> Безкрайно детство > Двадесет и първа серия "Неделята" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Двадесет и първа серия "Неделята" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


10-04-2011, 09:12. : Цонка

Безкрайно детство
Двадесет и първа серия "Неделята"

--- сцена сто петдесет и втора ---

Пролетта нахлуваше в апартамента на Спасови през отворената балконска врата на всекидневната. Вятърът си играеше с тюленото перде и внасяше в стаята аромата на влажна почва, нарциси и утринна свежест.
Телевизорът беше усилен докрай.

В кухнята Нелчето изсипа във врящата на котлона вода пакет макарони, разбърка ги и остави закуската да се готви. Излезе в коридора, където я чакаше прахосмукачката "Чайка" с развит кабел, и настъпи черното бутонче за включване.

Фиииуууууу... Прахосмукачката набра като излитащ самолет.
Първо се показаха рошавите глави на Огнян и Веспасиана.
— Добро утро! — поздрави ги майка им надвиквайки шума.— Айде, че обед стана. Отивайте да се измиете. Закуската ще е готова след малко.
Децата се измъкнаха от стаите си и се затътриха сънени към банята.
На вратата на спалнята застана Спасов с кисела физиономия:
— Може ли толкоз отрано да фучиш с таз прахосмукачка? — извика, за да го чуе Нелчето.
— Часът е десет. — възмути се жената и кимна към стенния часовник.
— Уфф... Човек и в неделя не може да се наспи като хората. — мърморейки мъжът се тръшна в средата на коридора и се захвана да прави лицеви опори.
Това затрудни Нелчето, която трябваше да го заобикаля с четката и накрая му се скара:
— Абе дръпни се да изчистя бе. — придърпа силно маркуча и колелцата на "Чайка"-та изпищяха.
Мъжът стана.
— Ха сега добрутро! — ухили се широко, сви ръката си в лакътя и се приведе към жена си. — Я пипни!
— Дай аз да пипна! — зад гърба му изскочи Веспасиана и увисна на ръката му.
Мъжът вдигна момиченцето, хвана го за краката и го обърна с главата надолу. То се развика от ужас. Баща му го остави внимателно на пода.
— Искам пак! — заскача детето.
— Ще крещиш ли?
— Няма.
Мъжът повтори упражнението, а момиченцето повтори писъците.
Нелчето спря прахосмукачката и извика:
— Макароните! — и избяга в кухнята.


--- сцена сто петдесет и трета ---

Огнян бутна празната чиния и стана.
— Готов съм. Всичко изядох. Ай чао.
— Къде? — спря го майка му.
— Ми нали ти казах, ще ходим с колелетата в градската.
— Кои ще ходите? — не спря да любопитства жената.
— Ми целия клас.
— Провери си гумите преди да тръгнеш. — нареди баща му.
— Добре! — момчето излезе от стаята.
— И аз съм готова. — стана Веспасиана.
— Я сядай обратно! — скара й се майка й. — Дори не си почнала.
— Наядох се бее... — изхленчи детето.
Отвън се чу познатият сигнал.

— Ивелина е. — скочи момиченцето.
— Никъде няма да ходиш без да си закусила! — заинати се Нелчето.
Веспасиана седна обратно на стола и започна да тъпче макарони в устата си.
— Ще се задавиш, бе. Яж като хората.
— Толкова стига ли? — попита детето с пълна уста.
— Стига.
— Ураа... Слизам долу. — Момиченцето изхвърча от стаята.
Нелчето и Антон останаха сами на масата. Мъжът разгръщаше вестник и разсеяно бодеше макароните с вилицата.
— Нали всичко е готово за довечера? — попита жена си.
— Ми готово е. За десерт съм взела пасти от "Тракия", пилетата съм извадила да се размразяват, с топено сирене и сметана ще ги приготвя, луканка има, шпек, салата... Пиенето от тебе.
— Безалкохолни - два вида, ракия, бира, вино, коняк... — заизрежда Спасов. — Кафе... Те колегите не са претенциозни хора, ама все пак... Ще видиш най-сетне другарката Йосифова, партийната ми секретарка, та поне да спреш да ме подпитваш.
— Еее... Един път попитах и ти... — разсърди се Нелчето.
— Да-да, един път. — не се съгласи мъжът й и остави вестника настрани.


