Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Март 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031 
 
 
Архиви
Март 2020 (1)
Февруари 2020 (4)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Как Венци не отиде на море - Част 1, глава 1
21-10-2008, 01:40 | Автор: pepino | Категория: Специални проекти / Велика книга
~ ЧАСТ 1, ГЛАВА 1 ~

Светко се суетеше около кремавия "Вартбург" в безуспешни опити да преподреди камарата багаж, стоварена му от Мимето. Всъщност той никога не си позволяваше да я нарича по този начин, освен когато искаше да я ядоса. Мимето беше голяма работа. Ако не беше тя, никога нямаше да получат картата за почивка в Созопол. Той си беше пълноправен член на Съюза на художниците, но някак големите неща все минаваха високо над главата му. Важните решения - кой да участва в изложба, кой да пътува в чужбина, кой да вземе безценната карта за някоя от почивните станции, никога не стигаха до обща дискусия. Изглежда Мимето бе задействала някоя от старите връзки. Светко отдавна подозираше, че позирането щ за студентските упражнения в Академията, едва ли изчерпва посещенията и в сградата. Много работи се говореха навремето. Спрягаха се имена на доценти и професори, ама на Светко хич не му припарваше под лъжичката - важното бе, че Мимето си го бе харесала тъкмо него, че като излезеха двамата по улицата главите на мъжете се обръщаха след нея, цъкаха и дюдюкаха. Хубава си беше, и още я бива, само да не беше толкова зла. Абе, в крайна сметка, всяко зло - за добро. Мигар щяха някога да одобрят кандидатурата му за член на съюза, ако не беше тя? Никой нямаше и да си мръдне пръста за него. После, като дойде да се обсъжда, доста от светилата бяха против. Къде ще приемат някакъв си карикатурист, дето няма и една готова картина. Обаче Мимето се разфуча, завъртя няколко телефона, после изглежда се и видя с тоя-оня, и работата се опече. Светко не зададе никакви въпроси. В живота имаше по-важни неща от това кой с кого е ял и пил на една маса или какво са правили след това. Изкуството бе над всичко. Поне за него. И това за картините, ако и тогава да е било така, вече не беше меродавно. Светко имаше цели четири картини, макар и още да не бяха съвсем завършени. Това бе мечтата му - да рисува живопис, да се нареди след големите имена. Да направи няколко големи изложби, с които да респектира всички колеги, а после да се оттегли и да рисува по-спокойно. Да се отдаде на вдъхновението, така да се каже.
– Тази е последната – изпухтя Мимето, оставяйки препълнената с багаж чанта до вече леко приклекналия "Вартбург". – Ако не бяха тия... – Светко само чакаше да чуе "твои глупости", за да отвърне подобаващо на заяждането – ... тия твои работи – платното, статив, купища бои и боклуци... Ами, извинявай, ама си е така. Боклуци са си. Може за теб да са важни, ама мен ако питаш, можеше и с по-малко четки, парцали и буркани да тръгнеш, нали? Трябва ли да мъкнеш всичко? Кога ще рисуваш бе, човек? Нали на почивка отиваме?
– Няма да го коментираме!
– Ама права съм, така да знаеш! Ще ти се смеят – не, ами за смях ще станеш. Професори са това и може и академици да има. Всички цяла година това правят – рисуват, пък като вземат картата, отидат, пък си починат две седмици! Да съберат сили за работа. Пък ти какво – отиваш да работиш! На Созопол при това. Не на Варна, не на Бургас! На Созопол!!! Ти знаеш ли кога пак ще получим за там карта?! Никога, Светко,... никога!
– Знаеш, че иначе няма кога да стане, нали? Говорили сме достатъчно, няма сега да почваме пак! Колата си събира всичко! Ти ходи да оправяш детето, другото си е моя работа.
– На татко ти да се обадиш! Влакът на Венци пристига след най-много един час!
– Ние сме се разбрали. Татко ще звънне от гарата, като пристигне влака.

