Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Април 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930 
 
 
Архиви
Март 2020 (2)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
В къщичката на носа, Част 2, глава 8
25-01-2010, 09:49 | Автор: Pavlina Iossifova | Категория: Специални проекти / Велика книга
~ ЧАСТ 2, ГЛАВА 8 ~

- Eй, момче, кво ти стана, бе дядовото? – бай Ставри се беше надвесил над Коля и лекичко го пляскаше ту по едната, ту по другата буза. – Имах нейде тука шишенце амоняк, пусто опустяло, нищо се не види…, - мърмореше безпокойно старият и с едната ръка шареше нагоре по полицата баш отстрани до лавицата с паметния кът.
Амонякът подейства мълниеносно. Очите на момчето се ококориха и то понече рязко да се надигне. Огромните сини ириси и разширените от тъмното зеници гледаха уплашено и неразбиращо:
- Где я? Кто Вы?
- Бре, ама ти наистина на руски приказваш! Аз одеве помислих, че ми се е причуло. Какво ти стана, бе дете? Ти неска ял ли си? Или свлачището тъй та уплаши? Седи, седи дядовото…С'час, с'час, милый, с'час, дорогой, лежи, все будет хорошо, все образуется… – бай Ставри гладеше русата главица и продължаваше да реди нежни слова, без да се усети, че точно тези слова не е изричал от десетилетия.
Родните думи ли, ласката ли, в миг изгониха недоумението и уплаха oт детските очи и като че ли нищо не е било, Коля понечи да се надигне. Изведнъж, както беше подпрян на лакът, устременият му нагоре поглед попадна на снимките. Момчето скочи като пружина, олюля се, но преди бай Ставри да успее да го прихване, се подпря на стената.
- Откуда, откуда у Вас эта фотография? – сочеше то снимката на Потемкинская лестница.
- Так это же я и мой друг Коля Суворов перед окончанием Военноморской академии в Одессе… - старият забави говора си, a очите му започнаха да се местят трескаво между Коля и снимката. – Что ты перед тем сказал, твой дед…, тебя Коля зовут...?!?
В следващия миг бай Ставри тресеше момчето за раменете и като в неусвест повтаряше:
- Как тебя зовут, как тебя зовут, ну говори же, как тебя зовут?
- Коля…
- Какой же Коля, имя скажи, как твое имя?
- Николай Василиевич Суворов меня зовут. Ну, отпустите же! – ръцете на стария моряк паднаха от раменете на момчето като отсечени, сега беше негов ред да се олюлее. Тялото му намери опора в стената, лицето му стана като восък и на мъждивата светлина на фенера изтъня, стана някак призрачно и той вдигна длани да го скрие. Тялото му сякаш се прегърби и се затресе. Едно единствено дълбоко ридание изскочи между слепените му на устата длани и той затихна и се прилепи още по-плътно към стената.
- Дедушка, дедушка, что с Вами? – oкопитеният Коля се опитваше да смъкне едната длaн от устата на превърналия се в миг в грохнал старец бaй Ставри.

Чайникът подсвиркваше тихо на газовия котлон. Юлия току ставаше да го вземе, за да долее канчето на бай Ставри, а всички останали седяха безмълвни, вперили очи в достолепната бяла глава на Стария и слушаха със затаен дъх.

Когато Коля и бай Ставри слязоха в мазето за мед, децата продължиха да разглеждат съкровищата му и естествено въпроса за фрегатата изникна веднага:
- Сигурно затова живее тук, толкова далеч от града, да я пази… - започна някак замислено Венци.
- Да, бе, и сигурно не е никакъв бивш моряк, ами призрак на някой от екипажа на фрегатата, - вмъкна насмешливо Станислав.
- Ти да мълчиш! – в един глас викнаха два момичешки и два момчешки гласа, а Камен продължи с набрана инерция – Твоите индианци ги отнесе бурята в Америка!
- Странен човек – промълви замислено Юлия с протегнати към котлончето ръце. Беше се стоплила, страхът й беше останал зад вратата, а заедно с него и суетливото й безпокойство.
Габи беше застанала до прозореца и напрегнатият й поглед търсеше да зърне поне една мачта долу в залива. Изпънатото й като струна тяло кaто че ли беше готово да се метне надолу и да се приземи с деветорно салто върху огряната от луната фрегата, така както я бяха видяли, преди бай Ставри да ги подкара като послушни овчички нагоре.
Замислени и умълчани, децата забравиха времето.
- Aбе какво стана с тия двамата, сега ли го вадят от кошера тоя мед? Отивам да видя какво става – ceпна се първа Габи.
Kaртината, която завари в мазето, я накара да замръзне на стълбата. Бай Ставри, подпрян с гръб към стената, беше прегърнал Коля и през сълзи повтаряше:
- Сыночек, родной ты мой, родной…
После като изстреляна се върна нагоре и извика другите. Никой не знаеше колко време беше минало, когато бай Ставри се поизправи, пусна Коля от прегръдката си, но продължи да държи едната му ръка, a с другата посегна към фенера. Чак тогава забеляза ококорените и замръзнали на стълбата деца. Сякаш нищо не е било, рече:
- Хайде да се качваме, - и към Коля, - Будем чай питъ!

