и я вземете без да ми я показвате.
Момичето изпълни нареждането.
– Я да видя и аз – Борис метна ръка през раменете на Диана и се намести да види и той картата.
Ентусиазмът на Огнян секна. Той помълча малко, отиде до двойката и избута ръката на Борис от раменете на момичето. После с нормален глас обясни:
– Друг не може да гледа картата.
Диана и Борис се спогледаха и прихнаха.
– Моля другарката да пъхне картата някъде сред останалите карти. – поднесе тестето към Диана.
Огнян продължи да меси и да преподрежда тестето. Накрая извади една карта и попита:
– Това ли е вашата карта, другарко?
– Неее, не еее... – захили се Диана.
Публиката задюдюка. Огнян вдигна ръка, за да въдвори тишина.
– Разбира се, че не е, защото вашата карта е тук.
Момчето бръкна в задния джоб на късите си панталонки и извади нова карта.
– Това ли е вашата карта?
– Дааа!!! Това е! – Диана скочи от люлката и прегърна фокуснка. – Абе откъде го знаеш този страшен фокус? Хехейии... Браво бе!
Изчервен, Огнян се поклони на публиката и седна в тревата.
– Сега съм аз! – Веспасиана изскочи отпред без да чака да обявят номера й. – Ще ви изпея една песен от много стари времена, още от бабино време.
Сложи лявата си ръка на сърцето, разпери широко пръстите на дясната, притвори очи и запя.

 

От телевизора в клуба долетя сигналът на "Лека нощ, деца" и хлапетата хукнаха нататък, като зарязаха представлението. Остана само "привилегированата" публика.


--- сцена седемдесет и трета ---

Групичката се беше пръснала по алеите на Ботаническата градина.
– Ухаа... Какви огромни кактусии...
Зуза повика Огнян.
– Виж, някой е надраскал М + Р = ВНЛ върху този кактус. Искаш ли да напишем и ние имената си? – предложи момичето, отчупи една кактусова игличка и започна да дълбае в зелената част на растението.
– Недей! – извика Огнян, силно дръпна ръката й и игличката остави дълга резка в зеленото.
– Виж какво направиии... – изхленчи Зуза. – Надра кактуса.
– Ти пък щеше да го надпишеш – отвърна Огнян и й обърна гръб.
– Не пипайте кактусите! – скара им се Диана. – Те са уникални. Това е втората по големина в света колекция от кактуси след онази в Монако.
– Ходила си в Монако? – възхитено възкликна Огнян.
– Не съм.
– Откъде знаеш тогава?
– Пишеше го на една картичка. Ти знаеш ли къде е Монако?
– Дааа... В Африка.
– Глупчо! – Диана го перна зад врата. – В Европа е. Бъркаш го с Мароко.
– Мароко, Монако... все тая. Аз пък знам коя му е столицата.
– На Монако ли?
– Не. На Мароко. Ти знаеш ли я?

Диана се замисли.

– Не, признавам си.
– Ха, уж си много голяма, а пък... – подигра я Огнян. – Рабат е.
– Брей! Много знаеш – засегна се момичето.
– Знам я от радиото на дядо. Там го пише. Много градове са написани там.
Дотърча Веспасиана.
– Батко, батко, виж какво намерих...
Момиченцето носеше в ръчичка красиво цвете без дръжка.
– Хиий... Какво си направила? Късала си цветя? – стресна се Огнян.
– Не съм! – обидено извика Веспасиана. – Цветовете сами са нападали. Взех си го от земята. Ще го приберем при другите ти растения – дето ги държиш изсъхнали в онази голямата книга за Гъливер.
– Хахаха... – изсмя се Диана. – Там ли ти е хербарият? В "Пътешествията на Гъливер"? Хехехе... И аз я имам... Хъхъхъ... Вярно, че е много подходяща за целта. Хихихи... Хайде да тръгваме, че стана време за вечеря.
Диана се отдалечи кикотейки се.


