Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Юни 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930 
 
 
Архиви
Юни 2020 (1)
Май 2020 (1)
Април 2020 (6)
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
В ямата - Част 1, глава 6
16-12-2008, 22:33 | Автор: gamina | Категория: Специални проекти / Велика книга
~ ЧАСТ 1, ГЛАВА 6 ~

А Венци, покачен на раменете на Камен, неистово се мъчеше да надникне над ръба на ямата, в която двамата изпаднаха преди половин час…

Стъпил на пръсти върху раменете на приятеля си Венци Колев беше точно на нивото на ямата и пак не му достигаха няколко сантиметра за да погледне хубаво над ръба. Докато протягаше врат за да види нещо различно от тревички и пръст, изведнъж пред очите му застанаха чифт маратонки и два червени джинсови крачола. Венци се стресна и извика, Камен залитна и двамата се сгромолясаха обратно на дъното на ямата. Два и половина метра над тях стоеше Юлия, с ръце на кръста, а плитките и се тресяха заплашително.

- Глупаци! Вие сте истински глупаци! Не ви е срам, пионери били. Бебета сте вие. Върнете ми веднага Пламъчето! – гласът на момичето беше станал остър, като на някоя стара учителка, а лицето и почервеня от гняв. Венци веднага се сети за дружинната и мъмренето заради изрисувания Ленин.
- Да ти го върнем, ама не можем да излезем. – поде Камен
- Крадци, освен това се отлъчвате от отряда и ходите в гората, със сигурност ще ви накажат, даже може да ви изключат от пионерската организация! Отивам да кажа на другарката!
- Ще ни накажат ако ни изпортиш, но ще накажат и тебе. И ти си в гората, няма да ти се размине. Да не мислиш че няма да те питат как така знаеш, че сме тук, а? Я ни помогни да излезем и ще се върнем всички без да ни усетят. – Венци се беше успокоил, какво пък, приключението си го биваше, а Юлия нямаше да посмее да се обади на леля му, и тя беше загазила заедно с тях.
- И докога мислите да седите там долу?
- Казахме ти – не можем да излезем.
- Чакай – викна Камен и се плесна по челото – в раницата имам малко въже, взех го от вкъщи. С него връзвахме животните - крави разни, коне, такива работи, баща ми е ветеринар.- не без гордост каза той, - Малко е изгнило и мирише, но сигурно ще свърши работа, ако тя го хване и го завърже за някое дърво. Казах ти – подготвен съм като истински трапер.

Камен измъкна въжето и направи дебел възел в единия край. Подаде го на Венци, който го огледа и се приготви да го метне към Юлия, наистина се носеше миризма на обор, само че това беше последната им грижа в момента. Двамата погледнаха с надежда към момичето, но вида и никак не беше обнадеждаващ. Тя беше скръстила ръце на гърдите си, нослето и се беше сгърчило от погнуса и ги гледаше с отвращение. Трябваше да пипне това вмирисано въже, и то заради тия двамата нехранимайковци, които и нея я вкараха в беля. Само да я накажеха заради тая глупост, щеше да им се стъжни и на двамата. Юлия беше отличничка, тръгнала по-рано на училище, посещаваше няколко кръжока и винаги я даваха за пример. Сега специално я бяха извикали на лагера с германчетата, единствено нея от целия град. Не можеше да си представи, че ще я изправят пред строя, заради тези двамата. Тя ги изгледа намусено и отново тропна с крак, плитките подскочиха:

- Връзвали са животните, и очаквате да докосна това нещо… ау, как мирише само!
- Престани де! Почти не се усеща. Не можеш да ни оставиш тук, може въобще да не ни намерят…
- А мога и да се върна обратно при другите, без да разберат че ме е нямало, няма да го пипна това!
- Хайде, моля те – Камен беше готов да падне на колене, въпреки че на лицето му играеше усмивчица, - обещавам, ще ти върна списанието веднага щом се качим. Честна пионерска!