Сега, докато Юлия му доливаше канчето, а той почукваше лулата, на лицето му се появи оная блажена усмивка, която огрява лицата на странниците и моряците, когато след дълги, дълги години на бродене по широкия свят, най-сетне са видяли стряхата, под която искат да се върнат. Децата не знаеха това чувство, но усмивката на белобрадия бай Ставри пръскаше онази сияйна светлина, която заключи магията на разказа и върза краищата на световете.
Като прескачаше между българския и руския, отначало малко несвързано и почти неразбираемо за децата, бай Ставри разказа най-навероятната история, онази, която може да се случи само в истинският живот, историята, която и най-смелите приключенски романи не могат да поберат. Не стига това, ами Коля разказа нейната история-близначка. Taзи обща история, тръгнала от две черноморски пристанища и срещнала се в трето, щеше да накара след време майката на Венци за много дълго време да забрави вечното си недоволство от неуспехите на татко му на попрището на Голямото изкуство. Всъщност завинаги, защото Светослав Колев щеше да нарисува своя единствен и никога неповторен шедьовър – "Червеният Октомври и неговите спасители». След това щеше да прибере маслените бои, да сгъне статива и да каже: "Това e». A след това щеше да извади скицника си за карикатури и молива и да ги сложи на масата в кухнята с жест на победител. И още много други неочавани неща щеше да направи тази история с хората, които я бяха чули.
Aма вие май вече подскачате от нетърпение и ви иде да набиете разказвача, че така ви мъчи. Добре де, една част вече знаете. Загиналият в царевския залив, сега мичурински, другар на бай Ставри, Коля Суворов, Никалайката, изчезналият безследно по време на Великата Отечествена война, посмъртно удостоен със званието Герой на Съветския Съюз и майор от военноморското разузнаване на Черноморския флот Николай Василиевич Суворов e дядото на нашия рус, че пепеляв Коля, който изгладнял от целодневно криене из пионерския лагер, oшашавен от летежа по тътнещото свлачище и стреснат от снимката на дядо си в полутъмното мазе на бай Ставри, безславно припадна.
Но това е всъщност само краят на историята на една велика дружба, родена под жарещото испанско слънце, споена от опияняващата миризмата на цъфтящите одески липи, една дружба влюбена в една огнена молдованка, после хваната в обръч от немските окупатори, пренесла се в лабиринтите на одеските катакомби и в същото време отплавала за Батуми, но спряла в Сочи и потеглила към една черноморска голгота, една велика дружба пуснала едновременно котва в Царево и в Одеса.

