> Безкрайно детство > Седемдесет и втора серия "Голямата тайна" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Седемдесет и втора серия "Голямата тайна" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм


15-11-2014, 08:25. : Цонка

Безкрайно детство
седемдесет и втора серия „Голямата тайна“

--- сцена петстотин седемдесет и шеста ---

Улица „Нашедетска“, дома на Спасови

― Топли закуски, молии-им, гевреци, козунак, боза и тутмании-и-иик...
Веспасиана бутна с крак вратата и влезе в стаята на Огнян, който се беше изтегнал върху губера на леглото си и с касетофона до главата четеше дебела книга.
― Мама каза да не си правиш труда да идваш на закуска, да не пропуснеш нещо от уроците. Прати ме да ти сервирам тук ― ухилено, момиченцето седна до брат си, поставяйки на коленете си чиния с пет-шест бухнали, зачервени във фурната тестени топки. ― Кашкавалки ― обяви. ― С индийско орехче ― взе си една и отхапа.
Огнян остави книгата, отворена със страниците надолу, и също си взе кашкавалка.
― Ох лелеее... ― възкликна с пълна уста. ― Страшни!
― Мама знае, че учиш ― кимна към книгата Веспасиана.
― Че аз уча ― оправда се момчето. ― Това е „Моби Дик“
― За какво се разказва?
― За един полудял от желание за мъст еднокрак капитан на китоловен кораб. И за белия кит Моби Дик, който никога нищо не би сторил на човешко същество, ако човешките същества сами не бяха хукнали да го убиват, него и още много други китове.
― И защо са убивали китове?
― Заради маста им. Продавали я по цял свят, за да си пълнят хората лампите, да им светят. Още на кораба обелвали кожата с дебелия слой под нея, разтопявали маста и я наливали в бъчви, а останалото от кита хвърляли в морето, на акулите.
― Месото ли хвърляли? ― опули се момиченцето. ― Не са ли го ядели?
― Не го обичали, защото китовете така затлъстявали, че то ставало безвкусно, но не само заради това. Някои са го харесвали и са си хапвали от него, но само ония, дето много-много не подбирали храната и на които им е било все едно дали е редно, или не, да ядат кита, докато лампата на масата свети с маста му.
― Гадост! Да го убиеш, за да ти свети. Аз поне щях да го изям ― момиченцето остави нахапаната кашкавалка в чинията и се огледа наоколо. След малко попита: ― Оттам ли идва „да ти светя маслото“?
Огнян се почеса по главата и отвърна:
― Не. То идва от нещо църковно...
― Ами „да ти свия сармите“ откъде идва?
― Не знам откъде идва!
― Ами „да си изядеш калтармите“?
― Не знам бе! ― каза с досада момчето и допълни: ― По-важно е да им знаеш смисъла на тия лафчета, защото след малко ще те помоля да „вдигаш гълъбите“.
― Ааа, това знам откъде идва. Като минеш с колелото през една сюрия гълъби и те се разхвърчават. Тоест вдигнал си ги.
― Аха ― съгласи се момчето, ― вдигнал си ги, щото си тръгнал да си ходиш. ― Хайде. И благодаря за кашкавалките! ― подкани я с поглед.
Нямаше признаци, че Веспасиана смята да напусне стаята.
― Нещо искаш ли? ― попита брат ѝ.
― Мъхъ. Да те помоля нещо... Ама нищо.
― Давай де!
― Мммм... ― замисли се тя. ― Ще ми надпишеш ли етикета на новата упражнителна тетрадка по математика?
Баткото я изгледа подозрително.
― Ще кажеш ли защо ми досаждаш или ще си измисляш глупости?
― Не си измислям! Подвързах си я преди малко и ѝ сложих етикет...
― Всички тетрадки си надписваш сама.
― Добре де, щом не искаш ― стана момиченцето и с приведени напред рамене и увиснали ръце, в театрална, отчаяна стойка, тръгна към вратата. Там се спря и погледна назад, в очакване брат ѝ да я спре, но той не реагира и тя напусна стаята.
Огнян си взе книгата и нова кашкавалка и се намести да чете, когато дръжката на вратата изщрака и сестра му отново подаде глава в стаята.
― Батко? ― влезе и затвори зад себе си. ― Ами сега, като има електричество, пак ли се ловят китове?
― Точно това лято се е взело решение да бъде забранен ловът им, казаха го в едно предаване по телевизията ― обясни момчето и измърмори на себе си: ― Хм! То решението е било вече взето, когато правех планове да си уловим един на острова...
― Кой остров? ― седна до него Сиана.
― Абе ти защо си пак тука? ― намръщи се Огнян.
― Може ли да ти разгледам снимките от лятото?
― Не!
― Ама аз не онези с кака Валерия, дето тъй или иначе не ми ги даваш, ами от излета с колелетата.
― Какво има да им разглеждаш, снимки като снимки.
― Моля ти се бе, само една, онази цветната, от чешмата, дето има такава и във вестника...
― Вземи вестника и я разгледай!
― Ама аз искам самата снимка. Цветната! ― повтори твърдо момиченцето.
― За какво ти е? ― не отстъпваше баткото.
― Е, добре... Щом не даваш... ― стана Веспасиана. ― Вече не я искам.
― В албума на втория ред ― кимна Огнян към библиотеката до стената. ― Тя е по-голяма и стърчи. Взимаш я, ама само нея!
― Добре! ― подскочи радостно към указаното място момиченцето, откри албума и издърпа стърчащата от него снимка. ― Точно тази исках! ― побърза да излезе, затръшвайки остъклената врата на стаята.
Момчето сви устни недоволно, поклати глава, вдигна рамене и се върна към заниманието си.


