> Безкрайно детство > Петнадесета серия "Командировката" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Петнадесета серия "Командировката" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


15-01-2011, 13:52. : Цонка

Безкрайно детство
Петнадесета серия "Командировката"

--- сцена сто и втора ---

В кабинета на Първия секретар на Окръжния Комитет на Партията се организираше другарска среща в работно време. Секретарката прехвърчаше леко като снежинка и поднасяше с табличка широки кристални чаши с по един пръст питие в кехлибарен цвят. На масата, между няколкото кристални купички с бадеми и бутилките тоник, бяха отворени две кутии шоколадови бонбони „Троен лешник“. Пет пепелника стояха пред всеки един от присъстващите на сбирката. Синкав цигарен дим се носеше на талази и оформяше мистични фигури, когато пресичаше пътя на зимните слънчевите лъчи струящи от огромните прозорци.
— Я дай цялата бутилка! — заповяда домакинът без да погледне секретарката си.
— Веднага, другарю Бабаджански... ааа... искам да кажа другарю Първи секретар — почти козирува момичето, постави ръбестата бутилка на масата и тихичко се изнесе от кабинета.
— Нова е още! На сватята доведена племенница — ухили се Бабаджански с тънките си устни, които се губеха в мазното му лице без брадичка, завършващо с гуша почти до гърдите му.
— Ех, Страхиле, Страхилеейии... Колко секретарки смени ти вече, а? — намести се по-удобно в кожения фотьойл едър плешив другар и поразхлаби вратовръзката си.
— Ти, Гочо, хич не ги разбираш тези работи — Страхил Бабаджански вдигна чаша. — Хайде, наздраве за новия Председател на Окръжния Народен Съвет Гочо Делигруйчев! Да му е честит новият пост и скоро да почерпи подобаващо!
— Ще, ще... — поклати глава Гочо Делигруйчев.
Петимата отпиха.
Бабаджански изсипа шепа бадеми в гърлото си, след което налапа цял бонбон, с трите цели лешника вътре, и с пълна уста, пръскайки наоколо сдъвкани частици, продължи:
— Другари, да не го удряме на партийно събрание, но все пак да въведем някакъв дневен ред. Така. Събрали сме днес аз, Страхил Бабаджански – Първи секретар на ОК на Партията, Гочо Делигруйчев – Председател на ОНС /кимване/, Стамен Стаменов – Председател на Общинския Народен Съвет /повдигане от фотьойла/, Славолюб Сулев – Първи секретар на ОК на ДКМС /оглежда останалите/ и Неделчо Махмурлиев – Партиен секретар /не реагира/. Давам думата за изявление на другаря Неделчо Махмурлиев да изложи мотивите си относно исканeто за сваляне на Антон Спасов Спасов от поста директор на завода.
— Другари! — небрежно изтегнат във фотьойла, имитирайки тържественост, започна изказването си Махмурлиев. — Не става за директор туй момче и не става. Не е баш като нормален човек — да му кажеш и той да го изпълни. Не. Все нещо друго има той наум, все някакви интерпретЕНции прави на заповедите и все по неговата да става. Две години и половина вече откак е на поста и не ще, и не ще да се... приобщи към системата на ръководните кадри, както си му е редът. Събранията претупва — губели ценно време от почивката на работниците му, на съботници не ги праща, щото да си почивали пълноценно, почивна станция им строи — модерна и скъпа, културномасовата дейност хич я няма, на сбирките на ръководството все не идва — заместниците си праща, по манифестациите — нашият завод най-тихо скандира и най-малки лозунги носи...
— Аааа... — прекъсна го Първият Секретар на ОК на Партията. — За отношението към партията, патриотичния патос и манифестациите ти си отговорен, Махмурлиев! Все се каня да те скастря по този въпрос. Никакъв ентусиазъм, никаква активност... Минавате край трибуната и заминавате, сякаш ние там горе сме връзка праз-лук, а не градския партиен елит. Таз работа да я оправите, ей, че идва първи май... Да нямаме пак разправии по този въпрос. — със строг тон, далеч от приятелския, завърши Секретарят на ОК.
Махмурлиев и останалите трима, някак се стегнаха и се поизправиха във фотьойлите си.
След неловката пауза клеветническото слово на Партийния продължи:
— Все се дърпа, все страни от колектива... Сякаш крие нещо. И все това вика — всеки да си гледа работата в работното си време, а в свободното — да прави каквото си ще. Като му каже човек за банкет, сякаш дяволите му се качват на главата. Че не обича банкетите — добре, но поне от уважение към колегите си да присъства. На ловния поход не дойде — той не бил убиец... Да ходели фукльовците с пушките да се перчат едни на други, пък и после да имали за какво да лъжат по разпивките...
— Така ли каза? — скочи Бабаджански и бузите му се разтресоха. — Фукльовци ни нарече, така ли?
— Мии... — уплаши се Партийният и взе да мънка. — Май така каза... Не съм много сигурен... Но в този дух беше де.
Бабаджански седна отново и си наля солидна доза алкохол.
— Така говори Спасов за нас, значи! — каза повече на себе си. — Пък аз мислех да го защитавам, да го толерирам, щото работата в завода върви отлично. И доставките контролира, и производството регулира, и новости внедрява... Щях на министъра да го хваля. А той!.. Хм!.. — помисли малко и продължи. — Махмурлиев, искам писмен доклад, за всичко, което изреди досега. Без онова за лова! Разбра ли? Ще видим ние тая работа! — изхърка като дива свиня Секретарят на Окръжния Комитет на Партията и тлъстите му пръсти потънаха в купичката с бадеми.


