Нашето детство
Влизане в сайта
 
 
Категории
 
 
Специални раздели
 
 
Информация

"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години. Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
 
 
Календар
«    Февруари 2020    »
ПнВтСрЧтПтСбНд
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829 
 
 
Архиви
Февруари 2020 (3)
Януари 2020 (1)
Декември 2019 (1)
Ноември 2019 (1)
Октомври 2019 (6)
Септември 2019 (4)
 
 
Администрация
Бърза връзка с част от екипа:

Администратори: admin, freja, Надя, InternalError

Редактори: Бяло, Дани, Дона ДДТ, Дългата, Захариса, Зверче, Зико, Зори Джункова, Ели, Иве, Иси, Марулка, Тивесто, Чудакът от 6-ти Б, Цветан, Цонка, Лилия

Официален e-mail:
detstvoto (при) gmail.com

Страница във Фейсбук:
Група "Нашето Детство"

 
Първата детска любов - втора част.
29-01-2010, 13:33 | Автор: zaharisa | Категория: Специални проекти / Къде остана детството?

-         На какво ще играем

-         На семейство

-         Добре

 

Толкова пъти сме чували и изричали тези думи, че едва ли се замисляме колко са верни. Ей тъй, по детски. Кратко и ясно. И всеки знае за какво става дума и мигновено се заема със задачите на ролята си – да наскубе листа от храстите и да започне да ги готви с камъчета, да отиде на чешмата да мие камиона, да завие куклата с носна кърпичка, да отиде до съседното дърво на покупки, да донесе една-две тухли и да напуска мозаечни пулчета в дупките. Идилия.

И ако играта не се получава заради разлика в интересите, никой не търси дълбоките корени на раздялата в родителите на другия, като при възрастните.

Възрастните нищо, нищо не разбират.

 

Не разбраха, че помежду си бяхме големи (на 4 и 5) и важни един за друг (ходехме хванати за ръце),  бяхме младо семейство-колеги (френска забавачка), прекарвахме заедно свободното си време (играта в двора на читалището),  хранехме се заедно (изяждахме си сандвичите до половината и си ги разменяхме).

Децата всичко, всичко си знаят.

 

Веднъж при мадмоазел Иванова дойде един рошав мосю с фотоапарат и направи снимка на групата ни.

 

-         Такааа... усмивки, усмивки, гледайте тук в точката, я тия две дечица дето се държат за ръцете да минат в средата ...

 

Ами, толкова ми трябваше. Преместих се от другата страна, възмутена че ни командват и за пръв път рязко бутнах топлата ръка. Снимката е запечатала възмущението ми до неговото въздържано притеснение. Класика.

 

Краят на учебната година ни раздели и никога повече не видях това момченце, нито го забравих. Не помня много от игрите и разговорите ни, но завинаги запомних  какво е усещането, когато някой се държи с теб кавалерски. Като истински мъж с истинска жена. 
 
Първата детска любов - втора част.
 
 
 
Вижте също
 
 
Уважаеми гостенино!
Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител.
Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.
 
 
№1 от: ваняя (29 януари 2010 13:46)
Май всяко пораснало момиченце крие някьде в някое кьтче на душата си по един такьв топьл спомен

 
 
№2 от: mchukanov (29 януари 2010 13:52)
  Ааа - ай сега, всяко опитало се да порастне Дете, бих подчертал



--------------------
 
 
№3 от: Pavlina Iossifova (29 януари 2010 14:43)
Толкова мило, истинско и дълбоко, Захариса! roza А розата е от онзи, който за пръв път ти я е поднесъл с блеснали и наведени надолу очи!



--------------------
 
 
№4 от: катя милушева (29 януари 2010 15:51)
Някъде в сърцето на всеки има по едно такова скътано бисерче "Детска любов", съхранено от ветровете на времето, мило и трогателно, чисто и вълнуващо, пулсиращо и затрогващо. То ръжда не хваща - с годините блести все по-ярко, въпреки че порастваме, то си е там и от време на време напомня за себе си, като ни кара и до днес да се изчервяваме при спомена за първата истинска любов. kiss3

 
 
№5 от: Надя (29 януари 2010 16:11)
Захариса, не ми се сърди, но ще се отклоня от романтизма на статията, за да изкометирам снимката...ами..не мога..ужасно е забавна:
1. Момченцето на първия ред с шлифера - ала майор Деянов, уникално модерен малък франкофон.
2. До него - костюм от две части, с ревер от по-тъмен плат, просто фантазия.
3. Твоят любим - панталони с висока талия, ама много висока, купешка жилетка и бяла риза с пуловер, мдааа..страхотен е!
4. Ти - уникален контрапункт на момиченцата с бели тричетвърти чорапи, рокли с престилки и бретони. Плетен костюм от две части с цип и меланхолично-лирична физиономия.

