> Безкрайно детство > Единадесета серия "Училище, здравей!" от сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Единадесета серия "Училище, здравей!" от сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


19-11-2010, 09:24. : Цонка

Музиката на Mike Oldfield избра другарчето Бат Митко.

 

Безкрайно детство
Единадесета серия "Училище, здравей!"


Нелчето си беше взела една седмица отпуска.

--- сцена седемдесет и седма ---

10 септември
В десет сутринта Веспасиана и майка й, хванати за ръка, изхвърчаха от апартамента. За четири минути стигнаха до центъра на града и се насочиха към юношеския магазин. Нахлуха вътре и се заизкачваха по витата стълба към втория етаж. Минаха покрай закачените сини ученически костюми, покрай престилките, покрай якетата и стигнаха в края на залата, където бяха изложени белите блузки и плисираните поли.
– Искам тази.
– Вземи да я пробваш. Виж тази с бродерията, харесва ли ти?
– Да, може ли да я пробвам и нея?
– Може. Тази ще ти е голяма. Вземи задната. Я да видя? Обърни се да ти я премеря на гърба. Не, много е широка.
– Мамо, искам тази плисирана поличка.
– Я върни двете блузки с късия ръкав. Ще вземем само с дълъг.
– Иийии... Искам с къс пък.
– Не може. Студено е вече. Я дай полата да я видя. Не става. Много е дълга.
– Искам с къс ръкав!
– Влизай в кабината и облечи тази с бродерията.
– Ами полата?
– Ще ти я дам после.
– Дръпни пердето, мамо!
– Абе никой няма да те види, хайде обличай се.
– Продавачката гледа. Дръпни пердето!
Нелчето влезе в пробната и дръпна завесата.
– Ооох...
– Какво стана сега?
– Не мога да натикам копчето в дупката. Май се порязах на ръба му. Много е остро.
– Дай на мен. Хий... Скъса се. Нищо. И без това ще я вземем, ще го зашием вкъщи.
– Искам блузката с къдриците.
– С бродерията е по-хубава. Тези къдрици се гладят трудно.
– Искам с къдриците!
– Добре, ще ги вземем и двете. Стой сега така, да отида да избера престилка.
– И аз идвам – Веспасиана, облечена с плисираната пола, незакопчана, и с блузката с къдриците последва майка си до закачалките с престилките.
– Ето, тази е твоят номер. Дай да ти я облека.
– Чакай да отида да сваля полата и блузата.
– Не! Отгоре ще я пробваме. Да не мислиш, че ще ходиш само по потниче отдолу.
– Иийиии...
– Добре е. Ще вземем две.
– Чорапогащник ще ми вземеш ли? Ама не от оня дебелия, дето ми се смъква надолу. Искам изпънат. Като на Светла и Екатерина.
– Силонов. Имате ли чорапогащници като за нея? – обърна се Нелчето към продавачката.
– Свършиха. Но до края на седмицата ще получим нова стока, елате тогава.
Нелчето завъртя очи.
– Хайде, отивай в пробната и свали новите дрехи, за да ни ги опаковат.
– Искам да остана с тях.
– Чу ли какво казах? Марш обратно в кабината!
След половин час двете слизаха по витата стълба с пълни с пакети ръце, усмихнати и доволни.


--- сцена седемдесет и осма ---

11 септември
В десет сутринта Нелчето и Огнян изхвърчаха от апартамента. За четири минути стигнаха до центъра на града и се насочиха към юношеския магазин. Нахлуха вътре и се заизкачваха по витата стълба към втория етаж. Спряха при първите закачалки със сините ученически костюми.
– Само панталон ми купи. Не ща костюм. Да не съм в техникума... – мърмореше Огнян.
– Панталоните къде са? – майка му се обърна към продавачката.
– Ей там, ама няма номера, чакаме стока до края на седмицата.
Нелчето завъртя очи.
– Дай да видим, може да имаш късмет. Този не, този не, не и този... Я виж този?
– Много е дълъг.
– Ще го подгънем.
– Искам и джинси. Нали ми обеща.
– Добре, ако намерим сини или кафяви ще вземем. Джинсови панталони имате ли?
– Само за ръст 176.
– Ох, боже! – възкликна Нелчето. – Нищо. Ще видим и тях, пък вкъщи ще стесняваме и скъсяваме наред.
– Мамо, ризите къде са?
– Абе да оправим първо панталоните, пък тогава ризите.
Огнян влезе в кабината.
– Дръпни пердето, мамо!
– Абе хайде обличай се бе, никой не гледа.
– Ти гледаш.
Нелчето дръпна завесета и отиде да разглежда ризите.
След половин час двамата слизаха по витата стълба с пълни с пакети ръце, усмихнати и доволни.


