Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829 
 
 
Архиви
Февруари 2020 (1)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Медуза - Част 3, глава 5 - продължение
23-04-2010, 07:44 | Автор: Simpra | Категория: Специални проекти / Велика книга
~ ЧАСТ 3, ГЛАВА 5 ~
(продължение)
МЕДУЗА

Вълните глухо плискаха корпуса на "Медуза-2". Тя беше малък РК, с танков двигател с интересна история, в която е замесено и кучето Руди, но на нея ще се спрем друг път. "Медуза-2", родена в СССР през 60-те години, беше цялата в ръжда, но това не пречеше да излиза в морето, да посреща пасажите. И това лято щяха да продължат да я ремонтират. Сутрин, след като разтоварят - до обяд, докато пекне жаркото слънце, работеха под звуците на руските шлагери. Наоколо се носеше тежката миризма на мокрите мрежи, разстлани навсякъде по палубата. От време на време някоя чайка се спускаше стремглаво ниско над палубата, подобно на изтребител, ловко за миг снишаваше, избягвайки и най-малкото препятствие и грабваше почти незабелязано някоя риба, и отново се издигаше. Чирози сафрид висяха под навеса и леко потракваха от вятъра.
Навлякъл работния гащеризон, бос и гол от кръста нагоре, Спиро седеше на една каса и зачистваше мидите. От устата му висеше крива цигара, а потта се стичаше по цялото му загоряло лице. Всеки път, когато някоя чайка минеше, той се опитваше да я уцели и всеки опит завършваше с гърленото му мърморене. Глухонемият кротко подготвяше мрежите за следващия ден. Всъщност той беше само глух. От един глупав взрив загуби слуха си на младини, но понеже не говореше много, така си и остана с този прякор. Почти никой вече не го наричаше по име, само Петьо му викаше Антон и той като чели го усещаше, защото винаги инстинктивно се обръщаше, щом заговори за него. Четиримата бяха големи приятели. От деца всяко лято прекарваха заедно, после продължиха дружно и в Морския клуб. Първата година се наложи да излъжат, че отиват на летен лагер, заради математиката, а всъщност се учеха да се гмуркат, за да могат някой ден да търсят съкровища на потънали кораби. По-късно осъзнаха, че и кораб ще им е нужен, и така след упорит труд от ДП "Черноморски риболов" им повериха "Медуза-2", а после и посестримата й "Медуза-1". Малко по малко, двама от тях все по-рядко се отделяха от морето и накрая не разбраха как останаха завинаги при Медузите. "Медуза-1" беше далеч по-малка от "Медуза-2" и може би, поради тази причина беше далеч по-спретната (ако може така да се каже за един РК), а и Виктор полагаше специални грижи за нея, докато всички останали се заседяваха повече на ръждивата "Медуза-2". С нея бяха участвали в издирването на водни мини от Втората Световна война и бяха извадили две, от които едната се активира и взриви, при което едва не загубиха най-добрия си приятел, а другата я предадоха на музея за експонат. Сега с нетърпение чакаха утрото, за да се спуснат при фрегатата, преди учените от БАН да пристигнат на мястото и милицията да отцепи района.
Попчетата ги бяха отделили настрана в хладилното, в старите пластмасови каси. Тази вечер Виктор си беше наумил да приготвят калкана. От няколко години все по-рядко се виждаха с Петьо и си заслужаваше да му спретнат едно пиршество. Чудеше се да вземе ли да викне и стареца. Горкият бай Ставри – сигурно спомените пак го бяха налегнали. От земетресението насам се канеше да му предложи да извадят каквото е останало от фрегатата му. В края на краищата това бяха спомените му, защо да не му ги върнат на човека, а за тях щеше да остане приключението. Виктор се опомни и бързо даде някакви знаци на Антон, който бавно се запъти към кухнята и докато Спиро разпалваше огъня в един ръждясал варел, се запъти с бързи крачки към къщата на стареца.