Женска му работа – мислеше Светко. – Не ги разбират важните неща и това е! Хем Мимето бе човек на изкуството – модел, преди това за балерина е учила, после и две години актьорско майсторство... Но се появи Венци и всичко тръгна наопаки. Мимето се подхвана с къщата и семейството, той изостави плановете за изложба и почти бе зарязал и рисуването даже. До един ден, когато, пак с ходатайството на Мария, занесе няколко свои карикатури на един отговорен другар в редакцията на "Стършел". Другарят прегледа работите му – повечето бяха на политическа тематика – Рейгън, ракетите "Пършинг" и "Круз", империалисти, милитаристи и прочее "-исти" - все познати теми. Другарят не изглеждаше никак доволен, поне на пръв поглед. Остави рисунките на бюрото си, погледна Светко изпитателно в очите, като змия, която хипнотизира жертвата си, а после гръмогласният му смях огласи цялата стая. "Браво бе! Наше момче си ти, а? – отговорният другар разклати одобрително глава. – Ейй, ... браво, браво! Ама как си ги изтипосал! Ще намерим нещо и за теб. Я кажи, ти от кое село си. Аз съм от ..." – и така се почна. Първо работа за вестника, после оттук-оттам, туй-онуй, къде илюстрацийка, къде друга поръчка. Хубаво нещо бе да работиш на хонорар. Светко здраво залегна над политическата карикатура – нали тя му купи колата и щм подсигури жилище на пъпа на София. Абе, и Мимето помогна. ...Дявол да го вземе! Кога бе мислил, че ще прави това. Всичко това бе посредствено, недостойно, работа на парче. А Светко, който не обичаше никой да го нарича така, но се примиряваше заради подписването на карикатурите във вестника, искаше да прави голямо изкуство – да рисува големи платна, да се мери с най-големите. За името вече беше решил – още щом завърши първата картина, ще изографиса отдолу едно разлято, по европейски, така да се каже, "Светослав Колев". Ако пък реши да добавя и годината, ще съкрати първото име само до едно С. "С. Колев ’85" – не звучи лошо. Въпреки трудностите, на Светко и през ум не му минаваше да се разделя с мечтите си. Платното, което с триста зора бе натоварил най-отгоре, на покрива на колата, бе картината, която най-рядко имаше възможността да работи. Морската тема. Колко я обичаше. Само ако можеше един месец, какво ти – половин месец да работи на брега на морето, картината щеше да стане окончателно готова. После другите три – горската, старият град и планината щяха сами да се нарисуват, дето има една приказка. Е, не са достатъчни за самостоятелна изложба, но все ще се уреди някъде. Ако трябва пак Мимето ще понатисне. "Така де, аз изцяло за нея и за децата, кажи-речи, се занимавам с тия анимации и рисунки! Ще помогне и тя за общото благо. Сега като пристигнем на морето, никакви такива! Двете с Руми да си ходят на плаж и да се срещат с когото щат! Аз на нейните професори приказките им ги слушам цяла година тук и са ми дошли до гуша. От изгрев слънце още – платното, статива, боите – и на скалите! Добре, че стана така с Венци, че да не идва. Щеше да ме тормози да ходим на риба и за рапани. Ще поседи при дядо си две седмици, пък после ще видим."