--- сцена седемдесет и девета ---

12 септември
В десет сутринта Нелчето, Огнян и Веспасиана изхвърчаха от апартамента. За четири минути стигнаха книжарницата до Млад техник и влетяха вътре.
Пред щанда се виеше огромна опашка от деца и родители. Книжарките влизаха и излизаха от склада, като мъкнеха пакети завързани с канап.
След четиридесет и пет минути дойде редът им.
– Един комплект тетрадки и помагала за първи клас и един комплект за шести клас. – останала без сили Нелчето се облегна на плота. До нея се подпряха и децата.
– За първи клас свършиха – отсече книжарката.
– Как така свършиха? – наостри се Нелчето.
– Ми така.
Книжарката се вмъкна в склада.
Тримата се спогледаха.
– Сега какво ще правя без тетрадки? – попита Веспасиана и очите й се напълниха със сълзи.
Книжарката се върна и тръшна комплекта за шести клас на плота.
– Кога ще получите комплекти за първи клас? – попита Нелчето.
– Знам ли? Може следобед, може и утре. Може и чак в края на другата седмица.
– Нито един ли не ви е останал в склада? – опита се да се помоли Нелчето.
– Нито един.
Една жена застана встрани на щанда и махна на книжарката.
– О, Марче, ей сега? – каза й продавачката, взе парите на Нелчето и отново се шмугна в склада.
Опашката се развълнува и се чуха възмутени възклицания.
След секунди книжарката се върна с комплект за първи клас.
– Я чакайте малко, нали бяха свършили? – повиши тон Нелчето.
– Този е запазен от снощи – грубо й отвърна книжарката и взе парите на познатата си. – Хайде, поздрави на първокласничката! – изпрати я прелюбезно и се направи, че вече не вижда Нелчето. – Следващият?
Прибраха се у дома и Нелчето, бясна, грабна телефона. Набра номера на мъжа си.
– Антоне, в книжарницата свършили комплектите за първи клас. Звънни веднага където трябва. Знам, че имат. Крият ги за познати.
Затвори.
След пет минути телефонът иззвъня.
– Да? – отговори припряно Нелчето, заслуша се и в следващия момент задоволство се изписа на лицето й.
– Браво на тебе, ще пратя Огнян да го вземе. Чао. – затвори телефона и се обърна към сина си. – Баща ти каза да отидеш да вземеш комплекта от книжарницата. Само кажи, че те праща другарят Пазвантиев.
– Ураа... И аз идвам – Веспасиана хукна да си обува сандалите.
– Кой другар беше? – попита Огнян.
Нелчето му го написа на едно листче.


--- сцена осемдесета ---

14 септември
Антон, Нелчето и Огнян бяха разтворили върху голямата маса във всекидневната две рула зелен кадастрон и изрязваха парчета за подвързията на учебниците.
– Нямало Стойнова да е класен ръководител на Сиана. Заминавала с мъжа си за Либия и друга щяла да дойде на нейното място – разказваше Нелчето на мъжа си. – Жалко, тя беше класна и на Огнянчо, добра и умна жена... Много жалко. Как пък в последния момент реши да заминава. Сега не знам нищо за учителката, която ще води класа им. Идвала от друго училище.
– Как се казва? – поинтересува се Антон Спасов.
– Хаджигенчева.
– Ауууу... Хехехеее... – разсмя се от сърце мъжът. – Хаджигенчева. Хехехе... Браво на нея. Хехехее... Българка от старо време. Хехехе... Дано е добра, да не е някоя кривотия, като Манастирска, че да не ходя пак през ден в училището.
– Еее... Хайде сега, тя Манастирска си те обичаше тебе и нарочно все се оплакваше от Сиана, да имате повод за разговор. – Нелчето разви капачката на лепилото и замаца кадастрона.
– Мдаа... Така си беше. – ухили се предизвикателно Антон и подкачи жена си. – Ревнуваш ли?
– Направо съм съсипана! – Нелчето го смушка с лакът и продължи да маца лепило.
Огнян беше спрял да работи и слушаше разговора им с интерес.
В стаята се вмъкна шумно Веспасиана.
– Ето ме! Така ще бъда утре.
Момиченцето се завъртя пред всички облечено с бялата риза с къдриците, плисираната поличка и с новата ученическа чанта на гърба.
– Ихааа... – възкликнаха в един глас тримата.
– Да беше си сресала и косата, че приличаш на метла – Огнян се разхили.
Сестра му направи пренебрежителна физиономия и се обърна към майка си:
– Мамо, къде са ми панделките, ония белите, дето има плюшени точки по тях?
– Изпрани са. Ще ги изгладя довечера. На едната ластикът е скъсан – отговори Нелчето и закълца нов лист кадастрон с шивашката ножица.
Веспасиана свали от гърба си чантата и се тръшна в един фотьойл.
– Много хубаво ми мирише. На гума – каза момиченцето и прегърнало чантата, завря личицето си в нея.
– Хийиии... – извика Нелчето, захвърли ножиците и хукна към кухнята. – Като каза "гума"... Забравих яденето във фурната. – информира ги оттам.
Тримата се спогледаха.
– Какво общо има гума с ядене? – Огнян погледна баща си недоумяващо.
Спасов се разсмя и му намигна:
– На обяд ще разбереш.