 
 
№6 от: катя милушева (29 януари 2010 16:28)
Тези роклички с престилките и аз ги помня! Колко милооо! xaxa2

 
 
№7 от: zaharisa (29 януари 2010 16:38)

Ами другите момиченца са с т.нар. тиролски комплектчета, защото са излезли директно от репетиция с костюми. Иначе, както се вижда от дрехите на мен, момченцата и учителката не е топло. Аз не съм с тиролско костюмче, защото не съм от танцовия състав, а от балетния и репетицията ме е била в друг момент.
И Наде, да не ми обиждаш плетения гащеризон с железен цип tongue3


 
 
№8 от: mchukanov (29 януари 2010 20:11)
  Какво прекрасно потвърждение на предположението ми
Ама сте едни Момичета - размихте трепета със суетата си hmmm
  ... Не мисля, че любовта е зависима и различна във възрастта



--------------------
 
 
№9 от: Pavlina Iossifova (29 януари 2010 20:55)
Ййес, Младене, и аз съм "ЗА" вечния, непреходен, единствен, неповторим и винаги същия Трепет на Любовта! Момиченца, озръщайте се, той винаги дебне от всякъде, винаги е някъде наоколо! Оня ден го срещнах в магазина... vishenka_27 roza Обаче да не го объркате с играта на семейство! То е друго. , че да не стане gyavol2



--------------------
 
 
№10 от: катя милушева (29 януари 2010 21:55)
Когато е истинска, е "неконтролируема искрата" и, нанася трайни "поражения"!

 
 
№11 от: dani (29 януари 2010 22:22)

На репетицията за един празник в детската градина отказах да играя "главната роля" в някакъв танц, защото "другарката" искаше да гледам постоянно в очите момиченцето, с което трябваше да танцувам. И до днес помня този епизод като на кино. Отказах се, защото ме беше срам да гледам момиче в очите...
След края на вечерните курсове по френски език в Школата по изкуства (бил съм в 4-5 клас) си тръгвах заедно с едно момиче, което живееше в моята посока. Винаги избързвах поне с десетина метра пред нея. Защото не исках някой познат да ме види, че ходя заедно с момиче Оная беше обаче много нахакана (родителите й бяха художници) и ми подвикваше отзад неща от рода:"Който върви пред момиче, ще го заболи стомах".Резултатът от "сентенциите" й беше, че  ускорявах крачката.




--------------------
 
 
№12 от: freja (30 януари 2010 02:48)
Хах, значи ще го заболи стомах! xixi2 Уникална сентенция!!!

Ама колко сте милички, zaharisa!!! И въпреки твоето възмущение от нетактичността на фотографа, невръстният мосю продължава да е приветливо усмихнат . Чаровник, който не губи самообладание... Какъв кавалер...love

 
 
№13 от: рошав заек (30 януари 2010 04:40)
Ех, Захариске, ти направо със сериозна връзка си започнала, пък аз кво, курортен флирт! На четири години! Така и не помня откъде ли беше този Жорко, дето беше дошъл с техните у съседите на почивка. На всичкото отгоре дъщерята на съседите диво ме намрази за това, че Жорко предпочете мен. Латино страсти!
А в трети клас едно наблизо живеещо момче по пътя за дома ме догонваше и ме удряше с чантата си по главата. Е, аз не му оставах длъжна, ама се чудех защо той прави така, че аз нищо не му бях направила. Докато накрая не се разкри, че това било нишан, че ме либи. Ясно, че го отхвърлих!
Странно нещо - с моя Любим се оказа, че като сме били на пет години (наборчета сме) сме били по едно и също време на едно и също място на море и сме се снимали от почивката на една и съща камила - един плажен фотограф я разкарваше между Китен и Приморско. Знам ли дали не сме се заглеждали с интерес по плажа! Но тогава мен ме беше заградил един Руменчо, който, за да ме впечатли, изкопа най-огромната яма в пясъка и въпреки че му казах, че можем да бъдем само приятели, той не даваше на никое момченце да припари до мен!
Уф, мъже...



