Другарчета, вчера на излизане от сградата, където работя, ме осени нещо необикновено!!! Току на входа, вече бях започнала да слизам по стълбите към тротоара и чудо: направо го усетих, не, по-скоро направо го помирисах оня, неповторимия мирис, който ме лъхваше на входа на сладкарницата в нашето село. Върна ме направо 30 и повече години назад !!! Един такъв особен мирис, малко като на боза, сиропирани пасти с розичка отгоре, ванилия и знам ли още какво. Направо ме накара да поспра за малко и даже тайничко се поогледах, но не разбрах откъде идва, на какво се дължи. Знам само, че в нито една сегашна сладкарница или магазин не съм го усещала, даже може да се каже, че го бях и позабравила. О, Детство...!

Здравейте приятели! Искам да ви попитам. 

Помните ли какво беше

Да отидеш до телевизора и да го включиш от копчето? 

Да чакаш да получищ писмо в истинската си поща /конвенционална/ 

Да събираш картинки от дъвки без значение дали си момче или момиче. 

Да ти се набере лентата на касетата и да я навиваш с пръст или молив? 

През лятото да ти трябват пари за сладолед а не за алкохол! 

Гледаш ВИДЕОКАСЕТИ с любимите си филми. 

Да чакаш 5 часа в неделя за "часът на Дисни" 

Да играеш на криеница, стражари и апаши, капитане капитане, замръзванка, народна топка и други! 

Да попълваш лексикони? 

Да караш колело с контра вместо със спирачка и скорости. 

Да се катериш по дърветата за да си откъснеш джанки или череши! 

Да колекционираш "Мики Маус" 

Да прекарваш летата при баба и дядо на село? 

Да се прибереш у дома със бездомно котенце пълно с бълхи :) 

Да скачаш на въже и ластик. 

Да играеш с приятели едни смешни игри с ръце /пеене и пляскане/ 

Да викаш ДАМА ПИКА и всички други производни духове. 

На рожденния ти ден тортата да е направена от мама? 

Да си пишете бележки в час и да си ги подавате от ръка на ръка вместо да пратиш смс! 

Да колекционираш салфетки , сапуни календарчета и други. 

Да пиеш вода от чешмата а не от пластмасови бутилки. 

Да няма компютри 3D игри и 150 канала телевизия и да смяташ тетрис и супер марио за изключително интересни? 

Ако някой ти трябва да отидеш у тях без да му се обаждаш

Да имаш един телефон за връзка със семейството си а не няколко Джи ес ем номера. 

Да слагаш снимките от рожденйия ден в албум а не в Фейсбук. 

Да използваш пароли само когато измисляш някаква игра а не за да ги въвеждаш някъде. 

Хората които не са преживели такива моменти просто не могат да си представят за какво става дума 

Не беше ли по хубаво когато бяхме малки и животът беше по ... прост :)

Вик от детството

Валери Петров

Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: "Валери!" и след малко: "Валери!"
на децата отвън?

Знам, уви, тоя зов ог далечното детство
не за мен, не за мене е той -
викат друг един малък, живеещ в съседство,
едноименник мой.

Но макар че от случки, подобни на тая,
честно казано, малко боли,
аз преглъщам я мълком, защото си зная:
ще е смешно, нали,

ако горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: "Не ме пускат! Не мога!"
на детинския вик.

В днешната съветска киновечер ви предлагам да си припомним... че някога сме били деца.

Птица на прозореца

И така, в Кенсингтонския парк има паметник на момче. Но не просто момче, а момче, което никога не пораснало. Защото времето не докосва Питър Пан. Не го плаши потокът на дните и годините. Единствено него, детето, което си пожела да остане вечно дете и кой знае как това желание се сбъдна.
И все пак това е само една измислена история, разказана от талантливия писател Матю Бари. А всички тези камъчета и клечици, събрани около паметника на Питър Пан в Кенсингтонския парка са само умилителни сувенири от мястото, за което се разказва в една красива приказка. Нищо повече от приказка.
Наистина ли нищо повече?
Ами ако все пак в нея има нещо, което е не е просто фантазия? (...)

     Не, не! Не се стряскайте! Не идва края на любимия ни сайт! Нито става дума за едноименната книга на Артър Кларк. Това е един въпрос с хиляди, да не кажем милиони възможни отговори...

Тази история ми се случи преди няколко години.

Има неща, които са вътре в нас и ни отделят от света на детството. Те не са следствие на физиологични промени или натрупан житейски опит. Те са по-скоро промяна на мисленето. Децата в редица случаи не разсъждават като нас. Нямам предвид тяхната наивност, всички тези “детинщини" , които са характерни за детската им възраст. Ценното в детския начин на мислене е простичкото, без извъртания отношение към нещата около тях. Ето като в тази история

Приятел

В родния ми град има Дом за сираци (ДДЛРГ). Тогавашната директорка на Дома ми е съученичка и често  по нейна молба правехме с няколко приятели малки услуги на Дома, когато имаше нужда от това. Покрай тия посещения станах познат с децата (...)

Много странно - бях сигурен, че преди време съм публикувал тази песен тук. Но не я откривам при нас Това е една затрогваща история (вярно оригинала не е български) за момчето и неговото любимо... магаренце, спомените, носталгията, детството всъщност. Популярното изкуство така се прави, че дори и от такъв сюжет - момче и магаре   - може да "извади" нещо наистина хубаво! Е, далеч съм от мисълта, че песента е някакъв шедьовър - все пак това си е естрада.

( снимка - http://thebestofrussia.ru/ )

Всяка година около рождения си ден пиша статия в “Детството". Нещо като почерпка за другарчетата. Миналата седмица си бях избрал два сюжета, от които щяха да се получат хубави разказчета. До вчера имах надежда, че ще седна и ще напиша поне едното. И точно снощи вечерта ме връхлетя “госпожа Безделие", да я наречем така. Имам предвид онова особено чувство, че нищо от това, което си планирал, няма да се получи и няма защо да си хабиш усилията. Ръцете унило се отпускат и главата престава да съчинява. Гледаш с празен поглед “Документ 1" на белия монитор. После си пускаш някой интересен филм или лягаш на дивана с някое томче с любими разкази.

Та и аз така.

Днес сутринта имах свободен ден. За “закуска" четох от  едно тефтерче, в което си записвам отвреме – навреме ...

Преплетоха се дните ми в гора. Заплете ги щастието като пъстър конец, разлюля ги.

Пак съм с моето лято. Аз помня как целувах раменете му, солено от море и вятър, и го изпращах тъжна и няма. Помня как го изпиха облаци и го отнесоха. Но сега е тук.

Ръцете му ме парят като сол. Косата му пляска върху гърба ми като уплашен гларус и всеки неин косъм е сякаш златна струна от китара.

То ме дръпна нанякъде. Къде? И изведнъж разтварям широко зеници. Та това е детството, моето детство. Моето мило момиче, което доскоро притежавах изцяло...