--- сцена петстотин седемдесет и седма ---

Същия следобед, кабинета на другаря Спасов

― Ало, Нелче ― каза в телефонната слушалка другарят Спасов. ― Аз довечера ще закъснея... А? Ейииии... ― намръщи се над слушалката той. ― Родителската на Огнян. Няма да мога да отида... Знам, ама няма да мога. Днес инсталираме първите микрокомпютри за автоматизирането на информационните потоци от производството към изчислителния център... Да, пристигнаха най-сетне... И разширяваме обхвата на промишлената телевизия... Нали знаеш колко е важно за контролиране на отговорните операции... Ааа, знаеш, вярно... Аха... Да... Не... Че как ще стане тая работа без мене! ― каза престорено възмутено мъжът.
От другата страна на линията Нелчето говореше, цупейки се на огледалото в коридора:
― Да има едно лесно, Антоне, на целия комбинат работата да свършиш сам... Ааа, щеше, ако можеше... Виждам, че продължаваш с опитите, току-виж ти се получило някой ден... Значи тая вечер изобщо да не те чакаме, така ли?.. Аха... Ясно де, ясно... А ти какво искаш да ти кажа... До колкото трябва, до толкова стой...
― Ти отиди вместо мен на родителската, Нелче, малкия го остави на нашите! ― даде указания другарят Спасов и обеща: ― Пък теб специално ще те компенсирам за неудобството, което ти създавам.
― Как? ― нахално попита жената.
― В събота и неделя ще те водя на море. На една вила...
― Посред ноември месец! С децата ли?
― Без децата!
― Леле! ― каза иронично в слушалката тя, като в същия момент се ухили радостно на огледалото.
― Ще бъде лъскаво, да знаеш.
― Брей! Кой ни кани? ― полюбопитства жената.
― Ще ти разкажа вкъщи. Сега затварям, че ме чака работа. Хайде! ― Другарят Спасов постави слушалката върху апарата и потри ръце: ― Такааа... ― разлисти един рекламен тефтер-календар на завода с празни страници, тикна го под мишница, избра си химикал от дървения моливник и се отправи към вратата на секретарката. ― Парушева, в контролната зала ще бъда. Обади се на производствения, снабдяването, пласмента и профсъюзния да дойдат там и четиримата и да си носят тетрадки и химикали!
Парушева кимна и другарят Спасов излезе в коридора.
― Шефе, таман при тебе идвам ― приближи се към него Богдан, главният моделиер.
― Тръгвай с мене, ще ми разправиш по пътя ― подбра го другарят Спасов. ― Ела да видиш и ти новата система за контрол на производството.
― Ммм ― светна лицето на моделиера. ― А роботчето? Дето веднъж мери, веднъж реже, половин дневна норма с два замаха изпълнява... Подкарахте ли го вече?
― Сега ще видим докъде са стигнали ― каза радостно директорът. ― В момента се монтират микрокомпютрите...
― Шефе, да не ми домъкнеш и на мене в моделиерната пишеща машина с телевизор връз нея и да ме караш да рисувам с копчета! Хич няма да ти се занимавам с нововъведенията, да знаеш! Бия си камшика и отивам на пазара ― да си отворя дюкянче и да чукам гвоздейчета в гьона. Хем има дефицит в сектора, нали наскоро го събориха онзи в бараката до баничките, заради новия подлез, и той се прибра на село.
― Засега си в безопасност, Богдане ― потупа го между плешките директорът, смеейки се, ― но не знам докога. Шест милиона и половина продукция са ни спуснали отгоре годишен план, който да достигнем в следващите години, знаеш. Нововъведенията са неизбежни навсякъде. Как се постига иначе тая бройка?
― Ама и ти не се дръпна, шефе, докато ти го спускаха плана ― поклати глава Богдан. ― Друг път скачаш, беснееш, ругаеш, не ти дреме да си лошият, когато не става по твоето, и чак в министерството стига пушилката, дето вдигаш... Пък тоя път си затрая.
― Защото сега ще можем да достигнем бройката, според сметките на планов отдел ― каза гордо другарят Спасов. ― Че и отгоре! Още догодина! И то без да усетим недостиг на работна ръка. И пазари има. Търсят ни, харесват ни... Ще напреднем още повече. И то до голяма степен заради твоите иновации и работата на колегите ти в технологичния...
― Абе тъй е, ама ти все пак не намесвай в моите иновации пишещата машина с телевизор отгоре, чу ли?
― Няма бе, няма ― разсмя се сърдечно другарят Спасов.
Двамата се изгубиха по дългия, осветен от лампите на тавана коридор към производствените помещения.