-- сцена сто и трета ---

Нелчето, облегната на широкия перваз на прозореца, се топлеше на радиатора и разсеяно зяпаше минувачите долу по улицата, когато телефонът на бюрото й иззвъня. Тя се стресна и погледна часовника си – четири без двадесет.
— Кой ли се е раззвънял в края на работния ден? — измърмори тихичко. — Дано да не е пак някое идиотско събрание... — вдигна слушалката. — Ало, да?.. Да, другарю Председател, веднага идвам.
Пооправи косата си, съгласува вида си с огледалото до вратата, поизпъна полата надолу и излезе. Зачатка с токчета по мраморната мозайка на коридора и се отправи към кабинета на шефа. Наближи и когато понечи да хване дръжката, вратата рязко се отвори и отвътре се показа Председателят на Общинския Народен съвет, другарят Стаменов.
— Какво има, другарю Председател? — притеснено започна Нелчето.
— Ела да слезем в кафенето. Разговорът не е за кабинета — подхвана я за лакътя шефът и двамата заслизаха по стълбите.
— Нещо лошо ли е станало? С децата ли нещо? — вече сериозно изплашена питаше Нелчето.
— Не е с децата. Но е много лошо. Върви сега! Долу ще ти кажа.


--- сцена сто и четвърта ---

Антон Спасов извади от фурната тавата и разбърка слънчогледа. Опита една семка.
— Ммм... Още малко трябва. Суровички са.
Бутна тавата обратно и затвори фурната. Изправи се и погледна жена си, която нервно пушеше, седнала на един стол.
— Е стига си го мислила де! Голяма работа. Казал съм, казал съм. Лъжа ли е? Кажи, лъжа ли е, че са фукльовци и пияници!? Че мислят само за ядене и пиене и хич не им пука за хората.
— Ама и ти, Антоне, с голямата ти уста... — издуха Нелчето дим срещу мъжа си. — Нали знаеш какви могат да са последствията от тия приказки? Стаменов беше много притеснен. Поръча ми да те предупредя, да внимаваш къде и какво приказваш, че си вече нарочен.
— Най-много да ме свалят от директорския пост. Голямо чудо. Да съм без занаят — да се тревожа, пък то... Не бой се, няма да остана без работа.
— Антоне! — изправи се жена му и се развика. — Ти нали знаеш докъде можеш да се докараш с такива приказки? Такива проклетии могат да ти сторят ония, че... И ти много добре го знаеш и пак...
— Какви проклетии са ти на тебе в главата бе, Нелче? — ухили се и нежно я хвана за ръцете мъжът й. — Я се успокой! Все за най-лошото мислиш.
Прегърна я, а тя захлипа на рамото му.
— Не се натоварвай с глупости! Всичко ще бъде наред. — милваше я успокоително по дългите коси, но над главата й погледът му се зарея тревожно. — Всичко ще бъде наред... — повтори като ехо.


--- сцена сто и пета ---

— Дончо, не така бе, дете. Колко пъти да ти показвам. Защо не си се упражнявал вкъщи? А? Кажи де? Ама не може само да играете. Големи сте вече. Ученици. Половината учебна година мина, някои от вас още не могат да свикнат, че в училище се работи здраво и упорито. Игрите са за ваканцията... Клименте! Ако още веднъж станеш от мястото си без разрешение, ще те сложа да стоиш прав в ъгъла до края на часа. Готови ли сте с изреченията?
Другарката Хаджигенчева изливаше потоци от думи, докато учениците от първи „бе“ работеха в тетрадките си.
Веспасиана, почти легнала върху тетрадката, клатеше крака си с бясна скорост и подскачаше цялата.
— Веспасиана, какво ти е бе, дете? — натисна рамото й другарката Хаджигенчева и момиченцето спря да се тресе. — Какви са тия нерви, какво е туй чудо? — възмутено попита учителката.
— Моля другарко — Сиана се изправи с наведена глава, — не са нерви.
— Какво е тогава?
— Ходи ми се до тоалетната — тихичко каза детето.
— Бързо отивай! Защо не каза по-рано.
Момиченцето изтърча през вратата, а съучениците й я проследиха с поглед.
— Хайде да проверим сега изреченията! — плясна с ръце другарката и се качи на ниския подиум пред дъската.


