> Безкрайно детство > Двадесет и втора серия "Рожден ден" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Двадесет и втора серия "Рожден ден" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


25-04-2011, 16:40. : Цонка

Безкрайно детство
Двадесет и втора серия "Рожден ден"

--- сцена сто и шестдесета ---

Веспасиана седна сънена в леглото и сбърчи носле.
— Какво? — погледна учудено родителите и брат си, които стояха ухилени насред стаята.
— Честит Рожден Ден, Сианче! — издекламираха тримата в един глас, а Огнян бутна в ръцете й дълъг пакет.
— Урааа... Рожден ден!.. — извика момиченцето и се изправи върху леглото.
Прегърна всички поред, след което седна отново и се зае да разопакова подаръка.
— Федербаааал... — радостно извика. — Ураа... И ракетка има. — заоглежда придобивката. — Този е по-хубав от стария дето го счупи. — погледна брат си.
— Ще го даваш ли от време на време? — попита я той.
— Мммм... Добре. Ама ако играеш с мене. — взе да се пазари сестра му.
— Като се научиш, ще играя.
— Че аз мога. — самоуверено отговори момиченцето.
— Дааа... — смигна й Огнян.
Нелчето ги подкани:
— Хайде, закуската ви е на масата. Да си научите! Обядът е в хладилника. Няма да отваряте на никого. Чухте ли? Сианче, бонбоните за училище да не забравиш. Две кутии са, да ги вземеш като тръгваш. И да си приберете стаите. Чао.
— Чао.
Родителите тръгнаха за работа.


--- сцена сто шестдесет и първа---

— Седнете, ученици. — махна с ръка другарката Хаджигенчева.
Момиченцето остана право с двете кутии бонбони в ръце.
— Веспасиана, какво има? Ааа... Рожден ден ли имаш днес? — усмихна й се учителката. — Дай да ти помогна да отворим бонбоните. Деца, вие помислете в това време, с какво да поздравим рожденичката.
Веспасиана остави кутиите с бонбони „Фини млечни“ на катедрата и другарката Хаджигенчева ги отвори.
— Хайде, мини да почерпиш съучениците си.
Момиченцето започна от първия чин на редичката до прозореца.
— Заповядай, Анче, вземи си! — поднесе кутията към първото дете. — Каня те след училище на рожден ден у нас.
— Добре. — поклати глава момичето от първия чин и налапа целия бонбон.
— Заповядай, Бранимире! — Веспасиана предложи бонбоните на бузестото момченце. — Каня те след училище на рожден ден у нас.
— Торта ще има ли? — попита бузестото и си взе два бонбона.
Веспасиана кимна и премина нататък.
— Заповядай, Валя. След училище ела у нас на рожден ден.
— Благодаря!
— Заповядай на рожден ден след училище, Гале. — отправи поредната покана и поднесе бонбоните.
...
— Заповядай... На рожден ден... След училище... У нас... Нашедетска четри бъ... Втория етаж, вдясно...


--- сцена сто шестдесет и втора---

Звънецът би и шести бе изхвърча на двора. Момчетата хукнаха след топката, момичетата опънаха ластиците.
Елеонора не се включи в играта на момичетата. Гризейки ябълка наблюдаваше отстрани футболния мач на момчетата и когато улови погледа на Огнян го повика с ръка. Той подаде топката на съотборник и напусна терена. Зачервен, задъхан и усмихнат до уши, с навити ръкави и разкривена пионерска връзка, застана пред Елеонора и я погледна въпросително. Тя мълчеше притеснено.
— Какво има? — нетърпеливо попита той, като същевременно не изпускаше играта от очи.
— Трябва да ти съобщя нещо много важно. — изчерви се момичето и наведе глава. — Искаш ли ябълка? — поднесе му плода от ненахапаната страна.
— Не. Случило ли се е нещо? — интересът му вече беше сериозно привлечен.
— Ще се местим. — закова новината момичето.