С думи прости, след като знаещият немски Николай Суворов, он же Клаус Штайнер, беше мъкнал на гръб ранения си приятел Ставрo през испанско, а после двамата с "немия» Штефан бяха работили по разни германски, полски и латвийски ферми и прекосили по чудо съветската граница и по още по-голямо чудо попаднали на граничен офицер, който не ги препрати "за изясняване на случая» в подразделение на ГПУ, а им издаде документи и пътен лист за родната на Николай Одеса, двамата бяха акoстирали във Военноморската академия. Чернооката молдованка Настя се появи като буйно болгородско вино на една танцова вечеринка в одеската корабостроителница. Като разбра, че Ставруша е българин, не само че му изтропа ръченицата, дето не беше и сънувал, ами му изпя и бабините песни. След Одринския мир 1829 г., отчаяни, че Българско пак остава в Турция, двайсетина семейства от Василико, станало Царево тъкмо преди Ставро Чуклев да поеме през Босфора за Испания, между които и прапрадядото на Анастасия Великова натоварили домочадията си на двата кораба, предоставени им от руската армия и потеглили да усвояват Новорусийските краища. Чиста българка си беше Настя, никаква молдованка, и гощаваше цялото работническо-студентско общежитие, което осинови и двамата красавци курсанти, с български и гръцки черноморски гозби. След няколко месеца Никалайката, на когото езиците се лепяха като калкан на скара, шляпаше български от миналия век като стой та гледай. Тримата бяха неразделни. На сватбата на Настя с Коля Суворов се изсипаха чак половината еврейски лавкаджии от старата Дербасовска. Всеки в Одеса признаваше Настя Moлдованка за своя. В суматохата около сватбата никой не забеляза колко посърна Ставруша. След година неразделните Ставро и Коля завършиха академията и се роди Вася. Разпределиха ги в Батуми, но тогава започна финладската война и ги оставиха "до второ повикване» в Одеса. "Повикването» дойде с евакуацията. Немците бяха пред Одеса и децата и жените ги товареха на корабите за Батуми. С тях трябваше да тръгнат Ставро Чуклев и Николай Суворов. В същото време Фоменко пълнеше катакомбите с провизии. Одеса щеше да посрещне окупаторите с партизанска дивизия, строена в недрата й. Когато евакуационните кораби потеглиха, се оказа, че Настя и Вася не са на тях. Под яката на изгладената си риза в куфара, старши лейтенант Николай Суворов намери писмо, в което Настя пишеше, че тя остава в партизанския отряд, а Вася е на кораба с Нина. Само че Нина и Вася също не бяха на кораба. Малко преди да отплават за българския бряг, Николай получи съобщение, че немците са пуснали отровен газ в катакомбите. Всички партизани, с изключение на малка група, която е била на изпълнение на бойна задача, са загинали. Вечерта, преди да се качат на гемията, двамата неразделни приятели безмълвно закрачиха в различни посоки на крайморската алея, без да си кажат дума. Всеки се прости с Настя и тригодишния Вася сам.

Kaто разказа всичко това с думи, подходящи за невръстната публика и онова странно неизказано, придружено от онази блажена усмивка, която сега го обгръщаше целия, бай Ставри се обърна към Коля, поглаждайки брадата си:
- Tвоя очередь, сынок!
Момчето се озърна смутено, още невярващо и промълви извинително:
- A я по-болгарски не умею. Бабушка только с этой фотографией по-болгарски говорит. Да иногда с родствениками из Болгорода. С папой еще в его детстве говорила, а потом перестала.
- Кой ти гледа български, руски, рассказывай сега, къде са били баба ти и баща ти и как са се спасили – гласът на Венци прозвуча странно високо и напрегнато в омайващата тишина, останала след разказа на Стария.

Приятелката на Настя Нина и малкият Вася, след неколкомесечен партизански живот в катакомбите, където някой дори вкарал коза, за да има мляко за Вася, били натоварени на следващия и последен кораб с евакуирани за Батуми. Общителната, умееща да разговори всеки и да се престори на когото си иска, познаваща всяко куче в Одеса Настя Суворова била лична свързочница на партизанския командир Фоменко. Поназнайването й на немски и готваческите й способности й осигурили работа в кухнята на немската комендатура. Дори големият провал с влизането на немците в катакомбите след второто пускане на газ и залавянето на самия Фоменко в края на 1942 г. не разплели мрежата до Настя. Всички опити на Анастасия Степановна Суворова да открие или научи нещо за съдбата на съпруга си и неговия приятел Ставро Христович Чуклев стигали само до отпътуването им към Батуми. Повереният им кораб пристигнал цял и невредим в Батуми, но командван от други офицери. Никакви сведения кога и къде са го напуснали и какво е било следващото им назначение. През 1957 г. Николай Суворов бил удостоен посмъртно със званието Герой на Съветския Съюз и военен чин майор от разузнаването. На въпросите й кога и къде е бил произведен в капитан, Анастасия Степановна не получила отговор. Със същите звание и чин бил удостоен пак посмъртно и Ставро Чуклев. Точно преди Коля да тръгне за международния пионерски лагер в Мичурин, баба му получила някакво писмо, след което казала, че заминава за Сочи.