--- сцена петстотин седемдесет и осма ---

Същия ден, седем и половина вечерта, апартамента на Спасови

Звънецът подаде познатия сигнал от две къси позвънявания и Веспасиана изтича да отвори.
― Влез! ― момиченцето отвори широко вратата и покани Ивелинка вътре. ― Няма никого вкъщи. Татко е в завода, мама ― на родителска на батко, пък той е на школа по математика...
Ивелинка се вмъкна вътре и двете се отправиха към стаята на Веспасиана.
― Дойдох да ти покажа новото си русначе ― каза радостно гостенката и измъкна от джоба на ученическата си престилка шарен плик. ― Тъкмо се прибрах от училище и татко ми даде писмото.
― Я? ― Веспасиана надникна в плика и заразглежда снимката, която Ивелинка измъкна. ― Много хубаво русначе. Ирина... Друго изпратила ли ти и е?
― Картинки от дъвки, календарче и картички...
― Аха ― кимна Веспасиана. ― Аз пък имам една тайна ― съобщи официално тя и седна на стола пред бюрото, чакайки да бъде разпитана за подробностите.
― Каква? ― светна от любопитство приятелката ѝ и напълно оправда очакванията на Сиана.
― Не мога да ти я кажа, но е много голяма!
― Ама за какво се отнася? ― разпали се другата.
― Еееее ти пък сегааа... ― вдигна вежди над очилата и застина с важно накривена надясно глава домакинята.
― Кажи де!
― Неееее ― обърна глава на другата страна...
― Май нямаш никаква тайна, само ме будалкаш.
― Ако ти я кажа, ще се смееш много.
Ивелинка я загледа сериозно и изведнъж хукна навън.
― Чакай да извикам Екатерина и ще ни я кажеш и на двете ― напусна апартамента, а Сиана остана на стола пред бюрото в стаята си, скръсти ръце и зачака.
Само след минута два чифта момичешки крака в домашни пантофи изтрополиха по стълбите и влетяха в апартамента.
― Какво имаш да ни казваш? ― задъхано изстреля Екатерина.
― Една страшно голяма тайна, ама не съм сигурна, че ще ви я кажа, защото ще се подигравате!
― Аз няма!
― И аз няма!
― Ако се разсмеете, повече нищо, ама нищичко и никога няма да ви казвам, чухте ли?
― Да. Казвай сега!
Веспасиана пое дълбоко въздух и изстреля на един дъх:
― Мисля, че съм влюбена!
Другите две момиченца се спогледаха.
― В кого? ― извикаха в един глас.
― Ето това вече е друга тайна. Аз ви обещах да ви кажа само една!
― Ааааа, без такива ― развикаха се двете. ― Като си почнала ще кажеш. От вашия клас ли е?
― Нееее ― каза възмутено Веспасиана.
― От нашето училище ли е иначе? ― продължи разпита Ивелинка.
― Тц ― вдигна брадичка влюбената.
Другите две се спогледаха отново.
― От махалата ли е?
― Тц.
― Ние познаваме ли го?
― Виждали сте го.
― Откога си влюбена?
― От... ммм... Ами... От осми септември.
Пак споглеждане.
― Че какво е ставало на осми септември? ― попита Ивелинка.
― Нищо особено ― вдигна рамене Веспасиана. ― Срещнахме се до римската баня, поговорихме си и... така.
Двете дружки вдигнаха рамене след поредното споглеждане.
― Имам го на снимка ― хвърли нова бомба Веспасиана. ― Веднага ще се сетите, като ви я покажа.
― Ами давай де! ― скочиха двете.
Сиана важно измъкна от чекмеджето на бюрото си голямата цветна снимка от излета, която беше измолила от батко си сутринта, и им я предостави за разглеждане.
Двете се запулиха и изведнъж се сетиха, като извикаха в един глас:
― Манол! ― а Ивелинка допълни: ― От компанията на батко ти.
Веспасиана стоеше като препарирана и ги наблюдаваше, стиснала устни.
Двете мълчаха и я гледаха.
― Що не се смеете? ― попита сериозно тя.
Ивелинка и Екатерина се спогледаха за пореден път и изведнъж прихнаха.
― Сега пък що се смеете?
Двете млъкнаха.
― Ама ти сериозно ли? ― плахо попита Ивелинка.
― Ами да! ― отвърна нацупено Сиана и си прибра снимката.
Нов смях от страна на двете приятелки.
― Онзи, дето го срещнахме до римската баня, след като бяхме в книжарницата... Дето те пита дали си сестрата на Огнян, пък ти му каза, че не познаваш такъв, ама после си призна.
― Същият.
― Че то един разговор беше... ― кикотеше се Ивелинка. ― Каза ти, че си лъжкиня.
― Ама и ме похвали, че съм умница ― уточни Сиана.
В стаята изведнъж настана тишина.
― Я дай пак снимката ― посегна към бюрото Екатерина.
Сиана ѝ я даде охотно и скръсти ръце, докато двете ѝ приятелки я разглеждаха съсредоточено.
― Не е лош ― изказа се най-сетне Екатерина.
― Даже е доста готин ― потвърди Ивелинка.
― И сега ще му кажеш ли? ― попита Екатерина.
― Никога! ― махна с ръка Веспасиана.
― Ъф! ― сбърчи носле Ивелинка. ― Че къде е смисълът тогава?
― Що не му звъннеш по телефона, да го информираш ― улови се за корема Екатерина и се затресе от смях. ― Добър вечер, може ли Манол, ако го няма, ще му предадете ли, че съм влюбена в него от два месеца... Ако случайно и той е влюбен, да ми се обади на номер едикой си. Аз съм в пети клас. И съм отличничка. Благодаря ви.
Ахахахаха... Запревива се и Ивелинка. Веспасиана не можа да остане дълго сериозна и се закикоти заедно с приятелките си.