* * *

Венци опитваше да се задържи в изправено положение върху деформираната от годините и лошите селски пътища предна седалка на москвича. До него Дядо Стоян умело въртеше тънкия пластмасов обръч на волана и само от време на време пускаше под мустак по някоя от неговите по адрес на дупките, осеяли прашния път.
– Е, дядо, как е по София? Нищо не казваш!
– Ми как да е? – Венци се стараеше да изглежда обиден – гледаше в една точка с най-нацупената физиономия, която някога бе издокарвал на лицето си. – Училище... Татко с неговата работа, нали го знаеш – все нещо му е криво и на мен си го изкарва. Майка – и тя всичко на мен си изкарва – заради Руми и заради баща ми. Изобщо, какво да ти разказвам. Дете да си на тоя свят!
– Е, хайде, хайде! – ухили се дядо Стоян – И аз дете съм бил, пък не беше толкова отдавна – не помня толкоз начумерен да съм бил, пък и при мен не беше леко в ония времена.
– Да, обаче на мен цяла година ми обещават да ходим на морето – за един месец, представи си, ми казват, че ще ходим. И сега? Нищо! Венци да ходи да бере чушки и домати при дядо Стоян!
– Така ли казаха? – учуди се дядото.
– Еми, за риба и за рапани няма да ходим – то е ясно.
– Ама ти си станал голям калпазанин, бре! Прав беше баща ти!
– Ох, добре! Не ми се приказва повече!
– Я гледай, какви приказки си научил! Това от кого го чу – от майка ти или от баща ти? – Венци предпочете да не отговаря; наместо това скръсти ръце в знак на обида и не пророни и дума повече през целия път.

Баба Гица чакаше на портата с ръка над очите, взирайки се там, където хоризонтът се сливаше в едно с прашния селски път. След няма и минута в далечината се появи малко облаче дим, а после се дочу и пърпоренето от двигателя на автомобила. Баба Гица се засмя, тури три бързи и почти незабележими за окото кръста с дясната ръка и изтърча навън да посрещне мъжа си и внучето.
– Е хайде бе, баби! Много се забави нещо влака, а? А, добре дошъл! – ала Венци подмина баба си без да отговори, като почти не я удостои и с поглед – само махна отчаяно с ръка и затътри крака към къщата, където го чакаше сервиран обяд.
– Стояне, какво става, бе? – уплаши се Гица.
– Ти да мълчиш! – сопна се дядото – Разхайтили са го – това става, ей на! Ама ще види той! На дядо си ще отговаря!
Гица отдавна не бе виждала мъжа си толкова яден и само прислужваше около масата – не смееше да се обади. Само сегиз-тогиз потупваше успокоително ту единия, ту другия от двамата, мълчаливо скарани мъже – дядо и внуче.
– Хайде, върви да играеш с Каменчо! – промърмори по някое време дядо Стоян – То се е видяло, че няма да ядеш. Само дето се мори цяла сутрин баба ти Гица. Днеска така ще е, пък утре – ще му мислим.
Венци с облекчение стана от масата и се запъти към съседския двор, където отдавна и с неприкрито любопитство го изучаваше едно момче, на години колкото него.
– Ти на дядо Стоян и на баба Гица внукът ли си? – попита момчето – От София дето е?
– От София – потвърди Венци. – Венци се казвам. Ти си Камен, нали?
– Аха... Сърдит ли си нещо?
– Сърдит съм, ама не ми се приказва.
– Кажи де!
– Ами нашите решиха, че ще ходят без мен на море – това е! – продума Венци и за първи път днес му се доплака – Цяла година говорят едно, сега – друго. Не е честно това.
– Ама заминаха ли?
– Заминаха, ами. Днес трябва да са тръгнали сутринта. Довечера със сигурност ще са стигнали Созопол. И утре са на плажа – Венци не можеше да се удържи повече и очите му плувнаха в сълзи.
– Не се ядосвай! – опита да го успокои Камен – и аз по цял ден няма какво да правя. Нашите са я на лозето, я на бостана. Ще измислим нещо. Знаеш ли колко интересни места има тука – ще ти ги покажа всичките.
– Да бе – опъваше се Венци, - да не съм луд да стоя тука. Още утре дядо ще ме хване да помагам за градината и така ще ми мине цялото лято. Сигурен съм, че така ще стане. Обаче без мен! Я гледай тук! – Венци разтвори малката платнена торбичка, която до този момент стоеше преметната през рамото му.
– Еха! Това въдица ли е?
– Въдица, я! Истински телескоп – от Германия. Макарата е френска – автоматична – малкият Камен бе изгубил ума и дума от възхищение и точно в този момент напълно отговаряше на името си. – На баща ми са – продължи с фукането Венци, – обаче не ги ползва, така че реших да ги взема с мен. И без друго утре пътувам.
– Къде пътуваш? – изплува от вцепенението Камен.
– Как къде – за Созопол... – ухили се Венци.
– Ама това е далече.
– Ами, далече – сто километра са, гледал съм го на картата.

