> Велика книга > Две назад, едно напред - Част 3, глава 2

Две назад, едно напред - Част 3, глава 2


13-02-2010, 22:07. : катя милушева
~ ЧАСТ 3, ГЛАВА 2 ~
ДВЕ НАЗАД, ЕДНО НАПРЕД

Катина също не можеше да заспи, нещо във въздуха сякаш не и даваше да затвори очи. Лежеше и се вслушваше в тишината. Сега си мислеше - дали не сгреши, че взе със себе си момчето? Какво пък, всички го обичаха. Чаровник си е от малък. И е толкова находчив и изобретанелен! Опита се отново да затвори очи и да прогони прокрадващото се съмнение. И изведнъж... Сърцето и прескочи и тя отвори отново очи.
Също както някога, като дете, когато в старата бабина къща на село преди онази Коледа, когато за малко родителите и щяха да се задушат от разстилащия се от повредената нафтова печка черен лепкав дим, онази със "земното кълбо" отгоре (така казваше тя на резервоарчето за нафта).
И тогава това усещане я събуди и тя уплашено изтича в тяхната стая. Ослуша се... Тихо е, но отвън долита щепота на лятната вечер, подсвиркването на щурци, шума на морето и вятъра, всичко се смесва в еднороден ромон, който те кара да си спомняш и да тъгуваш. Този шум приспива, като люлчина песен, унася те, чувстваш, че заспиваш, но... ето - отнякъде долита неопределен звук, приличащ на глас, нещо като учудено "аааах!" и дрямката отново изчезва от клепачите.
Отвори очи, стана и без да бърза, обу ленените панталони, нахлузи памучната блузка и наметна тънката жилетка, не я закопча, просто се загърна в нея и подпети плантненките. Навън беше тиха лятна вечер, подухваше вечерния бриз и по небето вече пропълзаваха облачета... Сигурно времето щеше да се развали.

Когато луната грее, нощта е бледа, не тъмна, въздухът е прозрачен и свеж, навсякъде се вижда добре и дори можеш да различиш отделните стъбла на храсталаците край оградата. А небето - такова небе може да се види само край морето, когато свети луната - безгранично и дълбоко, страшно красиво и нежно - примамва, та чак ти се завива свят. От другата страна, зад оградата, покрай пътя, по цялата му дължина се нижеха телеграфни стълбове, които ставаха все по-малки и по-малки и се загубваха зад къщите на рибарското селище. Нещо я теглеше натам, но тя отметна глава и продължи да се вглежда в тъмнината на морето... Сега със сигурност нямаше да заспи до сутринта...

Вечерта изглеждаше спокойна, въпреки че половината от децата бяха под карантина - дано не се окажеше нещо сериозно, защото много от мероприятията щяха да се провалят, а нали бяха в съревнование с другия лагер!
Изведнъж и се стори, че мерна някакви сенки по пътя, леки и бързи като облачетата по небето. Странно... Отметна глава. И все пак - реши да надникне, да види дали всички спят спокойно. В първите три помещения всичко беше наред. Чуваше се тихото равномерно дишане на децата. Отвори и другата врата, ослуша се и беше готова да си тръгне, но и се стори прекалено тихо. За миг се поколеба, запали лампата... Нямаше ги! Бързо обу платненките си и ги завърза почти тичешком. Нямаше време. Не беше нужно да вдига на крак целия лагер, щеше да ги изтърве. Сигурно не бяха стигнали далеч.

Вървеше през стърнището на пътеката, наоколо миришеше на сено, на изсушена трева, мирисът е упойващо гъст, прималяващо сладък и топъл. На пътя и се изпречва някакво каменно изваяние или могилка, поставено бог знае от кой и кога, но тя безшумно прелетява над него.
И тогава, в платното на морската шир, на фона на небето и лунната светлина мярва по-ясно подозрителните фигури - бяха деца. Незнайно защо се стремеше да върви тихо. Вече почти ги настигаше. Искаше и се да изкреши след тях, но оновa чувство пулсираше в гърлото и и я тласкаше безмълвно напред след тях... Децата поспряха за малко и тя се сниши, за да не я видят. Трябваше да разбере какво бяха намислили, искаше да е по-подготвена, ако започнат после да хитруват. Едва сега забеляза, че е тичала след тях само с една платненка, някъде беше загубила другата... Нямаше значение, изхлузи и другата, какъв смисъл имаше - няма да тръгне да я търси после я...
Сега усети хладнината на мократа от вечерния бриз трева. Бодеше и, но не неприятно. И продължи след тях, като от време на време се обръщаше назад, за да види колко се е отдалечила. Тези деца не се шегуваха, бяха вече далеч от лагера. Вече чуваше приглушеното им бърборене, което вятърът донасяше до нея. От нещо бяха превъзбудени и оживени. И грохота на вълните се чуваше по-ясно, бяха близо до брега.
Изведнъж се загубиха от погледа и, дали се бяха спуснали към брега или просто бяха седнали да почиват?
Катина изтри с опакото на ръката си лицето и примижа. Беше изморена, но решена да ги настигне. Изведнъж луната се скри зад един по-голям сивкав облак, наоколо настъпи сумрак, вятърът се засили...
В този миг нещо се скъса-разпра, като раздрано от нож платно на художник...