--- сцена петстотин седемдесет и девета ---

На следващия ден сутринта

Веспасиана отвори внимателно вратата и надникна в стаята на брат си.
― Ще вляза за малко ― обяви и се вмъкна вътре.
Огнян остави дебелата книга до себе си на леглото и каза с досада:
― Сякаш ми се повтаря вчерашният ден. За какво се мъкнеш пак?
― Да ти върна снимката, дето ти поисках вчера ― информира го сестра му, размаха цветната фотография пред лицето му, после я остави на бюрото.
― Нагледа ли ѝ се?
― Не! Да... Не... Всъщност... Някой ден може пак да ти я поискам ― седна до него, а той се втренчи в лицето ѝ изпитателно.
― Ако ще казваш нещо ― давай, защото искам да си чета книгата на спокойствие.
― Батко... ― започна колебливо Веспасиана. ― Нали мама и татко казаха снощи, че няма да са тук в събота и неделя... Щели да ходят на някаква вила... Без нас...
― Еее? ― прояви любопитство момчето.
― Мислех си, че можеш да поканиш тайфата си на гости в събота вечер. Ей така, без причина, само да послушате музика, това, онова... За настроение... ― каза небрежно и се заоглежда престорено незаинтересовано наоколо.
― Откъде ти хрумват такива? ― изгледа я подозрително момчето. ― И поради каква причина разсъждаваш над настроенията на моята компания?
― Ааа, не ― махна с ръка Веспасиана, ― изобщо не разсъждавам... Само забелязвам, че рядко излизаш с тях, откакто започна училище.
― Мъ-ъ, така е ― каза замислено момчето и изгледа строго сестра си: ― Абе ти нямаш ли друга работа, че се занимаваш с мене?
― Имам бе ― усмихна му се момиченцето и се отправи към вратата. ― Ама ми се виждаш тъжен и реших да ти кажа как да се развеселиш ― напусна стаята, затвори вратата зад себе си и стисна радостно юмручета: ― Хи-хи-хи... Пуснах му мухата!
Мухата наистина беше вътре ― след излизането на сестра му, Огнян остана, загледан във вратата, с изражение, което издаваше трескаво мислене.


--- сцена петстотин и осемдесета ---

Два дни по-късно, къщата на баба Веска и дядо Спас

― Не! ― извика сърдито баба Веска. ― Дума да не става! ― заклати глава и вирна вежди до покрива на къщата.
Тя, дядо Спас и Огнян стояха в двора, до портичката, и се препираха.
― Що ма, бабо ― опитваше се да я убеди момчето, ― нали татко и мама разрешиха?
― Като ти разрешават да влачиш в апартамента ви толкоз народ, да си седят там и те да ви вардят! ― сърдеше се бабата. ― Аз пъдарин на един билюк дечурлига не ставам.
― Ееее, Веске, един билюк ― ухили ѝ се дядо Спас. ― Чак пък толкоз. Колко деца ще бъдете? ― попита спокойно внука си.
― Шестнайсет сме общо, но не всички ще могат да дойдат утре вечер, така че...
― Виждаш ли, Веске, нямат един билюк ― разпъна още по-широка усмивка дядото.
― Шестнайсет ― не спираше да се дърли баба Веска. ― И да дигнете блока на главата си... Аз на баща ти обещах, че ще спя у вас в събота, докато ги няма, заради малкия, ама той не каза, че ще трябва да озаптявам цяла шайка...
― Защото още не знаеше ― защити баща си Огнян. ― Аз после го питах и той каза „може“.
― Дума да не става! ― отсече бабата. ― Казах!
― Чакай ма, Веске, що да му разваляме на детето джумбарето. Нали и аз ще съм там, ще си поприказват децата, ще си послушат музика, пък към девет часà ще ги изпратим да си ходят, ще приспим малкия и ще си легнем и ние с тебе при него. Какво толкоз?
― Да ходят из целия апартамент, да пушат и да обаросват... Не!
― Никой няма нито да обаросва, нито да пуши ― извика Огнян. ― Заклевам се! Пък и татко вече ми е разрешил!
― Както ти е разрешил, тъй и ще ти забрани, като ида да му кажа, че няма да стоя да...
― Айде стига вече ― прекъсна я дядо Спас. ― Ще извъртиш една голяма баница от твоите, вълшебните, и ще занесеш, да си хапнат децата, хем да се похвалиш каква си майсторка. Като ги заразпитват вкъщи майките и бабите им каква е била наредбата и какво са яли и пили, да кажат: „Въйиии, ядохме на баба Веска баницата, ама страшна баница беше!“ И ще се прочуеш.
Баба Веска го гледа дълго, накрая каза:
― Ми тъй ще кажат ами! От мойта баница по-хубава няма да намериш! ― стисна устни, обърна им гръб и си влезе вкъщи.
Огнян погледна дядо си с благодарност, а старият му се ухили:
― Толкоз е простичко, Огнянчо, мойто момче. Само трябва да се научиш кое копче да натиснеш, че да засвири твоята музика. И колкото по-отрано се научиш, толкоз по-голям рахат те чака.