Над селото, а после и сред дворовете на къщите се промъкна вечерен юлски вятър, влажен и с дъх на море - идеше точно оттам, сякаш да разхлади зажаднелите за него треви и сърца. Двете момчета все пак решиха да пообиколят преди свечеряване онези тайни, интересни места, които Камен познаваше, и силуетите им бавно се стопиха в далечината на селския път сред облачета прах.
~~~
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: Бяло (21 октомври 2008 10:07)
 Олее, Пепинооо, как увлекателно разказваш. Браво!
Ако това е набързо написано (или изсмукано от пръстите), как ли изглежда добре обмисленото ти творение?

 
 
№2 от: Надя (21 октомври 2008 13:36)
Възела се завързва, завързва и не знам кога ще се разплете, или по-точно кой ще събере смелост да го разплете. Аз лично смятам да го заплитам още повече Харесва ми историята дотук, странно е когато всеки пише в неговия си стил, накрая ще се получи от нашия Венци, нещо като митично същество с глава на еди-какво-си, ръце на еди-какво-си и пр., но така не се губи интереса, пък и героя е непредвидим. Хайде, чакам Захариса, и после съм аз.
Всъщност тя знае ли вече?
А номер 4 Иси, изобщо да не се спотайва, след като прочетох разказа за принцесата, мисля трябва колективно да й връчим поръчението. От това няма измъкване:)

 
 
№3 от: zaharisa (21 октомври 2008 15:58)
Знае, знае ok2
Чудесна завръзка. Довечера звъня на леля Гица в Звездево да питам пристигна ли техния внук от София, че тези дечица, дето ни ги изпращат от Асамблеята на лагер няма да говорят само с ръководителите си, я ! Той чичо Стоян (мъжът й) все го хвали как му вървят езиците, литературата, историята...

 
 
№4 от: filipovaeli (21 октомври 2008 17:32)
ПЕПИНО за мен е майстор на разказите fan1 ! И сега го доказа още веднъж yess . НАДЯ, според мен засега се сливат добре стиловете и на двамата . ЗАХАРИСА, давай, че ми е интересно...става като сериал viktori .



--------------------
 
 
№5 от: furious_kid (22 октомври 2008 16:29)
Pepino, върхът си! От това ще стане супер велика книга! Надя, Zaharissa, велики сте! Напред в същия дух!

Pepino, имам към теб един мноогоо важен въпрос. Отдавна не бях виждал човек толкова грамотно да използва къси и дълги тирета, ударени и-та и а-та  и.т.н. Та въпросът ми е:  какъв клавиатурен драйвер използваш, пишеш ли във външна програма или директно ли набираш кодовете?

 
 
№6 от: pepino (22 октомври 2008 22:42)
Furious, благодаря за голямата четка, ама е голяма, да знаеш. Чак се върнах да проверя това, дето го хвалиш, дали аз съм го писал xaxa2 Отговарям веднага - MS Word и след това copy/paste. Така съм свикнал - по-малко грешки, по-лесна редакция. Всъщност коректор на грешки така и не си сложих, та е възможно тук-там да се появява по някоя (от незнание или недоглеждане). Иначе тиретата в Word си се трансформират от къси в дълги по подразбиране - достатъчно е да сложиш интервал след думата, която идва след тирето и готово. Късите са ясни - не са отделени с интервал. Ударенията пък са само там, където е възможно да се получи различен от целения смисъл при неправилно схванато ударение или пък където така или иначе е наложително (по правилата на нашето детство) да се пише.

 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 10
Потребители: 0
Гости: 10

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия ви учител преподаваше по:


 
 
 
 
Ново в ПУК!