Другарчета, вчера на излизане от сградата, където работя, ме осени нещо необикновено!!! Току на входа, вече бях започнала да слизам по стълбите към тротоара и чудо: направо го усетих, не, по-скоро направо го помирисах оня, неповторимия мирис, който ме лъхваше на входа на сладкарницата в нашето село. Върна ме направо 30 и повече години назад !!! Един такъв особен мирис, малко като на боза, сиропирани пасти с розичка отгоре, ванилия и знам ли още какво. Направо ме накара да поспра за малко и даже тайничко се поогледах, но не разбрах откъде идва, на какво се дължи. Знам само, че в нито една сегашна сладкарница или магазин не съм го усещала, даже може да се каже, че го бях и позабравила. О, Детство...!

Вик от детството

Валери Петров

Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: "Валери!" и след малко: "Валери!"
на децата отвън?

Знам, уви, тоя зов ог далечното детство
не за мен, не за мене е той -
викат друг един малък, живеещ в съседство,
едноименник мой.

Но макар че от случки, подобни на тая,
честно казано, малко боли,
аз преглъщам я мълком, защото си зная:
ще е смешно, нали,

ако горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: "Не ме пускат! Не мога!"
на детинския вик.

В днешната съветска киновечер ви предлагам да си припомним... че някога сме били деца.

Птица на прозореца

И така, в Кенсингтонския парк има паметник на момче. Но не просто момче, а момче, което никога не пораснало. Защото времето не докосва Питър Пан. Не го плаши потокът на дните и годините. Единствено него, детето, което си пожела да остане вечно дете и кой знае как това желание се сбъдна.
И все пак това е само една измислена история, разказана от талантливия писател Матю Бари. А всички тези камъчета и клечици, събрани около паметника на Питър Пан в Кенсингтонския парка са само умилителни сувенири от мястото, за което се разказва в една красива приказка. Нищо повече от приказка.
Наистина ли нищо повече?
Ами ако все пак в нея има нещо, което е не е просто фантазия? (...)

     Не, не! Не се стряскайте! Не идва края на любимия ни сайт! Нито става дума за едноименната книга на Артър Кларк. Това е един въпрос с хиляди, да не кажем милиони възможни отговори...

Тази история ми се случи преди няколко години.

Има неща, които са вътре в нас и ни отделят от света на детството. Те не са следствие на физиологични промени или натрупан житейски опит. Те са по-скоро промяна на мисленето. Децата в редица случаи не разсъждават като нас. Нямам предвид тяхната наивност, всички тези “детинщини" , които са характерни за детската им възраст. Ценното в детския начин на мислене е простичкото, без извъртания отношение към нещата около тях. Ето като в тази история

Приятел

В родния ми град има Дом за сираци (ДДЛРГ). Тогавашната директорка на Дома ми е съученичка и често  по нейна молба правехме с няколко приятели малки услуги на Дома, когато имаше нужда от това. Покрай тия посещения станах познат с децата (...)

Много странно - бях сигурен, че преди време съм публикувал тази песен тук. Но не я откривам при нас Това е една затрогваща история (вярно оригинала не е български) за момчето и неговото любимо... магаренце, спомените, носталгията, детството всъщност. Популярното изкуство така се прави, че дори и от такъв сюжет - момче и магаре   - може да "извади" нещо наистина хубаво! Е, далеч съм от мисълта, че песента е някакъв шедьовър - все пак това си е естрада.

( снимка - http://thebestofrussia.ru/ )

Всяка година около рождения си ден пиша статия в “Детството". Нещо като почерпка за другарчетата. Миналата седмица си бях избрал два сюжета, от които щяха да се получат хубави разказчета. До вчера имах надежда, че ще седна и ще напиша поне едното. И точно снощи вечерта ме връхлетя “госпожа Безделие", да я наречем така. Имам предвид онова особено чувство, че нищо от това, което си планирал, няма да се получи и няма защо да си хабиш усилията. Ръцете унило се отпускат и главата престава да съчинява. Гледаш с празен поглед “Документ 1" на белия монитор. После си пускаш някой интересен филм или лягаш на дивана с някое томче с любими разкази.

Та и аз така.

Днес сутринта имах свободен ден. За “закуска" четох от  едно тефтерче, в което си записвам отвреме – навреме ...

Преплетоха се дните ми в гора. Заплете ги щастието като пъстър конец, разлюля ги.

Пак съм с моето лято. Аз помня как целувах раменете му, солено от море и вятър, и го изпращах тъжна и няма. Помня как го изпиха облаци и го отнесоха. Но сега е тук.

Ръцете му ме парят като сол. Косата му пляска върху гърба ми като уплашен гларус и всеки неин косъм е сякаш златна струна от китара.

То ме дръпна нанякъде. Къде? И изведнъж разтварям широко зеници. Та това е детството, моето детство. Моето мило момиче, което доскоро притежавах изцяло...

- Здравей, Бате Асене! Би ли разказал за читателите на в. "Будилникъ" как се запознахте с фотографа Румен Жерев и на кой му дойде идеята да обикаляте европейските столици с гледки и звуци от България?

- Срещата бе прекрасна. Преди две години се видяхме на 3 март в Хелзинки. Той си редеше изложбата на фотографии от Ковачевица в посолството, а аз се готвех, както винаги малко притеснен, преди спектакъла си пак там за националния празник.

Преди да захапе първата си фраза или изречение, актьорът винаги се вълнува - и с мен е така. Тогава се запознахме и се оказа, че си пасваме много добре. Не само по отношение на творчеството, а и по отношение на живота като цяло, семейството, приятелите... Като две братчетата-близначета по душа сме.

Аз ще стана на 70 догодина, а той - на 50, но все едно не съществува тази разлика от 20 години. Защото и двамата имаме светъл, радостен детски дух и аз обичам да повтарям (...)