--- сцена петстотин осемдесет и първа ---

Събота привечер, голям крайморски град

Сивото небе натискаше залива и му преливаше цвета си. Няколко танкера отегчено се полюшваха на рейд, сочейки с носовете си пристанището. Плажът пустееше, грубо обливан от широки вълни.
По тротоарите на крайбрежния булевард се мяркаха на рядко хора, вдигнали яките на шлиферите си, забързани и безразлични към вечерния съботен трафик. Уличните лампи и фаровете на отсрещните коли разиграваха светлините си в ситните капчици по предното стъкло на ладата и го превръщаха в причудлив калейдоскоп.
― Какво време само ― чумереше се Нелчето, загледана встрани. ― Сутринта слънчева пъстра есен, до вечерта ― кална и сива зима.
Ладата спря на червен светофар и другарят Спасов се обърна ухилен към жена си:
― Много зле ти действа на настроението лошото време ― взе ръката ѝ, целуна я, после я върна на мястото ѝ и търпеливо зачака да светне зеленото.
― Направо ме вади от равновесие ― измърмори тя. ― Бях се настроила за ярък и приятен следобед край морето... А то ― тъмнина.
Ладата потегли в зеления облак от ситни капчици по стъклото, който изригна от светофара.
― Ще пуснеш ли най-после чистачките ― скара се Нелчето на мъжа си. ― Какво изобщо виждаш през тази шарения...
― Всичко ― отвърна той, като едновременно с това изпълни желанието ѝ и гумичките задраскаха стъклото. ― Ти защо се гневиш, невесто? ― изгледа я с насмешлив поглед. ― Няма да оправиш времето, като му се нервираш.
― Нещо ме безпокои, Антоне! ― каза тя и се занамества в седалката, сякаш търсейки сигурност. ― Имам странно предчувствие... За нещо неприятно.
По лицето на другаря Спасов премина нервен трепет. Той замълча.
― И ти, нали? ― изгледа го изпитателно жената. ― И теб те тревожи тази необичайна покана, но не смееш да си признаеш.
― Признавам си! ― каза той, без да я погледне. ― Е, и?
― За какво му е на бившия ти министър да се среща с тебе из вилите?
Другарят Спасов не отговори. Нелчето продължи:
― Той сега с какво се занимава, след като го отнесе последната реорганизация?
― Ръководи екип от експерти в едно външнотърговско учреждение. Което, между другото, ми идва малко встрани от официалните дейности на този тип предприятия, с които съм запознат.
― Един вид, Антоне, ти не знаеш с какво точно се занимава той? ― заби син поглед в десния му профил тя.
― Един вид точно така ― потвърди той.
Последните блокове на крайния жилищен комплекс се изгубиха далеч назад. Вдясно от пътя, зад високите дървета към морето, се очертаваха тъмните силуети на почивните станции и Гранд хотела.
След около два километра ладата отби вляво и спря пред безлюдна автобусна спирка в основата на тесен път с разбита асфалтова настилка, който водеше плавно някъде нагоре по хълма.
Другарят Спасов изпревари въпроса на жена си и обясни:
― Тук трябва да ни чака човек на Трънковилски.
― За първи път те чувам да го наричаш по име ― каза Нелчето и скръсти ръце. ― Или е „министърът“, или „моят човек в министерството“, или...
― А първото му име е Гороцвет, казвал ли съм ти? ― прекъсна я мъжът и ѝ се ухили.
Жената прихна и безпричинно заоправя прибраната в стегнат кок коса.
― Още ли си ядосана на времето? ― попита той.
― Още! ― каза с усмивка тя и посочи с брадичка някъде напред през стъклото: ― Я виж!
Една кола отби от главния път, намали срещу ладата и премигна с фарове, после пое бавно нагоре по разбития.
Другарят Спасов запали двигателя и я последва.
Въртяха дълго из тесни черни пътища между оградени, потънали в растителност парцели, някои с малки вилички, с дървени бараки, лозя, овощни дървета... Сивотата се беше стъмнила съвсем и предизвикваше зловеща хладина.
― Бррр ― потрепери Нелчето. ― Само дето не ни вързаха очите, за да не знаем къде сме...
― Като слезем, ще надраскам набързо карта, докато още си спомням ― успокои я той, ухилен.
Колата водач спря пред телена ограда, зад която се простираше опърпано лозе. Далеч навътре се виждаше силуетът на двуетажна, зле поддържана масивна вила и жълта светлина иззад щорите на първия етаж. Другарят Спасов спря зад колата. Шофьорът ѝ излезе и отвори предната дясна врата на ладата:
― Заповядайте!
Двамата излязоха навън, другарят Спасов заключи ладата, а онзи отвори пред тях крива метална портичка и ги пропусна пред себе си по настлана с плочи пътека през средата на проскубаното лозе. Вилата ги посрещна, мръснобяла, с напукана мазилка над боядисаната в сиво врата, с веранда вдясно с изгнили парапети и настръхнала над нея тераса на втория етаж, подпряна с дървени конзоли.
― Ауу... ― изписка тихичко Нелчето, когато токчето на елегантната ѝ обувка хлътна в металната калопочистваща решетка пред входа. Другарят Спасов ѝ помогна да го извади, тя се обу и му прошепна в ухото: ― Нали каза, че ще е лъскаво, Антоне!
Водачът им отключи вратата и ги въведе в антрето.
― Леле!― възкликна тихичко жената, веднага щом прекрачи.
Другарят Спасов се огледа наоколо:
― Мдаа... Излиза, че не съм те излъгал.
Озоваха се в просторен хол, облечен в черешова ламперия, с лъскав под, от който тръгваше към горния етаж дървена стълба с резбован парапет, елегантно очертаващ аристократичната ѝ извивка и затварящ емпорето горе. От тавана над емпорето, над ниската маса и кожената гарнитура долу, се спускаха няколко полилея с кръгли глобуси, които излъчваха жълта светлина и конкурираха живата топлина от огъня в каменното огнище.
Около масата седеше компания от няколко мъже и още толкова жени. Всички се обърнаха към новодошлите и ги заразглеждаха с любопитство.
― Какво време само ― стана от мястото си тантурест мъж към шейсетте, с очила и тъмносив костюм. ― Добре дошли! ― ръкува се с другаря Спасов и се обърна с особено внимание към Нелчето. ― Трънковилски, приятно ми е ― взе ръката ѝ, вдигна я към жълтото си, изпънато от преяждане лице, допря месеста уста до кокалчетата ѝ, като едновременно с това избърса носа си в тях.
― Спасова ― представи се с усмивка Нелчето и побърза да дръпне ръката си за да я изтрие дискретно в мантото, което другарят Спасов ѝ помогна да свали.
― Заповядайте! ― покани ги домакинът. ― Настанявайте се!
Вратата зад тях се затвори.