--------------------
 
 
№14 от: zaharisa (1 февруари 2010 11:08)
Цитат: mchukanov
Какво прекрасно потвърждение на предположението ми

сега освен да ни кажеш и какво си предположил

Доядя ме, като гледам как са плашили Дани с болки в стомаха и се питам що за нахакано семейство са били тия художници и отрочето им, щом така са го учили да манипулира от малко angry2  
И бития от любов по главата Рошав заек ме натъжава, но това все пак е по често-срещано. Мен са се опитвали да ме бият защото едно момче ме харесва
Добре че ме бяха причакали близо до дома и определено познаването на дворовете между сградите ме спаси tongue3
Изобщо, има много врагове на Трепета на Любовта по света и у нас hmmm

 
 
№15 от: Simpra (1 февруари 2010 11:27)
С чантата по главата smile24
Това е класика!!! Бий ме - обичам те! смея се, защото съм го изживяла, но бях забравила...



--------------------
 
 
№16 от: катя милушева (1 февруари 2010 12:07)
Това за "чантата по главата" ме подсети как за малко не оплешивих един мой съученик, дето си беше взел от някъде една моя снимка и я развяваше като завоевание... Аз го изчаках да се настани на чина пред мен и така го заскубах, че едвам ни разтърваха, но ми я върна.

 
 
№17 от: mchukanov (1 февруари 2010 12:48)
  Захариса, да не заприлича на - аз казах, по повод на коментара на - не вярвам, че само и единствено Момичетата  си имате един кът в душата за този топъл спомен (Ваня), както съм сигурен, че туй усещане е вечно и неподвластно на времето и възрастта hi
  Когато престанат притесненията и свянът, не я ли губим в нещо по-различно - бой с чанти, скубане и подобни... Абе - чудно нещо е Любовта, дава криле





--------------------
 
 
№18 от: zaharisa (1 февруари 2010 13:00)
ами на мен явно така ми е останала цялата душа, не само кътове. Възраст не ме лови

 
 
№19 от: isi (1 февруари 2010 14:50)

Аз отдавна си мисля, че това е едно твое мило  "извинявай" и "благодаря", нали, Захариса!
Всъщност май хич няма да е лошо да споделим несподелената  си детска любов на всичките й нейни реални обекти ... Да намерим начин... тук, сега...  Сигурно всеки би се почувствал сгрят от такова признание след много отминали години...
Само че де да можех!  На абсолютно  никого, даже и тук нищо не съм разказала... Аз все още така някак приятно изтръпвам, когато видя всеки един от моите детски реални рицари, независимо кой как изглежда днес,  и страшно много ми е итересно как са, как живеят сега, какви са в днешни дни - изобщо не искам да се разочаровам от тях, искам да са също толкова мили и добри, като в детските ми спомени,  и да имат чудесни семейства, и да са достойни за моята детска любов...   жеаля им всичко най-хубаво! Ама все така си остава несподелена и тайна любовта ми към тях




--------------------
 
 
№20 от: катя милушева (1 февруари 2010 22:04)
И покрай игрите и първите любовни трепети се сетих за една игра, свързана също така с такива трепети "на шише". Няма да обяснявам, мисля, че не е нужно?! love Колко трепепи имаше и тук...!

 
 
№21 от: freja (2 февруари 2010 01:28)
Кате, а това за скубането ме подсети как, след като с голям зор си върнах една потайно открадната ми снимка от домашния албум, бях толкова ядосана, че замахнах, за да ударя завоевателя й. Той обаче явно го беше пресметнал това мое нападение и ловко отскочи назад, хилейки ми се напук. Не беше пресметнал само, че сцената се разиграва на междуетажна площадка, и че като отскача назад, той всъщност навлиза в зоната на стълбите. С ужас видях как започна да се премята надолу, цели девет на брой стъпала... Първо си помислих, че няма да оцелее, наистина се уплаших, ама чак косата ми настръхна; после, като се надигна и видях, че нищо му няма, камък ми падна от сърцето. Обаче май така си и останахме - сърдити...

 
 
№22 от: mia.yaneva (2 февруари 2010 03:33)

Цитат: Simpra
Това е класика!!! Бий ме - обичам те! смея се, защото съм го изживяла, но бях забравила...
Това и за мен в детството бе класика! Който го харесваш му се сопваш, биеш го и ей такива. Какъв ти свян! Аз лично помня първото си влюбване в детската градина, може би към 4 или 5 години в Евгени... Държа ме до края на детската. Това беше мило като трогателната история на Захарица, иначе на голямата си училищна любов от 2, да не казвам до кой клас..., разбих носа с лакът... И ние така си останахме - сърдити :) И с други, които харесвах по това време се държах подобаващо. Сега като се замисля нормални отношения си имах само с момчетата, които не съм харесвала... И приятелките така...