***
Още от пътеката се чуваше тракането на машината в къщичката. Почука.
- Влез – каза старецът,
- Ей, бай Ставри! Как я караш?… Какво пишеш?
- Описвам някои неща по корабния дневник. Припомням си миналото. Утре след обед отиваме с Коля на летището в Бургас да чакаме Настя. Ти? Какво ново при вас с момчетата? Боядисахте ли коритото?
- А! Медузата... Тя работата по нея край няма! Още й оправяме сигналната уредба…Слушай, бай Ставри, защо не наминеш по-късно? Днес Петьо ще се отбие. Ще попеем, ще се раздумаме за едно време – помниш ли как ни учеше да се гмуркаме?
- Еех, как да не помня! Сега вие ще учите младите пионери. Аз не мога вече, докторите не дават, ама защо ли ги слушам?! – замислено се загледа към залива, където стърчеше мачтата на фрегатата. Как му се искаше да се върне при нея.
- Е, хайде, ще те чакаме!

***
По пътя си говореха разни откъснати неща за детските години и не усетиха как стигнаха. Катина пристъпи три крачки на дъската, която свързваше кея с Медузата и скочи в ръцете на Петьо. Погледите им се срещнаха. Беше като скован, а трябваше да откъсне някак очи от нея, но не можеше. Катина се усмихна и отстъпи крачка назад, тъкмо, когато Виктор дойде. Двамата се запрегръщаха един-друг като мечки, бутаха се, смееха се. Руди радостно се разлая, обикаляйки в кръг. Спиро тъкмо беше хвърлил мидите на тенекията върху варела, когато забеляза Катина. "Бре! Какъв късметлия се извъди наш Петка", помисли си той, когато забеляза Руди, който ядеше сурова риба:
- Айде и ти! Като грабливите птици! Фу! Марш бързо в камбуза!
Забърса черните си ръце в гащеризона и изненада в гръб двамата си другари, като ги прегърна през раменете:
- Е? Събрахме се! Казвам се Спиридон – и подаде ръка на Катина, като я гледаше право в очите с твърдия си поглед – А това е Виктор - наш капитан, а това пък е Петка-кога помощник капитан, кога корабен доктор...
- Обикновен водолаз – прекъсна го Петьо,
- Корабният готвач, всеки момент ще поднесе изненадата. Да вървим към малката Медуза!- и Спиро ги поведе към скованото от дъски мостче между двете.
Медуза - Част 3, глава 5 - продължение