--- сцена петстотин осемдесет и втора ---

По същото време, улица „Нашедетска“, дома на Спасови

― Ейии, колко много колички имаш... ― Петьо разглеждаше колекцията на Огнян, подредена на секцията.
― Я и аз да видя ― нареди се до него Стръки. ― Тази я имам, тази също...
― Я?.. Я?.. ― скупчиха се още момчета.
Гостите бяха заели цялата стая на Огнян и с любопитство разглеждаха собствеността му. Момичетата, насядали по леглото, си подаваха снимки от ръка на ръка, шумно коментираха и се кикотеха.
― Огняне, тука на колко сте със Захари бе? ― извика Дарина и размаха една снимка.
Захари и Огнян се надвесиха едновременно, за да видят.
― Ахахаха ― закиска се Захари, ― тая що я нямам аз? От предучилищната е...
― Гледате като побойници ― дръпна снимката към себе си една девойка.
― Защото тоя отзад нещо ни закачаше ― Огнян посочи фигурката на момчето зад него.
― Иначе, Огняне, на всички снимки си един такъв... миловиден ― изкоментира Зорница.
― Като меченце ― допълни друго момиче и девойките дружно се закискаха.
Вратата се отвори със замах и прага прекрачи ухилен малкият Антон, обут в тъмносин гащиризон с джобче на гърдите и мека памучна бяла блузка с дълъг ръкав.
― Ауууу... Ето го другото меченце! ― скочи Зорница и изтича към момченцето. ― Малее, колко си пораснааал... ― клекна пред него. ― Толкова рядко се виждаме ние с тебе. Забравил ли си ме тоя път? А?
Малкият поразгледа какичката, припомни си я, разтвори ръце и по стара традиция я удостои с възторжена прегръдка и бебешка целувка.
― Ееехааа ― взе го на ръце девойката, ― не си ме забравил ти, меченце... Обаче си понатежал ― занесе го до леглото и зае мястото си сред другите момичета, които се включиха активно в радостното посрещане на малкия посетител.
След малкия в стаята се вмъкна цяла процесия, водена от Веспасиана, понесла огромно платò със сладки. Следваха я Ивелинка и Екатерина с еднолитрови бутилки швепс и „Рубин“.
― Благодаря, свободни сте ― каза тихичко на сестра си Огнян, докато поемаше от ръцете им товара.
― Нали ми обеща, че ако ти слугувам цяла вечер, ще може да стоим при вас ― прошепна му на свой ред момиченцето.
― Няма такова нещо като „цяла вечер“ ― вдигна вежди момчето. ― Постойте малко и се изнасяйте!
― Добре! ― Веспасиана реши да се възползва от малкото, което ѝ се предлагаше. Огледа се наоколо и спря поглед на Манол, който отваряше и затваряше вратите на една червена волга. ― Здрасти! ― разпери длан за поздрав пред лицето му момиченцето.
― Как си, дребосък ― зарадва ѝ се искрено момчето.
― Добре съм. Ти?
― И аз ― отвърна ѝ той. ― Как е училището?
― Оставихме го цяло след последния час...
― Ахахахахаа ― разсмя се Манол. ― Голям майтап си ти. Пишеш ли си редовно домашните в зелените тетрадки?
― Откъде знаеш, че са зелени? ― изуми се Веспасиана и замига зад очилата.
― Не носеше ли зелена хартия за подвързване, като те питах пред римската баня за батко ти?
― Как си спомняш? ― изстреля момиченцето и се опули повече.
― Сещам се, че я беше намачкала и се опитваше да я навиеш на руло.
― Не аз, книжарката я беше намачкала, аз само я поправях ― обясни подробностите тя.
― Ааа, ясно ― съгласи се момчето.
― Айде ― намеси се Огнян и с поглед посочи вратата на сестра си.
― Чао ― Веспасиана вдигна отново длан пред лицето на Манол. ― Беше ми приятно да си поговорим.
― И на мене ― ухили ѝ се той и когато момиченцата се изнизаха навън, каза на Огнян: ― Голям образ е сестра ти.
― Досадно хлапенце.
― Що бе, гледай как те слуша. Като се сетя аз как досаждах на моята кака...
― Само след малко ще цъфнат пак, обзалагам се ― направи физиономия Огнян и се обърна към останалите: ― Кой иска швепс и кой „Рубин“?
Момчетата се стълпиха край бюрото, за да получат почерпка, докато момичетата продължаваха да се занимават с малкия Антон.