По този повод се сетих, че просто децата трябва да ги учим КАК СЕ обича и как това се изразява. Няма да забравя една случка - трети клас, събота - тогава ни беше по-лежерна програмата. Другарката Маринова, ще я споменавам до края на дните си, учителка по призвание, ни пуска плочи на АББА за разтоварване да танцуваме. И гаменът на класа се хваща на нещо като блус с новата - една доста дръгнеста Роси с мъжки глас, на която поради това описание не гледахме с добро око. И ние всички други почваме да се хихикаме, да се побутваме. Те се притесниха порядъчно, но учителката ги поощри да продължат, изчака танца да свърши, намери някакъв благовиден повод да ги изведе навън и на целия клас ни обясни тихо и кротко, че няма нищо по-хубаво от това момче и момиче да танцуват заедно и че не те трябва да се срамуват, а ние, че се подиграваме. Посланието беше кратко и ясно, нещо в стила на една реплика от известен български филм, която ми се заби в главата доста по-късно "Човек трябва да се срамува, когато мрази - не, когато обича!" Аз лично потънах от срам! И никога няма да го забравя това! Поклон, моя другарко Надка Маринова!  


 
 
№23 от: longcop (2 февруари 2010 21:26)
В тази връзка се сещам как в училище, да не се цепя от "мъжкото" братство, скубех и тормозех една съученичка, Юлия, а като се прибирахме към вкъщи (бяхме съседи) и носех чантата да и се реванширам-извиня за тормоза. А какъв бой изядох, когато и подарих един сребърен пръстен с камък (бил като на Арабела) на майка ми, не искам й да си спомням. Дали е било любов това (много ми е разбирала главата тогава), не знам, ама ми беше много гот, когато и го подарих, нищо, че имаше кютек след това с колана и ме беше срам да се съблека по физическо.

 
 
№24 от: катя милушева (2 февруари 2010 21:31)
LONGCOP, разбира се, и то в най-чиста форма и вид, точно защото много не разбираш, а слушаш сърцето си. Започне ли разума де се намесва, то нещата стават по-прагматични.

 
 
№25 от: longcop (2 февруари 2010 21:38)
Ами сигурно заради това е най-добре да не убиваме детското в себе си.

 
 
№26 от: Боряна (16 февруари 2010 23:04)
Ето го и моят мъж. Много хубав! Мноого! Още ми става топло на стомаха като го видя, изгледала съм де що има клипче из интернет:
http://www.youtube.com/watch?v=EK66Yepn6WM