--- сцена седемдесет и четвърта ---

Децата, в индианска нишка, се прибираха по тайната пътечка към бунгалата.
– Ох как съм гладнааа... Дано да има кебапчета с лютеничка тази вечер. – мърмореше Веспасиана.
– Да поседнем малко около каменната маса – предложи Огнян.
– Няма време, закъсняхме и без това – Диана беше категорична.
– Аз искам да седя в каменната беседка. – Зуза се спря внезапно. – Огняне, идваш ли?
– Не.
– Мога да се кача, ако искам на това дърво с двете стебла. – продължи Зуза опитите да привлече вниманието на момчето.
– Аз се прибирам. – Диана тръгна.
Огнян се поколеба, но реши да остане и да види Зуза как ще се покатери.
Момичето направи няколко ловки движения и се покачи на един доста висок клон. Веспасиана и още две момиченца изръкопляскаха и завикаха "Браво!". Зуза, доволна от успеха си им помаха отгоре.
– Хайде сега слизай! – нареди й Огнян.
Момичето се огледа, но не помръдна.
– Слизай дее... Няма да те чакаме цяла вечер.
– Не мога – уплашено извика Зуза.
– Провеси се на клона и скочи, какво толкова.
– Страх ме е.
– Уф, че си амаа... – изгуби търпение Огнян. – Кой те караше да се качваш там, откъдето не можеш да слезеш? Облегни се на другото стебло се смъкни внимателно надолу.
Момичето изпълни инструкциите.
– Хайде още малко... докато можеш да стъпиш на чатала. Хайде де...
Зуза, облегната плътно на стеблото, пусна крак да стигне чатала, където се разделяха двете стебла на дървото и...
– Оооооооооох...
Чу се писък и момичето се намери възседнало чатала.
Децата се закискаха шумно.
Зуза слезе, поизтупа се и гордо тръгна по пътеката, все едно нищо не се е случило, а на панталоните й се блещеше огромна цепка, под която се виждаха бели гащи.
– Разпрали са ти се джинсите – подвикна й Огнян.
Момичето спря, опипа панталона си отзад, закри разпраното с две ръце и бързо се промуши в оградата към бунгалата следвана от смеха на останалите.


--- сцена седемдесет и пета ---

В клуба се вихреше шумен банкет. Почиващите на бунгалата се бяха настанили около дълга Г-образна маса, образувана от няколко по-малки. Почерпката беше интригуваща – миди, изпечени по-рано на тенекията до беседката, речни раци, пържени попчета и метални паници пълни с боб-яхния. Филии хляб между чиниите, чаши, лимонадени, бирени и ракиени бутилки, няколко тави с нарязани домати, обилно поръсени с лук и магданоз.
Телевизорът беше усилен до дупка и песента на Шака Зулу гърмеше здраво, състезавайки се с гласовете на развеселените почиващи.
Дядо Спас седеше до Митьо Домакина. Огледа се за Огнян и го видя сред останалите деца да гледа филма, наврян в телевизора.
– Огнянчооо... Огнянееейии... – извика му дядото.
Момчето се приближи следван от Зуза.
– Я иди, дядовото, долу в дерето, че съм оставил в коритото на чешмата синята мрежичка с шест бири да изстиват, и ми донеси две бутилчици.
– Ийии... Баш на филма – разсърди се момчето.
– Айде, дядовото, моля ти се, да не слизам пак, че много стръмно.
– Уф, добреее...
– И аз ще дойда с тебе – уведоми го Зуза.
– Да-да, я си стой тука. Отивам набързо долу и се връщам – безцеремонно я отряза Огнян.
Зуза се намуси и се върна на мястото си пред телевизора.
Момчето излезе от клуба с наведена глава и мина зад бунгалата. Заслиза по стръмните стълби към дерето, където още първия ден го беше завела Диана.
Беше се стъмнило вече.
Откъм чешмата Огнян дочу гласове. Спря се точно където завиваха стълбите, за да не го видят отдолу и се заслуша.
– Утре сме за последно тук. Вдругиден рано сутринта заминаваме – Чу се гласът на Диана.
Огнян наостри уши, за да чува по-добре, защото гласовете се сливаха с шума на течашата вода от чешмата и нощните звуци на гората.
– Ние ще останем още няколко дни. Времето е хубаво и ще се възползваме. В града ще се видим отново, нали? – гласът на Борис.
– Кога ще се приберете? – попита Диана.
– Не знам. Или на девети септември, или на десети... Може и чак на единадесети. Абе когато ни изгонят от бунгалото, тогава. – разсмя се Борис – Ще ти се обадя веднага щом се прибера.
– Ние нямаме телефон.
– И ние нямаме.
– Тогава... – бързо измисли разрешение момичето. – Да се уговорим така: на девети, десети и единадесети, в трите последователни дни, в четири часа следобед, ще се чакаме под часовника на центъра. Става ли?
– Става! Чудесна идея! Значи така се разбираме – възторжено обяви Борис.
Разговорът замря.
– Борисе?
– Да?
– Ами ако се разминем и никога не се срещнем повече?
– Тогава всяка година до края на живота си на тези дати ще те чакам под часовника, точно в четири следобед. – увери я момчето.
Разговорът отново замря, този път за много дълго.
Огнян се върна обратно в клуба без бирите.
– Не можах да сляза долу, дядо. Тъмно е вече – отсече, тръшна се на един стол и се загледа сърдито в телевизора.


--- сцена седемдесет и шеста ---

Всички от почивната станция на военния завод бяха дошли на плажа в този последен ден от последната смяна. Някои щяха да останат още няколко дни, но повечето си тръгваха на следващата сутрин.
Децата играеха във водата с топка.
Диана и Борис седяха прегърнати на камъните останали в морето от срутения вълнолом.
Дядо Спас седеше на каменната стена, която разделяше морето от плажа и въртеше бясно копчето на ВЕФ-а, като все не можеше да избере подходяща станция.

 

Лятото си отиваше.

Край на десета серия


Всички серии на филма