--- сцена петстотин осемдесет и трета ---

По същото време, София, дома на Делнишки

В стаята на Валерия се носеше музика от касетофона. Самата Валерия седеше по турски насред леглото си и ядеше нещо от бяла порцеланова купичка. Вратата на стаята се отвори и вътре влезе Димана, затвори зад себе си и каза:
― Значи няма да дойдеш с нас на ресторант и това е последното ти решение, така ли? ― сресвайки късата си, подстригана на черта коса, се подпря на бюрото и загледа настоятелно дъщеря си.
― Ъхъ, няма ― потвърди момичето и загреба с лъжичка от оранжева смес.
― И цяла вечер ще стоиш тук сама и ще ядеш печена тиква с канела и захар. Изяла си днес половин седемкилограмова тиква, знаеш ли? ― спря да се сресва Димана.
― Мъ-ъ ― отвърна с пълна уста девойката.
― Какво става с тебе от едно известно време насам? Не разговаряме, отбягваш ни, държиш се особено... Ядеш тиква в производствени количества... ― остави четката на бюрото жената, скръсти ръце и се приготви да слуша.
Валерия само вдигна рамене и продължи да яде от пюреобразното съдържание на купичката.
Димана приседна на ръба на леглото, пое въздух, преглътна и започна внимателно:
― Валерия, кажи ми честно какво се случва с тебе... Да не би да имаш някакви... особено сериозни проблеми и... да се страхуваш да споделиш ― опита се дипломатично да зададе въпроса си тя, без да конкретизира „проблемите“.
Момичето спря да яде, премигна изненадано, после събра сърдито вежди:
― Ти сериозно ли ме питаш това, което си мисля, че ме питаш? Защото ям тиква и не ми се говори с никого?
― Ами всичко ми минава през ума, като се държиш странно ― заоправдава се виновно жената. ― Не исках да те обидя.
― Не ме обиди! Или поне не много ― каза след кратък размисъл девойката и отново загреба от тиквата. ― Но ми стана интересно как и ти, като останалите възрастни, класифицираш онова, за което намекваш, като „особено сериозни проблеми“. Според мен нещо толкова хубаво принципно не би трябвало да бъде никакъв проблем за никого, дори напротив...
― Добре, добре! ― прекъсна я властно Димана. ― Чувала съм разсъжденията ти по темата. Принципно ― изимитира я. ― Приключваме я и все едно не съм питала. И ще се престоря, че не съм чула думата „възрастни“.
Валерия се усмихна виновно:
― Без да искам ти върнах обидата. Но когато ми задаваш такива глупави въпроси, направо ме взривяваш!
― Няма значение ― махна с ръка Димана, ― един ден ти ще бъдеш на моето място и ще се чудиш как правилно да зададеш на дъщеря си въпросите, които те вълнуват, без да я обидиш и без да се изложиш. И без да я взривиш! ― млъкна и направи пауза. ― Ще ми кажеш ли сега какво те тормози или ще продължаваш да ни държиш в напрежение и двамата с баща ти, да се чудим какво става...
― А, и татко ли се чуди? ― дообра тиквата от дъното на купичката, пусна лъжицата вътре и подаде купичката на майка си. ― Сложи я, моля те, на бюрото, пък аз ще ти кажа какъв ми е проблемът, поне за да спреш да си измисляш глупости.
Димана изпълни заръката, присви очи срещу дъщеря си и зачака.
― Проблемът ми, мамо, е, че... смятам да напусна медицинския институт.
Димана ахна и закри устни с ръка, а Валерия продължи, гледайки я в очите:
― И колкото по-скоро го направя, толкова по-добре, за да може някой да заеме мястото, което ще освободя, докато още не сме навлезли в сериозната и непозната материя. Мисля в понеделник да съобщя решението си в канцеларията.