- Няма какво да се помайваме, да отиваме до пощата и да пращаме телеграма на бащата на Коля да вика баба му от Сочи – Станислав като че ли беше пораснал с години, така прозвуча гласът му.
- За пощата има време, сега да видим къде ще ви сложа да поспите малко, докат изгрее слънцето – сякаш някак отдалеко се намеси Старият, но не се помръдна и продължаваше да глади умислено усмихнато брадата си.
- Eй, хора, ами фрегатата! – скочи Венци и днешното време потропа на вратата.
На вратата наистина се чукаше. Всички, с изключение на бай Ставри обърнаха стреснато глави към нея. После главите се завъртяха към бай Ставри, който продължаваше да седи в другия край на Черно море, във времето, когато в Одеса цъфтяха липите.
- Чичо Ставри, някой чука.
Възлестата ръка се спусна от бялата брада, бaй Ставри стана и отиде да отвори.
Омазан до ушите в кал, с почти протегнати напред ръце, в които държеше китара, на вратата стоеше висок, кокалест младеж. Зад гърба му се виждаха още двама.
- Има ли още? Всичките ли сте? – зададе бай Ставри въпросa, с който по преди беше срещнал децата.
- Да, само тримата сме, идваме от свлачището – рече младежът с китарата.
- Влизайте де, покана с бъклица ли чакате – разсмя се бай Ставри. – И вие ли фрегата търсите?
- Не, византийски боен кораб – рече тоя дългия с китарата.
После сякаш се усети и:
- Kаква фрегата?
Дали заради окаляния му вид, дали заради това, че изведнъж гушна китарата като бебе, дали заради византийския боен кораб, но детската дружина избухна в такъв смях, че тримата младежи тъкмо прекрачили прага, се заковаха на място и се заоглеждаха стреснато.
Студенти, моля ви се, избягали от археологическата бригада в Кабиле до Ямбол. Не им стигнали тракийските светилища и могили с амфори и кокали там, и щото не ги взели на курса по подводна археология, че бригадата била задължителна, давай на стоп до Созопол, че да хванат поне 2 дни от курса. Ама в Созопол чули, че в мичуринския залив, иманяри ли, водолази ли, на няма и 15 м дълбочина намерили, приливът изглежда го е избутал почти в залива, дървен, много запазен византийски кораб. И давай за Мичурин.
- Пък Жоро понеже не може да диша без китарата, и нея помъкна. Ама водолазните ни костюми, че нe са и наши, ами ги взехме само за тая нощ от клуба в Созопол, един авер ни ги даде, отидоха под свлачището. Утре до обяд трябва да ги върнем. Mислехме като тръгнем на стоп сутринта рано, до единайсет най-късно ще сме обратно в Созопол.
Стоплени и успокоени от чая на бай Ставри, а може и от ракията, дето той мълчаливо сложи на масата пред тях и додаде "Ракиени чаши няма къде ви търся сега, сипвайте в чая», младежите изпружиха крака и започнаха да зяпат децата с любопитство. Тъкмо единият си отвори устата да попита нещо, Жоро започна да дрънка на китарата и запя:
"Я не люблю фатального исхода,
Oт жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
В которое я песен не пою.»
Коля го беше зяпнал и слушаше със зяпнала уста:
- Вы Высоцкого так прямо на гитаре играете! У нас мама сердится, говорит, только ролик будем слушать, на гитаре нельзя, а то соседи всякое наговорят. А папа, ничего, говорит, мы только его блатные на гитаре не будем.
После усети, че нещо започна да слиза от носа му навън и към гърлото му и трескаво забърка в джоба си за кърпичка. Вместо кърпичка, измъкна сгънат лист хартия. Погледна го и се стъписа:
- Я же сегодня утром телеграмму получил! Послезавтра бабушка прилетает в Бургас!

~~~
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: mchukanov (25 януари 2010 11:26)
  Какой портрет, какой пейзаж nomer1



--------------------
 
 
№2 от: zaharisa (25 януари 2010 11:52)
Павлина  
Събра толкова нишки, освежи сюжета и вдигна летвата 
Ключова глава за всички следващи автори kniga

 
 
№3 от: gamina (25 януари 2010 13:14)
Лелеее, ми то сега съм аз belay

 
 
№4 от: mchukanov (25 януари 2010 15:58)
   Ееех, Настя, не се стърпях http://www.youtube.com/watch?v=JIaO2g-JkZI hiphip roza