По туй време в Созопол още някой не спеше, или по-скоро Мария Колева беше заспала, но се събуди, плувнала в пот. Сънува сина си - играеше в кухнята на старата им къща на село и се спъна... политна към бумтящата печка на дърва. И тъкмо да опре ръчички в нея, тя го хвана... но изгори своята ръка... събуди се.

***

Издърпа ръката си изпод главата на блаженно спящия си, равномерно похъркващ съпруг Светко и инстинктивно я огледа. Боже - сън! Какво ли значеше? - обърна се на другата страна - утре ще пита Ленка-рускинята, дето от три дни се настанява до тях на плажа. С нея си станаха някак близки. Марчето можеше спокойно да се хвали за всичко на нея, разменяха си рецепти, мотиви за плетки (едва ли ще плете някога точно такива, тя модата им мина), обсъждаха хипотетични ситуации и минаващите покрай тях, то... утре няма да се видят пак я... Обичаше кратките запознанства, без навлизане в личното пространство, че то кой ли си нямаше "кирливи ризи", но и чуждите не искаше да "пере". Така неангажиращо- приятно, после едно-две писъмца, някоя обща снимка за спомен и толкоз...
Но не можа да заспи... повъртя се, повъртя, и стана. Отиде в коридора и извади от чантата си тефтерчето със снимки - ето ги преди две години на морето, пак тук - и децата бяха по-малки... Огледа се в огледалото отсреща... цъ-цъ-цъ... понапълняла е оттогава! Целуна снимката и отново си върна в леглото, но запали нощната лампа и взе списание от шкафчето. Ще почете докато и се приспи. Небрежно прокарваше поглед по редовете, буквите се прелитаха пред очите и, тя се взираше в цветните картинки без особен интерес, докато едно изречение не я бодна и се вгнезди в съзнанието: "Всичко, което може да се промени, се променя, докато не свърши времето за промени". Така е, заключи за себе си тя, още утре ще накара Светко да отидат до лагера, ей го къде е, да видят детето, пък и за разнообразие, че нещо тук и доскуча вече... Затвори списанието и се отпусна в сладка дрямка.
А там някъде, недалеч от Созопол, беше настъпило време за промени и нещо се промени, и то само как се промени!

***

И там край брега...
Полезови вече с неприкрито злорадство следяха разиграващата се пред тях картина.
Ана дори стисна заговорнически ръката на съпруга си и го придърпа към центъра на събитията. Всички се суетяха и бърбореха оживено, а Полезова буквално фотографираше с поглед лицата и думите на Колеви. Ето ти сега известност и слава!
Всичко наоколо приличаше на Ана на една забавна въртележка. Докато изведнъж въртележката не спря... Всичко, на което Катина бе свидетелка, впоследствие имаше предвидим край, нямаше как - "ще се наказваме", както имаше обичай да казва баща и, това беше неминуемо, ако в тоз момент не се беше случило нещо съвсем непредвидимо, което отмени всички предвидени досега неща от правилници, наредби и лични съображения.
Цялата суматоха и това стълпотворение бе хвърлено в ужас от последвалото земетресение.
И както на зазоряване всички бяха всмукани като от магически вакум към брега, така гласът на бай Ставри "Бягайте далеч от брега!" ги изкара от унеса и ги тласна в обратна посока.
И в този момент с крайчето на окото си Венци видя как Шкодичката на Полезови вирна предница и потъна в образувалата се зад нея цепнатина.
- Детето! - изкрещя Ана Полезова и се свлече на земята.
И още преди всички да обърнат поглед натам, Венци се намери до задната врата на шкодата и измъкваше оттам малкото Полезовче-Мая, което незаинтересовано от суетнята наоколо, се беше заиграло в колата. В този миг с едно глухо поскърцване колата се слече още по-надолу в огромната цепнатина, и от нея остана да стърчи само предната и броня.

~~~