Димана затвори очи и замасажира челото си с два пръста.
― Преброи ли до десет? ― ухили ѝ се момичето.
― Кажи ми, че се шегуваш! ― каза тихо жената и погледна дъщеря си с надежда.
― Ни най-малко.
Димана стана, поразходи се в кръг и попита:
― И на нас ли в понеделник щеше да кажеш? ― закова се насред стаята и загледа сърдито. Валерия изкриви устни без да отговори, а жената продължи: ― И какво ще правиш, ако напуснеш медицинския?
― Ще уча хотелиерство, полувисше ― метна ръчна граната, която гръмна оглушително до ухото на майка ѝ.
― Каквооооо? ― извика Димана.
― Е, от догодина де, защото нали трябва да работя някъде поне осем месеца, за да имам право да кандидатствам отново... Но аз все пак ще се обадя във Варна да питам, дали не е възможно още сега да се явя самостоятелно на изпит по руски и да започна още тази година. Обучението е три години и...
― Валерия! ― изпищя Димана. ― Обличай се! Ще дойдеш с нас в ресторанта и пред цялото семейство ще повториш казаното дотук. Защото аз нямам сили да го понеса самостоятелно!
― Не ми се идва! ― дръпна се момичето. ― Пък и тази вечер ми се яде само тиква, там едва ли сервират.
― Обличай се, ти казвам ― заповяда жената. ― Аз ще ти взема тиква в един буркан ― напусна стаята, затваряйки шумно вратата.
Валерия слезе от леглото, сложи ръце на кръста си, пое дълбоко въздух и издиша бавно.
― Семеен съвет, на тиква, в ресторант ― каза на глас, разсмя се и завъртя очи. ― Как възрастните винаги успяват максимално да усложнят нещата.
Огледа се наоколо и посегна към чифт дънки, преметнати на облегалката на стола. В същия момент вратата се отвори и Димана подаде глава в стаята:
― Да не тръгнеш с дънките! Сложи си червената пола и копринената риза!
― Слушам! ― козирува момичето и върна дънките на мястото им. ― А ти внимавай в буркана да не попадне кора от тиквата ― извика след майка си, после усили касетофона, отвори гардероба и заразглежда съдържанието му, тананикайки си песента.
Следва продължение

Някои важни уточнения:
1. Първото аудио е „Desmond blue“ на Paul Desmond.
2. Второто аудио е „Miss you so“ на Bonnie Bianco.

В следващата серия очаквайте:
― Професионалното ти досие, Спасов ― Трънковилски постави дебела четири сантиметра зелена папка пред другаря Спасов и му се ухили. ― Разгледай го, пипни го... Оригиналното е. Друг път няма да имате възможност да се срещнете толкова отблизо. Виж го де, виж...
Другарят Спасов отмести чашата с вино и придърпа папката. Разгърна я и заразгежда листите вътре ― някои напечатани, други ― написани на ръка.
― Всички доноси срещу тебе са вътре ― все така усмихнат му говореше бившият министър. ― Речите ти по събрания също са там, както и бележките, изпращани от съответните лица след по-особените ти изказвания. Ето как един агент те е подредил в свое донесение: „С поведението му на авторитарен ръководител, с дръзките му критики и своеволни решения срещу определени икономически елементи, с конфликтната му нагласа към местните партийни ръководства, както и свръх самочувствието, с което демонстративно не зачита важни норми и установени порядки на нашето социалистическо общество, лицето Антон Спасов Спасов категорично може да бъде определено като завършен капиталист. С особено внимание! Подпис: не се чете“.