--- сцена сто и шеста ---

Нелчето се прибра от работа и в коридора видя стегнат малкия пътнически сак на мъжа си. Бързо събу ботушите си и връхлетя във всекидневната.
— За къде си се стегнал? — попита уплашено, когато видя Антон да седи с вестника във фотьойла.
Мъжът стана.
— Довечера заминавам за София. Викат ме в дирекцията на ДСО-то. Партийният е написал доноса си и вече е стигнал в София.
— Видя ли, казах ти, че ще се случи нещо лошо.
— Нищо няма да се случи! Директорът на ДСО-то ми е състудент – Кайчо Барабата, знаем се много добре. А баща му пък беше старшина в поделението, където служех. Изобщо не се притеснявай. Ще му погостувам на Барабата, ще ме заведе в някой лъскав ресторант и толкоз. Нали ти казах, че всичко ще е наред.
— Голяма връзка имаш, значи — опита се да се пошегува Нелчето, вече поуспокоена. — Колко дни ще останеш там?
— Утре сутринта съм в София, вечерта ще пренощувам и на следващата сутрин тръгвам обратно.
— С влака ли ще пътуваш?
— С влака ами. Късно ми казаха и не успях да си запазя билет за самолета. Пък и къде да се мъкна до Варна в този сняг. Ей го на, влакът „Албена“, в двайсет часа и осемнадесет минути. Такър-лакър... Утре сутринта към шест съм в София.
В стаята влезе Веспасиана.
— Мамо, татко заминава в командировка и ще ми донесе нещо — радостно съобщи момиченцето.
— Хубава командировка посред зима. И то за какво? За глупости. Взе ли си пижама? Чорапи? Бельо? Кърпи?
— Спокойно де, всичко съм си взел.
— Сапун, шампоан, одеколон... Всичко ли си взе? Да не ме изложиш, ако случайно завъртиш някоя колежка там.
— Няма, няма... Готов съм и за най-претенциозната колежка. — ухили се Спасов.
— А така! Че да не ме разнасят после из завода, че не си гледам хубаво мъжа.
Двамата се разсмяха на обичайната шега при всяка командировка.
— Мамо, нали ще отидем да изпратим татко на гарата?
— А! За какво ще идвате в тоя сняг. Я си стойте на топло тука — Спасов погали дъщеря си по главичката.
— Искам пъъъък! — настоя детето.
— Добре, добре... — отговори майка й. — Ще се разходим всички до гарата.
— Абе няма нужда бе, Нелче! — опита се да ги разубеди Спасов.
— Еее... Голяма работа. Таман на връщане ще си купим топли кебапчета от кръчмата на ъгъла. — жената остана непреклонна.


--- сцена сто и седма ---

Спасови влязоха в помещението на гарата. Вътре беше пълно с хора.
— Казах ви, да не идвате. Гледай каква е лудница тука — мърмореше Спасов на жена си.
— Поне е топло — отговори му тя и свали заешкия калпак от главата си.
Мъжът й погледна часовника си и се огледа нетърпеливо. Огнян и Веспасиана се залепиха на машината за преглед на разписанието и занатискаха бутоните.
— Другарю директор! — сладък женски глас се обади зад гърба на двойката Спасови. — И Вие ли ще пътувате?
Нелчето се обърна и прониза с поглед хубавичката млада жена.
— А? Вярче! Добър вечер — ухилен мъжът се ръкува с младата жена. — Нелче, това е Вярчето от Личен състав. Тоест беше в Личен състав. Вече не е, защото я взеха в Профсъюза.
— Много ми е приятно, другарко Спасова — Вярчето подаде върха на пръстите си.
Нелчето не реагира. Само оглеждаше дребното, къдраво, изключително миловидно същество наречено Вярчето от Личен състав.
— Вие за София ли, другарю директор? — продължи съществото, а Спасов кимна. — И аз съм за София. От Профсъюза ми поставиха важна и отговорна задача, а това наложи да отскоча до столицата — разсмя се Вярчето. — Е, хайде, ще се видим във влака. Аз ще пътувам в Първа класа. Вие?
— И аз — отговори Спасов.
— До скоро тогава — най-сладката усмивка се появи на омайното личице и Вярчето се мушна в тълпата.
Спасов продължаваше да стои широко ухилен.
— Виж го ти, Вярчето, станала истинска профсъюзна деятелка. „Да отскоча до столицата“. Хехеее... — изимитира я мъжът.
Нелчето мълчеше и с любопитство гледаше мъжа си в очите.
— Ти знаеше ли, че Вярчето също пътува за София? — директно постави въпроса Нелчето.
— Откъде да знам. Не съм я виждал от два месеца, откакто напусна завода.
— Как така помниш точно кога е напуснала?
— Ми помня, че беше малко след като варихме лютеницата — разсмя се сърдечно Спасов. — Ти какво се начумери такава? — опита се да прегърне жена си.
— Не съм се начумерила. — отряза го Нелчето и избегна прегръдката.
От високоговорителя се разнесе съобщение.

Следва продължение

 Важно уточнение:
Образът на Партийния е по предложение на нашето другарче Pavlina Iossifova споделено тук в коментар #15.

Всички серии на филма