Момичето ги погледна снизходително, въздъхна театрално и кимна. Когато Камен измъкна списанието от ръцете и, уж само да го прочетат, а после се шмугнаха в гората въобще не предполагаха, че ще пропаднат и двамата в някаква яма. Дупката беше дълбока над два метра, овална и изглежда се беше образувала по естествен път. За съжаление обаче, нито Камен, нито Венци бяха внимавали достатъчно по география за да запомнят разните образувания. Половин час се бяха мъчили да излязат, едната стена беше вдлъбната и не можеха да се качат от там, дори и да се захванеха за увисналите дървесни корени, другата се ронеше и не можеха да се задържат за нищо. В единия край имаше още по-дълбоко пропадане, което дори фенера на Камен не можа да освети добре. Сега и двамата бяха посипани с пръст, водата в манерката почти беше свършила, а и Юлия стоеше над главите им. "Ще ни изключат от пионерската организация, дрън-дрън, много знае тя. Фръцла!" – мислеше си Венци докато момичето тропаше нервно с краче над тях. Само да се измъкнат от тук, щеше да й оскубе и двете плитки. Проклета яма, бяха тръгнали на море, а стигнаха до някакъв трап. Трябваше да се махне по-бързо от тук, ами ако не забележат, че ги няма и автобуса замине за морето без тях. Морето, щяха да си останат в тая дупка завинаги, щяха да ги нападнат мечки и вълци, после щеше да се наложи да живеят в гората и да отмъкват домати и дини от някое ТКЗС. Въображението му препускаше бясно и трябваше да признае, че картините които рисуваше сами по себе си бяха примамливи. Сети се обаче отново за морето, плажа, миризмата на сол и риба, мидичките, както и за Руми, която сега си правеше кофички от пясък и нямаше кой да ги настъпи. Веднъж само да стигнеха до морето. Той се засили и метна въжето нагоре, докато тежкия възел в края му се издигаше, изведнъж ръбът на ямата поддаде и Юлия с писък се стовари върху гърба на Камен.

Сега бяха тримата в дупката, а времето определено от Катина за връщане в автобуса течеше. Дали бяха забелязали че ги няма. Може би не, когато влязоха в гората лекарката беше заета с преялия Любо, едно момиче си беше навехнало глезена, а Катина се разправяше с Добролюб и близначките. Имаха си достатъчно грижи за да търсят и тях тримата. Те обаче не знаеха, че дребосъка с очилата също е изчезнал.


- Станиславе! Станчооооооооо! – крещеше другарката Колева из поляната. Преди известно време беше огледала децата. Повечето играеха федербал и народна топка, момичетата скачаха на ластик. Венци и Камен не се виждаха, но трябваше да са някъде наоколо. Сега беше важно да открие Станислав, доктор Янева беше извадила една инжекция от чантичката си и тя беше предназначена за него.

При тръгването на автобуса дребното очилато момче беше пристигнало с майка си – едра жена със сладкарска престилка. Тя надълго и нашироко беше обяснила колко е болнав сина й и по кое време има нужда от инсулин. Освен това даде изрични напътствия как Станислав трябва да се пази от преумора, да не тича, да не играе много, да не прекалява с четенето и да се пази да не се простуди, също и да не седи прекалено дълго на слънце. Д-р Янева я беше изслушала търпеливо, много майки се държаха по този начин. Щеше да следи за състоянието на момчето, но нямаше да му провали ваканцията.

Сега обаче Станислав го нямаше, а беше време да му бият инсулина, Катина се обърна и тръгна към шосето, сигурно беше отишъл да пита шофьора кога ще потеглят. Този път обаче наистина щеше да е за последно. Повреден автобус, изгубен ученик. Какво ли още я чакаше. Когато стигна при Чавдара шофьора още се потеше над спуканата гума, погледна Катина и изсумтя:
- Час, още час и тръгваме!
- А един ученик да сте виждали? Ситен такъв, с очила…
- Не съм, другарко, никой не съм виждал! Айде да сменя гумата, па ще потеглим, глей каква е гора, кой го знае къде се е запилял вагабонтина му с вагабонтин!

Сърцето на Катина се беше свило, когато тя се върна на поляната. Дали ще го намерят, ако се е запилял в гората. Поговори с лекарката и решиха тя, заедно с трима от по-големите ученици да тръгнат да търсят Станислав. Другите щяха да останат с Катина на поляната. Без да мръднат и да гъкнат, само това оставаше, още някой да се загуби.

Венци, Камен и Юлия седяха унило на дъното на ямата, още не бяха предприели отчаяната мярка да викат за помощ, все пак се страхуваха от наказанието. Момичето тихо хлипаше в единия край, прегърнало смачканото Пламъче. Обвиняваше двете момчета за всичките си неприятности. Плитките се бяха разрошили, по червения гащеризон имаше петна, а при падането си беше ожулила коляното. Венци и Камен не изглеждаха по-спретнато, но не ги и интересуваше толкова. Малко се притесняваха да се доближат до плачещото момиче. По едно време стомаха на Венци изкъркори и той бръкна в платнената торба. Мекици имаше достатъчно и за тримата. Юлия първо не искаше да яде, гледайки мръсните си ръце, но когато момчетата захапаха вкусните мекици бръкна и тя в торбата. Скоро тримата се смееха, хапваха от мекиците на баба Гица и надигаха лимонаденото шише с вода. Юлия не е толкова лоша, помисли си Венци, все пак можеше да ги изпорти, само да не беше такава ревла. Камен не отделяше очи от момичето, докато разказваше как е ходил на лов с дядо си, а Венци настойчиво я подканваше да си вземе още една мекица.