Светът наоколо се замъгли и се завъртя в бясна вихрушка, след което изчезна. В цялата Вселена останаха само двете фигурки изправени една срещу друга.
След дълго мълчание момчешката фигурка попита:
— Кога?
— След края на учебната година.
— Това е след по-малко от два месеца.
— Ммм...
— Къде?
— В Съветския Съюз.
— Къдеее!!!
— Вознесенск. Украинска република.
— Колко е далеч оттук?
— Не много. Намерих го в „Малый атлас мира“. Но това е военна тайна. Чу ли?
— Кое е тайна?
— Дето местят татко там. Не ми дават да разправям. Само на тебе съм казала. И ти не разправяй.
— Завинаги ли ще останете там?
— Не знам. Сигурно не. И преди сме живели за кратко в Съюза, когато татко се обучаваше на новите МиГ- ове. Аз още не ходех на училище. В Луговая. Това е мнооого далеч оттук. Чак до Китай.
— Ухаа... Не си ми разказвала.
— Ми не ми дават. Дай честна пионерска, че няма да издаваш военната тайна.
— Честна пионерска. Сега за какво го викат в Съюза?
— Не знам. Нашите пред мене не говорят. Като вляза в стаята и млъкват. Но май е нещо страшно тайно, защото все ми напомнят да не разправям навън това, което съм чула вкъщи. Пък аз нищо не съм чула.
Дълга пауза.
— Ако стане война баща ти ще участва ли?
— Ми да. Това му е работата.
— Ми ако го свалят?
Момичето се смръщи.
— Няма. Нали затова го обучават постоянно, а после той обучава другите.
Втора дълга пауза.
— Може и аз да стана военен пилот.
— Може. Ама по-добре недей.
— Защо?
Елеонора сведе поглед и тихичко каза:
— Може да те свалят.
Трета дълга пауза.
— Няма. Ако ме обучава баща ти.
Фигурките се умълчаха всяка с мислите си.
Насред Вселената цъфна леля Събка Хигиенистката и размаха енергично звънеца за края на междучасието. Светът се върна обратно в старата си форма и очарование.


--- сцена сто шестдесет и трета---

— Има още пет минути до края на часа. Излизайте съвсем тихо и никакво тичане по коридорите, да не смущаваме работата на другите класове.
Другарката Хаджигенчева даде указания и първокласниците се заизмъкваха тихичко от стаята.
На двора се струпаха около Веспасиана.
— Сега ли да идваме на рождения ден?
— Ами да.
— А, аз първо ще се прибера вкъщи и тогава ще дойда — обади се едно момиченце.
— И аз.
— И аз.
— Добре. — съгласи се Веспасиана. — Ама после веднага идвайте.
Децата забързаха към домовете си.


--- сцена сто шестдесет и четвърта---

Момченцето изкачи стълбите през една, издърпа завързания с ластик ключ изпод блузката и без да го сваля от врата си отключи вратата. Хвърли чантата на земята и с обувките се вмъкна в детската стая. Седна на коленца пред шкафа и затършува вътре. Събори няколко учебника, измъкна кутия „Строител“, купчинка рисунки с пастели, пластмасово самолетче, метално камионче, а след тях чифт мънички кафяви сандалчета с мечета отдолу на подметките. Огледа ги. Бяха поизносени. Премери ги на крачето си, направи неодобрителна физиономия и ги хвърли обратно в шкафа, а след тях натика всичко, което беше измъкнал.
Изправи се насред стаята с ръце на кръста и изпуфтя отчаяно. Погледът му се спря на книжките зад витринката на малката библиотечка. Заизмъква ги една по една, като ги разлистваше припряно.
Най-сетне се спря на една голяма тънка книжка с нарисувани стари хора по нея. Разгърна корицата и се начумери. Беше надписана. Момчето заизследва надписа присвивайки очи.
После погледна големия часовник на ръката си, потърка носле със свито юмруче, пъхна книжката под мишница, заряза останалите книжки разхвърляни по пода и хукна навън. На вратата размисли, върна се в стаята и ги натика обратно в библиотечката. Напусна апартамента заключвайки с висящия на врата му ключ и заподскача надолу.
По средата на стълбите отново се сети нещо и се върна обратно вкъщи. Извади от чантата си една тетрадка, отпра средните два листа и с неуверения почерк на първокласник написа: „Отивам на рожден ден на Веспасиана от нашия клас на улица Нашедетска 4 бъ и ще си дойда късно. Ваш Лъчезар“.
Остави бележката на пода в средата на коридора и излезе.