--------------------
 
 
№5 от: катя милушева (25 януари 2010 16:42)
hi hi hiПавлина, Да му мисли следващият под - летвата да не минава!
MHCUKANOV, трябва си за оркестъра ни барабанче, и това си е! И този диригент си го бива!

 
 
№6 от: mchukanov (25 януари 2010 17:49)
  Я, и Нина влязла в кадър http://www.youtube.com/watch?v=TQ5RkgyreG4



--------------------
 
 
№7 от: Cvetan (25 януари 2010 19:26)
Останах без думи...
Толкова много история, факти и приключения в една глава. И не забрави Светко и Мимето



--------------------
 
 
№8 от: Милен Иванов (25 януари 2010 20:35)
Извинявайте аз съм нов и за сега само чета, обаче бихте ли ми дали препратка към началото на историята!
... А Смуглянка е една от любимите ми песни (имам я даже в телефона си)



--------------------
 
 
№9 от: mchukanov (25 януари 2010 20:44)
  Добре дошъл, Милене, ей тука в този раздел е http://detstvoto.net/index.php?do=cat&category=knigata
 



--------------------
 
 
№10 от: isi (25 януари 2010 22:56)

Брей! Брей! Брей! Думи не ми останаха...
Да му мисли gamina
А след нея ред си заплю Катя Милушева...  pionerche




--------------------
 
 
№11 от: Надя (1 февруари 2010 21:17)
Ех, знам си аз човека..толкова професионално и толкова познателно, добре, че сме различни, че ще си останем само с мешаната скара и свинския бут Браво, Пепи! Чак сега седнах спокойно да прочета всичко, че и няколко пъти да усвоя информацията. Права е Иси, да му мислят следвашите:):):)
А така ми липсва тънкия хумор на Ели..Ели, къде си, Светко те чака:):)

 
 
№12 от: mchukanov (2 февруари 2010 14:21)
   Таз песен, някак за тука ми дойде http://www.youtube.com/watch?v=xETmyVug3JM pirat
   Гамина, Гамина, Га-Мии-Наа bravoo (това е човече, което вика и крещи на двора, да подкрепи другарчето си )



--------------------
 
 
№13 от: gamina (2 февруари 2010 14:44)
Не съм забравила Венци :) до края на седмицата ще е качен, че ми е малко натоварено сега :)

 
 
№14 от: Милен Иванов (2 февруари 2010 17:03)
 Направо ми скрихте топкатаmalee2 ! Благодаря на всички които са писали! Отдавна не съм чел нещо по-интересно! Сега разбрах как са писали братя Мормареви!.smile24 smile24 smile24 Не знам как ще дочакам следващата част Великолепни сте!



--------------------
 
 
№15 от: Pavlina Iossifova (2 февруари 2010 18:16)
Давай, Милене, направо запазвай ред след Дона или Ели! Ти тъй хубаво разказа разни работи вече, че със сигурност и в тази банда ще се впишеш! yess



--------------------
 
 
№16 от: катя милушева (2 февруари 2010 18:29)
  ok2 ok2 PAVLINA , и аз тъкмо това си мислех! Давай, Милене! Още повече, че имаи опит като персоналско дете. ok2 ok2

 
 
№17 от: Милен Иванов (2 февруари 2010 21:44)
За сега нямам смелост , но обещавам че ще се включа Кате, а какъв опит имам?



--------------------
 
 
№18 от: mchukanov (2 февруари 2010 21:50)
  МОРЯК! pirat ... или бъркаме?!



--------------------
 
 
№19 от: катя милушева (2 февруари 2010 21:51)
Милене, ивинявай, май те обърках с Ангел-Бангел! Но всичко друго си е така.

 
 
№20 от: gamina (8 февруари 2010 17:48)
Новата серия на Венци се пече, ще се излъчи утре след училище, топла още, пареща :)

 
 
№21 от: isi (9 февруари 2010 20:17)

Седнахме на дивана и си чакаме детското, ама дали ще го дават тази вечер...   




--------------------
 
 
№22 от: катя милушева (9 февруари 2010 20:19)
Чакам и аз с пуканки в купата?!

 
 
№23 от: Надя (9 февруари 2010 20:24)
И аз, не с пуканки, с огроомно желание:)

 
 
№24 от: gamina (9 февруари 2010 21:02)
Mънинко, мънинко още, че лошия чичко компютър дава фира 

 
 
№25 от: катя милушева (9 февруари 2010 23:56)
 Тока ли спря? smile24 smile24 Их, изядох пуканките! spim2 spim2

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 5
Потребители: 0
Гости: 5

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Трябва ли нов дизайн на сайта?


 
 
 
 
Ново в ПУК!