--- сцена сто петдесет и четвърта ---

Огнян летеше самоуверено с балканчето, като заобикаляше огромните локви образувани от снощния пороен дъжд. В неделния ден улиците бяха спокойни и момчето лесно стигна до началото на центъра. Отдалеч видя Елеонора да излиза от ганга на мебелния магазин и увеличи скоростта, изправен на колелото, въртейки педалите с всичка сила. Удари дълга контра, когато наближи и спря, като извъртя колелото странично, точно пред момичето.
— Здрасти! — поздрави и кимна към кънките, които тя носеше закопчани една за друга. — Тук ли ще ги обуеш или чак в градската?
— Здрасти! — отвърна Елеонора. — В градската, че по центъра колелцата потъват във фугите между плочите.
— Добре. Дай ги тогава тук отпред. — Огнян провеси кънките на кормилото. — Хайде, качвай се.
Потегли внимателно. Момичето се хвана за раменете му, качи левия крак на багажника, оттласна се няколко пъти с десния, след което се изправи. Колелото залитна малко, но колоездачът го овладя и с ловка маневра се спусна по една от рампите, която слизаше на жълтите плочи.
Момчето караше по средата на широката централна улица, настлана с големи жълти лъскави плочи, и от време на време питаше спътницата си дали й е удобно. Вятърът вееше косите им, слънцето светеше в уверените им личица и се усмихваше с техните усмивки.
Край тях се изнизаха "Електроуреди", "Домашни потреби", "Детмаг", "Платове"-те, Универсалният магазин... Отдясно високата ламаринена трибуна, която при манифестациите се огъваше от безбройните официални лица, сега блестеше самотно и оставяше светлината да играе по разчупената й конструкция наподобяваща пластмасовата подложка на шоколадови бонбони. Отминаха читалището, часовника, фотото с гигантските колони, другото фото, шах-клуба... Спряха пред хлебарницата срещу сладкарница "Комсомолец".
— Ейии... Затворено. — махна с ръка Огнян. — Щяхме да си вземем пирожки.
— Аз и без това не обичам много пирожки. — успокои го момичето.
Завиха покрай галерията на ъгъла, пресякоха улицата и влязоха в градската градина. Минаха покрай павилиончето за пуканки, обиколиха няколко пъти чешмичката със статуята на момченце, после се спуснаха по баира към люлките.
Там гъмжеше от деца и родители. Огнян и Елеонора спряха до входа на спортната площадка. Вътре се провеждаше състезание и пейките бяха препълнени със зрители, които крещяха в подкрепа на участниците.
Елеонора обу кънките и се изправи.
— Сега накъде? — попита.
— Ми край езерото. — предложи Огнян. — Хайде, ще те дърпам.
— Ммм... Там е доста неравно и има локви. — момичето посочи с глава.
— Още по-добре. — ухили се момчето. — Таман ще ги заобикаляме като препятствия.
— Ааа... Да взема да цопна някъде, да се изпонаплескам...
— Голяма работа. Ще изсъхнеш. — пошегува се момчето и се метна на велосипеда. — Хващай се, потегляме!
Колоездачът и кънкьорката поеха покрай езерото, като внимателно заобикаляха дълбоките локви, а през по-плитките минаваха без ни най-малко притеснение.


--- сцена сто петдесет и пета ---

Нелчето вадеше от витрината на бюфета чаши и ги избърсваше внимателно с бяла кърпа. Мъжът й се беше изтегнал във фотьойла, качил крака на канапето и гледаше по телевизията борба.
— Тези чаши ли да сложа довечера бе, Антоне, или другите, със златния кант, а?
— Тези са добре. — разсеяно отвърна мъжът без да погледне какво одобрява.
— Я виж! — продължи жената да му досажда и тикна една чаша пред погледа му.
— Да, тези са таман. — наведе се настрани, защото чашата му пречеше да вижда телевизора.
— Тц! — реши Нелчето. — Другите са по-хубави. Ще сложа тях.
— Става. Сложи другите. Чакай! — извика мъжът и скочи.
Жената остави чашата на масата и го зяпна.
— Туш! Браво! Ехехее... Браво! — извика сочейки телевизора Спасов. — Видя ли? — обърна се към Нелчето.
— Видях! — сърдито върна тя чашата на мястото й във витринката и взе от другия вид.
— Ма много се престараваш бе, Нелче. Йосифова изобщо не е такава. Да не мислиш, че ще тръгне да ти търси кусури на чашите и на чиниите. Пък на Стоилов и Енев и в манерка да им сипеш питието, пак няма да забележат. Дай го по-спокойно.
— Я ти иди оттатък и помириши пак пастите, че нещо не ми се виждат много пресни.
— Нищо им няма. Ще се изядат. Аз трябвам ли ти? Щото ще сляза малко долу.
— Не ми трябваш. Виж накъде е Сиана, че не се чуват да викат. И Огнян и той къде се пилее?!!
— Нека да играят навън. Цяла зима им се стегнаха душичките вкъщи.