--- сцена осемдесет и първа ---

15 септември
В ранното утро баба Веска посрещна децата и Нелчето на портичката на къщата.
– Ах, на баба душичките! Какви сте ми официални и хубавички... Ауу... Първокласничката тя на баба... Дайте да ви цункам.
– Бабо, може ли да си наберем цветя за другарката?
– Аз ви набрах вече – баба Веска взе от стълбите два големи снопа градински цветя и подаде по един на всяко дете.
– Ех как миришааат... Есенно. – Веспасиана заби нослето си в букета. – Много обичам такива.
– Хайде, на добър час! Да ви върви все на шестички и добри другарчета!

Баба Веска поля тротоара пред портичката с вода от обкичено със здравец менче.

– Бабо, тя мама вече ни поля вода по стълбите. От стъклена чаша – уточни момиченцето.
– Нищо, сега и баба да ви полее – Нелчето хвана Веспасиана за ръка и тримата тръгнаха към училището в свежото септемврийско утро.
– И да прекрачите прага с десния крак, чухте ли? – извика след тях баба Веска.


--- сцена осемдесет и втора ---

От уредбата гърмеше празнична музика. Училищният двор едвам побираше децата и родителите. Бели блузки с червени и сини връзки се шмугваха в тълпата и пак излизаха, срещаха се и се отдалечаваха, сбираха се на купчинки, разтрисаха се от смях; току някой бял ръкав посягаше към усмихната копринена блузка, тя отвръщаше с писък и сърдито му показваше гърба си; къдрички трептяха в акорд с бели панделки и пионерски калпачета; букети като калейдоскоп оформяха фигурки сред празничното гъмжило.
– Аз бях на два лагера това лято – дочу се хвалбата на две панделки.
– Много важно, аз пък три месеца бях на село при баба и дядо. И даже карах трактора на стопанството – син панталон зае отбранителна поза.
– Вашето нищо не е! – завъртя се пред тях плисирана поличка – като чадърче. – Ние ходихме на екскурзия до Москва!
– Ехаа... – извикаха в глас двете панделки, синият панталон и още няколко ниско подрязани бретона.
От уредбата долетя строг глас, който нареди класовете да се строят.


--- сцена осемдесет и трета ---

– Мамо, нищо не виждам от високите хора! – Веспасиана дръпна майка си за ръката.
– Хайде сега да намерим първи "Б" и другарката Хаджигенчева. Първите класове трябва да са някъде отпред, така че оттам ще се вижда по-добре – Нелчето се запровира сред тълпата, стискайки здраво ръчичката на дъщеря си.
– Мамо, батко няма ли да се строи с мен? – говореше момиченцето.
– Не те чувам, чакай да ти намерим класа.
– Мамо, нищо не виждам. Само крака.
– Какво?
– Виждам само крака.
– Боли те крака ли? – Нелчето спря и се наведе над момиченцето. – Да не те настъпи някой. Я да видя.
– Абе не ме боли бе, мамо, само не виждам нищо напред.
– Извинете, това ли е първи бе? Другарката Хаджигенчева? – Нелчето отправи въпрос към една жена, очевидно учителка, надничаща зад колосален букет цветя.
– Ето там. – учителката указа посоката с поглед.
– Благодаря Ви! Успешна учебна година! – отвърна Нелчето и двете с Веспасиана се отправиха към техния клас.
Другарката Хаджигенчева, около четиресет годишна, с изрусена коса подстригана в стил Шик Сасон, с наперена осанка излъчваща динамика и ентусиазъм, ръкомахаше и подреждаше децата в колонка по двама:
– Ще помоля родителите да се изтеглят зад класа, за да имат децата видимост към официалната трибуна. Моля, моля, по-бързичко, отстъпете назад. Браво. Точно така. Още малко. Добре.
– Това ли е първи "бе"? – Нелчето застана до учителката.
– Това е – погледна я Хаджигенчева. – А детето кое е?
– Веспасиана Спасова – отговори момиченцето. – Мамо, виж шестица от чемшир на входа. Ще минаваме през нея сигурно.
– Аааа... Много ми е приятно, другарко Спасова – Хаджигенчева подаде ръка на Нелчето.– Много съм слушала за малката Веспасиана.
– Така ли? От кого? – изненада се Нелчето.
– От другарката Манастирска. Аз съм й племенница – гордо заяви учителката, хвана Веспасиана за ръка и я настани до едно момченце, което беше самичко в колонката.
Нелчето се изтегли отзад при другите родители, като потриваше нервно челото си с пръсти.
Тържеството започна – грандиозно, патетично, вдъхновяващо...
Нелчето няколко пъти деликатно избърса сълзите си и се издуха в копринената си кърпичка.
Първокласниците се заизливаха в училището през чемширената шестица. От стълбите Веспасиана се обърна и помаха на майка си. Жената вече лееше сълзи съвсем открито и без притеснение.
Единадесета серия "Училище, здравей!" от сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Край на единадесета серия


Всички серии на филма