Не можеха да преценят колко време са прекарали в дупката, долу си беше доста тъмно, а заради гората над тях не виждаха къде е слънцето. Докато Камен се взираше в отвора над главите им над него надвисна топчесто лице, оцветено в черно и червено, и увенчано с чифт кръгли очила:
- Индианското ми име е Невидимата Стъпка – прошепна Станислав, - преследват ме, може ли да се скрия при вас?
- Нееее, помогни ни да излезем! – викът на Юлия обаче остана нечут, дребничкото момче ловко се спусна по ръба на ямата и застана усмихнато срещу тях.

Лицето му беше нашарено с червени и черни боички, от джобовете му стърчаха самоделни стрели, а на раницата му даже висеше направен набързо лък. Венци едва ли не очакваше да е обуто с мокасини и да има пера по главата. Станислав ги изгледа от горе до долу и прошепна:
- Аз съм Невидимата Стъпка, как са индианските ви имена? Трябва да имате индиански имена…

~~~
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: donaddt (16 декември 2008 22:40)
Ураааа, пристигнаха индианците! ok2 Направо се заформи вигвам!

 
 
№2 от: eli (16 декември 2008 23:14)
Супер и от менhiphip Искам и мечкииииsmile24

 
 
№3 от: Бяло (17 декември 2008 09:26)
 Ехаа, става все по-интересноооо, браво

 
 
№4 от: Надя (17 декември 2008 10:01)
Хихии, много забавно, много интересно, браво Гамина!! Стана като със сериите на детските филми - вече нямам търпение за следващата..

 
 
№5 от: gamina (17 декември 2008 10:38)
Ох, от цялата бъркотия с форматирането снощи ми бяха избягали две редакции. Едната е стилистична и е без значение, а другата е една малка подробност - в единия край на дупката има още по-дълбока дупка. Това в случай, че някой реши да ги навре под земята ;)

 
 
№6 от: zaharisa (17 декември 2008 10:38)

И от мен браво ! 
Тия тримата, ако имат шанс да излезат сами - в Станислав е.


 
 
№7 от: Cvetan (17 декември 2008 11:14)
Браво, на мен пък така ми се приядоха мекици (от тези на баба, разбира сеmig_mig )

 
 
№8 от: eli (17 декември 2008 15:45)
Eх, мекиците на баба...
Дани, твой ред е, дай да ги измъкваме преди Нова Година.
Ако бях малко по-далновидна, действието щеше да се развива през зимната ваканция и сега да си приложим на практика всички спомени с елхите и картичките... Карай, догодина
А това с втората дупка-тунел си е направо гениална идея, направо си ги представих как се промъкват като в "Рицарите на..." Или "Дюн".

 
 
№9 от: gamina (17 декември 2008 15:53)
Ох, аз викам все пак да ги пратим на морето по някое време. Горката му леля Катина, какво й натрисаме на главата

Ей, и да не забравите, че очилаткото е диабетик, трябва му инсулин ;)

 
 
№10 от: isi (17 декември 2008 16:25)
Ели, спокойно - в последната глава, която сигурно BehindTheMirror ще пише през юлските жеги  (ще видиш като се нанижат сега още желаещи автори!), МОЖЕ БИ Венци ВСЕ ПАК ще стигне до морето ... навръх  Нова година... с Камен.. и с дядото на Камен ... сигурно преоблечен като Дядо Мраз
Ама и аз отдавна следя Великата книга като детски сериал от едно време - през 2 седмици по една серийка  - така напрежението и интересът са огромни! hiphip
Ех , че е хубаво с толкова много нови приятели! Па макар и в яма на два часа път от морето! Само така, gamina! Много ми е усмихнато!

А пък то след 2 седмици, покрай тези новогодишни програми, я дадат следващата серия, я не.   mig_mig  А, Дани, какво ще кажеш? Трябва май да избираш между морето, индианците, елхичките и Дядо Мраз! Ха сега де!



--------------------
 
 
№11 от: zaharisa (17 декември 2008 17:51)

Иси,  stop  Камен от миналата година е без дядо, виж моята част. Нали, малко пънкарско ще стане да го вдигаме от ...
А на Дани направо леко му завиждам, че е доста компетентен по индианските въпроси и така добре му идва темата !   


 
 
№12 от: gamina (17 декември 2008 17:58)
Ух, аз пък сега забелязах лешниковите очи, които са ги следяли в селото... ето, може по-натам да се намърда някой нелегално на море xaxa2

 
 
№13 от: isi (17 декември 2008 22:34)
Ух, пък и аз!    За дядото на Камен  де! Добре де, с дядото на Юлия.  Е, шегувам се! Както и за безкрайно дългия роман!
 Ама, Ели, щеш нещеш - Венци ще стане ДОгодишен, няма как - само 2 седмици и е готов! 
Между другото,  аз пък лешниковите очи си ги бях нагласила  в раницата на Камен ала "Бяла приказка" на Валери Петров. Ама реших, че ще й дойде много на Катина. tongue2



--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 16
Потребители: 0
Гости: 16

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Кой е любимия Ви празник?