--- сцена сто петдесет и шеста ---

— Чакай! — извика Елеонора. — Намали малко, че има много камъчета.
Огнян спря.
— Да отидем ли до кръглото езерце или да се връщаме? — попита.
— Да отидем.
Момчето потегли. Наближиха края на голямото езеро и отсреща вече се виждаше малкото кръгло езерце, когато пред тях се изпречи огромна локва, заемаща цялата ширина на алеята.
— Минавам! Плитка е. — извика момчето и подкара през водата. Точно в края на локвата предната гума потъна в невидима дупка. Велосипедът успешно преодоля препятствието, но... ремаркето не можа.
— Ааааа... — извика кънкьорката, просната на колене, подпряла се и с двете ръце в локвата.
Огнян скочи от колелото и се втурна да вади момичето. Помогна й да се изправи и да излезе на сухо.
— Малееее... Цялата си мокра. — съобщи й той.
Момичето тръскаше с ръка водата и калта от панталона си и така размазваше още повече петната.
— Къде ще ходя сега такава? — почти изплака тя и събу кънките.
— Аз съм виновен. Трябваше да спра още като усетих дупката.
— Не, аз съм си виновна, че се съгласих да минем през голямата локва. Как ще се прибера сега така по центъра?
— Еее... Нали си горе на колелото. Нищо няма да личи. Ако искаш да поседнем малко на спортната площадка, да поизсъхнеш?
— Ааа... не! Трябва вече да се прибирам!
— Както искаш! — смирено прие момчето и преметна кънките й на кормилото. — Качвай се. Ще заобиколим от другата страна.


--- сцена сто петдесет и седма ---

Спасови и гостите им вечеряха. Огнян и Веспасиана бяха приключили набързо и не присъстваха на масата.
— ... А откакто в началото на годината внедрихме Комплексната система за управление на качеството на базата на стандартизацията, продукцията ни получава оценка "1" на световно равнище. Това е високо признание за усилията на работещите. — Спасов отпи от виното.
— И това е благодарение на Лвовските колеги, чийто опит намери своята първа реализация сред нашия трудолюбив и амбициозен колектив. — вметна другарката Йосифова и попи устните си със салфетката. — Аз съм съвсем отскоро в завода, но изобщо не ми беше трудно да се присъединя към сплотения колектив. Някак от самото начало усетих, че нещата ще вървят гладко. Насреща си имах професионалисти, които горят за работата си. Да видим сега на декадата в Лвов идния месец, какво ново ще ни посочат като възможности съветските ни колеги.
— Каква декада? — попита Нелчето и погледна мъжа си. — Не си ми споменал, че ще ходиш в Съюза.
— Защото няма да ходя, затова не съм споменал. Ние с колегите оставаме тук. Другарката Йосифова ще води делегацията, а от това следва, че всичко ще бъде организирано по най-добрия начин. Тя е перфекционист в това отношение, познава в основи порядките на съветските колеги, а и владее до съвършенство езика. Иначе цялата преписка по внедряването на системата минава през мен, така че и аз, и Стоилов, и Енев сме наясно в най-дребни детайли с програмата за правилното следване на предписанията. Не виждам смисъл да се разкарваме чак до Лвов, за да ни кажат неща, които вече знаем. А и в делегацията е включен целият Окръжен Комитет на Партията. — Спасов се ухили многозначително на колегите си.
Стоилов и Енев, позачервени от алкохола, кимнаха заговорнически.
— Другарко Спасова, пилето е превъзходно! — другарката Йосифова потупа Нелчето по ръката. — Трябва непременно да ми дадете рецептата.
— Ах, моля ви, другарко Йосифова, наричайте ме Нели. Стига толкова официалности тази вечер. А рецептата взех от едно списание. Ще ви я напиша след вечерята.
— Разбира се, никакви официалности повече, наричайте ме Павлина. — съгласи се гостенката и отпи от чашата. — Разбрах, че дъщеря ви се увлича по музиката. Ще я дадете наесен в музикална школа, нали?
— Тя не е особено ентусиазирана, но мисля, че ще я склоним. Някак. Не зная точно как. — въздъхна Нелчето.
— Дааа... Хубаво е да посещава школата. Ще научи много. — също въздъхна другарката Йосифова.
— Павлина е учила пиано и в сърцето си крие невероятна любов към музикалното изкуство. — разказа им Стоилов.
— Ще ни посвирите ли тази вечер, Павлина? — попита Нелчето.
— Ооо... — зарадва се Другарката Йосифова. — С най-голямо удоволствие. Дано успея да си спомня нещо наистина приятно за слушане. Не съм свирила от години.