--------------------
 
 
№27 от: Милен Иванов (17 февруари 2010 16:46)
Цитат: isi
Аз все още така някак приятно изтръпвам, когато видя всеки един от моите детски реални рицари, независимо кой как изглежда днес, и страшно много ми е итересно как са, как живеят сега, какви са в днешни дни - изобщо не искам да се разочаровам от тях, искам да са също толкова мили и добри, като в детските ми спомени, и да имат чудесни семейства, и да са достойни за моята детска любов... жеаля им всичко най-хубаво!
 Тези думи много ми харесаха!
 Да взема и аз да разкажа нещо - не знам комично, драматично, трагично ли да го нарека, но една от характеристиките му е безспорна - продължително. Кога е започнало - не знам. Първите ми спомени са от "средна" група (при нас бяха "малка", "средна" и "голяма", и понеже " голяма" е всъщност предучилищна, то значи съм бил на 5г). Вече знаех, че обичах Б., ама много. Тя беше от "голяма" група и с една глава по-висока. Но в този момент помня, че това не ме притесняваше, явно още не бях заразен с предразсъдъците на обществото. Притесняваше ме това, че не можех сам да си връзвам обувките, а пък на всичкото отгоре ми ги връзваше не другарката, а едно друго момиченце. Още по-лошо беше, че ни изкарваха в коридора едновременно с другата група, за да излизаме навън. Но най-тъжното бе, че бяхме в различни стаи. Ярък спомен от този период ми беше, че веднъж ни заведоха да обядваме в тяхната стая (може би е имало много отсъстващи, и за да не носят лелките на две места манджа). Бях на седмото небе и макар да не можах да седна на нейната маса, то поне на моята застанах така, че да я виждам. Нищо не ядох.
 После, после дойде лошото. Тя беше по-възрастна от мен - във втори, а аз - в първи клас. Ужас. Пък съм и по-нисък. Почнах да се интересувам - познати и роднини, и филмови герои - има ли такива, при които мъжът да е по-малък от жената. (За височината вече бях научил, че момичетата стават по-високи по-рано и знаех, че рано или късно справедливостта ще възтържествува). С желание ставах дежурен, 'щото дежурния си позволяваше да виси на полуотворена врата в коридора и да ходи до другия клас за тебешир. Най-хубаво беше през отдиха (това е на обяд, преди следобедните часове). Всички ученици бяха на двора. По-хубаво пък от най-хубавото беше на една екскурзия, на която ходихме двата класа и даже една вечер в Казанлък спахме в някакъв физкултурен салон и аз бях до Б.А., и в стола беше хубаво, и тук бяхме заедно. Тя, разбира се, не знаеше за моите чувства, но си бяхме добри познати. В 3 клас - пак трагедия - четвъртокласниците се местят и учат на другия етаж. Какво да се прави? Как какво - ами да се играе тенис на маса. А пък маси имаше само на етажа на големите. И тук дойде на помощ пионерската организация. До този момент не се беше случвало третокласници да искат да играят тенис на маса. Аз обаче навих приятеля си, намерихме си хилки, купихме си топчета, и ще играем. Да, обаче големите не ни отстъпват масите. И макар главната ми цел да беше друга, някак не вървеше постоянно да стоим с хилки в ръце и да гледаме без да припарваме до масите. Затова предложихме да обсъдим въпроса за график за използване на спортните съоражения по класове. Победа! Е, ходех горе и извън графика, уж да се уча и докато гледам. Към края на 3 клас вече побеждавах повечето момчета от техния 4-ти (ама пак си бях по-нисък).
 В четвърти клас вече беше по-друго. И аз си имах бележник. Вече имах приятели от нейния клас. И един, и до днес много добър мой приятел, ме покани на своя рожден ден. О, щастие! Слушахме АББА и Бони М. И познайте - почне блус - аз я поканя, почне блус - аз я поканя. Че чак ми направиха забележка - 'що танцувам само с Б.! Е, изтанцих два танца и с още две. Важното беше, че с моя приятел "тенесиста" бяхме приети равностойно сред редиците на по-големите. (От този момент Б. беше неизменно канена на моя рожден ден, чак до казармата, въпреки че след 8-ми кл. имах гаджета).
 В 5 клас важните неща бяха 2. Б. си имаше гадже - с две години по-голям от нея. Но аз не бях нешастен, бяхме си приятели, и понеже много се имах с нейния клас, не знам дали не бяхме повече заедно, отколкото с гаджето и. А пък момента на триумф и окончателното преодоляване на притеснението ми от възрастта и височината (която чак в 9-ти се промени в моя полза) бе, че в една пиеса, с която трябваше да представяме училището на общински преглед, играех Главната мъжка роля, а Б. играеше по-малката ми сестра. Даже имах някаква реплика към нея - да не се меси в мъжки работи. Само в скоби да кажа, че вече не минаваше екскурзия или екскурзионно, на което тя да е записана, а аз - не.
 В 6 клас беше най-тъжно. Семейството на Б. се премести да живее в по-голям град. Какво щях да правя две години? За утешение получих от Б. снимка. Прати ми я по своята още по-голяма приятелка (най -красивото момиче в училище). На гърба на снимката пишеше: "Може и без думи, щом е от сърце!" Това сигурно звучи шаблонно, но в моя случай си беше надежда. Виждахме се само през ваканциите. Тя все още си имаше гадже, а аз все още чаках. Но ставахме все по-близки, вече си бяхме от една компания.
 Е, така продължи още дълго. Все пак накрая (през това време си имах за малко гадже), в 9клас (а тя в 10-ти), и признах. Чувствах, че няма да се получи, аз вече учих в големия град, тя си остана в своя и само през ваканциите се виждахме. Разбрахме се, че ще сме си приятели. Животът обаче така ни отвя, и след като заминах да уча в София, престанахме да се чуваме.


 Това е. Изобщо не можах да предам вълнението, трепетите от обичта си и големите мъки заради ръста и възрастта си, но се радвам, че го споделих с вас.



--------------------
 
 
№28 от: isi (17 февруари 2010 17:23)

Милене, благодаря, че сподели! Ами това е цяла филмова история! Ама по-хубава, защото си е истинска!    Може би  Б. ще прочете тук ... все някога...




--------------------
 
 

Информация
Потребители, намиращи се в група Гост, не могат да оставят коментари за тази статия.
 
 

 
Последни статии
 
 
Кой е тук?
Общо на сайта: 12
Потребители: 0
Гости: 12

 
 
Помооощ!
 
 
Бъди редактор :)

Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).

Благодарим ви предварително!

 
 
Други проекти
 
 
Приятели
 
 
Анкета

Любимия Ви български детски сериал е:


 
 
 
 
Ново в ПУК!