--- сцена сто шестдесет и пета---

Нелчето, с пълни торби в двете ръце, влезе в апартамента и замръзна.
На фона на детските крясъци пееха Крис Норман и Сузи Куатро.
От кухнята изскочиха две момченца, първото от които бягаше крещейки като индианец, а второто го налагаше по гърба със стрък праз. След тях се носеше групичка от няколко момичета. Обиколиха веднъж коридора и изчезнаха зад вратата на огняновата стая.
Стаята на Веспасиана беше отворена, а самата тя, с издути бузки свиреше на устната хармоничка. След малко към хармоничката се присъедини котешкият марш изпълняван на пианото от непознато момиченце.
По леглото бяха насядали още деца, а други две играеха федербал над главите им.
Индианецът и онзи с праза излязоха от огняновата стая носейки малка брезентова раница. Дори не забелязаха препарираната жена на входната врата, влязоха в стаята на Веспасиана и показаха раничката.
— Намерихме почерпката. — извикаха едновременно и изсипаха съдържанието й на бюрото.
— Солети, обикновени бисквити, бисквити „Чайка“, шоколад „Феро“, дъвки „Идеал“, шоколадови вафли „Верея“, цигари БТ, пачка кибрит, вилици, тоалетна хартия... — заизрежда индианецът.
— Чакай, това не е почерпката. — скочи Веспасиана. — Батко тук държи запасите ни, ако стане пак земетресение. Че последния път седяхме цяла нощ навън, а имахме само едно пакетче сен-сен.
Грабна раничката и натика обратно съдържанието й.
— Отивам в кухнята да видя дали Мирелка и Димка са нарязали морковите.
Детето изскочи в коридора и видя майка си.
— Ура, мамо, здравей. Имаме гости. Целия клас. Аз ги почерпих с лимонада и сега правим сандвичи. Баба и дядо се обадиха от Хисаря да ми честитят рождения ден. Били добре. — информира набързо майка си и се пъхна в кухнята.
Нелчето не беше помръднала откакто влезе в жилището.
Звънецът иззвъня продължително и тя подскочи. Натисна дръжката с лакът и отвори вратата.
На прага стоеше дребничко момченце с книжка под мишница.
— Тук ли живее Веспасиана? — попита детето.
— Ти кой си? — замаяна от случващото се попита Нелчето.
— Лъчезар.
— Заповядай. — пропусна го край себе си жената.
Момченцето влезе и се огледа.
— Ми тя къде е?
— Кой? — опули се Нелчето.
— Ми Веспасиана.
— В кухнята. — посочи му жената като в делириум, след което остави на земята пазарските торби, заключи вратата на апартамента, взе телефона и се вмъкна в спалнята.
...
— Гане, моля те свържи ме бързо с Антон. Да. Ще почакам.
Седнала на леглото, с телефона в скута, Нелчето нетърпеливо зачака да се осъществи връзката.
— Ало, кажи любима! — чу се радостният глас в слушалката. — Домъчня ти за мене ли?
— Антоне, — започна припряно жената. — вкъщи имаме трийсет деца.
— Мммм... За две от тях си признавам, за останалите нямам вина. — разхили се онзи отсреща.
— Антоне! Навсякъде са. — не му обърна внимание Нелчето.
— И какво правят у нас?
— Беснеят!
— Ехехе... Ти ли ги пусна вътре? — мъжът продължаваше да се смее.
— Антоне, да не си пил?
— Не съм бе. Ти какво си се паникьосала?
— Дъщеря ти е довела целия клас на рожден ден. Приготвят си сами почерпката. Плъзнали са из цялата къща и вдигат блока на главата си.
Отсреща настана тишина.
— Тръгвам. Ти удържай положението. Ще мина през сладкарска за тортата и идвам. Хехехе... Целия клас...
— Побързай! И карай внимателно. Чу ли?
— Ммм... Айде, идвам.
Жената затвори телефона и го изнесе в коридора. Взе торбите с покупки и предпазливо влезе в кухнята.


--- сцена сто шестдесет и шеста---

Спасов звънна на вратата и Нелчето му отвори.
— Много е тихо, здравей, да не си ги избила? — ухили й се той и й подаде тортата.
— Мина ми през ума. — жената взе кутията, докато мъжът й си събуваше обувките. — Ядат сандвичи и кротуват. Накацали са из цялата всекидневна като чайки по вълнолом.
— Огнянчо прибра ли се?
— Преди малко. Кисел като краставица. Не му се приказва.
— Да не са му светнали някоя двойка.
— Щеше да ми каже. Изглежда е нещо по-сериозно.
— Хм.
Двамата влязоха в кухнята и разопаковаха тортата. Нелчето подреди осемте свещички, а Спасов ги запали.
Двадесет и втора серия "Рожден ден" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

--- сцена сто шестдесет и седма ---

Децата се струпаха около Веспасиана.
— Духни свещичките...
— Давай...
— Всичките едновременно...
Детето пое въздух, изду бузки и духна с всичка сила върху тортата. Свещичките потрепнаха, поколебаха се за миг и светлинките им се смениха с леки бели пушечета устремени нагоре.
Децата изръкопляскаха.
— Може ли да кусам къщичката?
— Искам от покривчето.
— Аз не ща желе...
— Да си разделим една елхичка...
— Ух, че твърди стени... Не стават за ядене...
— Счупи ми малко оградка...
— И аз искааам...
...
Скоро украсата изчезна и Нелчето спокойно наряза тортата на безброй малки парченца.