--- сцена сто петдесет и осма ---

Нелчето надникна в стаята на Веспасиана.
— Прибрано ли е? — попита дъщеря си, която редеше салфетките си на леглото. — Айде да прибереш салфетките, че ще дойдат гостите тук. Леля Йосифова ще ни посвири на пианото.
— Ей сега! — скочи момиченцето и заприбира салфетките в кутията им. — Тя истински музикант ли е?
— Не зная. Сега ще чуем. Хайде, водя ги.
Спасови и гостите им се настаниха в стаята на Веспасиана. Момиченцето се покатери на раклата. Нелчето и Огнян седнаха на леглото, а Спасов и двамата му заместници останаха прави с чаши коняк в ръцете.
Другарката Йосифова, с блестящи усмихнати очи и поруменяло от хубавото настроение на вечерта лице, седна на табуретката пред пианото, вдигна капака и ритуално погали клавишите. После кръстоса пръсти, направи няколко движения за поочупването им, пробва звука на пианото

и засвири.

Мелодията се разля безбрежна... Полюшна пердето на отворения прозорец и се понесе в спокойната вечер над улица "Нашедетска".
В стаята чашите на мъжете отразяваха лампата и пръскаха по полираното пиано причудливи светлинки с цвета на коняка. По лицата на слушателите оживя емоция — една и съща във всяко различно лице, изразяваща възхищение и преклонение пред великолепната музика.
Като насън Веспасиана слезе тихо от раклата и на пръсти се приближи до пианистката, като не сваляше очи от ръцете й. Закова се мирно, затаи дъх и заслуша.
...

--- сцена сто петдесет и девета ---
Жената удари последния акорд и свали ръце от пианото. Огледа се усмихната наоколо.
Цареше пълна тишина сред потопените в унес слушатели.
Неочаквано Веспасиана вдигна ръчички и прегърна жената.
— Много хубаво свириш! — каза й.
Удивена от жеста, пианистката също прегърна момиченцето и го погали по русата главичка.
— Искам да стана като тебе! — заяви детето.
— Ще станеш истинска пианистка, сигурна съм.
Всички наблюдаваха сцената мълчаливо и не смееха да помръднат.
— Искаш ли да изсвирим сега "Котешкия марш" на три ръце? Аз го мога. — предложи момиченцето.
— Искам! — жената стана и отстъпи мястото си на детето. — Давай, аз ще те следвам.
Веспасиана засвири с две ръце, а веднага след нея се включи и другарката Йосифова.
Аудиторията най-сетне излезе от вцепенението и весело се разшумя.
Край на двадесет и първа серия
  
  
Някои важни уточнения:
1. Случката от сцена сто петдесет и шеста е из живота на нашето другарче Anakin Skywalker,  разказана тук, в коментар #20.
2. Точно същата прахосмукачка "Чайка" може да се види в тази статия: "Електроуреди на пенсионна възраст".
3. В ролята на Партийната секретарка Йосифова - другарчето Pavlina Iossifova.  Само да припомня, че старият партиен секретар Махмурлиев беше преместен в лимонадената фабрика, а на негово място назначиха жена. Ето тук, в сцена сто двадесет и осма, за първи път се споменава за новата Партийна на завода.
4. Песента от предаването "Бързи, смели, сръчни" съм взела от тази статия.
5. Музиката в сцена сто петдесет и четвърта е Love's Theme на The Love Unlimited Orchestra.
6. Музиката в сцена сто петдесет и осма е трета част на Лунната соната в изпълнение на Daniel Barenboim.
Всички серии на филма