***
"Същински морски вълци", помисли си Катя. Гледаше ги и й се струваше, че няма нещо, през което тези корави мъже да не могат да преминат. И колко задружни бяха, въпреки годините!... Утре се очертаваше интересен ден. Щяха да участват в истинско приключение. Катя се надяваше другарите на Петьо да се присъединят към децата, за да има повече опитни мъже, които да наглеждат момчетата във водата.
Медуза-1, или Малката медуза, както я наричаха, се къпеше в лъчите на залеза. Отраженията от вълните правеха зайчета по белия корпус. В чест на Петьо и като че повече на Катина, Антон прилежно бе подредил сгъваемата маса. Извадил бе дори чаши за вино, в случай че Катина пожелае. В средата на масата беше сложил калкана, приготвен на скара с лук, девесил, гъби, лимон и малко орехи. В малка тенджера извади мидите, които те по принцип ядяха сурови, но днес бяха на тенекия. Беше опънал един кабел с няколко крушки около масата. Така малкия катер приличаше на туристическа атракция. Най-напред седна Катина, до нея Петьо, насреща им се настани Спиро, а до него - Виктор. Тъкмо дойде и бай Ставри, с бутилка Синеокая, поздрави всички и се настани на капитанското място. Антон обикновено сядаше някак встрани и тихо се унасяше, загледан в морето. Руди легна до него с тежка въздишка.
Заредиха се спомени, случки, примесени с Висоцки.
"Корабли постоят - и ложатся на курс,
но они возврощаются сквозь непогодьi...
Не пройдет и полгода - и я появляюсь,
чтобьi снова уйти на полгода..."
Катина жадно попиваше всяка дума на Петьо и с възторг слушаше стареца, който разказваше невероятни истории за спусканията си като водолаз и как бе помагал на лекарите за техните експерименти за подводната медицина. После всички си спомниха първите пъти, когато той ги бе учил да се гмуркат, да изпускат въздуха на излизане от водата. Сетиха се за екипировката, твърде оскъдна по онова време, за първите маски – просто алуминиеви тръби, а Антон сам си правеше харпуните и всички връзваха камъни на кръста, вместо баласт. Колко ли пъти заедно бяха вадили заплетени мрежи и въжета, увити около винта на някой руски кораб?! От дума на дума стигнаха до картата на потъналите кораби - онази, за която се носеха легенди и малцина знаеха вероятното местонахождение на техните останки. За миг в очите на стареца блесна онзи детски възторг, последван от мрачната мисъл за невъзможността да се върне на кораба. Виктор, забелязал тази промяна, изведнъж без никакво колебание, предложи да се спуснат, да огледат кораба. Знаеха какво търсят и щяха да сбъднат последното желание на стареца. Само трябваше да побързат. На другия ден рано сутринта - или никога! До края на седмицата щеше да се напълни с представители на научно-изследователската група от БАН, комитета по геология, комитета по техническия прогрес, и кой знае дали няма да довтаса и някоя чужда делегация. Чудесно се получаваше и с децата, които трябваше на подводен риболов да присъстват. На тях щеше да им хареса тази подводна експедиция! Те разбира се, като пионери, щяха просто да помагат на истинските водолази. А вечерта пред строя Катина щеше представи идеята като част от лятната програма на Морския клуб или Водолазната школа за утвърждаването на приноса на пионерите при разпространението на опита на водолазите в цялата страна. Антон, отгатнал вече замисъла, се изгуби някъде и после се завърна с няколко криви тръби, торба с плавници, стар компас, няколко фенера и... харпун. Възторжени викове огласиха вече тъмната вечер, при вида на невероятното самоделно оръжие. Очите на Антон бяха озарени от пламъчета, а на лицето му бе изписана лека усмивка на задоволство, което твърде рядко му се случваше. Решиха го! Екипировката за децата беше осигурена. Всички щяха да се чакат при кораба в 5 часа сутринта.