--- сцена сто шестдесет и осма ---

Грамофонът свиреше тихичко.
Нелчето се тръшна на канапето до мъжа си и изтри челото си с ръкав.
— Заспали са и двамата. Единайсет и половина. Голяма лудница. Поне въведохме отново ред вкъщи. — въздъхна с облекчение.
Мъжът преметна ръка през раменете й.
— Ама хубав празник беше, а?
— Хубав! Веспасиана заслужава един як пердах. — закани се майката.
— Еее... Нали помогна да приберем без никакви претенции. — застъпи се бащата. — Утре ще й обясня, че не може да предприема такива самоинициативи без наше знание. Щом сме казали само махалата, значи само махалата. Тортата стигна на косъм. Добре е, че няма големи поражения.
Спасов изпъна крака върху фотьойла и притвори очи.
— Знаеш ли защо бил вкиснат Огнян?
— Каза ли ти? — полюбопитства Нелчето.
— Аха. Каза. Любимата му, дъщерята на военния летец, заминава да живее в Съюза. Пращат баща й на обучение. След това кой знае накъде ще го лашнат пак. Ама това е военна тайна, да знаеш. Огнян е дал честна пионерска да не разправя на никого. Дай и ти честна пионерска, че ще мълчиш по въпроса.
Нелчето се замисли.
— Хич не им е лесно на тия хора. Горката му жена. Какво ли й е всяка сутрин като го изпраща на работа. — въздъхна.
— Огнян искал и той да става военен летец.
— Нали последно искаше фотограф да става?
— Ми днес такъв му се ставало. Гледай колко много подаръци е получила Веспасиана от децата. — Спасов измъкна една книжка от купчинката струпана в края на канапето.
Разгърна я и се зачете в надписа:
— На... На... Уф, не мога да го разчета. Ама почерк. Я виж ти.
Нелчето взе книжката и прочете:
— На... Аааа... Ахахаа... На първокласника Лъчезар...
— Я да видя! — мъжът взе книжката от ръцете й. — Вярно, че това пише. Хехехе... Кой беше Лъчезар?
— Лъчо бе. Зет ти. Забрави ли? — смушка го Нелчето.
— Браво на него! Юнак! Сигурно и той не е могъл да го разчете и е решил, че ще мине. Ехехее...
Развеселени двамата се умълчаха зазяпани в книжката, заслушани в песента...
Край на двадесет и втора серия.
 
Някои важни уточнения:
1. Историята с поканените ненадейно съученици и книжката надписана: "На първокласника... " е реална случка от детството на другарчето Тишо, който е другарче на другарчето isi. Нечетливият надпис в книжката е гласял: "На първокласника Тихомир". Благодарности и на двамата за предоставената история и идеята тя да се случи на рождения ден на Веспасиана! Оригиналната случка е разказана от isi тук в коментар #2 от новите коментари.
2. Музиката в сцена сто шестдесет и втора е Ballad For Space Lovers. Благодаря на другарчето tivesto, който преди известно време ми посочи тази мелодия като възможен "саундтрак" към някоя от сцените. Останалите песни са на Смоуки.
3. И понеже на 27 април става точно една годинка от излизането на "филма", то реших, че рожденият ден на Веспасиана би трябвало да е в деня, в който е измислена първата серия - 25 април. А за да съществува този "филм" заслуга имате единствено и само вие, другарчета от махалата. Ако другарчето filipovaeli не беше запратила преди години кюфте в червен сос зад шкафчетата в детската градина, ако всички вие, другарчета, не бяхте разказали за смешните моменти от детството си, ако не съществуваше това фантастично място Нашето Детство, където имах щастието да се запозная с вас и историите ви, "филмът" никога нямаше да се роди. Искам да ви благодаря, мили другарчета незаменими, че ви има!!! :em_125: :em_125:  :em_125:
Всички серии на филма