***
Докато големите подготвяха неопрените, коланите с тежестите, бутилките с апаратите, плавниците и маските, Катина влезе тихо в стаята на момчетата и прошепна на Камен:
- Ставай, Камене! Отиваме при кораба!
Камен спеше леко и рязко скочи в леглото, разтърквайки очи.
- Какво? Какво? – недоумяваше той - На кораба!
- Бързо, Венци ставай! – издърпа му възглавницата изпод главата – Ставай, да тръгваме!
- Къде? Къде? – извика Венци.
- Тихо, че ще събудиш всички! Отиваме на кораба с Петьо и бай Ставри, и останалите. Вземи въдицата за всеки случай!
За секунди възторгът им се помрачи – ами какво щяха да кажат на момичета и на Любчо, и на Невидимата стъпка. Катина обаче вече беше решила вместо тях – експедицията се състоеше от Юлето и нейната приятелка, Коля, Станислав, Любчо, Камен и Венци.
Набързо спретнали се, хапнали по една баничка, децата подтичваха около Катина, която с големи крачки неусетно изведе групата в залива, където се бе показала част от кораба. Забелязал децата Петьо им махна:
- Здравейте, готови ли сте?
- Винаги готови! – дружно извикаха децата.
- Шшшт, малко по тихо – операцията е секретна!
- Казах ли ви, а вие не ми вярвате! – доволно отбеляза Любчо.
- Елате насам. Това е Спиро. Той ще ви казва какво да правите. Ще го слушате много внимателно. Операцията трябва да се проведе успешно. Разчитам на вашата помощ! Ясно?
- Ясно! – вече по-тихо отговориха те, като се спогледаха един друг съзаклятнически.
Спиро погледна всяко едно от децата. Естествено в очите на две от тях веднага разпозна себе си като млад, но не се издаде.
От вас искам момчетата да следят положението от скалите - ще се правите, че ловите риба – Любчо и Станислав. Момичетата да наблюдават плажа. Ако видите някой да се задава, незабавно да докладвате на Катина, без да викате. Тя ще бъде дежурен на сушата при малката лодка. Ще използвате знаци! Венци и Коля, отивате най-напред при Антон, да ви даде плавници, маска и шнорхел. Ще обикаляте около кораба, да следите положението отгоре. На всеки 15 минути ще докладвате на дежурния по спускане – бай Ставри, който ще бъде в лодката с Камен, съвсем близо до вас. Виктор ще ни чака малко по-навътре в морето - на малката Медуза, заедно с Руди. И внимавайте, ако ластика на плувките ви е хлабав, да не ви се изхлузят във водата! – усмихна се и им намигна.
Бай Ставри проверяваше маркучите за въздух и налягането в апаратите, когато Венци, Камен и Коля отидоха да пробват плавниците. Погледна ги тайничко с крайчеца на окото си и попита:
- Момчета, знаете ли по какво се познават древните пристанища?
Децата се спогледаха и вдигнаха рамене.
- По многото котви на дъното! – усмихна се старецът и продължи: Истински приключения има под водата! Колкото по-дълбоко се гмуркате, толкова по-синьо става морето. Най-напред изчезват ярките цветове – червеното...
- После оранжевото и жълтото? – побърза да допълни, съвзелият се от първоначалното си учудване Венци,
- Да, и какво? Да не стане черно-бяло накрая? – пошегува се Камен,
- Не, ха-ха, става тъмно, но преди това, ако уцелиш с харпуна някоя акула, кръвта й също ще ти се стори синя!
Тримата облещиха очи.
- А съкровища има ли? – захласнато попита Венци,
- Ех, и ти пък! Че те така ли ще си стоят там – с години и ненамерени!?
- Намират се антични котви, стари амфори, пренасяни от товарните кораби. Имало е и фрегати, превозващи злато, но и до днес някои от тях не са намерени. Ако ви е интересно, довечера мога да ви разкажа повече.
- Иска ли питане!
- А сега, готови ли сте?
- Готови сме!
"Вятърът, морето и времето са Божа работа!" - мислеше си Катина. Леко притеснение започваше да я мъчи. Всичко можеше да се случи, долу под водата. Усетил тревогата в погледа на Катина, Спиро се приближи и тихо й прошепна:
- Всичко ще бъде наред, обещавам!

***
Не след дълго Спиро, Петьо и Антон вече бяха във водата. След едно две загребвания се гмурнаха и изпънатите им тела бавно се насочиха към корпуса на фрегатата. Венци изчака сигнала за скок на бай Ставри и заплува към останките, като следеше движението на водолазите под него. След него скочи и Коля. Старецът не ги изпускаше от очи, готов да ги последва. Тези момчета щяха да бъдат последните му ученици.
Антон пръв се вмъкна през нащърбената пробойна на левия борд и пред очите му се откри смайваща гледка...
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Pavlina Iossifova (24 април 2010 20:33)
Очарована съм! Симпра, ти навлезе в много дълбоки води, да му мисли Тивесто!



--------------------
 
 
№2 от: катя милушева (24 април 2010 20:58)
hiphip С разгръшането на историята тя стилово и емоционално градира...Какво ли ни чака тепърва?!Симпра

 
 
№3 от: tivesto (24 април 2010 21:37)
Мисля, мисля! То вече е измислено, но имам едни идеи за които ми трябва още време. Сега ще чакате с голямо нетърпение така, както едно време чакахме нов епизод на любим деЦки сериал.



--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 16
Потребители: 0
Гости: 16

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!